Текст книги "Робинята"

Автор книги: Максим Якубовски

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 26 страниц)

Каква бих могла да бъда с него. Ако исках.

– Престани, Катрин – прошепвам. – Това е просто още една мечта.

Но образът и чувството си остават.

… хиляда и шест…

Почукване по вратата и образът изчезва.

Каня се да кажа, че ще изляза след секунда, но той вече отваря.

– Добре ли си? – пита, като ме оглежда внимателно с безизразно лице.

– Добре съм. Бях жадна.

– От доста време си тук.

Прави ми знак, че иска да влезе. Подавам му чашата и минавам покрай него, като внимавам да не издам желанието си да побягна.

– Не заспивай – казва той, преди да затвори вратата.

Забелязвам, че я оставя леко открехната. Тънката ивица светлина ми помага да стигна до леглото, където се свивам и вслушвам в звука на течаща вода. Нощта нахлува през прозореца като бурна река. Чувам шумолене на листа и далечен кучешки лай. Светлината угасва и въздъхвам. Не искам всичко това отново – грубото докосване, безличното пробождане на плът. Сърцето ми бие лудо. Свивам се на топка, уплашена, че сърцето ми ще изскочи през гърлото ми.

Той се движи из стаята, лек и невидим. Тялото ми го усеща да стои над мен и да ме гледа. Иска ми се да му откажа, да му обясня, че мускулите ме болят и съм наранена и насинена. Искам да заплача и той да пресуши сълзите ми с целувки. Но няма да го направи. Приближава се към мен.

Вторият път е абсолютно различен от първия.

Косата ми се плъзва встрани от лицето. Той я гали нежно и я прибира зад ушите ми. Очите ми се приспособиха към тъмнината и виждам как суровото му лице се смекчава. Един пръст опипва брадичката ми и се премества на устните ми. Другата му ръка се надига. Подготвям се, но не се извръщам. Пръстите му избират кичур коса и го разделят на три. Нещо задрасква в гърлото ми, когато осъзнавам какво прави. Сплита косата ми нежно на плитка. Докосването му е успокояващо. Сантиметър по сантиметър краката ми се разтварят и притискат в неговите. Сядаме един до друг с наведени глави. Той облизва пръст, преди да приглади непослушните кичури. Майка ми правеше така.

Когато стига до края, завързва косата спретнато, завърта главата ми и започва нова плитка. Премествам се по-близо и прехвърлям крак върху неговия. Коляното му е опряно в слабините ми. Лявата ми ръка небрежно поляга на бедрото му Той не ме отблъсва. Бавно сплита плитката, а аз протягам ръка към пениса му.

Той завързва косата и прокарва ръце по лицето ми. Облива ме гореща вълна. Коляното му се размърдва и аз се притискам в него, овлажнявайки го. Той стисва плитките ми и ме привлича към себе си. Не е нужно да виждам, за да знам къде са устните му – долавям горещия му дъх.

– Не си отивай – прошепва той. – Не си отивай.

Всяка дума е целувка и молба.

– Не отивам никъде.

Сърцето ми се свива. Ще започне ли отново? Но отговорът му ме изненадва.

– Не си отивай у дома.

Още целувки. Ръцете му се спускат към кръста ми.

– Остани тук.

– Не мога да остана. Трябва да се прибера у дома.

– Домът ти не е там.

Думите му са жестоки, но верни. Твърдата му длан се плъзва към гърдите ми. Пръстите му започват да стискат зърната ми.

– Бягаш към нищото.

Нямам отговор. Нито за него, нито за самата себе си. Просто го оставям да говори. Заслужава си. Ръката ми се раздвижва върху твърдия му член и копринената глава. Потърквам я нежно. Той изстенва, но се отдръпва. Устните му се спират върху зърната ми, после слизат надолу. Отпускам се назад върху възглавниците. Устата му ухажва интимните ми части до пълно подчинение. И най-после загрявам: това е състезание. Той ще ме накара да се изпразня като животно, после ще си тръгне, без да мога да му дам и секунда удоволствие, защото той контролира положението. А аз ще бъда оставена гола в прахта, с наслада и болка, звънтящи в костите ми като камбани.

Пречупил съм всичко. Винаги печеля.

Нали точно това каза?

Той ме прегръща, прониква в мен и отново чувствам, че се давя. Не свършва и не ми казва защо. Горещи сълзи и болка следват оргазма. Но този път той ме държи, люлее ме като бебе, докато нощта избледнява в розово утро. Изтощена и омекнала, потъвам в полусън, изпъстрен с неясни образи. Намирам се в Каскадите, покрити със сняг върхове под звездното небе. Няколко думи достигат до нас, шепот на радио за сърцето, минаващо от едно отпуснато тяло в друго. Позволи ми да се подчиня. Достигам черните земи на съня, обзета от страх, когато осъзнавам, че не знам откъде дойдоха думите – от мен или от него, от планините или небето.

* * *

… хиляда и седем…

Слънце и птичи песни. Преди да отворя очи и да се протегна, разбирам, че вече го гама. В къщата цари сладко-горчиво спокойствие.

Тънък кариран халат лежи на ръба на леглото. Не беше там снощи. Гънките в плата ми подсказват, че не е бил обличан от години. Нахлузвам го и вдигам ръка към носа си. Платът ухае леко на него. Усещам аромата му и в кожата, и в косата си. Прокарвам език по устните си. Той е и там.

Влизам във всекидневната, този път почтително, сякаш съм в църква. Прозорците са затворени и във въздуха висят прашинки като мъртви звезди. От кухнята се чува часовник, който отброява секундите. Следвам звука. Слънце облива стаята и избелва завесите. Усещам аромат на кафе и яйца. Наливам си чаша кафе и сядам на стол, все още леко схваната от предишната нощ. Но не се чувствам зле. Всъщност не съм била толкова спокойна и уравновесена от години.

Той ми е оставил бележка и карта на масата под червена ябълка. Плъзвам бележката

към себе си и я прочитам. Спретнати букви, написани със синя химикалка.

„Ще работя на панаира днес. Във фурната има чиния за теб. Вземи си каквото искаш от хладилника. Ще се прибера около осем.“

Чиния във фурната. Приближавам се до печката и отварям вратата на фурната. Топъл въздух облива лицето ми. Чиния, покрита с фолио, стои на решетката. Грабвам кърпа за ръце, вадя чинията и махам фолиото. Бекон, яйца и препечени филиики. Той ми е приготвил закуска.

Наливам си втора чаша кафе и сядам да закуся, вторачена в бележката. Няма „Благодаря за всичко“, нито „Беше прекрасно“. Е, те не са в стила му. Разтварям картата. Той е очертал червена линия от нищото през Кититас към магистрала 90. Бележка, ябълка и път за измъкване. След всичките му протести, той иска да си тръгна. Иска да…

– У дома – казвам на тиктакащия часовник.

Но думата вече не ми звучи добре. Може би защото, когато си помисля за дома, не знам какво би трябвало да видя.

Веднъж баща ми каза, че човек не можел да живее в оазис. Можел да спре, да пие вода, да си почине, но после трябвало да продължи и да намери пътя към дома си. А това е само оазис, казвам си, докато мия чиниите и ги поставям на сушилнята. Място, където да полегнеш на сянка, далеч от горещото слънце. Заставам под душа и поглеждам венчето на стената. Да, само място, където да си починеш, преди да продължиш нататък. Плитките ми натежават от водата, но не ги разплитам. Очите ми се замъгляват от сапуна. Приглаждам чаршафите и възглавниците. Той ще спи върху тях довечера.

Трябва да тръгвам.

Можех да разгледам всичките му вещи, но не го правя. Той заслужава нещо по-добро. На излизане надниквам във втората спалня. Не мога да се сдържа. Натискам ключа за осветлението и виждам кашони, стар пътнически сандък, прашни чаршафи, покрили маси и столове. Повдигам чаршаф, под който се крие малка библиотечка. Трофеи, купи и панделки, провъзгласяващи едно и също: ПЪРВО МЯСТО, ПЪРВО МЯСТО, ПЪРВО МЯСТО. Датите. Той е спечелил някои от наградите в Елънсбърг през същите години, в които и аз живеех там. Борили сме се, кървяли сме и сме спали в същото малко градче, под същите звезди. Пускам чаршафа обратно.

Отворена кутия седи върху купчината. Придърпвам я и преглеждам снимките в евтини рамки. Млад мъж с гарвановочерна коса, обрамчила строго и решително лице, яздещ бик след бик. Зад него море от лица: съдии и публика. Прожекторите осветяват мъжа и животното. Странно е да видиш такава сила и ярост зад помътените стъкла. В една от снимките бикът рита толкова мощно, че задните му крака са по-високо от главата на ездача. Но на никоя от снимките ездачът не пада. Всеки път успява да отбележи осемте секунди. Яростта в снимките е на ездача, а не на бика. Човек, който винаги печели и никога не изпуска юздите.

И все пак мен ме пусна.

Връщам снимките в кутията и я поставям на купчината. Внимавам да затворя вратата зад себе си и да оставя всичко, както си беше преди. Часовникът ми показва два. Време е да потегля. Чакат ме шест часа шофиране и искам да прекося прохода преди смрачаване. Загасвам лампите, затварям прозорците и разтребвам кухнята. Взимам бележката и картата и оставям ябълката. Мъча се да заключа предната врата, но осъзнавам, че не се заключва. И вероятно никога не се е заключвала. Тук няма нужда от подобно нещо. Невероятно.

Мятам чантата си на седалката, паля колата и не се обръщам назад. Чудесно е да съм отново на път и свободна. Е, нещата не се развиха както планирах, но пък кога ли е ставало така? Сгради профучават край мен, докато карам бързо през Кититас към магистралата. Беше приключение, нещо, което да си припомням, когато остарея и не ми остане нищо друго. Последното мънисто от огърлицата, искрящо като очите на непознат…

… стоя до колата. Паркирана е на прашна отбивка встрани от магистралата, високо над долината. Оттук виждам Елънсбърг, блясъка на виенското колело, прозорци и фарове, осветени от следобедното слънце. Кититас лежи на изток, зелено бижу в древната земя. Вляво е Кли Елъм, друго малко градче с безброй дървета. А между тях реки от пътища и ферми. Земята гъмжи от живот от хоризонта до снежните Каскади. Това не е оазис, а империя.

Ще се прибера около осем, пише на бележката в ръката ми. Гледам я вече три часа, почти четири. Кожата ми е нагорещена от слънцето. Ще се прибера. Той е внимателен човек, пестелив на думи. Това го знам. Написал е три неща, които трябва да знам, и ми е оставил карта. С каква цел тогава ми казва, че ще се прибере? Защо да ми пука, че ще си е у дома в осем? Тогава би трябвало да се върна. Но няма да го направя. Той спечели отново. Губил ли е някога?

Скоро ще се стъмни. Слънцето все още е високо, но светлината се промени. Поглеждам към планините, но не виждам нищо, не усещам нищо. Единственото, което ме вълнува, е в ръката ми. Написано на лист хартия, кратко загадъчно изречение. Завъртам се и вадя картата от колата. Червена линия с два кръгли края. Кръговете ме гледат като очите на бик. Животно, което винаги печели и никога не му позволяват да се предаде. Каква ли е любовната му фантазия? Какво ли е непостижимо за него?

Накарай ме да се подчиня.

Движението е кошмарно. Панаирът затваря и каравани, и ремаркета задръстват улиците. Проправям си път през Елънсбърг към магистралата до Кититас, после настъпвам газта и се връщам в къщата? Гумите ми разпръсват чакъл по пършивата морава. Прозорците се оцветяват в оранжево от залязващото слънце. Ранният вечерен вятър разлюлява плитките ми. Отварям багажника и се заравям в кашоните. На дъното има тънки кожени каиши, прикачени към петнайсетсантиметрови пръчки от полирано дърво. Може и да греша. Ами ако той ме удари? Или нещо по-лошо? Бележката потъмнява от потта ми. Стисвам я здраво, докато се качвам по стъпалата към къщата, и се моля да съм права.

Всичко е така, както го оставих. Отварям прозорците и запалвам лампата. Той ще види колата ми. Не мога да се скрия. Не искам. Ще му покажа, че ездачката е готова и състезанието вече е започнало. Оставям спалнята тъмна. Събличам се, нагласям сбруята около хълбоците си и се настанявам в средата на леглото.

Часовникът тиктака, вятърът въздиша тъжно. Сенки се простират из стаята. Чакам търпеливо, а в краката ми е ябълката. Часовникът показва почти осем. Чувам двигател в далечината. Приближава се бързо към къщата и накрая спира под прозореца.

Шум от тичащи крака. Вратата се затръшва, по дървения под тропат ботуши.

… хиляда и осем…

Навремето, много отдавна, имах една мечта, момичешка фантазия, която почти бях забравила. Спомням си я тази вечер, най-самотната нощ от всички досега. Чакам сама на бялата равна арена. Жребец с огнени очи ме гледа свирепо, устните му са отдръпнати назад от гняв или шок. Не се трогвам. Протягам ръце нагоре и поглеждам настрани. Преструвайки се, че не го виждам и не се интересувам от него, се превръщам в непостижимото, в онова, за което копнее.

Минава известно време и дивото животно се приближава към мен. Любопитството надделява над страха му Целува ръцете и краката ми. Избърсвам потта от кожата му и прокарвам ръце по тялото му Там, където преди царуваше самотата, разцъфтява страст. Танцуваме на празната арена, крайниците ни се сплитат колебливо и накрая го яхвам. Обяздвам мощното му тяло, горещи мускули потръпват под краката ми. Той подскача лудо и се бори с тежестта ми. Но аз се държа здраво и чакам страхът му да премине.

И преминава, защото той иска да е под моята команда, иска да бъде опитомен. Но чак след като го яздя до изтощение и той все още се стреми да бъде погален от мен, осъзнавам, че съм спечелила. Обич и доверие го привързват към мен, а аз се навеждам към изпотения му врат и прошепвам в ухото му:

– Вече си мой.

КЪСНО ЗА ПОШЛЯПВАНЕ

РЕИЧЪЛ КРЕИМЬР БЪСЕЛ

Лора закъснява. Не мога да пренебрегна факта, че часовниковата кула пред апартамента ми тъкмо шумно отброи шест, а момичето, което ще нашляпам, още не е тук. Разхождам се из спалнята и прокарвам пръсти по уредите, които съм подготвил. Миниатюрна кожена хилка, дребна играчка, чийто лай винаги ще е по-страшен от ухапването. Дълга линия, облицована за максимално въздействие. Лъскава черна плоска бухалка, здрава и силна като мен. От едната и страна има пухкава кожа за моментите, когато искам да я успокоя или просто да я прилъжа, че е в безопасност. Следват коланът ми и дървена хилка. Вероятно няма да използвам всичките, но обичам да съм винаги готов.

Разхождам се наоколо и се опитвам да не се ядосвам прекалено много. Срещите ни са с цел забавление и взаимно удоволствие, като тя се навежда над коляното ми или се просва в скута ми. Понякога сядам на стол, напълно облечен, а тя се съблича и ляга върху мен и дългата й черна коса докосва пода. Трябва да я изчакам да застине неподвижно, тъй като идеалната смес от нерви и възбуда кара тялото й нежно да потръпва.

Взимам колана и се шляпвам по ръката. Шумът и ужилването ме връщат обратно на земята. Поглеждам часовника и виждам, че са минали още десет минути. Говорили сме за това безброй пъти. Опитвал съм да й набия в главата колко важна е точността не само когато се среща с мен, но по принцип. Грубо е да закъсняваш. Обиждаш човека, с когото се виждаш. Тя винаги кима послушно и аз се предавам, макар че веднъж почти я изпратих у дома без любимото й пошляпване. Но членът ми ме накара да се предам, въпреки че урокът щеше да й подейства повече, ако бях по-силен.

Срещите ми с Лора са ограничени само до пошляпването. Нали разбирате, макар да съм доминантен до мозъка на костите, съм влюбен в дръзка, умна послушничка на име Еванджелин. Тя знае, че ме върти на тънките си деликатни пръсти, а на мен това ми харесва. На пръв поглед аз държа контрола и й казвам кога може или не може да носи бикини, надзиравам пробиването на дупки за обици по зърната й и се налагам, когато мога. Знам, че тя се овлажнява, когато й заповядвам. В претъпкания влак в метрото й нареждам да си разтвори краката широко. Тя се обръща и ме поглежда вбесено, но и възбудено, и изпълнява заповедта. Само се прави на ядосана, защото бикините й вече са мокри и тя се чуди какво още ще й наредя да прави по-късно.

Имаме свободна връзка, но вратата не е напълно отворена. Държим я леко открехната, така че други жени, като Лора, да влязат и да си получат наказанията, за които и те, и аз копнеем. Но колкото и да се възбуждам, Еванджелин ми забранява да чукам останалите. Засега успявам да хвърля цялата си енергия и желание в малките си пиеси, макар понякога да е прекалено трудно да устоя на влажните срамни устни, които мога да докосвам, но не и да усетя около члена си. Лора е най-сериозното ми изпитание и понякога я удрям прекалено силно, защото не знам какво да правя с дивата си възбуда. Еванджелин печели от това, защото идва при мен, след като съм си играл с Лора, и я чукам така свирепо, че е натъртена дни след това.

Най-после сядам на леглото и слагам ръка на чатала си. Няма начин да симулираш шляпането на задника на красиво, похотливо момиче, когато си сам. Гледането на порно просто не ми върши работа. Нуждая се от плът и кръв. Искам да чуя молбите й, да се вгледам

в лицето й и да видя изписаните по чертите й отговори.

В шест и четирийсет и пет най-после на вратата се позвъни. Трябва да призная, че почти не очаквах да дойде тази вечер. Може и никога вече да не се видим и ще бъда разочарован, но какво мога да направя? Така че съм отчасти изненадан, отчасти възбуден и отчасти раздразнен, когато отварям вратата и я виждам как се мъчи да издуха изпотените кичури от лицето си. Изглежда разкаяна и неспретната, но дяволски секси. Наближава трийсетте, но се облича като ученичка. Сега е с карирана шотландска пола, стратегически съдрани мрежести чорапи, черни обувки с висока платформа, малко бяло потниче без сутиен, което позволява на всеки да види двойните обици, украсяващи зърната й. Косата й е сплетена на плитки, около очите е размазан черен грим, а устата й пламти с яркочервено червило. Устните й са адски съблазнителни, дори повече от задника й. Доста пъти съм фантазирал, че набутвам члена си между тях и я оставям да направи онова, в което съм сигурен, че е страшно добра.

Начинът, по който прави засрамена гримаса, с отворена уста и повдигнати вежди, ме изпълва с желание да я изчукам. Но след като не мога да го направя, показвам раздразнението си.

– Защо закъсня толкова? – питам и блокирам пътя й с тялото си, макар да копнея да я сграбча и целуна силно.

– Влакът закъсня, а и забравих нещо у дома… – извинява се тя с хленчещ глас.

В очите й блестят извинение и предизвикателство. Знам, че не е закъсняла нарочно, за да я нашляпам по-силно – не е нужно да си играем подобни игрички. Просто е закъсняла, както се случва често, и приема, че този, който я чака, ще прояви търпение и ще й прости. Всичките й приятели са свикнали и примирили с това. Дори аз почти го приемам, но срещите ни са специални. Обясних й ясно, че трябва да се отнася с тях сериозно, ако е истински отдадена на играта.

Но закъснението й не означава, че няма да се опита да ме подразни, за да проявя снизхождение към нея. Пристъпя напред и ме побутва. Накрая се предавам и я пускам вътре. Ръката й автоматично се насочва към члена ми.

– Липсвах ли ти? – ухилва се тя, докато масажира пениса ми.

Правилата на връзката ни са ясни: мога да я пошляпвам и можем да сме голи, но Еванджелин не иска да докосвам интимните й части, нито тя моите. Намерили сме начини да стигнем до края на ограниченията, но се придържам към тях, макар понякога да ми е адски трудно да гледам как влагалището й се овлажнява все повече, докато шамаросвам задника й, а не мога да усетя точно какво й причинявам.

Сграбчвам ръката й и я бутам зад гърба й. Лора е нахакано момиче и веднага се опитва да се бори с мен, започвайки борба, която със сигурност ще спечеля.

– Няма ли да кажеш, че съжаляваш? – питам, като приковавам ръцете й към стената над главата.

Бузите й са зачервени, а дишането – учестено, когато се предава на мъжката ми сила. Знам, че кратката обездвиженост я кара да копнее да бъде напляскана и изчукана.

– Може би – отвръща тя с най-сексапилния глас, който някога съм чувал.

Дори ако липсваха зашеметяващото тяло и мазохистичните й склонности, гласът й можеше да ме възбуди с лекота.

– Може би? Аз пък си мисля, че е сигурно. Ще те накарам да кажеш, че съжаляваш, момиче. Закъсня четирийсет и пет минути! Трябваше да изляза и наказанието ти щеше да е да се прибереш у дома с бледо като в момента дупе. Но ще те накарам да си платиш, не се тревожи.

Членът ми се надърви, когато изговорих строгите думи. Тя ми се изплези, но се просна на пода послушно, когато пускам ръцете й и я бутам надолу. Решавам да започна още тук. Издърпвам обувките й и ги хвърлям в другия край на стаята, където се приземяват шумно.

– Ще получиш четирийсет и пет удара – по един за всяка минута закъснение. Може и да си мислиш, че това е нищо, но няма да ги нанеса с ръка, не съм толкова тъп – казвам и повдигам полата й.

Съдирам мрежестите чорапи и звукът прозвънява приятно в ушите ми. Обикновено тя се съблича напълно, но полата й е толкова къса, че буквално виждам задника й и малката дрешка, повдигната над извивките й, и белите памучни бикини около коленете й.

Членът ми се притиска към корема й и тя прави всичко възможно да ме накара да се изпразня в панталона, като се гърчи и се бута в мен. Забивам пръсти в гъстата й черна грива и дърпам. Вратът й се накланя назад. Дърпам още по-силно и тялото й се загърчва от удоволствие.

– Стой кротко, Лора. Така ще ти хареса повече. Ще броиш вместо мен, а ако сгрешиш, почваме отначало. Но знам, че няма да сгрешиш – казвам строго.

Тя ме поглежда с леко отворени влажни устни, широко отворени искрящи очи и тръпнещи ноздри. Нуждата й да бъде напляскана личи ясно като татуировка по кожата й. Наясно съм какво й действа и знам как да я отведа във вълшебното място само със звука на гласа си и просто оскубване или щракване на пръстите ми.

Пускам косата й и от устните й изскача лека въздишка. Задникът й е точно пред мен, закръглен, блед и идеален. Лора има достатъчно месо по костите си, което прави дупето й великолепно за напляскване. Прекалено слабите момичета ме карат да се страхувам, че може наистина да ги нараня. Обичам задници, които са достатъчно широки да понесат сериозно наказание и трябва да ги плясна няколко пъти, за да покрия цялата буза. Слагам лявата си ръка на кръста й и палецът ми докосва леко горния ръб на ануса й. Иска ми се да го вкарам в сладката набръчкана дупка, но запазвам това за Еванджелин. С Лора само танцуваме по ръба на желанието си и се стремим да се задоволим с ограниченията.

Притискам тялото й надолу, за да не може да се загърчи след първия удар. После вдигам ръка и я стоварвам върху дясната й буза. Чувам плясъка и виждам кожата й да порозовява.

– Един, господине – казва тя високо и ясно.

Винаги започва така, сякаш иска да ми покаже колко е силна, макар и просната в скута ми. Но ако си върша работата добре, накрая вече скимти измъчено.

Завъртам я леко, за да я наглася под най-удобния ъгъл, после наказвам по същия начин и лявата й буза.

– Две, господине – казва тя послушно.

Продължавам до десет и дланта ме заболява. Спирам и разтривам ръка в плътта й, готов да мина към следващото ниво.

– Стани – нареждам й и я избутвам безцеремонно от себе си.

Членът ми се търка болезнено в джинсите ми и умирам да го извадя и да се погаля поне за минута, но знам, че това ще ме отведе до опасна територия. Ако устата й се доближи до него, колкото и да съм луд по Еванджелин, надали ще устоя, затова го задържам в панталона и решавам да удовлетворя възбудата си по друг начин. Лора отново ме поглежда умолително и ми показва колко е възбудена.

– Наведи се над леглото – казвам и тя отива до него.

Знае, че не искам да променя нищо от вида си. Сега не само ще я видя наведена, но и обиците й ще се притиснат към чувствителните зърна и ще я подлудят още повече. Полата й пада надолу и погалва задника й, но аз я избутвам нагоре. Забелязвам, че червенината по бузите й е избледняла леко. Взимам колана, стисвам го здраво в ръка и го прокарвам леко по дупето й.

– Ммммм – изстенва тя, потънала в мечтите си.

Налага се да я извадя от мястото, където се намира в момента, и да я върна при мен. Бутам колана към устата й и тя отваря очи стреснато.

– Целуни го, после ми кажи кой номер следва – нареждам.

Нещо се раздвижва в мен и подува не само пениса ми, но и вътрешностите ми, когато устните й се разтварят. Тя целува колана шумно, после казва спокойно:

– Единайсет, господине.

Очите й ме следят внимателно, не толкова умолително, колкото търсещо, очите на равностоен партньор в играта. Знае колко обичам да я пляскам, а аз знам колко отчаяно тя се нуждае от това, но и двамата продължаваме играта, засилвайки тръпката.

– Приготви се – казвам и заставам над задника й.

Нещо в женското дупе го прави да изглежда още по-съблазнително, когато е щръкнало във въздуха като нейното. Кръгло и твърдо, сякаш е създадено точно с тази възбуждаща цел. Коланът изплющява във въздуха, музика за ушите ми. Удрям въздуха отново, точно до задника й, и тя изпищява, звук по-красив от песен. После я удрям и коланът ужилва кожата й по начин, по който ръката ми просто не може.

– Единайсет – произнася тя с глас на робот, сякаш не съобщава номер, а това е нормалната реакция, когато човек е бил ударен зверски.

Болката разцъфтява по кожата й с красив белег, който имам желание да целуна. Отнемането на болката от нея е почти толкова възбуждащо, колкото причиняването й, но все още ми остават трийсет и четири удара.

Замахвам с колана към мястото, където бузите на дупето се срещат с горната част на бедрата й, към вълшебната чувствителна и нежна плът. Също както когато чукам и се опитвам да не се изпразня, сега трябва да мисля за нещо различно от красотата на зачервените й извивки, позата, която подканва към секс, съблазнителния език на тялото й. Понякога се чудя дали ограниченията на срещите ни не са прекалени. Еванджелин има сърцето ми, но пък бих могъл да споделя члена, ръцете, устата и силата си с Лора. Но вместо това трябва да изразя всичко в ударите, в които се излива емоционалната ми енергия.

Лора извиква номерата, когато коланът изплющява по дупето й, и разтваря крака достатъчно, за да ми покаже какво има между тях. Не съм й нареждал да го прави, но и не съм я спирал. За момент я оставям, прекалено въодушевен от розовия блясък, за да споря. На двайсет и петия удар пускам колана и взимам дървената хилка. Мога да настоявам за превръзка на очите, но обичам погледа й, когато види какво държа – наполовина ужасен, наполовина изпълнен с копнеж. Еванджелин има същия поглед точно преди да се изпразни, сякаш е изкушена да ме бутне настрани и да се задържи на ръба, вместо да се спусне във водопада. Работата ми е да я побутна напред, защото наградата винаги е по-велика от риска.

Болката продължава само няколко мига, но Лора ще се наслаждава на удоволствието дни наред. Вдигам играчката, която напомня за хилка за пинг-понг, но е по-дебела и има дупки по нея, после извивам ръка и шибвам зачервената й буза.

– Двайсет и шест – прошепва тя приглушено.

Спирам и прокарвам пръсти по кожата й, после я ущипвам. Коленича до нея и разтварям бузите й, вторачен в забранения плод на влагалището й.

Искам Лора да се изпразни, но не мога да прекъсна играта. Нанасям последните удари с дебелата кожена бухалка, чиято лъскава повърхност е прекалено жизнерадостна за ужилването, което причинява. Гласът на Лора се издига и спада, докато ръката ми прави същото. Задникът й вече съперничи по червенина на устните й.

Ако вместо нея беше Еванджелин, просто щях да смъкна ципа на джинсите, да застана зад нея и да набутам члена си в чакащата дупка. А тя щеше да се стегне около мен и очите й да се изпълнят със сълзи, докато аз установявам възхитено как жегата от тялото й се влива в моето. После щях да излея горещата си лава в тесния й тунел, в наистина вулканично изригване. Но това е Лора, партньорката ми в игрите, играчката ми.

И тъй като е тя, а не приятелката ми, ще трябва да изчакам и да онанирам, когато си тръгне. Но тя не може да чака и двамата го знаем.

– Легни по гръб – заповядвам.

Нужни са й няколко секунди, за да се настани. Опитва се да свали бикините си, но хващам ръката й.

– Задръж ги – казвам, като ги смъквам до глезените й.

Заставам между краката й, а надървеният ми член се опитва да смъкне ципа ми. Преди Лора беше колеблива и само докосваше клитора си от време на време, като се отдаваше на истинска мастурбация след около половин час.

Сега обаче се захваща веднага с нея. Набутва три пръсти дълбоко във влагалището си, а с другата си ръка стиска силно зърната си.

– Точно така! Чукай се, Лора. Това е наградата ти за понасяне на наказанието като добро момиче, макар да закъсня много и да си лоша до мозъка на костите си.

Обичам да я наказвам и награждавам, да посея семената на съмнението в нея, за да ми даде причина да продължа да я пляскам.

– Представи си как членът ми се плъзва в устата ти. Аз съм върху теб, ръцете ти са вързани над главата ти, а устните ти са разтворени и готови. Приятелката ти, Кайра, те чука с вибратор, а пенисът ми е в устата ти. Ти не можеш да помръднеш, но се наслаждаваш на факта, че две от дупките ти са запълнени.

Усещам, че думите ми я възбуждат, тъй като пръстите й се свиват, лицето й потръпва, а очите й се отварят и ме поглеждат. После, когато удоволствието се засилва, се затварят отново. Чакам триумфално да видя оргазма, който я понася и я кара да се гърчи. Пускам я и оставям бикините й да се изплъзнат настрани. Страхотно съм възбуден и ужасно ми се иска да я докосна и да й помогна да стигне до края.

Тя ми подарява бикините си, сувенир, който да ме радва до следващия път, малка тайна, компромис между верността ми към Еванджелин и неутолимия ми копнеж по Лора и сладкия й задник.

– Следващата седмица в шест, нали? – питам, когато тя обува гигантските си обувки.

Лора кимна. Стисвам брадичката й и се вторачвам в очите й.

– Не закъснявай или наистина ще си получиш заслуженото – предупреждавам я строго.

Но не мога да я уплаша, защото, независимо колко закъснява, изпитвам непреодолимо желание да я напляскам и копнея по задника й дори когато пред очите ми са извивките на

любимата ми.

И независимо какво използвам върху Лора, когато е наведена, нито колко жестоко я шамаросвам, тя знае кой всъщност държи бухалката във връзката ни. Настанила ме е точно там, където иска – над нея с вдигната ръка и твърд член. А честно казано, това е мястото, където искам да бъда.

ДЕТСКА ПОЗА

ДАУИ РАИЪН

Винаги съм смятал, че тя носи най-красивото име. Дори преди да се влюбя в нея, името ме привлече и бях свършен. Все още не мога да го кажа, без да изпадна в носталгия, или да го чуя, без да замълча и да се засрамя като пубер, ужасен, че говорещият може да прочете мислите ми и да разбере, че все още съм влюбен след всички изминали години. Връзката ни беше велико нещо за мен, все още е, като митично преследване на любовта, което тормози сърцето завинаги. Следобедът, когато се сбогувахме, си тръгнах и суеверно продължих да гледам напред. Исках да се обърна и да я видя как плаче, но не можех да рискувам да накарам земята да я погълне и да я отнеме от мен завинаги. Можех да се върна някой ден и да се видим отново. Изминаха пет дълги години и отчаяното желание все още ме тормозеше. Преживях и други истински връзки, полагах усилия в кариерата, опитвах да се науча да свиря на китара, да рисувам, да направя музикален синтезатор съвсем сам – монтаж от много преживявания, които изглеждаха вълнуващи, и когато потъна в спомени харесвам видяното. Хубави богати сцени, напомнящи за Керуак. Живях откак Лили… Лиииилииии… Лиииииилиииии… всъщност не.