Текст книги "Суперкомандос"

1.

Завръщането от смъртта понякога е много мъчително.

В Емисарския корпус учат новобранците да се отпускат преди съхранението. Превключваш на празен ход и се рееш из пустотата. Това е урок номер едно и преподавателите ти го набиват в главата още от първия ден. Спомням си как в индукционната зала пред нас крачеше Вирджиния Видаура – жена със суров поглед и тяло на танцьорка, прикрито под безформения униформен комбинезон. „Не се безпокойте за нищо, казваше тя, и ще бъдете готови.“ Десет години по-късно я срещнах отново в една килия на съдебния център в Ню Канагава. Очакваше я присъда от осемдесет до сто години за тежък въоръжен грабеж и органични увреждания. Последното, което ми каза, когато я изведоха от килията, беше: „Не се безпокой, хлапе, ще го съхранят“. После наведе глава, за да запали цигара, вдъхна дима дълбоко в дробовете, за които вече не даваше пет пари, и пое по коридора, сякаш отиваше на досадно съвещание. Гледах гордата й походка през тесния процеп на вратата и си повтарях тия думи като молитва.

Не се безпокой, ще го съхранят. Великолепен двусмислен образец на висшата улична мъдрост. Мрачна вяра в мощта на наказателната система и същевременно намек за душевното състояние, което ще ти помогне да заобиколиш подводните рифове на психозата. Каквото и да изпитваш, каквото и да си мислиш, каквото и да представляваш, когато те съхраняват, точно същото ще излезе на изхода. Тревожните и напрегнати състояния могат да създадат проблеми. Затова се отпускаш. Превключваш на празен ход. Откъсваш се от света.

Ако имаш време.

Разтърсван от неудържим спазъм, аз изхвръкнах над повърхността на резервоара. С едната ръка опипвах гърдите си за рани, с другата посягах към несъществуващото оръжие. Тежестта ме блъсна като чук и аз отново рухнах в поддържащия гел. Размахах ръце, болезнено блъснах лакът в стената на резервоара и ахнах. Късчета гел нахлуха в гърлото ми. Затворих уста и се вкопчих в ръба на люка, но проклетото нещо беше навсякъде. Заслепяваше ме, пареше в носа и гърлото ми, хлъзгаше се под пръстите ми. Тежестта откъсваше пръстите ми от ръба, притискаше гърдите ми като при космическо претоварване, забиваше ме надолу в гела. Тялото ми бясно се мяташе из тесния резервоар. Поддържащ гел ли? Та аз се давех.

Изведнъж нечия ръка сграбчи китката ми и с едно мощно дръпване ме изправи, докато продължавах да кашлям. Постепенно започвах да осъзнавам, че по гърдите ми няма рани. Някой грубо избърса лицето ми с кърпа, тъй че вече можех да виждам. Реших да запазя това удоволствие за по-късно и се съсредоточих върху задачата да освободя носа и гърлото си от съдържанието на резервоара. Около половин минута седях с наведена глава, кашлях от гела и се мъчех да проумея защо всичко е толкова тежко.

– И това ми било обучение – раздаде се груб мъжки глас, какъвто обикновено можеш да чуеш в изправителните заведения. – На какво са те учили в Емисарския корпус, Ковакс?

В този момент разбрах. На Харлановия свят името Ковач е доста разпространено. Всички знаят как се произнася. Този тук не знаеше. Говореше опростен вариант на аманглийски език, който се среща и на Харлановия свят, но изричаше името съвсем зле – с „кс“ накрая вместо славянското „ч“.

И всичко бе твърде тежко.

Разбирането нахлу в замъгленото ми съзнание като тухла през матово стъкло.

На друга планета.

Някой бе решил да изпрати Такеши Ковач на чуждо място. И тъй като Харлановият свят беше единствената обитаема биосфера в системата Блясък, това означаваше междузвездно прехвърляне до…

Докъде?

Погледнах нагоре. Бетонен таван с ярки неонови лампи. Седях в отворения люк на цилиндър от сивкав метал и приличах на древен авиатор, който е забравил да се облече, преди да седне в двуплощника си. Покрай стената бяха подредени още двайсетина подобни цилиндъра, а отсреща имаше масивна стоманена врата, в момента затворена. На Харлановия свят поне боядисват залите за презареждане в пастелни тонове и служителките са хубави. В края на краищата, смята се, че си изплатил своя дълг към обществото. Най-малкото, което могат да сторят за теб, е да ти осигурят слънчев старт в новия живот.

Но в речника на човека пред мен едва ли съществуваше думата „слънчев“. Около два метра висок, той сякаш си бе изкарвал хляба с борба срещу блатни пантери, преди да подхване сегашната си кариера. Мускулите се издуваха по ръцете и гърдите му като броня, а косата му бе късо подстригана, разкривайки дълъг белег, който слизаше като светкавица към лявото ухо. Беше облечен в широка черна дреха с еполети и малка плочка с надпис върху гърдите. Очите в цвета на дрехата ме гледаха с безразлично спокойствие. След като ми бе помогнал да седна, той се отдръпна на безопасно разстояние, както повелява уставът. Явно отдавна се занимаваше с тази работа.

Притиснах едната си ноздра и изкарах през другата още гел.

– Ще ми кажете ли къде съм? И няма ли да ми прочетете правата или нещо подобно?

– Ковакс, в момента нямаш никакви права.

Вдигнах очи и видях мрачна усмивка, разтеглена като шев през лицето. Свих рамене и издухах гела от другата ноздра.

– Ще ми кажете ли къде съм?

Той се поколеба за момент, вдигна поглед към неоновото осветление, сякаш търсеше там информацията, след това също сви рамене.

– Дадено. Защо не? Намираш се в Бей Сити, приятел. На Земята. – Гримасата, наподобяваща усмивка, отново се появи на лицето му. – Родината на човечеството. Моля, наслаждавай се на престоя си в този най-древен от цивилизованите светове. Та-да-да-да-а-а.

– Продължавай в същия дух – посъветвах го аз.

Лекарката ме изведе в дълъг бял коридор, по чийто под личаха тъмни следи от гумените колела на болнични носилки. Крачеше доста бързо и аз трябваше да подтичвам след нея, цял омазан в гел и облечен единствено със сив пешкир около кръста. Жената се държеше професионално и деловито, но усещах, че е измъчена и напрегната. Стискаше под мишница наръч документи и бързаше да приключи час по-скоро. Запитах се по колко презареждания й се падат на ден.

– През близките ден-два трябва да почивате колкото се може повече – обясняваше монотонно лекарката. – Може да ви наболява тук-там, но това е нормално. Сънят помага. Ако имате по-сериозни оплак…

– Знам. Не ми е за пръв път.

Нямах желание за общуване. Току-що си бях припомнил Сара.

Спряхме пред една странична врата с надпис „Душ“ върху матовото стъкло. Лекарката ме избута навътре и спря на прага.

– И друг път съм се къпал – уверих я аз.

Тя кимна.

– Когато свършите, в края на коридора има асансьор. Изписването става на горния етаж. И… полицията иска да разговаря с вас.

Според наръчника не е препоръчително да се подлагат новозаредените на силен адреналинов шок, но тя вероятно бе чела досието ми и смяташе, че при моя начин на живот една среща с полицията не е нещо особено. Искаше ми се и аз да съм убеден в същото.

– Какво искат?

– Не пожелаха да споделят с мен. – В думите й долових раздразнение, което би трябвало да прикрива по-добре. – Може би репутацията ви привлича поклонници.

– Може би. – Усмихнах се, без сам да зная защо. – Докторе, за пръв път идвам тук. На Земята, искам да кажа. Не съм имал работа с тукашната полиция. Трябва ли да се тревожа?

Тя ме погледна и аз видях как в очите й бликна познато чувство – смес от страх, смайване и презрение към неуспелия реформист.

– Струва ми се, че с човек като вас – изрече най-сетне тя, – би трябвало по-скоро те да се тревожат.

– Да, бе – тихо промърморих аз.

Лекарката се поколеба, после махна с ръка.

– В съблекалнята има огледало – каза тя и си тръгна. Погледнах вратата, която ми бе посочила, но не знаех дали съм готов да надникна в огледалото.

Като си подсвирквах фалшиво, за да прогоня безпокойството, аз влязох под душа и плъзнах сапунисаните си длани по новото тяло. Донорът ми беше на възраст малко над четирийсет стандартни протекторатски години, с телосложение на плувец и усещане за военни навици, запечатани в нервната система. Най-вероятно неврохимично подобрение. Някога и аз бях минал през същата процедура. Леко стягане в дробовете подсказваше пристрастеност към никотина. Имаше и разкошен белег малко под лакътя, но ако се изключи това, нямах от какво да се оплаквам. Дребните недостатъци и дефекти изникват по-късно и ако си мъдър, просто привикваш с тях. Всеки донор има история. Ако се смущаваш от тия неща, избираш модел „Синтета“ или „Фабрикон“. Носил съм доста синтетични донори; често ги използват при съдебните заседания за освобождаване под гаранция. Евтини, но с тях се чувстваш като в разграден двор, а производителите така и не се научиха да правят свестни вкусови рецептори. Каквото и да ядеш, има вкуса на стърготини с къри.

На пейката в съблекалнята открих грижливо сгънат летен костюм. Огледалото беше вградено в стената. Върху дрехите лежеше простичък стоманен часовник, а под него имаше обикновен бял плик с моето име. Дълбоко си поех дъх и отидох да надникна в огледалото.

Тази част винаги е най-трудна. Върша това почти две десетилетия и все още се разтърсвам, когато застана пред огледалото и насреща ми се втренчи напълно непознат човек. То е като да вадиш образ от дълбините на автостереограма. През първите секунди виждаш само как някой те гледа през прозорец. После нещата идват на фокус, усещаш как бързо се пренасяш зад маската и прилепваш към нейното съдържание с почти осезаем тласък. Сякаш някой е срязал пъпната връв, само че вместо да ви раздели, просто е махнал отчуждението и сега виждаш в огледалото себе си.

Стоях, бършех се и привиквах с лицето. Беше в общи линии европейско, което за мен представляваше промяна, а първото и най-силно усещане ми подсказваше, че ако в живота има път на най-малкото съпротивление, това лице никога не се е придържало към него. Въпреки характерната бледност, причинена от дългия престой в резервоара, чертите в огледалото изглеждаха обрулени от вятъра. Навсякъде имаше бръчки. Гъстата, късо подстригана коса беше черна, тук-там прошарена с бяло. Очите бяха сини и над лявото имаше почти незабележим назъбен белег. Вдигнах лявата ръка, погледнах белега върху нея и се запитах дали е свързан с онзи на челото.

В плика под часовника открих лист отпечатана хартия. Материално копие. Саморъчен подпис. Много блед.

Е, вече си на Земята. Най-древният от цивилизованите светове. Свих рамене и огледах писмото, после се облякох и прибрах листа в джоба на новото си сако. След още един поглед към огледалото закопчах новия часовник и излязох да се срещна с полицията.

Беше четири и петнайсет, местно време.

Лекарката ме чакаше, седнала зад дълго, извито бюро в приемната. Попълваше формуляри на монитора. Над нея стоеше мършав, аскетичен тип, в черен костюм.

Озърнах се, после пак погледнах костюмирания.

– Вие ли сте от полицията?

– Навън. – Той махна към вратата. – Това не е в тяхната юрисдикция. Трябва им специален инструктаж, за да влязат тук. Ние си имаме собствена охрана.

– А вие сте?

Той ме погледна със същите смесени чувства, които бях усетил у лекарката долу.

– Надзирател Съливан, главен ръководител на Централното хранилище в Бей Сити, заведението, което напускате.

– Май не се радвате много, че ме губите.

Съливан ме изпепели с поглед.

– Вие сте рецидивист, Ковакс. Никога не съм разбирал смисъла да се хаби хубава плът и кръв заради такива като вас.

Докоснах писмото в джоба си.

– За мое щастие мистър Банкрофт не е на същото мнение. Той трябваше да ми прати лимузина. Дали е дошла вече?

– Не съм поглеждал.

Някъде на бюрото издрънка звънче. Лекарката бе приключила с въвеждането на данните. Тя откъсна извития край на хартиената лента, сложи подписа си на две места и подаде документа на Съливан. Надзирателят се приведе над хартията и я огледа с присвити очи, после надраска своя подпис и ми подаде копието.

– Такеши Лев Ковакс – изрече той, произнасяйки името ми не по-малко погрешно от своя подчинен в резервоарната зала. – С пълномощията, дадени ми от Съдебното споразумение на ООН, ви предавам под опеката на Лорънс Дж. Банкрофт за срок не повече от шест седмици, в края на който освобождаването ви под гаранция ще бъде преразгледано. Моля, подпишете тук.

Взех писалката и изписах името си с чужд почерк до пръста на надзирателя. Съливан раздели горното и долното копие, и ми подаде розовия екземпляр. Лекарката му подаде нов лист.

– Това е лекарски протокол, потвърждаващ, че Такеши Ковакс (д.ч.п.) е приет в цялост и невредимост от Правосъдната администрация на Харлановия свят и впоследствие настанен в това тяло. Потвърдено от мен и вътрешната наблюдателна система. Прилага се диск с подробности за предаването и данните от резервоара. Моля, подпишете декларациите.

Вдигнах очи и безуспешно се опитах да открия камерата. Нямаше смисъл да споря. Надрасках новия си подпис за втори път.

– Това е копие от наемното споразумение, с което сте обвързан. Моля, прочетете го внимателно. Неизпълнението на който и да било параграф може да доведе до незабавното ви завръщане в хранилището, за да изтърпите целия срок на присъдата си или тук, или в друго заведение по избор на Администрацията. Разбирате ли тези условия и приемате ли да се обвържете с тях?

Взех документите и ги прегледах набързо. Бяха стандартни. Леко видоизменен вариант на споразуменията за освобождаване под гаранция, които бях подписвал поне пет-шест пъти на Харлановия свят. Езикът изглеждаше малко по-формален, но съдържанието си оставаше същото. С други думи казано, пълна глупост. Подписах, без да се колебая.

– Е, добре. – Съливан сякаш мъничко поомекна. – Вие сте късметлия, Ковакс. Не изпускайте златния шанс.

Не им ли омръзва да повтарят едно и също?

Мълчаливо сгънах своите екземпляри и ги напъхах в джоба си до писмото. Вече се обръщах, когато лекарката стана и ми подаде малка бяла картичка.

– Мистър Ковакс.

Спрях.

– Не би трябвало да имате сериозни проблеми с адаптацията – каза тя. – Тялото е здраво, а вие сте свикнал с това. Ако все пак има нещо сериозно, обадете се на този номер.

Протегнах ръка и взех малкото картонче с машинна точност, която не бях забелязал преди. Неврохимичната обработка почваше да си казва думата. Ръката ми прибра картичката в същия джоб, където лежаха другите документи, и аз си тръгнах. Прекосих приемната и бутнах вратата, без да кажа нито дума. Може да беше малко неучтиво, но не вярвах някой в тази сграда засега да е заслужил моята благодарност.

Вие сте късметлия, Ковакс. Да, бе. На сто и осемдесет светлинни години от дома, настанен в чуждо тяло, взето под наем за шест седмици. Прехвърлен насам, за да свърша работа, която тукашната полиция не желае да докосне и с пръчка. Проваля ли се – отивам обратно на склад. Чувствах се тъй щастлив, че едва не запях на висок глас, докато пресичах прага.