Текст книги "Суперкомандос"

16.

В градините на Слънчевия дом бе тихо и слънчево, а въздухът ухаеше на прясно окосена трева. Откъм тенис корта долиташе глухото потропване на топка и по някое време чух развълнувания глас на Мириам Банкрофт. Мярнаха се мургави крака под къса бяла поличка; облаче розов прах избухна около топката, забита безпогрешно в полето на противника. Насядалите зрители изръкопляскаха сдържано. Аз вървях към корта, обкръжен от въоръжени до зъби пазачи с каменни физиономии.

Когато пристигнах, играта бе спряла и играчите стояха пред столовете си разкрачени, с приведени глави. Щом чу хрущенето на стъпките ми по чакъла около корта, Мириам Банкрофт вдигна очи през разчорлената си руса коса и погледите ни се срещнаха. Не каза нищо, но ръцете й стиснаха по-здраво дръжката на ракетата, а по устните й трепна усмивка. Нейният противник, който също погледна към мен, беше строен младеж и нещо в него подсказваше, че може би наистина е на възрастта на тялото си. Стори ми се смътно познат.

Банкрофт седеше по средата на редицата от сгъваеми столове. От дясната му страна видях Уму Прескот, а отляво – мъж и жена, които виждах за пръв път. Когато стигнах до него, той не стана; всъщност почти не ме погледна. Само посочи стола до Прескот.

– Седнете, Ковач. Предстои последният гейм.

Усмихнах се леко, устоях на изкушението да натъпча с ритник зъбите му в гърлото и седнах на сгъваемия стол. Уму Прескот се приведе към мен и прошепна, закривайки устата си с длан:

– Днес полицията прояви нежелателен интерес към мистър Банкрофт. Не действате толкова изтънчено, колкото се надявахме.

– Още загрявам – тихо отвърнах аз.

По някаква предварителна уговорка за времето Мириам Банкрофт и нейният противник захвърлиха кърпите и заеха позиции. Аз се облегнах назад и почнах да наблюдавам играта, но гледах най-вече еластичното женско тяло, което подскачаше и се въртеше под белия памучен плат. Спомнях си как изглежда без дрехи, как се гърчеше върху мен. Веднъж, точно преди да бие сервис, тя забеляза погледа ми и устните й се изкривиха в развеселена усмивка. Все още чакаше отговор и сега смяташе, че го е получила. След като приключи играта с порой от трудно спечелени, но явно неизбежни точки, тя напусна корта задъхана, изчервена и весела.

Когато се приближих да я поздравя, тя разговаряше с непознатите мъж и жена. Видя ме и се отдръпна, за да ми стори място в малката група.

– Мистър Ковач. – Очите й се разшириха едва забележимо. – Хареса ли ви играта?

– Много – отвърнах аз съвсем искрено. – Вие сте безмилостна.

Тя наклони глава настрани и започна да бърше потната си коса.

– Само когато се налага. Вие, естествено, не познавате Нейлан и Джоузеф. Джоузеф, Нейлан, това е Такеши Ковач, емисарят, когото Лорънс нае да разследва убийството му. Мистър Ковач не е от Земята. Мистър Ковач, това са Нейлан Ертекин, председател на Върховния съд на ООН, и Джоузеф Фири от Комисията за човешки права.

– Приятно ми е. – Леко се поклоних и на двамата. – Предполагам, че сте дошли да обсъдите Резолюция 653.

Двамата висши служители се спогледаха, после Фири кимна.

– Отлично сте информиран – каза сериозно той. – Много съм слушал за Емисарския корпус, но все пак съм впечатлен. Откога точно сте на Земята?

– От около седмица – излъгах аз с надеждата да успокоя донякъде параноичната подозрителност, която всички чиновници изпитват към емисарите.

– Само от седмица. Да, наистина впечатляващо.

Фири беше едър, набит негър на около петдесет и пет години с леко прошарена коса и проницателни кафяви очи. Също като Денис Найман носеше на очите си старомодни външни лещи, но докато стоманената рамка на Найман целеше да подчертае чертите му, тази на Фири имаше за задача да отклонява вниманието. Беше масивна и му придаваше вид на разсеян свещеник, но прикритите отзад очи не пропускаха нищо.

– И напредвате ли с разследването? – заинтересува се Ертекин, красива арабка с двайсетина години по-млада от Фири, което несъмнено подсказваше, че това й е най-малкото втори носител.

Усмихнах се.

– Напредък се определя трудно, Ваша светлост. Както би казала Квел: Те идват при мен с отчети за напредък, но аз виждам само промени и изгорели тела.

– А, значи сте от Харлановия свят – отбеляза любезно Ертекин. – И смятате ли се за квелист, мистър Ковач?

Усмихнах се още по-широко.

– Понякога. Но бих казал, че тя твърде често е права.

– Напоследък мистър Ковач бе доста зает – побърза да се намеси Мириам Банкрофт. – Предполагам, че двамата с Лорънс имат какво да обсъдят. Може би ще е най-добре да ги оставим насаме.

Ертекин леко кимна.

– Да, разбира се. По-късно може да поговорим отново.

Тримата се отправиха да изразят съчувствие на противника на Мириам, който печално прибираше ракетата и кърпите си; но въпреки дипломатичната намеса на домакинята Нейлан Ертекин не изглеждаше склонна да избяга от разговора. За момент й се възхитих. Да кажеш на служител от ООН и представител на Протектората, че си квелист, е горе-долу като да си признаеш на вегетариански банкет, че най-редовно колиш животни; просто така не се постъпва.

Обърнах се и открих Уму Прескот зад рамото си.

– Да тръгваме ли? – попита злокобно тя и посочи към къщата.

Банкрофт вече вървеше натам. Поехме след него – според мен с прекалено забързана крачка.

– Един въпрос – изпъхтях аз в движение. – Кое е хлапето? Онова, дето мисис Банкрофт го съсипа.

Прескот само ме стрелна с раздразнен поглед.

– Значи голяма тайна, а?

– Не, мистър Ковач, не е тайна – нито голяма, нито малка. Просто смятам, че можете да употребите ума си за нещо по-полезно, отколкото да обсъждате семейните гости. Щом толкова държите да знаете, другият играч беше Марко Кавахара.

– А, така ли? – Неволно бях възприел разговорния стил на Фири. Полагаше ми се червена точка за психологическо проникване. – Значи затова ми се стори познат. Прилича на майка си, нали?

– Не бих могла да кажа – отвърна небрежно Прескот. – Никога не съм срещала мис Кавахара.

– Блазе ви.

Банкрофт ни чакаше в екзотична оранжерия, пристроена до крилото на къщата откъм морето. Зад стъклените стени бушуваше истински хаос от другопланетни багри и форми, сред които различих младо огледално дърво и множество мъченически храсти. Банкрофт стоеше до един от храстите и внимателно го ръсеше с бял металически прах. За тези растения знаех само всеизвестния факт, че се използват като охранително средство, затова нямах идея какво представлява прахът.

Когато влязохме, Банкрофт се обърна.

– Моля, не говорете много високо. – Собственият му глас звучеше удивително тихо в звукопоглъщащата среда. – На този етап от развитието си мъченическите храсти са извънредно чувствителни. Предполагам, че знаете, мистър Ковач.

– Да. – Озърнах се към листата, напомнящи смътно човешка длан с пурпурно петно по средата, откъдето идваше името на растението. – Сигурен ли сте, че са зрели?

– Напълно. На Адорасион сигурно сте виждали по-едри, но аз поръчах на Накамура да пригоди тези тук за отглеждане на закрито. Тук е също толкова безопасно, колкото в нилвибска колиба – той махна с ръка към три стоманени стола до храстите – и далеч по-удобно.

– Искали сте да ме видите – казах нетърпеливо аз. – За какво?

Само за миг безпощадният черен поглед ме прониза с пълната сила на неговите три века и половина. Сякаш бях надникнал в очите на демон. За тази част от секундата отвътре надникна душата на един Мат и аз видях в тези очи отразен живота на безброй обикновени, простички хора, които са виждали да умират като бледи, пърхащи пеперуди в пламъка на лампа. Само веднъж бях имал подобно преживяване – когато се сблъсках с Ейлийн Кавахара. Усетих горещия полъх по крилата си.

После мигът отмина и Банкрофт отиде да седне като съвсем обикновен човек, оставяйки контейнера с прах на близката масичка. Вдигна очи и изчака да види дали и аз ще седна. Когато останах прав, той събра пръсти и се навъси. Уму Прескот стоеше между нас.

– Мистър Ковач, знам, че според условията на договора съм приел да покривам всички разходи по разследването в разумни граници, но не очаквах да плащам за умишлени органични увреждания от единия край на Бей Сити до другия. Цяла сутрин бях зает да се откупвам както от триадите по Западното крайбрежие, така и от полицията, а те не бяха много добре настроени към мен дори преди да почнете тая касапница. Питам се дали осъзнавате колко ми струва да ви запазя жив и извън хранилището.

Огледах парника и свих рамене.

– Вероятно можете да си го позволите.

Прескот едва не подскочи. Банкрофт си позволи хладна усмивка.

– А може би вече не желая да си го позволявам, мистър Ковач.

– Тогава дръпнете шалтера, дявол да го вземе.

Мъченическият храст трепна от рязката промяна на тона.

Пет пари не давах. Изведнъж загубих желание да участвам в елегантните игри на Банкрофт. Бях изморен. Ако не се брои краткият престой в клиниката, бях бодърствал над трийсет часа и нервите ми прегряваха от непрестанната употреба на неврохимията. Бях водил престрелка. Бях избягал от летяща кола. Бях претърпял разпити, които биха травмирали всеки нормален човек за цял живот. Бях извършил цял куп убийства. И след всичко това тъкмо си лягах, когато въпреки изричната ми забрана „Хендрикс“ ме уведоми да отида при Банкрофт, цитирам, „в интерес на добрите отношения с клиентелата и за да бъде осигурен по такъв начин статутът ви на постоянен гост“. Определено трябваше някой да прочисти овехтелия служебен речник на тоя хотел; зачудих се дали след телефонния разговор да не го сторя лично с немекса, но раздразнението от педантизма на хотела изобщо не можеше да се мери с гнева ми към самия Банкрофт. Точно този гняв не ми позволи да се направя на глух и пак да си легна, а да потегля към Слънчевия дом, облечен със същите смачкани дрехи, които носех от предния ден.

– Извинете, мистър Ковач. – Уму Прескот ме гледаше втренчено. – Да не би да намеквате…

– Нищо не намеквам, Прескот. Чисто и просто заплашвам. – Отново завъртях поглед към Банкрофт. – Никого не съм молил да ме включи в шибаната ви игра. Вие ме домъкнахте тук, Банкрофт. Вие ме измъкнахте от хранилището на Харлановия свят и ме пъхнахте в носителя на Райкър, само за да натриете носа на Ортега. Пуснахте ме с няколко смътни намека, а после гледахте как се лутам из тъмното и си удрям пищялите в миналите ви прегрешения. Е, ако вече не ви се играе, след като работата почна да загрубява, нямам нищо против. Писна ми да си рискувам приставката заради боклук като вас. Можете просто да ме върнете в склада, пък след сто и седемнайсет години ще си опитам късмета. Може да ми провърви. Току-виж дотогава успели да ви изтрият от лицето на планетата.

На входа бяха прибрали оръжията ми, но докато говорех, усетих как из тялото ми се прокрадва застрашителното спокойствие на емисарския боен режим. Ако демоничният Мат отново надигнеше глава, щях да унищожа Банкрофт на място – просто за лично удоволствие.

Странно, речта ми само го накара да се замисли. Той ме изслуша докрай, леко склони глава и се обърна към Прескот.

– Уму, можеш да излезеш за малко. С мистър Ковач трябва да обсъдим някои неща насаме.

Прескот се поколеба.

– Да повикам ли някого пред вратата? – попита тя, хвърляйки многозначителен поглед към мен.

Банкрофт поклати глава.

– Сигурен съм, че е излишно.

Докато Прескот излизаше с изписано по лицето съмнение, аз се опитвах да прогоня възхищението си от хладнокръвието на Банкрофт. Току-що ме бе чул да казвам, че с удоволствие ще се върна в хранилището, през цялата сутрин бе броил останалите подир мен трупове, и все пак вярваше, че ме е опознал достатъчно добре, за да усети дали съм опасен или не.

Седнах. Може би Банкрофт имаше право.

– Дължите ми обяснения – казах спокойно аз. – Можете да започнете от носителя на Райкър. Защо го направихте и защо скрихте от мен?

Банкрофт вдигна вежди.

– Да съм го скрил ли? Та ние почти не говорихме за това.

– Казахте ми, че сте оставили на своите адвокати да изберат носителя. Изрично го подчертахте. Но Прескот настоява, че изборът е бил лично ваш. Трябваше по-добре да я инструктирате какви лъжи сте ми сервирали.

– Добре де. – Банкрофт небрежно махна с ръка. – Обикновен предпазен рефлекс. С толкова малко хора споделяш истината, че накрая ти става навик. Но нямах представа, че за вас ще е толкова важно. Нали разбирате, след кариерата в Корпуса и след толкова време в хранилището. Често ли проявявате такъв интерес към миналото на носителите си?

– Не. Но откакто пристигнах, Ортега се е хванала за мен като самозалепваща опаковка. Мислех си, че е защото има нещо за криене. А тя просто защитавала носителя на своя приятел, докато онзи е на съхранение. Между другото, направихте ли си труда да проверите за какво са го прибрали?

Този път жестът на Банкрофт бе направо презрителен.

– Обвинение в корупция. Неоснователни органични увреждания и опит за фалшифициране на лични данни. Доколкото разбрах, не му е било за пръв път.

– Да, така е. Славел се с тия неща. Бил известен и много мразен, особено из места като Лизниград, където през последните дни вървях по дирите на вашите сексуални подвизи. Но на това ще се върнем по-късно. Искам да знам защо го направихте. Защо съм в носителя на Райкър?

За миг очите на Банкрофт трепнаха от оскърблението, но той бе твърде добър играч, за да се поддава на провокации. Той само намести десния си ръкав – утвърден дипломатичен жест за пренебрежение – и се усмихна леко.

– Наистина не подозирах, че ще представлява неудобство за вас. Исках да ви осигуря стабилна защита, а този носител има…

– Защо точно Райкър?

Кратко мълчание. Матовете не са от хората, които позволяват да ги прекъсват, и Банкрофт се мъчеше да преглътне моята липса на уважение. Помислих си за дървото зад тенискорта. Ако Ортега бе тук, сигурно щеше да изреве от възторг.

– Ход, мистър Ковач. Просто ход.

– Ход? Срещу Ортега?

– Именно. – Банкрофт се облегна назад. – Лейтенант Ортега изрази недвусмислено своите предразсъдъци още щом влезе в този дом. Прояви крайно нежелание за сътрудничество. Държа се непочтително. Аз не забравям тия неща и трябваше да уредя сметката. Когато Уму Прескот ми донесе списъка с носителите, забелязах името на Илайас Райкър. Видях също така, че Ортега е платила ипотеката за резервоара. Това ми се стори едва ли не знак на съдбата. Не можах да устоя.

– Малко детинска постъпка за човек на вашата възраст, не смятате ли?

Банкрофт наведе глава.

– Може би. Но пък спомняте ли си генерал Макинтайър от щаба на Емисарския корпус, жител на Харлановия свят? Една година след касапницата на Иненин го откриха изкормен и обезглавен в личния му реактивен самолет.

– Смътно.

Седях изтръпнал и си припомнях. Но ако Банкрофт искаше да си играе на контрол, аз също владеех тази игра.

– Смътно? – Той вдигна вежда. – Бих очаквал един ветеран от Иненин да помни отлично смъртта на командира, който забърка цялата каша и върху чиято небрежност мнозина хвърлят вината за толкова много истинска смърт.

– Разследването на Протекторатския съд свали всички обвинения от Макинтайър – тихо казах аз. – Имате ли да добавите нещо?

Банкрофт сви рамене.

– Само това, че смъртта му приличаше на убийство за мъст, въпреки съдебното решение. Всъщност безсмислен акт, тъй като не можеше да върне загиналите. Детинщината е често срещана слабост сред хората. Може би не трябва да съдим прибързано.

– Може би. – Аз станах, пристъпих до вратата на оранжерията и погледнах навън. – Добре тогава, не смятайте, че ви осъждам, но защо не ми казахте, че посвещавате толкова много време на бардаците?

– А, малката Елиът. Да, Уму ми спомена за това. Сериозно ли смятате, че баща й има нещо общо с моята смърт?

Обърнах се.

– Вече не. Дори сериозно съм убеден, че няма нищо общо. Но загубих много време, за да го изясня.

Банкрофт спокойно срещна погледа ми.

– Съжалявам, ако не съм ви инструктирал както трябва, мистър Ковач. Вярно е, че посвещавам част от свободното си време на платени сексуални забавления, както реални, така и виртуални. Или според вашия елегантен израз – на бардаците. Не го сметнах за особено важно. В друга част от свободното си време играя хазарт на дребно. А понякога практикувам бой с ножове в безтегловност. С всички тия занимания мога да си спечеля врагове, както и с бизнеса. Не смятах, че вашият пръв ден в нов носител на чужда планета е най-подходящ за подробно обсъждане на живота ми. Откъде трябваше да започна? Вместо това изложих основните подробности около престъплението и ви посъветвах да поговорите с Уму. Не очаквах моментално да хукнете като хрътка по дирята. Още по-малко очаквах да прегазите всичко по пътя си. Казаха ми, че Емисарският корпус се слави с дискретност.

Погледнато под такъв ъгъл, имаше право. Вирджиния Видаура би побесняла. Сигурно щеше да стои плътно зад Банкрофт и да ми готви жестоко конско заради грубата игра. Но и тя като Банкрофт нямаше да е виждала лицето на Виктор Елиът онази вечер, когато ми разказваше за семейството си.

– Лорънс.

Мириам Банкрофт стоеше на прага на оранжерията с кърпа през врата и ракета под мишницата.

– Мириам.

В гласа на Банкрофт звучеше искрено уважение, но не успях да доловя някакви други чувства.

– Ще отведа Нейлан и Джоузеф на подводен обяд в Хъдсънс Рафт. Джоузеф никога не е опитвал нещо подобно и го уговорихме да дойде. – Тя погледна Банкрофт, после мен и пак Банкрофт. – Ще дойдеш ли?

– Може би по-късно – каза Банкрофт. – Къде ще бъдете?

Мириам сви рамене.

– Още не съм мислила. Някъде на дясната платформа. Може би в „Бентън“?

– Чудесно. Ще ви настигна. Хванете ми риба-меч, ако видите.

– Тъй вярно. – Тя вдигна длан към слепоочието си в нелеп поздрав, от който и двамата изведнъж се усмихнахме. Погледът на Мириам трепна и се насочи към мен. – Обичате ли морски дарове, мистър Ковач?

– Вероятно. Нямах много време да свикна със земната храна, мисис Банкрофт. Засега се задоволявам, с каквото ми предложи хотелът.

– Е, ако случайно почнете да харесвате риба – каза многозначително тя, – може ли да очакваме и вас?

– Благодаря, но не ми се вярва.

– Добре – усмихна се Мириам. – Опитай да не се бавиш, Лорънс. Ще ми трябва известна помощ, за да отърва Нейлан от Марко. Между другото, той умира от яд.

Банкрофт изпръхтя.

– Не се учудвам след тая днешна игра. По някое време си помислих, че го прави нарочно.

– Не и в последния гейм – подхвърлих аз.

Двамата се завъртяха към мен. Погледът на Банкрофт беше неразгадаем; Мириам наклони глава с широка усмивка, която й придаваше удивително детински вид. За момент погледите ни се срещнаха и тя вдигна ръка да докосне косата си с едва доловима неувереност.

– Къртис ще докара лимузината – каза тя. – Трябва да тръгвам. Беше ми много приятно да ви видя отново, мистър Ковач.

Двамата с Банкрофт се загледахме как Мириам крачи през ливадата и късата й поличка подскача напред-назад. Дори ако приемех за чиста монета привидното безразличие на Банкрофт към неговата съпруга като сексуално същество, разговорът преди малко не ми хареса. Твърде много приличаше на игра с огъня. Трябваше да запълня с нещо мълчанието.

– Може ли да попитам нещо, Банкрофт? – казах аз, без да откъсвам очи от отдалечаващата се фигура. – Не се засягайте, но защо един мъж с такава жена, който е избрал да има траен брак, посвещава времето си – цитирам – на платени сексуални забавления?

– Случвало ли ви се е някога да свършите върху женско лице, Ковач?

В Корпуса още от самото начало минаваш курс за преодоляване на културния шок, но понякога бронята се оказва слаба и реалността около теб заприличва на зле сглобена мозайка. Едва успях да сведа очи, преди да съм се вторачил в Банкрофт. Този човек, по-стар от цялата човешка история на моята планета, ми задаваше подобен въпрос. Сякаш питаше дали като малък съм си играл с воден пистолет.

– Хм… Да. Това се случва… когато…

– Срещу заплащане ли?

– Е, понякога. Не е задължително. Аз… – Спомних си буйния смях на жена му, когато избухнах около устата й, а спермата се стичаше по пръстите й като пяна от току-що отворена бутилка шампанско. – Всъщност не си спомням. Не ми е специална страст и…

– Нито пък моя – отсече мъжът срещу мен малко по-натъртено, отколкото трябваше. – Избрах го само за пример. Във всекиго от нас има мисли, желания, които е по-добре да си останат потиснати. И които просто не могат да се изразят в цивилизована атмосфера.

– Трудно се прави съпоставка между цивилизация и семеизвержение.

– Вие идвате от друго място – каза навъсено Банкрофт. – Дръзка, млада колониална култура. Нямате представа в какъв калъп са ни стегнали многовековните традиции тук, на Земята. Младите по дух, авантюристите, всички те отлетяха с корабите. Насърчаваха ги да заминат. Останаха търпеливите, покорните, ограничените. Гледах как става това и навремето бях доволен, защото така изграждането на империя вървеше много по-лесно. А сега се питам дали си струваше да платим такава цена. Културата западна, впримчена в строги жизнени норми, стъпила върху старото и познатото. Закостенели закони, закостенял морал. Декларациите на ООН се превърнаха във вкаменелост, в глобален конформизъм, в надкултурна усмирителна риза. От страха пред онова, което може да възникне в колониите, се роди и Протекторатът още преди корабите да стигнат целта. Когато първите кацнаха, хората в тях се събудиха сред грижливо подготвена тирания.

– Говорите, като че нямате нищо общо. И при толкова ясно разбиране на нещата пак не можете да се освободите?

Банкрофт се усмихна кисело.

– Културата е като смог. За да живееш в нея, трябва да я вдишваш по мъничко и неизбежно започваш да се отравяш. Пък и какво означава да бъда свободен в това обкръжение? Свободен да пръскам сперма по лицето и гърдите на жена си? Свободен да я карам да мастурбира пред мен, да споделя плътта си с други мъже и жени? Двеста и петдесет години са много време, мистър Ковач. За толкова време безброй мръсни, унизителни фантазии могат да заразят ума и да гъделичкат хормоните на всеки свеж носител, в който се прехвърляш. А през цялото това време възвишените ти чувства стават все по-чисти и по-разредени. Имате ли представа какво се случва с емоционалните връзки за толкова дълъг период?

Отворих уста, но той вдигна длан и аз премълчах. Не всеки ден се случва да слушаш изповед на многовековна душа, а Банкрофт се беше разпалил.

– Не – отговори си сам. – Как бихте могли да знаете? Вашата култура е твърде плитка, за да разберете какво е да живееш на Земята. И по същия начин вашият жизнен опит просто не дава основа да проумеете какво е да обичаш един и същ човек цели двеста и петдесет години. Ако упорстваш, ако избегнеш капаните на скуката и самодоволството, в крайна сметка остава нещо, но не любов. То е по-скоро преклонение. Тогава как да съвместиш тази почит, това преклонение с гнусните влечения на плътта, която носиш в момента? Казвам ви го открито – няма начин.

– Затова предпочитате да ходите при проститутки?

Нова кисела усмивка.

– Не се гордея със себе си, мистър Ковач. Но не може да живееш толкова дълго, без да приемеш всяка своя черта, колкото и да е отвратителна. Жените са налице. Те задоволяват определена пазарна потребност и получават съответното възнаграждение. А по този начин аз се пречиствам.

– Съпругата ви знае ли?

– Естествено. Знае много отдавна. Уму ме уведоми, че сте в течение на фактите около Лейла Бегин. Но оттогава Мириам стана по-спокойна. Сигурен съм, че и тя си има своите авантюри.

– Колко сигурен?

Банкрофт раздразнено махна с ръка.

– Има ли значение? Не следя жена си, ако това имате предвид, но я познавам. Тя има страсти също като мен и трябва да ги задоволява.

– И това не ви смущава.

– Мистър Ковач, може да имам много пороци, но не съм двуличник. Става дума за плът, нищо повече. И двамата с Мириам го разбираме. А сега, тъй като разпитът явно навлезе в задънена улица, може ли да се върнем малко назад? Твърдите, че Елиът е напълно невинен. С какво друго разполагате?

В този момент взех решение, избликнало от инстинктивните нива дълбоко под разумната мисъл. Поклатих глава.

– Засега нямам нищо конкретно.

– Но ще имате?

– Да. Можем да обясним действията на Ортега със самоличността на моя носител, но остава Кадмин. Той не гонеше Райкър. Познаваше ме. Нещо става.

Банкрофт кимна доволно.

– Ще разговаряте ли с Кадмин?

– Ако Ортега ми позволи.

– Тоест?

– Тоест, полицаите вече са прегледали сателитните снимки на Окланд от тази сутрин, което означава, че навярно са ме видели да напускам клиниката. Все нещо трябва да е минавало горе по онова време. Не вярвам да са в настроение за сътрудничество.

Банкрофт си позволи поредната хладна усмивка.

– Много хитро, мистър Ковач. Но нямайте тревоги в това отношение. Клиниката „Вей“ – или поне каквото е останало от нея – не гори от желание да разпространява вътрешните си видеозаписи или да предяви обвинение. Едно разследване ще навреди на нейното ръководство повече, отколкото на вас. Естествено, съвсем друг въпрос е дали няма да предприемат… да речем, частни действия.

– А заведението на Джери?

Той сви рамене.

– Същата история. След като собственикът е мъртъв, веднага се намериха желаещи да поемат ръководството.

– Чиста работа.

– Радвам се, че оценявате стореното. – Банкрофт стана от стола. – Както казах, утрото бе много натоварено и преговорите далеч не са свършили. Ще ви бъда благодарен, ако в бъдеще ограничите донякъде склонността си към разрушения. Струва ми доста скъпо.

Докато се изправях, за миг отново видях огнените черти на изстрелите над Иненин, в костите ми трепнаха предсмъртните писъци и изведнъж изисканата сдържаност на Банкрофт ми се стори също тъй нелепа и отвратителна, както стерилните думи на генерал Макинтайър в отчета за загубите: … заслужаваше си да платим такава цена, за да осигурим предмостието на Иненин… Също като Банкрофт, Макинтайър беше човек на властта и в типичния стил на всички властници, когато говореше, че цената си струва, едно бе гарантирано.

Плащаше някой друг.