Текст книги "Робинята"
Автор книги: Максим Якубовски
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 26 страниц)
Докато приближаваме, чувам силно тракане на кастанети. На метър и половина от нас огромна гърмяща змия се приготвя да нападне. Змията е зашеметяваща на фона на голия пейзаж. Златните ромбове по тялото й контрастират рязко с повдигнатите черно-бели рогови пръстени. Дръпвам Дийна назад и усещам прилив на адреналин. Тя се освобождава
от мен и започва да обикаля около змията.
– Дийна, слушай ме! Чуй ме!
– Погледни я. Виждал ли си нещо толкова красиво някога?
– Дийна, чуй ме. Не сме в Ел Ей. Тук няма спешно отделение. Най-близкият лекар е на пет часа оттук!
Дийна застава на сантиметри извън обсега на змията и разкопчава колана си. Смъква бавно шортите си и се освобождава от тях.
– Искам да го направим тук. Искам да съм отгоре, за да мога да гледам змията.
– Това не е смешно, а извратено.
– Мухльо.
Дийна затваря очи и плъзва ръка между краката си. Змията потраква предупредително. Скачам и дръпвам Дийна назад. Не проявявам нежност. Когато я пускам, тя диша тежко.
– Мислех, че притежаваш еротично въображение! Мислех, че имаш топки!
Тя изчаква, докато се качим в колата. Когато завъртам ключа, ме удря силно по лицето.
Ядем и пием каквото си искаме, без да се пазим, и накрая храната и водата ме наказват с висока температура и кошмарна диария. Дийна е като стегната пружина, откакто се върнахме от пустинята, и не очаквам да ми помогне, но не съм подготвен за гнева, който заболяването ми предизвиква. След двайсет и четири часа тя беснее и се оплаква, че преувеличавам страданията си.
– Всички се разболяват от това. Нищо работа. Колко дълго ще останеш в леглото?
– Остави ме на мира. Защо не отидеш някъде?
– Дай ми ключовете от колата. Ще отида до Трес Кабрас. Може да послушам музика.
– Чудесно.
Опиумът в мексиканските камфорови лекарства ме зашеметява и се унасям в неспокоен сън. Температурата ми спада към два сутринта. Събуждам се с прояснен мозък, жаден и неспокоен. Дийна е още навън. Изпивам студена бира и решавам да се разходя по плажа.
Нощта е банално красива. Белите гребени на вълните блестят на лунната светлина. Чувствам се леко замаян, но щастлив, че се отървах от вируса. По-надолу по плажа виждам ограденото място, където Томас държи конете, и бараката, където живее. Приближавам се и забелязвам тойотата, паркирана зад бараката, и светлина вътре. През прозореца виждам Дийна, гола, яхнала Томас. Наблюдавам нежните извивки на гърба й, докато се търка в момчето. Чувствам се като актьор в лоша пиеса, задължен да изиграе ролята си и да изрече смотаните си реплики.
Отварям вратата. Дийна се завърта, слиза от Томас и застава спокойно. Тялото й блести от пот. Томас, ужасен, избягва през задната врата. Тънкият му пенис се мята смешно.
– Чудесно. Наистина чудесно.
– Ваканцията ни приключва след два дни. Ти какво очакваше? Вечна любов? Къща с бяла ограда и рози?
– Не очаквах да съблазняваш деца от третия свят.
– Той е сладка малка курва, ако искаш да чуеш истината. Невинен, но с мръснишки инстинкти. Скимти като момиченце, когато му набутам нещо в задника.
Тонът на Дийна е спокоен, но забелязвам, че се мъчи да се овладее и да пропъди сълзите си.
– Е, наслаждавай му се. Можеш ли да се върнеш в Ел Ей без мен?
– Ти все още не загряваш, нали? Такъв шибан романтик си. Истината е, че взривявам нещата, преди мъжете да го направят. Това е единственият начин, по който мога да запазя разсъдъка си.
– Имаш ли нужда от пари?
– Майната ти на теб и на парите ти, Джак.
– Джак. Хубаво име. Подходящо. Ако някога се срещнем случайно, наричай ме Джак.
Ню Йорк.
Да, видях я отново, година по-късно, но не беше особено приятно. Част от старата страст все още съществуваше, но дотогава различията между нас се бяха задълбочили. Аз работех като технологичен консултант на големи корпорации, а тя бе радикална феминистка.
Минаха още две години и получих съобщение на телефонния секретар. Дийна бе взела докторската си степен.
Чудесно постижение за бедно, тормозено дете от област Гилмър. Опитах се да й звънна да я поздравя, но не знаех новия й телефон.
Не съм сигурен какво се случи с Дийна. Ами ако е започнала да води обикновен живот?
Живот като моя?
ТРЕНИРОВЪЧЕН ЛАГЕР
КРИСТИНА ЛОИД
Петима обитатели седят на моравата на дървени столове. Тук е слънчево, а дърветата хвърлят пъстри сенки по тревата. Слънцето огрява петте чифта войнишки обувки, подредени пред мен. Съветникът ни носи маратонки. Това ме изпълва с подозрение. Наказанието не би трябвало да те кара да се чувстваш добре.
Чакам от известно време и коленете започват да ме болят. Стоя на ръце и колене в началото на подкова от ботуши. Знам, че когато ми позволят да се раздвижа, коленете ми ще са зачервени и ожулени от острата трева. Трябваше да облека по-дълга рокля. Или да сложа наколенки. По дяволите, трябваше да бъда родена с наколенки.
Лий има най-големите обувки и мога да преценя, че е водил пълноценен живот. Вероятно дори е бил на военна служба. Май говори за войната през последните петнайсет минути и би трябвало да го слушам. Но не го правя. Вместо това броя дупчиците за връзките на обувките му. Това е единственият начин да запазя разсъдъка си. Три чифта дупки, обрамчени с метални пръстени. Черните връзки кръстосват кожените езици, красиви като корсет. Британски военни обувки, размер 12, стандартно издание за Войник 95. Знам това, без да питам.
Хосе, мухльото, носи немски парашутистки обувки. Кожата е изключително мека, на глезените има подплънки. Тези обувки нямат нужда да бъдат разтъпквани. Преди да осъзная това, веднъж се опитах да сваля един тип, възхищавайки се на парашутистките му обувки, а той каза:
– Да, великолепни са. Прилегнаха ми веднага.
След това се отказах от свалката. Не търся Пепеляшка.
Лий е трябвало да разтъпче обувките си. Краката са го боляли, кожата им се е покривала с мехури, чорапите са полепвали по раните му Може да е слагал лепенки и да е опитвал солена вода, за да втвърди пръстите си. При всички положения е трябвало да съблазни обувките да се подчинят. И му се е налагало да страда. О, да, Лий си е заслужил красавиците, а за да го наградя за болката и търпението му, с радост бих облизала подметките му.
Снощи им се наслаждавах тайно. Сама с луната, издърпах връзките, почистих мръсотията по езиците и изтърках боята. Запалих свещ и коленичих над тях. Затоплих лъжица вакса над пламъка. Лъснах ги четири пъти и ги оставих да съхнат няколко часа. И сега са обратно на краката му, побелели от прах и очакващи моето вълшебство.
– Ваксаджийче – обръща се към мен съветникът ни, защото днес това е прякорът, за който настоях. – Какво искаш да направиш?
Страшно съм възбудена и влажна. Той знае какво точно искам да направя, защото му написах есе от дванайсет хиляди думи, а оценката му беше пет минус. „Структурата му е нестройна, Кели, а и не стигаш до никакви изводи.“
Помислих си, че съветникът е пълен идиот. Няма изводи. Това е всичко. Не схващаш ли? Краят не се вижда.
И сега стоя на ръце и колене, вторачена в петте чифта войнишки обувки, които се нуждаят от любов и внимание. Толкова съм възбудена, че едва успявам да коленича. Блокът за задържаните се намира в далечния край на моравата и всеки Том, Дик и Хари там вероятно е насочил бинокъла си към задника ми. Момчетата, моите момчета, седят с разтворени крака, пъхнали панталони в обувките си, за да мога да видя всичко, което си струва: всяка дупчица и език, всеки шев, драскотина и песъчинка от иракски пясък, заклещена в гънките на кожата.
Чувствам се замаяна като от халюциногени. Представям си, че съм в картина на Ван Гог. Стоя в началото на подковата от крака, а до мен на тревата е пластмасовата ми кутия с принадлежности – вакса, боя, различни четки, вода, чорапогащник, стари тениски, нарязани на ленти. А господин Лари Х. Кондъл ме пита какво искам!
И какво, по дяволите, си мислиш, че искам, Конди? Последен валс?
Сцената е направо главозамайваща. Петима мъже, изложили обувките си на показ. И. всичко това е заради мен. Разбира се, те също си имат проблеми, но тази седмица е мой ред. Участваме в групова психотерапия. Проникваме в собствените си проблеми като изучаваме проблемите на другите. Би трябвало да ни помогне. Например научих какъв бе проблемът на Лий – той просто не може да спре да мисли за путки. Иска да ги ближе, гали, докосва, мирише.
През първия ни групов сеанс той седеше с ръце в скута, вторачен в пода, а ние го чакахме да проговори. Той е масивен тип, доста над метър и осемдесет, с широки като врата рамене. Накрая Лий затвори очи, стисна ръце с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха, и се изповяда. Наблюдавах го, докато говореше. Лицето му се изчерви, а ноздрите му потръпваха нервно. Г ласът му беше тъжен и засрамен, почти шепот.
– Единственото, заради което живея и мечтая, са путки – прошепна той.
Казвам ви, това е толкова полезно, че ме държи будна нощем.
Но сега е мой ред. Изповядването е ужасно унизително. Гърлото ми се стяга и се страхувам, че няма да мога да проговоря. Вторачвам се в краката на Лий, в полепналите по подметките му стръкчета трева и кожата ми потръпва от желание. То надделява над страха ми и ме принуждава да говоря.
– Господине – започвам тихо, – искам да излъскам тези обувки толкова добре, че да си видя отражението в тях.
– По-високо! – излайва Стив, като се намества на пейката.
Стив носи френски войнишки обувки, девети размер. Класически и семпли: шест чифта дупчици и широк маншет на глезена, затегнат с две черни катарами. Яркото слънце блести като звезда върху горната катарама. Не мога да отлепя очи от тях, но си представям лицето му. Стив има тъмни цигански очи, които се опитват да те привлекат в света му, и дебели чувствени устни. Дребен и напрегнат, той изглежда тъжен понякога, но си личи, че е смахнат. Има прекалено много безумия в главата му Става за чукане и го знае, но това никога не е било проблем за мен.
Но все пак, той не носи английски обувки Войник 95, а Лий е обут в тях.
– Господине – повтарям по-високо, – искам да излъскам тези обувки толкова добре, че да си видя отражението в тях.
Чуха ме съвсем ясно. Никой не проговаря. Всички запазваме мълчание, гласът ми отеква в седем объркани мозъка. Всички ме гледат любопитно, а аз седя вторачена в краката им. Не знам какво да правя. Не знам дали би трябвало да кажа още нещо за желанието си. Например колко се срамувам от него. Конди винаги постъпва така – не казва нищо, докато положението стане прекалено неудобно и някой наруши мълчанието.
Но аз не заговарям, нито някой друг. Чакам и чакам, докато накрая Конди казва мило:
– Ваксаджийче, не се нуждаеш от позволението ми да направиш това.
Не се прояви много професионално. Той не би трябвало да проговаря първи, но вероятно е отегчен или надървен и иска екшън. Но пък каза погрешното нещо и сега съм напълно парализирана. Позволение? Той смята, че не мога да действам без позволение? Господи, май дори не е прочел есето ми! Сама си вземам позволението, още откак бях на четиринайсет години. Хващах го за врата и просто си го взимах. По дяволите, нали точно подобно поведение е причина да те заключат тук.
Чувала съм слухове за това, което става тук. Във външния свят наричат лагера „Затвор за перверзници“, макар че официалното му наименование е „Поправителна рехабилитационна академия за сексуални екстремисти“ (ПРАСЕ). Вярват в терапията чрез отвращение, също като баща ми, когато ме откри да крада от цигарите му. Заведе ме навън в двора и ме накара да пуша, докато ми прилоша.
Никога няма да ми писне от войнишки обувки. Никога няма да се изморя да ги лъскам. Но сега не мога да действам, защото Конди, с шибаната си противоположна психология, ми даде позволение, а то ми причинява гадене.
Отново потъваме в мълчание, с което вече свиквам. Притесненото мълчание на банда отчуждени, заключени перверзници, откачалници и фетишисти, всичките с надежда в сърцата. Сериозна работа.
Тук сме само защото сме извадили лош късмет. Аз? Хванаха ме да крада обувки от магазин за военни запаси. Трябваше да си стоя у дома и да се усмихвам, но изпитах желание за нещо повече. Проявих небрежност и ме пипнаха. И си помислиха, че това им дава право да насочат лъч светлина в душата ми. Спомням си времето, когато хората имаха граждански права. Не беше много отдавна. А що се отнася до Лий… Господи, страхувам се да си представя какво са го заловили да прави.
След малко вдигам очи и улавям погледа му. Виждам как адамовата му ябълка се движи из гърлото му и ми се налага да погледна настрани. Лий е толкова красив. Косата му е като кадифе и макар да е едър и силен, в него се долавя определена меланхолия. Челото му е вечно леко сбърчено, а изражението му е на човек, който очаква да го наранят всеки момент.
Сигурно защото вечно си мисли за путки.
Поглеждам обувките му. Иска ми се да пъхна език в гънките им, създадени от години ходене, маршируване, тичане. Край главата ми избръмчава пчела. Слънцето грее безмилостно и усещам миризма на изпечена земя и трева. Имам късмет, че китките ми са силни, защото тази поза е доста изморителна. Под роклята гърбът ми е мокър от пот. Забелязвам потръпваме в плата на камуфлажния панталон на Лий. Ръцете му почиват послушно на бедрата и вероятно е изпитал нужда да се понамести. Уха!
В тишината чувам преглъщането му. Слабините ми се стягат и дишането ми се учестява.
– Лъсни обувките ми, Ваксаджийче – накрая казва Лий.
Гласът му е спокоен и хладнокръвен, макар и малко неуверен.
– Допълзи в краката ми и лъсни обувките ми.
Тонът му добива самоувереност и ме възбужда. Всички косъмчета по врата ми настръхват.
– Лъсни обувките ми, Ваксаджийче. Искам да видиш отражението си в тях. Искам те да заблестят като черни огледала. Бомбетата им трябва да бъдат лъснати така идеално, че да видя путката ти в тях.
Кратко мълчание.
– Мамка му! Извинявай, Кели. Наистина съжалявам – казва той.
Не е нужно да се извинява, защото аз вече съм в краката му. Развързвам обувките му. Кутията ми е до мен и вадя смачкания лист с инструкции. Разполагам го на земята и го затискам с две четки. Знам инструкциите наизуст, но все пак изпитвам нужда да ги прочета. Започвам да четкам обувките с четка от конски косми. Обувките заблестяват, но не достатъчно. Огледалното излъскване изисква труд и време.
Ръцете ми треперят, докато наливам вода в малка купичка. Звукът ми действа освежаващо. В такова настроение съм, че мога да сведа глава към купичката и да започна да ближа водата като коте, но не искам да объркам момчетата още повече.
Инструкциите ми нареждат: „Намокри част от плата и го изстискай. Трябва да е влажен, но не и от него да капе вода. “
Изстисквам плата и в купичката се отцеждат капки. Краката на Лий са солидни и не помръдват. Обувките му блестят и кожата се нагъва красиво около глезените му. Вдигам очи нагоре. Тялото му е като изваяна статуя в камуфлажния панталон и бялата тениска. Рамената му са яки и неподвижни. Не ме поглежда, а е вторачен в парче трева. Но знам за какво си мисли. Всички знаем за какво си мисли денем и нощем, нощем и денем.
Нагласям се удобно и вдигам капака на кутия вакса, вдъхвайки силната химическа миризма. Усуквам плата около пръстите си и чета инструкциите: „Постави малко количество вакса на плата. Започни леко да го размазваш върху кожата на малки кръгчета. Работи по отделните части на обувката. Малки кръгчета. “
Тази част винаги ме замайва. Ваксаджийските ми мечти са осъществени. Започвам да търкам нежно. Повтарям кръгчетата упорито и кожата заблестява. Нужно е дълго време. Слоевете боя трябва да са тънки и да ги размазваш непрестанно. Към блясъка няма кратък път.
Когато лъскам обувки, кълна се, че се превръщам в тях. Действието е успокояващо и секси и изпадам в нещо като транс. Бих искала да го обрисувам като „свещенодействие“, но съм възбудена и изразът ми се струва богохулнически. Трудно е да се обясни. Е, нека да опитам. Разгорещено, похотливо, медитационно състояние, в което съм замаяна, но в същото време и будна. Възбудата е в слабините ми и през мен тече река, бавна и топла, а клиторът ми пулсира като малко сърце. Никой не може да ме достигне, изпитвам дива жажда, а малкото пулсиращо сърце е в центъра на цялата шибана вселена.
Да, точно това е усещането.
Докато стане време да заработя върху бомбетата, вече се чувствам като Господ. И Господ има ужасно набъбнал клитор.
Най-после лицето ми се отразява в обувките на Лий и знам, че почти съм приключила. Отне повече от час, а блясъкът е толкова силен, че бих могла да се изпразня.
Утре ще поработя върху обувките на Стив, а вдругиден – върху тези на Луис. После по парашутистките обувки на Хосе и тези на Боби.
Ако ме питате, ще ви кажа, че терапията с отвращение по никакъв начин не би могла да излекува фетишист, особено след като съветниците не си правят труда да ти поднесат и гадното заедно с хубавото. Нали разбирате, като електродите, които вървят с откаченото ти инвестиране в бельо. Кълна се, тази институция щеше да е закрита още преди години, ако не бе ръководена от банда извратеняци, които се кефят да възлагат безсмислена терапия.
Но вечерта, когато стоя на опашка в трапезарията, гледам по-благосклонно на всичко. Мястото прилича на цирк с какви ли не откачалници, издокарани в гума, латекс, кожа и
пера, пелени, бели престилки и нашийници. Някои изглеждат изтормозени. Още не са осъзнали какъв купон е тук. Други, които вече са наясно, се хилят доволно като пословичната котка, изяла млякото.
Първо забелязвам обувките му, най-блестящите в трапезарията. Приличат на направени от мастило. Не мога да го погледна в очите. Той застава зад мен с таблата си, но не казва и дума, а аз не се обръщам. Усещам присъствието на едрото му здраво тяло. После той се навежда към мен и прошепва в ухото ми:
– Кели, искам да излъскам путката ти.
И аз се разтапям. Просто се разтапям.
Поглеждам обувките му и решавам, че трябва да му предложа малко терапия, защото ние с Лий се разбираме отлично и двамата ще направим всичко да заблести.
НАРЦИС
Н.ДЖ. СТРАИТБЪРГЪР
Той не можеше да си спомни точния момент, когато се бе влюбил в сестра си. И макар „влюбен“ да звучеше доста пресилено, той вярваше, че това е подходящото описание на чувствата му. Ставаше дума за страст, която го бе нападнала неочаквано като уличен бандит.
Джозефин не знаеше, разбира се. Любовта му бе незаявена и несподелена. Но му ставаше все по-трудно да пази тайна.
Джоузеф не само зяпаше сестра си продължително и получаваше ерекция всеки път, когато тя се доближеше до него, но и на няколко пъти едва не бе споделил чувствата си. Поради тази причина бе започнал да я избягва, доколкото това бе възможно, когато си бяха у дома с родителите. Дори не можеше да си представи последиците, ако внезапно заявеше любовта си и майка му разбереше за нея.
Баща му беше сериозен играч в града и доходите му осигуряваха предостатъчно пари за поддръжката на огромната къща, двете скъпи коли в гаража и великолепните семейни ваканции, на някои от които дори и той присъстваше.
Но майка му бе тази, която ги бе отгледала. Тя беше родителят, който Джоузеф познаваше добре. Знаеше неврозите й, тревогите, пристрастяването й към лекарства и пластична хирургия. И затова пазеше в тайна увлечението си.
Но все пак трябваше да направи нещо.
Започна да наблюдава сестра си тайно, да се вмъква в стаята й нощем, когато бе сигурен, че е заспала, и да стои вторачен в нея. Докато гледаше спокойното й лице, му се струваше, че вижда себе си в огледалото.
Джозефин бе с три минути по-голяма от него. С изключение на факта, че бяха от различен пол, двамата бяха абсолютно еднакви. Имаха еднакви тъмни и гъсти коси, извити вежди и безукорна бяла кожа. След това идваха силните брадички, орловите носове и плътните устни. Бяха един и същи ръст и с почти еднакви фигури.
Като деца двамата се кефеха на факта, че хората не можеха да ги отличат и се забавляваха да си играят на „Познай близнака“.
Играта приключи, когато гърдите на Джозефин пораснаха. Двамата все още си приличаха, но се отказаха да се опитват да заблуждават и объркват гостите.
Може би желанието на Джоузеф към сестра му се зароди тогава. Не беше съвсем сигурен. Един ден нямаше нищо, а на другия – желание.
Джоузеф затърси книги, които можеха да хвърлят светлина върху състоянието му. Подчерта си пасаж в биографията на актьора Монтгомери Клифт, който също имал близначка. Притесненият Клифт бе споделил с приятел, че често се будел сутрин, без да знае кой точно близнак е. Това отразяваше чувствата ма Джоузеф с впечатляваща точност.
Един ден Джоузеф заключи вратата си, съблече се и застана пред огледалото. Вдигна ръце към мястото, където би трябвало да се намират гърдите му, прибра члена си между краката и се възхити на гледката. Беше невероятно удоволствие да се види като сестра си. Не бе нужно голямо въображение. Ето я, точно пред него. Трябваше само да погледне в огледалото.
Нужно му бе да изготви стратегия, за да открие дали Джозефин изпитва подобни чувства към него. Седеше и я зяпаше с надеждата, че сестра му ще каже нещо, което да
окуражи изпълнението на желанието му.
Сред книгите, струпани в библиотечката му, бе „Таксито“ от Вайълет Ледук, възбуждащ роман за трагичната сексуална връзка между брат и сестра, проведена в закрит файтон, който ги разхождал из Париж. Романът му се стори най-лесният начин да изпрати завоалирано съобщение на Джозефин.
Една нощ той се прокрадна в стаята на сестра си като призрак, вдишвайки дълбоко ароматите й, толкова различни от неговите. Застана до леглото й, както обикновено, с книгата в ръка. Загледа Джозефин и отново си помисли, че се вижда в огледало.
Джозефин отвори очи и се вторачи в него.
– Какво правиш?
– Аз… ъъъ… – заекна той. – Исках да ти оставя тази книга… тъкмо я прочетох и…
– Късно е.
– Да, знам. Не можех да заспя и тъкмо свърших книгата и. исках да ти я дам веднага.
– Благодаря. Остави я на нощното шкафче.
– Лека нощ, Джо. Приятни сънища.
– Аха. Лека нощ.
Той се върна в стаята си и се просна разтреперан на леглото, уплашен от безумието си. Най-после заспа и засънува сивите очи на сестра си.
Рожденият им ден бе само след един ден. Трябваше да реши какво да й подари. В зависимост от реакцията й на романа, щеше да намери нещо лично и кодирано или нещо сестринско и просто.
Вечерта Джоузеф седеше в стаята си, когато сестра му влезе, без да почука. Държеше тънката книжка в ръка. Размаха я под носа му и попита:
– Защо ми я даде?
– Не ти ли хареса?
Тя го изгледа любопитно и остави книгата на масата.
– Не.
– О – той не успя да скрие разочарованието в гласа си. – Защо?
– Те умряха. Това беше ненужно.
Тя го изгледа, но той не успя да разгадае изражението й. Джозефин се завъртя и излезе тихо от стаята.
Дълго време той лежа неподвижно под чаршафите, изпотен въпреки голотата си. Джозефин бе прочела книгата. Не я беше харесала. Но какво не беше харесала? Идеята за екзекуцията? Развръзката?
– Те умряха. Това беше ненужно.
Той се опита да заспи.
Три часа по-късно Джоузеф бе все още буден. Лежеше, вторачен в тавана, когато вратата се отвори тихо и сестра му влезе. Тя затвори внимателно и се приближи до леглото му. Той едва дишаше.
Джозефин застана над него и се вторачи в сивите му очи.
– Искам да те видя.
Издърпа чаршафа. Той инстинктивно се опита да се покрие, но нещо го спря и отпусна ръце настрани. Сестра му заразглежда любопитно силните му крака и надървения му член, гладките му гърди, овлажнени от потта. Накрая се спря на лицето му.
– Твой ред е – каза тя.
Джозефин разкопча горнището на копринената си пижама, което се плъзна по раменете й. Свали долнището и се разкри пред него.
Той ококори очи и ченето му увисна. Все едно виждаше себе си, но с друг пол. Сестра му беше невероятно красива.
Тя се наведе, побутна го леко и се покатери в леглото:
– Имам само един въпрос – каза тя.
– Какво? – дрезгаво прошепна той.
– Защо чака толкова дълго?
Джозефин го целуна по устните. Тялото й се залепи към неговото и двамата потрепериха заедно. Тя повтори целувката и се плъзна под него, загледана в очите му.
Той се надигна и я загледа с възхищение. Погали тъмната й коса, а тя въздъхна от удоволствие и затвори очи. Джоузеф започна да изучава тялото й, запаметявайки всеки вкус и аромат.
Устата й беше сладка като теменужки, вратът и ушите ухаеха на кокос, мишниците й – на талк и мускус, гърдите й, бледи като порцелан с розови кукленски зърна, имаха аромата на ванилия и мляко. Пъпчето й, в което той пъхна върха на езика си, имаше вкус на восък. И накрая, влагалището й, великолепното й влагалище, го изненада с безброй различни вкусове – солено, сладко и кисело едновременно, с аромат на море, трева и джинджифил.
Той я разтвори нежно с език, а тя повдигна бедра и му се предложи щедро. Изстена и погали косата му.
– Целуни ме. Искам да усетя вкуса си – каза тя.
Целунаха се, а Джозефин протегна ръка и хвана пениса му, насочвайки го към себе си.
– Сега, Джо, сега.
Той проникна леко в нея, докато усети очакваното препятствие.
– Да, Джо, продължавай, моля те.
Той тласна по-силно и се плъзна в нея. Тя затвори очи, потръпна и се притисна към него. Той остана неподвижен за миг, докато болката утихне.
Когато я усети да се размърдва под него, жадно вдигайки таза си нагоре, за да го поеме по-дълбоко, той се задвижи. Облегна се на лакти, за да наблюдава лицето й, после захапа леко зърната й. Тя погали гърба му и плъзна ръце надолу към задника му, вкарвайки пръст в него. И през цялото време се движеха като един.
– Джо, Джо, Джо, прекрасно е.
– Джо, Джо, Джо, скъпа, толкова си красива. Виж члена ми в теб и… 0, Джо!
Екстазът ги понесе вихрено и свършиха едновременно с дива страст.
Лежаха неподвижно дълго време. Когато през прозореца проникна първата дневна светлина, Джоузеф неохотно се отлепи от сестра си и се надигна. Тя прошепна в ухото му:
– Знаех си. Знаех си, че ще бъде така.
– Скъпа – отвърна той и я целуна нежно.
– Страхотна късметлийка съм. Беше великолепно. Все едно, че се любех със самата себе си.
Той изпитваше абсолютно същото.
Майка му го чакаше в кухнята. Усмихна му се весело, но в очите й се забелязваше едва прикрита тъга. Джоузеф седна до масата. Баща му бе излязъл рано, както обикновено. Не присъстваше често на семейните сбирки.
Майка му донесе табла до масата. Постави голяма торта с шестнайсет свещи пред него и
миниатюрна тортичка с една свещ вляво от него.
– Честит рожден ден, скъпи – каза тя, като го целуна и избърса сълзите си.
Джоузеф се озадачи. Погледна майка си и тортичката с една свещ.
– Какво е това? За кого? – попита той. – Къде е Джозе…
– О, скъпи – прекъсна го майка му, изгаряща от нетърпение да приключи с ежегодната възпоменателна церемония. – За Джозефин е. Знаеш.
– Да, но. – той вдигна очи към горния етаж, очаквайки сестра му да се втурне надолу по стълбите.
– Шестнайсет свещи за годините, които си прекарал на този свят – обясни майка му, като сведе очи. – И една свещ за скъпоценния час, в който Джозефин живя.
Тя се задави от сълзи и избяга от кухнята.
Джоузеф я чу да плаче навън и се вторачи в тортата. По гърба му пробяга ледена тръпка.
Джозефин, близначката му, по-голяма от него с три минути. Идентичната му близначка, която живяла само час след раждането. Как бе възможно това?
Не бе възможно. Това бе грешка. Майка му винаги бе имала психически проблеми. Само лекарствата я предпазваха от истериите.
Той духна свещите и се върна в стаята си. Застана пред вратата. Ами ако той беше луд? Може би.
Всички съмнения се изпариха, когато отвори вратата.
Джозефин лежеше гола на леглото. Тя го погледна с диво желание, разтвори крака, прокара ръце по нежното място между тях и му изпрати въздушна целувка.
– Честит рожден ден, Джо, Честит рожден ден и на двама ни.
СУПЕР КОЛАЙ ДЕР
ЧАД ТЕИЛЪР
Кари Фактор беше келнерка. Поемаше късната смяна и прекарваше ранните часове на сутринта сама в ресторанта, където отчиташе приходите. Веднъж телефонът звънна и тя вдигна бързо. Беше някакъв старец, който я попита с какво е облечена. Тя затисна слушалката между ухото и рамото си и му отговори, докато броеше банкнотите. Черни обувки и чорапогащник, черна пола и черен сутиен, бяла риза и вратовръзка на сини и зелени райета. Старецът се развълнува, когато тя спомена връзката и поиска да узнае защо е облечена по този начин. Тя му обясни, че работи като келнерка в ресторант и това е униформата й. Мъжът й благодари и се извини, защото се бе опитал да набере номера на секс телефон.
След като приключеше касата, Кари заключваше ресторанта и хващаше такси до дома на Луис Клауд, когото наричаше „Лу“ и чукаше редовно. Запознаха се в ресторанта. Той си резервира маса за един и вечеря бавно и сам. Когато в заведението останаха само двамата с нея, той плати в брой и й предложи да я изпрати до стоянката за таксита.
Вървяха на прилично разстояние един от друг, когато, приближавайки магазин за телевизори, той се протегна и я хвана за ръка.
– Любимата ми витрина – каза и й посочи купчината проблясващи екрани. После Луис щракна с пръсти и телевизорите започнаха да се включват и изключват. Сменяха каналите си, усилваха звука си или спираха да работят. Кари се изкикоти. Луис се ухили и й показа дланта си.
– Универсално дистанционно – обясни й той, после прибра устройството в джоба си.
Двамата продължиха напред с бавна крачка. Апартаментът му се намираше съвсем
наблизо. Докато се качваха нагоре, тя го хвана подръка. Той отвори вратата на жилището си. Вътре ги нямаше обичайните вещи. Нямаше снимки на семейството или гаджетата му, нито колело в коридора. Имаше само огромен европейски телевизор и бутилка скоч, която Кари прие с удоволствие.
Тя седеше на червеното кожено канапе, стиснала чашата в ръка, и изглеждаше впечатлена от всичко, което Луис й разказваше. Той бе леко изнервен, докато споделяше сексуалната си страст към предмети и неспособността си да се възбуди от обичайното. Постепенно, успокоен от изражението й и мълчанието й, той започна да обсъжда основните части на новото си проучване: нови лекарства, безнадеждни случаи, ненаучни техники. Когато Кари си разкопча обувките и вдигна колена към брадичката си, той замълча за минута и се загледа някъде над рамото й.
– Какво не е наред? – попита тя.
– Питието ти – отвърна той, като взе чашата й. – А и обувките ти – добави тихо. – Бих искал да ги обуеш. Ако нямаш нищо против.
Тя нямаше нищо против. Оттогава, след като затвореше ресторанта, Кари отиваше в квартирата му по-често, отколкото в своя тристаен апартамент, пожълтял от скука, украсен само с вехто грозно канапе и със забравено кисело мляко в хладилника. Жилището на Луис бе чисто и вечно ново и интересно за нея. Леглото му бе с размера на огромна маса и когато влезеше в спалнята в един сутринта, той винаги лежеше в него.
