Текст книги "Робинята"
Автор книги: Максим Якубовски
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 26 страниц)
– Чух, че сте загубили бас и затова учите в този клас.
Той кимна. Не изглеждаше ни най-малко засрамен от информацията.
– Значи си комарджия?
Той отново кимна и отвори водката.
– Хайде тогава да се обзаложим. Ако изредиш правилно десет от предметите на картичките, ще изпия чаша водка.
– Не донесох чаши.
– Ще пия от бутилката – отговорих спокойно.
Но Матей имаше други планове.
– Да опитаме нещо друго – предложи той. – Събличаш се и лягаш на леглото. Ще те покрия с картите. Ако уцеля правилен отговор, ще махна картата. И така, докато останеш напълно гола.
– И как ще ти помогне това за изпита?
– Обречен съм – призна той. – Но искам поне да се позабавлявам малко.
Против убеждението си се съблякох и разположих картите по тялото си. Матей се извърна настрани любезно, докато се настанявах удобно. Когато бях готова, той застана до леглото, вторачи се в картите и се опита да запомни какво представлява всяка икона. Провали се напълно, но положи толкова усилия, че се разсмях и картите изпадаха от мен. Спрях, когато го видях да се вторачва в голото ми тяло.
Матей, Марко, Лука и Йоан Охраняват леглото, върху което лежа.
Думите се завъртяха в главата ми, когато той съблече дрехите си и се просна до мен.
– Кой би си помислил, че християнската иконография е толкова възбуждаща? – изръмжа, точно преди да се изпразни.
Във вторник се зарекох да съм по-добре подготвена. Разтворих учебниците на леглото, така че да няма шанс за игрички. Облякох най-вехтия си сив анцуг, прибрах тъмната си коса на опашка и си сложих очилата. Марко май не забеляза. Появи се с раница на гърба, за разлика от Матей. Но в раницата нямаше учебници, тетрадки или дори молив. Вместо това извади най-сексапилния комплект бельо, който някога бях виждала. Етикетът ми показа, че бе отгатнал мярката ми отлично.
– Страхотно си падам по брюнетки в черно – каза той, като ми подаде дантеленото бельо. – Особено такива, които носят сладки интелектуални очилца като твоите.
– Защо да обличам това? – попитах. – Би трябвало да учим.
Той ми се усмихна дяволито.
– Така ли? Както учихте снощи?
Обля ме червенина. Марко беше готин с дългата си рижава коса и широката си усмивка. Той намери уредбата ми, докато свалях етикета и обличах бельото и след миг от колоните се понесе „Пинк Флойд“.
– Не искаш ли да опиташ с ученето? – попитах.
– Не можеш да ми преподадеш цял семестър за една нощ – меко отговори той.
– Имаме два урока – възразих. – Може да успеем да ти изкараме изпита.
Той поклати глава.
– Нямам мозък за тези дивотии. А и изглеждаш великолепно. Направо ми се иска да те изям.
Коя бях аз, че да споря с лъв? Той ме просна на бюрото, разтвори краката ми и облиза ръба на черните сатенени бикини.
Четири ъгъла на леглото ми,
Четири ангела около главата ми.
Видях звезди, когато свърших, после той ме вдигна от бюрото/ завъртя ме и смъкна мокрите ми бикини. Изчука ме здраво, докато аз зяпах таблото над бюрото, образите на ангели със златисти ореоли и изготвения от Йоан график за учене. Определено четирите момчета се нуждаеха от чудо, за да изкарат изпита.
Но Марко не се нуждаеше от чудо, за да ме докара до оргазъм.
Срядата доведе Лука.
А Лука донесе марихуана.
– Реших, че картинките ще изглеждат по-добре, ако сме омаяни – каза той.
– Може би – съгласих се. – Но не мисля, че ще научиш нещо.
– Така ли? – възкликна той. – Не смятам, че това е вярно. Доколкото чух, ти си превъзходна учителка.
Изчервих се за пореден път, а това накара Лука да се усмихне, сякаш бе изкарал шестица по труден предмет. Загледах го как майсторски свива цигарата, запалва я и дръпва дълбоко, преди да ми я подаде. Когато поклатих глава отрицателно, той ме сграбчи за тила, придърпа ме към себе си и ме целуна, като в същото време издиша, така че дробовете ми се изпълниха с ароматния дим.
Оказа се прав. Картинките бяха по-хубави, когато бяхме замаяни. Разгледахме древните стенописи с избелели, но красиви цветове, после се спогледахме и се разсмяхме.
– Обикновено съм омаян в клас – каза Лука. – Затова никога не си водя бележки.
– Не си водиш бележки, защото не ти пука за нищо друго освен за пънк-рок и футбол.
Той ме изгледа за момент, после се ухили.
– Звучи като заглавието на една от песните ни. Много си наблюдателна.
Свих рамене.
– А забелязвала ли си ме да те наблюдавам?
– Да.
– И да се чудя как изглеждаш под дрехите си.
Сърцето ми заби ускорено. Бях си обещала, че двама са лимита ми – Матей и Марко. В леглото ми нямаше място за трети. Но Лука беше настойчив. Загали ме нежно през джинсите, после разкопча дюкяна си. Уханието на марихуана ни обгръщаше, а това бързо доведе до ухание на секс.
Коя си мислех, че съм? Заменях ученето с удоволствие? Можех ли да поддържам подобен график? Честно казано, не мислех, че е възможно. Опитах се да планирам уроци, но в продължение на шест дни се озовавах в леглото с учениците си. Един след друг. Знаех, че ще се чувствам отговорна, ако момчетата се провалят на изпита. Но веднага след като единият си тръгваше, започвах да мечтая за следващия.
Неделята трябваше да е ден за почивка. Вместо това се подготвих за Йоан. Открих, че ми се искаше той да бе първи. Защото по никакъв начин нямаше да спя с него. Бях прекарала останалите момчета по два пъти. И те със сигурност бяха разказали на Йоан. А той бе мозъкът на групата. Нямаше и да ме погледне повторно, след като вече знаеше, че съм спала с приятелите му.
Така ли беше?
Йоан изглеждаше готов да учи. Хареса картите ми. Одобри записките ми, подредени по цветове. Хареса и начина, по който го гледах над очилата. Или поне така каза.
– Кои са тези четиримата? – попита той накрая.
Изчервих се и вероятно придобих ужасния вид на цвекло.
– Матей, Марко, Лука и Йоан – отговорих и се зачудих дали той би могъл да отгатне, че с тези имена бях кръстила него и приятелите му.
Прякори, от които не можех да се отърва, дори когато се чукахме.
– А за какво са бележките?
– Всеки от тях е представен по различен начин – отговорих, като се опитах да запазя спокойствие. – Мъжът, лъвът, волът и орелът.
– И кой съм аз? – попита той.
Осъзнах, че наистина бе най-умният от групата. Само той ме бе разкрил.
– Не можеш ли да отгатнеш?
Сините му очи заискриха.
– Вероятно мога, но предпочитам ти да ми кажеш.
– Не – поклатих глава. – Помисли. Матей, Марко, Лука и Йоан. Охраняват леглото, върху което лежа. Четири ъгъла на леглото ми. Четири ангела около главата ми…
На вратата се почука и усетих внезапна промяна в момчето до мен. Йоан бутна бележките си настрани, загаси лампата на бюрото, после бавно отиде до вратата и я отвори, за да пусне в стаята ми триото, което ме очакваше.
Поех си дълбоко въздух. Нямаше начин.
Никакъв начин…
Но, разбира се, имаше. Ангелите влязоха и ме вдигнаха. Положиха ме на пода вместо на тясното легло. Съблякоха дрехите ми. Обвиха ме с телата и топлината си. Мъжът. Лъвът. Волът. Орелът.
Йоан не бързаше. Остави приятелите си да ме подготвят, после се настани върху мен и започна да ме чука пламенно.
Един да наблюдава и един да се моли, И двама да отнесат душата ми.
Бях ли ги научила на нещо?
Не. Те бяха тези, които научиха мен. Дадоха ми най-великото удоволствие в една-единствена вечер. Действаха бавно и страстно. Рисуваха картини с устните си по мен, с пръстите си по кожата ми.
Въобще не учихме, но останахме будни цяла нощ. Влязохме в клас с кръвясали очи. Смяхме се, когато раздадоха изпитите. Чувствах се избеляла като един от старите стенописи, но също така красива.
Йоан се засмя, когато показаха снимките на четиримата апостоли. Знаех си, че ще отговори правилно на поне един от въпросите. Един от многото.
Но вие искате да узнаете всички резултати от изпита, нали?
Е, няма да ви лъжа. Те се провалиха. Ужасно. С навиците си за учене просто нямаше начин да изкарат. Но това не беше проблем.
Нали разбирате, това бе само изпит по средата на семестъра.
Разполагаме с предостатъчно време за учене преди крайните изпити.
НЕПОСТИЖИМОТО
ЛИВИЯ ЛУ ЕЛИН … хиляда и едно…
Навремето, много отдавна, имах една мечта, момичешка фантазия, която почти бях забравила. Спомням си я днес, в най-самотния ден от всички досега. Стоя сама в прахта на арена. Жребец с огнени очи ме гледа свирепо, по устните му има пяна. Отстъпва назад и сяда на земята. Не помръдвам. Преструвайки се, че не го виждам и не се интересувам от него, се превръщам в непостижимото, в онова, за което копнее.
Минава известно време и дивото животно се приближава към мен. Любопитството надделява над страха му. Танцуваме в празната арена, крайниците ни се сплитат колебливо и накрая го яхвам. Обяздвам мощното му тяло, горещи мускули потръпват под краката ми. Той подскача лудо и се бори с тежестта ми. Но аз се държа здраво и чакам страхът му да премине.
И той преминава, защото животното иска да е под моята команда, иска да бъде опитомено. Но чак след като го яздя до изтощение и той все още се стреми да бъде погален от мен, осъзнавам, че съм спечелила. Обич и доверие го привързват към мен, а аз се навеждам към изпотения му врат и прошепвам в ухото му:
– Вече си мой.
Разбира се, в действителния свят няма диви животни. Няма жребци с огнени очи, нито свирепи дракони. Не съществува нищо диво, а аз съм стара. Двайсет години скапани служби и нищо срещу тях. Подвивам опашка и прекосявам Америка, за да се върна в родния си град. Ще падна в дупката на старческите си години и никой няма да ме помни. Поне така си мисля, докато шофирам по магистралата. Хълмистата част и Елънсбърг се появяват в долината, огрени от златистото залязващо слънце.
За двайсет години няма никаква разлика. Сградите на колежа все още се издигат като неоготически кралици от равнината, разнообразена само с леката издутина на хълм Крейг и белия гръбнак на стадиона. Пред мен фучат коли и рубинените им стопове изчезват в гърлото на града. Свалям прозореца си. Горещ вятър погалва лицето ми. Приятна и чиста миризма като уханието на първия ми любовник в нощта, когато загубих девствеността си на хлътналото легло в общежитието. Той беше отхранен с царевица жребец с яки крайници и мощен член. Бях забравила колко обичах този аромат и вкуса му в устата и дробовете ми. Бях забравила прекалено много неща.
Ярки светлини огряват края на града, кръгове в бонбонени цветове се въртят над къщите и дърветата. Изчезват, когато навлизам навътре в долината, но след като вече ги видях, знам за какво да се ослушвам. Музика от латерна над шума от тълпите. Звуците и светлините означават, че в града има панаир, а с панаира идва и родеото: коне и бикове и мъжете с тях.
Утре ще прекося Каскадите10, ще стигна до къщата, в която съм родена, и ще се промъкна вътре. Ще седя до прозореца и ще си припомня всичко, което загубих в живота, защото вечно мечтаех за нещо друго. Малкото градче под мен е последното мънисто в огърлицата, която се къса от години. Скоро и то ще изпадне. Ще ми остане само връзка, която не ме свързва с нищо, освен с безполезните ми детски мечти.
Тогава старата ми фантазия нахлува в мозъка ми и отблъсва действителността настрани. Намествам се на седалката и се опитвам да се отърся от тежестта на августовската жега. Под дрехите ми се стича пот и се събира между краката ми. Имам нужда от душ. Не, имам нужда от нещо диво. Обзема ме приятна болка, когато си представям хладна вода и грубите ръце на непознат с каменно лице, който прокарва насапунисаните си ръце по гърдите ми. Повдигам крак и насочвам зачервения връх на…
Яростен клаксон ме изважда от фантазиите ми. Потръпвам и набивам спирачки. Оставям колата, която едва не ударих, да изчезне в движението пред мен. Разтърквам ръце в роклята си, стискам волана и се съсредоточавам. Мислите ми още се лутат. Едно нещо, което никога не направих в Елънсбърг преди години. Последното мънисто, последното блестящо бижу. Последен шанс да го уловя, преди да падне.
В мозъка ми проблясват имена на хотели, но вероятно всичките ще са претъпкани. Няма значение, вече знам къде ще прекарам нощта.
… хиляда и две.
Паркирането в северната част на университетското градче ми отнема половин час, а пътуването до панаира – още толкова. Най-после се смъквам по стъпалата на автобуса в онзи странен час преди стъмване, когато сенките се оцветяват в сребристо и всичко изглежда по-ясно. Плащам билета и влизам, като поспирам за миг, за да огледам задната част на арената, направена от червени тухли. Тълпи от хора нахлуват вътре енергично. Тази вечер тук ще са биковете, най-страхотните животни в страната. Всеки ездач трябва да се задържи на гърба им само осем секунди, но аз знам добре как осем кратки секунди могат да променят цял живот.
Вляво от мен парк „Мемориъл“ е превърнат в лунапарк, където въртележки издигат пищящи деца във въздуха. Величественото виенско колело се извисява над всичко като портал към друг свят. Ухания на пуканки и дървени стърготини, скара и кожа изпълват въздуха. Прилича на огромен семеен пикник. Чувствам се чужда и смотана – жена на средна възраст в провиснала памучна рокля, която се опитва да не пречи на никого. Замотавам се около сергиите, приковала очи в мъжете, млади и стари. Мъже с деца, със съпруги и приятелки, мъже с приятелите си. Каубойски шапки и джинси, обръснати лица и светли ризи. И всички са с някого. Покрай мен минава двойка гимназисти. Момчето е пъхнало ръка в колана на джинсите на момичето, които разкриват гладка загоряла кожа. Нейната ръка е на тила му и гали нежно косата му. Влюбени са.
Паникьосано заставам в задната част на сергия за захарен памук, далеч от всички. Какво, по дяволите, си мислех? Мястото ми не е тук. Малкият панаир не е в Пулаюп—, където десетхилядни тълпи изпълват пространството. Там мога да се изгубя в бъркотията. Но тук изпъквам прекалено много. Едра жена, търсеща секс. Мръсница. Курва. В джоба на роклята ми билетът за шоуто се смачква на малка топчица. И някак си пада на земята, когато се отдалечавам.
Доброволка ми показва къде са изложбите и ме насочва към пищовите за бира. Погледът в очите й ми казва, че тя е жена, която е добре запозната с алкохола, и копнее да се понесе към него в мига, когато лунапаркът затвори. Благодаря й и продължавам напред, твърдо решена да стигна до оборите преди да затворят. Може би ще намеря някого там, мърляв работник, който няма нищо против пет минути чукане с отчаяна жена, бягаща от себе си. Потискаща мисъл, която ме води натам.
Спирам до състезателната писта, обграждаща трибуните. Зад оградата от телена мрежа виждам кон и ездач, които приближават бързо към мен. Викове от арената заглушават металическия глас на говорителя. Дали някой е бил хвърлен от бика или е спечелил? Завъртам се в мига, когато каубоят улавя погледа ми. Не че и аз не го гледах. Но това, което ме привлича, е конят – дорест, висок и лъскав, с идеална форма. Кобилата е прекрасна и момчето се усмихва, когато чува възхитеното ми ахване.
Да, момче. Малко по-голямо от тийнейджър, толкова свежо и младо, че сърцето ми се свива от болка. Но когато ми намига, се изчервявам и ухилвам като момиченце. Не е моят тип – прекалено млад и красив е, но напоследък вземам това, което мога.
– Много е красива – казвам.
Кобилата отмята глава, тъмните й очи ме наблюдават изпод гривата й. Устата й сякаш казва: „Не се предавам“.
– Не й го казвай – отвръща момчето, като насочва кобилата към оградата. – Бездруго има прекалено високо мнение за себе си.
– Може ли да я докосна?
– Разбира се. Тя е нежна.
Момчето ме наблюдава как галя дългата муцуна. Очите му не се отделят от мен.
– Знаеш ли, че вървиш в грешната посока? – казва накрая момчето. – Входът за родеото е натам – сочи ми то.
Аз посочвам в обратната посока.
– Да, но бирата е натам.
Момчето се засмива и докосва шапката си.
– Да, госпожо, може да се видим там по-късно.
– Съмнявам се. Не изглеждаш достатъчно възрастен да шофираш.
– Но управлявам нея, нали? – кимва той към кобилата.
Засмивам се.
– Мисля, че е точно обратното.
Момчето ми намига.
– Повярвай ми, достатъчно възрастен съм, за да върша доста неща. Може да ти го докажа по-късно.
Той повежда кобилата и ме оставя да се насладя на комплимента. Завъртам се изчервена и се блъсвам право в…
Думите замръзват на езика ми. Мъжът, застанал пред мен, се вторачва в очите ми със студено лице. Струва ми се, че съм ударена от черен лед. Но докато успея да си поема дъх, той вече е изчезнал в тълпата. Хората се бутат в мен, докато стоя закована на мястото си и треперя в горещината. Всичко, което помня от лицето под тъмната каубойска шапка, ми напомня за Маунт Еверест – черните цепки на очите му, обветрените ъгли на профила му Лице, с което мога да се самоубия. И защо пък трябва да се чудя как изглежда. Не искам да мисля за това. Но не мога да спра.
Постепенно се раздвижвам отново, но не мога да си спомня накъде съм тръгнала, нито какво ще се случи, когато пристигна.
… хиляда и три…
Не виждам земята около нас, когато пикапът му най-после спира. Но знам, че съм близо до Кититас, малкото градче на изток от Елънсбърг. Открих го в обора с биковете и ми бяха нужни повече от осем секунди да привлека вниманието му. Но някак си го убедих, накарах го да съжали жената без дом, без подслон за през нощта. И когато светлините угаснаха и портата се затвори, той ми позволи да го последвам вън от Елънсбърг и надолу по тихите пътища към дома му – малко бяло бунгало, заобиколено от огромни дървета и безкрайното чисто небе.
Спирам двигателя. Обгръща ме тишина, от онзи вид, който се среща само в планините, в спящите долини и равнини. Струва ми се, че някой тъкмо е вдигнал възглавницата от лицето ми и ми е позволил да дишам отново.
Той вече е излязъл от пикапа. Едро овчарско куче се търкаля в краката му. От лицето му се излъчва кротко удоволствие, което изличава остротата на годините. Наблюдавам го как гали меките уши на кучето и ме полазват тръпки. Кожата ми гори като при първата ми среща в гимназията. Никога не съм мислила, че отново мога да се чувствам по същия начин. Грабвам чантата си и излизам от колата. Ще го накарам да забрави за кучето дори и да е само за тази нощ.
Следвам го по черния път и изминавам няколкото крачки до верандата. Възвърнал каменната си физиономия, той ми отваря вратата и ми махва да вляза вътре. Минавам покрай него притеснено като неканена гостенка. Честно казано, не мислех, че ще стигна дотук. Той шофираше към дома си толкова бързо, че ми се наложи да го преследвам през по-голямата част от пътя.
– Седни – покани ме.
Настанявам се на вехто кафяво канапе, а той закача шапката си и прокарва ръце през косата си. Без широката периферия част от строгостта му се губи. Избърсва ръце в джинсите си и се вторачва в пода. Ботушът му разтърква нещо невидимо. Нервен ли е?
– Бира?
Кимам и той изчезва в кухнята. Седя възпитано около минута, после решавам, че ми е предоставил шанса да се поогледам наоколо. Какъв човек е? Обикалям стаята и търся отговори. Е, не е глупав. Библиотечката до телевизора е претъпкана. Прокарвам пръсти по кориците: Пиншон и Керуак седят до Маккарти. Под тях има лавица с дебели технически ръководства по земеделие. По избелелите кремави стени висят плакати – селски пейзажи, снимка на Анзел Адамс на Скалистите планини. Но няма негови снимки, всъщност няма абсолютно нищо лично. Все още не знам нищо за него, освен това, че ме иска тук. Ако има мерак да ме чука, не е проявил интерес досега.
– Четеш ли?
Той стои до вратата с бирите в ръка. Лицето му изглежда развеселено. Е, не мога да се престоря, че не зяпах наоколо.
– Вече не много. Отървах се от повечето си неща, когато ми се наложи да се преместя. Книгите изчезнаха първи.
Той не отговаря. Копнея разговорът ни да продължи и вадя едно от ръководствата от библиотеката.
– „Ръководство за световните реколти и добитък“? Това леко четиво ли е?
– Не чета леки книги.
Остави бирите на масата. Изглежда, че разговорът за книгите е приключил. Отпускам се обратно на канапето. Той се връща до вратата и отпива от бирата. Очите му не ме напускат и за миг. Пия притеснено. Струва ми се, че ме преценява и оглежда, както би постъпил с кон, преди да реши дали си струва да го поязди.
Събирам кураж и отговарям на погледа му. Косата му е по-дълга, отколкото си мислех и има повече посивели косми. Тъмнокафяви очи, леки бръчици около устата. Моята възраст или малко по-стар. Не е красив, но е привлекателен. Устата му е великолепна. Твърда и суха, опитна, уста на мъж. Изпитвам внезапно желание да усетя тази уста по гърдите си и между краката си и потръпвам неволно.
– Студено ли ти е?
– Не – промърморвам, като се изчервявам и заигравам с етикета на бутилката.
Той обаче знае защо потръпнах. Време е да се направя на свенлива.
– Ще имам нужда от чаршафи за канапето.
Той ми хвърля Погледа. Познавам този поглед. Сардонична усмивка, придружена от повдигнати вежди и леко въртене на очите. Майка ми ме гледаше така, когато я лъжех, че не се пипам. Знаех, че той нямаше да ме остави да прекарам нощта на канапето. И двамата го знаехме. Затова ми хвърля Погледа. Все едно, че развява червено наметало пред бик. Отпускам се назад. Гърбът ми е скован, лицето – напрегнато.
– Какво.
Не задавам въпрос, а го предизвиквам. Той не отговаря. Започва състезание за надмощие. Но нетърпението ми ме проваля. Заговарям с лек тон, но не мога да прикрия гнева си.
– Какво? Какво толкова смешно казах?
Той поклаща глава.
– Моля те. Не ме последва по целия този път само заради канапето ми.
– Е, не те последвах тук, защото съм курва, ако това имаш предвид.
Изстрелвам думите като куршуми. Допускам грешка. Тялото му се стяга така, както змията се отдръпва назад, преди да нападне.
– Не ме залъгвай с тези дивотии.
Плътният му глас излъчва заплаха. Пренебрегвам го.
– Какви са тия дивотии? Просвети ме, моля те.
– Държиш се, сякаш не знаеш защо си тук. Прекалено стара си, за да се преструваш, че не знаеш какво става.
Долавям носов говор в тона му, доста провинциален. Бих се засмяла, ако не бях толкова изнервена. Но не мога да спра да го дразня.
– Е, ако съм прекалено стара, за да те разбера, предполагам, че съм и прекалено стара, за да се чукам. Проблемът е разрешен.
Отпускам се назад и допивам бирата.
– Остави шишето, кучко, и ела тук. Не разполагам с цяла нощ – казва той и поглежда часовника си. – Някои от нас работят.
Това е.
– Майната ти!
Тръшвам бутилката на масата и си грабвам чантата. До вратата има само пет крачки, но не успявам да я достигна. Внезапно той се озова там, обвил ръце около мен, както вероятно е постъпвал хиляди пъти с животни, по-диви и силни от мен. Завърта ме и покрива лицето ми с целувки. Изненадвам се колко страхотно се чувствам да бъда държана и целувана от него. Няма никаква поезия, само грубо желание. И това е всичко, от което се нуждая. Все още ми се иска да го ударя, но бях права за устните му. Тялото ми потреперва от желание да го изчукам. Той ме залепва във вратата. Отговарям на движението на бедрата му, дишам задъхано и разтварям крака, потърквам слабините си в твърдата подутина на джинсите му. Но когато се протягам към ципа му, той се отдръпва и ме повлича през стаята. Запрепъвам се след него, устните и бузите ми горят от грубата му четина.
Спалнята е тъмна и той я оставя така. Луната е ярка и виждам всичко: твърди мускули, капчици пот, пламъка в очите му…
… хиляда и четири.
Няма любовна игра. Той съблича дрехите си делово, а аз оставям роклята ми да падне на пода и я сритвам настрани. Отпускам се на леглото и едва успявам да полегна, когато той се озовава върху мен. Съдира бикините ми и те изчезват. Не ме гледа, не ме докосва, не ме гали. Не съм там.
В сумрака забелязвам белега на корема му, бял на фона на загарялата кожа. Напомня ми за последното парче светлина над планините, преди слънцето да залезе. Разтваря краката ми широко и слага ръка на рамото ми, сякаш се страхува, че ще скоча от леглото. Не греши. Това не е каквото исках – той ме контролира напълно и няма никакво опитомяване или нещо подобно. Извивам врат и виждам пениса му, дълъг и твърд. Той го гали енергично, после се смъква върху мен и прониква във влагалището ми. Затварям очи и се намръщвам. Един опитен тласък и съм прикована към чаршафите като пеперуда върху дърво. Изстенвам от болка, но той не обръща внимание на намека ми. Чука ме свирепо и не забавя. Но не издава и звук. Няма стонове и охкания, нищо, което да демонстрира удоволствие.
Лунната светлина от прозореца се отразява в тавана. Гледам сенките, които танцуват по него, но не могат да ме разсеят от болката. Вдигам ръце, като си мисля, че ако ги опра в гърдите му, той ще забави. Движението ми предизвиква неочаквана реакция. Той сграбчва китките ми и ги натиска в матрака. Ритам диво, но не ми обръща внимание, вероятно дори не усеща ударите. Членът му влиза и излиза от мен, самоуверено и методично. Инстинктивно, въпреки желанието ми, хълбоците ми се повдигат в отговор. Влагалището ми се стяга и овлажнява. Болката не намалява, но и не се влошава.
Той се притиска към мен, размазвайки гърдите ми. Пот потича от горещата му кожа по моята. Долавям острия му аромат на мускус. Заравя глава във врата и косата ми. Движи се в мен и мърмори на странен език, който не чувам добре. Страхът и гневът ми се изпаряват, заменени от учудване. Той е някъде далеч от мен и не мога да го последвам. Дали ме вижда там? Дали съм в мечтания му пейзаж? Той ме избра. Макар че с това лице и очи би могъл да си осигури всяка жена. Искаше мен. Но сега не е с мен.
– Спри – казвам.
Не ме послушва и опитвам отново.
– Спри за секунда – повтарям. – Къде си?
Последното, което очаквах, бе, че ще ме сграбчи за лицето. Две едри ръце държат главата ми здраво. Устните му докосват моите, когато заговаря.
– Какво имаш предвид?
– Където и да си, аз не съм там. Аз съм тук.
Не отговаря, а само въздъхва и продължава да чука като двигател, който не може да спре. Боря се с него и се опитвам да го спра, но е прекалено силен. Бута ме надолу и приковава ръцете ми между двама ни.
– Нараняваш ме – изохквам.
– Тогава ме накарай да спра. От какво се страхуваш? Мога да го понеса.
Напрегнатите му думи, нуждата и желанието му ме объркват. Сега аз нямам отговор.
Дали иска да го удрям в лицето, или да стискам топките му, докато изпълни онова, което му наредя? Това не съвпада с фантазията ми.
– Моля те, просто забави.
– Накарай ме.
– Какво?
– Накарай ме – повтаря с умолителен тон.
Това ме притеснява.
– Не мога да те накарам. Ти си два пъти по-силен от мен.
– По дяволите, ужасно си упорита.
Не загрявам дали ми се присмива, или го прави от отчаяние.
– Майната ти. Не съм добиче. Не можеш да ме пречупиш
– Пречупил съм всичко.
Мъката и безнадеждността в гласа му ме озадачават. А той май дори не знае, че са там.
– Не можеш да ме пречупиш – повтарям с разтреперан глас.
В очите ми набъбват сълзи, но отказвам да заплача.
– Няма да спечелиш
Кратко мълчание. После глас в тъмното.
– Винаги печеля.
Устата му покрива моята, езикът му се плъзва вътре. В гърлото ми се оформя протест, но се изпарява бързо. Членът му приковава цялото ми внимание, тласкайки силно както преди да го прекъсна. Господи, толкова е болезнено и толкова хубаво в същото време. Движението на бедрата му, начинът, по който основата на пениса му се търка в клитора ми, гладкият прът от плът, който ме изпълва, сякаш е роден за мен. Ноктите ми се забиват в гърба му, устата ми захапва рамото му, когато свършвам. Още няколко тласъка и той спира рязко, като че ли е загубил интерес. Почива си върху мен, сърцата ни бият заедно. Мускулите ми са стегнати с такава сила около члена му, че не би могъл да излезе от мен. Но той не издава и един стон. И не се празни.
Главата му лежи на рамото ми, дишането му е спокойно и бавно. Смея ли? Докосвам леко влажната му коса – предпазлив опит да покажа топлота. Но в мига, когато усеща докосването, той се надига и изплъзва от мен, после се претъркулва и се свива като дете.
И заспива.
… хиляда и пет…
Вторачвам се в тавана. Над покрива на къщата звезди летят по безоблачното небе. Всичко отдолу спи. Коне и бикове – и всичките мъже край тях. Всички са в безопасност в домовете си, освен мен. Ръката ми се протяга към сплъстената му коса. Никой никога не ме е чукал здраво като него, а и никога преди не съм свършвала по този начин. Чудя се дали да го събудя. Надявам се да обвие ръце около мен и да ме прегърне, но мисълта за грубостта му ме сдържа. И защо не се изпразни? Защо ме чука така свирепо, без никакво удоволствие за самия него? Само за да докаже, че може?
Е, вероятно това бе причината: копелето просто можеше да го направи. Остави го на мира, нареждам си. По-добре да спи, отколкото да се събуди и да ме пребие. Извадих късмет, че не го направи по-рано. Преди ми се е случвало да не съм късметлийка. Търкулвам се настрани от него и придърпвам чаршафа върху изморената си плът. Затварям очи и се съсредоточавам върху вятъра и звездите.
Но часовете се влачат бавно, отбелязвани от електронното тиктакане на часовника на нощното шкафче до мен. Не мога да заспя, а сега трябва и да се изпишкам. Той не е помръднал, само прехвърли единия си крак върху моя. Ако се надигна, ще го събудя. Но наистина трябва да пишкам. Опитвам се да не клатя леглото, докато издърпвам косата си изпод главата му Той се размърдва, но не проговаря. Не поглеждам назад, за да видя дали е буден, и влизам в тъмната баня. Едва когато затварям вратата, напипвам ключа за осветлението и въздъхвам облекчено.
Банята има спартански вид като останалата част от къщата. Сядам на тоалетната чиния и се вторачвам в простата завеса за душа, полуизстисканата паста на плота, нащърбената чаша със самотна четка за зъби. По стените няма нищо освен огледало над мивката и малко венче от сухи рози и ронещи се треви. Не е нещо, което човек като него би купил. Тук някога е имало жена.
Пускам водата и ставам. Завличам се до мивката и изчаквам да потече топла вода. Намокрям крайчеца на хавлия и я прокарвам между краката си, пренебрегвайки болката. Ще премине. След по-малко от ден ще си бъда у дома, а всичко това ще е далечен спомен. Просто още една глупава мечта…
Оставям хавлията. Тъпата болка тупти като второ сърцебиене. Кръв, пулсираща по всички тайни места, където бе той преди малко. Това е всичко, което имам от него – болката на мястото, където ме бе изпълнил и където ме остави. Искам ли да я залича толкова бързо?
Напълвам нащърбената чаша с вода. Пия и се поглеждам в огледалото. Жената, която ме гледа оттам, е чужда, но и позната – младото момиче от миналото ми. Призрак с леки бръчици около очите и устата, но още по-красив от възрастта. Бледо лице, обградено от рошава кестенява коса, зачервени от грубата му четина бузи и разширени зеници. Капка вода се стича от подутата ми долна устна. Това ли вижда той? Представям си как застава зад мен, прегръща ме и залепя устни към рамото ми. Образът е толкова силен, че поглеждам настрани, за да проверя дали наистина е тук. После връщам очи към огледалото.
