Текст книги "Суперкомандос"

19.

Биткодрумът се оказа стар контейнеровоз, закотвен в северния край на залива, близо до безброй изоставени складове. Трябва да беше дълъг към половин километър и имаше шест ясно очертани товарни трюма. Най-задният изглеждаше отворен. От въздуха целият кораб ми се стори боядисан в оранжево – сигурно от ръждата.

– Не се заблуждавай – изсумтя Ортега, докато кръжахме отгоре. – Покрили са корпуса с цяла педя полимерен слой. Сега може да се потопи само с насочен взрив.

– Скъпичко.

Тя сви рамене.

– Има кой да ги финансира.

Кацнахме на кея. Ортега изключи двигателите и се приведе пред мен да огледа надстройката на кораба, която в момента изглеждаше празна. Аз се облегнах назад, смутен както от натиска на гъвкавото й тяло в скута ми, така и от пълния си стомах. Ортега усети движението, изведнъж осъзна какво върши и рязко се изправи.

– Няма жива душа – каза неловко тя.

– Така изглежда. Да хвърлим ли едно око?

Излязохме под поривите на вятъра откъм залива и тръгнахме към моста от широка алуминиева тръба, водещ нагоре към кърмата. Откритият терен не ми допадаше и аз непрестанно шарех с очи ту из него, ту по палубата и надстройката на кораба. Нищо не помръдваше. Леко раздвижих ръка до ребрата си, за да се уверя, че влакнозахващащият кобур не е паднал, както се случва с по-евтините модели след два-три дни носене. С немекса имах приличен шанс да очистя всекиго, който би опитал да ни обстрелва от кораба.

В крайна сметка не се наложи. Стигнахме до тръбата без произшествия. През входа й бе опъната тънка верига с ръчно изписана табела:

„ПАНАМСКА РОЗА

БОЙ ТАЗИ ВЕЧЕР – 22.00

ЦЕНИ ДВОЙНИ“

Вдигнах тънкия метален правоъгълник и огледах със съмнение грубоватите букви.

– Сигурна ли си, че Ръдърфорд се е обаждал тук?

– Вече ти казах, не се заблуждавай. – Ортега откачи веригата. – Мода. Сега си падат по грубото. Миналият сезон наслагаха неонови надписи, но вече не им се виждат достатъчно шик. Това място е истинска лудница, мътните да го вземат. На цялата планета има само още две-три като него. На трибуните се допускат само зрители. Никакви холографски устройства, дори телевизията е забранена. Е, идваш ли?

– Смахната работа. – Последвах я нагоре по тръбата и си спомних колко битки съм ходил да гледам на младини. На Харлановия свят ги излъчваха свободно. Привличаха по-голяма аудитория от всички други забавни предавания. – Хората не обичат ли да гледат такива неща?

– Обичат, естествено. – Макар че ехото в тръбата изопачаваше гласа й, усетих по тона как е подвила устни. – Ненаситни са. Така действа цялата далавера. Разбираш ли, първо измислиха Веруюто…

– Верую ли?

– Да, Верую на Чистотата или някакъв подобен боклук. Не са ли ти казвали, че е невъзпитано да прекъсваш? Та, според Веруюто, ако искаш да гледаш бой, трябвало да присъстваш лично. Така било по-добре, отколкото да го гледаш по мрежата. По-изискано. Оттук – ограничена публика, бясно търсене. Така билетите стават много секси, тоест ужасно скъпи, тоест още по-секси, и онзи, дето го е измислил, яхва спиралата и хвърчи право нагоре.

– Умно.

– Да, умно.

Тръбата свърши и излязохме на ветровитата палуба. Около нас покривите на два от товарните трюмове се издигаха на височина до кръста като грамадни стоманени пришки върху кожата на кораба. По-нататък мостикът се издигаше безцелно в небето, сякаш напълно откъснат от палубата, където стояхме. Нищо не помръдваше, само веригите на един товарен кран се полюшваха леко от вятъра.

– Последния път, когато дойдох тук – каза Ортега, повишавайки глас през воя на вятъра, – някакъв тъп репортер от Световната мрежа беше опитал да се вмъкне на боя за титлата с имплантирани записващи системи. Хвърлили го в залива. След като измъкнали системите с клещи.

– Много мило.

– Нали ти казах, изискано място.

– Поласкан съм, лейтенант. Просто не знам как да отговоря.

Дрезгавият глас идваше от ръждивите високоговорители, закрепени на двуметрови стълбове покрай перилата. Ръката ми сграбчи дръжката на немекса, а очите ми минаха на периферен режим с болезнена бързина. Ортега едва доловимо поклати глава и погледна нагоре към мостика. После двамата с инстинктивен синхрон огледахме цялата надстройка в противоположни направления. Въпреки напрежението усетих приятна топла тръпка от тази неочаквана симетрия.

– Не, не. Насам – каза металният глас, този път откъм кърмата.

Веригите на един от кърмовите товарни кранове се раздвижиха с глухо дрънчене и започнаха да изтеглят нещо от отворения люк пред мостика. Продължавах да стискам немекса. Над нас слънцето надникна през разкъсаните облаци.

Веригата завършваше с масивна желязна кука, върху която стоеше говорещият. В едната ръка стискаше праисторически микрофон, с другата се придържаше за веригата. В пълен контраст с обстановката беше облечен със строг сив костюм, който плющеше от вятъра. Накланяше се назад от веригата под опасен ъгъл, а косата му лъщеше в оскъдните слънчеви лъчи. Присвих очи, за да се уверя. Синтетично тяло. Евтин синт.

Кранът се завъртя над изпъкналия капак на трюма. Синтът пъргаво скочи и ни огледа отвисоко.

– Илайас Райкър – каза той и гласът му прозвуча все тъй дрезгаво, както по високоговорителите. Много калпави гласни струни. Синтът поклати глава. – Мислехме си, че няма повече да ви видим. Колко къса памет има съдебната система.

– Касапин? – Ортега засенчи очите си с длан. – Ти ли си?

Синтът леко се поклони и прибра микрофона в джоба си. После тръгна да слиза по наклона на капака.

– Емси Касапина, на вашите услуги, дами и господа полицаи. В какво ще благоволите да ни обвините днес?

Аз мълчах. Явно се полагаше да познавам тоя касапин, а в момента нямах достатъчно информация. Спомних си какво ми бе казала Ортега и вторачих в идващия синт безизразен поглед с надеждата, че това е в стила на Райкър.

Синтът стигна до края на капака и скочи долу. Отблизо видях, че не само гласните му струни са калпави. Тялото бе толкова далече от онова на Треп, че едва ли заслужаваха едно и също название. За момент се зачудих дали не е някаква антика. Грубата черна коса лъщеше като емайлирана, лицето беше от отпусната силикоплът, бледосините ириси стояха като изрисувани насред очите. Тялото изглеждаше солидно, дори прекалено солидно, а в ръцете имаше нещо нередно – приличаха по-скоро на змии, отколкото на крайници. Китките бяха съвършено гладки, без нито една бръчка. Синтът разпери длан, сякаш ни я предлагаше за инспекция.

– Е? – кротко попита той.

Ортега побърза да отвлече вниманието от мен.

– Рутинна проверка, Касапин. Има няколко бомбени заплахи за срещата тази вечер. Наминахме да погледнем.

Касапина се разсмя отсечено.

– Само не казвайте, че ви е грижа за нас.

– Казах ти вече, рутинна проверка – отвърна спокойно Ортега.

– Добре де, идвайте, щом е тъй. – Синтът въздъхна и кимна към мен. – Какво става с него? Да не са му изтрили способността да говори в хранилището?

Последвахме го към кърмата на кораба и минахме покрай дълбоката пропаст, разкрита от дръпнатия капак на най-задния трюм. Надникнах надолу и зърнах кръгъл бял ринг, заобиколен от четирите страни със стъпаловидно разположени метални и пластмасови седалки. Отгоре висяха гроздове осветителни тела, но никъде не се виждаха характерните сферични форми на предавателите за мрежата. Коленичил в средата на ринга, някакъв човек рисуваше по тепиха ръчно. Когато минахме покрай него, той вдигна глава.

– Тематична украса – каза Касапина, виждайки накъде гледам. – Надпис на арабски. През този сезон тема на битките са полицейските акции на Протектората. Тази вечер е ред на Шария. Мъченици от „Десницата на Аллаха“ срещу протекторатски пехотинци. Ръкопашен бой с ножове. Максимална дължина на остриетата – десет сантиметра.

– С други думи кървава баня – подхвърли Ортега.

Синтът сви рамене.

– Каквото иска публиката, за това си плаща. Доколкото знам, с десетсантиметров нож може да се нанесе смъртоносна рана. Просто е много трудно. Истинско изпитание на уменията, тъй разправят. Насам, моля.

По тясно метално мостче навлязохме във вътрешността на кораба. Стъпките ни кънтяха в затвореното пространство наоколо.

– Първо арените, предполагам – провикна се Касапина през ехото.

– Не, първо да видим резервоарите – предложи Ортега.

– Тъй ли? – Трудно бе да преценя тона на долнопробния синтетичен глас, но в думите на Касапина като че прозвуча насмешка. – Сигурни ли сте, че търсите точно бомба, лейтенант? Според мен арената е най-очевидното място за…

– Имаш ли нещо за криене, Касапин?

Синтът се завъртя за момент и ме погледна изпитателно.

– Съвършено нищо, детектив Райкър. Добре, значи резервоарите. Между другото, приветствам включването ви в разговора. Студено ли беше в хранилището? Вие, естествено, едва ли сте очаквали някога да попаднете там.

– Стига толкова – намеси се Ортега. – Просто ни води при резервоарите, а приказките си ги запази за довечера.

– Разбира се, разбира се. Ние винаги се стремим да си сътрудничим с органите на реда. Като законно регистрирана…

– Знам, знам. – Ортега уморено махна с ръка. – Просто ни заведи при скапаните резервоари.

Аз отново се задоволих със застрашителен поглед.

Потеглихме към резервоарите с раздрънкано електромагнитно влакче, което минаваше от едната страна на корпуса през още два преоборудвани товарни трюма със същите рингове и седалки, само че покрити с найлонови листове. Накрая слязохме и минахме през стандартна система за почистване с ултразвук. Беше доста по-мръсно, отколкото в „Сайка Сек“. Но когато тежката врата от масивно желязо се разтвори навън, зад нея блесна безупречно бяла зала.

– Поддържаме си репутацията – каза безгрижно Касапина. – Публиката много харесва грубите, оголени железарии, но зад кулисите… – Той размаха ръка към лъскавата апаратура. – Е, няма как да направиш омлет без малко масло по тигана.

Предният трюм беше огромен и студен, осветлението зловещо, техниката агресивно масивна. Докато сумрачният мавзолей на Банкрофт в „Сайка Сек“ нашепваше тихичко за богатство и лукс, а залата за презареждане в хранилището на Бей Сити надаваше вопли за минимално субсидиране на минимално заслужили субекти, складът за тела на „Панамска роза“ бе като яростен рев на груба сила. Контейнерите висяха на тежки вериги от двете ни страни като торпеда, включени към централната надзорна система с дебели черни кабели, които се виеха по пода като питони. Самата надзорна система се извисяваше мощно над нас като олтар на някакво гнусно божество-паяк. Приближихме се към нея по метална пътека, издигната на половин метър над застиналите сгърчени кабели. Отляво и отдясно в стената зад нея бяха вградени квадратните стъклени прозорчета на два просторни възстановителни резервоара. В десния вече имаше тяло, плаващо по гръб с разперени ръце и омотано с проводници.

Имах чувството, че съм влязъл в Андрическата катедрала в Нова Пеща.

Касапина спря до централния монитор, обърна се и разпери ръце почти като носителя в резервоара.

– Откъде бихте искали да започнете? Предполагам, че сте донесли модерна апаратура за търсене на бомби.

Ортега не му обърна внимание. Направи още две-три крачки към резервоара и вдигна поглед в снопа зеленикава светлина, падаща през стъклото.

– Това ли е едната отрепка за довечера? – попита тя.

Касапина изсумтя.

– За да не бъда многословен като вас – да. Бих искал да разберете разликата между това тук и онази стока, която продават в жалките магазинчета по крайбрежието.

– Аз също бих искала – отвърна Ортега, без да откъсва очи от тялото. – Щом е тъй, откъде го набавихте?

– Откъде да знам? – Касапина демонстративно вторачи поглед в пластмасовите нокти на дясната си ръка. – Е, имаме някъде фактура, ако трябва непременно да проверите. А така, на око, бих казал, че е от „Нипон Органикс“ или от някоя тихоокеанска групировка. Има ли значение?

Пристъпих до стената и се вгледах в плаващия носител. Строен, мургав и издръжлив на вид, с деликатно скосени японски очи над високите скули и дълга, права черна коса, която се рееше като сноп водорасли из течността на резервоара. Изящен, гъвкав, с дълги ръце на художник и мускули за скоростен бой. Тяло на технологичен нинджа – тяло, за каквото мечтаех на петнайсет години през унилите дъждовни дни в Нова Пеща. Донякъде напомняше носителя, който ми бяха дали за войната на Шария. Онзи носител, в който се запознах със Сара.

Сякаш гледах през стъклото самия себе си. Онова „аз“, което се изгражда нейде в намотките на паметта, впила корени в далечното детство. Изведнъж се почувствах като изгнаник в европейска плът, изхвърлен от другата страна на огледалото.

Касапина застана до мен и потупа стъклото.

– Одобрявате ли, детектив Райкър? – Не отговорих и той продължи: – Сигурен съм, че одобрявате, като знам склонността ви към… схватки. Образците са изключителни. Подсилен корпус, изкуствено отгледани кости със сърцевина от специална сплав, синтетични стави, сухожилия с карбонови нишки, неврохимия „Хумало“…

– Имам си неврохимия – подхвърлих аз, колкото да кажа нещо.

– Знам я вашата неврохимия, детектив Райкър. – Въпреки калпавия глас долових в тона му тихо, лепкаво задоволство. – Биткодрумът се запозна с данните ви, докато бяхте в хранилището. Имаше идея да ви купим. Тялото, имам предвид. Смятахме, че можем да използваме носителя ви за пародийни схватки. Нагласени, разбира се. И през ум не ни минава да организираме истинска битка между неравностойни противници. Това би било… истинско престъпление. – Касапина помълча театрално. – Но после решихме, че пародийните схватки не са… хм… в духа на заведението. Няма истинско състезание. А жалко. Толкова приятели си създадохте напоследък, че залата щеше да бъде препълнена.

Не го слушах, но усетих, че оскърбява Райкър. Обърнах гръб на стъклото и отправих към Касапина свиреп поглед.

– Отплеснах се – бързо заяви синтът. – Исках да кажа, че в сравнение с тази система вашата неврохимия е като моя глас пред пеенето на Анчана Саломао. Това тук – той отново посочи резервоара – е неврохимия „Хумало“, разработена в „Кейп Нюроникс“ преди по-малко от година. Постижение с едва ли не духовни измерения. Няма мозъчни химически усилватели, няма имплантирани чипове и директни връзки. Системата се изгражда заедно с тялото и реагира пряко на мисълта. Помислете над това, детектив. Никой извън Земята не разполага с нея. Разправят, че ООН обмисля десетгодишно колониално ембарго, макар лично аз да се съмнявам в ефективността на подобни…

– Касапин – обади се нетърпеливо зад него Ортега, – защо още не сте изкарали другия боец?

– Тъкмо го изкарваме, лейтенант.

Касапина размаха ръка към контейнерите отляво. Иззад тях долиташе шум на тежки машини. Надникнах в полумрака и различих голям автоматичен повдигач, който се движеше покрай редицата. Изведнъж той спря и върху него падна лъч насочена светлина. Основните манипулатори се протегнаха и вдигнаха един контейнер от висящата стойка, а по-малки манипулатори откачиха кабелите. След като приключи с отделянето, машината леко отстъпи назад, завъртя се и пое обратно към празния резервоар.

– Системата е напълно автоматизирана – поясни Касапина, макар че и сами виждахме.

Сега забелязах под резервоара три кръгли отвора в редица като предни торпедни дула на междупланетен разрушител. Повдигачът плавно зареди контейнера в средния отвор. Дългият цилиндър плътно прилепна към вътрешната повърхност, видимият му край се завъртя на деветдесет градуса и над него се захлопна стоманен капак. Приключил задачата, повдигачът изключи хидравликата и двигателите му млъкнаха.

Аз гледах резервоара.

Стори ми се, че е минало много време, но навярно не беше повече от минута. В дъното на резервоара се отвори нов люк и нагоре избухна облак сребристи мехурчета. Сред тях изплува и тялото. За момент то остана свито като зародиш и водовъртежите от мехурчетата го подмятаха насам-натам, после ръцете и краката започнаха да се разперват, подръпвани лекичко от тънките проводници, прикрепени към китките и глезените. Този носител имаше по-едри кости и масивни мускули, но подобен цвят на кожата. Костеливото лице с орлов нос плавно се извърна към нас.

– Шарийски мъченик от „Десницата на Аллаха“ – обяви гордо Касапина. – Не е истински, разбира се, но расовият тип съвпада и му е вградена автентична система за реагиране в стил „Аллах е велик“. – Той кимна към другия резервоар. Космическите пехотинци са от всякакви раси, но във войната на Шария са участвали доста японци, тъй че ситуацията е правдоподобна.

– Неравен двубой – казах аз. – Най-модерна неврохимия срещу овехтяла шарийска биомеханика.

Синтетичното лице на Касапина се ухили.

– Е, всичко зависи от бойците. Чух, че със системата „Хумало“ трябвало да се свикне, а и, честно казано, невинаги побеждава най-добрият носител. Много зависи от психологията. Търпение, издръжливост на болка…

– Диващина – добави Ортега. – Липса на съчувствие…

– Да, в този дух – съгласи се синтът. – Разбира се, тъкмо затова е вълнуващо. Ако речете да дойдете довечера, може и да ви намеря свободни места на последните редове.

– А ти сигурно ще коментираш двубоя – подхвърлих аз и си представих как колоритната реч на Касапина гърми от високоговорителите, рингът е облян в ярка светлина, тълпата подскача и реве на затъмнените трибуни, а из въздуха се носи мирис на пот и кръвожадност.

– Естествено, че ще коментирам. – Касапина присви очи. – Знаете ли, май много скоро се върнахте.

– Хайде, ще търсим ли бомбите? – попита високо Ортега.

Около час обикаляхме из трюма да търсим въображаеми бомби, а Касапина наблюдаваше със зле прикрита насмешка. Двата носителя, предназначени за смъртоносен бой на арената, ни гледаха от зеленикавите си стъклени утроби, и аз усещах присъствието им съвсем ясно въпреки затворените очи и унесените лица.