355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Ричард Морган » Суперкомандос » Текст книги (страница 3)
Суперкомандос
  • Текст добавлен: 26 сентября 2016, 20:44

Текст книги "Суперкомандос"


Автор книги: Ричард Морган



сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 33 страниц)

– Обучението на емисарите е разработено за колониалните командоси на ООН. Това не означава…

Не означава, че всеки емисар е командос. Формално погледнато е така, но от друга страна, какво представлява войникът? Каква част от обучението на специалните части се запечатва в тялото и какво остава в ума? И какво се случва, когато двете бъдат разделени?

Както казва баналният израз, Космосът е безкраен. Най-близкият от Обитаемите светове се намира на петдесет светлинни години от Земята. Най-далечният – на двеста, а някои от Колониалните кораби все още пътуват. Ако някой смахнат вземе да размахва тактически ядрени ракети или други опасни за биосферата играчки, какво можем да предприемем? Можем да предадем информацията по хиперпространствен излъчвател – мигновено или почти мигновено, учените все още спорят по въпроса, – но това не разгръща дивизии, както обичаше да повтаря Квелкрист Фолкънър. Дори да изпратиш военен кораб още в мига, когато лайното е улучило вентилатора, космическата пехота ще пристигне тъкмо навреме, за да пита внуците кой е победил.

Така не се управлява Протекторат.

Е, добре, можем да дигитализираме и изпратим умовете на ударна бойна група. Отдавна са минали времената, когато числеността е имала решаващо военно значение. Повечето победи през последните пет века са печелени от малки, подвижни партизански части. Можем дори да заредим д.ч.п. войници директно в носители с бойно обучение, усъвършенствана нервна система и хормонално натрупана мускулна маса. А после?

Те се намират в непознати тела, в непознат свят, и се сражават за група непознати срещу друга група непознати в името на кауза, която навярно чуват за пръв път и категорично не я разбират. Климатът е различен, езикът и културата са различни, животните и растенията са различни, атмосферата е различна. Дявол да го вземе, дори гравитацията е различна. Те не знаят нищо, а дори и да ги излъчим с предварително внушени познания за планетата, ще се наложи да усвояват огромно количество информация, и то в момент, когато само часове след пристигането ще трябва да се сражават за живота си.

Така стигаме до Емисарския корпус.

Неврохимичното стимулиране, киборгизацията, биологичното усъвършенстване – всичко това е свързано с тялото. Обикновено почти не засяга ума, а именно чистият разум се изпраща през Космоса. Така се появила идеята за Корпуса. Взели психическо-духовните методи, които земните ориенталски култури познават от хилядолетия, и създали от тях толкова съвършена система за обучение, че на повечето светове законът моментално забранил на хора, които са я преминали, да заемат ръководни политически и военни постове.

Да, емисарите не са войници. Има известна разлика.

– Работя чрез абсорбция – приключих аз. – Попивам всичко, което срещам, и след това го използвам, за да се справя.

Банкрофт се размърда в креслото. Не беше свикнал да му четат лекции. Време бе да започвам.

– Кой откри тялото ви?

– Дъщеря ми Наоми.

Той млъкна, защото долу някой отвори вратата. След миг същата прислужница, която бе взела ракетата на Мириам Банкрофт, се зададе по стъпалата към балкона. Носеше поднос с високи чаши и запотена гарафа. Изглежда, всички в Слънчевия дом имаха имплантирана радиовръзка.

Прислужницата остави подноса, наля мълчаливо като машина и се оттегли след рязко кимване на Банкрофт. Той се загледа унесено подир нея за няколко секунди.

Не е шега работа да се върнеш от гроба.

– Наоми… – тихичко му напомних аз.

Той примига.

– А, да. Тя дотичала тук да иска нещо. Сигурно ключовете за някоя от лимузините. Аз не съм строг баща, а Наоми ми е най-малката.

– На колко години?

– На двайсет и три.

– Много деца ли имате?

– Да, много. – Банкрофт леко се усмихна. – Когато разполагаш с пари и свободно време, създаването на деца е чиста радост. Имам двайсет и седем синове и трийсет и четири дъщери.

– С вас ли живеят?

– Наоми е тук почти непрекъснато. Другите идват и си отиват. Повечето вече са семейни.

– Как е Наоми? – попитах аз малко по-тихо. Да откриеш баща си без глава не е от най-приятните сутрешни преживявания.

– В момента е на психохирургия – рязко отвърна Банкрофт. – Но ще се справи. Трябва ли да разговаряте с нея?

– Засега не. – Станах от креслото и пристъпих до вратата на балкона. – Казахте, че дотичала. Тук ли е станало?

– Да. – Банкрофт също стана и дойде до мен. – Някой се вмъкнал тук и ми пръснал главата с квантов бластер. Можете да видите следата от изстрела на стената долу. Там, до бюрото.

Слязох по стъпалата. Бюрото беше масивно, от огледално дърво – вероятно бяха закупили генетичния код от Харлановия свят, за да отглеждат това дърво на Земята. Изглеждаше почти толкова екстравагантно, колкото и Песенната кула в коридора, само че ми се стори проява на лош вкус. На Харлановия свят гори от огледални дървета растат на три континента и дори най-мизерната кръчма в Милспорт има бар от тяхната дървесина. Минах край бюрото, за да огледам белосаната стена. Мазилката беше прорязана от характерната черна бразда на лъчево оръжие. Чертата започваше на височината на човешка глава и описваше къса дъга надолу.

Банкрофт бе останал на балкона. Вдигнах глава към него.

– Това ли е единствената следа от стрелба в стаята?

– Да.

– Нищо друго ли не беше повредено, счупено или разместено?

– Нищо.

Усещах, че иска да каже още нещо, но изчаква да приключа с разпита.

– И полицията откри оръжието до вас?

– Да.

– Притежавате ли подобно оръжие?

– Да. Оръжието е мое. Пазя го в сейф под бюрото. Отваря се с отпечатъци от пръстите. Открили сейфа отворен, липсвало само оръжието. Искате ли да погледнете вътре?

– Засега не, благодаря.

От опит знаех колко трудно се местят мебели от огледално дърво. Подвих единия ъгъл на ръчно тъкания килим под бюрото. Цепнатината на пода едва се забелязваше.

– Чии отпечатъци отварят сейфа?

– Моите и на Мириам.

Настана многозначително мълчание. Банкрофт въздъхна тихо, но го чух съвсем ясно.

– Хайде, Ковач. Не премълчавайте. Всички други вече го казаха. Или съм се самоубил, или жена ми ме е убила. Просто няма друго разумно обяснение. Слушам тия приказки още откакто ме измъкнаха от резервоара в Алкатрас.

Бавно се озърнах из стаята, преди да го погледна в очите.

– Е, признайте, че това облекчава задачата на полицията – казах аз. – Всичко е просто и ясно.

Той изсумтя, но не презрително, а по-скоро развеселено. Този човек почваше да ми харесва. Върнах се горе, излязох на балкона и се подпрях на парапета. По ливадата под нас сновеше черен силует с оръжие на рамо. В далечината въздухът над силовата ограда трептеше. Загледах се натам.

– Твърде невероятно звучи, че някой може да проникне тук през всички мерки за сигурност, да отвори сейф, до който имате достъп само вие и съпругата ви, а после да извърши убийство, без да се вдигне тревога. Като разумен човек, би трябвало да имате солидни основания за подобна мисъл.

– О, имам. Няколко.

– Основания, които полицията е решила да пренебрегне.

– Да.

Обърнах се към него.

– Добре. Да ги чуем.

– Виждате ги, мистър Ковач. – Той изпъчи гърди. – Аз съм тук. Върнах се. Не е достатъчно да ми пръснат черепа, за да бъда убит.

– Значи имате дистанционно съхранение? Да, очевидно, иначе нямаше да сте тук. Колко често се обновяват данните?

Банкрофт се усмихна.

– На всеки четирийсет и осем часа. – Той докосна тила си. – Директно оттук се излъчват до екранирано хранилище на психозащитната инсталация „Сайка Сек“ в Алкатрас. Дори не ми се налага да мисля за това.

– А там пазят и ваши замразени клонинги.

– Да. Няколко.

Гарантирано безсмъртие. Известно време седях и се питах как би ми харесало. По-точно дали би ми харесало.

– Сигурно е скъпо – казах накрая.

– Всъщност не. Аз съм собственик на „Сайка Сек“.

– О!

– Сега разбирате, Ковач. Нито аз бих извършил това, нито жена ми. И двамата знаем, че един изстрел не стига, за да бъда убит. Колкото и невероятно да звучи, трябва да е дело на външен човек. Човек, който не е знаел за дистанционното.

Кимнах.

– Добре, кой друг знаеше за него? Кого да изключим от заподозрените?

– Освен роднините ми ли? – Банкрофт сви рамене. – Моята адвокатка Уму Прескот. Двама или трима нейни сътрудници. Директорът на „Сайка Сек“. В общи линии това е.

– Разбира се – казах аз, – самоубийството рядко се ръководи от разума.

– Да, така твърдят и полицаите. С този аргумент обясниха всички останали дребни недостатъци на теорията си.

– А именно?

Точно това бе искал да каже Банкрофт преди малко. Сега заговори бързо, задъхано.

– А именно, че съм решил на прибиране да измина пеш последните два километра, да проникна незабелязан в имението, после да пренастроя биологичния си часовник и накрая да се самоубия.

Аз примигах.

– Моля?

– Полицията откри следи от кацане в полето на два километра извън границите на имението, което по една случайност е и извън пределите на автоматичната охрана. Пак по случайност точно в онзи момент над това място не е имало наблюдение от спътник.

– Провериха ли данните на такситата?

Банкрофт кимна.

– Не че имаше някаква полза. По закон таксиметровите компании от Западното крайбрежие не са длъжни да съхраняват данни за местонахождението на колите си. Разбира се, някои от реномираните фирми го правят, но други не. Има дори такива, които го изтъкват като предимство. Опазване на личната тайна и тъй нататък. – По лицето на Банкрофт пробяга тревожна сянка. – За някои клиенти, при дадени обстоятелства, това наистина е предимство.

– Използвали ли сте такива фирми?

– Да, понякога.

Логичният следващ въпрос увисна във въздуха между нас. Мълчах и чаках. Ако Банкрофт не желаеше да сподели защо би искал да пътува незабелязан, нямаше да го разпитвам, преди да си изясня положението.

Той се изкашля.

– Във всеки случай има някои признаци, че въпросната машина може да не е била такси. Разпределение на силовото поле, както твърдят от полицията. Остатъчните следи подсказвали за кацане на по-голяма машина.

– Зависи с каква скорост е кацнала.

– Знам. Така или иначе, моите следи тръгвали от мястото на приземяването, а състоянието на обувките ми потвърждавало, че съм вървял два километра през полето. И накрая – малко след три часа в нощта на убийството някой се е обадил от тази стая. Да провери точното време. На записа не се чува глас, само нечие дишане.

– И полицията знае това?

– Знае, разбира се.

– Как го обясняват?

Банкрофт се усмихна мрачно.

– Не го обясняват. Смятат, че самотната разходка под дъжда напълно съвпада с решението за самоубийство, а явно не виждат нищо странно в желанието на един човек да провери вградения си хроночип, преди да се простреля в главата. Както казахте, самоубийството не се ръководи от разума. Твърдят, че имало други подобни случаи. Явно светът е пълен с некадърници, които се самоубиват, а на другия ден се събуждат в нов носител. Така ми обясниха. Хората забравяли, че носят имплантирана микропамет, или в момента това им се струвало маловажно. А любимата ни здравна система моментално ги съживява, без да обръща внимание на молбите в оставените предсмъртни бележки. Странна злоупотреба с човешките права. И на Харлановия свят ли имате същата система?

Аз свих рамене.

– Горе-долу. Ако молбата е официално заверена, трябва да я изпълнят. Но иначе съживяването е задължително, всеки пропуск се смята за служебно престъпление.

– Разумна мярка, предполагам.

– Да. Така не позволяват на убийците да маскират деянията си като самоубийства.

Банкрофт се подпря на парапета и ме погледна в очите.

– Мистър Ковач, аз съм на триста петдесет и седем години. Преживял съм корпоративна война, рухването на индустриалните и търговските си интереси, реалната смърт на две деца, поне три големи икономически кризи, и все още живея. Не съм от хората, които се самоубиват, а дори и да бях, нямаше да го сторя по такъв глупав начин. Ако имах намерение да умра, сега нямаше да разговаряте с мен. Разбирате ли?

Вгледах се в студените му черни очи.

– Да. Напълно разбирам.

– Добре. – Той се загледа настрани. – Да продължаваме ли?

– Да. Полицаите. Не ви харесват, нали?

Банкрофт се усмихна, но не много весело.

– С полицията си имаме взаимни проблеми.

– Взаимни?

– Точно така. – Той тръгна към другия край на балкона. – Елате. Ще ви покажа какво имам предвид.

Докато го следвах покрай парапета, аз неволно закачих телескопа с ръка и тръбата се завъртя нагоре. Кризата от заселването в ново тяло почваше да се засилва. Механизмът на телескопа изскърца глухо и върна тръбата в предишното положение. Върху старинното дигитално екранче просветнаха цифри. Спрях и се загледах в работата на механизма. Клавиатурата на управлението беше покрита с дебел слой прах, в който личеше отпечатъкът от ръката ми.

Банкрофт или не бе забелязал дребния гаф, или любезно се правеше на разсеян.

– Ваш ли е? – посочих аз инструмента.

Той разсеяно го погледна.

– Беше някога. Едно от увлеченията ми. Когато звездите все още привличаха окото. Вие едва ли си спомняте това чувство. – Говореше спокойно, без чувство на превъзходство. Гласът му стана малко по-тих и унесен, като заглъхващо радиопредаване. – За последен път надникнах през тази машина почти преди два века. По онова време повечето Колониални кораби все още летяха. Все още чакахме да узнаем дали ще успеят. Чакахме да получим сигналите им. Като лъчи на далечни фарове.

Почваше да се отклонява. Трябваше да го върна към реалността.

– Взаимни проблеми? – напомних му аз.

– Да, взаимни. – Той кимна и посочи с ръка към ливадата. – Виждате ли онова дърво? Точно зад корта за тенис.

Нямаше как да не го видя. Възлесто старо чудовище, по-високо от къщата и засенчващо площ, по-обширна от самия корт. Кимнах.

– Това дърво е на повече от седемстотин години. Когато купих имението, наех проектант и той искаше да го отсече. Възнамеряваше да изгради къщата малко по-нагоре на склона и дървото щеше да разваля гледката към морето. Изгоних го. – Банкрофт се обърна да види дали съм схванал мисълта му. – Разбирате ли, мистър Ковач, онзи проектант беше на трийсетина години и за него дървото не представляваше нищо друго, освен елементарно препятствие. Стоеше на пътя му. Изобщо не го смущаваше фактът, че то е било на този свят двайсет пъти повече време от него. Не изпитваше уважение.

– Значи вие сте дървото.

– Точно така – отговори спокойно Банкрофт. – Аз съм дървото. Полицаите биха искали да ме отсекат, също като онзи проектант. Преча им и не изпитват уважение.

Върнах се в креслото да обмисля тия думи. Най-сетне почвах донякъде да разбирам поведението на Кристин Ортега. Ако Банкрофт смяташе, че стои извън нормалните изисквания към всеки гражданин, едва ли щеше да има много приятели в униформа. Едва ли си струваше да му обяснявам, че за Ортега има друго дърво, наречено Закон, и според нея Банкрофт забива ръждиви пирони в кората му. Виждал съм подобни противоречия и от двете страни. За тях просто няма друго решение, освен онова, което са сторили моите прадеди. Щом не харесваш законите, отиваш там, където не могат да те достигнат.

А после измисляш свои закони.

Банкрофт гледаше парапета. Може би разговаряше мислено с дървото. Реших засега да отложа тази тема.

– Какво е последното, което си спомняте?

– Вторник, 14 август – отвърна веднага той. – Легнах си около полунощ.

– Това ли е последното дистанционно обновяване на информацията?

– Да, излъчването е станало около четири часа сутринта, но очевидно аз съм спял по това време.

– Значи се губят почти четирийсет и осем часа до смъртта ви.

– За съжаление.

По-зле нямаше накъде. За четирийсет и осем часа може да стане какво ли не. Банкрофт би могъл да отиде до Луната и обратно. Отново почесах белега над окото си и разсеяно се зачудих от какво ли е.

– И преди това няма нищо, което да подскаже защо някой би искал да ви убие?

Банкрофт все още гледаше настрани, облакътен на парапета, но забелязах усмивката му.

– Нещо забавно ли казах?

Той благоволи да се върне в креслото.

– Не, мистър Ковач. В положението няма нищо забавно. Някой иска да умра и мисълта за това съвсем не е приятна. Но трябва да разберете, че за човек в моето положение враждите и дори смъртните заплахи са неотменна част от всекидневието. Едни ми завиждат, други ме мразят. Такава е цената на успеха.

Интересно. Досега никога не се бях смятал за преуспял човек, макар че на десетина свята ме мразеха.

– Напоследък имало ли е нещо по-интересно? Смъртни заплахи, искам да кажа.

Той сви рамене.

– Може би. Нямам навика да им обръщам внимание. Мис Прескот се занимава с това.

– Смятате, че смъртните заплахи не заслужават внимание?

– Мистър Ковач, аз съм предприемач. Изникват възможности, назряват кризи и аз ги преодолявам. Животът продължава. С подробностите се занимават служителите ми.

– Много удобно за вас. Но при дадените обстоятелства ми е трудно да повярвам, че и полицаите, и вие не сте се разровили из информацията на мис Прескот.

Банкрофт махна с ръка.

– Естествено, полицаите направиха проверка, без да си дават много труд. Уму Прескот им каза точно каквото беше казала и на мен. Че не е получавала нищо необичайно през последните шест месеца. Напълно й вярвам, затова не проверих. Вие обаче навярно ще поискате да прегледате сведенията.

Мисълта да се ровя из блатото от несвързани отровни заплахи на неудачници от този древен свят бе напълно достатъчна, за да разбуди отново чувството на умора. Обзе ме дълбоко безразличие към проблемите на Банкрофт. Овладях го с усилие, достойно за одобрението на Вирджиния Видаура.

– Е, при всяко положение трябва да поговоря с Уму Прескот.

– Незабавно ще уредя среща. – Очите на Банкрофт се замъглиха като на човек, който използва имплантирано устройство. – Кога ще ви бъде удобно?

Вдигнах ръка.

– Вероятно е по-добре да го уредя лично. Предайте й само, че ще се обадя. Освен това трябва да разгледам системите за съживяване в „Сайка Сек“.

– Разбира се. Дори ще помоля Прескот да ви откара дотам. Тя познава директора. Нещо друго?

– Ще ми трябва кредит.

– Естествено. Моята банка вече ви е открила сметка с ДНК-код. Доколкото знам, същата система използват и на Харлановия свят.

Вдигнах ръка и разтърках два пръста. Банкрофт кимна.

– Да, и тук е така. Ще откриете, че в Бей Сити има места, където приемат само пари в брой. Дано не ви се наложи да ги посещавате за дълго, но при необходимост можете да изтеглите реални пари от всеки банков терминал. Трябва ли ви оръжие?

– Засега не.

Едно от основните правила на Вирджиния Видаура гласи, че първо трябва да разбереш същността на задачата си, преди да избереш инструментите. Оная самотна овъглена черта върху белосаната стена изглеждаше твърде елегантно, за да очаквам голяма пукотевица.

– Ами… – Банкрофт изглеждаше едва ли не объркан от моя отговор. Беше посегнал към джоба си и сега смутено довърши жеста. Подаде ми визитна картичка. – Това е моят оръжейник. Казах им да ви очакват.

Взех картичката и я огледах. Върху нея бе отпечатано с изящен шрифт: „Ларкин и Грийн“ – оръжейници от 2203 г. Страхотно. Отдолу имаше поредица цифри. Прибрах картичката.

– По-късно може да са ми от полза – съгласих се аз. – Но засега искам да извърша меко кацане. Да изчакам спокойно, докато се разсее пушилката. Вярвам, че разбирате необходимостта от това.

– Да, разбира се. Както сметнете за добре. Доверявам се на преценката ви. – Банкрофт втренчено ме погледна в очите. – Само не забравяйте споразумението. Плащам ви за определена услуга. Не съм от онези, които си затварят очите пред злоупотреба с доверието им.

– Да, навярно не сте – уморено отвърнах аз. Спомних си как Рейлийн Кавахара се разправи с двама неверни любовници. След това дълго време чувах в кошмарите си животинските звуци, които издаваха. А в това време Рейлийн си белеше ябълка и ми обясняваше на фона на писъците, че след като вече никой не умира наистина, единствената възможност за възмездие е страданието. Усетих как дори и сега новото ми лице трепна от спомена. – Не знам какво са ви наговорили за мен в Корпуса, но най-вероятно е пълна глупост. Кажа ли нещо, изпълнявам го. – Изправих се. – Можете ли да ми препоръчате къде да отседна в града? Някое тихо местенце за хора от средна ръка.

– Да, има такива места на Мишън Стрийт. Ще поръчам на някого да ви откара дотам. На Къртис, ако го пуснат от ареста. – Банкрофт също стана от креслото. – Предполагам, че сега възнамерявате да разпитате Мириам. Тя наистина знае за онези четирийсет и осем часа повече от мен, тъй че си струва да поговорите.

Спомних си онези старчески очи в пружиниращото младежко тяло и идеята за разговор с Мириам Банкрофт изведнъж ми се стори противна. Същевременно сякаш нечия студена ръка дръпна обтегнати струни в стомаха ми и главата на пениса ми се изпълни с кръв. Щура работа.

– О, да – съгласих се унило аз. – Много искам да поговорим.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю