Текст книги "Суперкомандос"

27.

На връщане от аерогарата смених три таксита, като всеки път плащах в брой, после се настаних в един евтин хотел в Окланд. Ако някой ме издирваше по електронен път, щеше да загуби известно време, а бях почти сигурен, че не са ме следили. Изглеждаше малко параноично – в края на краищата вече работех за лошите, тъй че нямаше защо да ме следят. Но не ми хареса ироничното подмятане на Треп „обаждай се“, докато ме изпращаше към полета за Бей Сити. Освен това все още не бях сигурен какво точно ще правя, а щом аз не знаех, определено не исках някой друг да разбере преди мен.

В стаята имаше седемстотин шейсет и осем канала, холографско порно и канал за текущите новини, самопочистващо се двойно легло, което вонеше на дезинфекция, и самоподдържаща се душ-кабина, която почваше да се отлепва от стената. Надникнах през единствения зацапан прозорец. В Бей Сити минаваше полунощ и ръмеше ситен дъждец. Уговореното ми време с Ортега вече изтичаше.

На десетина метра под прозореца се виждаше скосен покрив от фибробетон. До улицата имаше още толкова. Разширените като в пагода горни етажи заслоняваха покрива и улицата. Закрито пространство. След кратко колебание изстисках от блистера на Треп последното хапче и го глътнах, после колкото се може по-тихо отворих прозореца, прехвърлих се през рамката и увиснах навън. Изпънах се докрай, но все пак ми оставаха около осем метра падане.

„Стани първобитен.“ Е, няма по-първобитно от това да скачаш посред нощ през хотелски прозорци.

С надеждата, че покривът наистина е толкова солиден, колкото изглежда, аз разтворих пръсти.

Блъснах се в наклонената повърхност точно както трябва, търкулнах се на една страна и изведнъж открих, че краката ми отново висят в пустотата. Покривът беше солиден, но хлъзгав като пресен белотрев и аз бързо се носех към ръба. Забих лакти надолу, не намерих опора и едва успях да се хвана с една ръка за острия ръб, преди да прелетя през него.

Десет метра до улицата. Ръбът се впиваше в дланта ми, а аз висях и се мъчех да открия евентуални препятствия от рода на паркирани коли или кофи за боклук. Накрая зарязах усилията и се пуснах. Улицата връхлетя и ме блъсна тежко отдолу, но не срещнах нищо остро, а когато се преметнах, наоколо нямаше кофи за боклук, както се бях опасявал. Станах и изтичах към най-близките сенки.

Десет минути по-късно, след като бях пробягал напосоки по цял лабиринт от улици, аз се натъкнах на колона свободни автотаксита. Рязко изскочих от сянката и се качих в петото. Докато излитахме, продиктувах кода на Ортега.

– Кодът приет. Очаквано време на пристигане – след около трийсет и пет минути.

Насочихме се към залива и полетяхме над морето.

Твърде много ръбове.

Откъслеци от предната нощ кипяха из главата ми като зле сготвена рибена яхния. Неапетитни парченца изникваха на повърхността, подскачаха из потоците на паметта и отново потъваха. Треп, включена с джака към бара; Джими де Сото плакне калните си ръце; лицето на Райкър ме гледа иззад звездовидните пукнатини на огледалото. Кавахара също бе някъде там и твърдеше, че смъртта на Банкрофт е самоубийство, но искаше да сложи край на разследването също като Ортега и полицията на Бей Сити. Кавахара знаеше за моята връзка с Мириам Банкрофт, знаеше разни неща за Лорънс Банкрофт и Кадмин.

Махмурлукът въртеше опашка като скорпион, опитвайки да отблъсне бавно прииждащата тежест на хапчетата, които ми даде Треп. Треп, кротката почитателка на дзен-будизма, която бях убил и която очевидно не ми се сърдеше за станалото, защото не го помнеше; защото по нейна представа то не се бе случило с нея.

„Ако някой може да убеди Лорънс Банкрофт, че е умрял от собствената си ръка, това си ти.“

Треп, включена към бара.

„Вирусен удар. Помниш онази чудесия, нали?“

Банкрофт впива очи в мен на балкона в Слънчевия дом. „Не съм от хората, които се самоубиват, а дори и да бях, нямаше да го сторя по такъв глупав начин. Ако имах намерение да умра, сега нямаше да разговаряте с мен.“

И изведнъж разбрах с ослепителна яснота какво ще направя.

Таксито започна да слиза надолу.

– Площадката е нестабилна – предупреди ме педантично машината, докато кацахме на люлеещата се палуба. – Моля, внимавайте.

Пуснах пари в процепа и люкът се отвори към убежището на Ортега. Неголяма стоманена площадка за кацане, оградена с парапет от стоманени въжета, а отвъд парапета – мрачно бурно море под нощно небе, изпълнено с облаци и студен пороен дъжд. Предпазливо изскочих навън и побързах да се хвана за парапета. Таксито излетя и бързо изчезна в дъждовната завеса. Когато престанах да виждам светлините му, аз насочих вниманието си към кораба, върху който стоях.

Площадката се намираше на кърмата и от нея виждах целия кораб. Изглеждаше дълъг около двайсет метра, приблизително две трети от дължината на рибарски траулер в Милспорт, но доста по-тесен. Модулите по палубата имаха гладката, херметична конфигурация на системи за аварийно спасение, но въпреки деловия общ вид никой не би сметнал този плавателен съд за рибарски кораб. На две места над палубата се издигаха неразгънати докрай изящни телескопични мачти, а пред извития нос стърчеше остър бушприт. Това бе яхта. Плаващ дом на богаташ.

От един люк на задната палуба бликна светлина и Ортега се подаде, колкото да ми махне с ръка. Стиснах здраво парапета, нагодих се към люлеенето на кораба и слязох по малката стълбичка отстрани на площадката, после изтичах през задната палуба към люка. Дъждът и вятърът ме тласкаха напред. В светлия кладенец на люка зърнах още една, по-стръмна стълбичка и се спуснах надолу по нея. Над главата ми люкът се затвори с тихо бръмчене.

– Къде беше, дявол да те вземе? – кресна Ортега.

Без да бързам, аз изтръсках мократа си коса и се огледах. Ако това наистина бе плаващ дом на богаташ, то личеше, че въпросният богаташ отдавна не е наминавал насам. Мебелите бяха избутани покрай стените и покрити с полупрозрачен найлон, а лавиците на малкия вграден бар пустееха. Всички прозорци бяха плътно закрити с капаци. Вратите от двете страни водеха към също тъй консервирани помещения.

Въпреки всичко това яхтата излъчваше впечатление за богатство. Столовете и масите под найлона бяха от тъмно полирано дърво, както и ламперията по стените, а лакираните дъски на пода бяха покрити с дебели килими. Останалата част от декора също бе в тъмни тонове, а по стените висяха оригинални картини. Едно платно от емпатистката школа изобразяваше призрачни руини на марсианска корабостроителница по залез-слънце, друго представляваше абстракция, за чието разбиране ми липсваше културна основа.

Чорлава и навъсена, Ортега стоеше сред всичко това, облечена в кимоно от сурова коприна, което навярно бе взела от корабния гардероб.

– Дълга история. – Минах край нея и надникнах през следващата врата. – Едно кафе ще ми дойде добре, ако камбузът действа.

Спалня. Голямо овално легло с набързо отметнати завивки, разположено между малко безвкусни огледала. Тъкмо отстъпвах да погледна през другата врата, когато Ортега ме зашлеви.

Залитнах настрани. Ударът не беше толкова силен, колкото моят срещу Съливан в закусвалнята, но бе нанесен със замах, а и люлеенето на палубата го подкрепи. Коктейлът от махмурлук и болкоуспокояващи също си каза думата. Не паднах, но едва се удържах на крака. Залитайки, за да запазя равновесие, аз вдигнах ръка към бузата си и се втрещих срещу Ортега, която ме гледаше яростно и върху скулите й разцъфтяваха две червени петна.

– Слушай, съжалявам, че те събудих, но…

– Боклук такъв – изсъска тя. – Мръсен, лъжлив боклук.

– Нещо не те раз…

– Мамка ти, Ковач, трябваше да те арестувам. Трябваше да те пъхна в хранилището за онова, дето си го направил.

Почвах да се изнервям.

– Какво съм направил? Дявол да те вземе, Ортега, ще вземеш ли да ми кажеш каква е тая история?

– Днес проверихме паметта на „Хендрикс“ – изрече студено Ортега. – По пладне издействахме предварителна заповед. Всичко от последната седмица. Тъкмо го преглеждах.

Още при първите думи пламналата в мен ярост мигновено изгасна. Сякаш ме бе заляла с кофа морска вода.

– О.

– Да, нямаше много за гледане. – Ортега се завъртя, обгърна раменете си с длани и мина покрай мен към другата врата. – В момента ти си единственият клиент на хотела. Тъй че можех да гледам само теб. И твоите посетители.

Последвах я през втора стая с килим, откъдето се слизаше по две стъпала към тесен камбуз отстрани, прикрит зад дървена преграда. И тук мебелите бяха покрити и струпани край стените, само в отсрещния ъгъл найлонът бе махнат от грамаден видеоекран и приемащия му модул. Самотен стол стърчеше срещу екрана, на който бе застинало лицето на Илайас Райкър, заровено между широко разтворените бедра на Мириам Банкрофт.

– На стола има дистанционно – каза Ортега с глух и далечен глас. – Защо не погледаш, докато аз правя кафе? Да си освежиш паметта. А после имаш да обясняваш доста неща.

Тя изчезна в камбуза, без да ми дава шанс за отговор. Аз пристъпих към застиналия кадър и усетих как нещо влажно се стяга в стомаха ми, докато изображението разбуждаше спомени, наситени със „Сливане Девет“. В безсънния, хаотичен вихър на последното денонощие и половина съвсем бях забравил за Мириам Банкрофт, но сега тя се връщаше в плът и кръв, властна и опияняваща както през онази нощ. Бях забравил и твърдението на Родриго Баутиста, че почти са приключили правните спорове с адвокатите на „Хендрикс“.

Кракът ми се блъсна в нещо и аз сведох очи към килима. До стола имаше голяма чаша кафе, все още пълна наполовина. Зачудих се колко от паметта на хотела е прегледала Ортега. Озърнах се към екрана. Дотук ли бе стигнала? Какво друго бе видяла? И как да играя сега? Вдигнах дистанционното и го прехвърлих от ръка в ръка. Досега съдействието на Ортега бе основна част от плановете ми. Ако я загубех сега, щях да загазя здравата.

Но вътре в мен напираше още нещо. Емоционален изблик, който не исках да призная, защото признаването му би било безумен абсурд. Чувство, което въпреки тревогата ми за други неща от паметта на хотела, бе тясно свързано със сегашната картина върху екрана.

Притеснение. Срам.

Абсурд. Аз поклатих глава. Адски тъпо.

– Не гледаш.

Завъртях се и видях Ортега с две големи чаши в ръцете. Лъхна ме смесен аромат на кафе и ром.

– Благодаря.

Взех едната чаша и отпих, за да спечеля време. Ортега се отдръпна и скръсти ръце.

– И тъй, имало поне петдесет причини Мириам Банкрофт да бъде извън подозрение. – Тя кимна към екрана. – Коя по ред е тази?

– Ортега, това няма нищо общо…

– Ти каза: „Признавам, че Мириам Банкрофт внушава страх“. – Тя поклати глава и отпи от кафето. – Не знам, но това тук не ми прилича на страх.

– Ортега…

– Тя казва: „Искам да спрете“. Цитирам буквално, ако не помниш, върни записа…

Ортега посегна към дистанционното и аз бързо дръпнах ръка.

– Много добре помня какво е казала.

– В такъв случай помниш и сладката сделка, която ти предложи, за да приключиш случая, множеството…

– Ортега, не помниш ли, че и ти искаше да не се занимавам със случая? Сама го каза: очевидно самоубийство и точка. Това не означава, че си го убила, нали?

– Млъквай! – Ортега кръжеше около мен, сякаш държахме ножове, а не чаши с кафе. – Ти я прикриваше. През цялото това време си бил заровил нос в чатала й като някакво скапано послушно кучен…

– Ако си видяла и другото, знаеш, че не е истина. – Опитах се да говоря спокойно, но хормоните на Райкър не ми позволяваха. – Казах на Къртис, че сделката не ме интересува. Преди два дни му го казах, по дяволите.

– Имаш ли представа какво може да направи един прокурор с такъв запис? Мириам Банкрофт се опитва да подкупи детектива на своя съпруг с непозволени сексуални услуги. А, да, признанието за множествено зареждане ще прозвучи много зле в съда, дори и да не бъде доказано.

– Тя ще се измъкне. Знаеш го много добре.

– Ако онзи Мат, нейният мъж, реши да я подкрепи. Което може и да не стори, след като види записа. Това не е Лейла Бегин. Този път моралната ситуация се преобръща с главата надолу.

Намекът за морал прелетя и изхвръкна от границите на спора, но в същия миг осъзнах неприятния факт, че всъщност той е основната тема. Спомних си критичното изказване на Банкрофт за морала на земната култура и се зачудих дали наистина би могъл да гледа главата ми между бедрата на жена си, без да се чувства предаден.

Все още не бях наясно какво изпитвам самия аз във връзка с това.

– И като стана дума за съд, Ковач, онази отрязана глава, дето я донесе от клиниката „Вей“, няма да ти спечели съчувствие. На Земята за нелегално задържане на дигитална личност се полагат от петдесет до сто години. Дори повече, ако докажем, че собственоръчно си отсякъл главата.

– Щях да ти кажа за това.

– Не, нямаше – изръмжа Ортега. – И една шибана думичка нямаше да ми кажеш, ако не беше принуден.

– Виж какво, клиниката така или иначе няма да посмее да предяви обвинения. Имат твърде много за…

– Високомерно копеле! – Чашата глухо изкънтя на пода и Ортега сви юмруци. Сега в очите й пламтеше истинска ярост. – Ти си точно като него, мътните да те вземат. Точно като него! Мислиш ли, че ни трябва скапаната клиника, като имаме запис как прибираш отрязана глава в хотелския хладилник? Там, откъдето идваш, това не е ли престъпление, Ковач? Обезглавяване без съд и присъда…

– Чакай малко. – Аз оставих чашата си на стола. – Като кого? Точно като кого съм?

– Какво?

– Преди малко каза, че съм точно…

– Майната му на туй, дето съм казала. Осъзнаваш ли какво си извършил, Ковач?

– Единственото, което осъз…

Изведнъж от екрана зад мен се раздадоха глухи стонове и странно телесно мляскане. Погледнах към дистанционното в лявата си ръка, опитвайки да разбера как съм включил записа. В този момент гърлен женски крясък на ярост накара корема ми да се свие. После Ортега връхлетя върху мен, опитвайки да изтръгне дистанционното от ръката ми.

– Дай това, изключи проклетото нещо…

Няколко секунди се борих с нея и в резултат звукът се засили. После някакъв самотен проблясък на разум ме накара да пусна дистанционното и Ортега отхвръкна към стола, натискайки трескаво бутоните.

Настана дълго мълчание, нарушавано само от тежкото ни дишане. Гледах втренчено капаците на отсрещните прозорци. Ортега, свита между стола и краката ми, все още гледаше екрана. За момент ми се стори, че дишаме в синхрон.

Когато се извърнах и протегнах ръка да й помогна, тя вече се изправяше. Мисля, че се прегърнахме, преди да осъзнаем какво става.

Кръжащите наоколо враждебни чувства рухваха като падащи, изгарящи орбитални станции, подчинени на взаимното привличане, което доскоро ни оковаваше като вериги, но освобождаването му бе като буен пламък, пробягващ по нервите. Опитвахме да се целуваме и да се смеем едновременно. Ортега пъхтеше тихичко от вълнение, докато ръцете ми нахлуваха под кимоното, плъзгаха длани по твърдите, настръхнали връхчета на гърдите и обгръщаха цялата гръд, като че точно там й бе мястото. Кимоното плъзна надолу, отначало плавно, после трескаво дръпнато от раменете. Аз свалих якето и ризата наведнъж, докато ръцете на Ортега трескаво разкопчаваха колана ми, дърпаха ципа и в отвора проникваше твърда ръка с дълги пръсти. Усетих как драскат мазолите в основата на всеки пръст.

Някак успяхме да напуснем помещението с екрана и да се доберем до спалнята. Следвах залитащите, енергични крачки на Ортега, мускулестите очертания на дългите бедра и навярно бях наполовина Райкър, защото имах чувството, че се завръщам у дома. Там, в стаята с огледалата, тя отпусна глава върху разхвърляните завивки, повдигна се и аз видях как потъвам в нея докрай с вик на изненада, защото тя беше гореща. Пламтеше отвътре, притискаше ме, обгръщаше ме като вана с вряла вода и нажежените кълба на дупето й сякаш жигосваха бедрата ми при всеки тласък. Пред мен гръбнакът й се надигаше и гърчеше като змия, а косата падаше от приведената й глава с хаотична елегантност. В огледалата наоколо виждах как Райкър посяга напред да сграбчи гърдите й, после ребрата, заоблените рамене, а тя през цялото време се надигаше и отпускаше като океана около кораба. Райкър и Ортега, обединени най-сетне като герои от древна легенда за любовта.

Усетих как я разтърсва първият спазъм, но не това, а гледката как тя се обръща с разтворени устни да ме види през разсипаните си коси – именно тази гледка разкъса последните вериги на самоконтрола и ме прилепи към очертанията на гърба и дупето й, докато сетната тръпка отмина и двамата рухнахме на леглото. Усетих как се изплъзвам от нея с чувството, че се раждам отново. Мисля, че тя все още свършваше.

Дълго не си казахме нито дума. Корабът пореше океана на автопилот, а около нас опасният хлад на огледалата плискаше навътре като леден прилив, заплашващ да вцепени и удави близостта ни. След малко щяхме старателно да насочим погледи към своите отражения, вместо един към друг.

Плъзнах ръка около кръста на Ортега, извъртях я на една страна и се притиснах отзад към нея. Открих очите й в огледалото.

– Къде отиваме? – тихо попитах аз.

Тя сви рамене, но използва движението, за да се сгуши по-плътно до мен.

– Програмирана обиколка по крайбрежието, после до Хаваи и обратно.

– И никой не знае, че сме тук?

– Освен сателитите.

– Приятна мисъл. Чие е всичко това?

Тя се завъртя и ме погледна през рамо.

– На Райкър.

– Ха така! – Аз се загледах настрани. – Хубав килим.

Странно, но тя се разсмя. После се извъртя към мен. Ръцете й докоснаха лицето ми съвсем леко, сякаш се боеше да не го нарани.

– Казвах си, че съм луда – прошепна тя. – Нали разбираш, това е само тяло.

– Обикновено всичко стига дотам. Съзнателната мисъл рядко има място в леглото. А и не е много свързана с начина, по който живеем живота си, ако вярваме на психолозите. Понякога разсъждаваме, най-често със задна дата. Останалото може да се припише на хормоните, генетичните инстинкти и за по-фина настройка – на феромоните. Печално, но истина.

Пръстът й плъзна по бузата ми.

– Не смятам, че е печално. Печалното е каквото сторихме с остатъка от себе си.

– Кристин Ортега. – Хванах пръста й и го стиснах лекичко. – Дявол да те вземе, ти си като онези древни фанатици, дето се борили против машините. Как, за бога, успя да попаднеш в полицията?

Тя пак сви рамене.

– Семейство ченгета. Баща ми беше ченге. Баба ми също. Знаеш как става.

– Не от личен опит.

Тя лениво протегна дългия си крак към огледалния таван.

– Да, няма как да го знаеш.

Посегнах над гладкия й корем и плъзнах ръка по бедрото чак до коляното, после я завъртях лекичко и протегнах устни да целуна мястото, където тъмните косъмчета слизаха между краката. Тя опита да ме отблъсне, може би защото си спомняше екрана в другата стая, или просто се смущаваше от смесените ни сокове, които изтичаха от нея, но след това се смири и разтвори крака под мен. Преметнах другото й бедро върху рамото си и наведох лице към нея.

Този път тя свърши с поредица все по-силни викове, които засядаха в гърлото й при всяко мощно свиване на мускулите в основата на корема, докато цялото тяло се люшкаше напред-назад по леглото и бедрата й се стремяха нагоре, притискайки меката плът към устата ми. По някое време тя заговори задавено на испански, чийто акцент разпали собствената ми възбуда и когато най-сетне се отпуснахме, аз успях да пропълзя и да проникна право в нея, стиснах я здраво в прегръдките си и преплетох език с нейния в първата целувка, която споделяхме, откакто бяхме стигнали до леглото.

Движехме се бавно, търсейки ритъма на морето отвън и смеха на първата ни прегръдка. Това сякаш трая много дълго, имахме време да си говорим, да преминем от ленив шепот към страстни подканвания, да сменяме позите, да се хапем, да преплитаме ръце, и през цялото време усещах, че ще се пръсна от изблик на чувства. Тъкмо от този непоносим напор накрая не издържах и свърших в нея, усещайки как тя преследва чезнещата ми твърдина към своя собствен тръпнещ финал.

„В Емисарския корпус взимаш каквото ти се предлага“, изрече Вирджиния Видаура нейде в коридорите на паметта ми. „И понякога това стига.“

Когато се разделихме за втори път, тежестта на последните двайсет и четири часа ме затисна като един от дебелите килими в съседната стая и съзнанието ми постепенно се унесе в прииждащата топлина. Последните ми ясни усещания бяха как дългото тяло до мен се намества, притиска гърди към гърба ми, премята ръка през гърдите ми и двамата преплитаме крака. Мисловните ми процеси течаха лениво.

Каквото ти се предлага. Понякога. Стига.