Текст книги "Суперкомандос"
Автор книги: Ричард Морган
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 22 (всего у книги 33 страниц)
28.
Когато се събудих, тя бе изчезнала.
Капаците бяха вдигнати и в каютата нахлуваше слънчева светлина. Корабът почти не се люлееше, но и лекото движение стигаше, за да ми разкрие ту късче синьо небе с дълги хоризонтални облаци, ту спокойното море под него. Някъде някой вареше кафе и пържеше сланина. Полежах още малко, събирайки разпръснатите си спомени и опитвайки да сглобя от тях нещо разумно. Какво да кажа на Ортега? Колко да разкрия и в каква форма? Емисарското обучение изпълзя лениво като блатно чудовище. Оставих го да потъне отново и се загледах в слънчевите зайчета по чаршафа.
Звън на чаши откъм вратата ме накара да се опомня. Ортега стоеше на прага по тениска с надпис „Не на резолюция 653“, в който думата „не“ бе задраскана с дебела червена черта и заменена с категорично „да“. Колоните на голите й крака изчезваха под тениската, сякаш нямаха намерение да се показват отново. Върху подноса в ръцете й имаше закуска за цял ескадрон. Като видя, че съм буден, тя отметна кичур коса от лицето си и се усмихна лукаво.
Разказах й всичко.
– И какво ще правиш сега?
Свих рамене, заслоних очите си с длан и се загледах към хоризонта. Океанът изглеждаше по-плосък и по-ленив, отколкото на Харлановия свят. От палубата човешкият поглед го възприемаше в цялата му необятност и яхтата изведнъж се превръщаше в детска играчка.
– Каквото иска Кавахара. Каквото иска Мириам Банкрофт. Каквото искаш ти. Каквото явно искат всички, дявол да го вземе. Ще проваля следствието.
– Мислиш ли, че Кавахара е очистила Банкрофт?
– Вероятно. Или прикрива онзи, който го е направил. Вече няма значение. Тя държи Сара и нищо друго не ме интересува.
– Можем да я обвиним в отвличане. За нелегално задържане на дигитална личност се полагат…
– Да, от петдесет до сто години. – Аз се усмихнах леко. – Чух те снощи. Но тя няма да я държи лично, сигурно има някакъв посредник.
– Можем да получим съдебна заповед за…
– Тя е от скапаните Матове, Кристин. Ще се справи, без да й мигне окото. Така или иначе, не е там работата. Щом се обърна срещу нея, тя ще вкара Сара във виртуална среда. Колко време ти трябва, за да издействаш заповед?
– Два дни, ако действаме по каналите на ООН.
Още преди да довърши, по лицето й плъзна сянка. Тя се облегна на парапета и сведе поглед надолу.
– Точно така. Това е почти цяла година във виртуална среда. Сара не е емисар, тя няма никакво обучение. Онова, което може да й стори Кавахара за осем или девет виртуални месеца, би превърнало в пихтия всеки нормален мозък. Когато я измъкнем, тя ще е луда за връзване. Ако я измъкнем. Мамка му, не си и помислям да я подложа дори на секунда от…
– Добре. – Ортега сложи ръка върху рамото ми. – Добре. Извинявай.
Леко потръпнах, може би от морския вятър, или от мисълта за виртуалните инквизиции на Кавахара.
– Няма нищо.
– Аз съм ченге. Просто не ми е в характера да търся начини как да измъкна лошите от калта. Това е.
Вдигнах глава и се усмихнах мрачно.
– Аз съм емисар. В характера ми е да търся начини как да изтръгна гръкляна на Кавахара. Дълго ги търсих. Няма начин.
Нейната усмивка бе тревожна, изпълнена с двусмислени чувства, които рано или късно щяха да ни разделят.
– Слушай, Кристин. Измислих как да го направя. Да излъжа убедително Банкрофт и да приключа случая. Незаконно е, много незаконно, но никой няма да пострада сериозно. Няма да ти описвам как ще стане. Не ти трябва да знаеш.
Тя се замисли, продължавайки да гледа водата край яхтата, сякаш отговорът плаваше нейде наблизо. Аз се отдалечих настрани, за да й дам време. Отметнах глава, огледах синия небесен купол над нас и се замислих за орбиталните наблюдателни системи. Насред привидно безкрайния океан, в модерната и безопасна яхта лесно бих могъл да повярвам, че има начин да се укрия от Кавахара, Банкрофт и другите като тях на този свят, но подобно спасение бе станало невъзможно още преди векове.
„Ако те решат, бе писала някога младата Квел до управляващия елит на Харлановия свят, рано или късно ще ви изтрият от планетата като прашинки от марсианска реликва. Прескочете бездната между звездите и те ще дойдат след вас. Идете на многовековно съхранение, те ще ви чакат в нови клонинги, когато се появите. Те са онова, което някога си представяхме като богове, митични пратеници на съдбата, тъй неизбежни, както вече не е дори Смъртта, тая стара селска труженичка, прегърбена над косата си. Горката Смърт, няма как да се мери с технологиите за складиране на данни в изменен въглерод. Някога живеехме в ужас пред нейното идване. Днес нахално флиртуваме с нейното мрачно достойнство и същества като тези не я допускат дори на входа за прислугата.“
Намръщих се. В сравнение с Кавахара Смъртта беше като наивно селянче.
Спрях на носа и се загледах в хоризонта, докато чаках Ортега да вземе решение.
Да речем, че познавате някого. Споделяте, черпите много неща един от друг. После се разделяте, животът ви отнася в различни посоки, връзките не са достатъчно здрави. Или може би просто обстоятелствата ви откъсват един от друг. Години по-късно срещате същата личност в същия носител и всичко започва отново. Къде е привличането? Дали това наистина е същата личност? Да, несъмнено носи същото име, изглежда приблизително по същия начин, но означава ли това, че е същата? И ако не, дали промените са косвени и незначителни? Хората се променят, но доколко? Като дете вярвах, че има една основна личност, нещо като ядро, около което външните фактори могат да се променят и развиват, без да засягат целостта на човешката същност. По-късно почнах да осъзнавам, че това е измама на възприятията, предизвикана от метафорите, чрез които се самоопределяме. Онова, което смятахме за личност, всъщност не бе нищо повече от мимолетната форма на вълните пред мен. Или, за да пригодим скоростта към по-нормалните човешки представи, нека го сравним с формата на пясъчна дюна. Формата зависи от въздействията. Вятър, гравитация, възпитание. Генетично инженерство. Всичко това е подложено на ерозия и промяна. Единственият начин да го преодолееш е да отидеш завинаги на съхранение.
„Също както функцията на примитивния секстант се основава върху илюзията, че Слънцето и звездите обикалят около планетата, на която стоим, така и нашите сетива ни създават илюзия за стабилност във Вселената и ние я приемаме, защото без това приемане нищо не може да се постигне.“
Вирджиния Видаура крачи напред-назад из аудиторията, увлечена в собствената си лекция.
„Но фактът, че секстантът ви позволява да плавате безпогрешно през океана, не означава, че Слънцето и звездите обикалят около нас. Колкото и да сме постигнали като цивилизация, като личности, Вселената не е стабилна, както не е стабилно каквото и да било в нея. Звездите изгарят, самата Вселена се разбягва във всички посоки, а ние самите сме съставени от материя в непрестанно движение. Колонии от клетки, сключили временен съюз, се размножават и загиват, а вътре в тях се крие пламтящ облак от електрически импулси и крехка памет, закодирана във въглерода. Това е реалността, това е самопознанието и вие несъмнено ще се почувствате замаяни, когато го разберете. Някои от вас са служили във Вакуумните екипи и сигурно си мислят, че вече са се сблъскали с шемета на битието.“
Студена усмивка.
„Уверявам ви, че странните мигове, които сте изпитали в Космоса, са само начало на онова, което ще научите тук. Каквото и да постигнете като емисари, трябва да се основава върху разбирането, че не съществува нищо друго, освен един безконечен поток. Каквото и да поискате да видите като емисари, камо ли пък да го сътворите или постигнете, трябва да бъде изсечено от този поток.
Желая ви успех.“
А ако не успеете през целия си живот да срещнете същия човек в същия носител, какво ще речете за онези семейства в Централната разтоварителница, които чакат човека, когото някога са познавали, да ги погледне през очите на непознат? Как може да го наречем дори подобие на предишната личност?
И какво ще речете за жена, обладана от страст по мъж, облечен в тялото, което някога е обичала? Сближаване ли е това, или отдалечаване?
И, между другото, какво ще речете за непознатия, който отвръща на нейната страст?
Чух я да се задава покрай парапета. Спря на две-три крачки от мен и тихо се изкашля. Изобразих на устните си усмивка и се обърнах.
– Не ти казах как Райкър се сдоби с тази яхта, нали?
– Май не ми остана време да питам.
– Е, да. – Мимолетната й усмивка избледня, сякаш отнесена от вятъра. – Открадна я. Преди години, още докато работеше в „Кражби на носители“. Яхтата беше на някакъв голям търговец с клонинги от Сидни. Райкър го спипа да пробутва развалена стока на клиниките по Западното крайбрежие. Местната полиция му оказа съдействие, опитаха се да заловят онзи тип в пристанището за яхти. Голяма престрелка, много убити.
– И много плячка.
Тя кимна.
– Там си вършат работата по друг начин. Повечето полицейски задачи се прехвърлят на частни фирми. Местното правителство свързва заплащането със заловеното имущество на престъпниците.
– Интересна инициатива – казах замислено аз. – Сигурно доста богаташи попадат в ареста.
– Да, така разправят. Яхтата се гладна на Райкър. Той свърши много работа и беше ранен в престрелката. – Гласът й звучеше удивително спокойно и изведнъж аз усетих истински, че Райкър е много далече. – Оттам са му белезите на ръката и под окото. Кабелен пистолет.
– Гадна работа.
Усетих как мускулът на ранената ми ръка неволно трепна. Бях попадал под обстрел с кабелен пистолет и преживяването никак не ми хареса.
– Да. Хората смятаха, че Райкър си е заслужил яхтата до последния болт. Лошото обаче е там, че според местната политика полицаите от Бей Сити нямат правото да приемат подаръци, премии или каквито и да било други награди за изпълнение на служебните си задължения.
– Разбирам причините.
– Да, аз също. Но Райкър не ги разбираше. Плати на някакъв гмуркач да изтрие всички данни за яхтата, после я регистрира за временно ползване. Твърдеше, че при необходимост ще му служи като конспиративна квартира.
Аз се усмихнах.
– Слабичко оправдание. Но стилът ми допада. Да не е бил същият гмуркач, който го натопи в Сиатъл?
– Добра памет имаш. Да, същият. Начо Иглата. Баутиста умее да разказва безпристрастно, нали?
– И това си разбрала, а?
– Да. При други обстоятелства бих му откъснала главата за тия бащински грижи. Намерил се кой да ме закриля! Баутиста, дето още няма четирийсет, а вече се е развеждал два пъти. – Тя замислено се загледа към морето. – Не ми остана време да го скастря. Прекалено заета бях с твоите щуротии. Слушай, Ковач, казвам ти всичко това, защото истината е, че Райкър открадна яхтата и така наруши законите на Западното крайбрежие. А аз знаех.
– И не направи нищо – подхвърлих аз.
– Нищо. – Тя сведе очи към разперените си длани. – Мамка му, Ковач, кого заблуждаваме? И аз не съм ангел. Сритах Кадмин в полицейското хранилище. Видя ме. Трябваше да те арестувам за онзи побой пред заведението на Джери, а те оставих да си вървиш.
– Доколкото си спомням, беше твърде уморена, за да пишеш протоколи.
– Да, и аз помня. – Тя се намръщи, после ме погледна в очите, търсейки по лицето на Райкър признаци, че може да ми вярва. – Казваш, че ще нарушиш закона, но никой няма да пострада. Така ли?
– Никой свестен човек – поправих я аз.
Тя кимна бавно като човек, обмислящ сериозен аргумент, който може да промени мнението му из основи.
– Какво ти трябва?
Отдръпнах се от парапета.
– За начало списък на публичните домове в района на Бей Сити. Места, които използват виртуални програми. И след това ще е най-добре да се върнем в града. Не искам да се обаждам на Кавахара от тук.
Тя примига.
– Значи виртуални бардаци?
– Да. Може и смесени. Всъщност нека са всички заведения по Западното крайбрежие, които предлагат виртуално порно. Колкото по-долнопробно, толкова по-добре. Отивам да пробутам на Банкрофт нещо толкова мръсно, че няма да го оглежда дали не е шито с бели конци. Толкова гадно, че дори няма да му се мисли за това.
29.
Списъкът на Ортега съдържаше около две хиляди названия, като към всяко имаше кратка полицейска справка за дейността и броя на присъдите за органични увреждания срещу персонал и клиенти. В реален формат заемаше около двеста страници, нагънати като хармоника, които започнаха да се разгръщат като дълъг книжен шал, щом прочетох първата. Опитах се да прегледам списъка в таксито на връщане към Бей Сити, но се отказах, защото рискувах да затрупам и двама ни под хартиена лавина. А и не бях в настроение за работа. Искаше ми се още да лежа в онази каюта на яхтата на Райкър, откъснат от човечеството и неговите проблеми.
Когато се върнах в хотелския апартамент, аз пратих Ортега да изчака в кухнята, докато търсех Кавахара на номера, който ми бе дала Треп. Най-напред на екрана се появи сънената физиономия на самата Треп. Вероятно цяла нощ се беше опитвала да ме открие.
– Добро утро. – Тя се прозина и навярно провери часа по имплантирания си чип. – Всъщност добър ден. Къде беше?
– Насам-натам.
Треп разтърка очите си и пак се прозина.
– Както искаш. Питам само от учтивост. А главата как е?
– По-добре, благодаря. Искам да говоря с Кавахара.
– Дадено. – Тя посегна към екрана. – По-късно ще си поговорим.
Екранът премина в неутрално положение – неподвижна трицветна спирала, придружена от ужасно сладникав струнен аранжимент. Изскърцах със зъби.
– Такеши-сан. – Както винаги Кавахара започна на японски, сякаш това създаваше някаква обща почва за разговор. – Не очаквах да се чуем толкова рано. Имаш ли добри новини за мен?
Аз упорито продължих на аманглийски:
– Обезопасена ли е връзката?
– Да, доколкото е възможно изобщо.
– Имам списък с покупки.
– Казвай.
– Като начало ми трябва военен вирус. За предпочитане „Роулингс 4851“ или някой от вариантите на „Кондомар“.
Интелигентните черти на Кавахара изведнъж загрубяха.
– Иненинският вирус?
– Да. Разсекретен е преди повече от век, тъй че едва ли ще бъде трудно да го намериш.
– Ковач, мисля, че е желателно да ми обясниш какво си намислил.
Вдигнах вежда.
– Останах с впечатление, че играта е моя и не искаш да се замесваш.
– Ако ти осигуря копие от вируса „Роулингс“, бих казала, че вече съм замесена. – Кавахара отправи към мен строго отмерена усмивка. – Е, какво смяташ да правиш с него?
– Банкрофт се е самоубил. Такъв резултат искаш, нали?
Тя бавно кимна.
– Тогава трябва да има причина – казах аз, усещайки как неволно почвам да се вълнувам от майсторски изградената измама. Беше приятно да върша онова, за което са ме обучили. – Банкрофт има дистанционно съхранение, тъй че би било пълна безсмислица да се самоубива… освен ако причината е много сериозна. Причина, нямаща нищо общо с обичайните самоубийства. Например борба за оцеляване.
Кавахара присви очи.
– Продължавай.
– Банкрофт редовно посещава публични домове, както реални, така и виртуални. Сам ми го каза преди два-три дни. И не е много придирчив в избора си. Да предположим, че в едно от виртуалните заведения се случва произшествие, докато той задоволява капризите си. Случаен пробив в някакви допотопни програми, които никой не е отварял от десетилетия. Ако заведението е наистина долнопробно, няма гаранция какво може да се мотае вътре.
– Вирусът „Роулингс“ – тихо ахна Кавахара, сякаш досега бе затаила дъх в очакване.
– Вариант 4851 на „Роулингс“ достига пълна активност за около сто минути, след което вече е късно да се направи каквото и да било. – С усилие прогоних от ума си спомените за Джими де Сото. – Обектът е безнадеждно заразен. Да допуснем, че Банкрофт открива това чрез някаква предупредителна система. Трябва да има вътрешни устройства за подобни случаи. Изведнъж разбира, че приставката е съсипана, както впрочем и целият му мозък. Това не е катастрофа, ако имаш подготвени клонинги и дистанционно съхранение, но…
Кавахара проумя и лицето й грейна.
– Излъчването.
– Точно така. Той трябва да стори нещо, за да попречи на вируса да бъде прехвърлен заедно с цялостната му личност. Следващият запис е предвиден за същата нощ, може би остават само броени минути. Има само един начин да гарантира, че копието няма да бъде заразено.
Аз вдигнах изпънат показалец към слепоочието си.
– Изобретателно.
– Затова се е обадил да провери часа. Не се е доверявал на вътрешния си чип, можело вече да е объркан от вируса.
Кавахара тържествено вдигна ръце пред екрана и изръкопляска. Когато свърши, тя сплете пръсти и ме погледна.
– Много впечатляващо. Незабавно ще доставя вируса „Роулингс“. Подбра ли виртуално заведение, където да бъде пуснат?
– Още не. Вирусът не е единственото, което ми трябва. Искам да осигуриш освобождаване под гаранция и презареждане на Айрин Елиът, в момента излежаваща в Централното хранилище на Бей Сити присъда за гмуркачество. Искам също така да провериш възможността оригиналният й носител да бъде откупен от сегашните собственици. Сделката е корпоративна, трябва да има запазена информация.
– Ще използваш Елиът, за да пуснеш вируса?
– По всичко личи, че много я бива.
– По всичко личи, че са я спипали – кисело възрази Кавахара. – Имам куп хора, които да ти направят тази услуга. Отлични специалисти по проникване в чужди системи. Не ти трябва…
– Кавахара. – С усилие овладях гнева си, но долових, че гласът ми е станал леко дрезгав. – Нали помниш, играта е моя. Не искам твои хора да си врат носа навсякъде. Ако измъкнеш Елиът, тя ще е вярна. Върни й старото тяло и ще бъде наша до гроб. Тъй искам да стане и тъй ще бъде.
Изчаках. За момент лицето на Кавахара остана безизразно, сетне тя ми отправи още една грижливо отмерена усмивка.
– Много добре. Ще го направим, както желаеш. Сигурно осъзнаваш какви рискове поемаш и какво ще се случи, ако не успееш. По-късно пак ще ти се обадя в „Хендрикс“.
– Някакви вести от Кадмин?
– Никакви.
Кавахара се усмихна още веднъж и връзката прекъсна.
Поседях, загледан в празния екран, докато обмислях изложението си за машинацията. Имах тревожното чувство, че насред цялата тази измама съм почнал да казвам истината. Или дори повече – че грижливо натъкмените ми лъжи следват пътеката на истината и едва не я настъпват по петите. Добрата лъжа трябва да минава тъй плътно край истината, че да извлича сила от нея, но имаше още нещо. Нещо далеч по-тревожно. Чувствах се като ловец, който е проследил блатна пантера твърде усърдно и сега я очаква всеки момент да изскочи насреща му от тресавището с разперени нокти и настръхнали пипала. Истината се криеше нейде наблизо.
Трудно бе да се отърва от това чувство.
Станах и отидох в кухнята, където Ортега тършуваше из почти празния хладилник. Светлината отвътре озаряваше лицето й по начин, какъвто не бях виждал преди, а под вдигнатата ръка дясната й гръд изпълваше тениската като зрял плод, като вода. Ръцете ме засърбяха от желание да я докосна.
Тя се озърна.
– Не готвиш ли?
– Хотелът има грижата за всичко. Праща храната направо в стаята. Какво искаш?
– Искам да сготвя нещо. – Тя се отказа от търсенето и затвори хладилника. – Получи ли каквото искаше?
– Да, струва ми се. Поръчай на хотела да достави продукти. Мисля, че в онзи шкаф там има тенджери и тем подобни. Ако ти трябва още нещо, искай от хотела. Аз ще прегледам списъка. А, Кристин, и още нещо.
Тя се озърна откъм шкафа, който й бях посочил.
– Главата на Милър не е тук. Прибрах я в съседния апартамент.
Устните й се стегнаха.
– Знам къде си прибрал главата на Милър. Не търсех нея.
Няколко минути по-късно, седнал на перваза с огромния списък, аз чух как Ортега тихичко разговаря с „Хендрикс“. Раздаде се шум, дрънчене, нов тих разговор и накрая зацвърча мазнина. Пропъдих желанието да запаля цигара и наведох глава над листовете.
Търсех нещо, което бях виждал през всеки ден от младостта си в Нова Пеща; местата, където минаха хлапашките ми години, тесните проходи към схлупени дюкянчета, предлагащи евтини холографски сензофилми с обещания от рода на „По-истинско от реалността, Широка гама от сценарии или Сбъднати мечти“. Не беше нужно кой знае какво, за да отвориш виртуален бардак. Трябва ти само фасада и място, колкото да натъпчеш изправени ковчезите за клиенти. Цените на програмите варираха в зависимост от тяхната сложност и оригиналност, но машините за прилагането им обикновено можеха да се купят на безценица от складовете за бракувано армейско оборудване.
Щом Банкрофт хабеше пари и време за заведението на Джери, би се чувствал на място и в подобен бардак.
Бях прегледал две трети от списъка и вниманието ми все повече се отклоняваше към ароматите, долитащи от кухнята, когато очите ми срещнаха нещо познато и аз изведнъж застинах.
Видях жена с дълга черна коса и пурпурни устни.
Чух гласа на Треп.
„… глава в облаците. Искам да стигна там преди полунощ.“
И отговора на шофьора с баркода.
„Няма проблеми. Тази вечер крайбрежното движение е спокойно.“
И жената с пурпурните устни.
„Глава в облаците. Така е тук. Дори ако не можеш да си позволиш да дойдеш…“
Мощен хор.
„от Домовете от Домовете от Домовете…“
И деловият текст от разпечатката в ръцете ми.
„Глава в облаците: лицензиран Дом на Западното крайбрежие, реален и виртуален продукт, подвижно въздушно разположение извън крайбрежната зона…“
Преглеждах бележките, а главата ми звънтеше като лекичко чукнат кристал.
„Навигационно-лъчева и сигнална система, синхронизирана с Бей Сити и Сиатъл. Гарантирана дискретност чрез кодирано членство. Стандартно претърсване на входа. Няма присъди. Действа по лиценз, издаден от холдинга «Трето око».“
Седях като вцепенен и мислех напрегнато.
Липсваха късчета. Картината беше като онова огледало – наместено в рамката, колкото да дава някакво отражение, но не и цялостен образ. Взирах се трескаво в неравните ръбове на онова, с което разполагах, мъчех се да видя отвъд тях, да хвана общия фон. Треп ме водеше да се срещна с Рей – Рейлийн Кавахара – в „Глава в облаците“. Не в Европа. Европа беше елементарна заблуда, мрачната тежест на базиликата трябваше да ме заслепи за очевидното. Ако Кавахара въртеше онова заведение, нямаше да го управлява от другия край на света. Кавахара беше на борда на „Глава в облаците“ и…
И какво?
Емисарската интуиция беше един вид подсъзнателно разпознаване, засилено чувство за обща картина, което светът твърде често потиска със своя стремеж към детайли и яснота. Ако разполагаш с достатъчно признаци за последователност, можеш да направиш скок, който ти позволява да видиш цялото като предчувствие за истинското знание. Работейки по този модел, можеш по-късно да запълниш празнотите. Но има един определен минимум, без който няма начин да излетиш. Също като античните линейно-двигателни самолети се нуждаеш от пробег, а в момента аз не разполагах с такъв. Усещах как отскачам от земята, вкопчвам се със зъби и нокти във въздуха и падам отново. Инерцията не стигаше.
– Ковач?
Вдигнах глава и внезапно видях. Като току-що включен монитор, като люк на шлюзова камера, която с трясък се разтваряше в главата ми.
Ортега стоеше пред мен с някаква съдинка в ръката. Косата й беше стегната хлабаво на тила. Надписът от тениската крещеше насреща ми.
„Резолюция 653. «Да» или «не» – както си изберете.“
Уму Прескот.
„Мистър Банкрофт има неофициално влияние в Съда на ООН.“
Джери Седака.
„Нашата Анемона е католичка… Имаме доста такива момичета. Понякога е страшно удобно.“
Мислите ми летяха като пламъче на фитил по линията на асоциациите.
Тенискорт.
Нейлан Ертекин, председател на Върховния съд на ООН.
Джоузеф Фири от Комисията за човешки права.
Собствените ми думи.
„Предполагам, че сте дошли да обсъдите Резолюция 653.“
„Неофициално влияние…“
Мириам Банкрофт.
„Ще ми трябва известна помощ, за да отърва Нейлан от Марко. Между другото, той умира от яд.“
И Банкрофт.
„Не се учудвам след тая днешна игра.“
Резолюция 653. Католици.
Умът ми бълваше данни като побесняла търсачка, изписваща светкавично по екрана ред подир ред.
Седака злорадства.
„Диск с клетвена декларация за отказ от съживяване, заверена от Ватикана.“
„Понякога е страшно удобно.“
Ортега.
„Отказва завръщане към живота по идейни съображения“
Мери Лу Хинчли.
„Миналата година Бреговата охрана измъкна от океана едно девойче.“
„От тялото не бе останало почти нищо, но намериха приставката.“
„По идейни съображения.“
„От океана.“
„Бреговата охрана.“
„Подвижно въздушно разположение извън крайбрежната зона…“
„Глава в облаците.“
За този процес нямаше спирачки, той бе като мисловна лавина. Късчета от реалността се откъртваха и политаха надолу, но вместо да творят хаос, те се сбираха в нещо, което имаше форма, нещо възстановено, чиято окончателна структура все още не можех да различа.
„Навигационно-лъчева и сигнална система, синхронизирана с Бей Сити…“
„… и Сиатъл.“
Баутиста.
„Разбирате ли, всичко е станало в една нелегална клиника в Сиатъл.“
„Оцелелите паднали в Тихия океан.“
„Теорията на Ортега беше, че всичко е нагласено.“
– Какво гледаш?
За момент думите увиснаха във въздуха като панта във времето и изведнъж времето се завъртя върху нея назад, и зад вратата оттатък Сара току-що се събуждаше в хотелското легло в Милспорт, а тътенът на орбиталния изстрел разтърсваше хлабавите прозорци в рамките им, отвъд всичко това в нощта бучаха витла и собствената ни смърт дебнеше зад близкия ъгъл.
– Какво гледаш?
Аз примигах. Все още зяпах тениската на Ортега, надписа върху нея и меките могилки отдолу. По лицето й играеше лека усмивка, но тревогата вече почваше да я измества.
– Ковач?
Примигах отново и се опитах да намотая разхвърляния мисловен филм, който бе отприщил записът. Бавно растящата истина за „Глава в облаците“.
– Добре ли си?
– Да.
– Искаш ли да хапнеш?
– Ортега, ами ако… – Открих, че трябва да се изкашлям и да започна отново. Не исках да го казвам, тялото ми не искаше да го казва. – Ами ако мога да отърва Райкър от хранилището? Завинаги, искам да кажа. Да го очистя от обвиненията, да докажа, че онова в Сиатъл е било нагласено. Какво ще речеш?
За момент тя ме изгледа така, сякаш говорех на непознат език. После пристъпи към прозоречната ниша и бавно седна на ръба срещу мен. Известно време мълча, но аз вече виждах отговора в очите й.
– Чувстваш ли се виновен? – попита накрая тя.
– За какво?
– Заради нас.
Едва не се разсмях, но изпитвах твърде много болка и смехът заседна на гърлото ми. Желанието да я докосна не бе изчезнало. През изминалия ден то ту прииждаше, ту си отиваше, но никога не изчезваше докрай. Когато поглеждах извивката на бедрата й върху перваза, усещах съвсем ясно, почти виртуално как се гърчат под мен. Дланта ми помнеше тежестта и формата на гръдта й, сякаш единствената цел в живота на този носител беше да я държи. Гледах я, а пръстите ми искаха да се плъзнат по линиите на лицето й. В мен нямаше място за вина, нямаше място за нищо друго, освен за това чувство.
– Емисарите не изпитват вина – отсякох аз. – Говоря сериозно. Вероятно… не, почти сигурно Кавахара е натопила Райкър, защото прекалено е задълбал в случая с Мери Лу Хинчли. Помниш ли къде е работило момичето?
Ортега се позамисли, после сви рамене.
– Избягала от къщи, за да живее с приятеля си. Занимавала се предимно с нерегистрирани дейности, колкото да изкарат пари за наема. Приятелят бил пълен боклук, имал полицейско досие още от петнайсетгодишен. Пласирал „дърво“, вмъквал се в слабо охранявани бази данни и търсел жени да го издържат.
– Би ли я пратил да работи в „месарницата“? Или в кабините?
– О, да. – Ортега кимна с каменно лице. – Без да му мигне окото.
– Ако някой набира персонал за черен публичен дом, с перверзии от най-жестоките, католичките са идеални кандидатки, нали? Не се връщат да разправят какво ги е сполетяло. По идейни съображения.
– Черен дом. – Каменното лице на Ортега заприлича на обветрен гранит. – По тия места повечето жертви на подобни истории просто получават куршум в приставката, когато всичко приключи. Нищо не могат да разкажат.
– Правилно. Ами ако нещо се е объркало? И по-точно, ако Мери Лу Хинчли е разбрала за какво искат да я използват, опитала се е да избяга и е паднала от един въздушен публичен дом, наречен „Глава в облаците“? Би било много удобно да се окаже католичка, нали?
– „Глава в облаците“? Сериозно ли говориш?
– И това би накарало собствениците на „Глава в облаците“ отчаяно да се борят срещу Резолюция 653, нали?
– Ковач. – Ортега вдигна длани в знак да карам по-бавно. – Ковач, „Глава в облаците“ е един от Домовете. Проституция от най-висша класа. Не харесвам тия места, от тях ми се драйфа колкото и от кабините, но те са чисти. Обслужват клиентела от висшето общество и не въртят толкова мръсни игри.
– Значи не смяташ, че каймакът на обществото си пада по садизъм и некрофилия. Тия работи са само за низшата класа, а?
– Не, не са – изрече спокойно Ортега. – Но ако някой паралия иска да си играе на инквизитор, може да си го позволи във виртуална среда. Някои от Домовете предлагат виртуален садизъм, но само защото е законен и с нищо не можем да им попречим. А на тях така им изнася.
Въздъхнах дълбоко.
– Кристин, наскоро се опитаха да ме отвлекат за разговор с Кавахара на борда на „Глава в облаците“. Бяха хора от клиниката „Вей“. А ако Кавахара е свързана с Домовете по Западното крайбрежие, те ще вършат всичко, което носи печалба, защото самата тя е способна на всичко, абсолютно на всичко. Ти искаше да повярваш в големия зъл Мат, нали? Забрави Банкрофт, в сравнение с нея той е същински ангел. Кавахара е израснала във Фишън Сити. Продавала антирадиационни лекарства на семействата на работниците от фабриката за ядрено гориво. Знаеш ли какво е водоносец?
Тя поклати глава.
– Във Фишън Сити така наричали силовите рекетьори. Разбираш ли, когато някой отказвал да плаща за закрила, или информирал полицията, или просто не скачал веднага, щом местният шеф на якудза кажел „хоп“, стандартното наказание било пиене на заразена вода. Биячите източвали водата от охладителните системи на долнопробни ядрени реактори и я носели в оловни манерки. Някоя нощ нахълтвали в дома на виновника и му казвали точно колко да изпие. Принуждавали цялото семейство да гледа. Ако откажел, почвали да колят близките му един по един, докато се съгласи. Искаш ли да чуеш откъде знам тази прекрасна земна история?
Ортега не каза нищо, но стегнатите й устни трептяха от погнуса.
– Знам я от Кавахара. С това се занимавала като хлапе. Била водоносец. И се гордее.
Телефонът иззвъня.
Махнах на Ортега да се отдръпне и отидох да отговоря.
– Ковач? – Беше Родриго Баутиста. – При теб ли е Ортега?
