Текст книги "Суперкомандос"

42.

По ирония на съдбата адресът се оказа в Лизниград. Слязох от таксито на две пресечки преди него и продължих пеш. Все още не можех да се отърва от странното чувство за взаимна обвързаност, сякаш изведнъж през тъканта на реалния живот насреща ми надничаше механизмът на Вселената.

Апартаментът, който търсех, се намираше в Г-образен блок с буренясала бетонна площадка за кацане отзад. Веднага забелязах микрокоптера сред паркираните таратайки. Наскоро някой го бе боядисал в червено. По носа и опашката провисваха гроздове от скъпи на вид сензори. Кимнах замислено и се изкачих по външното стълбище на втория етаж.

Почуках на вратата на номер седемнайсет. Отвори ми единайсетгодишно момче, което ме гледаше с тъпа враждебност.

– Какво?

– Бих искал да разговарям с Шерил Бостък.

– Да, ама я няма.

Въздъхнах и почесах белега под окото си.

– Мисля, че не е вярно. Нейният коптер е отзад, ти си синът й Дарил, а нощната смяна приключи преди около три часа. Ще й кажеш ли, че един човек е дошъл да говори с нея за носителя на Банкрофт?

– Ченге ли си?

– Не, само искам да поговорим. Може дори да изкара нещо, ако ми помогне.

Момчето ме погледа още една-две секунди, после безмълвно затвори вратата. Чух го да вика майка си. Чаках и се борех с желанието да запаля цигара.

Пет минути по-късно Шерил Бостък изникна на ватата, облечена с широк халат. Синтетичният й носител беше още по-безизразен от този на момчето, но знаех, че отвътре не е така.

– Искали сте да ме видите – попита неравният синтетичен глас. – За какво?

– Аз съм частен детектив, нает от Лорънс Банкрофт – отговорих аз колкото се може по-кротко. – Бих искал да ми отговорите на няколко въпроса за задълженията си в „Сайка Сек“. Може ли да вляза?

Тя издаде глух звук, сякаш неведнъж бе опитвала без успех да затръшне вратата пред досадни посетители.

– Няма да отнеме много време.

Тя сви рамене и отвори вратата по-широко. Минах край нея и влязох в мизерна, но чиста стая, където единствената забележителност бе разкошен черен сензофилмов дек. Системата стърчеше над килима в дъното като идол на някакво тайнствено машинно божество, а останалите мебели покорно се редяха около нея. Декът изглеждаше нов, също като боята на микрокоптера.

Дарил бе изчезнал някъде.

– Хубав дек – казах аз и пристъпих да огледам дисплея. – Кога го купихте?

– Преди време. – Шерил Бостък затвори вратата и неуверено пристъпи в средата на стаята. Лицето й почваше да оживява и по него се изписа подозрителност. – Какво искате да ме питате?

– Може ли да седна?

Тя мълчаливо ми кимна към едно от продънените кресла и седна отсреща. В деколтето на халата синтетичната плът изглеждаше неестествено розова. Вгледах се в нея и се запитах дали изобщо искам да продължа.

– Е? – Тя нервно ми махна с ръка. – Какво искате да ме питате? Щом ме събуждате след нощна смяна, трябва да има сериозна причина, по дяволите.

– На 14 август, вторник, вие отидохте в семейната клонингова камера на Банкрофт и инжектирахте нещо в резервното тяло на Лорънс Банкрофт. Бих искал да знам какво беше, Шерил.

Резултатът бе по-драматичен, отколкото можех да предполагам. Изкуственото лице на Шерил Бостък се изкриви и тя отскочи назад, сякаш я бях заплашил с полицейска електрическа палка.

– Това влиза в задълженията ми – пискливо извика тя. – Имам разрешение да извършвам манипулации с клонингите.

Думите не изглеждаха нейни. Сякаш я бяха накарали да ги научи наизуст.

– Какво е синаморфестерон? – попитах аз.

Евтините синтове не се изчервяват и не пребледняват, но лицето й говореше красноречиво. Тя приличаше на уплашено животно, предадено от собственика си.

– Откъде знаете? Кой ви го каза? – изхлипа тя. – Няма откъде да знаете. Тя обеща никой да не научи.

После рухна на дивана, закри лицето си с длани и зарида. Като чу, Дарил се появи от съседната стая, поколеба се и явно реши, че не може или не бива да стори нищо. Остана на прага, като ме гледаше уплашено. Удържах въздишката и му кимнах, опитвайки да изглеждам безобиден. Той предпазливо се приближи до дивана и докосна майка си по рамото. Тя трепна като ударена. Разтърси ме вълна от спомени и усетих как собственото ми лице става студено и свирепо. Опитах да им се усмихна, но не успях.

Изкашлях се.

– Не съм дошъл да ви сторя зло. Просто искам да знам.

Бе нужна около минута, за да проникнат думите през паяжината от ужас в съзнанието на Шерил Бостък. Още по-дълго й трябваше, за да овладее сълзите и да ме погледне. До нея Дарил плахо я галеше по косата. Изскърцах със зъби и се опитах да прогоня спомените от времето, когато и аз бях на единайсет години. Чаках.

– Тя беше – каза накрая Шерил.

Къртис ме пресрещна, докато заобикалях Слънчевия дом откъм морето. Лицето му бе потъмняло от гняв, а ръцете, свити в юмруци.

– Тя не иска да разговаря с теб – изръмжа той.

– Махни се от пътя, Къртис – казах спокойно аз. – Или ще си изпатиш.

Той зае каратистка стойка.

– Казах, че тя…

Ритнах го в коляното и той падна. Втори ритник го отхвърли два метра надолу по склона към тенискорта. Когато спря да се търкаля, аз връхлетях над него. Притиснах го с коляно в кръста и дръпнах главата му назад за косата.

– Днес не ми е добър ден – търпеливо обясних аз. – А ти го правиш още по-лош. Сега отивам да поговоря с шефката ти. Ще отнеме около десет минути, след това си отивам. Ако си умен, ще стоиш настрани.

– Мръсен…

Дръпнах косата му по-силно и той изкрещя.

– Ако тръгнеш след мен, Къртис, ще си изпатиш. Здравата. Разбра ли? Днес не съм в настроение за игри с глупаци като теб.

– Остави го на мира, Ковач. Никога ли не си бил на деветнайсет години?

Озърнах се през рамо. Мириам Банкрофт стоеше с ръце в джобовете на свободен светлобежов костюм, явно изкопиран от някой шарийски харем. Дългата й коса бе събрана под оранжев копринен шал, а очите блестяха от слънцето. Изведнъж си спомних какво бе казала Ортега за „Накамура“: „Използват лицето и тялото й за реклама на стоката“. Сега я виждах в небрежната поза на манекенка.

Пуснах косата на Къртис и се изправих.

– Толкова глупав не съм бил и на деветнайсет – излъгах аз. – Ще му кажеш ли да се махне? Може да те послуша.

– Къртис, върви да ме чакаш в лимузината. Няма да се бавя.

– Ще му позволите ли…

– Къртис!

В гласа й прозвуча добродушно учудване, сякаш имаше някаква грешка. Къртис се изчерви и тръгна настрани, просълзен от ярост. Гледах го и се чудех дали все пак не трябваше да го ударя още веднъж. Мириам Банкрофт навярно разчете мисълта по лицето ми.

– Вече би трябвало дори и твоята жажда за насилие да е задоволена – тихо каза тя. – Още ли си търсиш жертви?

– Кой каза, че търся жертви?

– Ти.

Погледнах я бързо.

– Не помня.

– Колко удобно.

– Не, ти не разбираш. – Вдигнах разперени длани към нея. – Наистина не помня. Всичко, което сме вършили заедно, изчезна. Нямам тези спомени. Изтрити са.

Тя примижа, сякаш я бях ударил.

– Но ти… Мислех… Ти изглеждаш…

– Същия. – Сведох очи към носителя на Райкър. – Е, от другия носител не беше останало кой знае какво, когато ме измъкнаха от морето. Тъй че нямах друг избор. А следователите от ООН категорично отказаха да допуснат двойно зареждане. Всъщност не ги упреквам. И бездруго ще им е трудно да оправдаят предишното.

– Но как…

– Как решихме ли? – Усмихнах се без капка веселие. – Искаш ли да влезем и да ти разкажа?

Тя ме поведе към оранжерията, където някой бе сложил кана и две високи чаши на изящната масичка под мъченическите храсти. Течността в каната имаше цвят на залез. Мълчаливо седнахме един срещу друг. Тя си наля, без да предложи на мен – дребна подробност, която говореше много за станалото между Мириам Банкрофт и моето друго „аз“.

– За съжаление нямам много време – каза разсеяно тя. – Както ти казах по телефона, Лорънс ме помоли веднага да замина за Ню Йорк. Всъщност вече тръгвах, когато ми се обади.

Мълчах, чаках и когато тя остави каната, взех чашата си. Движението беше ужасно смущаващо и навярно си пролича. Тя се сепна.

– Ох, аз…

– Забрави. – Облегнах се назад и отпих. Беше сладко и леко тръпчиво. – Ти попита как сме решили. Играхме. Хартия, ножици, камък. Разбира се, първо спорихме цял час. Докато решим, бяха ни вкарали в един виртуален форум в Ню Йорк, много висококачествен. Не жалеха парите, нали сме герои на деня.

Усетих как в гласа ми се вмъкна горчива нотка и млъкнах, за да я прогоня. Отново отпих.

– Както казах, спорихме. Дълго. Измислихме цял куп начини да решим, някои дори бяха разумни, но в крайна сметка се връщахме все на същото. Хартия, ножици, камък. Пет игри. Защо не?

Свих рамене, но жестът не излезе тъй безгрижен, както исках. Все още се мъчех да прогоня студа, който ме изпълваше, когато си мислех за онази игра – игра на надхитряване срещу самия себе си със залог целия свят. Пет игри. Бяхме стигнали до две на две. Сърцето ми биеше като дивите ритми в заведението на Джери, адреналинът ме караше да се чувствам като пиян. Дори срещу Кавахара не ми беше толкова трудно.

Когато той загуби последната игра – камък срещу хартия – и двамата дълго гледахме протегнатите си ръце. После той леко се усмихна и вдигна показалец към слепоочието си в нещо средно между козируване и имитация на самоубийство.

– Да кажа ли нещо на Джими, когато го видя?

Мълчаливо поклатих глава.

– Е, желая ти приятен живот – каза той, сетне излезе от слънчевата стая и тихо затвори вратата зад себе си. А нещо в мен крещеше, че някак се е изхитрил да загуби последната игра.

На другия ден ме презаредиха.

Вдигнах очи.

– А сега сигурно се питаш защо си правя труда да идвам тук.

– Да.

– Става дума за Шерил Бостък – казах аз.

– За кого?

Въздъхнах.

– Мириам, моля те. И без това ми е трудно. Шерил Бостък умира от страх, че ще я убиеш, защото знае. Дойдох да ме убедиш, че греши. Обещах й.

Мириам Банкрофт ме изгледа с разширени очи и изведнъж плисна чашата си в лицето ми.

– Нахално дребно човече – изсъска тя. – Как смееш. Как смееш.

Избърсах питието от очите си. Бях очаквал реакция, но не такава.

– Моля?

– Как смееш да идваш тук и да разправяш, че ти е трудно. Имаш ли представа какво преживява в момента моят съпруг?

– Ами, дай да помислим. – Избърсах ръце в ризата си и се навъсих. – В момента е луксозно настанен гост на специалното следствие на ООН в Ню Йорк. Какво си мислиш, че брачната раздяла го мъчи? Толкова ли е трудно да се намери бардак в Ню Йорк?

Мириам Банкрофт стисна зъби.

– Ти си жесток – прошепна тя.

– А ти си опасна. – Усетих как почвам да губя контрол. – Не аз убих с ритници едно неродено дете в Сан Диего. Не аз бих на съпруга си синаморфестерон, докато той беше в Осака, знаейки много добре какво ще стори на първата жена, която изчука в това състояние. И знаейки, разбира се, че тази жена няма да бъдеш ти. Нищо чудно, че Шерил Бостък умира от страх. Само като те гледам, не знам дали ще изляза жив.

– Престани. – Тя въздъхна дълбоко и пресекливо. – Престани. Моля те.

Престанах. Тя наведе глава и дълго мълчахме.

– Кажи ми какво стана – казах накрая аз. – Научих от Кавахара. Знам защо Лорънс се е самоубил…

– Нима? – Сега лицето й беше спокойно, но във въпроса се долавяха следи от предишната жлъч. – Кажи ми какво знаеш. Че се самоуби, за да избегне шантажа. Това казват в Ню Йорк, нали?

– Разумно предположение, Мириам – тихо казах аз. – Кавахара го беше хванала здраво. Гласувай срещу Резолюция 653, или ще те разоблича като убиец. Единственият изход е бил да се самоубие преди предаването до „Сайка Сек“. И дори щеше да му се размине, ако не беше толкова упорит.

– Да. Ако не беше дошъл ти.

Направих излишно извинителен жест.

– Не беше моя идея.

– А какво ще речеш за вината? – попита тя. – Помисли ли за това? Помисли ли как се е чувствал Лорънс, осъзнавайки какво е извършил? Когато са му казали, че онова момиче е католичка и няма да си получи обратно живота, дори ако Резолюция 653 временно я върне за показания срещу него. Не мислиш ли, че когато насочи пистолета в гърлото си и дръпна спусъка, той се наказваше за стореното? Не помисли ли, че може би не е искал да му се размине?

Замислих се за Банкрофт. Не беше трудно да се досетя какво иска да чуе Мириам.

– Възможно е – казах аз.

Тя се изсмя задавено.

– Повече от възможно, мистър Ковач. Вие забравяте, че бях тук през онази нощ. Когато дойде, аз го гледах от стълбището. Видях болката по лицето му. Той плати за стореното. Сам се осъди и сам изпълни присъдата. Той плати, той унищожи човека, който извърши престъплението, а сега друг човек, който не е извършил онова престъпление, живее отново с вината. Доволен ли сте, мистър Ковач?

Мъченическите храсти изсмукаха горчивото ехо на гласа й.

– Защо го направи? – попитах аз, когато тя не прояви намерение да продължи. – Защо онова момиче трябваше да заплати изневерите на твоя съпруг?

Тя ме погледна, сякаш питах за някаква тайнствена истина, и безпомощно поклати глава.

– Не се сетих за друг начин да му причиня болка – прошепна тя.

В крайна сметка не е по-различна от Кавахара, помислих аз с грижливо раздухана жестокост. Като всеки друг Мат, зает да мести дребните хорица като късчета от мозайка.

– Знаеше ли, че Къртис работи за Кавахара? – попитах глухо аз.

– Досетих се. По-късно. – Тя вдигна ръка. – Но нямаше как да го докажа. А ти как разбра?

– След това. Той ми препоръча „Хендрикс“, откара ме дотам. След пет минути дотича Кадмин по заповед на Кавахара. Твърде невероятно съвпадение.

– Да – каза унесено тя. – Логична мисъл.

– Къртис ли ти намери синаморфестерон?

Тя кимна.

– Чрез Кавахара, предполагам. Солидна доза. Онази вечер, когато го прати при мен, той беше яко надрусан. Той ли предложи да дрогирате клонинга преди пътуването до Осака?

– Не. Кавахара. – Мириам Банкрофт се изкашля. – Няколко дни преди това имахме необичайно любезен разговор. Сега разбирам, че е подготвила цялата история.

– Да, Рейлийн е много старателна. Беше, искам да кажа. Сигурно е знаела, че има вероятност Лорънс да не я подкрепи. Затова ти подкупи Шерил Бостък с посещение на веселия остров, също като мен. Само че вместо да си играе с разкошното тяло, тя щеше да го облича. Шепа пари и обещанието някой ден пак да си поиграе. Горката крава, била е трийсет и шест часа в рая, а сега е като наркоман в криза. Щеше ли наистина да я пуснеш пак там?

– Аз държа на думата си.

– Нима? Е, тогава направи ми една услуга – стори го час по-скоро.

– Ами останалото? Имаш ли доказателства? Смяташ ли да кажеш на Лорънс?

Бръкнах в джоба си и извадих матов черен диск.

– Видеозапис от момента на инжекцията. Запис как Шерил Бостък напуска „Сайка Сек“ и отлита за среща с твоята лимузина, която после продължава към морето. Няма други доказателства, че съпругът ти е извършил убийството под влияние на дрога, но вероятно ще предположат, че Кавахара го е упоила на борда на дирижабъла.

– Как разбра? – Тя гледаше настрани, а гласът й бе изтънял и тих. – Как стигна до Бостък?

– Най-вече чрез интуиция. Видя ли ме да гледам през телескопа?

Тя кимна и се изкашля.

– Мислех, че си играеш с мен. Че си му казал.

– Не. – Парна ме лек гняв. – Кавахара все още държеше приятелката ми. И заплашваше да я измъчва до полудяване.

– Не знаех – тихо каза тя.

Свих рамене.

– Какво пък? Телескопът ми даде половината. Твоят съпруг е бил на „Глава в облаците“ точно преди да се самоубие. Тогава си помислих какви неприятни игри върти там Кавахара и се зачудих дали не го е принудила да се самоубие. По химичен път или чрез някаква виртуална програма. Виждал съм как го правят.

– Да. Сигурно си виждал. – Тя говореше уморено, унесено. – Тогава защо отиде да търсиш в „Сайка Сек“?

– И аз не знам. Интуиция, както казах. Може би защото инжекция на борда на летящ бардак просто не ми изглеждаше в стила на Кавахара. Много е грубо. Тя не беше разбойник, а шахматист. Или може би просто защото нямаше начин да се вмъкна в охраната на „Глава в облаците“, както направих със „Сайка Сек“, а ми трябваше незабавен резултат. Така или иначе, заръчах на „Хендрикс“ да проследи процедурите с клонингите и евентуалните нарушения. Така стигнах до Шерил Бостък.

– Колко хитро. – Тя се обърна и ме погледна. – А сега какво, мистър Ковач? Още правосъдие? Още Матове на кръст?

Хвърлих диска на масата.

– Поръчах на „Хендрикс“ да изтрие уличаващия запис от файловете на „Сайка Сек“. Както казах, ще предположат, че съпругът ти е бил упоен на борда на „Глава в облаците“. Удобно решение. Освен това изтрихме спомените на „Хендрикс“ за посещението ти в моята стая. Бих казал, че сме много задължени на „Хендрикс“. Той ще е доволен от време на време да му изпращаш гости. Не е скъпо. Обещах му от твое име.

Не й казах, че Ортега е видяла записа, нито колко време трябваше да я убеждавам да си мълчи. Още се чудех защо прие. Вместо това гледах изумлението по лицето на Мириам Банкрофт. Чак след цели трийсет секунди тя се сети да протегне ръка към диска. Погледна ме над здраво стиснатите си пръсти.

– Защо?

– Не знам – мрачно отвърнах аз. – Кой знае, може би двамата с Лорънс взаимно се заслужавате. Може би заслужавате и занапред да живеете като неверни съпрузи, които не могат да съвместят уважението и секса. Може би той заслужава и занапред да не знае дали е убил момичето по своя воля или не. Може би и ти си като Рейлийн. Може би всички Матове са еднакви. Знам само, че ние, останалите, не ви заслужаваме.

Изправих се да си вървя.

– Благодаря за питието.

Стигнах до вратата…

– Такеши.

… и неволно се обърнах към нея.

– Не е това – уверено каза тя. – Може би вярваш в тия неща, но не е това. Нали?

Кимнах.

– Да, не е.

– Тогава защо?

– Както казах, не знам защо. – Вгледах се в нея и се зачудих дали се радвам, че не помня, или не. – Гласът ми омекна. – Но той ме помоли да постъпя така, ако спечеля. Такава е сделката. Не ми каза защо.

Оставих я да седи сама сред мъченическите храсти.