Текст книги "Суперкомандос"

17.

Участъкът на Фел Стрийт бе скромно здание, изградено, струва ми се, в стил марсиански барок. Не личеше дали е проектиран така от самото начало, или е бил пригоден по-късно за полицейски участък. Във всеки случай беше истинска крепост. Привидно ерозиралата фасада от червен гранит и заслонените контрафорси осигуряваха множество естествени ниши с високо вградени прозорци от цветно стъкло, край които едва се забелязваха издатините на генератори за силово защитно поле. В грапавата повърхност на камъка под прозорците бяха изсечени назъбени препятствия, хвърлящи кървави отблясъци в ранното утро. Нямах представа дали стъпалата към сводестия вход нарочно са построени неравни, или са се изтъркали с времето.

Вътре ме обгърнаха едновременно разноцветни мътни лъчи от прозореца и някакво странно спокойствие. Инфразвук, предположих аз, хвърляйки поглед към сбирщината от съмнителни типове, чакащи най-покорно по пейките. Ако бяха арестувани и заподозрени, то нещо им вдъхваше удивително спокойствие и това едва ли се дължеше на дзен-популистките фрески, изрисувани по стените на коридора. Прекосих светлото петно под прозореца, проправих си път през групички хора, които разговаряха приглушено като в библиотека, и се озовах пред широко бюро. Някакъв униформен тип, вероятно дежурният сержант, приветливо замига насреща ми – явно инфразвукът не бе подминал и него.

– Лейтенант Ортега – казах аз. – Отдел „Органични увреждания“.

– За кого да предам?

– Кажете й, че е дошъл Илайас Райкър.

С крайчеца на окото си забелязах как друг униформен рязко извърна глава при това име, но не каза нищо. Дежурният заговори по телефона, изслуша отговора и пак се обърна към мен.

– Ще прати някого да ви вземе. Въоръжен ли сте?

Кимнах и бръкнах за немекса под якето си.

– Моля, предайте ми го внимателно – добави сержантът с любезна усмивка. – Програмата за охрана е много чувствителна и може да ви зашемети, ако сметне, че кроите нещо.

Забавих движенията си до предел, пуснах немекса на бюрото и се заех да свалям тебитския нож. Когато приключих, сержантът кимна блажено.

– Благодаря ви. На излизане от сградата ще си получите всичко.

Още преди да довърши, двама от мохиканите изникнаха през една врата в дъното на коридора и се отправиха бързо към мен. Лицата им се кривяха в еднакви свирепи гримаси и инфразвукът изобщо не ги промени за краткия интервал, докато се приближаваха. Сграбчиха ме за лактите едновременно.

– На ваше място не бих го правил – казах аз.

– Хей, този не е арестуван – обади се миролюбиво сержантът.

Единият мохикан врътна очи към него и изсумтя недоволно. Другият през цялото време ме зяпаше като прегладнял вълк. Отвърнах с усмивка. След вчерашната среща с Банкрофт се бях върнал право в „Хендрикс“ и спах двайсет часа. Чувствах се отпочинал, ободрен от неврохимията и изпитвах към властта добродушно презрение, с което би се гордяла дори самата Квел.

Сигурно ми личеше. Мохиканите загубиха желание да ме пипат и тримата се изкачихме четири етажа по-горе в пълно мълчание, нарушавано само от скърцането на вехтия асансьор.

Кабинетът на Ортега притежаваше един от цветните прозорци, по-точно долната му половина, защото таванът го делеше на две. Вероятно другата част се извисяваше като ракета от пода на горната канцелария. Почнах да забелязвам признаци, че сградата е била допълнително пригодена за сегашните си функции. Останалите стени на кабинета бяха форматирани в екологичен стил с тропически залез над море и острови. Комбинацията от залеза и цветното стъкло изпълваше помещението с мека оранжева светлина, из която танцуваха прашинки.

Ортега седеше като прикована зад масивно дървено бюро. Подпряла брадата си с юмрук и преметнала крак върху ръба на плота, тя размишляваше над данните от екрана на античен лаптоп. Освен него на бюрото имаше само очукан едрокалибрен „Смит и Уесън“ и пластмасова чаша кафе, все още със загряващото капаче. С едно кимване лейтенантът освободи мохиканите.

– Сядай, Ковач.

Озърнах се, видях под прозореца метален стол и го дръпнах до бюрото. Светлината на залеза ми действаше малко объркващо.

– Нощна смяна ли работиш?

Очите й пламнаха.

– Що за шега?

– Хей, няма нищо. – Вдигнах примирително ръце и посочих стените. – Просто си рекох, че може тая картина да е по твой избор. Нали разбираш, навън е десет сутринта.

– А, това ли било – промърмори Ортега и отново сведе поглед към екрана. Не можех да бъда сигурен при това осветление, но очите й май бяха сиво-зелени като морето около водовъртежа. – Загуби синхронизация. Отделът купи системата на безценица от някакъв доставчик в Ел Пасо Хуарес. Понякога съвсем зацикля.

– Лоша работа.

– Да, понякога я изключвам напълно, но пък неоновите лампи… – Тя рязко вдигна глава. – Ама аз какви ги… Ковач, знаеш ли колко близо си до хранилището в момента.

Сближих палец и показалец, после я погледнах през процепа.

– Доколкото чух, на едно свидетелско показание от клиниката „Вей“.

– Можем да докажем, че си бил там, Ковач. Вчера в седем и четирийсет и три сутринта твоя милост излиза най-спокойно от клиниката.

Мълчаливо свих рамене.

– И не си въобразявай, че дебелите връзки на твоя Мат ще ти пазят носителя до безкрайност. Един шофьор от клиниката разправя интересни истории за въздушно отвличане и истинска смърт. Може да се сети и за теб.

– Наложихте ли арест на колата? – попитах небрежно аз. – Или клиниката си я прибра, преди да попадне в ръцете на криминалистите?

Ортега стисна устни. Аз кимнах.

– Така и предполагах. А шофьорът сигурно ще си мълчи, докато го освободят под гаранция.

– Слушай, Ковач, ако продължа да натискам, все някъде ще се пропука. Въпрос на време, копеле. Само въпрос на време.

– Похвално упорство – казах аз. – Жалко, че не го прояви и по случая „Банкрофт“.

– Няма никакъв случай „Банкрофт“, по дяволите.

Ортега изведнъж се озова на крака, опря длани в бюрото и очите й се присвиха от ярост и отвращение. Аз чаках с напрегнати нерви, в случай че полицейските участъци на Бей Сити страдат от случайни злополуки със заподозрените, както съм виждал на някои други планети. Най-сетне лейтенантът дълбоко въздъхна и милиметър по милиметър се отпусна на стола. Гневът бе изчезнал от лицето й, но отвращението още оставаше запечатано в ситните бръчици край очите и извивката на широката й уста. Тя огледа ноктите си.

– Знаеш ли какво открихме вчера в клиниката „Вей“?

– Черен пазар за резервни части? Програми за виртуални мъчения? Или ви разкараха набързо?

– Открихме седемнайсет трупа с изгорени мозъчни приставки. Невъоръжени. Седемнайсет мъртъвци. Истински мъртъвци.

Тя отново вдигна очи към мен. Отвращението не намаляваше.

– Извинявай, че не реагирам – хладно отвърнах аз. – Виждал съм много по-страшни неща, докато бях в униформа. Какво говоря, вършил съм много по-страшни неща, когато водех битки за славата на Протектората.

– Онова е било война.

– Стига, моля те.

Тя премълча. Аз се приведох напред над бюрото.

– И не ми разправяй, че беснееш заради някакви си седемнайсет трупа. – Посочих лицето си. – Това ти е проблемът. Нямаш желание някой да го съсипе.

Тя помълча замислено, после бръкна в чекмеджето и извади пакет цигари. Разсеяно го протегна към мен, но аз поклатих глава със свирепа решителност.

– Отказах ги.

– Тъй ли? – В гласа й прозвуча искрена изненада, докато палеше. – Браво. Впечатлена съм.

– Да, сигурно и Райкър ще е доволен, като го пуснат.

Ортега отново помълча зад облака дим, сетне пусна пакета долу и затвори чекмеджето.

– Какво искаш? – глухо запита тя.

Хранилището за задържани се намираше пет етажа по-долу, в двуетажна подземна зала, където по-лесно се поддържаше постоянна температура. В сравнение със „Сайка Сек“ беше истинска кочина.

– Не виждам какво може да промени това – каза Ортега, докато следвахме отегчения техник по стоманената платформа към гнездо 3089-b. – Какво толкова ще ти каже Кадмин, дето да не го е изпял пред нас?

– Гледай.

Спрях и се обърнах към нея с разперени на нивото на кръста ръце. Стояхме в опасна близост върху тясната платформа. Между нас трепна химична реакция и стойката на Ортега изведнъж стана някак течна, опасно осезаема. Усетих как гърлото ми пресъхва.

– Аз… – започна тя.

– 3089-b – подвикна техникът, вадейки от гнездото голям трийсетсантиметров диск. Този ли търсехте, лейтенант?

Ортега бързо мина край мен.

– Точно този, Мики. Можеш ли да ни включиш виртуално?

– Естествено. – Мики врътна палец към едно от спиралните стълбища, слизащи от платформата на равни интервали. – Идете в пета кабина и си сложете електродите. Ще отнеме около пет минути.

– Работата е там – продължих аз, докато тримата трополяхме надолу по стоманените стъпала, – че ти си ченге. Кадмин те знае, през целия си професионален живот е имал работа с теб. Това е част от занаята му. Аз съм неизвестна величина. Ако не е напускал планетата, най-вероятно изобщо не е срещал емисар. А на повечето места, които съм посещавал, разправят грозни истории за Корпуса.

Ортега ми хвърли скептичен поглед през рамо.

– Искаш да го сплашиш дотам, че да си признае? Димитрий Кадмин? Не ми се вярва.

– Той ще е объркан, а в такова състояние хората се изпускат. Не забравяй, този тип работи за някого, който ме иска мъртъв. Следователно въпросният някой се страхува от мен и сигурно му личи. А това може да е повлияло и на Кадмин.

– И по този начин ще ме убедиш, че някой е убил Банкрофт, така ли?

– Ортега, няма значение дали вярваш или не. Вече го обсъдихме. Ти искаш отново да приберат носителя на Райкър на сигурно място. Колкото по-скоро разнищим всичко около смъртта на Банкрофт, толкова по-скоро ще стане това. А и ще бъда далеч по-малко застрашен от съществени органични увреждания, ако не се лутам слепешком. С други думи, ако ми помагаш. Не искаш този носител да пострада в някоя друга престрелка, нали?

– Друга престрелка?

Бяха ми трябвали трийсет минути разгорещен спор, за да набия в главата на Ортега същността на новите ни взаимоотношения, но полицейските й инстинкти продължаваха да ме дебнат.

– Да, след онази в „Хендрикс“ – импровизирах светкавично аз и изругах наум химичното взаимодействие, което ме бе извадило от равновесие. – Там ме напердашиха здравата. А можеше да е и по-зле.

Тя ми хвърли нов, по-дълъг поглед през рамо.

Системата за виртуални разпити бе разположена в няколко сферични кабини край стената на сутерена. Мики ни настани върху вехти кресла, които с усилие се пригодиха към формата на телата ни, нагласи електродите и хипнофоните, после плъзна ръце като пианист по двете командни табла и включи захранването. Вгледа се в мигащите екрани.

– Претоварено – каза той и се изкашля с възмущение. – Комисарят се е захванал с някаква конференция за околната среда и окупира половината система. Ще трябва да чакаме, докато някой освободи място. – Той се озърна към Ортега. – Хей, това да не е онази история с Мери Лу Хинчли?

– Да. – Ортега ми кимна да се присъединя към разговора, може би в знак на новото ни сътрудничество. – Миналата година Бреговата охрана измъкна от океана едно девойче. Мери Лу Хинчли. От тялото не бе останало почти нищо, но намериха приставката. Провериха я и знаеш ли какво излезе?

– Католичка?

– Браво. Значи Тоталната Абсорбция действа, а? Да, при първата проверка излезе, че отказва завръщане към живота по идейни съображения. Обикновено в такива случаи нещата свършват дотам, но Ил… – Тя млъкна. След миг продължи: – Разследващият детектив не се отказа. Хинчли беше от неговия квартал, познаваше я от малка. Не много добре, но… – тя сви рамене – не поиска да се откаже.

– Упорит детектив. Илайас Райкър ли беше?

Тя кимна.

– Цял месец не остави на мира колегите от лабораториите. Накрая откриха признаци, че е била хвърлена от летяща кола. Отдел „Органични увреждания“ се разрови и излезе наяве, че само преди десетина месеца внезапно приела католическата вяра, а приятелят й бил твърдолинеен католик с отлични умения в инфотехниката и би могъл да фалшифицира данните около нея. Близките на момичето бяха съвсем обикновени хора. Водеха се християни, но между тях почти нямаше католици. Освен това бяха доста богати, имаха собствено хранилище, пълно с прадеди, които вадеха за сватби и рождени дни. Цяла година отделът не спира да води виртуални разговори с тях.

– За Резолюция 653, а?

– Аха.

Двамата пак се загледахме в тавана над креслата. Кабината беше евтина стандартна изработка – издухана като детско балонче от цяло парче полифибър, а вратите и прозорците изрязани с лазер и закрепени отново с епоксидни панти. По извития сив таван нямаше абсолютно нищо за гледане.

– Кажи ми нещо, Ортега – обадих се аз след малко. – Онзи тип, дето го лепна за мен в четвъртък следобед, когато отидох да пазарувам. Откъде изрови такъв некадърник? И слепец щеше да го забележи.

Тя помълча, после неохотно призна:

– Нямахме друг на разположение. Беше чиста импровизация. Наложи се спешно да те покрием, след като изхвърли дрехите.

– Дрехите. – Аз затворих очи. – О, не. Пъхнали сте нещо в костюма. Толкова елементарно?

– Да.

Върнах се мислено към първата среща с Ортега. Наказателното учреждение, пътуването до Слънчевия дом. Съвършено ясната картина се завъртя на бързи обороти. Видях как стоим на ливадата с Мириам Банкрофт. Ортега си тръгва…

– Сетих се! – Аз щракнах с пръсти. – Когато си тръгна, ти ме потупа по рамото. Не мога да повярвам, че съм бил толкова глупав.

– Сигнализатор с ензимно залепване – обясни делово Ортега. – Колкото око на муха. Есен е и не вярвахме да се разхождаш без сако. Естествено, когато го изхвърли, решихме, че си ни разкрил.

– Не. Откъде у мен толкова ум?

– Готово! – обяви внезапно Мики. – Дами и господа, дръжте се здраво, потегляме.

Навлизането бе по-грубо, отколкото бих очаквал от инсталация в държавно учреждение, но аз бях преживявал и по-лоши неща. Първо хипнофоните ни обгърнаха с пулсиращия код на сигналите си, докато по сивия таван изведнъж заиграха поразителни вихри от светлина и смисълът се отцеди от Вселената като мръсна вода от мивка. Сетне се озовах…

Другаде.

Мястото се разстилаше до безконечност във всички посоки около мен и изглеждаше като огромно увеличение на едно от металните стъпала, по които бяхме слезли. Стоманено сива равнина, осеяна тук-там със заоблени издатини. Небето над нас бе в същия сив оттенък, но малко по-бледо. Мътните сенки из него напомняха решетки и старинни ключалки. Добър психологически трик – разбира се, ако някой от разпитваните затворници изобщо знаеше какво е истинска ключалка.

Пред мен от пода бавно се оформи заоблена сива мебел като скулптура, израстваща от живачно езерце. Първо проста метална маса, после столове – два отсам и един от другата страна. До последните секунди от създаването им ръбовете и повърхностите бяха леко замъглени, сетне изведнъж придобиха геометрична строгост и се отделиха от пода.

Ортега се появи до мен – отначало като бледа скица с молив, само тръпнещи линии и светлосенки. Пред погледа ми по нея пробягаха пастелни цветове и движенията й станаха по-определени. Тя се обръщаше да ми каже нещо, посягайки към джоба на якето си. Изчаках, докато приключи финалната настройка на цветовете. Ортега извади пакет цигари.

– Ще запалиш ли?

– Не, благодаря. Аз…

Но, разбира се, беше глупаво да се тревожа за здравето на виртуалния си образ. Взех пакета и изтръсках една цигара. Ортега щракна бензиновата си запалка и първото парване на дима в дробовете ми бе същинско блаженство.

Вдигнах очи към геометричните шарки в небето.

– Стандартен ли е декорът?

– В общи линии да. – Ортега се загледа в далечината с присвити очи. – Само дето изображението е малко по-ясно. Сигурно Мики иска да покаже на какво е способен.

Кадмин изникна от другата страна на масата. Още преди виртуалната програма да го оцвети напълно, той ни забеляза и скръсти ръце. Не пролича дали появата ми го е стреснала, както се надявах.

– Пак ли, лейтенант? – попита той, когато програмата довърши образа му. – Знаете, че има нормативи на ООН за максималната продължителност на виртуалните разпити.

– Точно така и все още сме много далеч от норматива – каза Ортега. – Защо не седнеш, Кадмин?

– Не, благодаря.

– Казах да седнеш, мръснико!

В гласа й внезапно звънна стоманена нотка. Сякаш по магия образът на Кадмин примигна и се озова седнал зад масата. За миг по лицето му се изписа ярост, но изражението веднага изчезна и той иронично отпусна ръце.

– Права сте, така е много по-удобно. Няма ли и вие да седнете?

Настанихме се по нормалния начин и аз използвах момента, за да огледам Кадмин. За пръв път виждах нещо подобно.

Пред мен седеше Кърпения човек.

Повечето виртуални системи пресъздават представата, която имаш за себе си, при което стандартни контролни програми имат грижата да отстранят фантазиите и самозаблудите. Обикновено аз излизам малко по-висок и с по-тясно лице. В случая обаче системата сякаш бе сглобила мозайка от спомените на Кадмин за безброй различни носители. Срещал бях такива изображения като случайни дефекти, но по правило хората свикват бързо с носителя си и този образ засенчва предишните. В края на краищата всички живеем в реалния свят.

Човекът пред мен бе различен. Имаше телосложение на северен европеец, с около трийсет сантиметра по-висок от мен, но лицето влизаше в пълно противоречие с тялото. Отгоре започваше по африкански с широко абаносово чело. Черният цвят обаче свършваше под очите като маска и долната половина се делеше от двете страни на носа – медночервено отляво и мъртвешки бледо отдясно. Носът беше едновременно орлов и месест, добре наместен между горната и долната половина на лицето, но двете части на устата не си пасваха и от това устните изглеждаха странно изкривени. Дългата, права черна коса бе заресана като грива назад от негърското чело с бяло петно от едната страна. Неподвижно отпуснатите ръце върху масата имаха нокти като онези на гиганта от Лизниград, но пръстите бяха дълги и гъвкави. Върху мощния мускулест торс стърчаха нелепо едри женски гърди. Сред черната кожа на лицето грееха изненадващи бледозелени очи. Кадмин се бе откъснал от общоприетите представи за реалния свят. В древността би станал шаман; днес вековете технологично развитие го превръщаха в нещо повече. Електронен демон, зъл дух, който се спотайва в изменения въглерод и изскача оттам само за да придобие плът и да върши злодеяния.

От него би излязъл чудесен емисар.

– Предполагам, че е излишно да се представям – казах аз тихо.

Кадмин се усмихна, разкривайки ситни зъби и деликатен изострен език.

– Ако сте приятел на лейтенанта, можете да правите тук каквото си искате. Само на лошите хора им кастрят образа.

– Познаваш ли този мъж, Кадмин? – попита Ортега.

– Надявате се на признание, лейтенант? – Кадмин отметна глава и се разсмя звънко. – О, колко примитивно! Този мъж? Или може би тази жена? Или… да, дори куче може да бъде тренирано да каже няколко думи. С подходящи транквиланти, разбира се. Иначе горките животни буквално се побъркват в чуждия образ. Но тъй или иначе, може дори да е куче. Седим си като три фигури, изваяни от електронна суграшица сред бурята на разликите, а вие говорите като в евтин сапунен сериал. Ограничен кръгозор, лейтенант, ограничен кръгозор. Къде е гласът, който казваше, че измененият въглерод ще ни освободи от оковите на плътта? Къде е мечтата да се превърнем в ангели?

– Ти ми кажи, Кадмин. Нали имаш толкова богат опит. – Ортега говореше разсеяно. В ръката й изникна дълга хартиена лента с компютърна разпечатка и тя се загледа в текста. – Сводник, изнудвач на триадите, виртуален инквизитор в корпоративните войни. Все качествена работа. Аз съм някакво тъпо ченге, дето не вижда по-далеч от носа си.

– Няма да се карам с вас тук, лейтенант.

– Тук пише, че преди доста време си бил нает от „Мериткон“ да пропъдиш марсианските търсачи на археологически ценности от регистрираните им терени. По своя инициатива си избил и семействата им. Чиста работа. – Ортега захвърли разпечатката и тя изчезна в небитието. – Спипахме те на местопрестъплението, Кадмин. Дигитален запис от хотелската система за наблюдение, доказателства за двойно зареждане, разполагаме и с двете приставки. Изтриването не ти мърда. А дори адвокатите да успеят някак да докажат машинна грешка, слънцето сигурно вече ще е червено джудже, докато те пуснат от хранилището.

Кадмин се усмихна.

– Тогава защо сте тук?

– Кой те изпрати? – тихо попитах аз.

– Кучето говори!

 
„Вълк ли чувам
да вие в самотно братство
с неуправляемите звезди,
или е само робската важност
в лая на куче?
 
 
Колко хилядолетия трябва
да изстискваш и мачкаш
гордостта на единия,
за да превърнеш другия
в свое оръдие?“
 

Вдъхнах дим и кимнах. Както повечето харланити, знаех наизуст почти цялата стихосбирка на Квел „Поеми и други измишльотини“. Преподаваха я в училище вместо нейните по-сериозни политически произведения, които все още се смятат твърде радикални, за да бъдат поднасяни на деца. Преводът не беше кой знае колко добър, но предаваше най-същественото. Повече ме впечатли фактът, че човек от друга планета може да цитира толкова слабо известна творба.

Довърших последния стих:

 
„Ала как да измерим пътя от дух до дух
и в кого да дирим вината?“
 

– Вина ли дойдохте да дирите, мистър Ковач?

– Между другото.

– Какво разочарование.

– Друго ли очаквахте?

– Не. – Кадмин пак се усмихна. – Очакването е нашата първа грешка. Исках да кажа какво разочарование за вас.

– Може би.

Той тръсна глава.

– Категорично. От мен няма да чуете имена. Ако търсите вина, ще се наложи да я поема аз.

– Много великодушно, но навярно помните какво казва Квел за лакеите.

– „Убивай ги попътно, но брой куршумите, защото има по-важни мишени.“ – Кадмин се изкиска гърлено. – Нима ме заплашвате в наблюдавана полицейска среда?

– Не. Просто изяснявам нещата. – Аз тръснах пепелта от цигарата и видях как се разпадна на облаче искри, преди да достигне пода. – Някой ви дърпа конците; него смятам да очистя. Вие сте нищо. Не бих си направил труда дори да ви заплюя.

Кадмин отметна глава. Трептящите линии в небето се разтърсиха и ги проряза тъмна ивица като мълния, нарисувана от кубист. Движението се отрази в мътно лъщящата метална маса и за миг сякаш докосна ръцете му. Когато Кадмин ме погледна отново, в очите му блестеше странна светлина.

– Бяха ми поръчали да не ви убивам, преди да се провалят всички опити за отвличане – изрече безизразно той. – Но сега ще го сторя.

Още преди да довърши, Ортега връхлетя срещу него. Масата изчезна и тя го ритна от стола. Докато Кадмин пъргаво се изправяше, ботушът на лейтенанта го улучи в устата и той отново рухна назад. Плъзнах език по заздравяващите рани в устата си и определено не изпитах съчувствие.

Ортега сграбчи Кадмин за косата и го дръпна нагоре. Цигарата в ръката й бе заменена с тежка палка чрез същата магия, която преди малко премахна масата.

– Добре ли чух? – изсъска тя. – Заплашваш ли, скапаняк?

Кадмин оголи зъби в окървавена усмивка.

– Полицейско наси…

– Точно така, скапаняк. – Ортега стовари палката върху бузата му. Кожата се разцепи. – Полицейско насилие в наблюдавана полицейска среда. Голяма радост за Санди Ким и Световната мрежа. Но да ти кажа ли нещо? Твоите адвокати май няма да искат да разпространят записа.

– Остави го на мира, Ортега.

Тя като че се опомни и отстъпи назад. Въздъхна дълбоко, лицето й трепна. Масата изникна отново, а Кадмин се озова седнал зад нея със здрава уста.

– И вие – тихо каза той.

– Да, разбира се. – Имах чувството, че презрението в гласа й е насочено донякъде и към самата нея. Тя отново се помъчи да овладее дишането си. – Както вече казах, адът сигурно ще е изгаснал, докато ти падне такава възможност. Но може и да те дочакам.

– Поне човекът струва ли си, да рискуваш заради него, Кадмин? – тихо попитах аз. – Заради професионалната етика ли мълчиш, или просто умираш от страх?

Вместо отговор човекът мозайка скръсти ръце и ме прониза с поглед.

– Приключи ли, Ковач? – попита Ортега.

Опитах се да срещна далечния поглед на Кадмин.

– Кадмин, човекът, за когото работя, е много влиятелен. Може би в момента имаш последен шанс за споразумение.

Нищо. Той дори не мигна.

Свих рамене.

– Приключих.

– Добре – мрачно каза Ортега. – Защото вонята на този боклук съсипва дори моя добродушен характер. – Тя вдигна ръка и размаха пръсти. – Чао, тъпако.

Този път Кадмин завъртя очи към нея и по устните му плъзна тънка, отвратително гадна усмивка.

Напуснахме.

Когато се върнахме на четвъртия етаж, от стените на кабинета грееше ослепително пладне над бели плажове. Примижах от блясъка. Ортега се разрови из едно чекмедже и извади два чифта тъмни очила.

– Е, какво научи от целия разговор?

Криво-ляво наместих очилата върху носа си. Рамката бе твърде малка.

– Нищо съществено, ако изключим онзи малък бисер, че не е имал заповед да ме очисти. Някой иска да разговаря с мен. Но това вече го знаех. Иначе Кадмин можеше да ми пръсне приставката из цялото фоайе на „Хендрикс“. Извод: след сделката с Банкрофт някой иска да ми предложи друга.

– Или да те разпитва до скъсване.

Поклатих глава.

– За какво? Току-що бях пристигнал. Няма никаква логика.

– Корпусът? Недовършени дела? – Ортега отсечено размахваше ръка, сякаш ми подхвърляше въпросите като карти. – Може би отмъщение?

– Не. Докато се карахме онази вечер, обсъдихме всичко това. Има хора, които биха желали да ме изтрият, но нито един от тях не живее на Земята, нито пък разполага с възможности за междупланетна акция. А каквото знам за Корпуса, отдавна може да се намери в една или друга база данни. Така или иначе, би било прекалено голямо съвпадение. Не, става дума за Банкрофт. Някой иска да се включи в играта.

– Онзи, който го е убил?

Приведох глава, за да я погледна над тъмните очила.

– Значи ми вярваш?

– Не съвсем.

– Стига де.

Но Ортега не ме слушаше.

– Едно бих желала да знам – замислено промърмори тя. – Защо накрая е променил кодовете си? Нали разбираш, след прибирането в неделя вечер го разпитахме поне десетина пъти. Никакъв резултат. Сега за пръв път признава, макар и косвено, че има нещо общо с теб.

– Дори и пред адвокатите си?

– Не знаем какво им казва. Те са големи акули от Улан.

Батор и Ню Йорк. Такива играчи носят при всички виртуални разговори прибори за смущения. На записите излиза само снеговалеж и пращене.

Мислено си го отбелязах. На Харлановия свят всички виртуални разговори в ареста се наблюдават. Каквито и пари да играят, смущенията са забранени.

– И като стана дума, тук ли са адвокатите на Кадмин? В Бей Сити, искам да кажа.

– Имаш предвид реалните им носители? Да, сключили са договор с адвокатското дружество в област Меърин. Един от техните съдружници е наел временно тукашен носител. – Ортега сви устни. – Напоследък реалните срещи се смятат за много шик. Само евтините фирми вършат бизнес от разстояние.

– Как е името на носителя?

Тя помълча.

– В момента Кадмин е горещ картоф, Ковач. Не знам дали си струва да стигаме чак дотам.

– Ортега, ще стигнем докъдето трябва. Така се споразумяхме. Иначе пак ще ми се наложи да рискувам хубавото лице на Илайас със силови методи на разследване.

Ортега замълча отново.

– Ръдърфорд – каза накрая тя. – Искаш ли да разговаряш с него?

– В момента не искам да разговарям с когото и да било. Може би не ти обясних както трябва. Вървя по студена следа. Банкрофт изчака месец и половина, преди да ме викне. Разполагам единствено с Кадмин.

– Кит Ръдърфорд е като шепа машинно масло. Ще изкопчиш от него точно толкова, колкото преди малко от Кадмин. И изобщо как да те представя, по дяволите? Здрасти, Кит, тая жива бомба е бившият емисар, когото твоят клиент се опита да очисти в неделя. Иска да ти зададе няколко въпроса. След тия мили думички онзи ще си затвори устата по-бързо от пичката на неплатена проститутка.

Права беше. Отправих поглед към морето и се замислих.

– Добре – бавно изрекох аз. – Трябват ми само две минути разговор. Защо не му кажеш, че съм Илайас Райкър, твой партньор от „Органични увреждания“? В края на краищата не е лъжа.

Ортега свали тъмните очила и ме изгледа втренчено.

– На майтапчия ли се правиш?

– Не. Опитвам се да бъда практичен. Ръдърфорд е дошъл в носителя от Улан Батор, нали?

– От Ню Йорк – глухо отвърна тя.

– Добре, от Ню Йорк. Значи сигурно нищо не знае за теб и Райкър.

– Сигурно.

– Тогава къде е проблемът?

– Проблемът, Ковач, е там, че не ми харесва.

Ново мълчание. Сведох очи към скута си и въздъхнах – донякъде искрено. После също свалих очилата и вдигнах глава към Ортега. Чувствата бяха изписани съвсем ясно. Разголен страх от смяната на тела и всичко произтичащо от него – параноична борба до последно за собствения носител.

– Ортега – тихо изрекох аз. – Това пред теб не е той. Не се опитвам да…

– Не можеш да му се хванеш и на малкия пръст – отсече тя.

– Става дума само за кратка комедия.

– Само толкова ли?

Гласът й звънтеше като стомана. Тя върна очилата на място с тъй рязък и точен жест, че дори без да гледам, усетих как в очите зад огледалните стъкла напират сълзи.

– Добре – каза накрая тя и се изкашля. – Ще те уредя. Не виждам смисъл, но ще го сторя. А после?

– Трудно е да се каже. Ще трябва да импровизирам.

– Както в клиниката „Вей“?

Неопределено свих рамене.

– Емисарската тактика много често разчита на непосредствената реакция. Не мога да реагирам на нещо, което още не е станало.

– Не искам нова касапница, Ковач. Лошо е за репутацията на града.

– Ако има насилие, няма да почне от мен.

– Добра гаранция, няма що. Имаш ли поне някаква представа какво ще правиш?

– Ще разговарям.

– Само? – Тя ме изгледа недоверчиво. – И нищо повече? С известно усилие отново наместих очилата върху носа си.

– Понякога стига и толкова – казах аз.