Текст книги "Суперкомандос"

24.

През отминалите десетилетия безброй човешки тела бяха протрили върху дървото на пейката удобни вдлъбнатини. Настаних се по дължина, вдигнах крака срещу вратата, която наблюдавах, и почнах да чета драсканиците по облегалката. Бях подгизнал от дългия път пеш през града, но в залата царуваше приятна топлина и дъждът блъскаше безпомощно по дългите прозрачни панели на скосения покрив високо над главата ми. По някое време един от малките роботи-чистачи дойде да избърше калните ми отпечатъци от гланцовия под. Гледах го разсеяно как полага усилия да заличи всяка следа от пристигането ми до пейката.

Би било приятно да си мисля, че мога да залича и електронната диря по същия начин, но подобни бягства бяха по силите само на легендарни герои от древни епохи.

Чистачът изприпка нанякъде и аз се върнах към драсканиците. Повечето бяха на аманглийски или испански – вехти шеги, каквито бях виждал на стотици подобни места: „Cabron Modificado!“44
  Модифициран пръч (исп.). – Игра на думи с Carbon modificado, което означава изменен въглерод. – Б.пр.


[Закрыть], „Изчезнал без носител!“ и плиткото остроумие „Измененият туземец беше тук!“. Но високо върху облегалката, сред цялата тази ярост и отчаяна гордост, зърнах като езерце от спокойствие странно хайку на канджи55
  канджи – китайски йероглифи, използвани в японската писменост. – Б.пр.


[Закрыть], издълбано наопаки:

 
„Облечи новата плът като ръкавица назаем.
И отново протегни пръсти да се опариш“.
 

За да го издълбае, авторът навярно се бе привеждал през ръба на облегалката, но въпреки това всеки йероглиф беше изобразен с елегантна старателност. Дълго гледах калиграфията, а спомените за Харлановия свят звънтяха в главата ми като кабели на високоволтова линия.

Внезапни ридания ме изтръгнаха от унеса. Млада негърка и двете й деца гледаха застаналия пред тях прегърбен бял мъж на средна възраст, облечен с бракувана военна униформа на ООН. Семейно събиране. Лицето на младата жена бе застинало като маска. Още не осъзнаваше цялата истина, а дечицата бяха на не повече от четири години и просто не схващаха. Тя гледаше през белия мъж, сякаш беше прозрачен, и устните й повтаряха един и същ въпрос: „Къде е татко? Къде е татко?“. Лицето на мъжа лъщеше в мътната трептяща светлина, падаща от покрива – изглежда, и той бе плакал след излизането от резервоара.

Завъртях глава към празната част от залата. Някога собственият ми баща мина покрай чакащото семейство и завинаги напусна живота ни, след като го презаредиха. Дори не разбрахме кой точно е бил, макар понякога да се питам дали майка ми не е доловила смътна прилика в нечий извърнат поглед, в походката или стойката на някой от минаващите затворници. Не знам дали се е срамувал да застане пред нас, или по-скоро е бил прекалено опиянен от късмета да попадне в по-здрав носител от собственото си съсипано тяло на алкохолик, дали вече не е планирал да се отправи към далечни градове и по-млади жени. Тогава бях едва на десет години. Разбрах истината едва когато надзирателите ни пропъдиха вечерта, преди да заключат. Стояхме там от пладне.

Главният надзирател беше стар, кротък и много добър към децата. Преди да ни изведе, той сложи ръка на рамото ми и каза няколко благи думи. На майка ми се поклони и промърмори нещо официално, което й позволи да запази самообладание.

Сигурно всяка седмица виждаше такива като нас.

За да се намирам на работа, запомних наизуст адреса, който ми даде Ортега, после откъснах надписа от пакета цигари и го сдъвках.

Дрехите ми почти бяха изсъхнали, когато Съливан излезе през вратата на хранилището и тръгна надолу по стъпалата. Мършавата му фигура бе загърната в дълъг сив шлифер. Носеше широкопола шапка, каквато виждах за пръв път в Бей Сити. Обрамчено в процепа между вдигнатите ми колене и увеличено от неврохимията, лицето му изглеждаше бледо и уморено. Раздвижих се леко и плъзнах пръсти по кобура на филипса. Съливан идваше право към мен, но когато видя проснатата ми фигура, подви неодобрително устни и свърна настрани, за да избегне близостта с предполагаемия бездомник, потърсил укритие от дъжда. Отмина, без да ме погледне повторно.

Дадох му няколко метра преднина, после безшумно скочих на крака и тръгнах след него, като измъкнах в движение филипса под якето си. Догоних го точно на изхода. Докато вратата се разтваряше пред Съливан, аз грубо го блъснах в кръста и изскочих след него навън. Той се завъртя с изкривено от ярост лице.

– Какво си мислиш, че…

Останалото заглъхна в гърлото му, защото видя кой е застанал насреща.

– Добър вечер, надзирател Съливан – казах любезно аз и го смушках с филипса през якето. – Това е безшумно оръжие, а аз не съм в настроение. Моля, вършете точно каквото ви наредя.

Той преглътна на сухо.

– Какво искате?

– Искам да си побъбрим за Треп и други неща. Но не под дъжда. Да вървим.

– Колата ми е…

– Много лоша идея. – Кимнах. – Да повървим пеш. И още нещо, надзирател Съливан. Само да мигнете срещу някого, ще ви срежа на две. Няма да видите пистолета, никой няма да го види. Но той е тук, готов за стрелба.

– Правите голяма грешка, Ковач.

– Не смятам. – Посочих с глава оределите автомобили на паркинга. – Направо през тях и после наляво по улицата. Ще вървите, докато ви кажа да спрете.

Съливан понечи да каже още нещо, но аз пак го побутнах с филипса и той млъкна. Тръгна надолу по стъпалата към паркинга, като от време на време се озърташе, после продължи към провисналата двукрила порта, чиито панти отдавна бяха ръждясали в отворено положение.

– Очите право напред – тихо подвикнах аз през увеличаващата се дистанция помежду ни. – Не се съмнявай, още съм тук.

Когато излязохме на улицата, оставих Съливан да се откъсне на десетина метра и го последвах, като се преструвах, че нямам нищо общо с него. Кварталът не беше от най-представителните и под дъжда почти не се мяркаха минувачи.

След пет пресечки забелязах запотените прозорци на китайската закусвалня, която търсех. Ускорих крачка и догоних Съливан.

– Влизай. Иди да седнеш в дъното.

Огледах улицата, не забелязах нищо подозрително и последвах Съливан.

В заведението нямаше почти никого. Обедната клиентела си беше отишла, а вечерната тепърва щеше да дойде. В единия ъгъл седяха две стари китайки, съсухрени и елегантни като букети изсушени цветя. В другия край на закусвалнята четирима младежи със светли копринени костюми си играеха със скъпи на вид оръжия. На една маса до витрината бял дебелак нагъваше огромна порция юфка със скариди и същевременно прелистваше холографски порнокомикс. Видеоекран, вграден високо в стената, показваше състезание по някакъв неразбираем за мен местен спорт.

– Чай – поръчах аз на младия сервитьор, който дойде да ни посрещне, после седнах в сепарето срещу Съливан.

– Няма да ти се размине – каза неуверено той. – Дори да ме убиеш, наистина да ме убиеш, ще проверят последните презареждания и рано или късно ще стигнат до теб.

– Да, може дори да узнаят за неофициалната операция, която е претърпял носителят, преди да пристигна.

– Оная кучка. Ще я…

– Не си в позиция да заплашваш – кротко го предупредих аз. – Всъщност не си в позиция за каквото и да било, освен да отговаряш на въпросите ми и да се надяваш, че ще ти повярвам. Кой ти каза да ми лепнеш етикет?

Настана тишина, нарушавана само от спортния коментар. Съливан унило гледаше настрани.

– Добре, ще те улесня. Отговаряй само с „да“ или „не“. При теб е дошла синтетична жена на име Треп. За пръв път ли имаше работа с нея?

– Не знам за какво говориш.

С умерен гняв го зашлевих през устата. Той се блъсна в стената на сепарето и шапката му отхвръкна. Разговорът на младежите с копринените костюми рязко секна, след това продължи много оживено, щом им хвърлих кос поглед. Двете стари жени вдървено станаха от масата и се отправиха към задния изход. Дебелакът дори не откъсна очи от порното. Приведох се над масата.

– Съливан, не приемаш разговора с необходимия ентусиазъм. Много държа да знам на кого си ме продал. Няма да те оставя на мира, само защото имаш някакви закърнели скрупули относно тайната на клиента. Повярвай ми, не са ти платили достатъчно, за да мълчиш пред мен.

Съливан се облегна назад и изтри струйка кръв от ъгълчето на устните си. Дори направи опит да се усмихне мрачно.

– Мислиш ли, че досега не са ме заплашвали, Ковач?

Огледах ръката, с която го бях ударил.

– Мисля, че имаш много оскъдно познанство с насилието и това е сериозен недостатък. Давам ти шанс да ми кажеш още сега каквото искам да знам. След това отиваме на място с добра звукоизолация. Е, от чие име идваше Треп?

– Ти си тъп бияч, Ковач. Просто един…

Замахнах през масата и го ударих с юмрук в лявото око. Ударът бе по-тих от плесницата. Съливан изпъшка смаяно, отхвръкна назад и се сви на седалката. Нещо студено се надигаше в мен, нещо родено на подсъдимата скамейка в Нова Пеща и закалено от дългите години на сблъсъци с безсмислена жестокост. Надявах се Съливан да не е толкова печен, колкото се представяше. Отново приведох глава към него.

– Ти го каза, Съливан. Аз съм бияч. Не почтен престъпник като теб. Не съм нито Мат, нито бизнесмен. Нямам нито делови интереси, нито връзки или скъпо платена репутация. Аз съм си аз, а ти стоиш на пътя ми. Затова да започнем отново. Кой изпрати Треп?

– Той не знае, Ковач. Губиш си времето.

Женският глас беше звънък и весел. Долетя откъм вратата, където стоеше посетителка с ръце в джобовете на дългия си черен шлифер. Беше бледа и стройна, с късо подстригана черна коса и нещо в стойката й подсказваше добро владеене на бойните изкуства. Под шлифера носеше сива плетена туника, която изглеждаше бронирана, и панталони със същия цвят, подпъхнати в ниски ботуши. На лявото й ухо висеше обица с формата на бракуван електроден кабел. Не видях придружители.

Бавно отпуснах филипса, който бе изникнал в ръката ми като по магия. Тя прие това за знак да влезе спокойно в закусвалнята. Младежите с копринените костюми я следяха с очи, но жената се престори, че не ги забелязва. Когато стигна на около пет крачки от сепарето, тя ме изгледа въпросително и измъкна наполовина ръцете си от джобовете. Кимнах. Тя довърши движението, разкривайки празни длани и пръсти, отрупани с пръстени от черно стъкло.

– Треп?

– Позна. Ще разрешиш ли да седна?

Посочих с филипса отсрещната седалка, където Съливан притискаше окото си с две ръце.

– Ако успееш да убедиш своя съдружник да се измести. Само дръж ръце над масата.

Жената се усмихна и леко склони глава. Погледна Съливан, който вече се притискаше до стената, за да й стори място, и с изящно движение се настани до него, като държеше ръцете си настрани от тялото. Направи го тъй плавно, че обицата почти не трепна. Щом седна, тя притисна длани върху масата пред себе си.

– По-спокоен ли ще се чувстваш така?

– Става – казах аз и забелязах, че обицата и пръстените от черно стъкло са проява на също тъй черен хумор. През тях като на рентгенова снимка прозираха синкавите очертания на костите. Е, поне стилът на Треп почваше да ми харесва.

– Нищо не съм му казал – изпъшка Съливан.

– Ти и не знаеш нищо – хладно отвърна Треп. Дори не го бе погледнала. – Имаш късмет, че дойдох. Мистър Ковач не ми изглежда човек, склонен да приеме отговора „не знам“. Права ли съм?

– Какво искаш, Треп?

– Дойдох да помогна. – Чувайки тихо дрънчене, Треп се озърна. Към нас идваше сервитьор с поднос, върху който имаше чайник и две чашки. – Ти ли поръча това?

– Да. Заповядай, ако искаш.

– Благодаря. Много обичам чай. – Треп изчака сервитьора да остави поръчката, после се зае с чайника. – Съливан, искаш ли и ти? Хей, донесете още една чашка. Благодаря. Е, докъде бях стигнала?

– Че идваш да помогнеш – напомних натъртено аз.

– Да. – Треп отпи глътка зелен чай, после ме изгледа над ръба на чашата. – Точно така. Дойдох да изясня нещата. Разбираш ли, ти се мъчиш да изкопчиш сведения от Съливан, а той нищо не знае. Аз му бях свръзката. Ето ме. Разговаряй с мен.

Изгледах я спокойно.

– Миналата седмица те убих, Треп.

– Да, и аз така чух. – Треп остави чашката и огледа критично кокалчетата на пръстите си. – Разбира се, нищо не помня. Всъщност дори не те познавам, Ковач. Последното, което помня, е как легнах в резервоара преди около месец. По-нататък няма нищо. Онази „аз“, която си изпекъл в колата, е мъртва. Нямам нищо общо с нея. Тъй че дай да не се караме, а?

– Нямаш ли дистанционно съхранение, Треп?

Тя изсумтя презрително.

– Майтапиш ли се? И аз като теб си изкарвам парите с тежък труд, но не печеля чак толкова много. Пък и на кой му трябва онзи дистанционен боклук. Аз така разбирам нещата: издъниш ли се, трябва да си платиш. С теб се издъних, нали?

Отпих от чая и мислено разиграх битката в колата.

– Беше малко мудна. И малко небрежна.

– Да, небрежна. Ще трябва да го имам предвид. Така става, като прекалиш с изкуствените добавки. Пълно противоречие с принципите на дзен-будизма. Имам в Ню Йорк един сенсей66
  Учител (японски). – Б.пр.


[Закрыть], дето направо се вбесява от всичко това.

– Жалко – казах търпеливо аз. – Сега ще ми кажеш ли кой те изпрати?

– Хей, дори нещо повече. Поканен си на среща с Човека. – Тя видя изражението ми и кимна. – Да, Рей иска да разговаря с теб. Както миналия път, само че сега пътуването ще е доброволно. Изглежда, принудата не ти се отразява добре.

– А Кадмин? И той ли участва?

Треп въздъхна през зъби.

– Кадмин… е, в момента Кадмин май няма нищо общо. И дори ни създава известни затруднения. Но мисля, че и с тях ще се справим. Засега наистина не мога да ти кажа повече. – Тя стрелна страничен поглед към Съливан, който се бе окопитил и почваше да наостря уши. – По-добре да отидем другаде.

– Добре – кимнах аз. – Ще те последвам. Но дай да си изясним няколко основни правила. Първо, никакви виртуални разговори.

– За това вече те изпреварихме. – Треп допи чая и започна да се надига от масата. – Инструкциите ми са да те отведа право при Рей. В плът и кръв.

Сложих ръка върху нейната и тя застина.

– Второ. Никакви изненади. Ще ми казваш какво предстои много преди да е станало. Стане ли нещо неочаквано, пак ще разочароваш своя сенсей.

– Добре. Без изненади. – Треп се усмихна малко пресилено, от което реших, че не е свикнала да я хващат за ръката.

– Излизаме от ресторанта и хващаме такси. Имаш ли нещо против?

– Стига да е празно. – Пуснах я и тя продължи плавното си движение нагоре, като държеше ръце настрани. Извадих няколко ламинирани банкноти и ги хвърлих пред Съливан.

– Ти оставаш тук. Видя ли лицето ти на вратата, преди да сме заминали, ще го надупча. Чаят е за моя сметка.

Докато следвах Треп към вратата, сервитьорът се зададе с чаша за Съливан и голяма бяла кърпа, сигурно за разбитата му устна. Добро момче. Едва не се препъна, за да ми стори път, и ме изпрати с поглед, в който се смесваха погнуса и страхопочитание. След като ледената ми ярост бе отминала, сега му съчувствах повече, отколкото можеше да подозира.

Младежите с копринените костюми ни следяха с мъртвешката съсредоточеност на змии.

Навън продължаваше да вали. Вдигнах яката на якето си, а Треп извади транспортен пейджър и го размаха небрежно.

– След малко ще хванем такси – каза тя и ме изгледа странно. – Знаеш ли на кого принадлежи закусвалнята?

– Предполагах.

Тя поклати глава.

– На триадите. Ама че място за разпит. Или просто обичаш да живееш опасно?

Свих рамене.

– Там, откъдето идвам, престъпниците гледат да не се бъркат в чужди кавги. По принцип повечето са страхливци. По-вероятно е да се намеси някой почтен гражданин.

– Не и тук. Повечето почтени граждани са твърде почтени, за да се месят в защита на някакъв непознат. Според тях за това си има полиция. Ти си от Харлановия свят, нали?

– Да.

– Може при вас да е тъй заради квелизма. Не смяташ ли?

– Може би.

Едно автотакси се спусна по спирала през дъжда. Треп застана до отворения люк и иронично ми посочи празното купе. Усмихнах се леко.

– След теб.

– Моля.

Тя се качи и мина навътре, за да ми стори място. Седнах отсреща и забих поглед в дланите й. Като забеляза това, тя се ухили и разпери ръце върху облегалката. Люкът се затвори.

– Добре дошли – изрече любезно таксито. – Моля, съобщете целта на пътуването.

– Аерогарата. – Треп се облегна удобно назад, следейки реакцията ми. – Терминалът за частни превозвачи.

Таксито излетя. Погледнах през задния прозорец към дъждовните струи.

– Значи не е местно пътуване – казах безизразно аз.

Тя вдигна към мен разперени длани.

– Е, предположихме, че няма да се навиеш на виртуална връзка, затова сега ще го направим по трудния начин. Суборбитален полет. Ще трае около три часа.

– Суборбитален? – Въздъхнах и докоснах кобура на филипса. – Знаеш ли, много ще се разстроя, ако някой поиска преди излитането да се разделя с това нещо.

– Да, и това предположихме. Спокойно, Ковач, нали чу, че стана дума за частния терминал. Специален полет само за теб. Ако щеш, носи си и ядрена бойна глава. Така бива ли?

– Къде отиваме, Треп?

Тя се усмихна.

– В Европа.