Текст книги "Добри поличби "

Автор книги: Терри Дэвид Джон Пратчетт

Соавторы: Нил Гейман
сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 22 страниц)

– Глупости.

– Тъй ли? Виж какво, ти дори си тук, защото тя го е предсказала. А мислила ли си какво ще кажем на полковника? В случай че се доберем до него, което, естествено, няма да стане.

– Ако сме разумни…

– Виж, познавам ги тия места. Входът се пази от огромни стражи, издялани от тиково дърво, Анатема, с бели каски и истински пушки, нали ме разбираш, които стрелят с истински куршуми, направени от истинско олово, дето се забиват право в тебе, рипат насам-натам извътре и изскачат обратно през същата дупка, още преди да си успяла да кажеш: „Извинявайте, имаме причина да вярваме, че Третата световна война ще започне всеки момент и шоуто ще почне точно тук“; после там има сериозни мъже с костюми с издути сака, които те отвеждат в едно стайче без прозорци и ти задават въпроси от рода на: дали в момента сте, или били ли сте някога член на някоя изчанчена подривна организация като например Британската политическа партия? И…

– Почти стигнахме.

– Виж, има портал и огради с бодлива тел – всичко си има! И сигурно и кучета човекоядци!

– Според мен се вълнуваш прекалено – рече му тихо Анатема, докато събираше и последните фишове от пода на колата.

– Прекалено се вълнувам ли? Не. Най-спокойно си се тревожа, че някой може да ме застреля!

– Убедена съм, че ако ще ни стрелят, Агнес щеше да го спомене. В тия неща е много добра. – Тя започна разсеяно да разбърква фишовете.

– Знаеш ли – рече тя, като внимателно цепи тестето и смеси двете купчини, – четох някъде за някаква секта, която вярвала, че компютрите са оръдия на дявола. Твърдят, че Армагедон щял да ни сполети, защото Антихристът бил страшен компютърджия. Очевидно това се споменава някъде в „Откровенията“. Май в някакъв вестник го четох наскоро…

– „Дейли мейл“. „Писмо от Америка“. От… хм… трети август – припомни й Нют. – Точно след статията за жената от Уърмс, щата Небраска, която научила патока си да свири на акордеон.

– Мм – съгласи се Анатема и заподрежда картите с лице надолу в скута си.

Значи компютрите били оръдие на дявола?, замисли се Нют. Нямаше проблеми да го повярва. Компютрите все трябваше да бъдат нечии оръдия, а единственото, което знаеше със сигурност, беше, че не са негови.

Колата подскочи и спря.

Въздушната база изглеждаше разпердушинена. Няколко големи дървета бяха рухнали около портала и някакви мъже с багер се опитваха да ги преместят. Дежурният постови ги гледаше без интерес, но се извърна леко и изгледа студено колата.

– Добре – рече Нют. – Избери една карта.

3001. Задъ Орловото Гнездо беля станала Голямъ ясенъ падналъ.

– Това ли е всичко?

– Да. Винаги сме си мислили, че това е свързано някак си с Руската революция. Продължавай по това шосе и завий наляво.

Завоят ги отведе в тясна алея; оградата на базата им се падаше отляво.

– А сега спри тук. Тук често спират коли и никой не им обръща внимание – нареди му Анатема.

– Що за място е това?

– Местната Алея на любовта.

– Затова ли все едно е павирана с гума? Повървяха около стотина метра по оградената с жив плет алея и накрая стигнаха до ясеновото дърво. Агнес беше излязла права. Голяма беля беше станала. Дървото беше срутило оградата.

Върху него беше седнал постови и пушеше цигара. Беше негър. Нют винаги чувстваше вина в присъствието на черни американци, защото можеха да го обвинят в двеста години търговия с роби.

Когато се приближиха, човекът се изправи и мигом зае по-непринудена стойка.

– О, здрасти, Анатема – поздрави той.

– Здрасти, Джордж. Ужасна буря, а? Продължиха нататък. Той ги проследи, докато се скрият от поглед.

– Познаваш ли го? – попита Нют с принудено безразличие.

– О, естествено. Понякога този-онзи от тях се отбиват в кръчмата. Доста са приятни, такива едни лъснати.

– Ще стреля ли по нас, ако просто влезем? – попита Нют.

– Като нищо ще насочи към нас дулото по заплашителен начин – заключи Анатема.

– На мен това ми стига. Какво предлагаш да направим тогава?

– Ами Агнес може и да е знаела нещо. Така че според мен трябва просто да почакаме. Сега вече, като утихна вятърът, се търпи.

– О – Нют погледна облаците, които се трупаха на хоризонта. – Добрата стара Агнес – рече той.

* * *

Адам натискаше педалите по шосето; Куче подтичваше подире му и сегиз-тогиз се опитваше да ухапе задната гума ей-тъй, от възбуда.

Нещо затрещя и Пепър изскочи от нейната улица. Колелото на Пепър си личеше отдалече. Тя смяташе, че е внесла подобрение с едно парче картон, хитро закрепено напреки на спиците с щипка за пране. Котките се бяха научили да минават в отстъпление още докато тя беше две пресечки по-далече.

– Според мен можем да минем напряко по „Дроувърс лейн“ и после да хванем през гората Раундхед – предложи Пепър.

– Голяма кал ще е – предупреди Адам.

– Точно така – отвърна нервно Пепър. – Там винаги става голяма кал. Ще трябва да минем през варовиковата яма. А после към оная ферма, дето торят с каналните води.

Брайън и Уенслидейл ги настигнаха. Колелото на Уенслидейл беше черно, лъскаво и солидно. Това на Брайън може някога и да е било бяло, но цветът му се губеше под дебел слой кал.

– Тъпо е да му се вика военна база – заяви Пепър. – Веднъж ходих там в деня, когато пускат да се разглежда, и вътре нямаше ни пушки, ни ракети – нищо нямаше. Само някакви копчета и шайби и свирят духови оркестри.

– Да – рече Адам.

– В копчетата и шайбите няма нищо кой знае колко военно – продължи Пепър.

– Бе де да знам – отвърна Адам. – Да се шашнеш к’ви работи можеш да правиш с копчета и шайби.

– На мен за Коледа ми подариха конструктор – обади се Уенслидейл, без никой да го е питал. – Целият от електрически части. Вътре имаше и няколко копчета и шайби. Можеш да си направиш радио или такова нещо, дето бибипка.

– Знам ли – рече Адам замислено. – Повече си мисля за разни хора, дето се намъкват в световната военна комуникационна мрежа и могат да кажат на всички компютри и разните му там други работи да почнат да се бият.

– Леле – възкликна Брайън. – Дяволска работа!

– Така да се каже – отвърна Адам.

* * *

Възвишена и самотна орис бе това да си председател на Асоциацията на жителите на Долен Тадфийлд.

Р. П. Тайлър, нисък, добре охранен, доволен, крачеше с тежка стъпка по селския път, придружен от Шуци, миниатюрния пудел на жена му. Р. П. Тайлър знаеше разликата между правилно и грешно, в живота му нямаше никакви морални неясноти. Ала не се задоволяваше просто с това да е удостоен да различава правилното от грешното. Негов дълг беше да го обяснява на света.

Импровизирани подиуми, полемични стихове, прокламации – не на Р. П. Тайлър тия. Неговата трибуна беше колонката за писма на тадфийлдския „Адвъртайзър“. Ако нечие съседско дърво беше достатъчно небрежно и ръснеше листа в градината на Р. П. Тайлър, Р. П. Тайлър първо внимателно ги помиташе, после ги събираше в кутии и оставяше кутиите пред входната врата на съседа с рязка бележка. После пишеше писмо до „Тадфийлд адвъртайзър“. Ако мернеше тийнейджъри, насядали на селския мегдан и пуснали касетофон, да купонясват, той се заемаше да им разясни кривия път, който са хванали. И след като побегнеше, сподирван от подигравките им, пишеше до „Тадфийлд адвъртайзър“ за Моралния упадък и за Днешната младеж.

Откакто миналата година се пенсионира, писмата зачестиха дотолкова, че дори и „Тадфийлд адвъртайзър“ не успяваше да ги публикува всичките. И наистина писмото, което Р. П. Тайлър бе дописал, преди да тръгне на вечерна разходка, завършваше с:

Господа,

С тревога отбелязвам, че днешните вестници вече не се чувстват задължени на своите читатели, на нас, хората, които плащаме вашите надници…

Той огледа скършените клонки, обсипали тесния селски път. „Изобщо не допускам – заразмишлява той, – че като ги пращат тия бури, се сещат за сметката за почистване. А ние, данъкоплатците, им плащаме надниците…“

Ония, които тази мисъл засягаше, бяха синоптиците от „Радио четири“ 6666
  Той нямаше телевизор. Или както казваше жена му: „Роналд не ще такова нещо в къщата, нали така, Роналд?“, и той винаги се съгласяваше, макар тайничко да му се искаше да погледа малко от ония цинизми, мръсотии и насилие, от които се оплакваше Националната асоциация на зрителите и радиослушателите. Не защото му се искаше да гледа такива работи, естествено. Просто защото искаше да знае от какво трябва да бъдат предпазвани другите.


[Закрыть], които Р. П. Тайлър обвиняваше за времето.

Шуци спря до един крайпътен бук и вдигна краче.

Р. П. Тайлър извърна засрамено поглед. Единствената цел на редовната му вечерна разходка може и да беше извеждането на кучето да се облекчи, но проклет да е, ако го признаеше сам пред себе си. Загледа се в буреносните облаци. Бяха се струпали високо горе – извисяващи се кули в опушеносиво и черно. Не бяха само трепкащите езици на светкавиците, които се стрелкаха из тях като в началните кадри на филм за Франкенщайн; беше и това как спираха, стигнеха ли границата на Долен Тадфийлд. А в центъра им имаше кръгло петно от дневна светлина, но светлината беше някак напрегната, жълтеникава като насилена усмивка.

Толкова тихо беше.

Разнесе се нисък тътен.

По тесния път се зададоха четири мотоциклета. Те се стрелнаха покрай него, завиха зад ъгъла и подплашиха един фазан, който прехвърча през пътя в нервна червеникавозелена дъга.

– Вандали! – кресна подире им Р. П. Тайлър.

Провинцията не беше създадена за хора като тях. Беше създадена за хора като него.

Той дръпна каишката на Шуци и двамата поеха по пътя.

След пет минути той зави зад ъгъла и попадна на трима от мотоциклетистите, наобиколили повалена табела – жертва на бурята. Четвъртият, висок мъж с огледално стъкло на каската, бе останал на мотоциклета.

Р. П. Тайлър огледа положението и без никакви усилия стигна до определено заключение. Тези вандали – той, разбира се, бе излязъл прав – бяха дошли в провинцията, за да се изгаврят с Военния паметник и да събарят табели.

Тъкмо понечи да се запъти към тях решително и се присети, че го превъзхождаха числено, че бяха по-високи и че без съмнение бяха психопати насилници. В света на Р. П. Тайлър никой освен психопатите насилници не караше мотоциклет.

Така че той вирна брадичка и тръгна наперено край тях, без наглед изобщо да ги забелязва 6767
  Макар че като член (чети: основател) на местния квартален доброволен отряд наистина се опита да запомни номерата на мотоциклетите.


[Закрыть], като през това време съчиняваше наум писмо („Господа, тази вечер с тревога забелязах многобройни хулигани на мотоциклети да нахлуват масово в Хубавото ни село. Защо, о, защо властите не предприемат нищо във връзка с тази чума на…?“).

– Здрасти – подвикна един от мотоциклетистите и вдигна стъклото на каската си. Отдолу се показа изпито лице със спретната черна брадичка. – Май нещо се загубихме.

– А – отвърна неодобрително Р. П. Тайлър.

– Табелите май вятърът ги е съборил – продължи мотоциклетистът.

– Да, предполагам – съгласи се Р. П. Тайлър. С изненада забеляза, че огладнява.

– Мда. Е, тръгнали сме за Долен Тадфийлд. Една официозна вежда се вдигна.

– Вие сте американци. Предполагам, от военновъздушната база. (Господа, докато служех на нацията, аз бях чест за моята родина. С ужас и тревога забелязвам, че летците от Тадфийлската военновъздушна база кръстосват благородната ни земя, облечени като същински разбойници. Макар и да оценявам тяхната важност за отстояването на свободата на западния свят…)

После любовта му към наставленията надделя.

– Върнете се около километър назад по този път и завийте по първата пресечка вляво – боя се, че пътят е в плачевно състояние. Писах многобройни писма до съвета по този повод, вие слуги или господари на обществото сте, ги питах, в крайна сметка кой ви плаща надниците? После надясно, само че то не е точно надясно, наляво се пада, но после ще разберете, че завива на обратно надясно, там има табела – „Поритс лейн“, но, разбира се, не е „Поритс лейн“, погледнете в картата на Кралското картографско управление, ще видите, че е просто източният край на „Форест хил лейн“, ще излезете в селото, после минавате покрай „Бикът и цигулката“ – това е пивница – и после, като стигнете църквата (посочих на хората, съставящи картата на Кралското географско управление, че това е църква с шпил, не с кула, всъщност писах до „Тадфийлд адвъртайзър“ с предложение да започнат местна кампания за поправка на картата и силно се надявам, че когато най-после тези хора разберат с кого си имат работа, набързо ще обърнат другия край), после стигате до един кръстопът, значи пресичате кръстопътя право направо и веднага стигате до втори кръстопът, сега значи поемате по лявото разклонение или продължавате право напред – и двата пътя водят право до базата (макар че по лявото отклонение пътят ви се скъсява поне с една пета от километъра), няма как да я подминете.

Глад се втренчи озадачено в него.

– Аз… ъ-ъ… не съм убеден, че схванах… – начена той.

АЗ ГО СХВАНАХ. ДА ВЪРВИМ.

Шуци джафна тихичко, стрелна се зад Р. П. Тайлър и се сви там разтреперана.

Непознатите яхнаха отново моторите си. Онзи в бяло („тъй като го гледам, хипи ще да е“ – помисли си Р. П. Тайлър) изпусна празно пакетче от чипс на тревния банкет.

– Извинете – лавна Тайлър. – Това пликче ваше ли е?

– О, то не е само мое – отвърна момчето. – На всички е.

Р. П. Тайлър се изпъна в цял ръст 6868
  Един шейсет и пет.


[Закрыть].

– Младежо – рече той, – как бихте се почувствали, ако вляза у вас и започна да ръся боклуци навсякъде?

Замърсяване се усмихна мечтателно.

– Много-много доволен – въздъхна той. – О, това би било прекрасно.

Под мотоциклета му бензиново петно се разля в дъга върху мокрия асфалт.

Моторите форсираха.

– Аз нещо недоразбрах – обади се Война. – Вижте сега, защо трябва при църквата да завиваме обратно?

ПРОСТО МЕ СЛЕДВАЙТЕ – рече високият най-отпред и четиримата потеглиха заедно.

Р. П. Тайлър ги сподири с поглед, докато нещо, което правеше щрак щрак щрак, не привлече вниманието му. Обърна се. Четири фигури на колела се стрелнаха покрай него, а по петите им фигурка на кученце търчеше лудешката.

– Вие! Спрете! – кресна Р. П. Тайлър. Ония биха спирачки и го погледнаха.

– Знаех си, че си ти, Адам Йънг, и твойта малка, хм, клика. Мога ли да знам какво правите навън, деца, по това време на нощта? Бащите ви знаят ли, че сте навън?

Водачът на велосипедистите се обърна.

– Не разбирам как така твърдите, че е късно – рече той. – На мене, на мене ми се струва, че щом слънцето още не е залязло, значи не е късно.

– Във всеки случай трябва вече да сте си в леглата – осведоми ги Р. П. Тайлър. – И недейте да ми показвате език, млада госпожице – това беше отправено към Пепър, – или ще напиша писмо до майка ви и ще я информирам за прискръбното и никак неподобаващо на дама състояние на маниерите на нейното чадо.

– Е, извиня’йте – обидено рече Адам. – Пепър само ви гледаше. Не знаех, че да гледаш, било забранено.

На тревния банкет настана смут. Шуци, едно особено префинено френско пуделче играчка от ония, които си ги гледат само хора, така и неуспели да наместят и деца в домашния си бюджет, биде подложена на заплаха от страна на Кучето.

– Млади господине Йънг – заповяда Р. П. Тайлър, – моля ви, махнете вашия… вашия помияр от моята Шуци. – Тайлър нямаше вяра на Куче. Когато за първи път го беше срещнал преди четири дена, то беше изръмжало по него и очите му бяха засветили в червено. Това подтикна Тайлър да започне писмо, в което изтъкваше, че Кучето без съмнение е бясно, със сигурност представлява опасност за населеното място и трябва да бъде ликвидирано за Общото благо, докато жена му не му припомни, че светещите в червено очи не са симптом на бяс или, ако става дума, на нищо, което може да се види извън онези филми, дето никой от семейство Тайлър и посмъртно не би гледал, но знаеха за тях всичко, което трябва да се знае, много ви благодаря.

Адам се слиса.

– Кучето не е помияр. Кучето е забележително куче. Много е умно. Куче, я слизай от гадната дърта пуделка на господин Тайлър.

Кучето не му обърна никакво внимание. Все още имаше да наваксва много от кучешкия живот.

– Куче – подвикна заплашително Адам. – Кучето се помъкна обратно към колелото на господаря си.

– Според мен не отговорихте на въпроса ми. Накъде сте се запътили така вие четиримата?

– Към базата – отвърна Брайън.

– Ако на вас ви е угодно – додаде Адам, както се надяваше, с жлъчен и унищожителен сарказъм. – Искам да кажа, няма да ходим там, ако не ви е угодно.

– Нагло маймунче! – викна Р. П. Тайлър. – Само да видя баща ти, Адам Йънг, ще го информирам без никакви заобикалки, че…

Но Ония вече натискаха педалите надолу по шосето към военновъздушната база в Долен Тадфийлд – по маршрута на Ония, който беше по-кратък, по-прост и по-живописен от маршрута, предложен от господин Тайлър.

* * *

Р. П. Тайлър беше съчинил наум пространно писмо относно пороците на днешната младеж. То засягаше снизяващите се образователни критерии, липсата на уважение към възрастните и опитните, начина, по който напоследък всички се влачеха прегърбени, вместо да вървят с нормална изправена стойка, младежката престъпност и връщането на задължителната военна служба, боя с пръчки, с камшици и паспорти за кучетата.

Остана много доволен от писмото. Хранеше тайното подозрение, че е твърде добро за „Тадфийлд адвъртайзър“, и реши да го изпрати в „Таймс“.

патпатпат патпатпат

– Извинявай, сладур – произнесе женски глас, – май че се загубихме.

Беше застаряващ мопед; яздеше го жена на средна възраст. Вкопчен здраво в нея, присвил яко клепачи, зад нея седеше дребен човечец по шлифер и със зелена каска на главата. Между тях стърчеше, както се оказа, старинна пушка с дуло като фуния.

– О. Накъде сте се запътили?

– Към Долен Тадфийлд. Не съм сигурна за точния адрес, но търсим един човек – обясни жената, а после със съвсем различен глас додаде: – Казва се Адам Йънг.

Р. П. Тайлър се стресна.

– Това момче ли търсите?! – възкликна той. – Сега пък какво е направил… не, не, не ми обяснявайте. Хич не ща и да знам.

– Момче? – попита жената. – Не си ми казал, че е момче. На колко години е? – И после продължи: – На единайсет. Е, да го беше казал по-рано. Това съвсем променя нещата.

Р. П. Тайлър просто зяпна. После разбра какво става. Тази жена беше вентрилок. Онова, което бе взел за мъж със зелена каска, както виждаше сега, беше куклата й. Зачуди се как изобщо е решил, че е човек. Според него цялата тази работа лъхаше на лош вкус.

– Видях Адам Йънг преди няма и пет минути – осведоми той жената. – Той и неговите приятелчета отиваха към американската въздушна база.

– Олеле – жената леко пребледня. – Никога не съм си падала по янките. Ама те всъщност са много приятни хора, знаеш ли. Да, но да нямаш вяра на хора, които, докато играят футбол, през цялото време пипат топката с ръце.

– Ааа, извинете ме – намеси се Р. П. Тайлър. – Според мен е много добре. Много впечатляващо. Аз съм заместник-председател на местния „Ротари клуб“ и се чудех давате ли частни сеанси.

– Само в четвъртък – отвърна мадам Трейси неодобрително. – И вземам допълнителна такса. И се чудя не бихте ли могли да ни упътите към…

През това господин Тайлър вече беше минавал. Той безмълвно посочи с пръст.

И малкото мопедче запърпори – патпатпатпатпатпатпат – по тесния междуселски път.

В този миг сивата кукла със зелената каска се извърна и отвори едното си око.

– Южняшки чеп загубен! – изграчи тя. Р. П. Тайлър се почувства обиден, но и разочарован. Беше се надявал това нещо да изглежда по като живо.

* * *

Р. П. Тайлър, само на десет минути път от селото, се спря, когато Шуци пробва друга от своя богат набор отделителни функции. Той погледна през стобора.

Познанията му относно селския добитък бяха малко мъгляви, но беше почти сигурен, че щом кравите полягат, значи ще вали. Ако си стояха прави, вероятно времето щеше да се задържи хубаво. Тези тук крави една по една изпълняваха бавни, тържествени салта; Тайлър се зачуди какво ли време предвещава това.

Подуши въздуха. Нещо гореше – усещаше се неприятната миризма на нажежено желязо, гума и кожа.

– Извинете – обади се глас иззад гърба му. Р. П. Тайлър се обърна.

Зад него на платното беше спряла голяма, някога черна кола, която гореше, а през прозореца се беше навел мъж с тъмни очила и говореше през дима:

– Извинявайте, аз малко като че се позагубих. Бихте ли ме упътили към въздушната база в Долен Тадфийлд? Зная, че е някъде тук.

„Колата ви гори.“

Не. Тайлър просто не можеше да се принуди да го каже. Така де, този човек трябваше и без това да си го знае, нали така? Седеше баш насред пламъците. Може би беше някакъв номер.

Така че вместо това той рече:

– Според мен преди около километър и половина просто сте завили в погрешната посока. Вятърът е съборил табелата.

Непознатият се усмихна.

– Тъй трябва да е било – рече той. Оранжевите пламъци, които трепкаха под него, му придаваха почти пъклен вид.

Вятърът духна Тайлър откъм колата и той усети как веждите му се опърлиха.

„Извинете, младежо, но колата ви гори, а вие седите вътре, без да изгаряте, а тя случайно на места е нажежена до червено.“

Не.

Не трябва ли да попита човека дали да не се обади в Автомобилната асоциация?

Вместо това той обясни подробно как се стига до базата, като се мъчеше да не се блещи.

– Страхотно. Много съм ви задължен – рече Кроули и започна да вдига стъклото.

Р. П. Тайлър беше длъжен да каже нещо.

– Извинете ме, младежо – рече той.

– Да?

„Искам да кажа, не е нещо, което няма да забележите – колата ви гори.“

Огнен език близна овъгления калник.

– Ама че странно е времето тук, а? – рече неловко Тайлър.

– Така ли? – попита Кроули. – Честно казано, не бях забелязал. – И той зави обратно по селския път с горящата си кола.

– Вероятно защото колата ви гори – тросна се Р. П. Тайлър. Дръпна каишката на Щуци и помъкна зорлем кученцето нататък.

До Г-н Главния Редактор Сър,

Бих искал да привлека вниманието ви към една неотдавнашна тенденция, която забелязах сред днешните младежи, а именно да не обръщат внимание на съвсем разумните предпазни мерки за безопасност при шофиране. Тази вечер ме помоли да го упътя един господин, чиято кола…

Не. Зад волана на кола, която…

Не. Гореше…

С все по-влошаващо се настроение Р. П. Тайлър се затътрузи по последната отсечка от пътя към селото.

* * *

– Хей! – извика Р. П. Тайлър. – Йънг!

Господин Йънг беше в градината отпред и пушеше лула в шезлонга си.

Това беше доста по-свързано с факта, че наскоро Дирдри беше открила заплахата от пасивното пушене и беше забранила да се пуши вкъщи, отколкото той би си признал пред съседите. И това никак не му подобряваше настроението. Нито пък това, че господин Тайлър го нарече „Йънг“.

– Да?

– Твоичкият Адам.

Господин Йънг въздъхна.

– Сега пък какво е направил?

– Знаеш ли го къде е?

Господин Йънг погледна часовника си.

– Предполагам, че се готви да си ляга.

Тайлър се ухили – с изопнати устни, тържествуващо.

– Съмнявам се. Видях го с неговите дяволчета и с оня отвратителен мелез преди няма и половин час да отпрашва с колело към базата.

Господин Йънг пафна с лулата.

– Знаете колко са строги там – рече господин Тайлър, в случай че господин Йънг не е схванал.

– Знаете го синчето ви как налита да натиска копчета и тям подобни – додаде той.

Господин Йънг извади лулата от устата си и внимателно огледа чибука.

– Хммм – рече той. – Разбрах – рече той. – Така – рече той. И се прибра.

* * *

Точно в същия миг четири мотора спряха със свистене на стотина метра от главния вход. Ездачите им изключиха двигателите и вдигнаха стъклата на каските си. Е, поне трима от тях ги вдигнаха.

– Доста се надявах, че ще нахлуем през бариерата – рече Война мечтателно.

– Само щяхме да предизвикаме неприятности – рече Глад.

– Чудесно.

– Искам да кажа, неприятности за нас. Електрическите и телефонните кабели трябва да са прекъснати, но са длъжни да имат генератори, а радио няма как да нямат. Ако някой почне да докладва, че терористи са нападнали базата, хората ще вземат да действат логично и целият План ще се провали.

– Хъ.

ВЛИЗАМЕ, СВЪРШВАМЕ РАБОТАТА, ИЗЛИЗАМЕ, ОСТАВЯМЕ ЧОВЕШКАТА ПРИРОДА ДА СЕ РАЗГРЪЩА – заяви Смърт.

– Не си го представях така, братлета – рече Война. – Не съм чакала хиляда години само за да си поиграя с някакви си жички. Не е драматично, така да се каже. Албрехт Дюрер не си е губил времето да дялка Четиримата Копченатискачи на Апокалипсиса, това със сигурност го знам.

– Мислех си, че ще ехтят тръби – обади се Замърсяване.

– Погледнете го така – намеси се Глад, – това е просто основната работа. После ще препускаме. Както си трябва. На крилете на бурята и прочие. Трябва да проявите гъвкавост.

– Не трябваше ли да се срещнем с… някого? – попита Война.

Не последва ни звук освен металическия шум на изстиващите мотори.

После Замърсяване произнесе бавно:

– Знаете ли, и аз не мога да твърдя, че съм си го представял така. Мислех си, че ще е… ами някой голям град. Или голяма страна. Ню Йорк може би. Или Москва. Или самият Армагедон.

Отново се умълчаха.

После Война се обади:

– Ама всъщност къде се намира Армагедон?

– Как се сети да питаш – рече Глад. – Все смятах да проверя.

– Има един Армагедон в щата Пенсилвания – обясни Замърсяване. – Или май беше в Масачузетс – абе някъде там. С много типове с големи бради и яко черни шапки.

– Тц – обади се Глад. – Според мен е някъде в Израел.

МАУНТ КАРМЕЛ.

– Аз пък си мислех, че там отглеждат авокадо.

И КРАЯТ НА СВЕТА.

– Така ли? Те това е то авокадо.

– Май веднъж съм ходил там – обади се Замърсяване. – В стария град Мегидо. Точно преди да рухне. Хубав град. Интересна царска порта.

Война огледа зелената шир наоколо.

– Леле – рече тя, – ама как сме сбъркали пътя…

ГЕОГРАФИЯТА Е НЕМАТЕРИАЛНА.

– Моля, господарю?

ЩОМ АРМАГЕДОН ГО ИМА, ТОЙ Е НАВСЯКЪДЕ.

– Точно така – подкрепи го Глад. – Тука вече не става дума за няколко квадратни километра шубраци и кози. Пак мълчание.

ДА ВЪРВИМ.

Война се прокашля.

– Просто си мислех, че… че той ще дойде с нас… Смърт оправи ръкавиците си.

ТОВА – рече той твърдо – Е РАБОТА ЗА ПРОФЕСИОНАЛИСТИ.

* * *

Впоследствие сержант Томас А. Дайзенбъргър си спомня събитията, случили се на портала, по следния начин:

Голяма генералщабна кола спряла пред портала. Била лъскава и с официален вид, макар че по-късно не бил съвсем сигурен защо си е помислил така, нито пък защо за миг му се е сторило, че е задвижвана от мотоциклетни двигатели.

От нея излезли четирима генерали. Сержантът отново е малко несигурен защо си е помислил така. Имали редовни документи за самоличност. Що за документи за самоличност, той си признавал, че не можел да си спомни, ама били редовни. Козирувал.

И един от тях рекъл:

– Внезапна проверка, войнико.

На което сержант Томас А. Дайзенбъргър отвърнал:

– Сър, не съм информиран що се отнася до предстояща внезапна проверка по това време, сър.

– Разбира се, че не си – потвърдил друг генерал. – Тъкмо затова е внезапна.

Сержантът отново козирувал.

– Сър, разрешете да потърся потвърждение за информацията от командването на базата, сър – рекъл той притеснено.

Най-високият и най-слаб от генералите се поотдалечил малко от групата, обърнал им гръб и скръстил ръце.

Един от останалите обгърнал дружески раменете на сержанта и се привел към него съучастнически.

– Вижте сега… – той метнал кос поглед на табелката с името му – Дайзенбъргър, може би ще ви дам шанс. Това е внезапна проверка, ясно? Внезапна. Това означава да не надуваш свирката в мига, в който влезем, ясно? И да не напускаш поста си. Войник от кариерата като тебе ще разбере това, прав ли съм? – додал той. И намигнал. – Инак ще се намериш в такова изпаднало положение, че ще трябва да викаш „сър“ и на таласъмите.

Сержант Томас А. Дайзенбъргър го зяпнал.

– Редниците – изсъскала дамата генерал.

Според табелката на гърдите й името й било Вуина. Сержант Дайзенбъргър никога досега не бил виждал жена генерал като нея, но без съмнение тя подобрявала положението.

– Какво?

– Редници. Не таласъми.

– Мда. Тъкмо това исках да кажа. Мда. Редници. Разбрано, войнико?

Сержантът обмислил крайно ограничения брой възможности, с които разполагал.

– Сър, внезапна проверка, сър? – рекъл той.

– Надлежностно поставена под поверителност в момента – обади се Глад, който беше прекарал години наред в опити да пробутва това и онова на федералните власти и усещаше как онзи език му се връща.

– Сър, потвърдено, сър.

– Браво на тебе – рече Глад, щом бариерата се вдигна. – Далече ще отидеш – и той погледна часовника си. – Много-много скоро.

* * *

Понякога човешките същества много наподобяват пчели. Пчелите яростно бранят кошера си, стига да сте извън него. Проникнете ли веднъж вътре, работничките един вид приемат, че ръководството е разрешило това, и не ви обръщат внимание; най-различни насекоми авантаджии са се научили да си живеят по мед и масло тъкмо поради този факт. Хората са същите.

Никой не спря четиримата, докато те решително крачеха към една от ниските дълги постройки под гората от радиоантени. Никой не им обърна никакво внимание. Може би изобщо не ги и виждаха. Може би виждаха онова, което беше наредено на съзнанието им да вижда, защото човешкият мозък не е устроен така, че да вижда Войната, Глада, Замърсяването и Смъртта, когато те не искат да ги виждат. Толкова го бива в това, че често успява да не ги види и когато навсякъде гъмжи от тях.

Но алармените системи бяха напълно безмозъчни; те решиха, че виждат четирима души там, където не бива да има хора, и си нададоха вой като едното нищо.

* * *

Нют не пушеше, защото не позволяваше на никотина и алкохола да влизат в храма на неговото тяло или по-точно в малкото уелско методистко ламаринено параклисче на неговото тяло. Ако пушеше, щеше да се задави от дима на цигарата, която в момента е запалил, за да си овладее нервите.

Анатема се изправи целеустремено и приглади омачканата си пола.

– Не се тревожи – рече му тя. – Не е заради нас. Там вътре става нещо.

Тя се усмихна, щом забеляза пребледнялата му физиономия.

– Хайде – подкани го тя. – Това тук не ти е „Окей Корал“ 6969
  Мястото, където се е провела известната престрелка между тримата братя Ърп и приятеля им Док Холидей, от една страна, и Клантън и Маклори, от друга, в градчето Тумбстоун. Случката се е превърнала е част от американската митология и е пресъздадена в много уестърни, а мястото днес е туристическа атракция – бел.прев.


[Закрыть].

– Не е. Едно на ръка, че пушките им са били по-добри – отвърна Нют.

Тя му помогна да се изправи.

– Карай да върви – рече тя. – Сигурна съм, че ще измислиш нещо.

* * *

Неизбежно е приносът на четиримата да не бъде еднакъв, мислеше си Война. Беше изненадана от естествената си склонност към модерните оръжейни системи, къде-къде по-ефикасни от парченцата остър метал, а, разбира се, Замърсяване се изсмя на абсолютно обезопасените и оборудвани със специални системи за контрол уреди. Дори и Глад поне имаше понятие що е това компютър. Докато… е, той не се занимаваше с кой знае какво, освен дето се мотаеше насам-натам, макар че го правеше определено със стил. На Война й беше минавало през ум, че един ден може да дойде краят на Войната, краят на Глада, възможно беше да дойде дори и краят на Замърсяването, и може би тъкмо затова никога не бяха имали четвъртия, най-великия конник за, както бихте могли да се изразите, наше момче. Беше все едно да си имате данъчен инспектор във футболния отбор. Страхотно е, дето той е на ваша страна, разбира се, но не е от хората, с които после ще ви се иска да пийнете и да си побъбрите в бара. С тях не можете да се отпуснете стопроцентово.