Текст книги "Суперкомандос"
Автор книги: Ричард Морган
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 33 страниц)
4.
– Изглеждате ми уморен, мистър Ковач. Така ли е?
Озърнах се през рамо към прислужницата, която ме бе довела, после отново погледнах Мириам Банкрофт. Телата им бяха приблизително на една възраст.
– Не – казах аз по-дрезгаво, отколкото възнамерявах.
За момент тя изкриви ъгълчетата на устните си, после продължи да навива картата, която изучаваше преди малко, когато влязох. Зад мен прислужницата затвори вратата на стаята. Банкрофт не бе сметнал за необходимо да ме придружи. Може би не си позволяваше повече от една среща дневно. Вместо това прислужницата изникна като по магия, когато слязохме отново в салона. Също като предишния път, Банкрофт не й обърна внимание.
Докато излизах, той стоеше край бюрото от огледално дърво и гледаше черната ивица на стената.
Мисис Банкрофт сръчно сви картата на руло и започна да я прибира в дълъг калъф.
– Е, хайде – каза тя, без да вдига очи. – Задавайте си въпросите.
– Къде бяхте по време на инцидента?
– В леглото. – Този път тя ме погледна. – И моля ви, не питайте дали има кой да го потвърди. Бях сама.
Картографската стая беше дълга и просторна, със сводест таван, който някой бе облицовал с илуминий. Рафтовете за карти стигаха до кръста и над всеки от тях имаше остъклена витрина като в музей. Направих няколко крачки по централната пътека, така че една витрина ме отдели от мисис Банкрофт. Имах чувството, че търся прикритие.
– Мисис Банкрофт, струва ми се, че има недоразумение. Аз не съм полицай. Интересуват ме единствено фактите, а не вината.
Тя пъхна картата в калъфа и се облегна на рафта с ръце зад гърба. Докато аз разговарях със съпруга й, беше оставила свежата младежка пот и облеклото за тенис в някоя елегантна баня. Сега беше облечена безупречно с черен панталон и нещо средно между смокинг и сукман. Ръкавите бяха навити небрежно почти до лактите. Не носеше гривни и пръстени.
– Изглеждам ли ви виновна, мистър Ковач? – попита тя.
– Твърде силно държите да докажете съпружеската си вярност пред съвсем непознат човек.
Тя се разсмя. Смехът беше приятно гърлен, а раменете й леко подскачаха. Бих могъл да го харесам.
– Явно обичате тънките намеци.
Сведох очи към картата върху рафта пред мен. В горния ляв ъгъл имаше дата – четири века преди раждането ми. Имаше и някакви имена, но не можех да разчета шрифта.
– Там откъдето идвам, прямотата не се смята за голямо достойнство, мисис Банкрофт.
– Така ли? А кое смятате за достойнство?
Свих рамене.
– Любезността. Самообладанието. Стремежът да се избегнат притесненията и за двете страни.
– Струва ми се скучно. Мисля, че тук ще срещнете изненади, мистър Ковач.
– Не казах, че съм бил добър гражданин там, откъдето идвам, мисис Банкрофт.
– О. – Тя се отдръпна от рафта и пристъпи към мен. – Да, Лорънс ми разказа едно друго за вас. На Харлановия свят май ви смятат за опасен човек.
Отново свих рамене.
– Руски е.
– Моля?
– Шрифтът. – Тя заобиколи рафта, застана до мен и сведе очи към картата. – Това е руска компютърна карта на местата за кацане на Луната. Много ценна антика. Купих я на търг. Харесва ли ви?
– Красива е. По кое време си легнахте в нощта, когато убиха съпруга ви?
Тя ме погледна втренчено.
– Рано. И както казах, бях сама. – Тя се постара да прогони раздразнението от гласа си и тонът й отново стана почти безгрижен. – И ако ви звучи като вина, мистър Ковач, знайте, че не е. Само примирение. С мъничко горчивина.
– Огорчена сте от съпруга си?
Тя се усмихна.
– Струва ми се, че казах „примирение“.
– И „горчивина“.
– Да не би да твърдите, че съм убила съпруга си?
– Все още не твърдя нищо. Но е възможно.
– Така ли?
– Вие имате достъп до сейфа. Били сте в охранявания периметър по време на инцидента. А сега разбирам, че може да сте имали емоционални мотиви.
Все тъй усмихната, тя каза:
– Обвинение ли изграждаме, мистър Ковач?
Погледнах я спокойно.
– Да, ако излезе, че опира до сърцето.
– В началото и полицаите имаха подобна теория. Но решиха, че не опира до сърцето… Бих ви помолила да не пушите тук.
Погледнах ръцете си и открих, че неусетно са извадили пакета цигари, който ми даде Кристин Ортега. В момента тъкмо измъквах една. Нерви. Обзет от странното чувство, че новият носител ме е предал, аз прибрах цигарите.
– Извинявайте.
– Не се извинявайте. В това помещение специално пречистваме въздуха. Някои карти са много чувствителни към замърсяване. Нямаше откъде да знаете.
Тя някак успя да вмъкне в тона си намек, че само пълен глупак не би осъзнал подобно нещо. Усетих как позициите ми в разговора стремглаво се сгромолясват.
– Защо полицаите…
– Питайте тях. – Тя ми обърна гръб и бавно се отдалечи, сякаш се опитваше да вземе решение. – На колко години сте, мистър Ковач?
– Субективно? На четирийсет и една. На Харлановия свят годините са по-дълги от тукашните, но не много.
– А обективно? – попита тя, имитирайки тона ми.
– Излежал съм около век. Човек губи дирята на годините.
Това беше лъжа. Знаех с точност до ден колко е траяла всяка присъда. Една нощ го сметнах и цифрата се запечата в паметта ми. Увеличавах я при всяко ново прибиране.
– Сигурно сте много самотен.
Въздъхнах и извърнах очи към най-близкия рафт. В ъгълчето на всяка сгъната карта имаше етикет. Тия тук бяха археологически. Малък Сирт – трети разкопки, източен обект. Бредбъри – руини на местно селище. Започнах да вадя едно от рулата.
– Мисис Банкрофт, няма значение как се чувствам. Идва ли ви на ум някаква причина вашият съпруг да посегне на живота си?
Още преди да довърша, тя рязко се завъртя към мен. Лицето й бе обтегнато от гняв.
– Моят съпруг не се е самоубил – заяви тя с леден тон.
– Изглеждате учудващо сигурна. – Вдигнах очи от картата и се усмихнах. – Особено като имам предвид, че сте спали по това време.
– Приберете това! – кресна тя и пристъпи към мен. – Нямате представа колко ценна…
Тя спря и млъкна на средата на изречението, докато аз връщах картата на място. Преглътна и се овладя, макар че лицето й все още бе изчервено.
– Да ме ядосате ли се мъчите, мистър Ковач?
– Не, само да привлека вниманието ви.
Няколко секунди се гледахме. Мисис Банкрофт наведе глава.
– Казах ви, по това време съм спала. Какво друго искате?
– Къде отиде съпругът ви онази вечер?
Тя прехапа устна.
– Не знам точно. През деня имаше среща в Осака.
– Къде е Осака?
Тя ме погледна с изненада.
– Не съм тукашен – търпеливо поясних аз.
– Осака е в Япония. Мислех…
– Да, Харлановият свят е заселен от японски кейрецу, които използвали източноевропейска работна ръка. Много преди да се родя.
– Извинявайте.
– Не се извинявайте. Вероятно и вие нямате представа какво са вършили прадедите ви преди три века.
Млъкнах. Мисис Банкрофт ме гледаше странно. След миг осъзнах какво съм казал. Стресът не прощава. Трябваше да се наспя час по-скоро, преди да съм сторил или изрекъл някоя още по-голяма глупост.
– Аз самата съм на повече от три века, мистър Ковач. – При тия думи по устните й трепна лека усмивка. Беше си възвърнала преимуществото в разговора по най-елегантен начин. – Външността лъже. Това тяло ми е единайсето по ред.
Тонът й подсказваше, че се полага да огледам стоката. Плъзнах поглед от високите славянски скули надолу по деколтето, после към извивката на ханша и полузакритите очертания на бедрата, като през цялото време се мъчех да демонстрирам безразличие, каквото всъщност не изпитвах нито аз, нито носителят ми.
– Много приятно. Малко младо за моя вкус, но както казах, аз не съм тукашен. Може ли да се върнем към съпруга ви, ако обичате? Значи през деня е бил в Осака, но се върнал. Предполагам, че не е пътувал наистина.
– Не, разбира се. Той има там замразен транзитен клонинг. Трябваше да се прибере към шест вечерта, но…
– Слушам ви.
Тя леко промени позата си и вдигна към мен разперена длан. Имах чувството, че полага усилия да се овладее.
– Ами… закъсня. Често му се случва, след като е сключил сделка.
– И никой ли няма представа къде е отишъл? Къртис например?
Все още усещах напрежението върху лицето й като стара скала под тънък слой сняг.
– Той не повика Къртис. Вероятно е взел такси от станцията за прехвърляне. Не съм му бавачка, мистър Ковач.
– Много важна ли беше срещата? В Осака, имам предвид.
– О, не… Не ми се вярва. Разговаряхме за това. Разбира се, той не помни, но прегледахме договорите и видяхме, че този е отлаган на няколко пъти. Компания за подводни изследвания, наречена „Пасификон“, със седалище в Япония. Подновяване на лиценза или нещо подобно. Обикновено тия въпроси се решават тук, в Бей Сити, но този път свикваха спешен експертен съвет, а тези дела е по-добре да се уредят близо до източника.
Кимнах мъдро, макар да нямах представа какво представлява един експертен съвет по подводни изследвания. Забелязах, че напрежението на мисис Банкрофт почва да се разсейва.
– Значи обичайни дела, а?
– Да, струва ми се. – Тя се усмихна уморено. – Мистър Ковач, сигурна съм, че полицията е събрала всички необходими сведения.
– Не се и съмнявам, мисис Банкрофт. Но нямат причина да ги споделят с мен. Аз не разполагам с никакви правомощия.
– Когато дойдохте, отношенията ви изглеждаха доста добри. – В гласа й внезапно прозвуча злобна нотка. Погледнах я втренчено, докато сведе очи. – Така или иначе, Лорънс несъмнено ще може да ви осигури всичко необходимо.
Разговорът стремително навлизаше в задънена улица. Побързах да сменя темата.
– Може би ще е най-добре да поговоря с него по този въпрос. – Огледах се. – Колко много карти. Откога ги събирате?
Мисис Банкрофт трябва да бе усетила, че разпитът приключва, защото напрежението почна да изтича от нея като нефт от спукан тръбопровод.
– Почти цял живот – каза тя. – Докато Лорънс гледаше звездите, някой трябваше да държи под око и Земята.
Кой знае защо си спомних за изоставения телескоп на терасата. Представих си ъгловатите му очертания на фона на вечерното небе – нежелана реликва, ням свидетел за отминали времена и увлечения. Спомних си как с глухо хъхрене се връщаше в първоначалното положение, след като го изместих – верен на програми отпреди век или два, събуден за момент, както Мириам Банкрофт бе събудила с едно докосване Песенната кула в коридора.
Стар.
С внезапен задушлив натиск старостта ме обгърна от всички страни. Вонята й се излъчваше като влага от камъните на Слънчевия дом. Старост. Долових нейния полъх дори от невероятно младата и красива жена пред себе си, и гърлото ми се сви с тихо прещракване. Нещо в мен искаше да избяга, да се махне и да вдъхне чист, свеж въздух, да се спаси от тия същества, чиито спомени започваха далеч преди всички исторически събития, за които бях слушал в училище.
– Добре ли сте, мистър Ковач?
Стресът не прощава.
Съсредоточих се с усилие.
– Да, добре съм. – Изкашлях се и я погледнах в очите. – Е, няма да ви задържам повече, мисис Банкрофт. Благодаря, че ми отделихте толкова време.
Тя пристъпи към мен.
– Искате ли…
– Не, всичко е наред. Няма нужда да ме изпращате.
Излизането от картографската стая сякаш продължи цяла вечност и звукът от стъпките изведнъж закънтя в мозъка ми. На всяка крачка, при всяка отмината карта усещах как погледът на онези стари очи се впива в гръбнака ми. Умирах за цигара.
5.
Когато шофьорът на Банкрофт ме върна в града, небето бе придобило цвета на старо сребро и из Бей Сити припламваха първите светлини. Спуснахме се по спирала откъм морето над старинен висящ мост с ръждив цвят и със съвсем скромна скорост навлязохме между високите сгради, струпани по един хълмист полуостров. Шофьорът Къртис все още се цупеше след внезапното арестуване. Беше на свобода само от два часа, когато Банкрофт му заръча да ме откара, затова през целия полет не обели и дума. Имаше мускулеста фигура и симпатично момчешко лице, което отлично изразяваше дълбоката му обида. Предположих, че служителите на Лорънс Банкрофт не са свикнали властите да им се бъркат, когато изпълняват задълженията си.
Не се оплаквах. Собственото ми настроение беше почти също толкова мрачно. В главата ми непрекъснато се прокрадваха спомени за смъртта на Сара. Субективно погледнато, това бе станало снощи.
Спряхме в небето над широка магистрала толкова рязко, че някой над нас предаде възмутен писклив сигнал по приемника на лимузината. Къртис го прекъсна с едно чукване по таблото и свирепо озъбен вирна глава към прозрачния горен люк. С леко разтърсване се вляхме в наземното движение и веднага завихме наляво към една по-тясна улица. Започна да ме обзема интерес към гледката около нас.
Уличният живот навсякъде е еднакъв. На всички светове, където съм бил, действат едни и същи схеми – излагане и реклама, покупка и продажба, сякаш някаква дестилирана човешка същност се процежда през спуснатата отгоре дрънчаща политическа машина. Бей Сити на Земята, най-древният обитаван свят, не представляваше изключение. Всеки продаваше нещо – от грамадните безплътни холографски изображения пред старинните сгради до уличните търговци с техните каталожни излъчватели, прикрепени на раменете им като тромави механични ястреби или чудовищни тумори. Коли спираха до тротоарите и край тях се присламчваха стройни фигури, привели глави за пазарлък както навярно правят още откакто са се появили автомобилите. Над количките със закуски се вдигаха облаци дим и пара. Лимузината беше радио и шумоизолирана, но звуците се долавяха и през стъклото – протяжните викове на тротоарните търговци и ритмичната музика с вплетени в нея инфразвукови реклами.
В Емисарския корпус преобръщат човечеството наопаки. Най-напред виждаш общото, всепроникващия резонанс, и чак след това почваш да забелязваш подробности и различия.
На Харлановия свят етническата смес се състои предимно от славяни и японци, макар че се срещат и други варианти, отгледани срещу заплащане. Тук всяко лице имаше своя форма и цвят – видях високи, кокалести африканци, монголци, светлокожи северняци, а веднъж зърнах млада жена, която приличаше на Вирджиния Видаура, но я изгубих в тълпата. Всички се плъзгаха покрай нас като туземци, застанали на речен бряг.
Тромаво.
Впечатлението се мярна из мислите ми като онази жена в тълпата. Навъсих се и успях да го хвана.
На Харлановия свят уличният живот има опростена елегантност, икономия на жестове и движения, която прилича почти на хореография, ако не си свикнал с нея. Аз бях израснал там, затова го усетих едва когато попаднах другаде.
Тук не виждах нищо подобно. Приливите и отливите на човешката търговия зад стъклата на лимузината напомняха водно завихряне между два кораба. Хората се блъскаха, проправяха си път, спираха изведнъж, за да заобиколят по-гъстите струпвания в навалицата, които явно не бяха забелязали, преди да стане твърде късно за маневриране. Възникваха видими напрежения – изпънати шии, напрегнати мускулести тела. На два пъти видях как едва не се стига до бой, но човешкият поток бързо разделяше противниците. Сякаш целият град беше наръсен с възбуждащи феромони.
Озърнах се към безстрастния профил на шофьора.
– Къртис, би ли изключил радиоизолацията за малко?
Той лекичко подви устни и ме погледна.
– Разбира се.
Облегнах се назад и отново отправих поглед към улицата.
– Не съм турист, Къртис. Така си изкарвам хляба.
Каталозите на уличните търговци нахлуха в купето като ято кошмарни халюцинации, леко замътени поради липсата на точно насочване. Картините бързо се сменяха и преливаха една в друга, но въпреки това преживяването си беше истински тормоз. Най-натрапчиви бяха сводниците – поредица от орални и анални актове, ретуширани дигитално, за да се придаде допълнителен блясък на гърдите и мускулатурата. Гърлен глас произнасяше името на всяка проститутка и за кратко се мярваха лица: плахи малки момиченца, властни садистки, брадясали хомосексуалисти и представители на някакви други културни течения, напълно непознати за мен. Между тях се вплитаха малко по-незабележимите химически списъци и сюрреалистични сценарии на търговците на дрога и имплантанти. Сред хаоса зърнах и две-три религиозни предавания – образи на духовен покой в планините, но те бяха като удавници в морето от стоки.
Стълпотворението почваше да придобива смисъл.
– Какво означава „от Домовете“? – попитах аз Къртис, когато засякох израза за трети път.
Той се усмихна презрително.
– Символ за качество. Домовете са картел; висококачествени, скъпи публични домове по цялото крайбрежие. Казват, че осигурявали всичко, което желаеш. Ако момичето идва от Домовете, значи е обучено на неща, каквито обикновените хора не са и сънували. – Той кимна към улицата. – Не се заблуждавай, никоя там не е работила в Домовете.
– А „Дърво“!
Той сви рамене.
– Улично название. Бетатанатин. Хлапетата го използват, за да изпитат предсмъртни преживявания. По-евтино е от самоубийството.
– Сигурно.
– Нямате ли танатин на Харлановия свят?
– Не. – Бях го опитвал на други планети, но на Харлановия свят е забранен. – Но имаме самоубийства. Би ли включил отново изолацията?
Стълпотворението от образи секна изведнъж, оставяйки главата ми като празна, кънтяща стая. Изчаках чувството да отслабне и то постепенно отмина.
– Това е Мишън Стрийт – каза Къртис. – Следващите няколко пресечки са само хотели. Искаш ли да те оставя тук?
– Ще ми препоръчаш ли нещо?
– Зависи какво искаш.
Свих рамене съвсем като него.
– Да е светло. Просторно. И да има обслужване по стаите.
Той замислено присви очи.
– Ако искаш, опитай в „Хендрикс“. Имат висока пристройка и проститутките им са чисти.
Лимузината ускори ход и известно време пътувахме мълчаливо. Не си направих труда да обясня, че имам предвид съвсем друго обслужване по стаите. Нека да мисли каквото си ще.
В ума ми като неканена снимка изплува потното деколте на Мириам Банкрофт.
Лимузината спря пред ярко осветена фасада в непознат за мен архитектурен стил. Слязох и се загледах в грамадното холографско изображение на негър, изкривил лице, вероятно от възхищение пред музиката, която извличаше с лявата си ръка от голяма бяла китара. Личеше, че образът е старинен – беше малко размазан по ръбовете, както става с преработените двуизмерни картини. С надеждата това да е знак за традиция, а не за овехтялост, аз благодарих на Къртис, затръшнах вратата и се загледах подир лимузината. Тя излетя почти веднага и след миг престанах да различавам светлините й сред въздушното движение. Обърнах се към огледалната стъклена врата и тя рязко се отвори, за да ми направи път.
Ако се съди по фоайето, „Хендрикс“ определено щеше да удовлетвори второто ми изискване. Къртис можеше да паркира една до друга три или четири от лимузините на Банкрофт и пак би останало място да пусне около тях робот-чистач. За първото условие не бях сигурен. Стените и таванът бяха покрити с мозайка от илуминиеви плочки, чийто период на полуразпад очевидно привършваше и слабото им сияние само изтласкваше полумрака към средата на помещението. Най-силният източник на светлина във фоайето бе улицата, от която пристигах.
Наоколо не се виждаше жива душа, но откъм едно гише в отсрещната стена долиташе бледа синкава светлина. Упътих се натам покрай ниски кресла и масички с коварни метални ръбове. В стената беше вграден монитор, по чийто екран безредно танцуваха снежинки, а в долния ъгъл пулсираше една и съща команда на английски, испански и канджи.
„Говорете.“
Озърнах се, после отново погледнах екрана.
Бях съвсем сам.
Изкашлях се.
Буквите се замъглиха и изникна нов надпис: „Изберете език.“
От чисто любопитство реших да опитам на японски:
– Търся стая.
Екранът оживя тъй внезапно, че без да искам отстъпих назад. От кръжащи разноцветни частици компютърът бързо сглоби азиатец с мургаво лице, тъмна риза и вратовръзка. Азиатецът се усмихна и се преобрази в трийсетгодишна бяла жена със строг делови костюм. След като сътвори идеалния събеседник за мен, хотелът реши, че в крайна сметка едва ли говоря японски.
– Добър ден, сър. Добре дошъл в хотел „Хендрикс“, открит през 2087 година и продължаващ да работи до днес. С какво можем да ви услужим?
Повторих молбата, но вече на аманглийски.
– Благодаря, сър. Разполагаме с много стаи, всички свързани с градската информационна и развлекателна база данни. Моля, уточнете предпочитанията си за етаж и размер.
– Бих желал стая в кулата с изглед на запад. Колкото се може по-голяма.
Лицето се оттегли в ъгъла на екрана и мястото му зае триизмерна схема на хотелските стаи. Пулсиращата светлинка на селектора бързо пробяга по тях и спря в един ъгъл, после увеличи и завъртя въпросната стая. Отстрани на екрана запълзя колона от данни.
– Апартамент „Наблюдателницата“, три стаи, спалня тринайсет точка осем седем метра на…
– Много добре. Взимам го.
Триизмерната схема изчезна като по магия и жената отново зае целия екран.
– Колко нощи ще останете с нас, сър?
– Неопределено.
– Изисква се депозит – заяви предизвикателно хотелът.
– За престой над четиринайсет дни трябва още сега да бъде внесена сумата от шестстотин ООН долара. При напускане преди изтичане на упоменатия срок ще ви бъде възстановен процент от депозита.
– Много добре.
– Благодаря, сър. – По тона започнах да подозирам, че платежоспособните клиенти са рядкост в хотел „Хендрикс“.
– Как ще платите?
– Чрез ДНК-кодирана сметка в Първа колониална калифорнийска банка.
По екрана се изписваха подробности за плащането, когато усетих как студено метално кръгче докосва тила ми.
– Това е точно каквото си мислиш – изрече спокоен глас. – Едно погрешно движение и ченгетата цяла седмица ще събират по стената парчета от мозъчната ти приставка. Говоря за истинска смърт, приятел. А сега вдигни ръце настрани от тялото си.
Подчиних се, усещайки как непривичен хлад пробягва по гръбнака ми нагоре към мястото, докоснато от цевта. Отдавна не ме бяха заплашвали с истинска смърт.
– Добре – каза същият спокоен глас. – А сега моята сътрудничка ще те обискира. Остави я да си свърши работата, без внезапни движения.
– Моля, положете ДНК-подпис върху тампона до този екран – обади се хотелът. Беше влязъл във връзка с базата данни на Първа колониална банка.
Аз стоях неподвижно. Стройна жена с черни дрехи и скиорска маска мина пред мен и плъзна бръмчащ сив скенер по цялото ми тяло от глава до пети. Пистолетът зад тила ми не трепваше. Дулото вече не беше студено. Плътта ми го бе затоплила.
– Чист е – раздаде се друг отчетлив, професионален глас. – Има основна биохимична обработка, но не е включена. Липсват вградените елементи.
– Така ли? Значи пътуваш без багаж, а, Ковач?
Сърцето ми сякаш пропадна нейде надолу и пльосна в стомаха. Бях се надявал да имам работа с обикновени местни грабители.
– Не ви познавам – казах аз предпазливо и помръднах глава с един-два милиметра. Пистолетът натисна по-силно. Застинах.
– Точно така, не ни познаваш. А сега слушай какво ще правим. Излизаме навън…
– Достъпът до кредита ще бъде прекратен след трийсет секунди – търпеливо предупреди хотелът. – Моля, положете ДНК-подписа си веднага.
– Мистър Ковач не се нуждае от резервация – каза човекът зад мен и ме хвана за рамото. – Хайде, Ковач, отиваме на разходка.
– Не мога да изпълнявам правата на домакин без заплащане – каза жената на екрана.
Бях започнал да се обръщам, но нещо в тона й ме накара да спра. Без дори да помисля, аз се разкашлях дрезгаво.
– Какво…
Прегънат на две от мъчителна кашлица, аз вдигнах ръка към устата си и близнах палеца.
– Какви шибани номера въртиш, Ковач?
Изправих се и стрелнах ръка към тампона до екрана. Следи от свежа слюнка се размазаха по матовочерния приемник. Част от секундата по-късно върху лявата страна на черепа ми се стовари с пукот ръбът на мазолеста длан и аз рухнах на четири крака. В лицето ми се вряза ботуш. Паднах по очи.
– Благодаря, сър – чух гласа на хотела през бученето в главата си. – Вашата сметка се обработва.
Опитах да стана и бях възнаграден с нов ритник в ребрата. Кръв от носа ми прокапа върху килима. Цевта отново се притисна в тила ми.
– Не беше много умно, Ковач. – Този път в гласа се долавяше лека тревога. – Ако си мислиш, че ченгетата ще ни открият там, където отиваш, значи приставката ти е скапала мозъка. А сега ставай!
Той тъкмо ме вдигаше на крака, когато избухна грохот.
Нямам представа кому и защо бе хрумнало да оборудва охранителната система на „Хендрикс“ с двайсетмилиметрови автоматични картечници, но те си свършиха работата с убийствена безупречност. С крайчеца на окото си зърнах как лафетът на сдвоената установка изпълзява от тавана само миг преди да изстреля огнен залп в основния ми противник. Канонадата продължи три секунди и огневата мощ стигаше за сваляне на неголям самолет. Шумът бе оглушителен.
Маскираната жена хукна към изхода и докато ехото от стрелбата все още кънтеше в ушите ми, аз видях установката да се завърта след нея. Тя успя да направи десетина крачки през сенките, после по гърба й трепна светлинка на рубинов лазер и между стените на фоайето избухна нова канонада. Все още на колене, аз притиснах ушите си с длани. Куршумите я пронизаха и тя се свлече като безформен възел от преплетени крайници.
Стрелбата спря.
Нищо не помръдваше в кънтящата тишина, изпълнена с острата миризма на барут. Установката бе превключила на изчакване, димящите дула сочеха косо надолу към пода. Отдръпнах ръце от ушите си, изправих се и плахо опипах носа и лицето си, за да преценя пораженията. Кръвта от носа вече спираше, и макар устните ми да бяха разранени отвътре, не открих разклатени зъби. Ребрата ме боляха от втория ритник, но не изглеждаше да има нещо счупено. Озърнах се към по-близкия труп и веднага съжалих. Трябваше да го събират в кофа.
Отляво с тих звън се отвори вратата на асансьора.
– Стаята ви е готова, сър – каза хотелът.
