Текст книги "Добри поличби "

Автор книги: Терри Дэвид Джон Пратчетт

Соавторы: Нил Гейман
сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 22 страниц)

Каската й беше пурпурна, а коженото яке – с цвят на старо вино. С рубинени капси на гърба бяха изписани думите „АНГЕЛИТЕ НА АДА“.

В един и десет следобед беше тъмно, влажно и мокро. Магистралата бе почти безлюдна и жената в червено се носеше с рев по нея, яхнала червения си мотоциклет, с ленива усмивка на уста.

Засега денят вървеше добре. Имаше нещо в гледката на красива жена, яхнала мощен мотоциклет и със затъкнат меч отзад, което оказваше мощно въздействие върху определен тип мъже. До момента четирима пътуващи търговци се бяха опитали да я догонят и сега парчета от „Форд Сиера“ красяха мантинелите и подпорите на мостовете по протежение на цели четирийсет километра път.

Спря при един сервиз и влезе в кафене „Щастливият шопар“. Вътре беше почти празно. Зад тезгяха отегчена келнерка кърпеше чорап, а една тайфа рокери, облечени в черна кожа, яки, космати, мръсни и грамадни, се беше скупчила около някакъв индивид с черно яке. Той играеше твърдо и непоколебимо на нещо, което в отминалите времена щеше да е ротативка, но сега имаше видеоекран и се обявяваше за ЗАНИМАТЕЛНИ ТЕСТОВЕ.

Публиката подмяташе неща като:

– „Д“! „Д“ натисни – „Кръстникът“ трябва да има повече Оскари от „Отнесени от вихъра“!

– „Кукла на конци“! Санди Шоу. Честно бе! Сигурен съм, мамка му!

– 1666-а!

– Не бе, тъпунгер! Тогава е пожарът бе! Чумата е през 1665-а!

– „Б“ е – Великата китайска стена не е едно от Седемте чудеса на света.

Разделите бяха четири: попмузика, спорт, текущи събития и обща култура. Високият рокер, който не си беше свалил каската, натискаше копчетата, кажи-речи, без да забелязва поддръжниците си. Във всеки случай постоянно побеждаваше.

Червената ездачка се приближи до тезгяха.

– Един чай, моля. И сандвич със сирене – поръча тя.

– Значи си самичка, а, душке? – попита я келнерката, като й подаде чая и нещо бяло, сухо и кораво.

– Чакам приятели.

– А – рече келнерката и прехапа вълнения конец. – По-добре ги изчакай тука тогава. Там навънка е ад.

– Не – отвърна й ездачката, – още не е. Избра си една маса до прозореца с хубав изглед към паркинга и зачака.

Чуваше играчите отзад.

– Т’ва е ново: „Колко пъти Англия е била официално във война с Франция от 1066 г. насам?“

– Двайсет? Да бе, двайсе, как пък не… О, толкова били. Е, жив да не бях.

– Американците кога са воювали с Мексико? Т’ва го знам. През юни 1845-а. „Д“ – видя ли! Казах ти!

Предпоследният по ръст рокер, Помията (метър и деветдесет и два), прошепна на най-ниския, Мазния (метър и деветдесет):

– К’во стана със „спорта“ бе? – На кокалчетата на едната му ръка беше татуирано „ОБИЧ“, на другата – „МЪСТ“.

– Ми то такова, изкарва ги, тъй де, наслуки. Искам да кажа, с микрочипове. Сигурно там вътре в КАМ-а има, такова, милиони най-различни теми. – На неговите кокалчета пък на дясната ръка пишеше „ЦАЦА“, а на лявата – „БИРА“.

– Попмузика, Текущи събития, Обща култура и Война. Само дето досега „Война“ не видях. Тъкмо затова го споменавам – Помията се почеса по кокалчетата така, че се чу, и си отвори кутия бира. Гаврътна на един дъх половината, оригна се нехайно, после въздъхна.

– Ще ми се да тургаха повече въпроси от Библията, мамка й.

– Що? – Мазния не беше и подозирал, че Помията си пада по Библията.

– Щото, ми щото помниш ли, като стана оная издънка в Брайтън?

– О, да бе. Даваха те по телевизията в онова криминалното предаване – в гласа на Мазния се долавяше завист.

– Ми тогава трябваше да седя в оня хотел, дето бачкаше мамето, нъл’ тъй? Чет’ри месеца. И немаше нищичко за четене, само тоя скапаняк Гидиън си беше зарязал там Библията 4949
  Библията на издателство „Гидиън“ е обичаен, дори задължителен атрибут за английските хотелски стаи – бел.прев.


[Закрыть]. И то ти се набива в акъла един вид.

Още един мотоциклет, черен като въглен и лъскав, спря отвън на паркинга.

Вратата на кафенето се отвори. Студен вятър се втурна вътре; мъж, цял облечен в черна кожа и с къса черна брадичка, се приближи до масата и седна до жената в червено. Рокерите около видеотестовата машина тутакси усетиха колко са гладни и пратиха Скъз да ходи да им купи по нещо за ядене. Всички до един – освен онзи, играча, който не каза нищо, само продължаваше да натиска копчетата, да познава и да трупа точки.

– Не съм те виждала от Мейфкинг – рече Червената. – Как върви?

– Доста зает бях – отвърна Черния. – Много време се заседях в Америка. Кратки пътешествия по света. Всъщност само си убивах времето.

– Ама как така нямате пай с пържоли и бъбречета? – възкликна обидено Скъз.

– Мислех, че имаме, обаче нямаме – отвърна жената.

– Смешна работа, всичките накрая да се съберем така.

– Смешна ли?

– Ами нали разбираш. Прекарваш всичките тия хиляди години в очакване на големия ден и той най-накрая идва. Все едно чакаш Коледа. Или рождения си ден.

– Ние нямаме рождени дни.

– Не съм казал, че имаме. Казах само, че е същото.

– Всъщност – призна жената – май като че нищичко не ни е останало. Освен оня резен пица.

– С аншоа ли е? – попита мрачно Скъз. Никой от тайфата не обичаше аншоа. Нито пък маслини.

– Да, душа. С аншоа и маслини. Искаш ли го?

Скъз поклати тъжно глава. С къркорещ стомах той се върна при играта. Тед Буцата ставаше много раздразнителен, когато огладнее, а издразнеше ли се Тед Буцата, всички хапваха. Пердах.

На видеоекрана беше излязъл нов раздел. Сега можеше да се отговаря на въпроси от областите попмузика, текущи събития, глад или война. Рокерите се оказаха доста по-слабо информирани за картофения глад в Ирландия през 1846 г., глада за какво ли не в Англия през 1315 г. и за хашишовия глад в Сан Франциско през 1969 г., отколкото за Войната, но играчът продължаваше да трупа точки, сегиз-тогиз подчертани с „бръмм“, „цък-цък“ и „зън“, когато машината изплюеше монета от по една лира в подноса.

– Времето надолу, на юг, като че е малко шантаво – обади се Червената.

Черния присви очи и се загледа в притъмняващите облаци.

– Не. На мен ми се вижда добро. Всяка минута ще извие гръмотевична буря.

Червената огледа ноктите си.

– Това е добре. Без свястна гръмотевична буря нямаше да е същото. Да имаш някаква представа колко път ни остава дотам?

Черния сви рамене.

– Неколкостотин километра.

– Кой знае защо си мислех, че ще е повече. Всичкото това чакане – само за някакви си неколкостотин километра.

– Не пътуването е важно – изтъкна Черния, – а пристигането.

Навън се разнесе рев. Беше рев на мотоциклет с повреден ауспух и разбрицан мотор, на който му течеше карбураторът. Не ти трябваше да го виждаш, за да си представиш облаците черен дим, стелещи се край него, накапалите бензинови петна, които оставяше подире си, дирята от дребни мотоциклетни части, болтове и гайки, обсипали пътищата там, откъдето беше минал. Черния отиде до тезгяха.

– Четири чая, моля – поръча той. – Единият да е черен.

Вратата на кафенето се отвори. Влезе младеж в прашни бели кожени дрехи, а вятърът довя с него празни пликчета от чипс, стари вестници и хартийки от вафли. Те затанцуваха около нозете му като развълнувани дечица, а после уморено се свлякоха на пода.

– Значи сте четирима, а, душке? – попита го жената. Опитваше се да намери чисти чаши и лъжички – изведнъж целият рафт като че се бе покрил с тънък слой от моторно масло и сухо яйце.

– Ще станем – отвърна мъжът в черно, взе чайовете и ги отнесе на масата, където го чакаха двамата му другари.

– Да ви е давал някакъв знак? – попита момчето в бяло.

Те поклатиха глави.

Около видеоекрана бе избухнал спор (в момента темите, изписани на екрана, бяха Война, Глад, Замърсяване и Попмузика 1962–1979).

– Елвис Пресли ли? „В“ трябва да е – той нали през 77-ма хвърли топа?

– Тцъ. „Д“. Сем’се и шеста. Сигурен съм.

– Да бе. Същата година като Бинг Кросби.

– И Марк Болан. Умирам си за него. Значи „Д“ натисни. Давай.

Високата фигура не посегна да натисне никое копче.

– Ама к’во ти става? – попита раздразнено Тед Буцата. – Давай де! Натисни „Д“. Елвис Пресли умря през седемдесет и шеста.

ХИЧ НЕ МИ ПУКА КАКВО ПИШЕ – отвърна му високият рокер с каската. – С ПРЪСТ НЕ СЪМ ГО ДОКОСНАЛ.

Тримата около масата се обърнаха като един. Червената проговори:

– Ти кога пристигна тук?

Високият мъж се приближи до масата, като заряза и шашардисаните рокери, и печалбата.

НИКОГА НЕ СЪМ СИ ТРЪГВАЛ – отвърна той, а гласът му беше мрачното ехо на нощни кътчета, студена плоча, сива и мъртва. Ако този глас беше камък, на него отдавна-отдавна щяха да са гравирани име и две дати.

– Чаят ти изстива, господарю – рече Глад.

– Много време мина – рече Война. Блесна светкавица, почти веднага последвана от буботещия тътен на гръмотевица.

– Временцето е таман – рече Замърсяване.

ДА.

Разговорът им все по-прогресивно стъписваше рокерите около автомата за игра. Предвождани от Тед Буцата, те се потътриха към масата и се вторачиха в четиримата непознати.

От вниманието им не убягна, че на якетата и на четиримата бе изписано „АНГЕЛИТЕ НА АДА“. Но за ангели тия тука май бяха яки ментета: като за начало бяха твърде чистички; а и никой от четиримата не изглеждаше като да е трошил някому ръката само щото е неделя следобед, пък по телевизията няма нищо свястно. Освен това с тях имаше жена, обаче тя не се возеше на нечия задна седалка, ами си имаше свой мотор, като да й се полагаше по право.

– Та значи сте от Ангелите на Ада? – попита заядливо Тед Буцата. Ако има нещо, дето истинските Ангели на Ада не понасят, то това са съботно-неделните рокери. 5050
  Има още ред неща, които Ангелите на Ада не понасят. Те включват полицията, сапуна, форд „Кортина“ и в случая с Тед Буцата – аншоа и маслини.


[Закрыть]

Четиримата непознати кимнаха.

– Тогава от кои точно?

Високият непознат погледна Тед Буцата. После се изправи. Беше сложно движение: ако по бреговете на Моретата на нощта има шезлонги, то щеше да е нещо подобно. Като че се разгъваше цяла вечност. Беше с тъмна каска, която напълно скриваше лицето му. И беше направена от някаква смахната пластмаса, забеляза Тед Буцата. Тъй де, заглеждаш се в нея и не виждаш нищо друго освен собственото си лице.

– ОТКРОВЕНИЕ – рече той, – ГЛАВА ШЕСТА.

– Стихове от втори до осми – добави услужливо момчето в бяло.

Тед Буцата ги изгледа на кръв. Долната му челюст взе да се издава напред, а една малка синя вена на слепоочието му запулсира.

– Т’ва к’во значи?! – сопна се той. Някой го подръпна за ръкава. Беше Помията. Под мръсотията лицето му бе придобило любопитен сивкав нюанс.

– Значи, че сме в беда – обясни Помията.

И тогава високият непознат протегна нагоре бледа мотоциклетна ръкавица, вдигна стъклото на каската си и Тед Буцата изведнъж усети, че за първи път, откак се помнеше, му се прииска да беше живял по-праведно.

– Исусе Христе! – изхленчи той.

– Според мен и Той ще дойде всеки момент – забърбори Помията. – Сигурно търси къде да си паркира мотора. Да вървим да… а, бе, да се запишем в някой младежки клуб ли, що ли…

Но несломимото невежество на Тед Буцата беше негов щит и броня. Той дори не помръдна.

– Леле – рече той. – Ангелите на Ада. Война му махна лениво.

– Ние сме, Буцо Тед – рече му тя. – Истински, живи. Глад кимна.

– Старата фирма – потвърди той.

Замърсяване свали каската си и разтърси дългата си бяла грива. Той беше поел поста, откакто Чумата, мрънкайки нещо за пеницилина, се бе пенсионирал през трийсет и шеста. Ех, да знаеше само старчето какви възможности предоставяше бъдещето…

– Другите обещават – рече той, – ние ви го доставяме.

Тед Буцата погледна четвъртия Конник.

– Ъ-ъ… тебе преди съм те виждал – рече той. – Имаше те на обложката на оня албум на „Блу ойстър кълт“. Имам и пръстен с твойта… твойта… твойта глава.

АЗ СЪМ НАВСЯКЪДЕ.

– Леле – едрото лице на Тед Буцата се сгърчи от усилие – опитваше се да мисли.

– Ти к’ъв мотор караш? – измисли го той най-накрая.

* * *

Бурята бушуваше около кариерата. Въжето с вързаната на него стара гума танцуваше във вихъра. Сегиз-тогиз по някой лист ламарина, реликва от опита за построяване на къщичка на дървото, се откъртваше от хлабавите сглобки и отплаваше.

Ония се гушеха един в друг, втренчени в Адам. Той изглеждаше някак си по-голям. Кучето клечеше и ръмжеше. Мислеше за всички ония миризми, които щеше да загуби. В Ада нямаше миризми – освен на сяра. А някои от тях бяха, бяха, бяха… ами работата беше там, че в Ада и кучки нямаше.

Адам се разхождаше възбудено и размахваше ръце във въздуха.

– Край няма да има купонът за нас – рече той. – И ще изследователстваме и всичко. Според мен няма да мине много време и ще накарам старите джунгли пак да израснат.

– Ама… ама… ама кой ще, такова де, ще готви, пере и тям подобни? – попита Брайън с разтреперан глас.

– На никого няма да му се налага – отвърна Адам. – Ще имате ядене каквото си щете, камари чипс, пържени лукчета – каквото ви душа иска. И никога няма да трябва да обличате нови дрехи или да се къпете, ако не щете, и изобщо. Или пък да ходите на училище и изобщо. Или да правите нещо, дето не искате – никога повече. Леле, колко ще е страшно!

* * *

Луната изгря над хълмовете Кукамунди. Тази вечер беше особено ярка.

Джони Двата Кокала седеше сред червения басейн на пустинята. Това място беше свещено – двете скали на праотците, оформили се в Сънените времена, лежаха така още от самото сътворение. Странстванията на Джони вървяха към своя край. Бузите и гърдите му бяха наклепани с червена охра; той пееше древна песен, един вид пееща карта на хълмовете, и рисуваше в прахта рисунки с копието си.

Не беше ял от два дена, не беше спал. Приближаваше се до състоянието на транс, което щеше да го направи едно с Храсталака, да го свърже в духовна връзка с праотците. Почти го бе постигнал. Почти… Той примига. Огледа се учудено.

– Извинявай, мойто момче – рече той на себе си на висок глас, с прецизна дикция. – Но да имаш някаква представа къде се намирам?

– Кой каза това? – сепна се Джони Двата Кокала. Устата му се отвори.

– Аз.

Джони се почеса замислено.

– Значи как’ аз го разбирам, ти си некой мой прадядо, а, приятел?

– О. Несъмнено, момчето ми. Съвсем несъмнено. Така да се каже. А сега да се върнем към първоначалния ми въпрос. Къде съм?

– Само че, щом си ми прадядо – продължи Джони Двата Кокала, – шо приказваш кат’ педерунгел?

– Аха. Австралия – изрече устата на Джони Двата Кокала. Произнесе думата така, като че се налагаше добре да я дезинфекцират, преди да я произнесе втори път. – Леле майчице. Е, благодаря все пак.

– Хей? Хей? – подвикна Джони Двата Кокала. Каза го на пясъка и зачака – и чака, и чака, но отговор не дойде.

Азирафел се беше изнесъл.

* * *

Цитрон Дьо Космьо беше тонтон макут, странстващ хунган 5151
  Магьосник или жрец. Вуду е много интересна религия за цялото семейство, дори и за онези негови членове, които са умрели.


[Закрыть]: в торбата на гърба му имаше вълшебни билки, лековити билки, парченца от дива котка, черни свещи, прах, добиван най-вече от кожата на определен вид чирози, умряла стоножка, половин шише „Чивас Регал“, десет цигари „Ротманс“ и копие от „Какво става в Хаити“.

Той вдигна ножа и с опитен замах клъцна главата на черното петле. Кръвта плисна по десницата му.

– Лоа, възседни ме – занарежда той. – Gros Bon Ange, ела при мен.

– Къде съм? – произнесе пак той.

– Това моят Gros Bоn Аngе ли е? – попита се сам.

– Според мен въпросът е много личен – отвърна си. – Искам да кажа, така както стоят нещата. Но така де, човек се опитва. Старае се.

Цитрон усети как едната му ръка се протяга към петела.

– Според теб това място не е ли много нехигиенично за готвене? Вдън джунглата! Барбекю ще си правим, а? Що за място е това?

– Хаитянско – отговори той.

– Да му се не види! Пак далече. Все пак и по-лошо можеше да бъде. Ох, трябва да тръгвам. Приятно прекарване.

И Цитрон Дьо Космьо остана самичък вътре в черепа си.

– Майната им на Loas – измърмори той под носа си. Известно време стоя втренчен в нищото, после се пресегна за торбата и шишето „Чивас Регал“. Съществуват поне два начина да превърнеш някого в зомби. Смяташе да използва най-лесния.

Прибоят ехтеше. Палмите се люлееха.

Идеше буря.

* * *

Лампите светнаха. Евангелисткият хор „Електропровод“ (Небраска) запя „Исус е телефонният техник на номератора на моя мил живот“ и почти заглуши воя на прииждащия вятър.

Марвин О. Багман поправи вратовръзката си, провери усмивката си в огледалото, потупа по задника личната си асистентка (госпожица Синди Келерхолс; миналия юли станаха три години, откакто беше маце на месеца на „Пентхаус“; тя обаче заряза всичко това, когато се захвана да гради Кариера) и излезе на подиума в студиото.

 
Исус, той няма да прекъсне линията ти, преди
да свършиш, разговори чужди няма да ти
натресе, приятелю,
и като дойде сметката, ще пише всичко
как си му е ред,
Исус е телефонният техник на моя мил живот
на номератора
 

– пееше хорът. Марвин обичаше тази песен. Сам я беше писал.

Другите песни, които беше писал, включваха „Щастливият мистър Исус“, „Исусе, ша мо’е ли ’начи у вас да преспя“, „Добрият стар горящ кръст“, „Исус е стикерът на бронята на моята душа“ и „Щом изпадна в божествен захлас, гепвам кормилото на пикапа завчас“. Всичките ги имаше в „С Исус сме си първи дружки“ (на плоча, касета и компактдиск) и ги рекламираха на всеки четири минути по евангелистката мрежа на Багман 5252
  12,95 долара за плоча или касета, 24,95 долара за компактдиск, макар че получавате безплатно копие от плочата на всеки 500 долара дарение за мисията на Марвин Багман.


[Закрыть].

Въпреки че римите му куцаха и в текстовете му по правило липсваше такова нещо като смисъл, пък и Марвин, тъй като не беше твърде музикален, беше свил всичките мелодии от стари кънтри-парчета, та въпреки всичко това „С Исус сме си първи дружки“ се бе продал в над четиримилионен тираж.

Марвин беше започнал като кънтри-певец; тогава пееше стари парчета на Конуей Туити и Джони Кеш.

Изнасяше редовно концерти в затвора „Сан Куентин“, докато правозащитниците не го извадиха оттам по параграф „Жестоко и необичайно наказание“.

Тъкмо тогава Марвин се хвана с религията. Не онази, тихата и личната, свързана с правене на добро и праведен живот; не дори и от вида, свързан с обличането на костюм и звъненето по хорските врати; а онази, свързана с притежаването на собствена телевизионна мрежа и навиването на хората да ти пращат пари.

Беше открил идеалния телевизионен микс в „Часът на Силата с Марвин“ („Шоуто, с което фундаментализмът отново стана ЗАБАВЕН!“). Четири триминутни песни от албума, двайсет минути Адски огън и жупел и пет минути изцеления. (Останалите двайсет и три минути се запълваха с редуване на придумки, молби, заплахи, крънкане и от време на време най-непресторено искане на пари.) В началото той наистина водеше хора в студиото да ги цери, но реши, че е много сложно, и затова сега просто разказваше за видения, с които го удостояваха зрители от цяла Америка, излекували се по чудодеен начин, докато гледали шоуто. Така беше много по-просто – вече нямаше нито нужда да наема актьори, нито начин да се провери степента на успеха му 5353
  Марвин би се изненадал, ако научеше, че наистина съществуваше степен на успеха. На някои хора им става по-добре от какво ли не.


[Закрыть].

Светът е много по-сложен, отколкото си мислят повечето хора. Мнозина например си мислеха, че Вярата на Марвин не е истинска, щом той изкарва от нея толкова много пари. И грешаха. Той вярваше с цялата си душа. Вярваше докрай и харчеше голяма част от парите, изсипващи се в джобовете му, за онова, което наистина смяташе за Божие дело.

 
А линията на Спасителя не дава никога „заето“,
при него няма „няма го“ – ще вдигне винаги,
приятелю,
приказвай колкото си щеш – със него си говориш
без пари, Исус е телефонният техник на моя мил
живот на номератора.
 

Първата песен завърши, Марвин излезе пред камерите и смирено вдигна ръце за тишина. В контролната кабина тонинженерът намали звука на записаните аплодисменти.

– Братя и сестри, благодаря, благодаря, не беше ли прекрасно? И запомнете, тази песен, както и други, също така поучителни, можете да чуете в албума „С Исус сме първи дружки“, просто се обадете на 0800-ПАРИ и заявете дарението си. Обадете се веднага!

Той стана по-сериозен.

– Братя и сестри, имам вест за вас, важна вест от нашия Господ-бог за всички вас, мъже, жени и мънички дечица, приятели, нека ви разкажа за Апокалипсиса. Всичкото го пише в Библията, в Откровението, изпратено от нашия Господ на свети Йоан от Патмос, и в книгата на пророк Данаил. Господ винаги ви го казва направо, приятели – вашето бъдеще. И значи какво ще стане?

Война. Чума. Глад. Смърт. Реки от кръв. Страшни земетресения. Ядърни ракети. Ужасни времена се задават, братя и сестри. И има само един начин да ги избегнем.

Преди да дойде Разрушението – преди четиримата конници на Апокалипсиса да препуснат, – преди ядърните ракети да се изсипят връз невярващите, – ще дойде Екстазът.

„Какво е Екстазът?“ – чувам ви да викате.

Като дойде Екстазът, братя и сестри, всички Истински вярващи ще бъдат издигнати във въздуха – няма значение к’во прайте, може да сте в банята, може да сте на работа, може да си карате колата или просто да си седите вкъщи и да си четете Библията. И изведнъж хоп, ще се намерите във въздуха в съвършени, нетленни тела. Ще сте там горе във въздуха и ще гледате надолу към света как прииждат годините на разруха. Само верните ще се спасят, само преродените от вас ще избягнат болката и смъртта, и ужаса и пламъците. Ще придойде великата война между Рая и Ада и Раят ще съкруши войските Адови, и Господ ще избърше сълзите на страдащите, и вече няма да има смърт и мъка, и плач, и болка, и той ще царува в слава навеки…

И изведнъж млъкна.

– Е, като догадка става – продължи той със съвсем различен глас, – обаче изобщо няма да бъде така. Изобщо.

Искам да кажа, за огъня, за войната и за всичкото там си прав. Ама т’ва за Екстаза – бе да ти кажа… Всичките можеш да ги видиш на Небето – в стегнати редици, докъдето ти душа вижда, че и отвъд, легион след легион, с огнени мечове и тъй нататък, та опитвам се да ти кажа, кой ще ти има време да обикаля да подбира хора и да ги вдига във въздуха, та да зяпат хората, дето умират от лъчева болест долу на изсъхналата, горяща земя, и да им се хилят? Ако това ти е представата за морално прекарване на времето, нека добавя.

Пък що се отнася до онова, дето победата на Рая била неизбежна… Абе нека си говорим честно – ако работата беше в кърпа вързана, на първо място Свещена война изобщо нямаше да има, нали така? Това е пропаганда. Най-чиста пропаганда. Шансът ни да ги преборим е не повече от петдесет процента. Със същия успех можете да пращате пари и за залагания на някоя сатанистка гореща линия, макар че, честно да ви кажа, като завалят огънят и жупелът и се надигнат моретата от кръв, вие всичките тъй и тъй ще паднете цивилни жертви. И в нашата война, и във вашата всички ще бъдат избити и после ще оставят Господ сам да се оправя – ясно?

Както и да е, извинявайте, че седя така и ви дърдоря, имам само един кратък въпрос – къде съм?

Марвин О. Багман постепенно ставаше все по-тъмночервен.

– Това е дяволът! Пази Боже! Дяволът говори чрез мен! – избухна той и сам се прекъсна.

– О, не, всъщност точно обратното. Аз съм ангел. Това трябва да е Америка, нали? Много съжалявам, но не мога да остана…

Последва пауза. Марвин се опита да отвори уста, но нищо не стана. Каквото и да беше онова, което се бе настанило в мозъка му, то се огледа. Огледа екипа в студиото – онази негова част, която не звънеше в полицията и не хленчеше по ъглите. Огледа пребледнелите оператори.

– Леле-мале – възкликна той, – по телевизията ли ме дават?!

* * *

Кроули летеше със сто и деветдесет километра в час по „Оксфорд стрийт“.

Бръкна в жабката за резервния чифт тъмни очила и напипа само касети. Ядосан грабна една напосоки и я пъхна в касетофона.

Искаше Бах, но кандисваше и на „Травълинг Уилбъриз“.

Трябва само Радио Гага… – запя Фреди Меркюри. „Трябва само да се махна“ – помисли си Кроули. Зави по кръговото движение около Мраморната арка в насрещното платно и намали на сто и четирийсет. От светкавиците лондонското небе блещукаше като повредена неонова тръба.

„Сивосинкаво небе над Лондон – помисли си Кроули. – Разбирах аз, че краят наближава.“ Кой го беше писал това? Не беше ли Честъртън? Единственият поет от двайсети век, който поне малко се беше приближил до истината.

Бентлито тръгна да излиза от Лондон, а Кроули се облегна назад на шофьорската седалка и запрелиства опърленото копие на „Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър“.

Някъде малко преди края той откри сгънат лист, покрит с Азирафеловия спретнат краснопис. Разгъна го (докато скоростният лост на бентлито превключи на трета и колата изпревари камиона с плодове, изскочил неочаквано от една странична уличка) и го прочете пак.

После го прочете за трети път, а стомахът му бавно се свиваше.

Колата внезапно смени посоката си. Сега се беше насочила към селището Тадфийлд, Оксфордшър. Ако побързаше, до един час можеше да стигне.

Както и да е, всъщност нямаше къде другаде да ходи.

Касетата свърши и радиото се включи.

– Излъчваме „Въпроси на градинарството“ от Клуба по градинарство в Тадфийлд. За последен път бяхме тук през 1953 година, много хубаво лято беше тогава и както екипът си спомня, почвата в източната част на енорията е тлъста, а на запад преминава във варовик – дето се вика, каквото и да боднеш, ще избуи. Нали така, Фред?

– Мда – отвърна професор Фред Уиндбрайт от Кралската ботаническа градина. – Сам ни бих го казъл по-дубръе.

– Така… Първи въпрос за екипа – той идва от господин Р. П. Тайлър, председател на местната Асоциация на жителите, мисля.

– Кхъм. Точно така. Ами аз отглеждам рози, много ги обичам розите, обаче вчера мойта „Моли Магуайър“, с която съм печелил награди, изгуби два от цветовете си в дъжда, който очевидно беше от риба. Какво би препоръчал екипът в такъв случай освен опъване на мрежа над градината? Искам да кажа, писах до съвета…

– Доста необичаен проблем, бих казал. Хари?

– Господин Тайлър, нека ви задам един въпрос – рибата прясна ли беше или консервирана?

– Според мен прясна.

– Е, нямате проблеми, приятелю. Чувам, че насам валели и дъждове от кръв – как ми се иска да завалят и над Дейлс, където е моята градина. Цяло състояние щях да спестя от изкуствени торове. Вижте сега как ще постъпите – пресадете розите в…

КРОУЛИ?

Кроули си мълчеше.

КРОУЛИ. ВОЙНАТА ЗАПОЧНА, КРОУЛИ. С ИНТЕРЕС ОТБЕЛЯЗВАМЕ, ЧЕ ТИ ИЗБЕГНА СЛУЖИТЕЛИТЕ, УПЪЛНОМОЩЕНИ ДА ТЕ ВЗЕМАТ.

– Ммм – съгласи се Кроули.

КРОУЛИ… НИЕ ЩЕ СПЕЧЕЛИМ ТАЗИ ВОЙНА. НО ДОРИ И ДА ЗАГУБИМ, ПОНЕ ЩО СЕ ОТНАСЯ ДО ТЕБЕ, НЯМА ДА ИМА НИКАКВА РАЗЛИКА. ЗАЩОТО И ЕДИН-ЕДИНСТВЕН ДЕМОН ДА ОСТАНЕ В АДА, КРОУЛИ, ПАК ЩЕ ТИ СЕ ПРИИСКА ДА СЕ БЕШЕ ПРЪКНАЛ СМЪРТЕН.

Кроули мълчеше.

СМЪРТНИТЕ МОГАТ ДА СЕ НАДЯВАТ НА СМЪРТ ИЛИ НА ИЗКУПЛЕНИЕ. ТИ НА НИЩО НЕ МОЖЕШ ДА СЕ НАДЯВАШ. ВСИЧКО, НА КОЕТО МОЖЕШ ДА СЕ НАДЯВАШ, Е МИЛОСТТА НА АДА.

– А?!

ШЕГИЧКА.

– Нгх – каза Кроули.

– … а сега, както знаят запалените градинари, няма нужда да споменаваме, че е голям дявол този ваш тибетец. Да прокопае тунел направо през бегониите ви като едното нищо. Едно чайче ще го оправи, за предпочитане с гранясало масло от як – би трябвало такова да се намира във всяка добра гра…

Уиииии. Бръммм. Пук. Пращенето от статичното електричество заглуши предаването.

Кроули изключи радиото и прехапа долната си устна. Под пепелта и саждите, покрили лицето му, изглеждаше много уморен, много блед и много изплашен.

И изведнъж – много ядосан. Що за тон ти държат! Все едно си саксийно растение, почнало да сипе листа по пода!

После зави покрай един ъгъл с цел да излезе на страничната отбивка за шосе M25, откъдето щеше да хване M40 за Оксфордшър.

Но с M25 беше станало нещо. Нещо, от което те заболяваха очите, ако гледаш право в него.

От онова, което преди беше Лондонската околовръстна магистрала M25, се носеха гърлени песнопения, шум, изтъкан от много нишки: клаксони на коли, мотори, сирени, писукане на мобилни телефони и писъците на дечица, попаднали навеки в капана на задните предпазни колани. „Приветствайте Великия Звяр, що поглъща Светове“ – носеше се песнопението отново и отново на тайния език на черните жреци на древната Му.

„Ужасният знак Одегра – помисли си Кроули, докато завиваше към Северното кръгово шосе. – Това го направих аз, аз съм виновен. Можеше да си е най-обикновена магистрала. Добра работа свърших, дума да няма, но всъщност струваше ли си? Всичко е извън контрол. Раят и Адът вече не командват положението. Все едно цялата планета е страна от третия свят, най-накрая сдобила се с Бомбата…“

И тогава започна да се усмихва. Щракна с пръсти. Пред очите му се материализира чифт слънчеви очила. Пепелта изчезна от костюма и от кожата му.

Какво толкова, по дяволите. Щом си отиваш, защо да не го направиш със стил?

Като си подсвиркваше тихичко, той подкара нататък.

Те се носеха по външното платно на магистралата като ангели унищожители. Горе-долу така си и беше.

Не караха чак толкова бързо, като се вземе под внимание всичко. Четиримата поддържаха постоянна скорост от сто и седемдесет километра в час, сякаш бяха уверени, че шоуто няма да започне, преди да пристигнат. Не можеше. Разполагаха с всичкото време на света, както излизаше.

Точно зад тях караха още четирима: Тед Буцата, Мазния, Помията и Скъз.

Бяха въодушевени. Сега те бяха истински Ангели на Ада и яздеха тишината. Край тях, знаеха те, ревеше бурята, тътнеше трафикът, шибаха вятърът и дъждът. Но в дирята на Конниците царуваше тишина, чиста и мъртва. Във всеки случай почти чиста. Мъртва – със сигурност. Наруши я Помията, който пресипнало кресна на Тед Буцата:

– Ти ’начи кой ще бъдеш?

– К’во?

– Казах, ти кой…?

– Чух те. Не става въпрос к’во си казал. Всеки те чу к’во каза. К’во искаше да кажеш, т’ва исках да знам.

На Помията му се искаше да беше обърнал по-голямо внимание на книгата „Откровение“. Де да беше знаел, че ще попадне вътре, щеше да чете по-внимателно.

– Имах предвид, че те са Четиримата конници на Апокалипсиса, нали така?

– Рокери – поправи го Мазния.

– Точно така. Четиримата рокери на Апокалипсиса. Война, Глад, Смърт и… и оня другия. Мръс’тия.

– Е? И?

– И те ни казаха, че ако тръгнем с тях, става, нали?

– Е?

– Ми начи ние сме другите Четирима кон… ъ-ъ… рокери на Апокалипсиса. Така че кои точно?

Последва пауза. Светлините на преминаващите коли се стрелкаха покрай тях в отсрещното платно и осветяваха сенките на облаците, а тишината беше близка до абсолютната.

– Може ли и аз да бъда Война? – попита Тед Буцата.

– Много ясно, че не може да си Война. Как ти ще си Война бе? Тя е Война. Ти трябва да си нещо друго. Тед Буцата сгърчи лице в мисловен напън.

– Те Те Пе – рече той най-накрая. – Аз съм Тежка телесна повреда. Т’ва съм аз. Готово. Ми вие к’ви ше сте?

– Може ли да съм Боклук? – попита Скъз. – Или Срамни лични проблеми?

– Боклук не може – отвърна му Тежка телесна повреда. – Т’ва е по неговата част, на Замърсяване. Ама другото може.

Продължиха да яздят в тишина и мрак, а на неколкостотин метра напред светеха червените задни светлини на Четиримата.

Тежка телесна повреда, Срамни лични проблеми, Помията и Мазния.

– Аз искам да съм Жестокост към животните – заяви Мазния.

Помията се зачуди дали е „за“ или „против“. Не че имаше значение.

Дойде редът и на Помията: