Текст книги "Суперкомандос"
Автор книги: Ричард Морган
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 33 страниц)
Куполът над главите ни хлътна. Ортега изкрещя нещо и аз се търкулнах настрани. Нечие тяло се преметна като парцалена кукла из въздуха и грохна до мен.
Картечният пистолет откри стрелба напосоки. Ортега пак изкрещя и се просна на пода. Превъртях се в скута на мъртвата жена и пратих към синта три куршума един след друг. Стрелбата замлъкна.
Тишина.
Завъртях немекса наляво и надясно, към ъглите и входната врата. Към назъбените ръбове на строшения купол горе. Нищо.
– Ортега?
– Да, добре съм.
Тя лежеше в другия край на стаята и се подпираше на лакът. Напрежението в гласа й опровергаваше думите. С усилие се изправих и тръгнах към нея. Под краката ми хрущяха парчета стъкло.
– Къде си ранена? – попитах аз и приклекнах да й помогна да стане.
– В рамото. Скапаната кучка ме улучи със сънджета.
Прибрах немекса и огледах раната. Лъчът бе прорязал дълга диагонална бразда по гърба на якето и през подплънката на лявото рамо. Отдолу се червенееше обгорено петно, а тънкият овъглен разрез в средата стигаше до костта.
– Късмет – казах аз с пресилена бодрост. – Ако не беше залегнала, щеше да те улучи в главата.
– Не залегнах, по дяволите. Просто паднах.
– И така бива. Искаш ли да станеш?
– А ти как мислиш? – Ортега коленичи, подпря се на здравата ръка и се изправи. Стисна зъби от триенето на якето по раната. – Мамка му, как пари!
– Май същото рече и онзи на вратата.
Облегната на мен, Ортега се завъртя и ме погледна в очите само от няколко сантиметра. Отвърнах с невинна физиономия и смехът озари лицето й като изгрев. Тя тръсна глава.
– Божичко, Ковач, ти си побъркано копеле. В Корпуса ли ви учат да пускате майтапи след престрелка, или просто така си се родил?
Поведох я към изхода.
– Такъв съм си по рождение. Хайде, ела на чист въздух.
Внезапно зад нас се раздаде някакъв странен шум. Завъртях глава и видях, че синтетичният носител опитва да се изправи. Главата му беше нащърбена и обезобразена отляво, където последният ми куршум бе откъснал част от черепа. Пръстите на окървавената дясна ръка стърчаха спазматично разтворени, но лявата бавно се свиваше в юмрук. Синтът залитна, блъсна се в едното кресло, запази равновесие и тръгна към нас, влачейки левия крак.
Извадих немекса и се прицелих.
– Битката свърши – предупредих го аз.
Безжизненото лице се ухили. Още една неуверена стъпка. Навъсих се.
– За бога, Ковач. – Ортега се мъчеше да извади пистолета си. – Приключвай.
Стрелях и куршумът отметна синта върху обсипания със стъкла под. Той се сгърчи, после остана да лежи неподвижно, но все още дишаше. Докато го гледах като омагьосан, от устата му излетя бълбукащ смях.
– Стига толкова, мамка ви – изграчи той и пак се разсмя. – А, Ковач? Стига толкова, мамка ви.
Думите ме вкамениха за част от секундата, после се завъртях и хукнах към вратата, влачейки Ортега след себе си.
– Какво…
– Вън! Да се махаме!
Изблъсках я навън и хванах парапета на мостчето. Мъртвият нападател лежеше сгърчен пред нас. Отново блъснах Ортега и тя неловко прескочи трупа. Затръшнах вратата и изтичах след нея.
Почти бяхме стигнали до края на мостчето, когато куполът зад нас избухна в гейзер от стъкло и стомана. Съвършено ясно чух как вратата изхвръкна от пантите, после ударната вълна ни грабна като парцали и ни запокити надолу по стъпалата към улицата.
22.
Нощем полицаите са по-впечатляващи.
Първо, защото мигащите лампи хвърлят драматични цветни отблясъци по лицата на всички и обагрят мрачните изражения ту в престъпно червено, ту в тайнствено синьо. Към това се прибавя воят на нощни сирени като скърцане на асансьор, слизащ по етажите на града; пращенето на гласове от радиостанциите, някак резки и загадъчни в същото време; движението на едри фигури в полумрака, откъслечните разговори и разгръщането на цялата полицейска технология пред любопитните погледи на събудените съседи. Всъщност няма абсолютно нищо за гледане, но хората са готови да зяпат с часове.
Съвсем друго е девет сутринта в делничен ден. След повикването на Ортега пристигнаха две патрулни коли, но лампите и сирените им почти не се забелязваха сред градския хаос. Униформените полицаи сложиха силови прегради в двата края на улицата и пропъдиха клиентите от околните заведения, докато Ортега убеждаваше охраната на банката да не ме арестува като евентуален съучастник в бомбен атентат. Доколкото разбрах, на Земята имаше доста терористи. Пред почти невидимото трептене на силовите прегради се струпа тълпа, но тя се състоеше предимно от раздразнени пешеходци, опитващи да преминат.
През цялото време аз седях на отсрещния бордюр и проверявах повърхностните рани, получени при краткия полет от мостчето до улицата. Нямаше нищо сериозно, само синини и драскотини. Формата на приемната бе насочила ударната вълна нагоре заедно с повечето изхвърлени отломки. Голям късмет имахме.
Ортега напусна групата униформени полицаи пред банката и се отправи към мен. Беше свалила якето и върху раната на рамото й имаше дълга бяла превръзка. Държеше кобура си в една ръка, а гърдите й се люшкаха под тънката бяла памучна тениска с надпис: „Имаш правото да мълчиш – защо не опиташ за малко?“. Тя седна до мен на бордюра и подхвърли разсеяно:
– Съдебният лекар пристига. Смяташ ли, че можем да измъкнем нещо полезно от тая каша?
Погледнах димящите руини на купола и поклатих глава.
– Ще има трупове, може би дори оцелели приставки, но тия там бяха просто евтини местни наемници. Няма какво да ни кажат, освен че синтът ги е наел, вероятно срещу пет-шест ампули тетрамет на човек.
– Да, калпава работа свършиха, нали?
Усетих как устните ми се разтеглят в подобие на усмивка.
– В известен смисъл. Но и не вярвам, че някой е очаквал да ни убият.
– Само е трябвало да ни задържат, докато онзи приятел избухне, а?
– Нещо такова.
– Според мен детонаторът е бил свързан с жизнените му функции, права ли съм? Гръмваш го и бам – той те повлича в гроба. Заедно с мен. И евтините наемници.
– Плюс собствения му носител и приставката – кимнах аз. – Чиста работа.
– В такъв случай какво се обърка?
Аз почесах разсеяно белега под окото си.
– Той ме надцени. Аз трябваше да го убия на място, но не улучих. Вероятно щях да му видя сметката, но стрелях в ръката заради картечния пистолет. – Пред мисления ми поглед оръжието пада от вкочанените пръсти и се плъзва по пода. – После стрелях още веднъж да отпратя пистолета настрани. Той вероятно е лежал проснат и се е мъчел да умре по-скоро, когато понечихме да си тръгнем. Чудя се какъв ли модел синт е използвал.
– Който и да е бил, готова съм да му направя реклама по мрежата – заяви бодро Ортега. – Може пък и да е останало нещичко за съдебния лекар.
– Знаеш кой беше, нали?
– Той те нарече Ко…
– Беше Кадмин.
Кратко мълчание. Гледах как над разрушения купол се вие дим. Ортега си пое дъх. Издиша.
– Кадмин е на съхранение.
– Вече не. – Завъртях очи към нея. – Имаш ли цигари?
Тя мълчаливо ми подаде пакета. Изтръсках цигара, пъхнах я в ъгълчето на устните си, докоснах върха със запалителната ивица и засмуках дълбоко. Движенията бяха автоматични – рефлекс, изработван с години и постепенно превърнат в потребност. Съзнанието не участваше в него. Струйките дим в дробовете ми бяха като спомен за парфюма на стара любов.
– Той ме познаваше. – Аз издишах дима. – Познава и историята на квелизма. „Стига толкова, мамка ви“ са думи на квелистката партизанка Ифи Деме, преди да умре по време на разпит през Разселническия период на Харлановия свят. Била заредена с имплантирани експлозиви и унищожила цялата сграда. Познато ли ти звучи? Е, кой може да ръси цитати на Квел като мой съгражданин?
– По дяволите, Ковач, той е в хранилището. Не можеш да измъкнеш човек оттам без…
– Без изкуствен интелект. С изкуствен интелект можеш. Виждал съм го с очите си. На Адорасион командването измъкна нашите военнопленници хей така. – Щракнах с пръсти. – Като слонски скат от плитчините.
– Чак толкова лесно? – попита иронично Ортега.
Смукнах от цигарата, без да обръщам внимание на закачката.
– Помниш ли, че когато бяхме на виртуален разговор с Кадмин, в небето прелетя мълния?
– Не съм видяла. Не, чакай, сетих се. Помислих, че е някакво смущение.
– Не беше смущение. Докосна го. Когато се отрази в масата. Точно тогава той обеща да ме убие. – Аз се обърнах към Ортега и направих опит да се усмихна. Споменът за виртуалния образ на Кадмин беше ясен и ужасяващ. – Искаш ли да чуеш истински мит от първото поколение на Харлановия свят? Приказка от друга планета.
– Ковач, дори с изкуствен интелект би им трябвало…
– Искаш ли да чуеш приказката?
Ортега сви рамене, направи гримаса и кимна.
– Разбира се. Би ли ми върнал цигарите?
Подхвърлих й пакета и изчаках да запали. Тя духна дима към улицата.
– Хайде, разказвай.
– Започвам. Родният ми град Нова Пеща някога е бил текстилен център. На Харлановия свят има едно растение, наречено белотрев. Расте в морето и по крайбрежните ивици. След като бъде изсушено и обработено с химикали, от него се произвежда нещо като памучен плат. По време на Заселването Нова Пеща станала текстилна столица на планетата. Дори по онова време условията за работа в тъкачниците били ужасни, а когато квелистите преобърнали всичко с главата надолу, станало още по-зле. Белотревната индустрия западнала, избухнала масова безработица и жестока бедност, а разселниците с нищо не можели да помогнат. Те били революционери и бъкел не разбирали от икономика.
– Все същата стара песен, а?
– Добре позната, във всеки случай. По онова време от бордеите из текстилните квартали долитали страховити истории – например за Вършеещите дяволчета или за Канибала от улица „Китано“.
Ортега смукна цигарата и ме погледна с кръгли очи.
– Очарователно.
– Е, лоши времена са били. Слушай сега историята за Людмила шивачката. Разправяха я на децата, за да помагат у дома и да се прибират по светло. Лудата Людмила имала стара тъкачна работилница и три деца, които никога не й помагали. Нощем до късно ходели да играят електронни игри из града, а сетне спели по цял ден. И един ден Людмила превъртяла.
– Значи преди това не е била луда?
– Не, само малко измъчена.
– Ти я нарече Лудата Людмила.
– Така се казва приказката.
– Но ако в началото не е била луда…
– Ще слушаш ли приказката или не?
Устните на Ортега весело трепнаха. Тя ми махна с цигарата да продължа.
– Приказката разправя, че една вечер, когато децата й се готвели да излизат, тя им сипала нещо в кафето и когато били замаяни, но забележи, все още в съзнание, тя ги откарала до Мичъм’с Пойнт и един по един ги метнала във вършачката. Казват, че писъците им се чували чак отвъд тресавището.
– Мхм-м-м.
– Естествено, полицаите почнали да подозират…
– Нима?
– … но нищо не можели да докажат. Две от децата взимали кофти дрога, имали вземане-даване с местната якудза и никой не се изненадал особено, когато изчезнали.
– Има ли поука?
– Да. Разбираш ли, Людмила се отървала от тия скапани, безполезни деца, но това всъщност не й свършило работа. Все още се нуждаела от някого, който да наглежда ваните за накисване и да мъкне суровината нагоре-надолу. И все още била ужасно бедна. Какво мислиш, че направила?
– Нещо гнусно, предполагам.
Кимнах.
– Събрала от вършачката парчетата от разкъсаните деца и съшила от тях триметрово тяло. А после, в една вечер, посветена на злите духове, призовала Тенгу, за да…
– Какво призовала?
– Тенгу. Нещо като пакостник, тук сигурно бихте го нарекли демон. Призовала Тенгу, за да съживи тялото, а после го зашила вътре.
– Без той да усети, така ли?
– Ортега, това е приказка. Тя зашила вътре душата на Тенгу, но обещала да го освободи, ако й служи девет години. Девет е свещено число според фолклора на харланитите, тъй че споразумението обвързвало не само Тенгу, но и нея. За жалост…
– Аха!
– … духовете Тенгу не са особено търпеливи, а и с Людмила едва ли е било много приятно да се работи. Преди да измине и една трета от договора, една нощ Тенгу се ядосал и я разкъсал на парчета. Някои казват, че това било дело на Кишимо-джин, тя нашепвала страшни подстрекателства на Тенгу и…
– Джин ли?
– Кишимо-джин, божествената защитничка на децата. Така отмъстила за злодеянието на Людмила. Това е едната версия, според другата… – С крайчеца на окото си забелязах, че Ортега е готова да се разбунтува, и побързах да продължа: – Е, така или иначе Тенгу я разкъсал, но по този начин станал пленник на заклинанието и бил обречен да остане завинаги в това тяло. А след като авторката на заклинанието била мъртва, и то поради предателство, тялото почнало да загнива. По малко тук, по малко там, но необратимо. Така Тенгу бил принуден да броди по улиците и работилниците на текстилния квартал, за да търси свежа плът, с която да замества изгнилите части от тялото си. Винаги убивал деца, защото липсващите части били с такива размери, но колкото и да зашивал нови части…
– Значи се е научил да шие?
– Тенгу са талантливи. Та, колкото и да се ремонтирал, след няколко дни новите части пак загнивали и той трябвало отново да тръгва на лов. В квартала го нарекли Кърпения човек или Кърпалан.
Замълчах. Ортега беззвучно закръгли устни и бавно духна през тях струйка дим. Изгледа го как се разсейва, после завъртя глава към мен.
– От майка си ли чу тая история?
– От баща си. Когато бях петгодишен.
Тя погледна догарящата цигара.
– Много мил човек.
– Не, не беше мил. Но това е друга история. – Станах и погледнах към тълпата отвъд преградата. – Кадмин се намира някъде там и вече е неуправляем. Не знам за кого работеше, но сега работи за себе си.
Ортега гневно разпери ръце.
– Как? Добре, един изкуствен интелект може да се промъкне в хранилището на полицейското управление. Това го допускам. Но става дума за микросекунди. Забави ли се повече, ще задрънчат аларми оттук до Сакраменто.
– Стигат му и микросекунди.
– Но Кадмин е на диск. Трябва да знаят кога ще бъде включен и точно къде. Нуждаят се…
– От мен – довърших аз. – Аз им трябвам.
– Но ти…
– Трябва ми малко време, за да обмисля положението, Ортега. – Захвърлих цигарата в канавката и се навъсих, когато докоснах с език устната си отвътре. – Може би днес и утре. Провери диска. Кадмин е изчезнал. На твое място бих се покрил някъде.
Ортега направи кисела гримаса.
– Съветваш ме да се крия в собствения си град?
– Нищо не те съветвам. – Извадих немекса и изхвърлих полупразния пълнител със същите автоматични движения, с които палех цигара. Пуснах пълнителя в джоба си. – Обяснявам ти каква е играта. Трябва ни място за среща. Не в „Хендрикс“. И да не е място, където могат да те открият. Не ми казвай, само го напиши. – Кимнах към тълпата зад преградата. – Оттам всеки с що-годе прилични имплантанти може да проследи целия разговор.
– Господи. – Тя изду бузи. – Това е технопараноя, Ковач.
– Не на мен тия. С това си изкарвах хляба.
Тя се позамисли, после извади писалка и надраска нещо върху пакета цигари. Аз измъкнах нов пълнител от джоба си и го заредих в немекса, продължавайки да оглеждам навалицата.
– Дръж. – Ортега ми подхвърли пакета. – Това е код за направление. Задай го на което и да било местно такси, и ще те откара. Довечера и утре вечер ще бъда там. После се връщам към ежедневието.
Хванах пакета с лява ръка, хвърлих един поглед на цифрите и го прибрах в джоба си. После заредих патрон в цевта на немекса и прибрах пистолета в кобура.
– Ще говорим, след като провериш диска – казах аз и си тръгнах.
23.
Вървях на юг.
Над главата ми автотакситата изскачаха от движението и пак се връщаха в потока с програмирана свръхточност. От време на време слизаха към земята в опит да привлекат клиенти. Над тях небето започваше да се променя, откъм запад нахлуваха сиви облаци и когато вдигах глава, по лицето ми се ръсеха редки капки. Не обръщах внимание на такситата. „Стани първобитен“, би казала Вирджиния Видаура. Когато те гони изкуствен интелект, единствената надежда е да изчезнеш от обсега на електрониката. Разбира се, на бойното поле това се постига много по-лесно. Има предостатъчно кал и хаос, където да се укриеш. Съвременният град – ако не е бомбардиран – представлява истински логистичен кошмар за подобно бягство. Всяка сграда, всяка кола, всяка улица е включена в мрежата. С всяка покупка оставяш диря за информационните хрътки.
Открих един очукан банкомат и попълних оределия си запас от ламинирани банкноти. После се върнах две пресечки назад и тръгнах на изток, докато видях комуникационна кабина. Прерових джобовете си, открих визитната картичка, надянах електродите и набрах номера.
Не се появи картина. Не чух и сигнал. Връзката се осъществяваше чрез имплантиран чип.
– Кой е? – рязко запита женски глас от тъмния екран.
– Дадохте ми визитната си картичка за в случай, че има нещо сериозно – казах аз. – Е, мама му стара, сега работата ми се вижда много сериозна, та трябва да поговорим, докторе.
Чух съвсем ясно как преглътна, после гласът й отново прозвуча – спокоен и деловит.
– Трябва да се срещнем. Предполагам, че не искате да идвате в заведението.
– Правилно предполагате. Знаете ли червения мост?
– Наричат го Голдън гейт – сухо отвърна тя. – Да, известен ми е.
– Бъдете там в седем. На северния край. Елате сама.
Прекъснах връзката. После набрах отново.
– Резиденция Банкрофт, с кого желаете да говорите?
Жената със строг костюм и пилотска прическа като от картините на Анджин Чандра изникна на екрана миг след като почна да говори.
– Лорънс Банкрофт, моля.
– В момента мистър Банкрофт е на съвещание.
Така ставаше още по-лесно.
– Добре. Когато се освободи, предайте му, че се е обаждал Такеши Ковач.
– Желаете ли да разговаряте с мисис Банкрофт? Тя остави инструкции да…
– Не – бързо казах аз. – Не е необходимо. Моля, предайте на мистър Банкрофт, че за няколко дни ще бъда извън контакт, но ще му се обадя от Сиатъл. Това е всичко.
Изключих връзката и погледнах часовника си. До срещата на моста имах още час и четирийсет минути. Тръгнах да търся бар.
„Имам си приставка, имам пети дан
и съвсем не ме е страх от Кърпалан.“
Бодрата песничка долиташе от дълбините на моето детство, сякаш искаше да ме ободри.
Но се страхувах.
Когато наближихме моста, дъждът още не бе започнал, но дъждовните облаци се струпваха застрашително и редките едри капки по предното стъкло бяха достатъчни, за да задействат чистачките на камиона. Гледах как огромната ръждива структура постепенно израства пред нас и знаех, че ще се измокря до кости.
По моста нямаше движение. Кулите му се извисяваха като кости на някакъв невъобразимо огромен динозавър над пустите асфалтови платна и страничните подпори, отрупани с купища боклуци.
– Намали скоростта – казах аз на спътника си, когато минахме под първата кула, и тежката машина рязко удари спирачки. Озърнах се настрани. – По-кротко. Казах ти, няма риск. Просто отивам на среща с един човек.
Никълсън Присадката ми хвърли мрачен поглед иззад волана и ме лъхна с дъх на застоял алкохол.
– Да, бе. Всяка седмица раздаваш на шофьорите такива пари. Просто от добро сърце ходиш да ги подбираш из кръчмите в Лизниград.
Свих рамене.
– Мисли каквото си искаш. Само карай бавно. Щом ме оставиш, ако щеш дай газ до ламарината.
Никълсън тръсна чорлавата си глава.
– Шибана работа, мой човек…
– Ето я. Стои на тротоара. Остави ме там.
Пред нас самотна фигура се бе облакътила на парапета и гледаше към залива. Никълсън се навъси съсредоточено и прегърби грамадните рамене, на които навярно дължеше прякора си. Очуканият камион се отклони точно, но не съвсем плавно през две платна и спря край десния парапет.
Скочих от кабината, озърнах се, не видях никого и отново се изкачих на стъпалото.
– Добре, слушай сега. Ще минат най-малкото два дни, може би дори три, докато стигна до Сиатъл, затова се покрий в първия хотел, който откриеш в градската информация. Чакай ме там. Плати в брой, но се регистрирай на мое име. Ще те търся между десет и единайсет сутринта, тъй че гледай да бъдеш там по това време. Иначе можеш да вършиш каквото си искаш. Мисля, че ти дадох достатъчно пари, за да не скучаеш.
Никълсън Присадката се ухили многозначително и донякъде ми стана жал за цялата развлекателна индустрия на Сиатъл.
– За мен нямай грижа, мой човек. Приставката знае как да си прекара добре.
– Радвам се. Само недей прекалено да се отпускаш. Може да се наложи спешно да духнем.
– Да бе, да. Ами останалата пара, мой човек?
– Казах ти. Ще получиш останалото, като свършим.
– Ами ако не дойдеш след три дни?
– В такъв случай – отвърнах любезно аз, – значи съм мъртъв. Случи ли се нещо подобно, препоръчвам ти да изчезнеш за няколко седмици. Няма да си губят времето да те търсят. Намерят ли мен, ще бъдат щастливи.
– Мой човек, нещо не ми се…
– Няма страшно. Ще се видим след три дни.
Слязох отново, затръшнах вратата и ударих два пъти с юмрук. Двигателят избуча и Никълсън подкара по средното платно.
Докато гледах след него, за момент се зачудих дали изобщо ще иде в Сиатъл. В края на краищата му бях дал доста солидна сума и въпреки обещанието за още толкова, ако следва инструкциите, сигурно се изкушаваше да завие обратно някъде по крайбрежието и да подкара право към бара, където го бях открил. Или пък можеше да се изнерви от чакане в хотела и да изчезне преди третия ден. Всъщност не можех да го упрекна за тези евентуални предателства, тъй като и аз нямах намерение да отивам при него. Каквото и да стореше, все щеше да ми бъде от полза.
„При бягство от системата трябва да объркаш предположенията на противника, изрече в ухото ми Вирджиния Видаура. Създавай колкото се може повече смущения, стига това да не те забавя.“
– Ваш приятел ли беше това, мистър Ковач?
Лекарката бе дошла до преградата и гледаше след отдалечаващия се камион.
– Запознахме се в един бар – отговорих аз съвсем искрено, после прескочих при нея и тръгнах към парапета.
Гледката бе същата както в деня на пристигането ми, когато Къртис ме връщаше от Слънчевия дом. В сумрака пред наближаващия дъжд въздушното движение искреше над сградите като рояк светулки. Присвих очи и смътно различих върху остров Алкатрас сивия бункер с оранжеви прозорци на „Сайка Сек“. По-нататък се разстилаше Окланд. Зад мен бе откритото море, а на север и юг – цял километър пуст мост. Можеха да ме изненадат само с тактическа артилерия. Донякъде успокоен, аз се обърнах отново към лекарката.
Тя сякаш трепна от погледа ми.
– Какво става? – тихо попитах аз. – Угризения за нарушението на медицинската етика?
– Не беше моя идея…
– Знам. Вие само подписвате документите за освобождаване и си затваряте очите за останалото. Кой беше?
– Не знам – отговори тя с леко потрепващ глас. – Някой дойде да се срещне със Съливан. Изкуствен носител. Азиатка, струва ми се.
Кимнах. Треп.
– Какви бяха инструкциите на Съливан?
– Локатор за виртуалната мрежа, монтиран между мозъчната приставка и невронния интерфейс. – Медицинската терминология сякаш я ободри. Гласът й укрепна. – Извършихме операцията два дни преди да ви доставят. Срязахме прешлените с микроскалпел по линията на първоначалния разрез и после запълнихме с присадена тъкан. Системата действа единствено във виртуална среда. Няма начин да бъде открита без цялостна невро-електронна инспекция. Как се досетихте?
– Не беше трудно. Някой я използва, за да открие и измъкне един наемен убиец от полицейското хранилище. Това се нарича съучастие. На двамата със Съливан не ви мърдат поне по двайсет години.
Тя огледа пустия мост.
– В такъв случай защо не доведохте полиция, мистър Ковач?
Помислих си за военната и полицейска документация, която трябва да бе пристигнала на Земята заедно с мен. Помислих си какво й е да стои тук сама с човек, способен на такива неща. Колко сили са й трябвали, за да дойде. По ъгълчето на устните ми трепна неволна усмивка.
– Добре, впечатлен съм – казах аз. – А сега кажете как да неутрализирам проклетото нещо.
Тя ме погледна сериозно и в този момент заваля. Тежки капки обсипаха раменете на шлифера й. Усетих ги по косата си. Двамата вдигнахме очи нагоре и аз изругах. Тя пристъпи по-близо до мен и натисна масивната брошка върху ревера си. Въздухът над нас затрептя и дъждът престана. Като вдигнах отново очи, видях как капките избухват върху отблъскващото поле над главите ни. Наоколо тротоарът потъмня първо на петна, после изцяло, но един вълшебен кръг около краката ни остана сух.
– За премахване на локатора ще трябва същата микрооперация, както и за поставянето му. Възможно е, но не и без отлично оборудвана операционна. Иначе рискувате увреждане на невронния интерфейс, а може би и на гръбначния мозък.
Смутен от близостта й, аз пристъпих от крак на крак.
– Да, досещах се.
– Е, в такъв случай сигурно сте се досетили също – продължи тя, имитирайки акцента ми, – че можете да въведете в приставката смущаващ сигнал или огледален код, за да неутрализирате излъчването.
– Ако имам оригиналния код.
– Точно така, ако имате оригиналния код. – Тя бръкна в джоба си и извади малък диск с пластмасова обвивка. За момент подхвърли диска на длан, после ми го подаде. – Е, вече го имате.
Погледнах я изпитателно.
– Истински е – добави тя. – Можете да проверите във всяка невро-електронна клиника. Ако имате съмнения, бих препоръчала…
– Защо ми правите тази услуга?
Тя срещна погледа ми, този път без да трепне.
– Не на вас, мистър Ковач. Правя услуга на себе си.
Изчаках. Тя извърна глава към залива.
– Знам какво е корупция, мистър Ковач. Никой не може толкова дълго да работи в системата на правосъдието, без да се научи да разпознава гангстерите. Онзи синтетичен носител беше типичен техен представител. Откакто ме назначиха в хранилището на Бей Сити, виждам Съливан да си има работа с такива личности. Полицейските правомощия свършват до нашия праг, а заплатите не са много високи. – Тя отново ме погледна. – Никога не съм взимала пари от тия хора и досега не бях действала по тяхно нареждане. Но и не съм им се противопоставяла. Беше лесно да заровя глава в работата и да се правя, че не виждам какво става.
– Човешкото око е удивителен инструмент – цитирах разсеяно аз „Поеми и други измишльотини“. – Почти без усилие престава да забелязва дори и най-очевадните неправди.
– Отличен израз.
– Не е мой. И как тъй стана, че извършихте операцията?
Тя кимна.
– Както казах, досега успявах да избегна контакти с тези хора. Съливан ме бе прехвърлил в отдела за другопланетни затворници, защото там няма много работа, а услугите, които върши, са изцяло на местна основа. Така ставаше по-лесно и за двама ни. В това отношение той е добър администратор.
– Жалко, че ви развалих спокойствието.
– Да, възникна сериозен проблем. Той знаеше, че би изглеждало странно, ако ме отстрани, за да възложи процедурата на някой по-послушен медик, а не искаше да се разчува. Явно става нещо голямо. – Тя натърти подигравателно последните думи, както преди малко бе сторила с думата „досетили“. – Тия хора имаха връзки на най-високо ниво и всичко трябваше да мине гладко. Но Съливан не е глупав и имаше готово обяснение за мен.
– А именно?
Тя ме изгледа плахо.
– Че сте опасен психопат. Побесняла машина за убийства. И че каквато и да е причината, не би било разумно да ви пускат на свобода из информационните масиви. Напуснете ли реалния свят, никой не знае къде може да се пренесете. И аз се хванах на въдицата. Той ми показа вашите досиета. О, Съливан не е глупав. Аз бях глупава.
Спомних си разговора за психопати с Лейла Бегин на виртуалния плаж. И собствените си самодоволни реплики.
– Съливан не е първият, който ме нарича психопат. И вие не сте първата, която се хваща. За емисарите това е… – Свих рамене и се загледах настрани. – Просто етикет. Опростен етикет за обществена консумация.
– Казват, че мнозина от вас прескачали барикадата. Че двайсет процента от сериозните престъпления в Протектората са дело на бивши емисари. Вярно ли е?
– За процента ли? – Продължавах да гледам настрани през дъжда. – Нямам представа. Да, мнозина сме. Щом веднъж те освободят от Корпуса, просто няма какво друго да правиш. Не те допускат до никаква дейност, която може да осигури власт и влияние. На повечето планети ни е забранено да заемаме държавна служба. Никой не вярва на емисарите. Значи няма повишение. Няма перспективи. Няма кредит и заеми. – Отново се обърнах към нея. – А онова, на което ни обучават, е толкова близо до престъплението, че почти няма разлика. Само дето престъпленията са по-лесни. Повечето престъпници са глупаци, навярно го знаете. Дори и престъпните мрежи са като хлапашки банди в сравнение с Корпуса. Лесно е да си спечелиш уважение. А когато през последните десет години от своя живот си прескачал от носител в носител с кратки почивки в хранилището или във виртуалния свят, правозащитните органи нямат с какво да те стреснат.
Помълчахме.
– Съжалявам – каза накрая тя.
– Недейте. Всеки, който прочете онези досиета, би решил…
– Не това имах предвид.
– О. – Погледнах диска в ръката си. – Е, ако сте искали да изкупите някаква вина, мога да кажа, че току-що успяхте. И запомнете от мен: никой не остава напълно чист. Това е възможно само в хранилището.
– Да. Знам.
– Е, добре. Бих искал да знам само още нещо.
– Да?
– Дали в момента Съливан е в хранилището?
– Беше там, когато излязох.
– А по кое време има изгледи да си тръгне довечера?
– Обикновено около седем. – Тя стисна устни. – Какво смятате да правите?
– Ще му задам няколко въпроса – отговорих искрено аз.
– А ако не пожелае да отговори?
– Сама казахте, че не е глупав. – Прибрах диска в джоба на якето. – Благодаря за помощта, докторе. Съветвам ви тази вечер в седем да не се навъртате около хранилището. И още веднъж благодаря.
– Както казах, мистър Ковач, правя го заради себе си.
– Не това имах предвид, докторе.
– О.
Лекичко я докоснах по рамото, после отстъпих назад и се озовах под дъжда.