Текст книги "Суперкомандос"

41.

Помещението изглеждаше точно както го описа Милър. Двайсет метра широко, с наклонена стъклена стена от тавана до пода. В ясен ден навярно можеше да лежиш върху нея и да гледаш морето от хиляди метри височина. Стените бяха сиви, подът от разтопено стъкло, а осветлението идваше от ръбести фигурки оригами с илуминиево покритие, поставени върху железни триножници в ъглите на стаята. В единия край стърчеше масивен блок от черна стомана, който навярно служеше за бюро, в другия имаше няколко сиви кресла, събрани около имитация на печка от стар нефтен варел. Зад тях видях сводеста врата – според Милър тя водеше към спалнята.

Над бюрото бавно се въртеше холографски дисплей с някакви данни. Рейлийн Кавахара стоеше с гръб към вратата и гледаше нощното небе.

– Забравихте ли нещо? – попита тя, без да се обръща.

– Не, нищо.

Видях как гърбът й се напрегна, но въпреки това тя се обърна изящно и бавно. Дори видът на игления пистолет не прогони от лицето й изражението на ледено спокойствие. Гласът й си оставаше почти все тъй пренебрежителен.

– Кой си? Как влезе тук?

– Помисли. – Аз посочих креслата. – И седни там, да не си изморяваш краката, докато разсъждаваш.

– Кадмин?

– Сега вече ме обиждаш. Сядай!

Видях как разбирането избухна в очите й.

– Ковач? – Устните й се изкривиха в неприятна усмивка. – Ковач, ти глупаво, глупаво копеле. Имаш ли представа какво отхвърли току-що?

– Казах да седнеш.

– Тя замина, Ковач. Върна се на Харлановия свят. Аз удържах на думата си. Какво си мислиш, че правиш тук?

– Няма да повтарям повече – кротко изрекох аз. – Или сядай веднага, или ще ти строша коляното.

Тънката усмивка не изчезна от лицето на Кавахара, докато се отпускаше сантиметър по сантиметър върху най-близкото кресло.

– Много добре, Ковач. Тази вечер играем по твоя сценарий. А после ще върна тук оная кучка Сахиловска и теб заедно с нея. Какво смяташ да правиш? Да ме убиеш?

– Ако се наложи.

– За какво? От някакви тъпи морални съображения? – Тя натърти последните две думи, тъй че прозвучаха като название на търговска марка. – Не забравяш ли нещо? Ако ме убиеш тук, най-много след осемнайсет часа системата за дистанционно съхранение в Европа ще забележи и ще ме презареди според последния актуализиран вариант. А новата „аз“ много скоро ще разбере какво е станало.

Седнах на ръба на креслото.

– О, не съм сигурен. Виж колко време загуби Банкрофт, а все още не знае истината, нали?

– Заради Банкрофт ли е цялата работа?

– Не, Рейлийн. Цялата работа е заради теб и мен. Трябваше да оставиш Сара на мира. И мен трябваше да оставиш на мира, докато имаше тази възможност.

– О-о-о! – изгука тя с подигравателно съчувствие. – Той бил манипулиран. Колко съжалявам. – Изведнъж тонът й стана отново рязък. – Ти си емисар, Ковач. Целият ти живот е манипулация. Както и на всички нас. Всички живеем в огромната манипулационна матрица и просто се борим кой да стои най-отгоре.

Поклатих глава.

– Никого не съм молил да ме включат в играта.

– Ковач, Ковач. – Изведнъж изражението й стана почти нежно. – Никой от нас не е молил. Да не мислиш, че аз съм молила да се родя във Фишън Сити в семейството на джудже с ципести крака и смахната курва? Молила ли съм, а? Не ни включват, просто ни хвърлят в играта и след това гледаш само да държиш глава над водата.

– Или да налееш вода в чуждото гърло – кротко кимнах аз. – Ти сигурно си се метнала на майка си, а?

За секунда лицето й заприлича на тенекиена маска, зад която бушува огнена пещ. Видях как яростта пламна в очите й и ако не беше хладнокръвието на Жътваря, сигурно щях да се изплаша.

– Убий ме – изсъска през зъби Кавахара. – И гледай да се порадваш, защото после ще страдаш, Ковач. Мислиш си, че онези нещастници в Нови Пекин страдаха, когато умряха? Ще измисля нови граници за теб и оная смрадлива кучка.

Поклатих глава.

– Не ми се вярва, Рейлийн. Разбираш ли, личността ти бе излъчена за съхранение преди около десет минути. И по пътя аз уредих едно гмуркане. Нищо не взех, само включих в предаването вируса „Роулингс“. Вече е стигнал до ядрото Рейлийн. Дистанционното ти съхранение е заразено.

Очите й се разшириха.

– Лъжеш.

– Не и днес. Хареса ли ти работата на Айрин Елиът с „Вдигни го“? Е, трябва да я видиш как работи във виртуален форум. Бас държа, че е имала време да задигне пет-шест мозъчни хапки. Сувенири. Всъщност вече са колекционерска рядкост, защото, ако разбирам от инфоинженери, ще ти затворят капака на дистанционното по-бързо, отколкото политик напуска военна зона. – Кимнах към дисплея данни. – Сигурно щеше да получиш сигнал за тревога след час-два. На Иненин стана по-бавно, но пък и беше много отдавна. Днес технологията е напреднала.

В този момент Кавахара повярва и яростта, която бях видял преди малко в очите й, сякаш се събра в нажежено до бяло ядро.

– Айрин Елиът – изрече напрегнато тя. – Като я намеря…

– Мисля, че чух предостатъчно празни заплахи за днес – прекъснах я аз. – Чуй ме. В момента мозъчната приставка е единственият живот, с който разполагаш, а при сегашното ми настроение трябва съвсем малко, за да я изтръгна от гръбнака ти и да я смачкам. Преди или след като те убия, затова млъквай.

Кавахара застина неподвижно и присви очи. За момент горната й устна оголи зъбите, преди да се овладее.

– Какво искаш?

– Така вече е по-добре. Засега искам пълно самопризнание как нагласи Банкрофт. Резолюция 653, Мери Лу Хинчли и тъй нататък. Можеш да добавиш и как натопи Райкър.

– Имаш ли системи за запис?

Посочих левия си клепач, където работеше записващата система, и се усмихнах.

– Наистина ли си мислиш, че ще го направя? – Яростта на Кавахара бликаше от очите. Свита като змия, тя дебнеше за шанс. И друг път я бях виждал такава, но тогава погледът не се целеше в мен. Ако трябваше да избирам, бих предпочел да съм под обстрел из улиците на Шария. – Наистина ли си мислиш, че ще изкопчиш това от мен?

– Погледни откъм добрата страна, Рейлийн. С пари и връзки сигурно ще се отървеш от изтриването, а за останалото най-много да ти лепнат два века на склад. – Гласът ми загрубя. – Докато ако не проговориш, умираш сега и завинаги.

– Законът не приема признание под заплаха.

– Не ме разсмивай. Случаят няма да стигне до ООН. Мислиш ли, че не съм бил в съда? Мислиш ли, че ще оставя адвокати да се разпореждат с това? Всичко, което кажеш, излиза по Световната мрежа веднага щом се върна на земята. Заедно със запис за онзи, когото очистих горе в кучешката стая. – Очите на Кавахара се разшириха и аз кимнах. – Да, трябваше да ти кажа по-рано. Имаш един клиент по-малко. Не е истински мъртъв, но ще му трябва нов носител. По моя сметка, около три минути след като Санди Ким излезе на живо по мрежата, ченгетата на ООН ще заблъскат вратата ти с цял куп заповеди за арест. Няма да имат избор. Стига им само Банкрофт. Мислиш ли, че същите хора, които разрешиха да се случат Шария и Иненин, ще се посвенят да изкривят лекичко конституцията, щом трябва да защитят основата на своята власт? А сега почвай да говориш.

Кавахара вдигна вежди, сякаш всичко това беше просто безвкусна шега.

– Откъде искаш да почна, Такеши-сан?

– Мери Лу Хинчли. Тя падна оттук, нали?

– Естествено.

– Ти я беше приготвила за черните изпълнения, нали? Сигурно някой смахнат мръсник искаше да надене носителя тигър и да си поиграе на котенце?

– Я виж ти. – Кавахара наведе глава настрани. – С кого си разговарял? С някого от клиниката „Вей“, нали? Чакай да помисля. Милър присъстваше на онзи нагледен урок, но ти го очисти, тъй че… О! Пак ли си бил на лов за глави, Такеши? Нима си отнесъл Фелипе Милър в кутия за шапки?

Мълчаливо я гледах над цевта на игления пистолет и отново чувах безсилните писъци зад затворената врата. Кавахара сви рамене.

– Ако трябва да бъдем точни, не беше тигърът. Но да, нещо от сорта.

– И тя разбра?

– Да, разбра някак. – Кавахара изглеждаше отпусната, което при нормални обстоятелства би ме изнервило. Но под влиянието на бетатанатина само станах още по-бдителен. – Чула е изтървана дума, може би от някой техник. Знаеш ли, обикновено пускаме на подобни клиенти виртуалния вариант, преди да им позволим истински сеанс. Така предварително знаем как ще реагират, а понякога дори ги убеждаваме да не го правят.

– Колко грижовно от твоя страна.

Кавахара сви рамене.

– Как да ти го набия в главата, Такеши? Тук осигуряваме услуга. Ако може да бъде узаконена, толкова по-добре.

– Глупости, Рейлийн. Ти им продаваш виртуалния вариант, а след два-три месеца те дотичват да го изпробват на живо. Има причинно-следствена връзка и ти знаеш много добре. Като им продаваш нелегална стока, получаваш власт вероятно над някои много влиятелни хора. Тук имаш доста губернатори на ООН, нали? Протекторатски генерали и друга подобна паплач.

– „Глава в облаците“ обслужва каймака на обществото.

– Като онзи беловлас мръсник, дето го очистих горе? Беше голяма клечка, нали?

– Карлтън Маккейб? – Кавахара се усмихна зловещо. – Да, би могло да се каже. Влиятелна личност.

– Би ли ми казала на коя точно влиятелна личност разреши да изкорми Мери Лу Хинчли?

Кавахара леко се напрегна.

– Не, не бих.

– Така и очаквах. Ще ти трябва за пазарлъците по-късно, нали? Добре, от мен да мине. Какво стана? Довеждат Хинчли тук, тя случайно узнава какво я чака и се опитва да избяга. Да не е откраднала гравитационна раница?

– Едва ли. Екипировката се държи под строг контрол. Може би е решила, че може да се удържи за корпуса на някоя кола. Явно не е била много умна. Подробностите все още са неясни, но така или иначе някак е паднала.

– Или скочила.

Кавахара поклати глава.

– Не вярвам да е имала кураж за това. Мери Лу Хинчли нямаше самурайски дух. Както повечето обикновени люде, би се вкопчвала в живота до последния недостоен момент. Би се надявала на чудо. Би молила за милост.

– Колко пошло. Веднага ли усетиха липсата й?

– Много ясно, че усетиха. Чакаше я клиент. Преровихме целия дирижабъл.

– Досадно.

– Да.

– Но не толкова досадно, колкото факта, че след някой и друг ден вълните я изхвърлиха на брега, а? Явно добрата ти фея е била в отпуск.

– Беше неприятно – призна Кавахара, сякаш обсъждахме неуспешна игра на покер. – Но не съвсем неочаквано. Не предвиждахме да възникнат сериозни проблеми.

– Знаела си, че е католичка?

– Разбира се. Това влиза в изискванията.

– А когато Райкър откри онова фалшиво покръстване, ти сигурно си напълнила гащите. Показанията на Хинчли щяха да те изкарат на показ заедно с един дявол знае колко от твоите влиятелни другарчета. Да осъдят „Глава в облаците“, един от Домовете за черни перверзии! И теб заедно с дома! Как го каза онзи път в Нови Пекин? Недопустим риск. Трябвало е по някакъв начин да запушиш устата на Райкър. Прекъсни ме, ако греша.

– Не, на прав път си.

– И ти го натопи?

Кавахара пак сви рамене.

– Бе направен опит да бъде подкупен. Той се оказа… невъзприемчив.

– Тъжно. И какво направи тогава?

– Не знаеш ли?

– Искам да го чуя от теб. Прекалено често ме оставяш да водя разговора. Опитай да го поддържаш, инак ще си помисля, че не оказваш достатъчно съдействие.

Кавахара театрално вдигна очи към тавана.

– Накиснах Илайас Райкър. Пробутах му фалшив донос за една клиника в Сиатъл. Изработихме телефонен дубликат на Райкър и чрез него платихме на Игнасио Гарсия да вмъкне за двама от убитите сведения, че са католици. Знаехме, че полицията в Сиатъл ще се усъмни, и че подправените сведения няма да издържат на проверка. Е, сега доволен ли си?

– Как откри Гарсия?

– От проучването на Райкър, още докато се опитвахме да го подкупим. – Кавахара раздразнено се размърда в креслото. – Открихме връзката между двамата.

– Да, точно така предполагах.

– Колко си проницателен.

– И тъй, всичко се уреди чудесно. Докато не изникна Резолюция 653 да ви размъти отново водата. А случаят Хинчли все още не е закрит.

Кавахара кимна.

– Съвършено вярно.

– Защо просто не се опита да протакаш? Защо не подкупи някои важни фигури в Съвета на ООН?

– Кого? Това тук не ти е Нови Пекин. Срещал си Фири и Ертекин. За продан ли са според теб?

Кимнах.

– Значи ти си била в носителя на Марко. Мириам Банкрофт знаеше ли?

– Мириам? – изненада се Кавахара. – Не, разбира се. Никой не знаеше, там е цялата работа. Марко редовно играе с Мириам. Идеално прикритие.

– Не чак толкова идеално. Май хич не те бива на тенис.

– Нямах време за виртуални уроци.

– Защо Марко? Защо не отиде в този вид?

Кавахара махна с ръка.

– Досаждам на Банкрофт още откакто насрочиха резолюцията. И на Ертекин също, стига да се докопам до нея. Почнах да ставам подозрителна. Виж, ако Марко кажеше добра дума за мен, никой нямаше да се усъмни.

– Ти прие онова обаждане от Ръдърфорд – казах замислено аз. – В Слънчевия дом, след като го бяхме притиснали. Мислех, че се обажда на Мириам, но тогава и ти беше там. Преструваше се на Марко и следеше големия дебат за католиците.

– Да. – Тя се усмихна леко. – Изглежда, доста си надценил ролята на Мириам Банкрофт в цялата история. А, между другото, кой носи тялото на Райкър в момента? Интересувам се просто от любопитство. Който и да е, страшно добре си играе ролята.

Премълчах, но ъгълчето на устните ми трепна леко. Кавахара забеляза.

– Наистина ли? Двойно зареждане. Явно въртиш лейтенант Ортега на малкия си пръст. Или на нещо друго. Поздравления. Интригата е достойна за истински Мат. – Тя се изсмя кратко и дрезгаво. – Беше комплимент, Такеши-сан.

Не обърнах внимание на закачката.

– Разговаря ли с Банкрофт в Осака на 16 август, четвъртък? Знаеше ли, че идва?

– Да. Той редовно пътува дотам по работа. Уредих срещата да изглежда случайна. Поканих го след завръщането да посети „Глава в облаците“. Това му е навик. Платен секс след делово пътуване. Вероятно си разбрал.

– Да. И какво му каза, когато дойде тук?

– Казах му истината.

– Истината? – изгледах я втренчено. – Каза му за Хинчли и се надяваше да ти помогне?

– Защо не? – Тя ме стрелна с вледеняващо невинен поглед. – С него сме приятели от векове. Общи делови стратегии, които понякога носят плод след един цял нормален човешки живот. Не очаквах той да застане на страната на дребните хора.

– Но той те разочарова. Не искаше да подкрепи Матовското братство.

Кавахара пак въздъхна и този път долових истинска умора, долетяла от прашните дълбини на вековете.

– Лорънс има евтина романтична жилка и аз вечно я подценявам. В много отношения прилича на теб. Но за разлика от теб няма никакво оправдание за това. Та той е на повече от три века. Вярвах – или може би исках да вярвам – че възгледите му отразяват това. Че останалото е само поза, празни приказки за тълпата. – Кавахара тъжно размаха крехката си ръка. – За жалост само така ми се е искало.

– Какво направи той? Хвана се за някакви тъпи морални съображения?

Кавахара се усмихна мрачно.

– Подиграваш ли ми се? Ти, чиито ръце са оплискани с кръвта на десетки хора от клиниката „Вей“. Протекторатски касапин, унищожител на човешки живот по всички планети, където си стъпил. Ако ми разрешиш да изтъкна, Такеши, малко си непоследователен.

Обгърнат в прохладната пелена на бетатанатина, аз не изпитах нищо друго, освен леко раздразнение от упорството на Кавахара. Трябваше да си изясним нещата.

– Онова с клиниката беше лично.

– Онова с клиниката беше бизнес, Такеши. Твоята личност изобщо не ги интересуваше. Повечето от хората, които очисти, просто си вършеха работата.

– Значи е трябвало да си потърсят друга работа.

– Ами хората от Шария? Какво трябваше да направят? Да не се родят точно на тази планета и точно по това време? Или може би да не позволят да ги мобилизират?

– Бях млад и глупав – простичко казах аз. – Използваха ме. Убивах заради хора като теб, защото не бях наясно. След това проумях. Станалото на Иненин ми отвори очите. Сега убивам единствено заради себе си и всеки път, когато отнемам живот, знам стойността му.

– Стойността му. Стойността на човешкия живот. – Кавахара поклати глава като преподавател, който слуша отчайващо глупав ученик. – Ти все още си млад и глупав. Човешкият живот няма стойност. Още ли не си го разбрал, Такеши, след всичко, което видя? Сам по себе си той няма стойност. Изработката на машини струва пари. Извличането на суровини също. Но хората? – Тя изсъска презрително. – Винаги могат да се намерят нови. Те се възпроизвеждат като ракови клетки, независимо дали ги искаш или не. Те са в изобилие, Такеши. Защо да са ценни? Знаеш ли, че да се наеме и използва истинска курва в черния бизнес струва по-малко, отколкото да се програмира виртуалният вариант? Истинската човешка плът е по-евтина от машината. Такава е простата истина на нашите времена.

– Банкрофт не смяташе така.

– Банкрофт? – Кавахара изръмжа с отвращение. – Банкрофт е като паралитик, подпрян върху патериците на архаичните си идеи. Просто се чудя как оцеля толкова дълго.

– И ти го програмира да се самоубие? Лекичко го побутна с подходящ химикал?

– Да го програмирам… – Очите на Кавахара се разшириха и от изящните й устни излетя весел, звънък смях. – Ковач, не може да си толкова глупав. Казах ти, че той се самоуби. Имаше времена, когато вярваше на моята дума, макар че не можеше да ме понасяш. Помисли малко. Защо ми е мъртъв?

– За да изтриеш каквото си казала за Хинчли. Новият му вариант нямаше да помни тази малка подробност.

Кавахара кимна.

– Да, виждам колко удобна ти изглежда подобна версия. Отбранителен ход. В края на краищата ти съществуваш в отбрана още откакто напусна Корпуса. А същество, което живее в отбрана, рано или късно започва да мисли по същия начин. Само едно забравяш, Такеши.

Тя направи драматична пауза и дори през бетатанатина усетих тръпка на тревога. Кавахара преиграваше.

– И кое е то?

– Че аз, Такеши Ковач, не съм като теб. Аз не играя в отбрана.

– Дори и на тенис?

Тя ми отправи добре отмерена усмивка.

– Много остроумно. Не беше необходимо да изтривам спомена на Лорънс Банкрофт за нашия разговор, защото той вече бе убил своя собствена католическа проститутка и имаше какво да загуби от Резолюция 653.

Примигах. Бях разработил цял куп теории около убеждението, че Кавахара е виновна за смъртта на Банкрофт, но нито една не бе чак толкова изобретателна. И докато осъзнавах думите й, по местата си легнаха нови късчета от строшеното огледало, за което бях мислил, че вече съм го сглобил, доколкото да видя отразената истина. Надникнах в новия му ъгъл и съжалих, че едва сега виждам какво мърда там.

Отсреща Кавахара се усмихваше на мълчанието ми. Знаеше, че ме е засегнала, и това й харесваше. Суетност, суетност. Единственият, но непоправим недостатък на Кавахара. Също като всички Матове, тя бе свикнала да се възхищава на себе си. С лекота даде признанието, което довърши мозайката. Тя искаше да го получа, искаше да видя колко ме е изпреварила, колко далече съм изостанал.

Май я бях засегнал с шегата за тениса.

– Поредното напомняне за лицето на жена му – каза тя. – Грижливо подбрано и леко усъвършенствано чрез пластична хирургия. Той удуши момичето. Докато се празнеше за втори път, ако не греша. Семеен живот, а, Ковач? Какъв ли тормоз е за вас, мъжете?

– Имаш ли го на запис?

Въпросът прозвуча глупаво дори в собствените ми уши.

Кавахара пак се усмихна.

– Я стига, Ковач. Питай за нещо, което не знаеш.

– Беше ли стимулиран за това по химичен път?

– О, разбира се. В това отношение имаш право. Много гадна дрога, но ти сигурно знаеш…

Виновен бе бетатанатинът. Бавният, забавящ сърцето хлад. Без него щях да премина в действие още когато усетих полъха от отворената врата зад гърба си. Мисълта прелетя през ума ми с цялата бързина, на която бе способна, но дори самото й присъствие ми разкриваше, че ще закъснея. Не беше време за мислене. В боя мисълта е лукс от ранга на топлата баня или масажа. Тя замъгли светкавичната реакция на неврохимичната система „Хумало“ и когато се завъртях да вдигна пистолета, вече бях закъснял с векове.

Пляс!

Зашеметяващият лъч ме блъсна като влак и сякаш видях как прелитат светещите прозорци на купетата. В зрителното ми поле застина лицето на Треп, приклекнала на вратата с изпънато напред оръжие за в случай, че не улучи или нося невронна броня под антирадарния костюм. Напразни надежди. Игленият пистолет падна от безжизнените пръсти на спазматично разтворената ми китка и аз рухнах до него. Дървеният под връхлетя и ме халоса отстрани по главата като някогашните плесници на тате.

– Защо се забави? – попита гласът на Кавахара нейде безкрайно високо. Звучеше като тежък бас в бързо гаснещото ми съзнание. Една крехка ръка се пресегна в зрителното ми поле да вземе игления пистолет. Смътно усетих как друга ръка измъква и зашеметяващия.

– Алармата се включи едва преди две минути. – Треп пристъпи напред, прибра пистолета в кобура и клекна да ме огледа любопитно. – Трябвало е доста време, докато тялото на Маккейб изстине и задейства апаратурата. Онези идиоти от охраната още са на главната палуба и зяпат трупа. Кой е този?

– Ковач – отвърна небрежно Кавахара, после пъхна игления и зашеметяващия пистолет под пояса си и тръгна към бюрото. За парализирания ми поглед тя сякаш се оттегляше през необятна равнина, преодолявайки стотици метри с всяка крачка, докато стана съвсем дребна. Наведе се над бюрото като миниатюрна кукла и натисна някакви бутони, които не виждах.

Не губех съзнание.

– Ковач? – Лицето на Треп изведнъж стана безизразно. – Мислех, че…

– Да, аз също. – Холографският дисплей изведнъж се събуди и по него плъзнаха нови данни. Кавахара приведе лице към него. – Той ни измами с двойно зареждане. Сигурно Ортега му е помогнала. Трябваше да се задържиш в „Панамска роза“ малко по-дълго.

Все още чувах зле, зрението ми бе замръзнало, но не губех съзнание. Не знаех дали е страничен ефект на бетатанатина, още един бонус на системата „Хумало“ или може би двете в някаква неподозирана комбинация, но нещо ме поддържаше в съзнание.

– Хващат ме нерви, когато съм на местопрестъпление с толкова много ченгета наоколо – каза Треп и посегна да докосне лицето ми.

– Тъй ли? – Кавахара все още бе заета с данните. – Е, и на мен не ми беше сладко да забавлявам тоя психопат с морални спорове и искрени самопризнания. Мислех си, че никога няма да… Мамка му!

Тя яростно тръсна глава, после сведе очи към бюрото.

– Не е излъгал.

– За кое?

Кавахара веднага настръхна и се обърна към Треп.

– Няма значение. Какво правиш с лицето му?

– Той е студен.

– Много ясно, че е студен, по дяволите. – Ругатните са сигурен признак, че Рейлийн Кавахара е стресната, помислих сънено аз. – Как си мислиш, че е минал покрай инфрачервените сензори? Надрусал се е с „дърво“ до козирката.

Треп се изправи с напълно безизразна физиономия.

– Какво ще правиш с него?

– Отива на виртуален форум – отвърна зловещо Кавахара. – Заедно с малката си приятелка. Но преди това ще трябва да извършим една малка операция. Той направи запис.

Опитах да размърдам дясната си ръка. Последната става на средния пръст трепна едва забележимо.

– Сигурна ли си, че не излъчва?

– Да, той сам ми каза. Ако беше опитал, щяхме веднага да го засечем. Имаш ли нож?

Прониза ме тръпка, подозрително наподобяваща паника. Отчаяно потърсих в парализата някакви признаци на предстоящо възстановяване. Нервната система „Хумало“ все още бе в шок. Усещах как очите ми изсъхват от прекъсването на рефлекса за мигане. Като в мъгла видях как Кавахара се зададе откъм бюрото и властно протегна ръка към Треп.

– Нямам нож.

Не можех да бъда сигурен, но ми се стори, че долавям в гласа на Треп нотки на несъгласие.

– Няма проблеми. – С нови огромни крачки Кавахара изчезна от погледа ми. Гласът й заглъхна. – Имам тук нещо, което ще свърши същата работа. Викни някой от охраната да отмъкне тоя боклук горе до салоните за презареждане. Мисля, че седми и девети номер са подготвени. Свържи се от бюрото.

Треп се поколеба. Усетих как нещо пада като късче полуразтопен лед, откъртено от замръзналия блок на централната ми нервна система. Клепачите ми бавно застъргаха надолу по очите и пак се вдигнаха. От пречистващото докосване бликнаха сълзи. Треп видя това и настръхна. Не тръгна към бюрото.

От далечината долетя гласът на Кавахара:

– Идват ли?

Сигурно беше в другата стая.

Лицето на Треп остана безстрастно. Погледът й се отдели от мен.

– Да – изрече високо тя. – Ще дойдат след две-три минути.

Свестявах се. Нещо тласкаше нервите ми към съскащ, кипящ живот. Усещах първите спазми, а заедно с тях и гореща задуха в дробовете, което означаваше, че ефектът на бетатанатина започва да отминава преждевременно. Крайниците ми тежаха като олово, китките ми сякаш бяха обвити в дебели памучни ръкавици, през които прелитаха електрически искри. Не бях в състояние да се бия.

Лявата ми ръка беше притисната под тежестта на тялото. Дясната стърчеше настрани. Не знаех дали мога да устоя на крака. Разполагах с много ограничени възможности.

– Добре.

Усетих как ръката на Кавахара ме преобръща по гръб като риба, приготвена за изкормяне. Беше се навъсила съсредоточено и държеше остри клещи. Възседна гърдите ми и вдигна с пръсти клепачите на лявото ми око. Потиснах импулса да мигна и останах неподвижен. Разтворените клещи се спуснаха надолу.

Напрегнах мускулите на ръката си и невронният калъф изхвърли тебитския нож в дланта ми.

Замахнах настрани.

Целех се в хълбока на Кавахара под плаващите ребра, но комбинацията от зашеметяващия лъч и бетатанатина ме подведе. Ножът сряза лявата й ръка под лакътя, закачи костта и отскочи. Кавахара изпищя и пусна окото ми. Изтърваните клещи улучиха скулата ми и издълбаха бразда по бузата. Усетих далечна болка. В окото ми нахлу кръв. Замахнах отново, но този път Кавахара се извъртя и блокира удара с ранената си ръка. Отново изкрещя и ножът се изплъзна от вдървените ми пръсти. Събирайки в лявата ръка цялата си останала енергия, аз диво замахнах с юмрук и улучих Кавахара в слепоочието. Тя се търкулна на пода, стискайки ранената си ръка и за момент повярвах, че острието е проникнало достатъчно дълбоко, за да й впръсне доза С-381. Но Шийла Соренсън ми бе казала, че цианидът действа за броени секунди.

Кавахара се изправяше.

– Какво чакаш, мътните да те вземат? – кисело се обърна тя към Треп. – Застреляй тоя боклук, ако обичаш.

Последните думи заседнаха в гърлото й, когато видя истината в очите на Треп миг преди бледата жена да посегне към кобура си. Може би самата Треп едва сега осъзнаваше тази истина, защото реагира бавно. Кавахара пусна клещите, измъкна едновременно от пояса си игления и зашеметяващия пистолет и се прицели още преди оръжието на Треп да е излязло докрай от кобура.

– Продажна шибана кучка – изсъска смаяно Кавахара и в гласа й ненадейно прозвуча дрезгав акцент, какъвто не бях чувал досега. – Ти знаеше, че се свестява, нали? Мъртва си, кучко.

Надигнах се и залитайки, скочих върху Кавахара точно когато натискаше спусъците. Чух двата изстрела – почти недоловимото свистене на игления пистолет и острия електрически пукот на зашеметяващия. През мъглата в левия край на зрителното си поле видях как Треп отчаяно се мъчи да измъкне оръжието, но няма надежда. Тя падна с почти комично изражение на изненада. В същия миг рамото ми се стовари върху Кавахара и двамата залитнахме към наклонените прозорци. Тя се опита да ме застреля, но аз изблъсках пистолетите настрани и я препънах. Тя ме удари с ранената ръка, после паднахме върху наклоненото стъкло.

Зашеметяващият пистолет се търкулна нейде настрани, но тя бе успяла да задържи игления. Дулото се завъртя към мен и аз тромаво го отбих. Другата ми ръка замахна към лицето на Кавахара, не улучи и юмрукът отскочи от рамото й. Тя се ухили свирепо и ме удари с глава в лицето. Носът ми се строши със странен звук, сякаш захапах суров карфиол, и в устата ми нахлу кръв. После Кавахара връхлетя, притисна ме върху стъклото и ме заблъска с юмруци по тялото. Блокирах един-два удара, но губех сили, а мускулите в ръцете ми губеха интерес. Всичко в мен почваше да изтръпва. Над мен по лицето на Кавахара се изписа свиреп триумф, когато разбра, че битката е приключила. Прицели се много старателно и ме удари в слабините. Разтърсен от гърч, аз се плъзнах по стъклото и останах да лежа на пода.

– Засега ти стига толкова – изръмжа тя задъхано и скочи на крака. Под почти незасегнатата й елегантна прическа изведнъж видях лицето, на което принадлежеше непознатият акцент. Бруталното задоволство по това лице навярно бяха виждали и жертвите от Фишън Сити, преди да отпият вода от оловната манерка. – Стой тук за малко.

Тялото ми подсказваше, че нямам друг избор. Чувствах се пребит, бързо потъвах под тежестта на химикалите в нервната ми система и тръпките от зашеметяващия лъч. Опитах се да повдигна ръка, но тя само трепна като риба, натъпкана с камъни. Кавахара видя това и се ухили.

– Да, точно така – каза тя и разсеяно погледна разпрания си ляв ръкав, по който се стичаше кръв. – Сега ще си платиш за всичко, Ковач. – Тя пристъпи към неподвижното тяло на Треп и я ритна жестоко в ребрата. Бледата жена не помръдна. – Ти също, кучко. С какво толкова те омая този скапаняк? Да не е обещал да те лиже през следващите двайсет години?

Треп не отговори. Напрегнах пръстите на лявата си ръка и успях да ги мръдна с няколко сантиметра по пода към крака си. Кавахара хвърли един последен поглед на Треп, после отиде до бюрото и натисна един бутон.

– Охрана?

– Мис Кавахара? – Беше същият мъжки глас, който чухме на идване към дирижабъла. – Имаше нахлуване на външно…

– Знам какво имаше – каза уморено Кавахара. – Борих се с него през последните пет минути. Защо не сте тук?

– Мис Кавахара?

– Питам колко време ти трябва да си домъкнеш тук синтетичния задник, след като са те повикали.

Кратко мълчание. Кавахара чакаше, привела глава над бюрото. Посегнах покрай тялото си и двете ми ръце се срещнаха немощно, стиснаха нещо и пак се отпуснаха.

– Мис Кавахара, не сме получавали повикване от вашата каюта.

– О. – Кавахара хвърли поглед към Треп. – Добре, сега ви викам. Изпрати екип от четирима. Има боклук за почистване.

– Да, мадам.

Въпреки всичко по устните ми неволно плъзна усмивка. Мадам, значи.

Кавахара се върна, вдигайки попътно клещите от пода.

– На какво се хилиш, Ковач?

Опитах да я заплюя, но слюнката едва напусна устата ми и увисна по челюстта ми на гъста струя, примесена с кръв. Внезапна ярост изкриви лицето на Кавахара и тя ме ритна в корема. След всичко останало не усетих почти нищо.

– Ти – започна яростно тя, после с усилие си възвърна леденото спокойствие – причини предостатъчно неприятности за един кратък живот.

Хвана яката ми и ме издърпа нагоре по наклонения прозорец, докато очите ни се озоваха на едно ниво. Главата ми клюмна назад и тя се наведе над мен. Тонът й отново стана спокоен, почти небрежен.