Текст книги "Суперкомандос"
Автор книги: Ричард Морган
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 29 (всего у книги 33 страниц)
40.
Шария се повтаряше отново.
Един час след смрачаване излетяхме от кулата на „Хендрикс“ и завихме в нощта, изпъстрена със светлинки на коли. Ортега бе избрала същата машина, с която ме откараха до Слънчевия дом, но когато огледах сумрачната вътрешност на купето, вместо него сякаш видях емисарски екип за атаката на Дзихиче. Обстановката беше същата – Дейвидсън в ролята на свързочен офицер с бледосиньо лице от сиянието на приборите; Ортега като санитар, вадещ пневмоспринцовки и ампули от херметичните опаковки. Отпред, на вратата към кабината, стоеше тревожно Баутиста, а още един мохикан, когото не познавах, управляваше полета. Сигурно нещо пролича по изражението ми, защото Ортега се наведе рязко да ме погледне в лицето.
– Проблем ли има?
Поклатих глава.
– Не само малко носталгия.
– Е, дано да си пресметнал правилно.
Тя се опря здраво в стената. В ръката й първата пневмоспринцовка приличаше на листенце, откъснато от някакво екзотично цвете. Усмихнах се и отметнах глава, за да разкрия сънната артерия.
– Това е четиринайсет процента – каза тя и притисна прохладното листо към шията ми. Усетих как леко застъргва като шкурка, после дълъг студен пръст се вряза покрай ключицата и потъна дълбоко в гърдите ми.
– Идеално.
– Така и трябва, по дяволите. Знаеш ли колко би струвало това чудо на улицата?
– Служителите на реда май си изкарват по нещо допълнително, а?
Баутиста се завъртя.
– Не е смешно, Ковач.
– Остави го, Род – подхвърли небрежно Ортега. – При дадените обстоятелства човекът има право на тъпа шега. Всичко е от нерви.
Вдигнах пръст към слепоочието си в знак на съгласие. Ортега предпазливо махна спринцовката и се отдръпна.
– Три минути до следващата – каза тя. – Нали?
Кимнах добродушно и разтворих съзнанието си за ефекта на Жътваря.
Отначало беше неприятно. Когато телесната ми температура започна да спада, въздухът в купето стана горещ и задушен. Влагата нахлуваше в дробовете ми и оставаше там, тъй че всяко вдишване се превърна в усилие. Зрението ми се замъгли, устата ми неприятно пресъхна, защото балансът на телесните течности бе нарушен. Дори най-лекото движение изискваше усилие на волята. Самата мисъл течеше лениво и мудно.
После контролните стимуланти се задействаха и за секунди главата ми се избистри до изумителна яснота като слънчев блясък по острието на нож. Гъстата топлина на въздуха изчезна – неврорегулаторите бяха настроили системата ми в тон с изменената температура. Дишането се превърна в лениво блаженство, като да пиеш горещ ром в прохладна нощ. Купето и хората в него заприличаха на шифрована главоблъсканица, чийто отговор можех с лекота да открия, стига само…
Усетих как лицето ми се разтегля в идиотска усмивка.
– Еха-а-а, Кристин, това… бива си го. Дори на Шария не съм опитвал такова качество.
– Радвам се, че ти харесва. – Ортега погледна часовника си. – Още две минути. Готов ли си?
– Готов съм. – Свих устни и подсвирнах. – За всичко. Винаги готов.
Ортега завъртя глава към Баутиста, който навярно виждаше таблото в кабината.
– Род, колко остава?
– Ще пристигнем след по-малко от четирийсет минути.
– Тогава дай да му сложим костюма.
Докато Баутиста ровеше из шкафчето над седалките, Ортега бръкна в джоба си и извади обикновена спринцовка с неприятна на вид игла.
– Искам да носиш това – каза тя. – Малка застраховка от отдел „Органични увреждания“.
– Игла? – Поклатих глава с механична точност. – А, не. Няма да забиваш в мен тая гадост.
– Това е сигнална нишка – обясни тя. – И няма да излезеш оттук без нея.
Погледнах лъскавата игла, а умът ми кълцаше фактите като зеленчуци за салата. В космическата пехота използвахме подкожни нишки, за да следим участниците в секретни операции. Ако нещо се объркаше, така знаехме точно откъде да ги измъкнем. Ако всичко беше наред, нишката се разпадаше на органични съединения, обикновено за по-малко от четирийсет и осем часа.
Погледнах Дейвидсън.
– Какъв е обхватът?
– Сто километра. – Младият мохикан изведнъж ми се стори много надежден в синкавото сияние на екрана. – Сигналът се задейства при издирване. Не излъчва, докато не те потърсим. Съвсем безопасно.
Свих рамене.
– Добре. Къде ще я сложите?
Ортега се изправи със спринцовката в ръка.
– В шийните мускули. Близо до приставката за в случай, че те обезглавят.
– Очарователно.
Станах и се обърнах с гръб към нея, за да забие иглата. За миг усетих болка в основата на черепа, после всичко отмина. Ортега ме потупа по рамото.
– Готово. Появи ли се на екрана?
Дейвидсън натисна няколко бутона и доволно кимна. Баутиста хвърли гравитационната раница на седалката пред мен. Ортега погледна часовника си и посегна към втората пневмоспринцовка.
– Трийсет и седем процента – каза тя. – Готов ли си за Големия студ?
Сякаш потъвах в море от диаманти.
Докато наближим „Глава в облаците“, наркотикът бе блокирал почти напълно емоциите ми и всичко изглеждаше просто и ясно като компютърни данни. Яснотата се превърна в плътност, в слой от разбиране, който обгръщаше всичко видяно и чуто. Антирадарният костюм и гравитационната раница приличаха на самурайски доспехи, а когато извадих зашеметяващия пистолет, за да проверя настройката, почувствах почти осезаемо заряда в него.
Това бе единственият символ на милост в поемата от оръжия, прикрепени по мен. Всичко останало се равняваше на смъртна присъда без право на обжалване.
Игленият пистолет, зареден с паешка отрова, притискаше долните ми ребра срещу зашеметяващия. Нагласих го на широк обстрел. От пет метра щеше да повали цяла стая противници без откат и в пълна тишина. Много ви здраве от Сара Сахиловска.
Пълнителят с термитни микрогранати, не по-големи и по-дебели от стандартна дискета за данни, висеше в торбичка на лявото ми бедро. За упокой на Ифигения Деме.
И като последна дума – тебитският нож в невронна ножница, закрепен на ръката ми под костюма.
Потърсих студеното чувство, което ме бе изпълвало пред заведението на Джери, но открих, че в кристалните дълбини на Жътваря не се нуждая от него.
Време за мисия.
– Визуален контакт с целта – обади се пилотът. – Някой иска ли да погледне?
Озърнах се към Ортега, която сви рамене и двамата прекрачихме в кабината. Ортега седна до мохикана и си сложи слушалките на втори пилот. Аз се задоволих да стоя на вратата до Баутиста. И оттам гледката не беше лоша.
Почти цялата кабина бе изработена от прозрачна сплав, върху която се проектираха изображенията на приборите, тъй че пилотът да има пълен обзор към околното въздушно пространство. Спомних си как на Шария имах чувството, че летя над облаците върху леко хлътнал поднос, стоманен език или вълшебно килимче. Замайващо и в същото време божествено чувство. Погледнах профила на мохикана и се запитах дали и той е тъй откъснат от това чувство, както аз под влиянието на Жътваря.
Тази нощ нямаше облаци. Дирижабълът висеше отляво като далечно планинско селце. Грозд синкави светлинки, напяващи нежно за топлина и уют сред черния леден безкрай. Кавахара сякаш бе избрала за бардак края на света.
Когато завихме към светлинките, из кабината се разнесе електронен писък и изображенията на приборите избледняха за миг.
– Готово, засякоха ни – рязко изрече Ортега. – Започва се. Искам да прелетим отдолу. Нека ни видят добре.
Мохиканът не отговори, но носът на машината клюмна надолу. Ортега посегна към изображението на табло над главата си и натисна един бутон. В кабината нахлу груб мъжки глас.
– … че сте в забранена въздушна зона. Имаме право да унищожим всеки нарушител. Представете се незабавно.
– Полицейски служители от Бей Сити – съобщи лаконично Ортега. – Погледни навън и ще ни видиш. Идваме с официална задача, приятел, тъй че само да завъртиш нещо към нас, цялата ви барака отива долу.
Настана тишина, изпълнена с тихо пращене. Ортега ме погледна и се усмихна. Пред нас „Глава в облаците“ растеше като мишена в прицела на бойна ракета, после изведнъж отскочи нагоре. Минахме под търбуха на дирижабъла и направихме нов завой. Видях светлини, струпани като ледени плодове по палубите и долната част на площадките за кацане. Сетне отминахме.
– Обявете целта на посещението си – злобно изрече гласът.
Ортега погледна настрани, сякаш търсеше кой говори. Гласът й стана леден.
– Синко, вече ти казах каква е целта на посещението. А сега ми посочи площадка за кацане.
Ново мълчание. Кръжахме на пет километра от дирижабъла. Започнах да надявам ръкавиците на костюма.
– Лейтенант Ортега. – Този път беше гласът на Кавахара, но в дълбините на бетатанатина дори омразата изглеждаше безучастна и трябваше да си напомням, че съществува. По-голямата част от ума ми оценяваше бързината, с която бяха разпознали гласовия отпечатък на Ортега. – Малко неочаквано посещение. Имате ли някаква заповед? Доколкото знам, разрешителните ни са в ред.
Ортега вдигна вежда към мен. И тя бе впечатлена. Изкашля се.
– Не става дума за разрешителните. Издирваме беглец. Ако почнете да настоявате за съдебна заповед, бих си помислила, че имате гузна съвест.
– Не ме заплашвайте, лейтенант – студено отвърна Кавахара. – Имате ли представа с кого говорите?
– Рейлийн Кавахара, предполагам.
В настаналата мъртвешка тишина Ортега победоносно размаха юмрук към тавана и ме погледна с усмивка. Подигравката биеше право в целта. Усетих как бледа искрица на веселие раздвижва устните ми.
Гласът на Кавахара стана гладък и безизразен като лицето на зле поддържан синтетичен носител.
– Може би не е зле да ми кажете името на беглеца, лейтенант.
– Името му е Такеши Ковач – отговори Ортега и отново ми се усмихна. – Но в момента носи тялото на бивш полицейски служител. Бих искала да отговорите на няколко въпроса относно връзките ви с този човек.
Последва ново дълго мълчание и аз разбрах, че примамката ще подейства. Бях изработил многобройните й слоеве с цялата грижовност на най-фина емисарска измама. Кавахара почти със сигурност знаеше за връзката между Ортега и Райкър, вероятно можеше да се досети за обвързването й с новия наемател в тялото на нейния бивш любовник. Щеше да приеме за чиста монета тревогата на Ортега от изчезването ми. Щеше да приеме и самоволното й посещение на „Глава в облаците“. А ако наистина поддържаше връзка с Мириам Банкрофт, Кавахара щеше да вярва, че знае къде се намирам и че има превъзходство над Ортега.
И което бе още по-важно – щеше да я вълнува въпросът как полицаите от Бей Сити са узнали, че тя е на борда на дирижабъла. И тъй като имаше вероятност да са научили – пряко или непряко – от Такеши Ковач, би желала да разбере какво знае той и какво е разкрил на полицията.
Непременно би искала да разговаря с Ортега.
Аз пристегнах ръкавиците на костюма и зачаках. Правехме вече трета обиколка около „Глава в облаците“.
– Най-добре елате на борда – каза накрая Кавахара. – Следвайте десния навигационен фар, оттам ще ви съобщят кода.
Машината имаше заден люк за разтоварване – цивилен вариант на бомбените люкове, които във военните варианти се използваха за самонасочващи се снаряди и безпилотни разузнавателни устройства. До тръбата се стигаше през пода на купето и след няколко акробатични превъртания аз се побрах вътре заедно с антирадарния костюм, гравитационната раница и пълен комплект оръжия. Долу го бяхме тренирали три или четири пъти, но сега, когато колата завиваше към „Глава в облаците“, процесът изведнъж ми се стори дълъг и сложен. Накрая успях да наместя и последното ъгълче на раницата, Ортега почука по шлема ми, после затръшна капака и аз потънах в мрак.
Три секунди по-късно тръбата се отвори и ме изстреля в нощното небе.
Чувството бе като смътен спомен за радост – нещо, което този носител не помнеше на клетъчно ниво. От тесния затвор на тръбата и шумните вибрации на летателния апарат изведнъж изхвръквах сред абсолютен простор и тишина. Дори свистенето на въздуха не проникваше през пенестата подплата на шлема. Гравитационната раница се задейства почти веднага и забави падането, още преди да е почнало както трябва. Увиснах в нейното поле не съвсем неподвижно, а по-скоро като топче, подскачащо върху струята на фонтан. Завъртях се и видях как навигационните светлини на полицейската кола се смаляват пред туловището на „Глава в облаците“.
Дирижабълът висеше отпред и малко над мен като застрашителен буреносен облак. По заобления корпус и палубите под него примигваха светлини. При други обстоятелства бих изпитал отвратителното чувство, че съм открита мишена, но бетатанатинът превръщаше емоциите в чист поток от данни. С антирадарния костюм бях черен като небето наоколо и наистина почти неуловим за радарите. Строго погледнато, гравитационното поле можеше да бъде засечено от някой скенер, но при огромните аномалии, предизвикани от стабилизаторите на дирижабъла, това можеше да се случи само ако ме очакваха в пълна бойна готовност. Знаех всичко това с пълна увереност, която не оставяше място за съмнения, страхове и друг емоционален баласт. Бях яхнал Жътваря.
Включих раницата на най-бавен ход и плавно се понесох към огромната извита стена на корпуса. Върху стъклото на шлема изникнаха чертежи, по които набелязаните от Айрин Елиът входни точки бяха посочени с червено. Край една от тях – изоставена секция за взимане на въздушни проби – примигваше малък зелен надпис: „Първи вариант“. Издигнах се нагоре към нея.
Отворът на секцията беше широк около метър и назъбен по краищата, там където някога бяха свалили научната апаратура. Вдигнах крака пред себе си – истински подвиг в гравитационно поле, – хванах се за ръба и след доста усилия успях да се вмъкна до кръста. Завъртях се, за да не закача раницата, и пролазих към пода на секцията. Изключих раницата.
Мястото вътре стигаше само колкото легнал човек да проверява оборудването. В дъното на секцията имаше старинен въздушен шлюз с колело за херметизиране, точно както обещаваха задигнатите чертежи на Айрин Елиът. Извъртях се и хванах колелото с две ръце, усещайки, че костюмът и раницата ми пречат в тясното пространство, и че усилията дотук почти са изчерпали запасите ми от енергия. Дълбоко поех дъх, за да захраня мускулите с кислород, изчаках забавеният пулс да го разнесе по цялото тяло и напънах. За моя изненада колелото се завъртя съвсем леко и люкът падна назад. Зад него имаше мрачно пространство.
Полежах още малко, докато събрах сили. Коктейлът от две инжекции Жътвар беше сериозна работа. На Шария не ни трябваха повече от двайсет процента. В Дзихиче температурата на въздуха беше доста висока, а и инфрачервените сензори на паешките танкове бяха калпави. Тук обаче предмет с температурата на Шария би задействал всички аларми в дирижабъла. Без грижливо кислородно захранване тялото ми бързо щеше да изчерпи клетъчната си енергия и да ме остави задъхан и изтощен като риба на сухо. Лежах и дишах – дълбоко и бавно.
След две-три минути пак се завъртях и свалих гравитационната раница, после предпазливо пролазих през люка и напипах с длани решетъчна платформа. Бавно изпълзях върху нея като пеперуда, излизаща от пашкул. След като огледах мрачната платформа в двете посоки, станах на крака и свалих шлема и ръкавиците. Ако чертежите от завода в Тампа все още бяха верни, платформата се изкачваше между огромните камери с хелий към задната контролна кабина на дирижабъла, а оттам можех по някоя служебна стълбичка да сляза право до главната палуба. Според резултатите от разпита на Милър, апартаментът на Кавахара се намираше две нива по-долу от лявата страна и имаше два огромни прозореца, гледащи надолу.
Още веднъж проверих чертежите по памет, после извадих игления пистолет и тръгнах към кърмата.
Трябваха ми по-малко от петнайсет минути, за да стигна до контролната кабина. По пътя не видях никого. Самата кабина изглеждаше автоматизирана и почнах да подозирам, че напоследък едва ли някой си прави труда да посещава горната част от необятния корпус. Открих служебната стълбичка и мъчително поех надолу, докато меко сияние ми подсказа, че почти съм достигнал палубата. Спрях и цяла минута се ослушвах за гласове, напрягайки до предел слуха и чувството си за близост, преди да измина последните четири метра и да скоча в добре осветен коридор с килим на пода. Не видях жива душа.
Проверих вградения си дисплей за време и прибрах пистолета. Времето напредваше. Навярно Ортега и Кавахара вече разговаряха. Озърнах се и видях, че палубата отдавна не изпълнява технически функции. Коридорът беше боядисан в червено и златисто, на всеки няколко метра се редуваха екзотични растения и лампиони във формата на преплетени тела. Килимът под краката ми беше дебел, покрит с изображения на сексуални лудории. Мъжки, женски и комбинирани двойки запълваха целия под с разперени крайници и затулени отвърстия. По стените висяха холограми на същата тема, които стенеха и пъшкаха, когато минавах край тях. Стори ми се, че на една от тях разпознах жената с пурпурните устни от уличната реклама – жена, която навярно не бих разпознал, ако почнеше да ми подава аванси в някой бар на другия край на света.
Сред студеното спокойствие на бетатанатина всичко това ми действаше точно толкова, колкото стена, покрита с марсиански техноглифи.
На интервали от десет метра в стените на коридора имаше тапицирани двойни врати. Не бе нужно особено въображение, за да се досетя какво крият. Същото, каквото и биокабините на Джери. И във всеки момент от някоя можеше да изскочи клиент. Ускорих крачка, търсейки страничния коридор, за който знаех, че води към стълбите и асансьорите за другите нива.
Почти бях стигнал, когато на пет метра пред мен се отвори врата. Застинах с ръка върху дръжката на игления пистолет.
Пред мен през отворената врата с мъчително бавни движения излезе сиво космато животно – или малко вълче, или дребно куче. Без да пускам пистолета, аз се отлепих от стената и го огледах. Животното не беше много високо и се движеше на четири крака, но нещо не бе наред със задните му крака. От гърлото му излиташе тихо скимтене. То завъртя глава към мен и за момент стиснах пистолета още по-здраво, но животното само ме гледаше и нямата болка в очите му ме убеди, че не съм в опасност. После то закуца мъчително по коридора към следващата врата и спря там, привело дългата си глава към пода, сякаш се ослушваше.
Последвах го като насън и притиснах ухо към вратата. Тапицерията беше добра, но не можеше да попречи на неврохимия „Хумало“, задействана с пълна мощност. Едва доловими звуци нахлуха в ухото ми като досадни насекоми. Глух, ритмичен тъп звук и още нещо – може би умоляващи писъци на същество, почти загубило сили. Преди да се настроя докрай, звукът стихна.
В същия момент кучето под мен спря да скимти и се отпусна на пода до вратата. Когато отстъпих, то пак ме погледна и очите му бяха пълни с безгранична болка и укор. В тези очи видях отражението на всяка жертва, която някога ме бе гледала през последните ми трийсет години съзнателен живот. После животното завъртя глава и апатично близна наранените си задни крака.
За част от секундата нещо изригна през студената кора на бетатанатина.
Вадейки попътно игления пистолет, аз се върнах към вратата, откъдето бе дошло кучето, и влязох, стискайки оръжието с две ръце. Стаята беше просторна, боядисана в пастелни цветове, със старомодни двуизмерни фотографии по стените. В центъра стърчеше масивно легло с колони и прозрачни чаршафи. В единия край на леглото седеше изискан мъж на около четирийсет години, гол от кръста надолу. Нагоре беше облечен с официален смокинг, което трудно се връзваше с брезентовите работни ръкавици, нахлузени чак до лактите. Приведен напред, той се почистваше между краката с парче влажен плат.
Когато прекрачих в стаята, човекът вдигна очи.
– Джак, свърши ли с… – Той изгледа с недоумение пистолета в ръката ми. После, когато само половин метър делеше цевта от лицето му, строго изрече: – Слушай, не съм поръчвал този вариант.
– За сметка на заведението – отвърнах безстрастно аз и видях как роякът мономолекулярни игли разкъса лицето му.
Човекът рязко вдигна ръце от слабините си, за да прикрие раните, свлече се настрани и издъхна на пода с глухо хъркане.
В края на зрителното поле датчикът за време започна да мига в червено. Излязох заднешком от стаята. Раненото животно не ме погледна, докато минавах край него. Коленичих и леко докоснах сплъстената козина. Главата се вдигна и от гърлото пак излетя скимтене. Оставих пистолета и напрегнах празната си ръка. Лъскавият тебитски нож изскочи от невронния калъф.
После избърсах острието в козината, прибрах ножа и вдигнах игления пистолет – спокойно и без да бързам. Дълбоко в диамантената безметежност на наркотика нещо ме дразнеше, но Жътваря не ми позволяваше да се тревожа за него.
Както предсказваха крадените чертежи, страничният коридор водеше към стълбище, покрито със същия еротичен килим. Предпазливо тръгнах надолу, насочвайки пистолета към празното пространство отпред. Чувството ми за близост шареше наоколо като радар. Никакво движение. Кавахара сигурно бе залостила всички люкове за в случай, че Ортега и нейният екип забележат нещо нередно.
Две нива по-долу аз слязох от стълбището и тръгнах по памет из лабиринта от коридори, докато стигнах до ъгъла, зад който трябваше да е апартаментът на Кавахара. Притиснах гръб до стената, плъзнах се към ъгъла и зачаках, дишайки съвсем леко. Чувството за близост ми подсказваше, че на вратата зад ъгъла има човек, може би дори няколко души. Усетих лекия дъх на цигарен дим. Коленичих, огледах се и отпуснах лице към пода. Докосвайки с буза килима, аз подадох глава иззад ъгъла.
До вратата стояха мъж и жена, облечени в еднакви зелени гащеризони. Жената пушеше. Макар че и двамата бяха препасали демонстративно зашеметяващи пистолети, приличаха по-скоро на обслужващ персонал. Отпуснах се малко и продължих да чакам. В ъгъла на зрителното ми поле отпуснатите минути за мисията пулсираха като издута вена.
Мина още четвърт час, докато чух как се отваря вратата. Напрегнат от неврохимията, слухът ми долови шумолене на дрехи, докато пазачите се отдръпваха да сторят път на някого. Чух първо гласа на Ортега, глух и подчертано незаинтересуван, после този на Кавахара – звучен като гласа на андроида от „Ларкин и Грийн“. Бетатанатинът ме защитаваше от омразата и реакцията ми бе почти безразлична, сякаш виждах нейде далече блясъци и чувах глух пукот на изстрели.
– … че не мога да ви помогна повече, лейтенант. Ако казвате истината за клиниката „Вей“, душевното му състояние определено се е влошило, откакто работеше за мен. Чувствам се отговорна донякъде. Нали разбирате, ако подозирах какво ще стане, никога не бих го препоръчала на Лорънс Банкрофт.
– Както казах, това е само предположение. – Гласът на Ортега стана малко по-остър. – И ще ви бъда благодарна, ако тия подробности си останат между нас. Докато узнаем къде е отишъл Ковач и защо…
– Разбирам. Напълно разбирам колко деликатно е положението. Вие сте на борда на „Глава в облаците“, лейтенант. Ние се славим със своята дискретност.
– Да. – Ортега допусна в гласа си нотка на отвращение. – Чувала съм.
– Е, тогава можете да бъдете сигурна, че казаното ще си остане между нас. А сега моля да ме извините. Имам да свърша някои административни задачи. Тиа и Макс ще ви изпратят до площадката.
Вратата се затвори и към мен се зададоха тихи стъпки. Настръхнах. Ортега и нейните придружители идваха в моя посока. Не бяхме очаквали това. На чертежите площадките за кацане се намираха пред апартамента на Кавахара и точно затова бях дошъл откъм кърмата. Но не виждах друга причина да водят Ортега и Баутиста в тази посока.
Нямаше паника. Из ума ми се разля студен аналог на адреналина и пръсна наоколо ореол от сигурни факти. Нищо не заплашваше Ортега и Баутиста. Те вероятно бяха дошли по същия път, иначе все щяха да кажат нещо. Колкото до мен, ако минеха край коридора, в който стоях, охраната трябваше само да се озърне, за да ме види. Мястото бе добре осветено и нямаше къде да се скрия. От друга страна обаче, тялото ми беше студено, пулсът слаб и дишането едва доловимо – липсваха онези фактори, които карат човешкото подсъзнание да усети чуждо присъствие. Разбира се, ако охраната беше с нормални носители.
А ако завиеха в моя коридор, за да се изкачат по стълбището…
Притиснах се към стената, нагласих игления пистолет на единична стрелба и спрях да дишам.
Ортега. Баутиста. После двамата пазачи. Минаха толкова близо, че можех да се протегна и да докосна косата на Ортега.
Никой не се озърна.
Изчаках цяла минута, преди отново да си поема дъх. После огледах коридора в двете посоки, бързо завих зад ъгъла и почуках на вратата с дръжката на игления пистолет. Влязох, без да чакам отговор.