Текст книги "Суперкомандос"

30.

Подготовката на Кавахара беше безупречна.

На другата сутрин точно в осем пред „Хендрикс“ кацна лимузина с емблемата на „Джаксол“. Слязох да я посрещна и открих, че на задната седалка са натрупани кутии с етикети на китайски.

Когато ги отворих в стаята си, кутиите се оказаха пълни с висококачествени покупки, за които Серенити Карлайл би дала мило и драго: два костюма в пясъчен цвят точно по размерите на Райкър, шест ръчно ушити ризи с емблемата на „Джаксол“, мобилен телефон със същата емблема и малък черен диск с тампон за ДНК-код.

Изкъпах се, избръснах се, облякох се и седнах да изгледам диска. Върху екрана изникна съвършено изображение на Кавахара.

– Добро утро, Такеши-сан, и добре дошъл в „Джаксол Комюникейшънс“. В момента ДНК-кодът от този диск е включен към кредитна сметка на името на Мартин Джеймс Андерсън. Както вече споменах, предварителното набиране на специален код ще предотврати евентуално засичане с генетичните данни на Райкър от сметката, която ти уреди Банкрофт. Моля, обърни внимание на кода, който следва.

Изчетох поредицата цифри и отново се вгледах в лицето на Кавахара.

– Сметката в „Джаксол“ ще поеме всички разходи в рамките на разумното и е програмирана да изчезне след изтичането на нашето десетдневно споразумение. Ако желаеш да закриеш сметката по-рано, набери два пъти кода, сложи генетичен подпис и отново повтори кода. По някое време днес Треп ще се свърже с теб чрез корпоративния телефон, затова го носи непрекъснато. Айрин Елиът ще бъде презаредена в десет без петнайсет вечерта. Докато приемаш това съобщение, „Силсет Холдинг“ вече ще е получил твоята пратка. След консултация с експертите си аз съставих списък на апаратурата, от която вероятно ще се нуждае Елиът, както и на доверени доставчици, които ще изпълнят дискретно поръчката. Списъкът ще се разпечата след малко. Плащай всичко чрез сметката в „Джаксол“. Ако се нуждаеш от повторение на някоя подробност, дискът ще остане достъпен още осемнайсет минути, след което ще се самоизтрие. От този момент нататък разчитай само на себе си.

Устните на Кавахара се разтеглиха в сладникаво-студена усмивка и образът избледня. Принтерът разпечата списъка на апаратурата. Прегледах го набързо, докато слизах към лимузината.

Ортега не се бе върнала.

В „Силсет Холдинг“ ме посрещнаха като наследник от Харлановата династия. Съвсем истински секретарки се втурнаха да ме настанят удобно, докато чаках един техник да донесе метален цилиндър с размерите на халюциногенна граната.

Треп не се впечатли особено. Малко по-рано същата вечер след уговорка по телефона се срещнахме в един бар в Окланд и когато ме видя като служител на „Джаксол“, тя се разсмя кисело.

– Приличаш на някакъв скапан програмист, Ковач. Откъде измъкна тоя костюм?

– Името ми е Андерсън – напомних й аз. – А Андерсън носи тъкмо такива костюми.

Тя направи гримаса.

– Е, Андерсън, когато пак тръгнеш да пазаруваш, вземи и мен. Ще ти спестя куп пари и няма да приличаш на човек, дето води децата до Хонолулу в почивните дни.

Приведох се над малката масичка.

– Знаеш ли, Треп, последния път, когато взе да се заяждаш с облеклото ми, аз те убих.

Тя сви рамене.

– Нищо чудно. Някои хора просто не могат да понесат истината.

– Донесе ли каквото трябва?

Треп сложи длан върху масата и когато я вдигна, между нас лежеше невзрачен сив диск в калъф от бронирана пластмаса.

– Ето. Поръчката е изпълнена. Сега вече знам, че си луд. – В гласа й като че прозвучаха нотки на възхищение. – Знаеш ли какво се полага на Земята за игрички с такова нещо?

Закрих диска с длан и го прибрах.

– Сигурно както навсякъде. Федерално престъпление, двеста години. Забравяш, че нямам избор.

Треп се почеса по ухото.

– Двеста години или пълно изтриване. Никак не ми беше приятно да нося това нещо цял ден. Получи ли останалото?

– Защо питаш? Страхуваш се да не те видят на обществено място с мен?

Тя се усмихна.

– Малко. Дано да знаеш какво вършиш.

И аз се надявах на същото. През целия ден масивният цилиндър, който получих от „Силсет“, сякаш изгаряше дупка в джоба на скъпото ми сако.

Върнах се в „Хендрикс“ и проверих за съобщения. От Ортега нямаше никакви вести. Поседях в стаята, обмисляйки какво точно да кажа на Елиът. В девет слязох до лимузината и потеглих към Централното хранилище.

Изчаках в приемната, докато един млад лекар попълни необходимите документи, после се подписах, където ми посочи. Повечето клаузи в договора за освобождаване под гаранция бяха „от името на“, което наистина ме правеше отговорен за поведението на Айрин Елиът. Тя имаше по-малко права дори от мен след пристигането ми миналата седмица.

Когато Елиът най-сетне излезе от вратата с надпис „само за персонал“, походката й бе неуверена като на човек, станал за пръв път от легло след тежка болест. Потресението от срещата с огледалото беше изписано върху новото й лице. Когато това не ти е професия, съвсем не е лесно да застанеш за пръв път пред непознатия, а лицето, което имаше сега Елиът, се различаваше от пищната блондинка, която си спомнях от холоклуба на нейния съпруг, точно толкова, колкото Райкър от предишния ми носител. Кавахара бе казала, че новият носител е съвместим, и формално погледнато, имаше право. Тялото беше женско, приблизително на подходящата възраст, но приликите свършваха дотук. Предишната Айрин Елиът беше едра, със светла кожа, а този носител лъщеше като медна руда, гледана през водопад. Гъста черна коса обрамчваше лице с очи като тлеещи въглени и устни с цвета на зряла слива, а тялото бе стройно и крехко.

– Айрин Елиът?

Тя залитна и се обърна към мен.

– Да. Кой сте вие?

– Името ми е Мартин Андерсън от западния клон на „Джаксол“. Ние уредихме освобождаването ви под гаранция.

Очите й се присвиха леко и ме огледаха от глава до пети.

– Не приличате на програмист. Освен по костюма, искам да кажа.

– Аз съм консултант по охраната, временно прикрепен към „Джаксол“ за определена задача.

– Тъй ли? Не можахте ли да намерите нещо по-евтино от това? – Тя размаха ръка около тялото си. – Какво има, да не съм станала знаменитост, докато бях на съхранение?

– В известен смисъл – отвърнах сдържано аз. – Може би ще е най-добре да приключим с формалностите и да се махнем оттук. Вън чака лимузина.

– Лимузина?

Смайването в гласа й ме накара за пръв път през този ден да се усмихна истински. Тя подписа документите като замаяна.

– Кой сте в действителност? – попита тя, когато лимузината излетя.

Напоследък май доста хора ми задаваха все този въпрос. Вече почвах и аз да се питам.

Загледах се в навигационния блок на лимузината.

– Приятел – тихо изрекох аз. – Засега не ви трябва да знаете друго.

– Преди да започнем каквото и да било, искам…

– Знам. – В този момент лимузината направи завой. – След около половин час ще бъдем в Ембър.

Продължавах да гледам напред, но усетих топлината на втренчения й поглед отстрани върху лицето си.

– Вие не сте корпоративен служител – отсече категорично тя. – Корпорациите не вършат такива неща. Не и по този начин.

– Корпорациите вършат всичко, което носи печалба. Не оставяйте предразсъдъците да ви заслепят. Не ще и дума, ако им изнася, преспокойно ще изгорят пет-шест села. Но ако изгодата е в това да имаш човешко лице, тутакси ще надянат маската.

– И вие сте тази маска?

– Не съвсем.

– За каква работа ме измъкнахте? Нещо незаконно ли?

Извадих от джоба си цилиндричния контейнер с вируса и й го подадох. Тя го пое с две ръце и огледа корпуса с професионален интерес. От моя гледна точка това бе първата проверка. Бях измъкнал Елиът от хранилището, защото така щеше да бъде моя, както никой друг, осигурен от Кавахара или нает от уличните среди. Но оттук нататък можех да разчитам единствено на инстинкта си и на твърдението на Виктор Елиът, че жена му била много опитна. Изпитвах лека тревога от посоката, в която бях насочил събитията. Кавахара имаше право. Да се правиш на самарянин, понякога излиза доста скъпо.

– Да видим сега. Това тук е симултех-вирус от първо поколение. – Тя произнасяше всяка сричка бавно и презрително. – Колекционерска рядкост, на практика истинска вехтория. И най-модерен корпус за бързо разгръщане с антилокаторна обвивка. Защо не вземете чисто и просто да ми обясните какво става? Готвите удар, нали?

Кимнах.

– Каква е целта?

– Виртуален бардак. Управляван от изкуствен интелект.

Новите устни на Елиът тихо подсвирнаха.

– Ще измъкваме ли някого?

– Не. Ще инсталираме.

– Това? – Тя повдигна цилиндъра. – И какво има вътре?

– „Роулингс 4851“.

Елиът рязко отпусна ръка.

– Не е смешно.

– И не трябва да бъде. Това е спящ вариант на „Роулингс“. Подготвен за бързо разгръщане, както правилно отбелязахте. Кодовете за активиране са в джоба ми. Зареждаме вируса в базата данни на изкуствения интелект, пускаме кодовете и затваряме здраво капака. Ще има допълнителна работа със следящите системи и малко почистване, но, в общи линии, това е ударът.

Тя ме изгледа странно.

– Да не сте някакъв религиозен маниак?

– Не. – Аз се усмихнах леко. – Няма такава работа. Можете ли да го направите?

– Зависи от изкуствения интелект. Имате ли данни за него?

– Не тук.

Елиът ми върна контейнера.

– В такъв случай не мога да отговоря, нали?

– Точно това се надявах да кажете. – Доволен, аз прибрах цилиндъра. – Как е новият носител?

– Не е зле. Имаше ли причина да не си взема старото тяло? Бих била много по-бърза в…

– Знам. За жалост не зависи от мен. Казаха ли ви колко време сте били на склад?

– Някой спомена четири години.

– Четири и половина – уточних аз, като погледнах формулярите за освобождаване. – За съжаление междувременно някой харесал вашето тяло и го купил.

– О.

Тя замълча. Потресението да се събудиш за пръв път в чуждо тяло не е нищо в сравнение с яростта и чувството за измяна, когато узнаеш, че някой някъде носи твоето лице. То е като да узнаеш за изневяра, но със силата и жестокостта на изнасилване. И също както при изневяра или изнасилване нищо не можеш да сториш. Просто трябва да свикнеш.

Когато мълчанието натежа, аз погледнах неподвижния й профил и се изкашлях.

– Сигурна ли сте, че искате да го направите точно сега? Да се приберете у дома, имам предвид.

Елиът почти не ме погледна.

– Да, сигурна съм. Имам дъщеря и съпруг, които не са ме виждали почти пет години. Нима смятате, че това – тя посочи тялото си – ще ме спре?

– Добре казано.

По мрачното крайбрежие пред нас изникнаха светлините на Ембър и лимузината започна да слиза. Наблюдавах Елиът с крайчеца на окото си и забелязах как я обзема нервност. Разтриваше длани в скута си, хапеше устна в ъгълчето на новата си уста. После въздъхна тихо, но съвсем отчетливо.

– Знаят ли, че идвам? – попита тя.

– Не – лаконично отвърнах аз. Не исках да водя подобен разговор. – Договорът е между вас и западния клон на „Джаксол“. Не засяга семейството ви.

– Но вие ми уредихте среща. Защо?

– Много си падам по семейни сбирки – отсякох аз и забих поглед в тъмната грамада на самолетоносача под нас.

Кацнахме в пълно мълчание. Автолимузината направи завой, за да се изравни с местното движение и докосна земята на около двеста метра северно от „База данни Елиът“. Плавно продължихме по крайбрежния път под холограмите на Анчана Саломао и спряхме безупречно срещу тясната фасада. Назъбената дупка беше запълнена с нов монитор и външната врата бе затворена, но остъклената канцелария в дъното светеше.

Слязохме и прекосихме улицата. Вратата се оказа не само затворена, но и заключена. Айрин Елиът нетърпеливо заблъска с мургава длан и някой лениво се надигна от стола в канцеларията. След малко Виктор Елиът излезе в трансмисионната зала и се зададе към нас. Сивата му коса беше разчорлена, а лицето сънено и подпухнало. Погледна ни с типичния замътен поглед на хакер, който твърде дълго е бродил из мрежите. Надрусан от информация.

– Кой, по дяволите… – Той млъкна, защото ме разпозна. – Какво дириш тук, скакалецо? И коя е тази?

– Вик? – едва изрече Айрин Елиът. – Вик, аз съм.

Няколко секунди Елиът прехвърляше поглед ту към лицето ми, ту към крехката азиатка до мен. После смисълът на онова, което бе чул, го блъсна като камион. Той залитна от удара.

– Айрин – прошепна Елиът.

– Да, аз съм – отвърна дрезгаво тя.

По бузите й бликнаха сълзи. Известно време двамата се гледаха през стъклото, после Виктор Елиът припряно отключи вратата, блъсна я настрани и меднокожата жена се хвърли в ръцете му. Вкопчиха се в прегръдка, която сякаш рискуваше всеки миг да строши крехките кости на новия носител. Аз се загледах към уличните лампи покрай морето.

Най-сетне Айрин Елиът си спомни за мен. Отдръпна се от съпруга си и завъртя глава, като примигваше и размазваше сълзите с юмрук.

– Може ли…

– Разбира се – отвърнах спокойно аз. – Ще чакам в лимузината. До утре.

Зърнах обърканата физиономия на Виктор Елиът, докато жена му го изтласкваше навътре. Кимнах му добродушно и се отправих към паркираната лимузина край плажа. Вратата се затръшна зад мен. Опипах джобовете си и намерих смачкания пакет цигари на Ортега. Минах край лимузината, опрях се на парапета, запалих една от сплесканите цигари и докато димът нахлуваше в дробовете ми, за пръв път се отървах от чувството, че предавам някого или нещо. Долу на плажа прибоят пееше своята призрачна песен по пясъка. Приведох се над парапета и заслушах белия шум на вълните. Не разбирах как мога да се чувствам тъй спокоен, когато все още нищо не е уредено. Ортега не се завърна. Кадмин все още бродеше на свобода. Кавахара все още ме държеше за гушата и все още не знаех защо е бил убит Банкрофт.

И все пак сред толкова много тревоги имаше място и за малко покой.

„Взимаш каквото ти се предлага и понякога това стига.“

Плъзнах поглед покрай вълните. Отвъд тях океанът беше черен и тайнствен, чезнеше в нощта и се сливаше с нея. Трудно се различаваше дори грамадата на заседналия „Гарант на свободната търговия“. Представих си как Мери Лу Хинчли пада към жестокия сблъсък с водата, после смазаното й тяло потъва под вълните, за да намери кратък покой преди идването на морските хищници. Колко дълго бе лежала там, преди теченията да върнат останките обратно при себеподобните й? Колко дълго я бе държал мракът?

Мислите ми се носеха безцелно, смекчени от неясното чувство на примирение и покой. Видях античния телескоп на Банкрофт, насочен към небесата и светлите точици, представляващи първите неуверени човешки крачки отвъд границите на Слънчевата система. Крехки ковчези, понесли дигитално записаните съзнания на милион първопроходци и банки със замразени ембриони, които някой ден можеха да се превърнат в техни носители на далечните светове, ако се сбъднеха обещанията от загадъчните астронавигационни карти на марсианците. Ако не, щяха да летят вечно, защото Вселената не е почти нищо друго, освен нощ и мрачен океан.

Вдигнах вежди на собствените си дълбокомислени разсъждения, отдръпнах се от парапета и вдигнах поглед към холографското лице на Анчана Саломао. Нощта бе изцяло нейна. На равни интервали призрачното лице оглеждаше пустата улица с безпристрастно състрадание. Гледайки умиротворените й черти, не ми бе трудно да разбера защо Елизабет Елиът е искала тъй отчаяно да достигне нейните висоти. Аз самият бих дал много за подобно далечно спокойствие. Насочих вниманието си към прозорците над информационния център. Вътре светеше и за момент пред единия прозорец се мярна гол женски силует. Въздъхнах, метнах в канавката остатъка от цигарата и се приютих в лимузината. Нека Анчана да стои на стража. Взех да сменям напосоки развлекателните канали на таблото и оставих безсмислената лавина от образи и звуци да ме унесе в полудрямка. Нощта течеше покрай колата като хладна мъгла и имах смътното чувство, че се рея все по-далече от светещите прозорци на Елиът, че отплавам с откъсната котва навътре в морето и няма какво да спре пътя ми към хоризонта, където се надигаше буря…

Стресна ме рязко почукване по стъклото до главата ми. Подскочих и видях Треп да стои търпеливо отвън. Тя ми махна да отворя прозореца, после се приведе с широка усмивка.

– Кавахара бе права за теб. Да спиш в колата, та онази гмуркачка да може да се изчука спокойно. Заблудена душа си, Ковач, само свещеник става от теб.

– Затваряй си устата, Треп – казах раздразнено аз. – Кое време е?

– Около пет. – Тя извъртя очи да погледне хроночипа. – Пет и шестнайсет. Скоро ще се развидели.

С усилие се надигнах върху седалката и усетих по езика си вкуса на единствената цигара за снощи.

– Какво правиш тук?

– Наглеждам те. Не искаме Кадмин да ти види сметката, преди да доставиш стоката на Банкрофт, нали? Хей, това „Разрушителите“ ли са?

Проследих погледа й към все още включеното табло, което предаваше някакъв спортен репортаж. Миниатюрни фигурки търчаха напред-назад по разграфено поле под съпровода на едва доловим коментар. Кратко сблъскване между двама играчи накара публиката да забръмчи като кошер. Сигурно бях намалил звука, преди да заспя. Изключих таблото и в настаналия полумрак видях, че Треп е права. Тъмнината бе избледняла до мек синкав сумрак, който пълзеше над сградите като петно от белина върху тъканта на нощта.

– Значи не си запалянко, а? – Треп кимна към екрана. – И аз не бях, но ако живееш по-дълго в Ню Йорк, постепенно ти става навик.

– Треп, как ще ме пазиш, по дяволите, като си пъхнала глава тук и зяпаш екрана?

Треп ме изгледа обидено и отдръпна глава. Излязох от лимузината и се разкърших в хладния въздух. Над нас Анчана Саломао бе все тъй ослепителна, но прозорците на Елиът вече не светеха.

– Бяха будни допреди два часа – съобщи услужливо Треп. – Боях се, че може да духнат, затова проверих отзад.

Вдигнах очи към тъмните прозорци.

– Защо им е да бягат? Тя дори не чу какви са условията на сделката.

– Е, хората обикновено се стряскат, когато ги забъркат в нещо, за което се полага изтриване.

– Не и тази жена – отсякох аз и се запитах дали си вярвам.

Треп сви рамене.

– Както речеш. Но все още мисля, че си луд. Кавахара има гмуркачи, дето ще свършат същата работа дори от сън да ги вдигнеш.

Не отговорих нищо, защото мотивите ми да отхвърля предложението на Кавахара за техническа помощ бяха изцяло инстинктивни. Хладната увереност на прозренията ми за Банкрофт, Кавахара и Резолюция 653 бе избледняла покрай напрегнатата подготовка на удара, а всички чувства на удовлетворение изчезнаха, когато Ортега си тръгна. Сега ми оставаше само притискането на крайния срок, студената зора, звукът на вълните по плажа. Вкусът на Ортега в устата ми и топлината на нейното дългокрако тяло, сгушено до моето, бяха като тропически остров, който бавно чезне зад кърмата.

– Мислиш ли, че толкова рано ще намерим отворено заведение, където да предлагат кафе? – попитах аз.

– В това забутано градче? – Треп вдъхна през зъби. – Едва ли. Но на идване видях автомати. Все ще има поне един за кафе.

Аз сбръчках нос.

– Кафе от машина?

– Хей, откога се извъди такъв познавач? Живееш в хотел, дето си е просто един голям автомат. За бога, Ковач, живеем в Машинната ера. Не са ли ти го казали?

– Имаш право. Далече ли е?

– На един-два километра. Ще вземем моята кола, та да не се стресне госпожа младоженката, ако случайно надникне през прозореца.

– Прието.

Последвах Треп към паркираната отсреща ниска черна кола, покрита, както ми се стори, с противорадарен слой. Настанихме се в луксозното купе, изпълнено с лек дъх на сандалово дърво.

– Твоя ли е?

– Не, под наем. Взех я, след като се върнахме от Европа. Защо?

Поклатих глава.

– Няма значение.

Треп включи двигателя и колата плъзна безшумно като призрак по крайбрежния булевард. Гледах към морето и се борех с някакво неопределено чувство на безсилие. След краткия сън в лимузината бях раздразнителен. Всяка подробност от ситуацията изведнъж почваше да ме гложди – от липсата на яснота около смъртта на Банкрофт до неуспеха на отказа ми от цигарите. Имах чувството, че предстои лош ден, а слънцето още не бе изгряло.

– Обмисли ли какво ще правиш, когато приключим?

– Не – мрачно отвърнах аз.

Открихме автоматите на една уличка, която се спускаше от края на градчето към плажа. Очевидно бяха монтирани за туристическата клиентела, но окаяното състояние на навесите подсказваше, че и тук бизнесът е закъсал, както в „База данни Елиът“. Треп паркира колата отсреща и отиде за кафе. Гледах я през стъклото как рита и блъска, докато машината най-сетне неохотно отпусна две пластмасови чашки. Треп се върна и ми подаде едната.

– Тук ли да го изпием?

– Да, защо не?

Дръпнахме загряващите капачки и се заслушахме в съскането им. Не си свършиха много добре работата, но кафето имаше съвсем поносим вкус и определено ободряваше. Усетих как умората се отърсва от плещите ми. Пиехме бавно и гледахме морето, обгърнати в почти приятелско мълчание.

– Веднъж и аз кандидатствах за Корпуса – каза внезапно Треп.

Озърнах се любопитно.

– Тъй ли?

– Да, преди доста време. Отхвърлиха ме заради психическия профил. Липса на преданост, така казаха.

Аз изсумтях.

– Логично. Не си служила в армията, нали?

– А ти как мислиш?

Тя ме погледна тъй, сякаш току-що бях подхвърлил, че има полицейско досие за тормоз на деца. Разсмях се уморено.

– Мисля, че не си служила. Разбираш ли, те търсят хора с психически отклонения. Затова набират повечето си кандидати от военните.

Треп се обърка.

– Аз имам психически отклонения.

– Да, не се съмнявам, но работата е там, че броят на цивилните с подобни отклонения плюс склонност към работа в екип клони към нулата. Това са противоположни неща. Шансовете да възникнат едновременно по естествен път в един и същ човек са нищожни. Военното обучение хваща нормата и я прави на пух и прах. Премахва всякакви задръжки спрямо ненормалното поведение и същевременно изгражда фанатична вярност към групата. Двете вървят в пакет. Войниците са идеален материал за Емисарския корпус.

– Като те слушам, май съм извадила късмет.

Няколко секунди гледах хоризонта и си припомнях.

– Да. – Допих кафето. – Хайде да се връщаме.

Докато пътувахме обратно по булеварда, нещо в мълчанието между нас се промени. Нещо, което досущ като постепенно просветляващата зора около колата бе едновременно неуловимо и властно.

Когато спряхме пред информационния център, Айрин Елиът се подпираше на лимузината и гледаше морето. От мъжа й нямаше и помен.

– По-добре остани тук – казах аз на Треп и излязох. – Благодаря за кафето.

– Моля.

– Предполагам, че още известно време ще те виждам в огледалото.

– Едва ли ще ме видиш изобщо, Ковач – заяви жизнерадостно Треп. – Тая игра я владея по-добре от теб.

– Тепърва ще разберем.

– Да, бе. Пак ще се видим. – Докато се отдалечавах, тя повиши глас. – И гледай да не издъниш удара. Много неприятно ще се получи.

Тя даде заден ход, после излетя демонстративно с провиснала предница, като раздра тишината с вой на турбини и мина на бръснещ полет над главите ни, преди рязко да завие към океана.