Текст книги "Суперкомандос"

18.

За пръв път видях адвокат, когато бях на петнайсет години. Изтормозеният експерт по младежка престъпност ме защити доста умело от обвиненията за средни органични увреждания, нанесени на полицейски служител от Нова Пеща. С търпеливо и кротко упорство ми издейства условна присъда и единайсет минути виртуална психиатрична консултация. В коридора пред залата на съда за малолетни той огледа лицето ми, което трябва да е било отвратително самодоволно, и кимна така, сякаш се сбъдваха най-лошите му опасения за смисъла на живота. После се завъртя на пети и си тръгна. Вече не помня името му.

Не след дълго навлизането ми в престъпните кръгове на Нова Пеща породи нови сблъсъци със служителите на реда. Бандите вървяха в крак с времето, модернизираха се и вече пишеха свои собствени хакерски програми, или ги купуваха от невръстни хлапета срещу долнопробно порно, задигнато от мрежата. Не позволяваха да ги хванат лесно и по този начин щадяха престижа на местните ченгета, които от своя страна гледаха да не ги закачат. Сблъсъците между бандите бяха наситени с ритуали и много рядко включваха други играчи. В случай че станеше някой гаф и бъдеха засегнати мирни граждани, следваха брутални наказателни акции, при които двама-трима от най-заслужилите отиваха на съхранение, а останалите се отървавахме със синини и контузии. За щастие аз така и не се изкачих нависоко в командната верига, тъй че отново видях съдебна зала едва по време на разследването за Иненин.

Адвокатите, с които се срещнах там, имаха точно толкова общо с някогашния ми защитник, колкото картечната стрелба с тиха пръдня. Бяха хладнокръвни, професионално рафинирани и стояха нейде високо в служебната стълбица, което им гарантираше, че въпреки униформите няма да припарят и на хиляда километра от истинска битка. Докато кръжаха като акули насам-натам по хладния мраморен под на съдилището, единственият им проблем бе да уточнят тънките разлики между война (масово убийство на хора с чужди униформи), оправдани загуби (масово убийство на собствени бойци, но срещу известна печалба) и престъпна небрежност (масово убийство на собствени бойци без печалба). Три седмици седях в съдебната зала, слушах ги как мешат фактите като салата и с всеки изминал час разликата, която по някое време виждах съвсем ясно, ставаше все по-мъглява. Навярно това доказва колко ги биваше.

След всичко това чистата престъпност ми дойде като избавление.

– Смущава ли те нещо?

Ортега се озърна към мен, докато спускаше полицейската кола без отличителни знаци към полегатия каменист плаж под остъклената сграда на адвокатска кантора „Прендергаст Санчес“.

– Не, само си мисля.

– Опитай със студен душ и алкохол. На мен ми помага.

Кимнах и вдигнах миниатюрното метално мънисто, което въртях между пръстите си.

– Законно ли е това?

Ортега изключи двигателите.

– В общи линии. Никой няма да се оплаче.

– Добре. А сега за начало ще ми трябва словесно прикритие. Ти водиш разговора, аз кротувам и слушам. После ще видим.

– Ясно. Всъщност и Райкър беше такъв. Никога не казваше две думи, ако можеше да мине с една. А отрепките най-често само ги гледаше.

– Също като Мики Нозава, а?

– Кой?

– Няма значение.

Разкърших се на седалката и отворих страничния люк. Докато излизах, зърнах някаква прекомерно масивна фигура да се задава по лъкатушещата дървена стълбичка откъм сградата. Определено имаше доста присадени мускули. Беше с ръкавици и на рамото му висеше късо пушкало. Не приличаше на адвокат.

Ортега изведнъж се озова зад рамото ми.

– По-кротко. Тук имаме пълномощия. Той няма да създава неприятности.

Когато биячът преодоля последните стъпала и скочи долу с подгънати крака, тя размаха значката. По лицето му се изписа дълбоко разочарование.

– Полиция. Дошли сме да разговаряме с Ръдърфорд.

– Не може да паркирате тук.

– Вече го направих – отвърна спокойно Ортега. – Ще караме ли мистър Ръдърфорд да ни чака?

Настана взривоопасно мълчание, но Ортега бе преценила правилно. Биячът се задоволи с глухо ръмжене, кимна към стълбата и ни последва на почтително разстояние. Катерихме се нагоре доста време и когато пристигнахме, с удоволствие забелязах, че Ортега е по-задъхана от мен. Прекосихме скромна тераса за слънчеви бани от същото дърво като стълбището, минахме през автоматична стъклена врата и попаднахме в приемна, оформена като частен хол. На пода имаше килими със същите шарки като моето яке, по стените висяха емпатистки картини. Пет кресла предлагаха отдих за уморените.

– Мога ли да ви услужа?

Този път несъмнено имахме работа с адвокатка – руса млада жена с широка пола и сако в тон с приемната. Ръцете й бяха небрежно отпуснати в джобовете.

– Полиция. Къде е Ръдърфорд?

Жената хвърли поглед към нашия придружител и след кимването му не си направи труда да поиска документи.

– За съжаление Кит е зает в момента. Има виртуално съвещание с Ню Йорк.

– Е, тогава изкарайте го – предложи Ортега със застрашително мек тон. – И му кажете, че полицаят, който арестува неговия клиент, е дошъл да го види. Сигурна съм, че ще прояви интерес.

– Може да отнеме известно време.

– Не, няма.

За миг двете жени кръстосаха погледи, после адвокатката извърна глава. Кимна на бияча, който влезе вътре. Все още изглеждаше разочарован.

– Ще видя какво мога да сторя – каза тя с леден глас. – Моля, изчакайте тук.

Изчакахме. Ортега застана до стъклената стена и се загледа към плажа, а аз тръгнах да се любувам на картините. Някои бяха доста добри. И двамата бяхме свикнали да работим под наблюдение, тъй че десет минути не си казахме нищо, докато най-сетне доведоха Ръдърфорд.

– Лейтенант Ортега. – Звучният глас ми напомни за Милър от клиниката и когато откъснах очи от щампата над камината, видях почти същия носител. Може би малко по-възрастен, с малко по-грубовати патриархални черти, предназначени да вдъхват мигновен респект на съдебни заседатели и съдии, но със същата атлетична фигура и стандартна хубост. – На какво дължа това неочаквано посещение? Надявам се, че нямате намерение повече да ме тормозите.

Ортега не обърна внимание на прикритата провокация.

– Сержант детектив Илайас Райкър. – Тя кимна към мен. – Вашият клиент току-що направи регистрирано самопризнание за опит за отвличане и отправи заплаха за умишлени органични увреждания. Искате ли да видите записа?

– Не особено. Ще ми кажете ли защо сте тук?

Биваше го. Почти не реагира; почти, но все пак засякох нещо с крайчеца на окото си. Умът ми заработи на бесни обороти.

Ортега се подпря на облегалката на едно кресло.

– За човек, който защитава обвиняем, застрашен от изтриване, проявявате удивителна липса на въображение.

Ръдърфорд театрално въздъхна.

– Откъснахте ме от важно съвещание. Предполагам, че имате нещо за казване.

– Знаете ли какво е ретро-асоциативно съучастие на трето лице? – попитах аз, без да откъсвам очи от щампата.

Когато се обърнах, Ръдърфорд бе изцяло на мое разположение.

– Не – дрезгаво каза той.

– Жалко, защото, ако Кадмин изгърми, наред сте вие и някои други ваши колеги. Но, разбира се, ако това стане… – Аз разперих ръце и свих рамене. – … започва лов на глави. Всъщност може вече да е започнал.

– Добре, стига толкова. – Ръдърфорд решително вдигна ръка към предавателя за повикване, закачен на ревера му. Нашият едър познат щеше да се появи всеки момент. – Нямам време да си играя с вас. Не съществува такъв правен термин, а вашето поведение подозрително намирисва на полицейски тормоз.

Аз повиших глас.

– Просто исках да знам на чия страна ще бъдете, когато програмата се сгромоляса, Ръдърфорд. Има такъв правен термин. Престъпление според Наказателния кодекс на ООН. За последен път е употребен на 4 май 2207 година. Проверете. Доста трябваше да се поровя, но го открих и в крайна сметка това ще ви погуби. Кадмин знае, затова даде заден ход.

Ръдърфорд се усмихна.

– Не ми се вярва, детектив.

Още веднъж свих рамене.

– Жалко. Все пак проверете. После избирайте на чия страна искате да застанете. Ще ни трябват вътрешни показания и сме готови да се отплатим. Ако не сте вие, в Улан Батор е пълно с адвокати, които биха си дали и задника за такъв шанс.

Усмивката леко посърна.

– Точно така, помислете си. – Аз кимнах към Ортега. – Можете да ме откриете при нея в участъка на Фел Стрийт. Илайас Райкър, завеждащ междупланетни контакти. Уверявам ви, че каквото и да правите, всичко ще рухне, а тогава познанството с мен ще е много полезно.

Ортега реагира безупречно, сякаш играехме заедно от години. Също като Сара. Отдръпна се от креслото и тръгна към изхода.

– Довиждане, Ръдърфорд – подхвърли лаконично тя, докато излизахме на площадката. Биячът стоеше там широко ухилен и шаваше с бицепси. – А пък ти не смей дори да си го помисляш.

Аз се задоволих с безмълвния поглед на Райкър, който според нея имал страхотен ефект. Сетне последвах партньорката си надолу по стълбището.

Щом седнахме в колата, Ортега включи екрана и се загледа в пълзящата колона от данни.

– Къде го сложи?

– В щампата над камината. В ъгъла на рамката.

Тя изсумтя.

– Там ще я засекат за нула време, сам знаеш. Освен това не става за доказателство.

– Знам. Казваш ми го вече за трети път. Не е там работата. Ако Ръдърфорд се подплаши, ще бърза да реагира.

– Мислиш ли, че е подплашен?

– Донякъде.

– Аха. – Тя ме погледна любопитно. – Казвай сега какво, по дяволите, е ретро-асоциативно съучастие на трето лице?

– Нямам представа. Измислих си го.

Веждите й подскочиха.

– Без майтап?

– Повярва ми, а? Знаеш ли, докато го казвах, можеше да ме сложиш върху детектор на лъжата. Щях да убедя и него. Елементарни емисарски трикове. Естествено, Ръдърфорд ще разбере веднага, щом провери, но лъжата вече си свърши работата.

– А именно?

– Да осигури арената. Чрез лъжите изкарваш противника от равновесие. Все едно го караш да се бие на непозната територия. Ръдърфорд беше стреснат, но се усмихна, когато му казах, че Кадмин е готов да пропее заради тази глупост. – Аз се загледах през предното стъкло към сградата над нас и продължих да сглобявам откъслечните интуитивни усещания в логична мисъл. – Беше адски облекчен, когато го казах. При нормални условия едва ли би се издал чак дотам, но блъфът го уплаши и му трябваше спасителната опора – фактът, че знае нещо повече от мен. А това означава, че знае друга причина Кадмин да промени поведението си. Той знае истинската причина.

Ортега изръмжа одобрително.

– Браво, Ковач. Трябвало е да станеш ченге. Забеляза ли как реагира, когато му съобщих добрата новина за признанието на Кадмин? Изобщо не се изненада.

– Да. Очакваше го. Или нещо подобно.

– Именно. – Тя помълча. – Наистина ли с това си изкарваше хляба?

– Понякога. Дипломатически мисии или работа под прикритие. Не беше…

Замълчах, защото тя ме смушка в ребрата. По екрана като синкави огнени змии пълзяха поредици кодови знаци.

– Започва се. Едновременна връзка. Сигурно го върши виртуално, за да пести време. Една, две, три… тази тук с Ню Йорк, сигурно за да уведоми шефовете и… хоп-па!

Екранът припламна и веднага изгасна.

– Откриха го – казах аз.

– Да. Линията с Ню Йорк сигурно има почистващ детектор.

– Или някоя от другите линии.

– Аха. – Ортега върна информацията назад и се вгледа в кодовете. – И трите връзки са осъществени доста дискретно. Ще ни трябва време, за да открием кого е търсил. Гладен ли си?

Не е редно един емисар ветеран да си признава, че изпитва носталгия. Ако обучението не я е смазало от самото начало, дългите години прехвърляне от носител в носител из целия Протекторат би трябвало да те излекуват. Емисарите са поданици на тайнствената държава Тук и Сега, която ревниво не признава двойно гражданство. Миналото има значение само под форма на данни.

И все пак аз изпитах носталгия, когато минахме покрай кухнята на „Летящата риба“ и отвътре ме лъхна ароматът на сосове, които бях опитал за последен път в Милспорт. Терияки, пържена темпура и едва доловим дъх на месо. За миг постоях обгърнат в тях и си спомнях онези времена. Спомних си бара, където се бяхме укрили със Сара, докато стихне шумотевицата след удара в „Джемини Байосис“. Гледахме ту новините, ту телефона със строшен екран в ъгъла, който трябваше всеки момент да позвъни. Спомних си запотените прозорци и мълчаливите рибари около масите.

Спомних си облепените с пеперуди книжни фенери пред кръчмата на Ватанабе в Нова Пеща. Петък вечер, по хлапашката ми кожа се стича пот от влажния южен вятър откъм джунглата, а аз гледам с лъснали от тетрамета очи към едно от големите огледала. Разговорът е евтино развлечение, по-евтино от пиенето или големите паници суфле. Говорим си за големи печалби, за връзки с якудза33
  Якудза – японска престъпна организация, подобна на италианската мафия. – Б.пр.


[Закрыть], за пътуване на север и по-далече, за нови носители и нови светове. Старият Ватанабе седи на терасата с нас, слуша внимателно, но не коментира. Само си пуши лулата и от време на време поглежда в огледалото към собствените си европейски черти – винаги с лека изненада, както ми се струва.

Той никога не ни каза как се е сдобил с този носител, както и никога не отрече, нито пък потвърди слуховете за подвизите му в космическата пехота, в Мемориалната квелистка бригада, в Емисарския корпус и къде ли не още. Веднъж един по-голям член на бандата ни разправи как видял Ватанабе да застава срещу цяла тълпа Седемпроцентни ангели само с лулата в ръцете си. Друг път някакво хлапе от блатните села измъкна мъгливи новинарски кадри, за които твърдеше, че били още от Заселническите войни. Записът беше двуизмерен, заснет набързо, преди щурмовата група да тръгне в атака, но интервюираният сержант се казваше И. Ватанабе и като видяхме как накланя глава да изслуша въпроса, всички дружно изревахме пред екрана. От друга страна, името Ватанабе се срещаше доста често, а онзи, дето разправяше за боя с Ангелите, много обичаше да разказва и друга история – как спал с едно от най-богатите момичета на Харлановия свят и ние изобщо не му вярвахме.

В една от редките вечери, когато бях съвършено трезвен и сам при Ватанабе, преглътнах юношеската си гордост и помолих стареца за съвет. Вече няколко седмици четях рекламните материали за въоръжените сили на ООН и се нуждаех някой да ме побутне в едната посока или в другата.

Ватанабе само ми се усмихна около мундщука на лулата.

– Значи да те посъветвам? – попита той. – Да споделя с теб мъдростта, която ме е довела дотук?

Огледахме едновременно малката кръчма и нивите зад терасата.

– Ами… да.

– Ами… не – отсече той и отново засмука лулата.

– Ковач!

Примигах и открих, че Ортега любопитно наднича в очите ми.

– Има ли нещо, което трябва да знам?

Усмихнах се леко и хвърлих поглед към лъскавия кухненски тезгях.

– Всъщност не.

Тя ме разбра погрешно.

– Готвят добре, уверявам те.

– Ами тогава да си поръчаме.

Тя ме поведе към една от палубите на ресторанта. Вече ми бе разказала, че „Летящата риба“ бил някога въздушен миночистач, после го купил някакъв океанографски институт. Днес институтът беше закрит или преместен и крайбрежната му сграда пустееше, но предприемчиви хора бяха превърнали дирижабъла в летящ ресторант, привързан над петстотин метра над порутеното здание. От време на време въжетата плавно го издърпваха към земята, за да слязат наситените клиенти и да се качат нови. Когато пристигнахме, около хангара се виеше дълга опашка, но Ортега размаха значката и когато дирижабълът слезе през отворения покрив, ние първи се качихме на борда.

Седнах с кръстосани крака върху възглавничките около масата, която бе закрепена за корпуса с дълга метална тръба, така че изобщо не докоснах палубата. Около площадката трептеше едва доловимо сияние на силов екран, който поддържаше нормална температура, а поривистия вятър свеждаше до приятен полъх. Шестоъгълният решетъчен под разкриваше почти идеална гледка покрай възглавниците към морето далече под нас. Размърдах се малко смутено. Никога не съм обичал високото.

– Използвали го за наблюдения на китове и тъй нататък – каза Ортега, като размаха ръка към корпуса. – По онова време не можели да си позволят сателитно време. Естествено, след Деня на разбирателството китовете изведнъж станали златна мина за всеки, който можел да разговаря с тях. Знаеш ли, те ни разказаха за марсианците почти толкова, колкото узнахме от четири века разкопки на Марс. Господи, те ги помнят как са идвали тук. Наследствена памет, разбира се. – Тя помълча, после добави ни в клин, ни в ръкав: – Родена съм на Деня на разбирателството.

– Наистина ли?

– Да, на девети януари. Нарекли ме Кристин на името на някаква австралийска изследователка от първия преводачески екип.

– Много мило.

Тя изведнъж осъзна с кого говори в действителност. Сви рамене.

– Когато си хлапе, виждаш нещата по друг начин. Исках да се казвам Мария.

– Често ли идваш тук?

– Не. Но предположих, че всеки от Харлановия свят би го харесал.

– Правилно.

Сервитьорът дойде и изписа менюто във въздуха между нас с холографско фенерче. Хвърлих един поглед и избрах напосоки някакво вегетарианско суфле.

– Добър избор – каза Ортега и кимна на сервитьора. – За мен същото. И сок. Искаш ли нещо за пиене, Ковач?

– Вода.

За момент изборът ни просветна в розово, после менюто изчезна. Сервитьорът прибра с рязък жест фенерчето в джоба си и се оттегли. Ортега хвърли поглед наоколо, търсейки неутрална тема за разговор.

– И тъй… имате ли подобни заведения в Милспорт?

– Да, на земята. Не си падаме много по високото.

– Тъй ли? – Тя вдигна вежда. – Милспорт е архипелаг, нали? Мислех си, че дирижаблите са…

– Идеалното решение при недостиг на недвижима собственост? Дотук имаш право, но мисля, че пропускаш нещо. – Стрелнах поглед към небето. – Ние не сме сами.

Тя схвана.

– Орбиталните? Враждебни ли са?

– Ммм. Да речем по-скоро капризни. Склонни са да стрелят по всяка въздушна машина, по-едра от хеликоптер. И тъй като още никой не е успял да припари на борда на някой от тях, камо ли да го изключи, не знаем какви са параметрите на програмата им. Затова предпочитаме да не рискуваме и избягваме полетите.

– Все трябва да имате някакъв междупланетен транспорт.

Кимнах.

– Е, имаме. Не много оживен, разбира се. В системата няма други обитаеми планети, а все още сме твърде заети със своята, за да тераформираме останалите. Изстрелваме от време на време изследователски апарати и совалки за поддържане на платформите. Няколко мини за добив на редки елементи, с това се изчерпва всичко. Използваме редките възможности за изстрелване – привечер на екватора и рано сутрин на единия полюс. Изглежда, някога две или три орбитални станции са паднали, оставяйки пробив в мрежата. – Аз помълчах. – Или пък някой ги е свалил.

– Някой? Не марсианците, искаш да кажеш?

Разперих ръце.

– Защо не? Всичко, което са открили на Марс, е разрушено или заровено. Или тъй умело прикрито, че трябваше да търсим с десетилетия, преди да осъзнаем, че е под носа ни. Така е и на повечето от Заселените светове. Всичко говори за някакъв конфликт.

– Но археолозите твърдят, че било гражданска война, колониална война.

– Да, бе. – Скръстих ръце и се облегнах назад. – Археолозите твърдят, каквото им нареди Протекторатът, а в момента е модерно да оплакваме участта на Марсианската империя, която се разпаднала, потънала във варварство и изчезнала. Мъдро предупреждение за наследниците. В името на цивилизацията не вдигайте бунтове срещу законните си управници.

Ортега хвърли нервен поглед наоколо. Разговорите край съседните маси бяха замлъкнали. Завъртях се към зяпащите хора с широка усмивка.

– Може ли да говорим за нещо друго? – попита смутено Ортега.

– Разбира се. Разкажи ми за Райкър.

Смущението мигом отстъпи място на ледено спокойствие. Ортега разпери длани върху масата и се загледа в тях.

– Нямам желание – каза след малко тя.

– Бива. – Загледах се през блясъка на силовата защита към далечните облаци, като полагах усилия да не забелязвам морето долу. – Но искрено смятам, че всъщност го искаш.

– Типично мъжко разсъждение.

Поръчката пристигна и ние започнахме да се храним в тишина, нарушавана само от звъна на приборите. Открих, че съм прегладнял като вълк въпреки идеално балансираната закуска на киберготвача в „Хендрикс“. Храната бе разбудила в мен нещо повече от елементарните стомашни потребности. Изпразних паничката още преди Ортега да е преполовила своята.

– Добре ли е? – попита иронично тя, когато се облегнах назад.

Кимнах, опитвайки да прогоня спомените, свързани със суфлето. Не ми се искаше да използвам емисарските психотехники – щяха да развалят приятното чувство за ситост. Докато оглеждах лениво чистите метални очертания на ресторантската палуба и небето отвъд тях, изпитах почти също тъй пълно удовлетворение, както когато Мириам Банкрофт ме остави да лежа изцеден в „Хендрикс“.

Телефонът на Ортега записука. Тя го измъкна от джоба си и отговори все още с пълна уста.

– Да? Аха. Аха, добре. Не, ще отидем. – Тя стрелна за миг очи към мен. – Тъй ли? Не, остави и това. Нищо няма да му стане. Да, благодаря, Дзак. Задължена съм ти.

Тя прибра телефона и отново се зае със суфлето.

– Добри новини ли?

– Зависи от гледната точка. Проследили са двете местни обаждания. Едното е до биткодрум в Ричмънд. Знам го. Ще отидем да хвърлим едно око.

– А другото?

Ортега ме погледна над паничката, сдъвка хапката и преглътна.

– Другият номер е частен. Резиденцията на Банкрофт. Е, как го разбираш?