Текст книги "Суперкомандос"

15.

„Вече ми втръсна да слушам, че личното е и политическо. Затова ако някой тъп политик, някой играч във властта се опитва да провежда политика, която вреди на вас или на близките ви, ПРИЕМЕТЕ ГО ЛИЧНО. Разгневете се. Машината на Правосъдието няма да ви помогне – тя е бавна, студена и отгоре на всичко е тяхна, както програмно, така и материално. Само дребните хора страдат от ръката на Правосъдието; всемогъщите се изплъзват от нея с лукава усмивка. Ако искате правосъдие, трябва да го изкопчите със сила. Превърнете го в ЛИЧЕН въпрос. Нанесете им колкото можете повече удари. НАКАРАЙТЕ ГИ ДА ПРОУМЕЯТ. Така ще имате далеч по-добър шанс следващия път да ви вземат на сериозно. Да ви сметнат за опасен. И не се заблуждавайте: да ви вземат на сериозно, да ви сметнат за опасен е знак за различие, за ЕДИНСТВЕНОТО различие според тях, между играчи и дребни хора. С играчите се споразумяват. Дребните хора биват ликвидирани. А освен това те отново и отново трупат върху вашето ликвидиране, вашето интерниране, вашата инквизиция или брутална екзекуция едно последно и върховно оскърбление – че това е бизнес, че е политика, че така върви светът, че животът е тежък и че НЯМА НИЩО ЛИЧНО. Е, майната им. Направете го лично.“

Квелкрист Фолкънър

„Неща, които вече трябваше да съм разбрал.

Том II“

Докато стигна до Лизниград, над Бей Сити вече изгряваше хладна синя зора и след отминалия дъжд всичко лъщеше като влажна оръжейна стомана. Стоях в сянката на колоните и оглеждах улицата за следи от движение. Изпитвах необходимото чувство, но не беше лесно да го поддържам в студените лъчи на новия ден. Главата ми бучеше от бързото усвояване на данни, а нейде в дъното на съзнанието ми витаеше Джими де Сото като неспокоен домашен дух.

„Къде отиваш, Так?“

„Да нанеса няколко удара.“

„Хендрикс“ не бе успял да открие никакви данни за клиниката, където ме разпитваха. От обещанието на Дийк към монголеца да му донесе диск с мъченията ми, можех да предполагам, че мястото трябва да е отвъд залива, вероятно в Окланд, но това само по себе си не помагаше много дори на изкуствения интелект. Изглежда, из цялата зона около залива се въртеше нелегална биотехнологична дейност. Щях да повторя маршрута си по трудния път.

От „Скришното място на Джери“.

В това отношение „Хендрикс“ се оказа по-полезен. След кратък дуел с някаква долнопробна предпазна система той изложи върху екрана в стаята ми всички тайни на клуба. Архитектурен план, охраняващ персонал, разписания и смени. Усвоих всичко това за секунди, тласкан от тлеещата ярост след разпита. Когато небето в прозореца зад мен почна да избледнява, аз прибрах немекса и филипса в кобурите, прикрепих тебитския нож и тръгнах да разпитвам на свой ред.

На идване към хотела не видях преследвача си, нямаше го и когато излязох. Късметлия.

„Скришното място на Джери“ преди разсъмване.

Евтината еротична мистика, лепнеща нощем около заведението, бе напълно изчезнала. Избледнялата неонова реклама и холографското изображение изглеждаха нелепо прикачени към зданието като безвкусна брошка върху стара рокля. Мрачно погледнах танцуващото момиче, все още в плен на чашата, и си помислих за Луиз по прякор Анемона, инквизирана до смърт, от която не можеше да се завърне заради религията си.

„Направи го лично.“

Немексът се озова в ръката ми като взето решение. Докато крачех към клуба, аз махнах предпазителя и металното щракване отекна звънко в тихия утринен въздух.

Когато наближих, роботът над входа се размърда и вдигна пипала насреща ми.

– Затворено е, приятел – каза синтетичният глас.

Вдигнах немекса и прострелях черепната кутия на робота. Стените й сигурно биха спрели куршуми от по-дребен калибър, но немексът я пръсна на парчета. Бликна фойерверк от искри и синтетичният глас премина в писък. Пипалата се разтресоха спазматично, после увиснаха. Над центъра им се вдигна пушек.

Предпазливо избутах настрани с пистолета едно от висящите пипала, прекрачих напред и видях как Майло се задава нагоре да види какъв е този шум. Когато ме видя, очите му се разшириха.

– Ти. Какво…

Прострелях го в гърлото. Той размаха ръце, търкулна се надолу по стъпалата и докато опитваше да се изправи, аз го прострелях още веднъж, този път в лицето. Започнах да слизам към него. Втори бияч изникна в сенките под мен, хвърли слисан поглед към трупа на Майло и посегна да грабне грамадния бластер, висящ на колана му. Надупчих го два пъти още преди да докосне оръжието.

В подножието на стъпалата спрях, измъкнах филипса с лява ръка и постоях мълчаливо, изчаквайки ехото от стрелбата да заглъхне в ушите ми. Познатата ритмична музика продължаваше да гърми, но немексът имаше мощен глас. Отляво пулсираха червените светлини на коридора за кабините, отдясно видях холограма на паяжина, отрупана с всевъзможни лули и бутилки. Върху черната врата зад нея светеше надпис БАР. Според данните в главата ми охраната на кабините беше минимална – най-много трима души, а по-вероятно двама в този ранен час. Майло и непознатият бияч лежаха на стълбището, значи евентуално оставаше още един. Барът беше шумоизолиран, свързан с отделна озвучителна система и имаше от двама до четирима пазачи, които работеха и като бармани.

Голям скъперник беше тоя Джери.

Напрегнах неврохимията и се ослушах. Чух как в коридора отляво тихичко се отвори една от кабините, после някой бавно почна да плъзга крака по пода с погрешното убеждение, че така вдига по-малко шум. Продължавайки да гледам вратата на бара отдясно, аз протегнах филипса зад левия ъгъл и без да поглеждам, изпратих безшумен дъжд от куршуми в мътното червено сияние. Изстрелите звучаха като тихи въздишки на разлюлени от вятъра клони. Раздаде се задавено пъшкане, издрънча изтървано оръжие и нечие тяло тежко рухна на пода.

Вратата на бара остана затворена.

Подадох глава иззад ъгъла и в ивиците червена светлина, хвърляни от въртящите се лампи, видях на пода набита жена в бойна униформа. С едната ръка се държеше за хълбока, с другата драскаше към изтървания пистолет. Бързо прекрачих напред и ритнах оръжието, после коленичих до нея. Сигурно имах няколко попадения; видях по краката й тъмни петна, а ризата бе подгизнала от кръв. Притиснах дулото на филипса към челото й.

– За Джери ли работиш?

Тя кимна и бялото на очите й проблесна около ирисите.

– Един шанс. Къде е той?

– В бара – изсъска през зъби тя, опитвайки да устои на болката. – Ъглова маса в дъното.

Кимнах, станах и внимателно се прицелих между очите.

– Чакай…

Филипсът въздъхна.

„Удар.“

Бях прекрачил в холографската паяжина и посягах към вратата на бара, когато тя се отвори и насреща ми изникна Дийк. Той нямаше дори толкова време, колкото Майло, за да реагира на срещата с призрак. Кимнах му съвсем леко, после оставих яростта да изригне и го прострелях на височината на кръста едновременно с немекса и филипса. Разтърсван от куршумите, той залитна назад през вратата, а аз го последвах, продължавайки да стрелям.

Широката сумрачна зала бе осветена само от няколко лампи в ъглите и лампичките по ръба на пустия подиум за танцьорките. Край едната стена иззад бара струеше прохладно синкаво сияние, сякаш оттам започваше стълба към рая. Лавиците бяха отрупани с богат избор от лули, бутилки и спринцовки. Разпоредителят на това ангелско съкровище зърна как Дийк залита назад, притиснал с длани надупчените си черва, и посегна под бара с неземна бързина.

Чух дрънченето на строшено стъкло, завъртях немекса и го приковах върху изложените съблазни като импровизирано разпятие. Той увисна така за миг в удивително елегантна поза, после се завъртя, впи пръсти в лавиците и повлече надолу подир себе си лавина от шишета. Дийк също падна, все още опитвайки да се движи, а някакъв смътен, едър силует отскочи от подиума, хвърли се напред и опита да измъкне оръжие. Оставих немекса да сочи към бара – нямах време да го завъртя и да се прицеля. Стрелях от бедро с филипса. Силуетът изпъхтя, залитна, пусна пистолета и се свлече до подиума. Лявата ми ръка се вдигна, изпъна се и куршумът в главата го отметна назад върху платформата.

Ехото от гърмежите на немекса все още заглъхваше из ъглите на залата.

Вече бях забелязал Джери на десетина метра от себе си. Надигаше се иззад малката масичка, когато насочих немекса към него. Той застина.

– Умник. – Вътре в мен неврохимията звънтеше като изпънати струни, а от адреналина лицето ми се изпъваше в безумна усмивка. Умът ми тракаше като сметало. Един куршум във филипса, шест в немекса. – Сядайте всички и дръжте ръцете си така, че да ги виждам. Мръдне ли някой пръст, остава без китка.

Мускулите по лицето му заиграха и той седна отново. Кратък оглед с периферното зрение ми разкри, че в залата няма друго движение. Предпазливо прекрачих над Дийк, който се бе свил на топка около простреляния си корем и издаваше глухи, протяжни стонове. Като се целех с немекса през масата в слабините на Джери, аз отпуснах другата си ръка надолу и натиснах спусъка. Стоновете на Дийк секнаха.

Изведнъж Джери не издържа.

– Да не си се побъркал, Райкър? Престани! Не можеш…

Леко помръднах цевта на немекса и този жест или нещо в лицето ми го накара да млъкне. Нищо не помръдваше зад завесите от двете страни на подиума, нито зад бара. Вратите оставаха затворени. Пристъпих към масичката на Джери, завъртях един стол и седнах с лице към облегалката.

– Ти, Джери – изрекох спокойно аз, – би трябвало от време на време да слушаш хората. Казах ти, името ми не е Райкър.

– Майната ти. Все едно кой си, аз имам връзки. – По лицето отсреща имаше толкова много злоба, че се чудех как още не го е задушила. – Свързан съм със скапаната машина, чаткаш ли? Това. Всичко това. Ще си платиш, мамка ти. Ще ти се иска…

– Изобщо да не съм те срещал – довърших аз. Прибрах празния филипс в кобура. – Джери, аз вече съжалявам, че те срещнах. Приятелите ти си ги бива. Поне това успяха да постигнат. Но както виждам, не са ти казали, че съм на свобода. Май напоследък не сте много гъсти с Рей, а?

Наблюдавах лицето му, но не забелязах реакция. Или притежаваше изключително хладнокръвие, или нямаше чак толкова дебели връзки. Опитах отново.

– Треп е мъртва – казах небрежно аз. Очите му трепнаха едва забележимо. – Заедно с още няколко души. Искаш ли да знаеш защо още си жив?

Той напрегна устни, но премълча. Наведох се над масата и притиснах дулото на немекса в лявото му око.

– Попитах те нещо.

– Майната ти.

Кимнах и се облегнах назад.

– Много си печен, а? Добре, ще ти кажа. Нуждая се от отговори, Джери. За начало можеш да ми кажеш какво стана с Елизабет Елиът. Би трябвало да е лесно. Сигурно сам си я накълцал. След това искам да знам кой е Илайас Райкър, за кого работи Треп, и къде е клиниката, в която ме изпрати.

– Майната ти.

– Не вярваш ли, че съм сериозен? Или просто се надяваш ченгетата да довтасат и да ти спасят приставката?

Измъкнах с лява ръка от джоба си трофейния бластер и внимателно се прицелих в мъртвия пазач върху подиума. От толкова близко разстояние лъчът овъгли главата му моментално. Вонята на изгоряла плът плъзна към нас. Без да изпускам Джери от поглед, аз повъртях лъча насам-натам, за да съм сигурен, че не е оцеляло нищо от раменете нагоре, после изключих оръжието и го отпуснах. Джери ме гледаше иззад масата с разширени очи.

– Боклук такъв, та той беше само охрана!

– Що се отнася до мен, това току-що стана забранена професия. Дийк и другите ще го последват. Ти също, освен ако ми кажеш каквото искам да знам. – Вдигнах бластера. – Последен шанс.

– Добре. – Гласът му отчетливо трепереше. – Добре, добре. Елиът се опита да подложи динена кора на клиент. Някакъв важен Мат идваше да мърсува тук и тя беше решила, че има с какво да го притисне. Тъпата пичка ми предложи да станем съдружници. Мислеше си, че мога да го хвана за гушата. Изобщо нямаше представа с какво се захваща.

– Да. – Гледах го през масата с каменно лице. – Не е имала представа с какво се захваща.

Той веднага усети.

– Хей, човече, знам какво си мислиш, ама не е така. Опитах се да я предупредя, а тя подкара направо. Отиде при скапания Мат. Да не мислиш, че искам да срутят това заведение и да ме погребат отдолу? Трябваше да се отърва от нея, мой човек. Трябваше.

– И я премахна?

Джери поклати глава.

– Обадих се на когото трябва – глухо каза той. – Така работим тук.

– Кой е Райкър?

– Райкър е… – той преглътна – … ченге. Работеше в отдел „Кражби на носители“, после го повишиха в „Органични увреждания“. Чукаше се с оная полицейска кучка. Същата, дето дойде тук вечерта, когато ти погна Октай.

– Ортега?

– Да, Ортега. Всички знаеха. Разправяха, че заради нея са го повишили. Затова решихме, че ти си… че той се е върнал отново на улицата. Когато Дийк те видя да разговаряш с Ортега, предположихме, че тя е стигнала до някой началник, сключила е споразумение.

– Отново на улицата? Откъде?

– Райкър играеше мръсно, мой човек. – Бентът се бе отприщил и Джери говореше неудържимо. – Исна двама търговци от черния пазар за тела в Сиатъл…

– Исна?

За момент Джери се озадачи, сякаш току-що го бях попитал какъв е цветът на небето.

– Да, исна ги.

– Не съм тукашен – търпеливо напомних аз.

– Исна – от ИС. Истинска смърт. Смля ги, мой човек. Двама други имаха оцелели приставки и той подкупи някого да ги запише католици. Но или нещо се е объркало при регистрацията, или някой от „Органични увреждания“ е надушил. Лепнаха му яка присъда. Двеста години без право на помилване. Разправят, че Ортега лично го арестувала.

Я гледай ти. Аз насърчително размахах немекса.

– Това е всичко, мой човек. Друго не знам. Чух го по уличния телеграф. Нали знаеш, слухове. Виж сега, Райкър никога не ме е закачал, дори когато работеше в „Кражби на носители“. Аз работя чисто. Изобщо не го бях срещал.

– Ами Октай?

Той енергично закима.

– Да, Октай. Октай въртеше търговия с резервни части в Окланд. Ти… искам да кажа Райкър го гонеше като хлебарка. Преди две години го преби почти до смърт.

– Значи Октай дотича при теб…

– Точно така. Беше като побъркан. Рече, че Райкър сигурно ни крои капан. Прегледахме записите от кабините, видяхме те да разговаряш…

Джери млъкна, защото усети накъде тръгва разговорът. Направих му с пистолета знак да продължава.

– Ами… това е, по дяволите.

Гласът му бе изтънял от отчаяние.

– Добре. – Опипах се за цигари, после си спомних, че нямам. – Пушиш ли?

– Да пуша? На идиот ли ти приличам?

Въздъхнах.

– Няма значение. Ами Треп? Тя изглеждаше скъпичка за твоето ниво. От кого я взе назаем?

– Треп е на свободна практика. Убива срещу заплащане. Понякога ми прави услуги.

– Вече не. Виждал ли си някога истинския й носител?

– Не. Според слуховете през повечето време го държала замразен в Ню Йорк.

– Далече ли е оттук?

– Около час със суборбитален полет.

Излизаше, че и тя е от категорията на Кадмин. Наемни убийци на планетарно, може би дори галактично ниво. Висша лига.

– И за кого работеше напоследък според слуховете?

– Не знам.

Огледах цевта на бластера много внимателно, сякаш бе марсианска реликва.

– Напротив, знаеш. – Вдигнах очи и се усмихнах зловещо. – Треп си отиде. Заедно с приставката. Няма от какво да се страхуваш, ако я издадеш. От мен трябва да се боиш.

За момент той ме изгледа предизвикателно, после наведе очи.

– Чух, че вършела разни работи за Домовете.

– Добре. А сега ми разкажи за клиниката. И за хитрите си приятели там.

Емисарското обучение би трябвало да запази гласа ми безстрастен, но навярно губех форма, защото Джери усети нещо. Той облиза устни.

– Виж какво, онези хора са много опасни. Радвай се, че им се изплъзна. Нямаш представа на какво…

– Имам много добра представа. – Насочих бластера към лицето му. – Клиниката.

– Господи, те са просто мои познати. Нали разбираш, делови партньори. Понякога им трябват резервни части, а аз… – Той рязко смени тона, защото видя лицето ми. – От време на време ми вършат услуги. Само бизнес, нищо повече.

Помислих си за Луиза, по прякор Анемона, и за съвместното ни пътуване. Усетих как едно мускулче под окото ми заигра и едва се удържах да не натисна веднага спусъка. Вместо това се съсредоточих върху гласа си и го използвах. Заговорих студено като машина:

– Отиваме на разходка, Джери. Двамата с теб ще посетим твоите делови партньори. И не си играй с мен. Вече съобразих, че е отвъд залива. А имам добра памет за места. Насочиш ли ме погрешно, гарантирам ти моментална ИС. Ясно?

Прочетох отговора по лицето му.

Но за по-сигурно, докато излизахме от клуба, спирах при всеки труп, за да изгоря главата му до раменете. Вълната от мирис на изгоряла плът ни последва към утринната улица като разярен призрак.

В северното разклонение на Милспортския архипелаг има едно рибарско селце, където ако човек се е спасил от удавяне, трябва да преплува до един нисък риф на около половин километър от брега, да плюе в океана отвъд и да се върне. Сара е родом оттам и веднъж, докато се криехме в някакъв евтин хотел от преследване и непоносима жега, тя се опита да ми обясни смисъла. По онова време цялата работа ми се стори евтино самохвалство.

Сега, докато отново вървях по стерилно белите коридори на клиниката и усещах дулото на собствения си филипс, притиснато към врата ми, започнах донякъде да проумявам каква сила се изисква, за да нагазиш отново във водата. Разтърсваха ме студени тръпки още откакто слязох за втори път с асансьора. След Иненин почти бях забравил какво е да се страхуваш наистина, но виртуалните системи са друга работа. Там нямаш контрол и може да те сполети буквално всичко.

После още веднъж и още веднъж.

В клиниката бяха сериозно стреснати. Новината за въздушното барбекю на Треп сигурно бе стигнала до тях и когато човекът от екрана край входа ме видя, лицето му пребледня.

– Мислехме, че…

– Няма какво да мислиш – грубо го прекъсна Джери. – Отваряй скапаната врата. Трябва веднага да приберем тоя боклук.

Клиниката бе част от стар жилищен блок, обновен в нео-индустриален стил – жълти и черни ивици по вратите, скелета покрай фасадите и фалшиви въжета и хаспели по балконите. Вратата пред нас се разтвори по средата и двете крила безшумно плъзнаха настрани. Джери хвърли последен поглед към утринната улица, сетне ме бутна навътре.

Вестибюлът се оказа в същия стил – пак скелета покрай стените и оголени тухли тук-там. Вътре чакаха двама пазачи. Единият протегна ръка и Джери му се озъби.

– Не ми трябва помощ, по дяволите. Вие сте тъпанарите, дето пуснаха тоя скапаняк.

Двамата пазачи се спогледаха и протегнатата ръка примирително разпери длан. Отведоха ни до вратата на товарен асансьор – същият, с който бях слязъл от покрива миналия път. Когато слязох най-долу, същият медицински екип чакаше да ме упои. Изглеждаха нервни и уморени. Наближаваше краят на нощната смяна. Когато същата сестра посегна към мен със спринцовката, Джери пак се озъби. Беше усвоил гримасата до съвършенство.

– Зарежи това, мамка ти. – Той ме натисна по-грубо с пистолета. – Тоя тук вече няма къде да избяга. Искам да видя Милър.

– Той е на операция.

– На операция? – Джери се изсмя дрезгаво. – Искаш да кажеш, че гледа как киберхирургът реже и кърпи. Добре, тогава отивам при Чун.

Екипът се колебаеше.

– Какво? Само не ми разправяйте, че тая сутрин всичките ви консултанти са се хванали да работят.

– Не, само че… – Единият санитар ме посочи с пръст. – Не е по процедурата да го въвеждаме буден.

– Не ми дрънкай за процедурата. – Джери отлично играеше ролята на човек, готов да избухне от ярост. – Процедура ли беше да пуснете тоя боклук да ми съсипе заведението, след като ви го пратих? Процедура ли беше, а?

Мълчание. Погледнах към бластера и немекса, затъкнати под колана на Джери, и мислено пресметнах ъглите. Джери ме стисна по-здраво за яката и пъхна пистолета под брадата ми. Огледа свирепо медиците и заговори така, сякаш едва запазваше спокойствие.

– Той няма къде да иде. Разбрахте ли? Нямам време за вашите глупости. Отиваме да се срещнем с Чун. А сега мърдайте.

Те се хванаха. Всеки би се хванал на тяхно място. Увеличиш ли натиска, повечето хора реагират по един и същ начин. Отстъпват пред човека с по-голяма власт или с оръжие в ръката. Тези тук бяха уморени и изплашени. Почти тичешком се отправихме по коридора. Минахме край операционната зала, където се бях събудил, или друга подобна на нея. Зърнах човешки фигури, струпани около хирургичната маса, а над тях киберхирургът се движеше като паяк. Бяхме отминали десетина крачки по-нататък, когато някой излезе в коридора зад нас.

– Един момент.

Гласът беше учтив, почти безразличен, но застави Джери и санитарите да заковат на място. Обърнахме се към висок мъж със синя престилка, окървавени гумени ръкавици и маска, която в момента сваляше с небрежно движение на палеца и показалеца. Разкри се банално красиво лице – сини очи, мургава кожа и квадратна челюст. Типичен Мъж на годината от някой треторазряден козметичен салон.

– Здравей, Милър – каза Джери.

– Какво става тук? – Високият мъж се обърна към лекарката. – Коро, знаеш много добре, че пациентите се въвеждат тук само под упойка.

– Да, сър. Мистър Седака настоя, че няма никакъв риск. Било спешно. Иска да разговаря с директора Чан.

– Не ме интересува колко е спешно. – Милър се завъртя към Джери и подозрително присви очи. – Полудял ли си, Седака? Това тук да не ти е галерия за посетители? Вътре имам клиенти. Известни лица. Коро, веднага инжектирай този човек.

Добре де. Късметът никога не е вечен.

Вече действах. Преди Коро да извади пневматичната спринцовка, аз грабнах немекса и бластера от колана на Джери, завъртях се и стрелях. Коро и двамата й колеги рухнаха с множество рани. По белите плочки зад тях плисна кръв. Милър имаше време за един възмутен крясък, после го прострелях в устата с немекса. Джери се отдръпваше от мен, отпуснал ръката с незаредения филипс. Вдигнах бластера.

– Ама слушай, по дяволите, аз сторих всичко, което…

Блесна лъч и главата му експлодира.

Сред внезапно настаналата тишина аз се върнах назад и влязох в операционната. Малката група лекари се бе отдръпнала от масата, върху която лежеше млад носител от женски пол. Всички ме зяпаха иззад хирургическите си маски. Само киберхирургът продължаваше да работи – режеше с точни движения и веднага обгаряше ръбовете на раните. Върху няколко малки метални съдчета край главата на пациентката зърнах безформени кървавочервени буци. Приличаха на предястия за някакъв чудовищен банкет.

Жената върху масата бе Луиз.

В операционната имаше петима лекари и аз ги убих както ме гледаха. После с бластера пръснах киберхирурга на късчета и плъзнах лъча по останалата апаратура. От всички стени избухна вой на сирени. Сред тази оглушителна какофония аз обиколих всички тела и ги исках едно по едно.

Навън виеха други сирени, а двама от санитарите още бяха живи. Коро бе успяла да пропълзи десетина метра по коридора, оставяйки широка кървава диря, а единият от колегите й, твърде слаб, за да бяга, опитваше да се облегне на стената. Подът бе хлъзгав и той непрекъснато падаше. Без да му обръщам внимание, аз тръгнах след жената. Когато чу стъпките ми, тя спря, озърна се през рамо и трескаво продължи да пълзи. Настъпих я между плешките, за да спре, после с крак я преобърнах по гръб.

Дълго се гледахме. Спомнях си с колко безстрастно лице ме упои предната вечер. Показах й бластера.

– Истинска смърт – казах аз и натиснах спусъка.

Върнах се към санитаря, който бе видял и отчаяно се мъчеше да пълзи заднешком. Клекнах пред него. Над главите ни алармите виеха като осъдени души.

– Мили боже – изстена той, когато насочих бластера към лицето му. – Мили боже, аз само работя тук.

– Бива – отвърнах аз.

Почти не чух изстрела сред шумотевицата.

Бързо се погрижих за третия санитар по същия начин, хвърлих малко повече усилия за Милър, а накрая смъкнах сакото от обезглавения труп на Джери и го взех под мишница. Прибрах филипса, затъкнах го под колана и си тръгнах. Докато крачех по виещите коридори на клиниката, убивах всеки срещнат, като не пропусках да разтопя приставката му.

Приеми го лично.

На покрива кацаха полицейски коли. Излязох през главния вход и спокойно тръгнах по улицата. Под мишницата ми кръвта от отрязаната глава на Милър започваше да прокапва през сакото на Джери.