Текст книги "Суперкомандос"
Автор книги: Ричард Морган
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 33 страниц)
– Отлежал ром – каза ченгето, идвайки бавно към нас. – Ако имат. В малка чаша.
Вдигнах пръст към лицето часовник. Барманът измъкна отнякъде гравирана кристална чашка и я напълни с тъмна червеникава течност. Мохиканът мина край Къртис, хвърли му попътно любопитен поглед и протегна дълга ръка към питието.
– Благодаря. – Той отпи от чашката и леко приведе глава. – Не е зле. Бих искал да поговоря с вас, Ковач. На четири очи.
Двамата се завъртяхме към Къртис. Шофьорът ме изгледа с ненавист, но идването на нов човек бе разредило напрежението. Къртис си тръгна, продължавайки да се държи за носа. Полицаят го изчака да изчезне от поглед, сетне пак се обърна към мен.
– Вие ли го направихте? – небрежно попита той.
Кимнах.
– Той почна пръв. Играта загрубя малко. Мислеше си, че защитава някого.
– Е, радвам се, че не е защитавал мен.
– Както казах, играта загрубя. Разгорещих се.
– Не ми обяснявайте, тая история просто не ме засяга. – Полицаят се облакъти на бара и хвърли поглед наоколо с искрен интерес. Сега си го спомних. Онзи в хранилището, дето си пазеше значката да не потъмнее. – Ако се чувства засегнат, може да предяви обвинения и пак ще прегледаме записите на хотела.
– Значи имате съдебна заповед? – спокойно попитах аз, макар че съвсем не се чувствах спокоен.
– Почти. В правния отдел вечно се бавят. Скапани изкуствени интелекти. Вижте, исках да се извиня за поведението на Мърсър и Дейвидсън в участъка. Понякога се държат като тъпанари, но по принцип са свестни момчета.
Леко размахах чашата си.
– Минали работи.
– Добре. Аз съм детектив сержант Диего Баутиста. Обикновено действам като партньор на Ортега. – Той допи рома и се усмихна. – Държа да уточня – чисто служебна връзка.
– Разбрано. – Направих на бармана знак да налее по още едно. – Кажете ми нещо. Всички ли ходите при един фризьор, или е някакъв знак за групова принадлежност?
– Първото. – Баутиста печално сви рамене. – Ходим при едно старче във Фултън. Бивш затворник. Изглежда, мохиканите са били на мода по негово време. Друг стил не знае, но е приятен дядка и не взима скъпо. Един колега взе да го посещава преди няколко години, старецът му направи отстъпка. Нали знаете как става.
– Но Ортега не ходи там.
Баутиста разпери ръце.
– Ортега се подстригва сама. Използва малък холографски скенер. Разправя, че така си тренирала пространствената координация или нещо подобно.
– Различна е.
– Да, различна. – Баутиста помълча замислено и зарея поглед нейде в далечината. Без да усети, отпи от новата порция ром. – Заради нея идвам.
– О-хо. Дружеско предупреждение ли ме чака?
Баутиста направи гримаса.
– Наречете го както искате, но наистина ще е дружеско. Не ми трябва строшен нос.
Неволно се разсмях. След кратко колебание Баутиста си позволи сдържана усмивка.
– Работата е там, че тя просто се съсипва, като ви гледа да се разхождате с тоя носител. С Райкър бяха наистина много близки. От година изплаща ипотека за тялото, а с една лейтенантска заплата хич не е лесно. Онзи мръсник Банкрофт й извъртя гаден номер. В края на краищата Райкър не е нито много млад, нито пък хубавец.
– Има неврохимия – напомних аз.
– Е, да. Неврохимия – охотно се съгласи Баутиста. – Опитахте ли я вече?
– Един-два пъти.
– Все едно да танцуваш фламенко в рибарска мрежа, нали?
– Грубичка е – признах аз.
Този път се разсмяхме и двамата. Когато смехът утихна, полицаят отново се загледа в чашата си. Лицето му стана сериозно.
– Не се опитвам да ви притисна. Казвам само едно: карайте по-кротко. Точно в момента не й трябват такива неща.
– И на мен – отвърнах искрено аз. – Та аз дори не съм си на планетата.
Баутиста ме погледна със съчувствие, или просто пиенето почваше да го хваща.
– Предполагам, че Харлановият свят доста се различава от това тук.
– Правилно предполагате. Вижте, не искам да ставам груб, но нямаше ли кой да обясни на Ортега, че с Райкър е свършено? Все едно, че е мъртъв. Едва ли смята да го чака двеста години, нали?
Полицаят ме изгледа с присвити очи.
– Значи чухте за Райкър, а?
– Знам, че са му лепнали два века. Нямам представа за какво.
В очите на Баутиста блеснаха късчета от стара болка. Не е много приятно да разговаряш за корумпирани колеги. За момент съжалих, че подхванах темата.
Местен колорит. Попивай го.
– Искате ли да седнем? – попита смутено полицаят, оглеждайки се наоколо. Нямаше табуретки, сигурно бяха махнати преди години. – Може би в някое сепаре? Има доста за казване.
Седнахме до една от часовниковите масички и Баутиста бръкна в джоба си за цигари. Трепнах, но когато ми предложи, поклатих глава.
– Отказах ги.
– В този носител? – Баутиста почтително вдигна вежди зад воала от ароматен синкав дим. – Поздравления.
– Благодаря. Щяхте да ми разказвате за Райкър.
Полицаят издиша дима през ноздрите и се облегна назад.
– Допреди две-три години Райкър работеше в отдел „Кражби на носители“. В сравнение с нас те са големи умници. Не е лесно да откраднеш носителя невредим, с тая работа се занимават хитри престъпници. Понякога дейността им се преплита с тази на отдел „Органични увреждания“ – най-вече, когато почнат да разфасоват телата. Като в клиниката „Вей“.
– О? – подхвърлих безразлично аз.
Баутиста кимна.
– Да, вчера някой ни спести там страшно много време и усилия. Превърна цялото заведение в склад за резервни части. Но вие сигурно не знаете нищо.
– Трябва да е станало, докато съм излизал.
– Както и да е. През зимата на девета година Райкър разследваше някаква машинация с фалшиви застраховки. Нали знаете, уж има полица, а резервоарите се оказват празни и никой не знае къде са телата. Работата обаче се разсмърдя и излезе, че използват телата за някаква мръсна малка война далече на юг. Корупция на високо ниво. Отскочи чак до Президиума на ООН и после се върна обратно. Хвръкнаха няколко глави, колкото да не е без хич, а Райкър стана герой.
– Приятно.
– Да, на първо време. Тук обаче героите са на мода и рекламната машина се завъртя около Райкър. Интервюта по Световната мрежа, дори му направиха нашумял клип със Санди Ким. Споменаваха го къде ли не. Преди всичко да отшуми, Райкър използва шанса си. Подаде молба за прехвърляне в „Органични увреждания“. На два-три пъти беше работил с Ортега, нали ви казах, че понякога дейността се преплита. Знаеше кое как е. Нямаше начин отделът да му откаже, особено след като тегли една реч, че искал да иде там, където може да промени нещата.
– И успя ли? Да промени нещата, искам да кажа.
Баутиста изду бузи.
– Той беше добро ченге. Може би. Ортега сигурно знае най-добре, но след месец двамата тръгнаха заедно и трезвата й преценка отиде по дяволите.
– Не одобрявате ли?
– Че какво има за одобряване? Щом харесваш някого, тръгваш с него. Само дето после става трудно да дадеш обективна преценка. Когато Райкър се издъни, Ортега просто нямаше как да не го подкрепи.
– Тъй ли? – Отнесох празните чаши на бармана да ги напълни отново. – Мислех, че тя го е арестувала.
– Къде го чухте?
– Приказки. От не много надежден източник. Значи не е истина?
– Не е. Някои улични отрепки обичат да си измислят. Според мен направо умират от кеф, като си представят как взаимно се арестуваме. Истината е, че Вътрешният отдел спипа Райкър в апартамента й.
– Ха така!
– Гадно, нали? – Баутиста вдигна очи към мен, докато му подавах чашата. – Тя си остана все същата, ще знаете. Просто веднага се захвана да обори обвиненията.
– Доколкото чух, доказателствата били железни.
– Да, в това отношение вашият източник не греши. – Мохиканът замислено надникна в чашата си, сякаш се чудеше дали да продължава. – Теорията на Ортега беше, че всичко е нагласено от някой високопоставен мръсник, засегнат от онзи скандал. Вярно си е, Райкър подпали чергата на доста народ.
– Но вие не вярвате.
– Иска ми се. Както казах, той беше добро ченге. Но пък в отдел „Кражби на носители“ се занимават с по-хитри престъпници, а това означава, че трябва да внимават. Хитрите престъпници имат хитри адвокати и не може да ги подмяташ както си щеш. В „Органични увреждания“ се занимаваме с всякаква сган – от уличните утайки нагоре. Широко ни е около врата. Точно това искаше Райкър. Затова се премести. За да си развърже ръцете. – Баутиста гаврътна рома, глухо се изкашля и остави чашата. Изгледа ме втренчено. – Мисля, че Райкър се увлече.
– Дум-дум-дум, а?
– Нещо такова. Виждал съм го на разпити, непрекъснато караше по ръба. Една грешка стига. – В очите на Баутиста се надигаше стар страх. Страхът, с който живееше всеки ден. – С някои от онези боклуци лесно можеш да си изтървеш нервите. Много лесно. Мисля, че е станало точно така.
– Според моя източник той искал двама души, а други двама оставил с недокоснати приставки. Струва ми се ужасно небрежно.
Баутиста кимна отривисто.
– И Ортега разправя същото. Но никой не хваща вяра. Разбирате ли, всичко е станало в една нелегална клиника в Сиатъл. Двамата оцелели успели с последни сили да изскочат от клиниката и да избягат с кола. На излитане Райкър я надупчил сто двайсет и четири пъти. Да не говорим за околното движение. Колата паднала в Тихия океан. Единият пътник умрял още във въздуха, другият от удара. Потънали на около двеста метра дълбочина. Райкър бил извън своя район, а сиатълските ченгета не обичат разни пришълци да гърмят по коли в техния град, тъй че спасителните екипи изобщо не го допуснали да припари до телата. Всички много се изненадали, когато излязло наяве, че и двете жертви са католици. Някой от шефовете в Сиатъл се усъмнил. Поразровили се и открили, че декларациите са фалшиви. Подхвърлени от гмуркач, който е действал адски небрежно.
– Или адски е бързал.
Баутиста щракна с пръсти и насочи показалец насреща ми. Вече определено почваше да го хваща.
– Вие го казахте. Според Вътрешния отдел Райкър се е издънил, оставяйки живи свидетели, и единствената му надежда била да закачи на приставките им табелка „не безпокойте“. Разбира се, когато ги разпитаха, и двамата заявиха под клетва, че Райкър дошъл без съдебна заповед, измамил ги, после нахълтал със сила в клиниката и когато отказали да отговарят на неговите въпроси, почнал да си играе на „кой е следващият“ с плазмен пистолет.
– Вярно ли е?
– За заповедта ли? Да. Райкър изобщо не е имал работа там. А за останалото? Кой знае?
– А Райкър какво каза?
– Че не го е направил.
– Само това?
– Не, историята е дълга. Просто му хрумнало да се вмъкне с измама. Искал да види докъде може да стигне, но изведнъж открили огън по него. Твърди, че може и да е улучил някого, но не в главата. Според него клиниката трябва да е пожертвала двама свои сътрудници още преди идването му. Твърди още, че не знаел нищо за гмуркането. – Баутиста мрачно сви рамене. – Откриха гмуркача и той каза, че Райкър му плащал. Издържа и проверка с детектор на лъжата. Но каза и нещо друго. Не бил разговарял с Райкър лично, а чрез виртуална връзка.
– Която може да се фалшифицира. С лекота.
– Аха. – Баутиста изглеждаше доволен. – Но същия тип каза, че и друг път е работил с Райкър. Лично. Детекторът потвърди думите му. Райкър го познава, няма съмнение. А от Вътрешния отдел пожелаха да знаят защо Райкър е отишъл сам, без партньор. Имаха и свидетел от улицата, който заяви, че Райкър бил като бесен. Стрелял напосоки, само и само да свали онази кола. Както казах, сиатълските колеги не бяха много доволни.
– Сто двайсет и четири дупки – промърморих аз.
– Аха. Много дупки. Райкър е искал на всяка цена да свали онези двамата.
– Може да е било нагласено.
– Да, може. – Баутиста поизтрезня и в гласа му прозвуча гняв. – Но истината е, че ти… ох, извинявайте… истината е, че Райкър прекали и когато клонът се счупи, нямаше кой да го подхване.
– Значи Ортега повярва на неговата история, опита да се пребори с Вътрешния отдел и когато загубиха… – Кимнах замислено. – Когато загубиха, почна да плаща ипотеката, за да не продадат тялото му на търг. И сега търси нови доказателства?
– Правилно. Вече е подала молба за обжалване, но за да се завърти дискът, трябва да минат най-малко две години след първоначалната присъда. – Баутиста въздъхна тежко. – Както казах, това я съсипва.
Помълчахме.
– Знаете ли – каза накрая Баутиста, – мисля да си вървя. Малко шантаво взе да става. Седя тук срещу Райкър и му разправям за Райкър. Чудя се как издържа Ортега.
– Рискове на модерната епоха – казах аз и допих уискито си.
– Да, сигурно. Би трябвало вече да съм привикнал. Откакто съм в униформа, все разпитвам жертви с чужди лица. За отрепките да не говорим.
– А Райкър към коя категория причислявате? Жертва или отрепка?
Баутиста се навъси.
– Нечестен въпрос. Райкър беше добро ченге, но сбърка. Това не го прави отрепка. Нито пък жертва. Просто се издъни и толкоз. Можех да бъда на негово място.
– Разбира се. Извинявайте. – Разтърках лицето си. Един емисар не бива така да изпуска разговора. – Малко съм уморен. Мисля да си лягам. Ако искате още едно питие за довиждане, поръчайте си. Аз плащам.
– Не благодаря. – Баутиста допи каквото бе останало в чашата му. – Старо полицейско правило. Никога не пий сам.
– Значи и аз съм като старите полицаи. – Станах и леко залитнах. Райкър може да беше заклет пушач, но явно не носеше на алкохол. – Ще намерите пътя, надявам се.
– Естествено. – Баутиста стана, направи няколко крачки, после спря и се обърна. Беше се навъсил съсредоточено. – А, да. Сам разбирате, никога не сме разговаряли.
Махнах към вратата и го уверих:
– Изобщо не сме се виждали.
Той се ухили доволно и лицето му изведнъж се подмлади.
– Точно тъй. Е, добре. Сигурно пак ще се видим.
– Довиждане.
Проследих го с очи, докато изчезна, после неохотно оставих ледените процеси на емисарския контрол да плъзнат из замаяните ми сетива. Когато отново бях отвратително трезвен, взех от плота кристалите на Къртис и отидох да поговоря с „Хендрикс“.
21.
– Знаеш ли какво е синаморфестерон?
– Чувала съм.
Ортега разсеяно разрови пясъка с връхчето на обувката си. Плажът още бе влажен от неотдавнашния отлив и зад нас оставаха тъмни следи. Накъдето и да погледнех, край морето не се виждаше жива душа. Бяхме сами. Единствено чайките кръжаха на ята високо над нас.
– Е, така и така ще чакаме, защо не ми обясниш?
– Наркотик за жребци.
Като видя недоумяващия ми поглед, Ортега изпухтя раздразнено. Май не беше спала добре.
– Не съм тукашен.
– Нали каза, че си бил на Шария.
– Да. Като военен. Нямахме много време за културни разходки. Бяхме твърде заети да избиваме хора.
Последното не бе съвсем вярно. След голямата касапница на Дзихиче емисарите преминаха курсове по създаване на покорни режими. Непокорните биваха унищожени, в съпротивата се вмъкваха провокатори и следваше безмилостен разгром, а в политическата система влизаха личности, склонни към компромис. При подобна дейност научаваш много за местната култура.
Бях помолил да ме изтеглят оттам преждевременно.
Ортега заслони очи и огледа плажа в двете посоки. Нищо не помръдваше. Тя въздъхна.
– Стимулатор на мъжките реакции. Предизвиква агресивност, засилена сексуалност, самоувереност. Уличните търговци в Средния изток и Европа го наричат „жребец“, а в южните области е „бик“. При нас рядко се среща, уличната среда е по-друга. За което се радвам. Чувала съм, че може да създаде големи неприятности. Да не си срещнал снощи нещо такова?
– В известен смисъл.
Горе-долу същото бях научил от базата данни на „Хендрикс“, само че с по-неутрални изрази и повече химия. А поведението на Къртис представляваше идеална илюстрация за симптомите и страничните ефекти.
– Да речем, че искам да си набавя такава стока. Къде мога да я открия? Без много проблеми.
Ортега ме изгледа втренчено и се изкачи на сухия пясък.
– Би трябвало да поразпиташ. Да потърсиш човек с по-далечни връзки. Или някой, който да ти го синтезира на място. Но не знам. С изкуствени хормони сигурно ще е по-скъпо, отколкото да го доставят от юг. – Тя спря на върха на дюната и пак се огледа. – Къде се бави, по дяволите?
– Може да не дойде – мрачно подметнах аз.
И аз не бях спал много добре. След като Родриго Баутиста си тръгна, стоях буден до малките часове, като се мъчех да подредя мозайката около Банкрофт и потисках отчаяното желание да запаля цигара. Сякаш едва бях отпуснал глава върху възглавницата, когато „Хендрикс“ ме събуди да разговарям с Ортега. Все още беше неприлично ранен час.
– Ще дойде – каза Ортега. – Връзката се осъществява чрез нейната лична система за комуникации. Вероятно в момента тече проверка. Тук сме само от десетина секунди реално време.
Потръпнах от студения морски вятър и премълчах. Над нас чайките продължаваха да кръжат. Евтината виртуална среда не беше предвидена за дълъг престой.
– Да ти се намират цигари?
Седях на студения пясък и пушех с механично усърдие, когато нещо се раздвижи в десния край на залива. Надигнах глава и присвих очи, после хванах Ортега за ръката. Движението се превърна в облак пясък или водни пръски над някаква машина, която бързо се носеше по извития плаж в наша посока.
– Казах ти, че ще дойде.
– Тя или някой друг – промърморих аз.
Станах и посегнах за немекса, но естествено не го открих. Много малко виртуални системи ползват репродукции на огнестрелни оръжия. Изтръсках се от пясъка и тръгнах надолу, опитвайки да прогоня унилото чувство, че само си губя времето.
Машината наближаваше и вече я виждах като черна точка на фона на облака. През меланхоличните крясъци на чайките чух пискливия вой на двигателя. Обърнах се към Ортега, която спокойно гледаше идващата машина.
– Не е ли малко прекалено за обикновен телефонен разговор? – попитах аз заядливо.
Ортега сви рамене и захвърли цигарата си на пясъка.
– С пари не се купува добър вкус.
Черната точка се превърна в издължена едноместна кола с дълги стабилизатори, боядисана в яркорозово. Носеше се из плитчините край плажа, изхвърляйки зад себе си гейзери от вода и мокър пясък. Когато наближи на неколкостотин метра, водачът навярно ни забеляза, защото отби към дълбокото и подкара направо през залива.
– Розово?
Ортега пак сви рамене.
Колата изскочи на десетина метра от нас, разтърси се и спря. Наоколо заваляха бучки мокър пясък. Когато отмина бурята от пристигането, страничният люк се отметна и отвътре излезе човешка фигура с черни дрехи и каска. Че е жена, личеше съвсем ясно по прилепващия пилотски костюм и високите ботуши, покрити със сребърни орнаменти.
Въздъхнах и последвах Ортега към машината.
Жената с пилотския костюм скочи в плитката вода и тръгна насреща ни, разкопчавайки в движение ремъците на шлема. Свали го тъкмо когато се срещнахме, и по раменете й се разпиля дълга медночервена коса. Жената отметна глава и тръсна косата назад, разкривайки широко костеливо лице, изразителни очи с цвят на петнист оникс, изящно извит нос и пищни устни.
Нямаше и помен от някогашното призрачно усещане, че тази жена споделя част от красотата на Мириам Банкрофт.
– Ковач, това е Лейла Бегин – изрече Ортега с официален глас. – Мис Бегин, това е Такеши Ковач, детективът на Лорънс Банкрофт.
Големите очи ме огледаха безцеремонно.
– От друга планета ли сте? – попита Бегин.
– Да, от Харлановия свят.
– Вярно, лейтенантът ми спомена нещо такова. – Отлично обработеният глас на Лейла Бегин звучеше малко дрезгаво, а акцентът подсказваше, че не е свикнала да говори аманглийски. – Мога само да се надявам, че това ви прави по-възприемчив.
– Към какво?
– Към истината. – Бегин ме погледна с изненада. – Лейтенант Ортега каза, че ви интересува истината. Да се поразходим ли?
Без да чака отговор, тя тръгна покрай вълните. Погледнах Ортега, която ми направи знак с пръст, но остана на място. След кратко колебание догоних Бегин.
– Та, какво казвахте за истината?
– Нает сте да откриете кой е убил Лорънс Банкрофт – изрече отсечено тя, без да ме поглежда. – Искате да знаете истината за нощта, когато той умря. Така ли е?
– Значи не смятате, че е било самоубийство?
– А вие?
– Аз попитах пръв.
По устните й трепна усмивка.
– Не, не смятам.
– Чакайте да позная. Сега ще го лепнете на Мириам Банкрофт.
Лейла Бегин спря и рязко се завъртя.
– Подигравате ли ми се, мистър Ковач?
Нещо в нейния поглед моментално прогони насмешката ми.
– Не, не се подигравам. Но съм прав, нали?
– Срещали ли сте Мириам Банкрофт?
– Да, за малко.
– И без съмнение я смятате за очарователна.
Неопределено свих рамене.
– Малко рязка понякога, но в общи линии да. Бих я нарекъл чаровна.
Бегин ме погледна в очите и изрече натъртено:
– Тя е луда.
После продължи напред. След секунда и аз я последвах.
– Лудостта вече не е ограничено понятие – казах аз предпазливо. – Чувал съм да я приписват на цели култури. Дори за мен са използвали тази дума на няколко пъти. В днешно време реалността е толкова гъвкава, че става трудно да разбереш кой има нормална връзка с нея и кой не. Би могло дори да се каже, че разликата губи смисъл.
– Мистър Ковач. – В гласа на жената сега прозвуча раздразнение. – Мириам Банкрофт ме нападна, когато бях бременна, и уби нероденото ми дете. Знаеше, че съм бременна. Стори го умишлено. Били ли сте бременен в седмия месец?
Поклатих глава.
– Не.
– Жалко. Би трябвало всеки да преживее това поне веднъж.
– Малко трудно ще се прокара по законодателен път.
Бегин ме стрелна с поглед.
– В този носител приличате на човек, който знае що е загуба. Но това е само отвън. Дали сте такъв, какъвто изглеждате, мистър Ковач? Познавате ли загубата? Говоря ви за безвъзвратна загуба. Запознат ли сте с нея?
– Мисля, че да – казах аз малко по-грубо, отколкото възнамерявах.
– В такъв случай разбирате моите чувства към Мириам Банкрофт. На Земята приставките се имплантират след раждането.
– И там, откъдето идвам, е същото.
– Аз загубих това дете. Никаква технология няма да ми го върне.
Не можех да преценя дали нарастващата вълна от чувства в гласа на Лейла Бегин е истинска или изиграна, но започвах да губя опора. Върнах се към началото.
– Това не дава на Мириам Банкрофт мотив да убие съпруга си.
– Разбира се, че й дава. – Бегин отново ме стрелна с поглед и на лицето й пак се появи горчива усмивка. – Аз не бях случайно явление в живота на Лорънс Банкрофт. Според вас как се запознахме?
– Доколкото знам, срещнали сте се в Окланд.
Усмивката прерасна в груб смях.
– Колко благовъзпитано! Да, несъмнено се срещнахме в Окланд. По-точно на едно място, наречено „месарницата“. Не е от най-реномираните. Лорънс си падаше по грубостите и униженията, мистър Ковач. Това го възбуждаше. Вършил го е десетилетия преди мен и не виждам причина да спре.
– Значи Мириам изведнъж решава, че й е писнало, и му слага отдушник на черепа?
– Способна е на това.
– Не се и съмнявам. – Теорията на Бегин беше цялата на дупки, досущ като заловен шарийски дезертьор, но нямах намерение да разкривам пред тази жена какво зная. – Надявам се, че вие не изпитвате някакви чувства към самия Банкрофт, били те добри или лоши.
Тя пак се усмихна.
– Аз бях проститутка, мистър Ковач. И то добра. Добрата проститутка изпитва каквото желае клиентът. За друго няма място.
– Нима твърдите, че можете да изключвате чувствата си просто така?
– Нима твърдите, че вие не можете? – отвърна тя.
– Добре, какво искаше да чувствате Лорънс Банкрофт?
Тя спря и бавно се обърна към мен. Стана ми неудобно, сякаш току-що я бях ударил. Унесено в спомена, лицето й бе застинало като маска.
– Животинска безпомощност – каза накрая тя. – А после безгранична благодарност. Спрях да ги изпитвам веднага щом той спря да ми плаща.
– А какво изпитвате сега?
– Сега? – Лейла Бегин се загледа към морето, сякаш сравняваше температурата на вятъра с онова, което бе вътре в нея. – Сега не изпитвам нищо, мистър Ковач.
– Съгласихте се да разговаряте с мен. Трябва да има причина.
Бегин пренебрежително махна с ръка.
– Лейтенантът ме помоли.
– Похвално чувство за граждански дълг.
Погледът на жената се върна към мен.
– Знаете ли какво стана, след като загубих детето?
– Чух, че са ви платили.
– Да. Грозно звучи, нали? Но така стана. Взех парите на Банкрофт и млъкнах. Бяха много пари. Но не забравих откъде идвам. Все още посещавам Окланд два-три пъти годишно. Познавам момичетата, които сега работят в „месарницата“. Лейтенант Ортега се ползва с добро име сред тях. Много от момичетата са й задължени. Да речем, че й се отплащам заради тях.
– И дори не си мислите за отмъщение към Мириам Банкрофт?
– Какво отмъщение? – Лейла Бегин пак се разсмя отсечено. – Давам ви сведения, защото лейтенантът ме помоли. Нищо не можете да сторите на Мириам Банкрофт. Тя е Мат. Недосегаема.
– Никой не е недосегаем. Дори Матовете.
Бегин ме изгледа печално.
– Не сте тукашен – каза тя. – Личи си.
Връзката с Бегин бе осъществена чрез карибски комуникационен брокер, а виртуалното време – осигурено от доставчик в Китайския квартал. Евтино, обясни ми по пътя Ортега, и навярно по-сигурно от много други комбинации. Когато Банкрофт търси дискретност, плаща половин милион за предпазни системи. Аз просто отивам там, където никой не подслушва.
Беше и много тясно. Сгушена между банка в стил на стара китайска пагода и запотената витрина на някакъв ресторант, фирмата разполагаше с твърде малко свободно пространство. До приемната се стигаше по стръмна метална стълбичка и тясно мостче, закачено под средното крило на пагодата. Щедро отпуснатите седем-осем квадратни метра тераса с под от разтопен пясък и евтин стъклен купол осигуряваха на бъдещите клиенти място за чакане, естествено осветление и две двойки седалки, които изглеждаха смъкнати от бракуван пътнически самолет. Встрани от седалките стара азиатка седеше зад цяла батарея секретарски приспособления, повечето от които изглеждаха изключени, и охраняваше стъпалата към вътрешността на сградата. Долу бе истински лабиринт от тесни коридори, претъпкани с кабели и тръби. Вратите на свързочните кабинки се редяха платно една до друга. За пестене на място електродните кресла бяха разпънати и вградени отвесно в стените. Отвсякъде ги ограждаха прашни, примигващи командни табла. Клиентът се пристягаше с ремъци към креслото, слагаше електродите и набираше върху подлакътниците кодовия номер, получен на влизане. После машината грабваше съзнанието му.
Завръщането от необятния хоризонт на открития плаж бе разтърсващо преживяване. Когато отворих очи и видях инструментите по таблото само на няколко сантиметра над главата си, за миг се пренесох обратно на Харлановия свят. Бях тринайсетгодишен и се събуждах в един виртуален клуб след първото си порнографско включване. Беше с долнопробно качество и две минути реално време ми осигуряваха час и половина в компанията на две хубавици с напомпани бюстове, чиито тела приличаха по-скоро на картинки от комикс, отколкото на реални жени. Обстановката включваше сладникав аромат, розови възглавници по пода, фалшиви кожи и високи прозорци, разкриващи доста мъглява гледка към нощен град. Когато тръгнах с младежките банди и взех да печеля повече, качеството се подобри, обстановката стана по-изискана, но едно не се променяше никога – мирисът на застояло и сърбежът от електроди по кожата, когато се събуждах в тесния ковчег.
– Ковач.
Примигах и посегнах към ремъците. Измъкнах се на една страна от кабинката и заварих Ортега да чака в коридора.
– Е, какво мислиш?
– Мисля, че дрънка глупости. – Вдигнах ръка, за да предотвратя възраженията на Ортега. – Слушай, признавам, че Мириам Банкрофт внушава страх. Не споря. Но има поне петдесет причини да бъде извън подозрение. По дяволите, Ортега, та вие сте я проверявали с детектор на лъжата.
– Да, знам. – Ортега тръгна след мен по коридора. – Точно за това си мислех. Знаеш ли, тя сама предложи да мине проверка. Нали разбираш, за свидетелите така или иначе е задължително, но тя буквално настоя още щом пристигнах на местопрестъплението. Никакви сърцераздирателни сцени, дори сълза не пророни. Направо скочи в патрулната кола и поиска да й сложим кабелите.
– И какво?
– Мисля си за онзи номер, дето го извъртя на Ръдърфорд. Каза, че в онзи момент дори детектор на лъжата нямало да те засече. И си помислих…
– Ортега, това е емисарско обучение. Чисто духовна дисциплина. Не е нещо физическо. Не можеш да го купиш от рафта.
– Мириам има свръхмодерен носител от „Накамура“. Използват лицето и тялото й за реклама на стоката…
– В „Накамура“ произвеждат ли нещо, което би се справило с полицейски детектор на лъжата?
– Официално не.
– Ето ти отго…
– Не се прави на глупак, по дяволите. Никога ли не си чувал за биохимия по поръчка?
Спрях в подножието на стълбичката към приемната и поклатих глава.
– Не се хващам на тая въдица. Да пречука мъжа си с оръжие, до което само той и тя имат достъп. Никой не е толкова глупав.
Тръгнах нагоре, следван от Ортега.
– Помисли малко, Ковач. Не казвам, че е било предумишлено…
– Ами дистанционното съхранение? Не е имало никакъв смисъл да го убива…
– … дори не казвам, че е било съзнателно, но трябва да…
– … трябва да е бил човек, който не знае за…
– Мамка му! Ковач!
Гласът на Ортега скочи с цяла октава нагоре.
Вече бяхме в приемната. Отляво чакаха двама клиенти, мъж и жена, увлечени в спор над голям пакет с хартиена опаковка. С периферното си зрение засякох отдясно пурпурно петно, каквото нямаше преди малко. Кръв.
Старата азиатка беше мъртва, с прерязано гърло. Нещо метално лъщеше в дълбоката рана на шията. Главата й лежеше върху бюрото сред локва кръв.
Ръката ми полетя към немекса. Чух до себе си метално прещракване – Ортега зареждаше първия патрон в своя „Смит и Уесън“. Завъртях се към двамата клиенти с пакета.
Времето се превърна в сън. Неврохимията невероятно забавяше всичко, превръщаше го в отделни картини, падащи плавно към дъното на зрението ми като есенни листа.
Пакетът се бе разпаднал. Жената държеше компактен квантов излъчвател „Сънджет“, мъжът – картечен пистолет. Измъкнах немекса и започнах да стрелям от бедро.
Вратата към мостчето се разтвори с трясък и на прага изникна нов нападател с два пистолета в ръцете.
До мен пистолетът на Ортега изгърмя и изхвърли новодошлия навън, сякаш някой бе пуснал обратен запис на влизането му.
Първият ми изстрел разкъса облегалката на креслото над жената и обсипа главата й с бял пълнеж. Сънджетът изсъска, но лъчът мина далече встрани. Вторият куршум пръсна черепа на жената и обагри тапицерията в червено.
Ортега изкрещя яростно. Все още стреляше – нагоре, подсказа ми периферният усет. Нейде над нас куршумите й разбиха стъклото.
Мъжът бе скочил на крака. Зърнах безличната физиономия на синт и му пуснах два куршума. Все още опитвайки да вдигне картечния пистолет, той отлетя назад към стената. Хвърлих се на пода.
