Текст книги "Суперкомандос"

7.

„Руините са обгърнати в сянка и кървавото слънце залязва сред хаос от багри зад далечните хълмове. Над мен меки, тумбести облаци панически бягат към хоризонта като китове от харпун и вятърът плъзга алчни пръсти през дърветата покрай улицата.

Иненининенининенин…

Познавам това място.

Подбирам си път между разбитите стени на руините, като се мъча да не ги докосвам, защото при всеки допир от тях долитат приглушени изстрели и писъци, сякаш незнайният конфликт, който е опустошил този град, лежи погълнат в оцелялата зидария. Същевременно крача много бързо, защото нещо ме гони – нещо, което не се бои да докосва руините. Мога съвсем точно да определям движението му по прилива от викове и стрелба, прииждащ зад мен. То ме догонва. Опитвам се да ускоря крачка, но сякаш железен обръч стяга гърдите и гърлото ми.

Джими де Сото излиза иззад стърчащите останки от рухнала кула. Не съм особено изненадан да го видя тук, но трепвам от вида на обезобразеното му лице. Той се ухилва с остатъците от устни и полага ръка върху рамото ми. Опитвам се да не отскоча.

– Лейла Бегин – казва той и кимва към мястото, откъдето идвам. – Пусни това име при оная префърцунена адвокатка на Банкрофт.

– Ще го пусна – обещавам аз и минавам покрай него. Но дланта остава на рамото ми, което би трябвало да означава, че ръката му се разтяга зад мен като восък. Спирам, смутен от болката, която това навярно му причинява, но той пак е съвсем близо до рамото ми. Отново тръгвам напред.

– Няма ли да спреш и да се биеш? – пита небрежно той, продължавайки да се движи до мен, макар че не забелязвам да крачи.

Аз разпервам длани.

– С какво?

– Трябваше да се въоръжиш, приятел. Крайно време е.

– Вирджиния ни казваше да не се поддаваме на слабост към оръжията.

Джими де Сото изсумтява презрително.

– Да, и гледай сега докъде стигна тъпата кучка. Сто години без право на помилване преди осемдесетата.

– Не можеш да знаеш това – казвам разсеяно аз, защото вниманието ми е насочено най-вече към шума на преследвача. – Ти умря много години по-рано.

– Я стига, кой умира истински в днешно време?

– Опитай се да го кажеш на някой католик. Така или иначе, ти умря наистина, Джими. Безвъзвратно, доколкото си спомням.

– Какви са тия католици?

– Друг път ще ти разправям. Случайно да имаш цигари?

– Цигари ли? Какво е станало с ръката ти?

Прекъсвам безсмисления разговор и поглеждам ръката си. Белезите по нея са се превърнали в прясна рана, от която блика кръв и се стича към китката. Значи всичко е ясно…

Посягам към лявото си око и докосвам под него влага. По пръстите ми полепва кръв.

– Късметлия – заявява мъдро Джими де Сото. – Не са улучили очната кухина.

Той разбира от тия работи. Лявата му очна кухина зее като яма, запълнена с лепкава каша. Само това оставаше, след като бе изтръгнал окото си с пръсти. Никой не разбра що за халюцинации са го мъчили. Докато измъкнат по дигитален път Джими и всички останали от плацдарма на Иненин, вирусът на защитниците вече бе съсипал умовете им безвъзвратно и психохирургията се оказа безсилна. Програмата беше толкова заразна, че клиниката дори не посмя да задържи останките за изследване. Днес от Джими де Сото е останал само един запечатан диск с надпис «СИЛНО ЗАРАЗНИ ДАННИ» нейде в мазето под щаба на Емисарския корпус.

– Трябва да сторя нещо – казвам аз малко отчаяно.

Звуците, които моят преследвач изтръгва от стените, вече се раздават в опасна близост. Крайчецът на слънчевия диск потъва зад хълмовете. По лицето и ръката ми блика кръв.

– Подушваш ли? – пита Джими и вдига лице в студения въздух. – Променят ни.

– Какво?

Но още преди да довърша резкия си въпрос, аз също усещам мириса. Свеж, ободряващ аромат, донякъде като онзи на чаршафите в «Хендрикс», но с някаква едва доловима разлика от упадъчното ухание, сред което заспах, само за да…

– Трябва да тръгвам – казва Джими и тъкмо искам да го попитам къде отива, когато осъзнавам, че има предвид мен и че аз съм…“

Буден.

Отворих очи и видях един от шантавите стенописи в хотелската стая. Стройни девици по туники припкат из зелена ливада, осеяна с жълти и бели цветя. Навъсих се и впих пръсти в загрубелия белег под лакътя си. Нямаше кръв. Тази мисъл окончателно ме разбуди и аз седнах върху грамадното пурпурно легло. Промяната в аромата, която първоначално ме бе тласнала към събуждането, се оказа съвсем естествена – мирис на кафе и топъл хляб. „Хендрикс“ бе измислил обонятелен вариант на класическия телефонен звън. В сумрачната стая нахлуваше светлина през тесен процеп в поляризираното стъкло.

– Имате посетителка – съобщи бодро гласът на „Хендрикс“.

– Колко е часът? – изграчих аз. Гърлото ми сякаш беше намазано със заледено лепило.

– Десет и шестнайсет минути местно време. Спахте седем часа и четирийсет и две минути.

– А посетителката?

– Уму Прескот – каза хотелът. – Ще желаете ли закуска?

Станах от леглото и се отправих към банята.

– Да. Кафе с мляко, добре изпечено бяло месо и някакъв плодов сок. Можеш да поканиш Прескот горе.

Докато на вратата се позвъни, аз вече си бях пуснал душ и джапах през апартамента, облечен в искрящо син халат със златни ширити по краищата. Взех си закуската от сервизния люк и като го крепях на една ръка, отидох да отворя вратата.

Уму Прескот се оказа едра и внушителна африканка, с два сантиметра по-висока от мен. Косата й беше сплетена на плитчици с десетки овални мъниста в седем-осем от любимите ми цветове, а по скулите й имаше някаква абстрактна татуировка. Стоеше на прага, облечена в бледосив костюм и дълго черно палто с вдигната яка, и ме гледаше със съмнение.

– Мистър Ковач.

– Да, заповядайте. – Аз оставих подноса върху неоправеното легло. – Ще желаете ли закуска?

– Не, благодаря. Мистър Ковач, аз представлявам правните интереси на Лорънс Банкрофт чрез фирмата „Прескот, Форбс и Ернандес“. Мистър Банкрофт ме уведоми…

Взех си парче печено пиле от подноса.

– Да, знам.

– Най-важното в момента, мистър Ковач, е, че имаме среща с Денис Найман в „Сайка Сек“ след… – Тя за миг врътна очи нагоре, за да погледне часовника върху ретината си. – След трийсет минути.

– Ясно – казах аз, дъвчейки бавно. – Не знаех.

– Звъня още от осем сутринта, но хотелът отказваше да ме свърже. Не предполагах, че спите до толкова късно.

Ухилих й се с пълна уста.

– Значи не сте си подготвили домашното. Зареден съм едва от вчера.

Уму Прескот леко настръхна при тия думи, но веднага си възвърна професионалното спокойствие. Прекоси стаята и седна на перваза.

– В такъв случай ще закъснеем – каза тя. – Предполагам, че се нуждаете от закуска.

По средата на Залива беше студено. Слязох от автотаксито сред воднист слънчев блясък и пронизващ вятър. През нощта бе валяло и няколко групи сиви купести облаци все още се прокрадваха около острова, устоявайки упорито пред опитите на буйния морски бриз да ги прогони. Вдигнах яката на лятното сако и мислено си отбелязах да се снабдя с яке. Нещо съвсем обикновено, дълго до средата на бедрото и с джобове, за да си крия ръцете на топло.

До мен Прескот изглеждаше невероятно елегантна в черното си палто. С едно докосване на палеца тя плати сметката и двамата отстъпихме от излитащото такси. По лицето и ръцете ми лъхна приятна топлина от турбините. Примигах с очи в малката вихрушка от прах и песъчинки и видях как Прескот закри лицето си с лакът. Сетне таксито изчезна с бучене към гъмжилото от коли над континента. Прескот се завъртя към сградата зад нас и лаконично посочи с пръст.

– Насам.

Пъхнах длани в плитките джобове на сакото и я последвах. Леко приведени срещу вятъра, двамата се изкачихме по дългото спирално стълбище на „Сайка Сек“ в Алкатрас.

Бях очаквал свръхмодерна охранителна инсталация и се оказах прав. „Сайка Сек“ представляваше поредица от дълги, ниски двуетажни модули с дълбоко хлътнали прозорци като във военен команден бункер. Единственото изключение от тази схема бе самотен купол в западния край, където навярно се намираше апаратурата за сателитна връзка. Целият комплекс имаше бледосив гранитен цвят, а огледалните прозорци хвърляха мътни оранжеви отблясъци. Нямаше нито холографски емблеми, нито рекламни емисии, всъщност нищо не подсказваше къде сме попаднали, освен скромна табелка с лазерно гравиран надпис върху наклонената стена край входа:

Сайка Сек ООД

Приемане и съхраняване на д.ч.п.

Клонингово презареждане

Над табелката зърнах малкото черно око на охранителна камера и високоговорител, защитен със здрава решетка. Уму Прескот размаха ръка натам.

– Добре дошли в „Сайка Сек“, Алкатрас – делово изрече компютърен глас. – Моля, представете се в регламентирания охранителен срок от петнайсет секунди.

– Уму Прескот и Такеши Ковач за уговорена среща с директора Найман.

Тъничък зеленикав лъч на сканиращ лазер плъзна по двама ни от глава до пети, после част от стената плавно отстъпи назад и надолу, разкривайки проход навътре. Доволен, че ще се отърва от студа, аз бързо прекрачих в нишата и последвах веригата от оранжеви светлинки по късия коридор към приемната, изоставяйки Прескот зад себе си. Щом влязохме, масивната каменна плоча с бучене се върна на място. Солидна охрана.

Приемната представляваше кръгъл, меко осветен салон с кресла и ниски масички, разположени по четирите основни посоки на света. На север и изток малки групички хора седяха и разговаряха тихо. В центъра имаше кръгло бюро, където седеше дежурният зад цяла батарея от свързочна апаратура. Никакви компютърни образи – дежурният бе истинско човешко същество, младеж на не повече от двайсетина години, който ни посрещна с интелигентен поглед.

– Вървете направо, мис Прескот. Кабинетът на директора е горе, третата врата вдясно.

– Благодаря. – Прескот отново мина отпред и щом се отдалечихме от дежурния, за миг извърна глава към мен и прошепна: – След като изградиха това място, Найман малко се възгордя, но иначе не е лош човек. Не позволявайте да ви раздразни.

– Няма.

Изпълнихме инструкциите на дежурния, но щом стигнахме на горния етаж, аз спрях и прехапах устни, за да не се изсмея. Вратата на Найман – навярно в традициите на най-добрия земен вкус – беше изцяло от огледално дърво. След строгата охранителна система и живия дежурен в приемната това изглеждаше горе-долу толкова уместно, колкото стенните вагинални цепки в пристанищния бардак на мадам Ми. Изглежда, не успях да прикрия реакцията си, защото Прескот ми хвърли навъсен поглед, преди да почука.

– Влез.

Сънят бе извършил истински чудеса във връзката между ума ми и новия носител. С грижливо изобразена сериозна физиономия аз последвах Прескот към кабинета.

Седнал зад бюрото, Найман демонстративно работеше на сиво-зелен холографски дисплей. Беше слаб, деловит мъж и носеше на очите си външни лещи със стоманена рамка в тон със скъпия черен костюм и късата, грижливо поддържана коса. Зад лещите изражението му изглеждаше някак обидено. Не беше много доволен, когато Прескот му се обади от таксито, че ще закъснеем, но Банкрофт явно го бе подковал добре, защото прие да отложим срещата с мълчаливото съгласие на дисциплинирано дете.

– След като желаете да разгледате нашата инсталация, мистър Ковач, дали да не започнем веднага? Отложил съм задълженията си през следващите два часа, но имам клиенти, които чакат.

Нещо в неговите маниери ми напомняше за надзирателя Съливан, само че малко по-рафиниран и не толкова озлобен. Може би ако работеше в хранилище за свръхбогати, а не за престъпни елементи, и Съливан щеше да изглежда точно така.

– Чудесно.

По-нататък всичко стана отчайващо скучно. Както повечето д.ч.п. хранилища, „Сайка Сек“ беше просто един гигантски комплекс от складове с климатични инсталации. Обикаляхме из подземни зали, охладени до температура между 7 и 11 градуса по Целзий, както препоръчват производителите на изменен въглерод, гледахме рафтове с едроформатни трийсетсантиметрови дискове и се възхищавахме на роботите доставчици, които препускаха по широки релси покрай стените на складовете.

– Системата ни е дуплекс – съобщи гордо Найман. – Всеки клиент се съхранява на два отделни диска в различни части на сградата. Разпределят се по метода на случайните числа, само централният процесор може да открие и двата, а в системата има вградени ограничения срещу едновременното използване на двете копия. За да причините сериозни щети, трябва да проникнете тук и на два пъти да преодолеете охранителната система.

Аз издавах любезни възклицания.

– Сателитните ни връзки се осигуряват чрез мрежа от най-малко осемнайсет обезопасени орбитални платформи, наемани в произволна последователност. – Найман почваше да се увлича от собствената си рекламна реч. Сякаш бе забравил, че и двамата с Прескот нямаме намерение да използваме услугите на „Сайка Сек“. – Нито една от платформите не се наема за по-дълго от двайсет секунди. Данните за дистанционно съхранение се предават чрез пряко прехвърляне, тъй че няма начин да бъдат прехванати.

Строго погледнато, това не бе съвсем вярно. Ако разполагаш със съдействието на достатъчно мощен изкуствен разум, рано или късно ще налучкаш и начин за прехващане на прякото прехвърляне, но това е в сферата на фантазиите. Враговете, които могат да насъскат изкуствен разум насреща ти, няма да си играят на пукотевица с квантов бластер. По тая нишка нямаше да стигна доникъде.

– Мога ли да получа достъп до клонингите на Банкрофт? – попитах внезапно аз.

– От правна гледна точка ли? – Прескот сви рамене. – Доколкото знам, мистър Банкрофт ви е дал картбланш.

Картбланш? Прескот ме обсипваше с тия думи още от сутринта. Имах чувството, че усещам вкуса им – вкус на стар пергамент. Подобни думи би използвал героят на Ален Мариот в разговор с полицай от епохата на Заселването.

Е, вече си на Земята. Обърнах се към Найман, който кимна неохотно.

– Само че има определени процедури.

Върнахме се обратно на приземното ниво по коридори, които неудържимо ми напомняха за онези в Централното хранилище на Бей Сити точно защото помежду им имаше огромна разлика. Не видях следи от гумени колела – сигурно пренасяха телата на въздушна възглавница – а стените на коридорите бяха боядисани в пастелни тонове. Прозорците, които отвън приличаха на средновековни бойници, бяха разкрасени отвътре с вълнисти рамки в стил Гауди. На един ъгъл минахме край жена, която ги чистеше ръчно. Вдигнах вежди. Ама че екстравагантно!

Найман забеляза погледа ми.

– Има дейности, с които роботите просто не могат да се справят както трябва – каза той.

– Вярвам ви.

Отляво се появи банката за клонинги – поредица от масивни, плътно запечатани врати, покрити със стоманени орнаменти като онези по рамките на прозорците. Спряхме пред една от тях и Найман надникна в ретиналния скенер. Вратата плавно плъзна навън – беше от тунгстенова стомана с дебелина цял метър. Зад нея имаше камера, дълга около четири метра, с подобна врата в отсрещния край. Влязохме вътре и вратата се затвори зад нас с тих тътен, от който ушите ми заглъхнаха.

– Камерата е херметична – обясни словоохотливо Найман.

– Ще бъдем почистени с ултразвук, за да не внесем замърсители в клонинговата банка. Не се безпокойте.

На тавана замига виолетова светлина в знак, че почистването е почнало, сетне втората врата се отвори също тъй плавно като първата. Прекрачихме в семейната гробница на рода Банкрофт.

И друг път бях виждал подобни инсталации. Рейлийн Кавахара поддържаше на Ню Пекин малко хранилище за клонингите си, а Корпусът, естествено, ги има в изобилие. Но такова нещо виждах за пръв път.

Овалната, сводеста зала навярно запълваше двата етажа на сградата. Беше огромна, колкото храмовете на Харлановия свят. Осветлението бе слабо, мътно оранжево, а температурата – телесна. Отвсякъде ни обграждаха торби с клонинги – полупрозрачни, нашарени с вени контейнери в същия оранжев цвят като осветлението, закачени за тавана с маркучи и въжета. Вътре смътно се различаваха клонингите, сгърчили крайниците си в позата на зародиш, но съвсем възрастни. Или поне повечето от тях; към върха на купола различих по-дребни торби, където отглеждаха новите попълнения. Контейнерите бяха органични, груб аналог на майчината утроба, и растяха заедно със зародиша, за да достигнат в долния край на залата дължина около метър и половина. Цялата реколта висеше като някакъв безумен паноптикум, очакващ незнайна сила да го раздвижи за кошмарно представление.

Найман се изкашля и ние с Прескот се изтръгнахме от смаяното вцепенение, което ни обзе още на прага.

– Подредбата може да ви изглежда хаотична – каза той, – но всъщност е проектирана от компютър.

– Знам – кимнах аз и пристъпих към една от долните торби. – Чрез фрактално проектиране, нали?

– Ммм… да – кимна Найман, сякаш го дразнеше, че знам толкова много.

Вгледах се в клонинга. Зад мембраната, само на сантиметри от мен, сред утробната течност дремеше лицето на Мириам Банкрофт. Косата й беше навита на дълга, змийска плитка отстрани на главата и пристегната с мрежичка.

– Цялото семейство е тук – прошепна Прескот зад рамото ми. – Съпруг, съпруга и шейсет и едно деца. Повечето имат само по един или два клонинга, но Банкрофт и жена му държат по шест. Впечатляващо, а?

– Да.

Неволно вдигнах ръка и докоснах мембраната над лицето на Мириам Банкрофт. Беше топла и леко поддаваше. Тъканта бе удебелена и загрубяла около местата, където влизаха маркучите за подхранващи течности и отделяне на отпадъците. Забелязах и малки пъпчици – следи от спринцовки за взимане на проби или за въвеждане на стимуланти в кръвта. Мембраната заздравяваше след такива дребни увреждания.

Обърнах гръб на спящата жена и погледнах Найман.

– Всичко това е много хубаво, но едва ли вадите някой от тези екземпляри при всяко идване на Банкрофт. Трябва да имате и резервоари.

– Насам.

Найман ни направи знак да го последваме и тръгна към дъното на камерата, където в стената имаше нова херметична врата. Най-долните торби се полюшваха призрачно от движението на въздуха и веднъж ми се наложи да отскоча, за да не докосна една от тях. Пръстите на Найман изиграха кратък танц по клавиатурата върху вратата и попаднахме в дълга, ниска зала, чието болнично осветление ми се стори почти ослепително след утробния полумрак на основното хранилище. Край едната стена видях редица от осем метални цилиндъра, почти като онзи, в който се бях събудил предния ден. Но за разлика от неговата гола метална повърхност, протрита от всекидневна употреба, тези тук бяха покрити с дебел гланцов слой кремава боя, а около прозорчето за наблюдение и изводите на разните системи имаше жълти ивици.

– Камери за пълна поддръжка на жизнените функции – обясни Найман. – По принцип поддържат същата среда както в другото отделение. Тук се извършва презареждането. Докарваме новите клонинги както са си с торбите и ги вкарваме вътре. Подхранващата течност в камерите съдържа ензим, който разгражда мембраната и така се избягва каквато и да било травма при прехвърлянето. За предотвратяване на риск от зараза цялата клинична дейност се извършва от персонал, настанен в синтетични носители.

С крайчеца на окото си зърнах отегчената гримаса на Уму Прескот и едва не се усмихнах.

– Кой има достъп до тази камера?

– Аз и упълномощеният персонал, който знае кода за съответния ден. И собствениците, разбира се.

Тръгнах покрай цилиндрите, като се навеждах да погледна екранчето с данни върху всеки от тях. В шестия имаше клонинг на Мириам, а в седмия и осмия – два на Наоми.

– Държите в готовност две копия на дъщерята?

– Да. – За момент Найман сякаш се озадачи, после изражението му стана снизходително. Сега имаше шанс да си възвърне загубените точки от моите знания за фракталното проектиране. – Не сте ли осведомен за сегашното й състояние?

– Да, тя е на психохирургия – промърморих аз. – Но това не обяснява защо са й две бройки.

Найман стрелна поглед към Прескот, сякаш искаше да намекне, че с разкриването на тази информация нагазва в адвокатска територия. Тя се изкашля.

– „Сайка Сек“ има инструкции от мистър Банкрофт винаги да държи в пълна готовност негов резервен клонинг и клонинги на най-близките му роднини. Докато мис Банкрофт е на лечение във Ванкувърското психиатрично хранилище, двата й носителя се съхраняват тук.

– Семейство Банкрофт обича да редува носителите си – поясни Найман. – Мнозина наши клиенти го правят, така е по-практично. Човешкото тяло се възстановява като по вълшебство, ако е съхранявано правилно, а освен това ние, разбира се, предлагаме пълен пакет от клинични услуги при по-сериозни увреждания. На много разумна цена.

– Не се и съмнявам. – Аз отново погледнах крайния цилиндър и се усмихнах. – И все пак не можете да сторите кой знае какво, щом главата се е изпарила, нали?

Настана кратко мълчание. Прескот гледаше втренчено горния ъгъл на залата, а подвитите устни на Найман заприличаха почти на анус.

– Смятам забележката за крайно безвкусна – каза накрая директорът. – Имате ли други съществени въпроси, мистър Ковач?

Спрях до цилиндъра на Мириам Банкрофт и надникнах вътре. Макар фигурата да бе замъглена от прозрачната плоча и поддържащия гел, чувственото й излъчване си оставаше все тъй мощно.

– Само един въпрос. Кой решава кога да се сменят носителите?

Найман се озърна към Прескот, сякаш за да потърси правна подкрепа за отговора си.

– Упълномощен съм лично от мистър Банкрофт да извършвам прехвърлянето при всяко негово дигитализиране, освен ако официално ми бъде наредено обратното. В случая нямах подобно нареждане.

Усещах как нещо дразни тънкия ми емисарски усет; нещо някъде пасваше твърде точно. Още бе твърде рано, за да придам на усещането конкретна форма. Озърнах се.

– Всяко влизане тук се проследява, нали?

– Естествено – отвърна Найман, все още с хладен тон.

– Имаше ли оживление, когато Банкрофт замина за Осака?

– Не повече от обичайното. Мистър Ковач, полицията вече прегледа записите. Наистина не виждам каква стойност…

– Сметнете го за мой каприз – предложих аз, без да го гледам, и емисарският тон на гласа ми го накара да млъкне като изключен.

Два часа по-късно гледах през прозореца на друго автотакси, докато излитахме от площадката пред Алкатрас и се издигахме над Залива.

– Открихте ли каквото търсехте?

Хвърлих поглед към Уму Прескот и се запитах дали усеща какво разочарование лъха от мен. Мислех, че вече съм засякъл повечето външни белези за емоциите на новия ръкав, но бях чувал за адвокати, обучени в изкуството на емпатията, които разгадават душевното състояние на свидетеля по най-неуловими признаци. А тук, на Земята, не би ме изненадало, ако се окажеше, че Уму Прескот е вградила в красивата си абаносова глава пълен комплект от инфрачервени и инфразвукови сензори за тяло и глас.

Данните от 16 август, четвъртък, за посещенията в хранилището на Банкрофт бяха напълно лишени дори и от намек за нещо подозрително. Осем сутринта – Банкрофт идва заедно с две сътруднички, съблича се и ляга в контейнера за изчакване. Сътрудничките отнасят дрехите му. Четиринайсет часа по-късно резервният му клонинг излиза мокър от съседния контейнер, взима хавлия от дежурната сътрудничка и отива да се изкъпе. Разменят само няколко шеговити думи. Нищо повече.

Свих рамене.

– Не знам. Наистина все още не знам какво търся.

Прескот се прозина.

– Тотална Абсорбция, а?

– Да, точно така. – Погледнах я по-внимателно. – Много ли знаете за Корпуса?

– Не особено. Чела съм материали по наказателно право на ООН. Не е трудно да усвоиш терминологията. Е, какво абсорбирахте досега?

– Само това, че твърде много дим се събира около нещо, за което властите твърдят, че изобщо не е горяло. Срещали ли сте се с лейтенанта, който разследва случая?

– Кристин Ортега. Разбира се. Няма скоро да я забравя. Почти цяла седмица си крещяхме от двете страни на бюрото й.

– Впечатления?

– От Ортега ли? – Прескот сякаш се изненада. – Добро ченге, доколкото мога да преценя. Има репутация на костелив орех. В отдел „Органични увреждания“ са най-коравите полицаи, тъй че едва ли е лесно да си спечелиш подобна слава. Водеше случая компетентно…

– Не и според Банкрофт.

Мълчание. Прескот ме погледна предпазливо.

– Казах „компетентно“. Не „упорито“. Ортега си свърши работата, но…

– Но не харесва Матовете, нали?

Ново мълчание.

– Бързо схващате уличния жаргон, Ковач.

– Не е трудно да усвоиш терминологията – скромно отвърнах аз. – Смятате ли, че Ортега не би закрила случая, ако Банкрофт не беше Мат?

Прескот се позамисли.

– Това е доста разпространен предразсъдък – бавно изрече тя. – Но не ми се вярва Ортега да е приключила разследването заради това. Според мен тя просто видя, че работата е неблагодарна. Полицейската система за повишение отчасти се основава на броя разкрити престъпления. В случая нямаше изгледи за бързо разкриване, а мистър Банкрофт беше жив, така че…

– Имала си е по-важни задачи, а?

– Да, нещо такова.

Отново се загледах през прозореца. Таксито прелиташе над стройни многоетажни кули и претъпкани с коли улици между тях. Усетих как в мен отново се надига старата ярост, нямаща нищо общо със сегашните ми проблеми. Нещо, което се бе трупало през годините в корпуса като емоционална нечистотия по повърхността на душата. Вирджиния Видаура; Джими де Сото, който издъхна в ръцете ми на Иненин; Сара… Каталог на неудачника, както и да го погледнеш.

Изключих тази мисъл.

Белегът над окото ме сърбеше, в пръстите ми тръпнеше жажда за никотин. Разтрих белега. Не посегнах към цигарите. Тази сутрин по някое време бях решил да ги откажа. Внезапно ми хрумна една неочаквана мисъл.

– Прескот, вие ми избрахте този носител, нали?

– Моля? – Тя преглеждаше нещо на ретиналния си екран и й трябваше време, за да се съсредоточи върху мен. – Какво казахте?

– Този носител. Вие го избрахте, нали?

Тя се навъси.

– Не. Доколкото знам, изборът бе направен от мистър Банкрофт. Ние само осигурихме списъка според неговите изисквания.

– Не, той ми каза, че адвокатите му уредили въпроса. Определено.

– О. – Лицето й просветля и тя се усмихна леко. – Мистър Банкрофт има множество адвокати. Вероятно е уредил въпроса чрез друга кантора. Защо?

Изсумтях.

– Нищо. Бившият собственик на това тяло е бил пушач, а аз не съм. Ужасна досада.

Усмивката на Прескот се разшири.

– Ще ги откажете ли?

– Ако ми остане време. Сделката с Банкрофт е ясна: разнищя ли случая, прехвърлят ме обратно, независимо от разноските, тъй че в дългосрочен план няма значение. Просто мразя да се събуждам сутрин с гадости в гърлото.

– Мислите ли, че ще успеете?

– Да откажа пушенето ли?

– Не, да разнищите случая.

Погледнах я ни лук ял, ни лук мирисал.

– Нямам друг избор, мис Прескот. Четохте ли условията на договора?

– Да, аз ги съставих. – Прескот ми върна същия поглед, но дълбоко в него съзрях следи от притеснение и само това ме възпря да не смачкам носа й с един саблен удар.

– Гледай ти – казах аз и отново се загледах навън.

„И да си натъпча юмрука до лакът на жена ти в путката, пък ти да гледаш шибан Мат такъв, дето не можеш“

Смъкнах обръча от челото си и примигах. Текстът бе придружен с грубовати, но изразителни виртуални картинки и инфразвуков съпровод, от който главата ми забръмча.

Прескот ме гледаше със съчувствие от другата страна на бюрото.

– Всичко ли е от тоя сорт? – попитах аз.

– Е, има и по-несвързани. – Тя посочи холографския дисплей над бюрото, върху който примигваха в зелени и сини тонове изображения на файловете, които проверявах. – Този раздел сме го нарекли „Б и Ш“. Бесни и шантави. Всъщност повечето от тия типове са прекалено затънали, за да представляват сериозна заплаха, но не е много приятно да знаеш, че са на свобода нейде навън.

– Ортега прибра ли някого?

– Не е по нейната част. Отделът за комуникационни престъпления хваща от време на време някоя откачалка, стига да вдигнем повече шум, но при сегашното състояние на технологиите е толкова лесно да се прикрият следите, че цялата работа заприличва на тичане подир мъгла. А дори и когато ги хванат, всичко се разминава с няколко месеца на съхранение. Чиста загуба на време. Обикновено се задоволяваме да пазим тия послания, докато Банкрофт каже, че можем да ги изтрием.

– И не е имало нищо ново през последните шест месеца?

Прескот сви рамене.

– Може би религиозните маниаци. Има известно нарастване на посланията от католици заради Резолюция 653. Публична тайна е, че мистър Банкрофт има неофициално влияние в Съда на ООН. А и някаква марсианско-археологическа секта вдига врява около онази Песенна кула, която държи в дома си. Доколкото чух, миналия месец е имало кръгла годишнина от мъченическата смърт на техния основател поради пробив в скафандъра. Но никой от тия хора не разполага с умения и възможности да проникне през външната охрана на Слънчевия дом.

Килнах стола си назад и се загледах в тавана. Клин от сиви птици пореше небето в южна посока. Смътно дочувах техните глухи, квакащи крясъци. Кабинетът на Прескот беше в екологичен стил – четирите стени, таванът и подът излъчваха виртуални изображения. Поради това сивото й метално бюро бе разположено най-нелепо върху полегат тревист склон, над който слънцето клонеше към залез, а в далечината пасеше стадо добитък и от време на време се чуваха птичи песни. Рядко бях виждал толкова чиста картина.

– Прескот, какво можете да ми кажете за Лейла Бегин?

Настаналата тишина върна погледа ми към нея. Уму Прескот зяпаше нейде из ливадата.

– Предполагам, че Кристин Ортега ви е дала това име – бавно изрече тя.

– Да. – Аз отпуснах стола и вдигнах глава. – Всъщност ми препоръча да го подхвърля пред вас и да видя какво ще излезе.

Прескот се завъртя към мен.

– Не виждам какво общо може да има това със случая.

– Нищо, нека опитаме.

– Много добре. – Гласът й сякаш превключи на нов тон и тя ме изгледа предизвикателно. – Лейла Бегин била проститутка. Може още да е такава. Преди петдесет години Банкрофт бил неин клиент. Чрез поредица от несдържани коментари това станало известно на Мириам Банкрофт. Двете жени се срещнали на някакво обществено събитие в Сан Диего и както съм чувала, решили да отидат заедно в тоалетната, където Мириам Банкрофт смазала Лейла Бегин от бой.

Озадачено се вгледах в лицето на Прескот.

– И това ли е всичко?

– Не, не е всичко, Ковач – уморено отвърна тя. – Бегин била бременна в шестия месец. Заради побоя загубила детето. Физически е невъзможно да включиш в зародиша гръбначна приставка, тъй че смъртта била истинска. Полага се евентуална присъда от трийсет до петдесет години.

– От Банкрофт ли е било бебето?

Прескот сви рамене.

– Спорен въпрос. Бегин не разрешила да вземат от зародиша генетична проба. Казала, че няма значение кой е бащата. Вероятно е сметнала, че от гледна точка на пресата съмнението струва повече от едно окончателно „не“.