355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Ричард Морган » Суперкомандос » Текст книги (страница 5)
Суперкомандос
  • Текст добавлен: 26 сентября 2016, 20:44

Текст книги "Суперкомандос"


Автор книги: Ричард Морган



сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 33 страниц)

6.

Кристин Ортега бе удивително сдържана.

Тя влезе в хотела с пружинираща крачка, от която препълненият джоб на якето подскачаше върху бедрото й, спря насред фоайето и огледа касапницата, като помръдваше език под бузата си.

– Често ли вършиш такива работи, Ковач?

– Чакам от доста време – кротко отвърнах аз. – Не съм в много добро настроение.

Още когато установката откри огън, хотелът бе уведомил местната полиция, но мина над половин час, преди първите патрулни коли да се спуснат по спирала откъм небесните магистрали. Не си направих труда да отида в стаята, тъй като знаех, че при всяко положение ще ме измъкнат от леглото, а дойдеха ли веднъж, нямаше да ме пуснат, докато не пристигне Ортега. Някакъв полицейски лекар ме прегледа набързо, увери ме, че нямам сътресение на мозъка, и ми даде спрей за спиране на кръвта от носа, след което седнах във фоайето и оставих новия си носител да изпуши няколко от цигарите на лейтенанта. Все още седях там, когато тя пристигна един час по-късно.

Ортега махна с ръка.

– Какво да се прави, нощем градът е доста оживен.

Предложих й пакета. Тя се замисли, сякаш я бях поставил пред тежък философски проблем, после все пак го взе и изтръска цигара. Без да погледне запалителната ивица отстрани на пакета, прерови джобовете си, измъкна масивна бензинова запалка и щракна капачето. Имах чувството, че е на автопилот. Почти без да усеща какво прави, тя се отдръпна да стори път на криминалистите, които внасяха ново оборудване, сетне прибра запалката в друг джоб. Фоайето около нас изведнъж загъмжа от делови хора, заети с работата си.

– Е? – Тя отметна глава и пусна струйка дим към тавана. – Познаваш ли тия типове?

– Я не се занасяй, по дяволите!

– Тоест?

– Тоест, напуснал съм склада само преди шест часа, ако има и толкова. – Чух как гласът ми започва да изтънява. – Тоест, откакто се срещнахме, разговарях цифром и словом с трима души. Тоест, за пръв път в живота си съм на Земята. Тоест, ти знаеш всичко това. А сега или ми задавай по-интелигентни въпроси, или отивам да спя.

– Добре де, не се впрягай. – По лицето на Ортега изведнъж се изписа умора. Тя седна в креслото срещу мен. – Казал си на моя сержант, че били професионалисти.

– Така е.

Бях решил, че поне това сведение мога да споделя с полицаите, тъй като навярно щяха и сами да разберат, щом пуснеха в компютрите си състава на двете тела.

– Нарекоха ли те по име?

Усърдно сбръчках чело.

– По име?

– Да. – Тя раздразнено махна с ръка. – Нарекоха ли те Ковач?

– Не си спомням.

– А някакви други имена?

Вдигнах вежди.

– Например?

Сянката на умора по лицето й изведнъж се разсея и тя ме погледна втренчено.

– Остави. Ще проверим в паметта на хотела.

Ха така!

– На Харлановия свят за това трябва прокурорско разрешение – изрекох аз колкото се може по-небрежно.

– Тук също. – Ортега тръсна пепел върху килима. – Но ще го получим без затруднение. Изглежда, „Хендрикс“ е обвиняван и друг път за органични увреждания. Преди доста време, но архивите пазят всичко.

– Тогава как така не са му отнели разрешителното?

– Казах обвиняван, не осъждан. Съдът отхвърлил обвиненията. Доказана самозащита. Разбира се… – тя кимна към неподвижния картечен лафет, около който двама криминалисти провеждаха тест за излъчване – онова е било само електрошок. Не като тази чудесия.

– Да, тъкмо се канех да попитам. Кой изобщо монтира в хотел подобна артилерия?

– Да не мислиш, че съм строителен инспектор? – Ортега бе почнала да ме гледа със замислена враждебност, която не ми допадаше. После рязко сви рамене. – Според архивната справка, която прегледах по пътя насам, установката е монтирана преди два века, когато корпоративните войни загрубели. Сред онази каша много сгради били преоборудвани със защитни системи. Естествено, не след дълго финансовият крах видял сметката на повечето компании, тъй че не се стигнало до закон за забрана. Хотел „Хендрикс“ си извоювал статуса на изкуствен разум и се откупил от собствениците.

– Хитро.

– Да, пък и доколкото съм чувала, системите с изкуствен разум били единствените, имащи влияние върху борсата. По онова време много от тях се освободили. На тази улица има доста хотели с изкуствен разум. – Тя се ухили през пушека. – Затова никой не отсяда в тях. Всъщност жалко. Четох някъде, че били програмирани да желаят клиенти, както хората искат секс. Сигурно е голяма мъка, нали?

– Да.

Един от мохиканите се приближи и щръкна над нас. Ортега го стрелна с поглед, който казваше, че не иска да я безпокоят.

– Взехме ДНК-проби – заяви предизвикателно мохиканът и й подаде плочка с видеофакс. Ортега го прегледа и трепна.

– Я виж ти. Бил си в много подбрана компания, Ковач. – Тя размаха ръка към мъжкия труп. – Носителят е регистриран на името на Димитрий Кадмин, известен като Дими Близнака. Професионален убиец от Владивосток.

– А жената?

Ортега и мохиканът се спогледаха.

– Регистрирана в Улан Батор?

– Така излиза, шефе.

– Спипахме мръсника! – Ортега скочи на крака с подновена енергия. – Дай да им измъкнем приставките и право към управлението. Искам до полунощ Дими да бъде прибран на съхранение. – Тя се озърна към мен. – Може и да има полза от теб, Ковач.

Мохиканът бръкна под двуредното си сако и измъкна грамаден нож с небрежния жест на човек, вадещ пакет цигари. Двамата пристъпиха към трупа и коленичиха до него. Заинтригувани униформени полицаи се приближиха да зяпат. Раздаде се влажният пукот на срязани хрущяли. След малко аз също станах и се присъединих към зяпачите. Никой не ми обърна внимание.

Не бих го нарекъл изтънчена биотехнологична хирургия. Мохиканът бе срязал част от гръбнака на трупа, за да се добере до основата на черепа, и сега бърникаше с върха на ножа, опитвайки да открие мозъчната приставка. Кристин Ортега стискаше здраво главата с две ръце.

– Напоследък ги вмъкват все по-надълбоко – говореше тя. – Виж дали можеш да измъкнеш останалите прешлени, там някъде трябва да е.

– Опитвам се – изпъхтя мохиканът. – Изглежда ми малко по-голяма от обикновеното. Сигурно е онази противоударна защита, за която спомена Ногучи миналия път… Мамка му! Почти я бях докопал.

– Не, виж, действаш от погрешен ъгъл. Дай на мен. – Ортега взе ножа и притисна с коляно черепа.

– Ама аз вече я бях напипал, шефе.

– Да бе. Няма цяла нощ да те гледам как човъркаш.

Тя се озърна нагоре, видя, че я гледам, кимна леко и пъхна в отвора назъбения край на ножа. После с рязък удар по дръжката отсече нещо. Ухили се и погледна мохикана.

– Чу ли това?

Бръкна в червената каша и измъкна приставката с два пръста. Не изглеждаше впечатляващо – окървавен противоударен корпус, не по-голям от угарка. От единия край стърчаха усуканите нишки на микроконтактите. Разбирах защо католиците не искат да повярват, че това е хранилището на човешката душа.

– Спипах те, Дими! – Ортега вдигна приставката към светлината, после я подаде на мохикана заедно с ножа. Избърса пръсти в дрехите на трупа. – Добре, хайде сега да измъкнем и тази на жената.

Докато гледахме как мохиканът повтаря процедурата с втория труп, аз приведох глава към Ортега и прошепнах:

– Значи разбрахте коя е и тя?

Ортега завъртя глава малко стреснато – не знам дали от изненада, или от неприязън.

– Да, това също е Дими Близнака. Ха-ха, майтап! Носителят е регистриран в Улан Батор, където, за твое сведение, се намира столицата на черния пазар за тела в Азия. Разбираш ли, Дими не е доверчива душа. Обича да работи с хора, в чиято подкрепа е сигурен. А в кръговете, където обикаля Дими, истински можеш да разчиташ само на себе си.

– Звучи ми познато. Лесно ли е да се дублираш на Земята?

Ортега направи гримаса.

– Става все по-лесно и по-лесно. При сегашното състояние на технологията един модерен зареждащ процесор се побира в килер. Много скоро ще се побира и в асансьор. После в куфар. – Тя сви рамене. – Такава е цената на прогреса.

– На Харлановия свят, общо взето, единственият начин да го направиш е като подадеш заявка за междузвездно прехвърляне и отмениш излъчването в последния момент. Фалшифицираш документите за прехвърлянето, после пускаш молба за временно зареждане от копието поради извънредни обстоятелства. На друга планета си, а бизнесът ти се срутва или нещо подобно. Зареждаш се веднъж от оригинала в излъчвателната станция и втори път чрез застрахователната компания някъде другаде. Първи номер си тръгва съвсем законно. Просто се е отказал от заминаването. Мнозина го правят. Втори номер просто не се обажда на застрахователя за прибиране. Но е доста скъпо. Трябва да подкупиш сума ти народ, да откраднеш много машинно време и тъй нататък.

Мохиканът изруга. Беше си порязал пръста. Ортега извъртя очи към тавана и тихо въздъхна. После пак се обърна към мен.

– Тук е по-лесно – заяви лаконично тя.

– Тъй ли? Как става?

– Ами… – тя помълча, сякаш се чудеше защо разговаря с мен. – Защо питаш?

Ухилих се.

– Просто съм си любопитен по рождение.

– Добре, Ковач. – Тя обгърна с длани чашата кафе. – Ето как става. Един ден мистър Димитрий Кадмин влиза в някоя от големите прехвърлящи и зареждащи застрахователни компании. Имам предвид наистина уважавана фирма, да речем „Лойдс“ или „Солар Картрайт“.

– Там ли? – Аз посочих към светлините на моста, които се виждаха през прозорците на хотелската стая. – В Бей Сити?

Мохиканът бе изгледал Ортега малко странно, когато тя остана, докато всички други полицаи напускаха „Хендрикс“. Тя го отпрати с още една заръка незабавно да прибере Кадмин на съхранение, после двамата се качихме горе. Почти не погледна отлитащите патрулни коли.

– В Бей Сити, по Източното крайбрежие, може би дори в Европа. – Ортега отпи глътка кафе и примижа от щедрата доза уиски, която хотелът бе прибавил по нейна молба. – Няма значение. Важна е компанията. Да има репутация. Да застрахова още от зората на зареждането. Мистър Кадмин желае да получи застрахователна полица и след дълъг пазарлък относно условията сключва договор. Разбираш ли, всичко трябва да изглежда почтено. Това е застрахователна измама, само че става дума за нещо повече от пари.

Аз се облегнах откъм моята страна на перваза. Апартамент „Наблюдателницата“ заслужаваше името си. И трите стаи имаха изглед към града и морето на север или на запад, а площадката върху перваза на прозореца в хола заемаше около една пета от общата площ и беше покрита с безумно шарени меки възглавници. Аз и Ортега седяхме един срещу друг с цял метър свободно пространство между нас.

– Добре, това е първият екземпляр. А после?

Ортега сви рамене.

– Нещастен случай.

– В Улан Батор?

– Точно така. Дими се врязва с пълна скорост в електрически стълб, пада от прозореца на хотела или нещо подобно. Местен търговски агент прибира приставката и срещу солиден подкуп прави копие. В съответствие с договора „Солар Картрайт“ или „Лойдс“ изпраща Дими (в дигитален вид) до своята клонингова банка и го зарежда в чакащия носител. Благодарим, сър. Беше ни много приятно да работим с вас.

– Междувременно…

– Междувременно търговският агент купува на черния пазар друг носител, вероятно пациент в кома от някоя тамошна болница или току-що прибран наркоман без сериозни увреждания. Полицията в Улан Батор изкарва луди пари от такива сделки. Агентът изтрива съзнанието на носителя, зарежда копието и Дими просто си тръгва. Хваща суборбитален полет до другия край на света и отива да си свърши работата в Бей Сити.

– Май не ги хващате често.

– Почти никога. Работата е там, че трябва да спипаш и двата екземпляра на местопрестъплението – или мъртви както сега, или задържани за някакво провинение според Наказателния кодекс на ООН. Без санкции на ООН нямаш законно право да зареждаш от живо тяло. А в безизходно положение двойникът просто се гръмва в тила и приставката става на прах, преди да го арестуваме. Виждала съм подобни случаи.

– Доста сериозно. Какво е наказанието?

– Изтриване.

– Изтриване? Прилагате ли го тук?

Ортега кимна. Устните й трепнаха леко, сякаш готови всеки момент да се разтегнат в мрачна усмивка.

– Да, прилагаме го. Възмутен ли си?

Замислих се. За някои престъпления в Корпуса се полагаше изтриване – най-вече за дезертьорство или отказ да се изпълни заповед в бойни условия – но не бях виждал да я изпълняват. Да си плюеш на петите просто е невъзможно след цялата ни психическа обработка. А на Харлановия свят изтриването бе отменено десетина години преди да се родя.

– Малко е старомодно, не смяташ ли?

– Да не би да ти е криво за онова, което ще сполети Дими?

Плъзнах език по раничките в устата си. Помислих за студеното метално кръгче и поклатих глава.

– Не. Но нима то спира хора като него?

– Има още няколко вида тежки престъпления, но за повечето от тях се полагат два-три века на склад.

По изражението на Ортега личеше, че идеята за толкова меки присъди не й допада.

Оставих кафето и посегнах за цигара. Движенията бяха автоматични, а се чувствах твърде изморен, за да им преча. Предложих на Ортега, но тя отказа. Погледнах я с присвити очи и докоснах с връхчето на цигарата запалителната ивица върху пакета.

– На колко години си, Ортега?

Тя ми отвърна със същия поглед.

– На трийсет и четири. Защо?

– Никога не си била дигитализирана, а?

– Е, преди няколко години ми правиха психохирургия, но ме върнаха само след два дни. Иначе не. Не съм престъпник и нямам пари за подобно пътуване.

Издишах първата глътка дим.

– Малко си докачлива на тази тема, нали?

– Както казах, не съм престъпник.

– Така е. – Спомних си за последния път, когато видях Вирджиния Видаура. – Ако беше, нямаше да смяташ, че да те прехвърлят двеста години напред, е толкова меко наказание.

– Не съм го казала.

– То се подразбира.

Нямах представа какво ме кара да забравя, че Ортега представлява закона, но все пак нещо ме караше. Нещо се трупаше в пространството между двама ни – нещо като статичен заряд, нещо, което навярно щях да си изясня, ако емисарската ми интуиция не бе толкова замъглена от прехвърлянето в нов носител. Каквото и да бе, то изведнъж просто се изпари. Разкърших рамене и свирепо засмуках цигарата. Нуждаех се от сън.

– Кадмин е скъп, нали? При толкова разходи, толкова рискове, трябва да взима скъпо.

– Около двайсет бона на удар.

– Значи Банкрофт не е извършил самоубийство.

Ортега вдигна вежди.

– Твърде бърз извод за човек, който току-що е пристигнал.

– Я стига! – Аз пуснах насреща й облак дим. – Ако беше самоубийство, кой, по дяволите, е платил двайсет бона за удара срещу мен?

– Ти си всеобщ любимец, нали?

Приведох се напред.

– Не. На много места съм мразен, но не от хора с подобни пари и подобни връзки. Не съм чак от такава класа, че да си създам врагове на това ниво. Който и да е пратил Кадмин, знае, че работя за Банкрофт.

Ортега се ухили.

– Не беше ли споменал, че не са те нарекли по име?

Уморен си, Такеши. Сякаш видях как Вирджиния Видаура размахва пръст срещу мен. Един емисар не може да се излага така пред местната полиция.

Замазах положението, доколкото можех.

– Те знаеха кой съм. Хора като Кадмин не се мотаят по хотелите да грабят случайни туристи. Не ставай наивна, Ортега.

Тя изчака раздразнението ми да се разсее в тишината, преди да отговори:

– Значи според теб онова с Банкрофт също е било удар. Може би. И какво?

– Трябва да подновиш разследването.

– Май не разбираш от дума, Ковач. – Тя ми отправи усмивка, от която въоръжен престъпник би замръзнал на място. – Случаят е приключен.

Аз уморено облегнах гръб на стената и я загледах през пушека. Накрая казах:

– Знаеш ли, когато одеве пристигнаха твоите хора, един от тях ми показа значката си за момент, само колкото да я зърна. Отблизо изглежда много изящна. С орел и щит. И с надпис наоколо.

Тя нетърпеливо ми махна с ръка да карам по-накратко и аз пак смукнах цигарата, преди да сипя сол в раната.

– „Да защитавам и служа“, нали така беше? Бас държа, че докато станеш лейтенант, вече отдавна не си вярвала в тия глупости.

Точно попадение. Под едното й око затрептя мускулче, а бузите й се обтегнаха, сякаш смучеше нещо горчиво. Тя впи поглед в мен и за миг се запитах дали не съм прекалил. После раменете й се отпуснаха и тя въздъхна.

– Хайде, недей да ме жалиш. И изобщо какво знаеш, по дяволите? Банкрофт не е човек като теб и мен. Той е просто един скапан Мат.

– Мат?

– Да, Мат. Нали знаеш: „И всичките дни на Матусала станаха деветстотин шестдесет и девет години“.11
  Битие 5:27 – Б.пр.


[Закрыть]
Той е стар. Страшно стар.

– Това престъпление ли е, лейтенант?

– Би трябвало да е – мрачно каза Ортега. – Живееш ли толкова дълго, почват да ти се случват разни работи. Прекалено се впечатляваш от себе си. И в крайна сметка решаваш, че си Господ. Изведнъж дребните хора, да речем на трийсет или четирийсет години… е, те просто стават незначителни. След като вече си виждал цели общества да възникват и да загиват, почва да ти се струва, че стоиш извън всичко и за теб то вече няма значение. И ако онези мънички хора ти се мотаят в краката, току-виж си почнал да ги скубеш като плевели.

Погледнах я сериозно.

– Засичала ли си Банкрофт в нещо подобно? Когато и да било?

Тя нетърпеливо махна с ръка, сякаш отхвърляше възражението ми.

– Не говоря за Банкрофт. Говоря за онова, което олицетворява. Тия хора са като машини с изкуствен разум. Отделен вид. Всъщност изобщо не са хора и гледат на човечеството, както ние с теб гледаме насекомите. Е, когато си имаш работа с полицейското управление в Бей Сити, подобно отношение може да ти изиграе лоша шега.

За миг си припомних до какви крайности стигаше Рейлийн Кавахара и се запитах дали Ортега не е права донякъде. На Харлановия свят повечето хора могат да си позволят прехвърляне поне веднъж, но главното беше, че ако не си много богат, трябва да носиш всяко тяло до дълбока старост, а това е крайно уморително дори и с антисенилна терапия. Вторият път става по-зле, защото знаеш какво те очаква. Малцина намират кураж за трети опит. Повечето отиват доброволно на съхранение, от което излизат само от време на време за важни семейни събития, а с времето завръщанията им оредяват и новите поколения постепенно прекъсват старите връзки.

Трябва да си човек от строго определен тип, за да продължаваш, да искаш да продължаваш – живот подир живот, носител подир носител. От самото начало трябва да бъдеш различен, изобщо да не се тревожиш в какво може да те превърне товарът от векове.

– Значи подлагаш крак на Банкрофт, защото е Мат. Извинявай, Лорънс, но ти си дърто високомерно копеле. Полицията си има по-важни работи от това, да приема приказките ти на сериозно. Това ли ти е позицията?

Но Ортега вече не се хващаше на въдицата. Тя отпи от кафето и небрежно махна с ръка.

– Виж какво, Ковач. Банкрофт е жив и каквито и да са фактите по случая, той има необходимата осигуровка, за да запази това положение. Никой няма да се оплаче, че служителите на реда не са му обърнали необходимото внимание. Полицията страда от недостиг на хора, на средства, само работата ни е в излишък. Нямаме възможност да тичаме до безкрай подир фантазиите на Банкрофт.

– Ами ако не са фантазии?

Ортега въздъхна.

– Ковач, лично аз обиколих три пъти онази къща заедно с криминалистите. Няма следи от стрелба, няма проникване в охранявания периметър, няма каквито и да било данни за нарушител в записите на охранителната система. Мириам Банкрофт доброволно се съгласи да премине проверка с най-модерните полиграфски тестове и я издържа, без да мигне. Не е убила съпруга си, нито пък някой се е промъкнал да го убие. Лорънс Банкрофт се е самоубил по причини, които само той знае. Това е положението. Съжалявам, че от теб искат да докажеш противното, но едно е да искаш, по дяволите, а съвсем друго – да го постигнеш. Следствието приключи.

– А телефонното обаждане? Фактът, че Банкрофт няма как да забрави за дистанционното съхранение? Фактът, че някой ме смята за толкова важен, та да изпрати Кадмин дотук?

– Няма да споря с теб, Ковач. Ще разпитаме Кадмин и ще разберем какво знае, но всичко останало вече съм го минала и почва да ми омръзва. Там, навън, има хора, които се нуждаят от нашата помощ много по-отчаяно, отколкото Банкрофт. Жертви на истинско убийство, които не са имали късмета да разполагат с дистанционно съхранение, когато някой им гръмва приставката. Католици, които загиват само защото убийците знаят, че жертвите никога няма да излязат от хранилището, за да ги обвинят. – Ортега броеше на пръсти и очите й се наливаха с мъглива умора. – Жертви на органични увреждания, които нямат пари за нов носител и единствената им надежда е държавата да потърси финансова отговорност от някого. Газя през тая гадост по десет часа на ден, че и по-дълго. Съжалявам, но просто нямам излишно съчувствие за мистър Лорънс Банкрофт с неговите замразени клонинги, магически връзки във висшите кръгове и реномирани адвокати, дето ни натикват в миша дупка всеки път, когато настъпим по мазола някой негов роднина или служител.

– Случва се често, нали?

– Доста често, но недей да се правиш на изненадан. – Тя се усмихна мрачно. – Той е един скапан Мат. Всичките са еднакви.

Не харесвах тази страна от характера й, не исках да водя подобен спор и не желаех да виждам Банкрофт под такъв ъгъл. А отгоре на всичко нервите ми отчаяно се нуждаеха от сън.

Изгасих цигарата.

– Мисля, че ще е най-добре да си вървиш, лейтенант. Заболя ме глава от всички тия предразсъдъци.

В очите й припламна нещо, което така и не успях да разчета. Мярна се за секунда и изчезна. Тя сви рамене, остави чашата и свали крака от перваза. Изправи се, разкърши гръбнак със съвсем отчетлив пукот и тръгна към вратата, без да поглежда назад. Аз останах на място и гледах как отражението й в стъклото се движи на фона на градските светлини.

На прага тя спря и я видях да извръща глава.

– Хей, Ковач.

Погледнах я.

– Забрави ли нещо?

Тя кимна и изкриви устни, сякаш неохотно признаваше, че съм спечелил точка в някаква игра между двама ни.

– Искаш ли съвет? Трябва ли ти отправна точка? Ти ми поднесе Кадмин на тепсия, тъй че май ти дължа поне това.

– Нищо не ми дължиш, Ортега. „Хендрикс“ го стори, не аз.

– Лейла Бегин – каза тя. – Пусни това име при ония префърцунени адвокати на Банкрофт и виж докъде ще те отведе.

Вратата тихо се плъзна на място зад нея и в отразената стая останаха само градските светлини. Погледах ги, сетне запалих нова цигара и я изпуших до филтъра.

Банкрофт не бе извършил самоубийство, поне в това нямах съмнения. Занимавах се със случая по-малко от ден, но вече си бях навлякъл вражда с две съвсем отделни групировки. Първо, полицейските биячи на Кристин Ортега и второ, наемният убиец от Владивосток с неговия резервен носител.

Ортега искаше нещо, човекът зад Димитрий Кадмин също искаше нещо и изглеждаше, че желаят едно и също – случаят с Банкрофт да си остане приключен.

За мен нямаше такъв вариант.

От унеса ме изтръгна гласът на „Хендрикс“:

– Вашата гостенка напусна хотела.

– Благодаря – казах разсеяно аз и смачках цигарата в пепелника. – Може ли да заключиш вратата и да блокираш достъпа с асансьорите до този етаж?

– Разбира се. Желаете ли да ви уведомявам за влизане на външни лица в хотела?

– Не. – Прозинах се като змия, която опитва да нагълта яйце. – Просто не пускай никого тук. И никакви телефонни обаждания през следващите седем часа и половина.

Изведнъж се почувствах толкова изморен, че едва успях да смъкна дрехите, преди сънят да ме погълне. Преметнах летния костюм на Банкрофт върху облегалката на едно кресло и пролазих върху огромното легло с пурпурни чаршафи. Повърхността на леглото трепна за миг, докато се пригоди към теглото и размерите на моето тяло, после ме обгърна гальовно. От чаршафите долиташе лек, екзотичен аромат.

Без особен ентусиазъм опитах да мастурбирам, като си представях сладострастните телесни извивки на Мириам Банкрофт, но вместо това непрекъснато виждах бледото тяло на Сара, надупчено от автоматни куршуми.

И сънят ме погълна.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю