Текст книги "Суперкомандос"

23.

Вървях на юг.

Над главата ми автотакситата изскачаха от движението и пак се връщаха в потока с програмирана свръхточност. От време на време слизаха към земята в опит да привлекат клиенти. Над тях небето започваше да се променя, откъм запад нахлуваха сиви облаци и когато вдигах глава, по лицето ми се ръсеха редки капки. Не обръщах внимание на такситата. „Стани първобитен“, би казала Вирджиния Видаура. Когато те гони изкуствен интелект, единствената надежда е да изчезнеш от обсега на електрониката. Разбира се, на бойното поле това се постига много по-лесно. Има предостатъчно кал и хаос, където да се укриеш. Съвременният град – ако не е бомбардиран – представлява истински логистичен кошмар за подобно бягство. Всяка сграда, всяка кола, всяка улица е включена в мрежата. С всяка покупка оставяш диря за информационните хрътки.

Открих един очукан банкомат и попълних оределия си запас от ламинирани банкноти. После се върнах две пресечки назад и тръгнах на изток, докато видях комуникационна кабина. Прерових джобовете си, открих визитната картичка, надянах електродите и набрах номера.

Не се появи картина. Не чух и сигнал. Връзката се осъществяваше чрез имплантиран чип.

– Кой е? – рязко запита женски глас от тъмния екран.

– Дадохте ми визитната си картичка за в случай, че има нещо сериозно – казах аз. – Е, мама му стара, сега работата ми се вижда много сериозна, та трябва да поговорим, докторе.

Чух съвсем ясно как преглътна, после гласът й отново прозвуча – спокоен и деловит.

– Трябва да се срещнем. Предполагам, че не искате да идвате в заведението.

– Правилно предполагате. Знаете ли червения мост?

– Наричат го Голдън гейт – сухо отвърна тя. – Да, известен ми е.

– Бъдете там в седем. На северния край. Елате сама.

Прекъснах връзката. После набрах отново.

– Резиденция Банкрофт, с кого желаете да говорите?

Жената със строг костюм и пилотска прическа като от картините на Анджин Чандра изникна на екрана миг след като почна да говори.

– Лорънс Банкрофт, моля.

– В момента мистър Банкрофт е на съвещание.

Така ставаше още по-лесно.

– Добре. Когато се освободи, предайте му, че се е обаждал Такеши Ковач.

– Желаете ли да разговаряте с мисис Банкрофт? Тя остави инструкции да…

– Не – бързо казах аз. – Не е необходимо. Моля, предайте на мистър Банкрофт, че за няколко дни ще бъда извън контакт, но ще му се обадя от Сиатъл. Това е всичко.

Изключих връзката и погледнах часовника си. До срещата на моста имах още час и четирийсет минути. Тръгнах да търся бар.

 
„Имам си приставка, имам пети дан
и съвсем не ме е страх от Кърпалан.“
 

Бодрата песничка долиташе от дълбините на моето детство, сякаш искаше да ме ободри.

Но се страхувах.

Когато наближихме моста, дъждът още не бе започнал, но дъждовните облаци се струпваха застрашително и редките едри капки по предното стъкло бяха достатъчни, за да задействат чистачките на камиона. Гледах как огромната ръждива структура постепенно израства пред нас и знаех, че ще се измокря до кости.

По моста нямаше движение. Кулите му се извисяваха като кости на някакъв невъобразимо огромен динозавър над пустите асфалтови платна и страничните подпори, отрупани с купища боклуци.

– Намали скоростта – казах аз на спътника си, когато минахме под първата кула, и тежката машина рязко удари спирачки. Озърнах се настрани. – По-кротко. Казах ти, няма риск. Просто отивам на среща с един човек.

Никълсън Присадката ми хвърли мрачен поглед иззад волана и ме лъхна с дъх на застоял алкохол.

– Да, бе. Всяка седмица раздаваш на шофьорите такива пари. Просто от добро сърце ходиш да ги подбираш из кръчмите в Лизниград.

Свих рамене.

– Мисли каквото си искаш. Само карай бавно. Щом ме оставиш, ако щеш дай газ до ламарината.

Никълсън тръсна чорлавата си глава.

– Шибана работа, мой човек…

– Ето я. Стои на тротоара. Остави ме там.

Пред нас самотна фигура се бе облакътила на парапета и гледаше към залива. Никълсън се навъси съсредоточено и прегърби грамадните рамене, на които навярно дължеше прякора си. Очуканият камион се отклони точно, но не съвсем плавно през две платна и спря край десния парапет.

Скочих от кабината, озърнах се, не видях никого и отново се изкачих на стъпалото.

– Добре, слушай сега. Ще минат най-малкото два дни, може би дори три, докато стигна до Сиатъл, затова се покрий в първия хотел, който откриеш в градската информация. Чакай ме там. Плати в брой, но се регистрирай на мое име. Ще те търся между десет и единайсет сутринта, тъй че гледай да бъдеш там по това време. Иначе можеш да вършиш каквото си искаш. Мисля, че ти дадох достатъчно пари, за да не скучаеш.

Никълсън Присадката се ухили многозначително и донякъде ми стана жал за цялата развлекателна индустрия на Сиатъл.

– За мен нямай грижа, мой човек. Приставката знае как да си прекара добре.

– Радвам се. Само недей прекалено да се отпускаш. Може да се наложи спешно да духнем.

– Да бе, да. Ами останалата пара, мой човек?

– Казах ти. Ще получиш останалото, като свършим.

– Ами ако не дойдеш след три дни?

– В такъв случай – отвърнах любезно аз, – значи съм мъртъв. Случи ли се нещо подобно, препоръчвам ти да изчезнеш за няколко седмици. Няма да си губят времето да те търсят. Намерят ли мен, ще бъдат щастливи.

– Мой човек, нещо не ми се…

– Няма страшно. Ще се видим след три дни.

Слязох отново, затръшнах вратата и ударих два пъти с юмрук. Двигателят избуча и Никълсън подкара по средното платно.

Докато гледах след него, за момент се зачудих дали изобщо ще иде в Сиатъл. В края на краищата му бях дал доста солидна сума и въпреки обещанието за още толкова, ако следва инструкциите, сигурно се изкушаваше да завие обратно някъде по крайбрежието и да подкара право към бара, където го бях открил. Или пък можеше да се изнерви от чакане в хотела и да изчезне преди третия ден. Всъщност не можех да го упрекна за тези евентуални предателства, тъй като и аз нямах намерение да отивам при него. Каквото и да стореше, все щеше да ми бъде от полза.

„При бягство от системата трябва да объркаш предположенията на противника, изрече в ухото ми Вирджиния Видаура. Създавай колкото се може повече смущения, стига това да не те забавя.“

– Ваш приятел ли беше това, мистър Ковач?

Лекарката бе дошла до преградата и гледаше след отдалечаващия се камион.

– Запознахме се в един бар – отговорих аз съвсем искрено, после прескочих при нея и тръгнах към парапета.

Гледката бе същата както в деня на пристигането ми, когато Къртис ме връщаше от Слънчевия дом. В сумрака пред наближаващия дъжд въздушното движение искреше над сградите като рояк светулки. Присвих очи и смътно различих върху остров Алкатрас сивия бункер с оранжеви прозорци на „Сайка Сек“. По-нататък се разстилаше Окланд. Зад мен бе откритото море, а на север и юг – цял километър пуст мост. Можеха да ме изненадат само с тактическа артилерия. Донякъде успокоен, аз се обърнах отново към лекарката.

Тя сякаш трепна от погледа ми.

– Какво става? – тихо попитах аз. – Угризения за нарушението на медицинската етика?

– Не беше моя идея…

– Знам. Вие само подписвате документите за освобождаване и си затваряте очите за останалото. Кой беше?

– Не знам – отговори тя с леко потрепващ глас. – Някой дойде да се срещне със Съливан. Изкуствен носител. Азиатка, струва ми се.

Кимнах. Треп.

– Какви бяха инструкциите на Съливан?

– Локатор за виртуалната мрежа, монтиран между мозъчната приставка и невронния интерфейс. – Медицинската терминология сякаш я ободри. Гласът й укрепна. – Извършихме операцията два дни преди да ви доставят. Срязахме прешлените с микроскалпел по линията на първоначалния разрез и после запълнихме с присадена тъкан. Системата действа единствено във виртуална среда. Няма начин да бъде открита без цялостна невро-електронна инспекция. Как се досетихте?

– Не беше трудно. Някой я използва, за да открие и измъкне един наемен убиец от полицейското хранилище. Това се нарича съучастие. На двамата със Съливан не ви мърдат поне по двайсет години.

Тя огледа пустия мост.

– В такъв случай защо не доведохте полиция, мистър Ковач?

Помислих си за военната и полицейска документация, която трябва да бе пристигнала на Земята заедно с мен. Помислих си какво й е да стои тук сама с човек, способен на такива неща. Колко сили са й трябвали, за да дойде. По ъгълчето на устните ми трепна неволна усмивка.

– Добре, впечатлен съм – казах аз. – А сега кажете как да неутрализирам проклетото нещо.

Тя ме погледна сериозно и в този момент заваля. Тежки капки обсипаха раменете на шлифера й. Усетих ги по косата си. Двамата вдигнахме очи нагоре и аз изругах. Тя пристъпи по-близо до мен и натисна масивната брошка върху ревера си. Въздухът над нас затрептя и дъждът престана. Като вдигнах отново очи, видях как капките избухват върху отблъскващото поле над главите ни. Наоколо тротоарът потъмня първо на петна, после изцяло, но един вълшебен кръг около краката ни остана сух.

– За премахване на локатора ще трябва същата микрооперация, както и за поставянето му. Възможно е, но не и без отлично оборудвана операционна. Иначе рискувате увреждане на невронния интерфейс, а може би и на гръбначния мозък.

Смутен от близостта й, аз пристъпих от крак на крак.

– Да, досещах се.

– Е, в такъв случай сигурно сте се досетили също – продължи тя, имитирайки акцента ми, – че можете да въведете в приставката смущаващ сигнал или огледален код, за да неутрализирате излъчването.

– Ако имам оригиналния код.

– Точно така, ако имате оригиналния код. – Тя бръкна в джоба си и извади малък диск с пластмасова обвивка. За момент подхвърли диска на длан, после ми го подаде. – Е, вече го имате.

Погледнах я изпитателно.

– Истински е – добави тя. – Можете да проверите във всяка невро-електронна клиника. Ако имате съмнения, бих препоръчала…

– Защо ми правите тази услуга?

Тя срещна погледа ми, този път без да трепне.

– Не на вас, мистър Ковач. Правя услуга на себе си.

Изчаках. Тя извърна глава към залива.

– Знам какво е корупция, мистър Ковач. Никой не може толкова дълго да работи в системата на правосъдието, без да се научи да разпознава гангстерите. Онзи синтетичен носител беше типичен техен представител. Откакто ме назначиха в хранилището на Бей Сити, виждам Съливан да си има работа с такива личности. Полицейските правомощия свършват до нашия праг, а заплатите не са много високи. – Тя отново ме погледна. – Никога не съм взимала пари от тия хора и досега не бях действала по тяхно нареждане. Но и не съм им се противопоставяла. Беше лесно да заровя глава в работата и да се правя, че не виждам какво става.

– Човешкото око е удивителен инструмент – цитирах разсеяно аз „Поеми и други измишльотини“. – Почти без усилие престава да забелязва дори и най-очевадните неправди.

– Отличен израз.

– Не е мой. И как тъй стана, че извършихте операцията?

Тя кимна.

– Както казах, досега успявах да избегна контакти с тези хора. Съливан ме бе прехвърлил в отдела за другопланетни затворници, защото там няма много работа, а услугите, които върши, са изцяло на местна основа. Така ставаше по-лесно и за двама ни. В това отношение той е добър администратор.

– Жалко, че ви развалих спокойствието.

– Да, възникна сериозен проблем. Той знаеше, че би изглеждало странно, ако ме отстрани, за да възложи процедурата на някой по-послушен медик, а не искаше да се разчува. Явно става нещо голямо. – Тя натърти подигравателно последните думи, както преди малко бе сторила с думата „досетили“. – Тия хора имаха връзки на най-високо ниво и всичко трябваше да мине гладко. Но Съливан не е глупав и имаше готово обяснение за мен.

– А именно?

Тя ме изгледа плахо.

– Че сте опасен психопат. Побесняла машина за убийства. И че каквато и да е причината, не би било разумно да ви пускат на свобода из информационните масиви. Напуснете ли реалния свят, никой не знае къде може да се пренесете. И аз се хванах на въдицата. Той ми показа вашите досиета. О, Съливан не е глупав. Аз бях глупава.

Спомних си разговора за психопати с Лейла Бегин на виртуалния плаж. И собствените си самодоволни реплики.

– Съливан не е първият, който ме нарича психопат. И вие не сте първата, която се хваща. За емисарите това е… – Свих рамене и се загледах настрани. – Просто етикет. Опростен етикет за обществена консумация.

– Казват, че мнозина от вас прескачали барикадата. Че двайсет процента от сериозните престъпления в Протектората са дело на бивши емисари. Вярно ли е?

– За процента ли? – Продължавах да гледам настрани през дъжда. – Нямам представа. Да, мнозина сме. Щом веднъж те освободят от Корпуса, просто няма какво друго да правиш. Не те допускат до никаква дейност, която може да осигури власт и влияние. На повечето планети ни е забранено да заемаме държавна служба. Никой не вярва на емисарите. Значи няма повишение. Няма перспективи. Няма кредит и заеми. – Отново се обърнах към нея. – А онова, на което ни обучават, е толкова близо до престъплението, че почти няма разлика. Само дето престъпленията са по-лесни. Повечето престъпници са глупаци, навярно го знаете. Дори и престъпните мрежи са като хлапашки банди в сравнение с Корпуса. Лесно е да си спечелиш уважение. А когато през последните десет години от своя живот си прескачал от носител в носител с кратки почивки в хранилището или във виртуалния свят, правозащитните органи нямат с какво да те стреснат.

Помълчахме.

– Съжалявам – каза накрая тя.

– Недейте. Всеки, който прочете онези досиета, би решил…

– Не това имах предвид.

– О. – Погледнах диска в ръката си. – Е, ако сте искали да изкупите някаква вина, мога да кажа, че току-що успяхте. И запомнете от мен: никой не остава напълно чист. Това е възможно само в хранилището.

– Да. Знам.

– Е, добре. Бих искал да знам само още нещо.

– Да?

– Дали в момента Съливан е в хранилището?

– Беше там, когато излязох.

– А по кое време има изгледи да си тръгне довечера?

– Обикновено около седем. – Тя стисна устни. – Какво смятате да правите?

– Ще му задам няколко въпроса – отговорих искрено аз.

– А ако не пожелае да отговори?

– Сама казахте, че не е глупав. – Прибрах диска в джоба на якето. – Благодаря за помощта, докторе. Съветвам ви тази вечер в седем да не се навъртате около хранилището. И още веднъж благодаря.

– Както казах, мистър Ковач, правя го заради себе си.

– Не това имах предвид, докторе.

– О.

Лекичко я докоснах по рамото, после отстъпих назад и се озовах под дъжда.