Текст книги "Робинята"

Автор книги: Максим Якубовски

сообщить о нарушении

Текущая страница: 26 (всего у книги 26 страниц)

– Имаме нужда от удобна позиция – решавам.

Оглеждаме скалите… бараките по цепнатините… нещо, което прилича на стари миньорски тунели с жълти светлини в тях. После. високо над билбордовете и малките ограждения забелязваме плато и някаква будка. Трябва да изчакаме, докато прожекторите, кръстосващи небето, се плъзнат покрай нас. но когато това става, виждаме кабели, опънати над пропастта между скалите. и друга стена на каньон. Нещо като лифт се движи над града. А кабинката му, увиснала на четвърт от пътя от платото, изглежда точно като нашата каравана.

Не можем да пренебрегнем приликата. Сигурно означава нещо. Не знаем какво друго да направим, затова потегляме към скалите, понесли ядеца. Ще се опитаме да стигнем до лифта.

Изминаваме около три километра, без да видим никого, освен стара телефонна кабина, натъпкана с крещящи хора, някои от които са с изкълчени крайници или са се наранили, когато са се опитвали да се натъпчат вътре. Профучаваме бързо покрай тях, защото не искаме да се замесваме в проблемите им. Не знаем дали са там по собствен избор, търсейки подслон, или е някакъв вид състезание. Или пък са били насила вкарани вътре? Няколко от лицата в кабината, притиснати към напуканите стъкла, определено са лица на мъртъвци.

След като стигаме до подножието на скалите, перспективата да стигнем до платото ни се струва изключително привлекателна, но и страшна. Скалите са стръмни и зловещи, с безброй пролуки и скривалища. кой знае колко враждебни, параноични или просто зли хора или същества чакат да ни устроят засада. Тревожа се, че ще се катериш с мокасини на краката. Чувствам се изтощен. Целият ни проект изглежда безнадежден, особено в тъмнината. Бляскавият ядец очевидно отбелязва уплахата ми, защото пулсира и притъмнява.

Тогава, точно когато започваме да пъхтим и охкаме, плъзгайки се по камъните и чудейки се дали няма да ни уцели снайперист, или някой от двама ни ще падне в пропастта, ти започваш да се хилиш истерично. Мисля си, че си откачила. И какво ще правим сега? Смееш се толкова силно, че пръдваш, а това разсмива и мен. Преживяхме толкова много. Може дори да сме мъртви. Всичко е безнадеждно. Лекото ти попръцване ни помага да се освободим от напрежението и да облекчим емоциите си. Нещо като секс. Пълен, неограничен срив. Но заедно.

Едва когато сме се наемели до сълзи, успявам да разбера, че сочиш към нещо в тъмнината. Вглеждам се упорито и най-после го забелязвам. Проклет да съм! Ескалатор, вграден в скалите. Спретнат и бляскав като водопад от метал. Всичките ни усилия се оказаха напразни. Системата е защитена от висока клетка. това означава зловещо изкачване нагоре. без изход, ако попаднем в засада. но все пак е начин да стигнем до горе. При това бърз. Сърцата ни бият лудо по целия път. чудим се дали някой – или нещо – ни чака.

– Ако това нещо внезапно спре, ще се опитаме да разбием бариерата и да се измъкнем отстрани – казвам. – Не искаме да ни приклещят и заловят живи.

Думите ми звучат ужасно, но все пак ни вливат енергия. Чувстваме се по-живи благодарение на опасността. Страхът и очакването ни действат като адреналин и афродизиак. Искам да мина първи, в случай че ни очакват неприятности. Но ти настояваш да се качиш на по-горното стъпало.

– Искам да гледаш задника ми през целия път – казваш. – Съвсем първично. Нуждая се от животното в теб. Обещавам ти, че няма да пръдна повече.

И двамата се засмиваме. Настроението ни се подобрява. Заедно сме. И по-решителни. Действаме активно, а не се мотаем. Страхът ни е още силен. Плътен като миризма на пот или месо. Ако това е някакъв наркотик, който ни е зашеметил, обърканият и откачен етап вече е зад нас. Напълно съсредоточени сме.

Бдителното, готово за бой, но оптимистично настроение ни повежда нагоре… и ни дава илюзията, че сме защитени. Камертонът отново засиява ярко.

Стигаме до платото без инциденти и без да видим никого. След като се озоваваме на върха, ти клякаш да се изпикаеш. Под нас гърмят фойерверки, железните разрушителни топки и тълпите маскирани и обезобразени хора.

Платото е самотно голо място. Будката е покрита с дъски и обсипана с дупки от куршуми. Вътре не се виждат машини и уреди – няма начин да повикаме кабинката обратно. Навсякъде се валят боклуци. Сутиени, презервативи, гилзи, спринцовки и парчета разбити японски играчки. Но кабелът към караваната изглежда здрав и отлично опънат. В отблясъците от огньовете долу виждаме няколко чайки, кацнали на него. Изглеждат призрачни, но може да са дружелюбно настроени.

Преброяваме чайките и преценяваме, че трябва да изминем около двеста метра над пропастта. Разстояние, което човек би преплувал и пиян в гореща лятна вечер. За първи път откакто паднахме от въртележката в онзи друг живот, се чувствам спокоен и самоуверен. Но ти надникваш над ръба и казваш:

– Не мога да го направя. Ужасявам се от височини. Трябва да останем тук.

Незабавно усещам как избухват собствените ми страхове. Пропастта е дълбока поне

триста метра. Какво си мислех? Няма начин. Това си е чисто самоубийство. Откачено като наранените сенки, които се лутат из руините. По-добре да се скрием в будката и да чакаме да се появят хората с оръжията и спринцовките. Може и да не разберат, че сме там. Или пък може да се присъединим към племето им, каквото и да е то. Ядецът притъмнява.

Но в този миг един от прожекторите долу осветява увисналата на кабела кабинка. Тя е абсолютно същата като караваната. Не е възможно да стигнем дотук и да преживеем толкова много, ако това не означава нещо. Каква друга надежда ни остава? По някакъв начин бяхме привлечени към лифта. Писано ни бе да го намерим и да стигнем до него.

– Трябва да отидем там – казвам. – Но не съм достатъчно силен, за да те нося. Как да се справим? Трябва да опитаме.

Никога не си изглеждала толкова бледа. толкова си бяла, че приличаш на оживяла заблудена светлина от прожектор. Бяла като чайка. Но отговаряш ясно:

– Искам да си в мен, докато се придвижваме натам. Ако имам за какво друго да мисля, ще успея. А ако ще падаме, искам да паднем по този начин.

Завърташ се и разлюляваш задник, после разтваряш панталона си отпред, за да ми покажеш срамните си устни. Адски невинно и в същото време неприлично.

Това ми напомня за първия път, когато погледнах голо момиче открито и без срам. Момиче, чиято кожа можех да погаля и вкуся. Не плакат на някоя хубавица от „Плейбой“, а истинска жена от плът и кръв, при това достатъчно близо до мен, за да помириша аромата

й… да узная, че всички жени ухаят, но по различен начин. Страхът и удоволствието… разбирането, че всички идваме оттам. и все пак не изпитваме фобия от майките си и изгубеното чувство за безопасност в утробата. грубото, но чисто желание. приемане, че това е основата на всичко.

Скоро сме преплетени един в друг. Бавно и унесено. Плъзгаме се напред в тъмнината като гъсеници. Стиснали сме здраво дебелия кабел. Миризмата на метал ни възбужда. Ти обвиваш дългите си крака около кръста ми, движа се бавно в теб, но тласкам. не само те чукам. но и набивам себе си в теб. чукам и двама ни по протежението на дългата стоманена жица. Чайките пищят и излитат.

Прашното плато изглежда на километри и години отдалечено от нас. не помним момента, когато се отделихме от каменната стена и заритахме из тъмния въздух. Ние сме просто едно същество, което се гърчи по кабела. опасността от падане ни сближава още повече.

Странно е, защото всеки мъж редовно копнее да чука. Да проникне. Да тласка. Да, минетът беше великолепен и ме възбуди страхотно. нежността, финесът и играта, гушкането и целувките. всички тези удоволствия са безкрайно привлекателни. Но внезапно искаш само да проникнеш и да тласкаш. Да притежаваш и владееш. Копнееш да проникнеш отвъд основното. да усетиш как влагалището се разтваря около твърдия ти пенис. Да командваш и контролираш ритъма. Да се изпразниш диво. Да крещиш и да тласкаш. Да разбиеш прозорците и вкараш дъжда вътре. Да изчукаш всичко. Искаш да стенеш и ревеш като животно. Искаш да получиш за секунда правото да нараняваш А после насилието и първичните желания да те върнат обратно към нормалното. Откритието на съществото в теб, прегърнато от чудовището, смучещо жадно плодородното място. Да пуснеш съществата да вилнеят в компанията на друг демон. Те пулсират и блестят, когато получат тази възможност. Копнежът им, вече утолен, излъчва светлина и горещина. и желание. И още жажда за живот.

Но има и други моменти, когато човек иска да се съсредоточи върху устата си. Да лиже и смуче влажни срамни устни. Да дразни малката пъпка на клитора, женския пенис. И зърната. върховната критична точка. не само да лиже нежния и сочен женски анус, но и да го погълне. Да пирува там, където жената кенза. да се предаде. да обслужва и да консумира. Да се предаде на оралното дете в себе си. Да вкуси. Да даде и да хапе. Да бъде унизен и да царува. Да не се тревожи накъде води това.

Откривам, че сега съм точно там.

Невъзможността да реализирам оралния си копнеж. бавното навлизане на члена във влагалището е единственият източник на сексуален контакт. това засилва връзката ни. Зърната ти горят и желаят устата ми. Надървеният ми член прониква все по-дълбоко. усещаш как клиторът ти тръпне от въображаемите ласки на езика ми. задникът ти е изложен на вятъра и тъмнината. копнееш устните ми да се залепят към него. но не можем да направим нищо, освен да се гърчим заедно и да не поглеждаме надолу.

Достигаме до кабинката и се празним едновременно. В мига, когато се добираме до покрива, ни заливат бурните вълни на оргазма. вибрацията на копнежа и задоволяването му ни превръщат в електрически ток. Направихме онова, което целяхме.

Почти веднага настроението ни се разваля. Изкатерваме се и се просваме на пода на кабинката. Мускулите ни болят зверски. Внезапно изпитваме див глад и се страхуваме, че можем да умрем от него. Нямаме никакви хранителни запаси. Нямаме дори вода. Какво очаквахме да намерим тук? Само защото кабинката приличаше на караваната? Как вярвахме, че можем да живеем само от секс и вятър?

Чайките се завръщат, любопитни или враждебни. Струпват се по прозорците и започват да ги удрят с човки. Сгушваш се в мен… очакваме края… и двамата смятаме, че ще е нещо като обречените мисии на полярните изследователи, за които сме чели. трагично, но мирно се отпускаме във вечен сън, докато вятърът плющи извън найлоновата палатка.

Една от призрачните бели птици се удря силно в прозореца, чупи си врата и пада. Може би, след като болките от глада преминат, делириумът, който ще дойде с жаждата, ще ни освободи. Ще бъдем завинаги свободни и мъртви.

Всичко отвън притихва. Люлеем се в огромната каравана над зловещия град. Чуваме само далечни звуци от взривове и писъци. и от време на време виждаме ярките лъчи на прожекторите. Мислите ни отстъпват пред умората и желанието да се предадем.

Внезапно чуваме отново крясъка на чайките. Летят наоколо, но този път не нападат прозорците на кабинката.

Също както гарваните, нахранили Илия в пустинята, чайките се връщат при нас с храна, вероятно от някой разбит супермаркет. Увехнали марули и леко мухлясали плодове. Консерви с боб, месо и лук. Торби с грах и леща. Пастърма. Шоколад! Сладкиши от мюсли, пушена шунка, консервирана риба тон. протеини. мазнини и витамини. Вземам всичко, което донасят и оставят на покрива. нахвърляме се върху провизиите. дори не усещаме вкуса им, а само приемаме храната и възможността да продължим. Всяка хапка е пиршество и чудо.

Наслаждаваме се на яденето така, както преди малко искахме да се насладим на телата си. Осъзнаваме, че ще останем живи още известно време.

– Това може би е решението – казваме едновременно.

В момента, когато проговаряме, в кабинката се появява старец.

– Ти пък откъде дойде? – изкрещяваме заедно.

– Винаги, когато вземеш две думи и ги потъркаш заедно като пръчки. – свива рамене той. – Аз съм Стареца. Няма да остана дълго. Винаги съм тук.

Наистина е стар. И мръсен. Прилича на плашило, забравено на полето. Но мирише хубаво. На топли банички в хартиена кесия.

– Какво да правим? – питам.

– Непрестанно задавате този въпрос – отговаря той, като вдига ръка, която изглежда прекалено голяма за слабото му тяло. – Защо не опитате да подкарате кабинката? Държите лоста.

– Това ли е лостът? – питаш, като вдигаш ядеца.

Той отново си е променил формата и сега прилича на нещо, създадено от човек. Промишлено, но красиво.

– Защо не опитате? – казва Стареца и ни посочва процеп в таблото, който очевидно е изработен, за да побере точно такава форма.

– Откъде да знаем, че можем да ти вярваме? – питам.

Той се усмихва.

– Имаш предвид, как можеш да ми се довериш? – отвръща. – Кажи ми, кой ти даде лоста?

– Твоята къща ли беше онази с животинските глави? – изпискваш.

– За какво говориш? – учудва се той. – Нямам нужда от къща. Аз съм Стареца. Имам

предвид, че начинът, по който сте се добрали до лоста, означава, че може да ми се доверите.

– Къде отива кабинката? – извикваме едновременно.

– Аз пък откъде да знам? – поклаща глава той. – Вие държите лоста.

– Тук сме в безопасност – казвам.

– Не знаем къде отива кабинката – добавяш.

Наблизо избухва ракета и кабинката се залюлява.

– Безопасност – повтаря Стареца.

Виждаме хора, които вървят по кабелите. На главите им има каски с фенери. Отначало са само двама. После се появяват повече. Някои се гърчат по кабела, други се придвижват с помощта на ръцете си. Трети са пъргави като гризачи и вече наближават кабинката.

– Вие си решавате – кимва Стареца. – Аз изчезвам.

– Чакай! – извикваме. – Няма да скочиш оттук!

– Не, няма да скоча – отговаря той, сякаш сме пълни тъпаци.

И наистина се чувстваме такива.

– Но какво ще стане? Къде сме и как да се измъкнем? – питам.

– Въпросът, който би трябвало да си задавате, е как се добрахте до лоста – отговаря

той.

– Кабелът просто изчезва в тъмнината – отбелязваш

– Тъмнината е вечна, докато не зададеш правилния въпрос – казва той и изчезва пред очите ни.

Мамка му!

Някои от хората с фенерите доближават кабинката. Чайките се скупчват около тях. От града долу излитат балони. Сребърно фолио, яркорозови и карминеночервени сърца. Един от катерещите се е готов да скочи върху покрива на кабинката. Не знаем какво искат тези хора, нито как да постъпим. Но не ни се струва разумно само да чакаме тук като идиоти. Освен това, колко души може да издържи кабелът? Струва ни се, че сега е подходящият момент. Отново.

Пъхваме ядеца в процепа, който Стареца ни показа, и го дръпваме. Очакваме кабинката да се понесе напред, но усещаме само силен порив на вятър. Дъното на кабинката е паднало. Подът е изчезнал и ние висим отстрани… остатъците от хранителните запаси политат надолу.

– Шибаняк! – изкрещяваш. – Шибаняк!

Старецът се появява във въздуха.

– Измами ни! – извикваш.

– Не е вярно – отговаря той спокойно. – Не ви казах как се движи кабинката.

– Какво да правим сега? – извикваме едновременно. – Да паднем и да се пребием?

Той се намръщва, сякаш сме глупави деца.

– Не мисля, че много ви бива в падането. Защо не се опитате да намерите нещо. Просто хванете лоста.

Изчезва отново. Не можем да се задържим повече. нямаме избор. дърпаме ядеца в мига, когато двама души скачат на покрива на кабинката. Стисваме го здраво и пускаме кабинката. Крещим ужасено. но и сме въодушевени от решението си. От освобождението.

Не прилича на падане.

След секунда. или милион години. страхът от падането се стопи и сега изпитваме удоволствие и могъщество. Същите, каквито изпитвахме на въртележката на панаира. Няма

логика, но и в нищо, което ни се случи от панаира насам, няма логика. И есе пак се чувстваме напълно естествено. Като нещо, което ни е било писано да направим и сме правили и преди. Просто сме забравили.

Ако падаме, защо земята не се надига към нас? Защо рушащият се град с прожектори и откачени тълпи не се приближава? Всъщност светлините и шумът се отдалечават. Чувстваме се фантастично, като че ли телата ни се разтварят, за да погълнат нощта. Смеем се лудо, сякаш приели силна дрога. От очите ни текат сълзи.

Хората започват да скачат от кабела и да се закачат за нас. Не се страхуваме. Появяват се и още хора – по скалите и кабела и от двете страни. Хвърлят се и политат надолу, придружени от чайките, прилепите и балоните.

Заедно образуваме плътен кръг. Фенерите им проблясват. Разширяващото се колело се върти лудо, а ядецът грее в средата. Поглеждам спиците на колелото, крайниците, крилата и платовете, размазани заедно. Все повече хора скачат и участват в изграждането и увеличаването на въртящата се машина. Кристал. Пера. Кръв и кости.

И все пак не чувстваме, че падаме. Чувстваме, че сме потеглили на ново пътешествие. Към нов дом.

Информация за текста

Информация за текста

Сканиране:

Разпознаване, корекция и форматиране: уейшз, 2014

МАКСИМ ЯКУБОВСКИ РОБИНЯТА

Английска, първо издание Превод Елена Чижарова Редактор Валя Иванова

Художествено оформление на корица „МедасЬгоп“ Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД Анна Балева Печат „Полиграфюг“ АД – Хасково Формат 60/90/16 ИК „БАРД“ ООД

София 1124 жк „Яворов“, бл. 12 А, вх. II е-тай: оШсе@ЪаМ.Ъ§

по!е8

Анди Уорхол (1928–1987) художник, водещ представител на американския поп арт —

Б.пр.

Два образа (картини или икони), на закачени с пантички плоскости – Б. пр.

Страх от височини – Б. пр.

Поддръжниците на Парламента по време на Гражданската война в Англия. Познати също и като Парламентаристи, те се борели срещу Чарлз I за установяване на конституционна монархия – Б. пр.

Харуки Мураками, японски писател и преводач, носител на награда „Франц Кафка“. Творбите му са основно съсредоточени върху отчуждението и самотата – Б. пр.

Академично общество, включващо най-отличените студенти във водещите американски университети – Б. пр.

Попивателни от цветно стъкло, изработени в Мурано, Италия – Б. пр.

Тип обувки с каишка отпред и катарама – Б. пр.

Пай е често употребяван евфемизъм за женски полов орган – Б. пр.

Планинска верига в западната част на Северна Америка – Б. пр.

Град в щат Вашингтон – Б. пр.

Книга на Джеймс Редфийлд за новото духовно пробуждане – Б. пр.

Последната битка между Бог и Сатаната – Б. пр.

Фитнес клуб за дебели жени – Б. пр.

Енергиен възел в човешкото тяло – Б. пр.

Шимпанзе-джудже – Б. пр.

Японски свръхскоростен влак – Б. пр.

Учител – Б. пр.

Метален предмет за закопчаване и украса на облеклото, употребяван от бронзовата епоха до ранното Средновековие – Б. пр.

Древна Гърция: връхна женска дреха, изтъкана от знатни девойки – Б. пр.

Митично място, където блаженстват душите на героите и победителите – Б. пр.

Английски футболен коментатор – Б. пр.

Популярни анимационни герои на МТУ – Б. пр.

Квартал в Париж на десния бряг на Сена – Б. пр.

Клубове за групов секс и размяна на партньори – Б. пр.

Английска пънк-рок група – Б. пр.

Архипелаг в най-северната част на Норвегия – Б. пр.

Пирожка с месо и зеленчуци – Б. пр.

Американска журналистка, призната за лидер на феминисткото движение – Б. пр.

Librs.net

Данная книга была скачана с сайта

Librs.net

.