Текст книги "Диамантите на Рурк"

23.

По пътя за дома си Хейс спря пред един магазин за деликатеси на Юниън стрийт.

Уелкъм влезе с него. Хейс поръча печени на грил пилешки гърди със стафиди, печен патладжан с козе сирене, пресен босилек и марули. После минаха покрай „Президио“, нагоре по магистралата и по моста Голдън Гейт.

Океанът се намираше вляво от Уелкъм, а отдясно – заливът. Мостът не беше златен, а червеникав. Хейс каза, че Голдън Гейт е всъщност устието на залива. Мястото се казвало така още преди да има мост там.

Бяха в средата на моста. Уелкъм се огледа. Никога не беше минавал по Голдън Гейт, но знаеше какво ще види. Нали непрекъснато го даваха по филмите, телевизията и рекламите. Той погледна през дясното си рамо и пред очите му се разкри поразителна гледка – очертанията на Сан Франциско, белите административни сгради в центъра и пристаните, прорязали залива.

Непрекъснато даваха този изглед в телевизионния сериал „Улиците на Сан Франциско“.

Вляво от Уелкъм, на отсрещната страна на панорамата, се извисяваше една отвесна скала, която сякаш беше покрита с мъхест зелен филц. Оттам можеше да се види целият град. Един продавач на портативни диктофони се бе хвърлил с колата си от тази скала. Оттам бе скочил и един смотаняк – от радост по новата си тойота.

Ами, да. Уелкъм позна това място веднага.

– Не е лошо, а? – попита Хейс.

– Това е най-малкото, което може да се каже.

– Как ти се вижда градът? Като се има предвид, че още не си видял и една десета от него.

– Не разбирам много от градове. Морските пехотинци обитават забутани места.

– Предполагам, че си пътувал много.

– Да. Видях доста заливи, пустини и джунгли. Ако искаш да ти разказвам за джунглите – готово. Но не съм виждал много градове. Бях известно време в Бейрут, Риад, Панама Сити, Сан Салвадор. О, да, и в началото на ’87-ма бях в Триполи, Либия.

– Разбира се.

Хейс го погледна така, сякаш искаше да каже: „Я не продавай краставици на краставичаря!“

– Макар че бях само на пристанището. Това не се ли брои? С водолазна екипировка. Пътувахме с една от онези двуместни подводни лодки, които се изстрелват от голямата подводница. Нямах много време да разглеждам забележителностите на града.

Недоверчивостта на Хейс постепенно се изпари, както изчезва драсканица от тебешир след дъжда.

– Предполагам, че Сан Франциско ти се струва много хубав след всичко това – рече той.

– Несъмнено.

На пътния знак на магистралата от другата страна на моста пишеше МАРИН КАУНТИ, а на следващия разклон – СОСАЛИТО. Вдясно, отвъд предпазните перила на магистралата, се бяха сгушили червеникави къщички върху стръмния склон, които те дразнят, изнервят и потиснат. Красива гледка. Уелкъм бе виждал много места, които те дразнеха, изнервяха и потискаха. Тук изпитваше точно обратното. Чувстваше се добре. Заради самото съчетание на хълмове, небе и вода.

След няколко километра излязоха от магистралата на отклонението за ТИБУРОН, Сега се движеха по едно двупосочно шосе, където иззад боровете и тополите надничаха пътечки към къщите. Ливадите дори в предградията изглеждаха добре. Тревата беше окосена, а цветните лехи – оплевени. Тук явно боята никога не се олющваше. По пътищата нямаше дупки.

Завиха наляво, по Алтамонте Драйв. Беемвето се стрелна нагоре по завоите. Докато се изкачваха, под тях се появи заливът и Сан Франциско.

– Къде отиваме? – попита Уелкъм.

– У дома – отговори Хейс.

Аха, помисли си Уелкъм.

Сега вече всичко започваше да става недействително. Като някаква шега. Тези къщи наоколо. Уелкъм знаеше, че някъде хората живеят в разкош и удобства, но това беше тайнство за него.

Когато на Уелкъм му се стори, че къщите вече не могат да стават по-хубави, Хейс направи още два завоя и спря в алеята за коли на върха на хълма.

Значи това е домът му.

Двамата слязоха от беемвето. Уелкъм очакваше Хейс да се поизфука малко, да тръгне по-наперено. Поне за да види реакцията на госта си. Но Хейс вървеше съвсем нехайно към външната врата.

Това вече беше чиста наглост от негова страна – да гледа на целия този разкош като на нещо, което му се полага.

Вътре къщата приличаше на плевника на огромен хамбар. Варосани стълбове, греди от червено дърво. Сякаш беше някакъв малък рафт над главния етаж.

Някой беше пуснал силно музика – ако това изобщо можеше да се нарече така – загадъчен хор и виене без инструменти.

Уелкъм тръгна след Хейс надолу по полираните стълби от червено дърво. Видя разположението на къщата. Тя беше вградена в южния склон на възвишението. Този етаж всъщност беше едно ниво под главния вход. Цялата южна стена беше остъклена. На западната стена имаше камина с каменен комин, който минаваше през горните два етажа.

Хейс се приближи до една купчина магнетофони, стереоуредби и два големи телевизора. Натисна няколко копчета и виенето спря.

– Милост – рече той.

През остъклените плъзгащи се врати се излизаше на облицованата с дъски тераса. Слънчевите лъчи бяха топли и ветрецът разнасяше уханието на дъбове и лаврови дървета. Хейс отиде до перилата на терасата, погледна надолу и викна:

– Хей, маце.

Уелкъм също се доближи до перилата. Отдолу имаше друга тераса с езерце с водопад. Отначало му се стори невероятно цяло чудо, че пролетта е тук, на върха на хълма. Погледна пак и видя, че езерото е изкуствено. Беше боядисано с цвят на гранит, а бетонната му основа се криеше зад храсти и валчести камъни.

В същия миг Уелкъм забеляза във водата жена, която бавно плуваше към края на езерото. Тя излезе край една плоска скала. Беше гола.

Защо не? – помисли си Уелкъм. Вече нищо не можеше да го учуди.

Жената се протегна и им махна с ръка. Слаба, красива. Жива, действителна и гола. Уелкъм не помнеше откога не беше спал с жена.

– Товае Кейтлин – рече Хейс.

– Съпругата ти?

– Единствената. Е, ако не броим бившата.

Хейс като че ли нямаше нищо против друг мъж да гледа, голата му съпруга.

Тя още им махаше с ръка.

– Елате тук – извика Кейтлин.

– Съжаляваме, мила, но не можем. Умираме от глад. Трябва да хапнем нещо.

Уелкъм откъсна очи от нея и тръгна след Хейс. Той ровеше в хладилника, когато съпругата му влезе. Беше си облякла прозрачен бял халат, на места прилепнал към мокрото й тяло.

Хейс започна да изгребва храната от картонените кутии.

– Ти трябва да си Мърл – рече Кейтлин и преди Уелкъм да успее да отговори, тя продължи. – Толкова искрено име. Разбираш ли какво искам да кажа? Прямо и непретенциозно.

– Благодаря – отговори Уелкъм, тъй като не знаеше какво друго да каже.

– Много съм развълнувана да се запозная с теб. Един истински герой.

Тя го гледаше право в очите, докато говореше. Уелкъм знаеше, че така е учтиво, но начина, по който Кейтлин го правеше, го изнервяше. Пък и не млъкваше.

– Ти си наистина тук. Опитвах се да си представя как изглеждаш. А сега ти стоиш тук, в кухнята ми. Трудно ми е да го повярвам.

– И аз си мислех същото рече Уелкъм.

– Какво съвпадение! – възкликна тя.

Седяха на масата и се хранеха, когато Кейтлин каза:

– Ако трябва да бъда откровена, трябва да кажа, че отначало бях против този конфликт. По принцип. Не бива да се пролива кръв заради петрол. Действително мисля така. Не се обиждай.

– Няма защо. Всеки има право на мнение.

– Сетне започнах да разбирам срещу какъв пълен и краен тъпанар се сражаваме и се заинтересувах. Не можех да откъсна очи от СиЕнЕн. Невероятна, първична драма. Противоположностите – нали разбираш какво имам предвид?

– Положителните и отрицателните – отговори Уелкъм.

И той я гледаше в очите. Не само заради мокрите петна на прозрачния й халат и онова, което имаше отдолу. Кейтлин излъчваше безразсъдство и налудничавост. Сякаш жонглираше с ножове. Караше човек да бъде нащрек.

– Точно така! – възкликна тя. – Е, разбира се, и цялото онова зрелище. Наистина на живот и смърт. Бях като омагьосана.

– Войната е ад – рече Хейс.

– Абсолютно – съгласи се тя. – Тъкмо това я прави толкова интересна.

Хейс отвори бутилка шампанско Дом Периньо. Двамата помолиха Уелкъм да им разкаже разни случки от войната. Той, естествено, знаеше много такива истории, макар че не спомена за ужасите. Шампанското му развърза езика. Искаше да се хареса на Хейс и Кейтлин. Нуждаеше се от работата, която му предлагаха. А и те слушаха жадно.

Пресушиха първата бутилка. Кейтлин каза на Хейс да донесе още едно шампанско. Уелкъм им разказваше за Гренада, за нощта преди атаката. Как се качил на една скала и плувал петстотин метра до кубинския склад с амуниции, срязал две жици изоставил там чанта с експлозиви. Кейтлин го гледаше с широко отворени очи. Хейс бе спрял да се бори с корковата запушалка на бутилката.

В този миг на Уелкъм му хрумна, че това съвсем не е обликът, който иска да си създаде пред тях.

– Вижте какво – започна той, – не искам да мислите, че беше само кръв и изтърбушени вътрешности. Хората остават с такова убеждение. Аз бях в специален взвод – супер командоси. Ядат змии. Но това е само една професия. Всичко е подготовка. Специалните сили не се раждат такива – те се създават. Обучени са.

Уелкъм търсеше най-подходящите думи. Искаше да си изясни този въпрос.

– Аз бях обучен да изпълнявам най-различни задачи. Е, специфично военни. Но аз мога да бъда обучен – ето, това се опитвам да ви обясня. Достатъчно съм дисциплиниран, за да бъда обучен.

– Разбира се – каза Кейтлин.

– Говоря като бъдещ ваш служител – продължи Уелкъм. – За да знаете какво получавате.

– Не мисли за това – рече Кейтлин.

– Аз знам какво получавам – добави Хейс.

– Ти си съвършен – каза Кейтлин. – Идеален.

Изпиха голяма част и от втората бутилка. Кейтлин предложи на Уелкъм да му покаже къщата. Първо разгледаха стерео кабинета, където тя натисна някакво копче и лудешкото виене отново зазвуча. На обложката на компактдиска пишеше: „Мистерията на българските гласове“. Нямаше грешка – женският хор на Българското национално радио и телевизия. Кейтлин обичаше хоровото пеене. Много била запалена по всичко етнографско и туземно – както се изрази.

Къщата имаше още две нива. Спалнята на Хейс и Кейтлин беше с размерите на половин баскетболно игрище – цялата в различни оттенъци на кремаво и жълто-кафяво. На един подиум стоеше най-голямото месингово легло, което Уелкъм бе виждал през живота си. От двете му страни имаше по една огромна бежова ваза със стръкове изсушена трева от пампасите.

Леглото гледаше към още една остъклена врата и тераса, откъдето се виждаше Сан Франциско и Голдън Гейт. Бяха пред очите им всяка сутрин, щом се събудеха.

Уелкъм се приближи до вратата. Кейтлин застана до лакътя му. Дойдеше ли още по-наблизо, щеше да усети гърдите й. Гледката, която се разкриваше през прозореца на всяка стая, беше различна. Уелкъм знаеше, че тя се променя в зависимост от времето, светлината, облаците и сенките. Никога не би ти омръзнало да гледаш навън. Уелкъм си представи Хейс и Кейтлин в голямото легло. Това го накара да се замисли за Хейс и Грейс. Възможно ли е един мъж, женен за Кейтлин, да желае любовница? Кейтлин несъмнено поддържаше интереса му, както непрекъснато променящата се гледка през прозорците.

На най-долния етаж имаше едно-единствено помещение, пълно с гимнастически уреди, до него сауна и баня с вана за воден масаж. Хейс и Кейтлин не бяха дебели, но и не приличаха на маниаци по физическите упражнения. Как няма да си здрав, като имаш цяла спортна зала в мазето?

Излязоха при езерото. Хейс беше на терасата над водопада.

– Хайде да поплуваме – предложи Кейтлин и съблече халата си.

– Нямам бански – отговори Уелкъм и се обърна към Хейс. – Имаш ли някакви бански?

Но Хейс не го чу. Шумът от плискащата се вода беше прекалено силен.

– Хайде – повтори Кейтлин.

– Може ли да ми услужиш с бански? – извика Уелкъм на Хейс.

Хейс се забавляваше на голата си съпруга, която дърпаше Уелкъм за фланелката.

– Никой не е влизал с бански в този басейн, откакто е направен – рече Кейтлин.

– Съжалявам – каза Уелкъм.

Добре де, помисли си той. Чудесно. Усещаше слънчевите лъчи върху главата си. Чувстваше шампанското. Смъкна фланелката си, седна на най-близката скала и събу обувките, чорапите и джинсите си. Кейтлин се гмурна във водата. Хейс слезе от терасата. Носеше безжичен телефон и още шампанско. Той съблече полото си и разкопча колана на панталона си. Кейтлин се носеше плавно под водата и преди да се покаже над повърхността, Уелкъм смъкна, гащетата си и влезе в басейна.

Стояха във водата около час. Плуваха, плискаха се, смееха се. Уелкъм загуби представа за времето. Пиха по ред от бутилката с шампанското. След известно време Уелкъм се отдалечи от тях и се вгледа в небето. Излезе от басейна и се приближи до терасата.

Оттам се виждаше почти всичко долу. В подножието на хълма, до залива, имаше някакво село, което сигурно беше Тибурон. Автомобилите, къщите, магазините и корабите изглеждаха мънички и съвършени.

Уелкъм се зачуди какво ли е да живееш по този начин, да плуваш в собствения си басейн, разположен високо над града. Да си лежиш в леглото и да гледаш любимия мост на Клинт Истуд. Да слушаш „Мистерията на българските гласове“.

Безжичният телефон започна да звъни. Хейс излезе от водата и го вдигна. От начина, по който говореше и местеше антената, Уелкъм разбра, че долу се чува лошо. Хейс занесе телефона горе на терасата.

– Хей, Мърл – извика Кейтлин. – Ела да видиш нещо.

Тя беше във водата до бедрата. Край водопада. Уелкъм тръгна да заобикаля езерото, после се усети, хвърли се във водата и преплува останалото разстояние до Кейтлин. Почти стигна до нея, когато тя се гмурна във водопада и се скри от погледа му.

Уелкъм също мина под падащата вода. От другата страна имаше малка пещера. Продълговата плоска скала образуваше нещо като пейка, намираща се на нивото на водопада. Струите му бяха като завеса.

Кейтлин докосна мускулите на дясната му ръка и каза:

– Обичам татуировките.

– Направих си я, когато бях на двайсет години – млад и глупав.

– Още не мога да свикна с мисълта, че си тук. Аз живея по един начин, ти – по съвсем друг. Никой не би предположил, че пътищата ни ще се пресекат. Но това стана и сега между нас има някои общи неща.

– Предполагам, че е така – отговори Уелкъм.

Той си мислеше за Хейс. Какво ли би казал, ако ги откриеше тук, долу? Сигурно нямаше да го назначи на работа. Хейс беше съпругът с най-широки възгледи, който Уелкъм познаваше, но всичко си имаше граници.

– Сядай – рече Кейтлин.

Думата прозвуча като заповед и Уелкъм вече седеше на пейката, без дори да се замисли какво прави.

– Ти си действителен, нали?

Уелкъм не знаеше какво да отговори.

– Убивал ли си хора там?

Според Уелкъм това беше най-интимният въпрос, който някой можеше да му зададе. Помисли си, че тя е откачена и че трябва да й го каже.

Но Кейтлин стоеше пред него, опряла бедра до коленете му. Докосна бедрата, после гърдите му.

– Не – отговори Уелкъм.

– Убивал си.

– Е, да, така е.

– Какво почувства?

Не, това беше още по-интимен въпрос.

– Не съм се замислял – отговори той. – Налага ли се да го извършиш, правиш го. Въпрос на подготовка. После определено не мислиш за това.

Усети, че ръката й се задържа върху гърдите му за секунда и сетне бавно се плъзна надолу. Улови го точно за оная работа. Уелкъм щеше да се пръсне. Искаше да стане и да си тръгне. Същевременно желаеше да остане тук и да я остави да прави с него каквото иска.

Ако Хейс слезеше долу… Сбогом на апартамента и на работата.

– Ще бъдем добри приятели, нали? – попита Кейтлин.

Но не му даде възможност да отговори. Наведе се и го пое в уста.

Уелкъм впери очи в главата в скута си. Това беше най-удивителната гледка засега. Опита се да си спомни от колко месеца не го беше правил. Замина за Близкия изток през октомври. Сега беше юли. Значи девет месеца.

Не беше в състояние да прави изчисления. Вече не мислеше нито за Хейс, нито за работата и апартамента. Знаеше, че трябва да разсъждава дали постъпва правилно, или греши. Но беше невъзможно. Тя го изсмукваше, знаеше точно какво да прави, довеждаше го докрай. Той свърши след десет секунди.

Уелкъм едва не загуби съзнание. Наложи се да облегне глава на скалата, иначе щеше да се свлече от пейката. Когато отново отвори очи, Кейтлин плуваше по гръб през водопада и се скри от погледа му.

Уелкъм си пое въздух. Влезе във водата и изплува на слънчевата светлина. Кейтлин стоеше на ръба на басейна и търкаше косата си с хавлия, Хейс беше до нея.

– Тъкмо питах Мърл дали ще бъдем добри приятели?

– Да, така е – рече Кейтлин. – Повярвайте ми. Чувствам инстинктивно тези неща.

На връщане към Джексън стрийт Хейс и Уелкъм се отбиха да вечерят в един японски ресторант. Кейтлин остана вкъщи. Хейс настоя Уелкъм да опита парче сурова риба тон.

Месото беше тъмночервено.

Уелкъм вкуси малко. Не беше толкова лошо.

– Изполвахте ли компютри във флота? – попита Хейс.

– Не персонални компютри, а разни устройства с микропроцесори.

– Да. Добре. Мисля да започнеш в склада за мониторен контрол върху доставките. Няма да пренасяш нищо. Това е един офис с клавиатури и видео екрани.

– Страхотно – отговори Уелкъм.

– Шестотин и петдесет долара седмично, като начало, плюс обичайните надбавки.

– По дяволите, страхотно – повтори Уелкъм.

Парите му се сториха много и той бързо пресметна наум, че това прави тридесет и няколко хиляди на година.

– Е, не чак толкова – рече Хейс. – Не знаем какви ще бъдат разходите ти. Аз ще поема известна част от тях. Апартаментът ще бъде твой за няколко месеца.

– Нямам думи да изразя благодарността си.

Уелкъм се чувстваше ужасно. Представи си как Кейтлин го докосва, хваща го и се навежда над него.

– Складът е тук, в града, на улица „Хауърд“. В понеделник на обяд един човек ще дойде да те вземе. Всичко е уредено. Понеделник и вторник ще работиш на половин ден, за да навлезеш в нещата.

– Благодаря – повтори Уелкъм. – Наистина не знам как да ти се отблагодаря.

Хейс сви скромно рамене и попита:

– Във флота – правил ли си някога бомба?

– Не.

– Не си ли взривявал мост? Не си ли поставял експлозиви?

– Имаш предвид взривни устройства. Бомбата е нещо, което се пуска от самолет.

– Откъде да знам? За мен бомбата си е бомба.

– Импровизирах някои устройства по време на сраженията. Правил съм такива неща, докато ме обучаваха.

Хейс пъхна едно тъмночервено парченце риба тон в устата си.

– А искаш ли да направиш такова нещо за мен?

Каза го със същия тон, с който някои мъже правят предложение на момиче. Сякаш беше готов да го превърне в шега и да отстъпи, ако му откажеха.

– Но Уелкъм знаеше, че Хейс не се шегува.

– Не, благодаря – отговори той.

– Ще паднат големи пари. Един ден работа ще ти донесе онова, което би спечелил за цяла година. Че и повече. При това без данък.

– Заради това ли беше всичко? – попита Уелкъм. – Големият шум, шампанското, вечерята? За да взривя нещо? И ако ти откажа, няма да получа работата, апартамента и всичко останало?

– Не съм казал такова нещо. Говорим за различни неща. Работата я имаш. Апартаментът ще бъде твой за няколко месеца. Ти спомена, че искаш да ми се отблагодариш и аз се сетих за необикновения проблем, който имам – не става дума за хора, само за един предмет – и си помислих, какво пък, по дяволите, защо да не те попитам.

– Трябва да измисля друг начин да ти се отблагодаря – рече Уелкъм.

– Както кажеш.

Грейс гледаше през прозореца, когато беемвето с Хейс и Уелкъм спря долу. Беше нощ, около десет часа, и тя мислеше да си легне рано.

Поредното неочаквано посещение. Стомахът й се сви при мисълта, че трябва да застане очи в очи с Хейс.

Тя влезе в банята и погледна бузата си. Нямаше рана, само една червена резка. Малко пудра и руж и нямаше да изглежда толкова зле. Или искаше той да види зачервеното? Грейс седна на дивана и зачака. Замисли се какво да му каже и как да се държи. Чу, че вратата на колата се тръшна и моторът запали. Погледна навън и видя, че беемвето потегля.

Установи, че е разочарована, и това я учуди. Тази вечер тя ненавиждаше онзи негодник. И все пак, съжаляваше, че той си тръгна. Искаше да я желае – ето, това беше извратеното. Желаеше ли я, всичко щеше да бъде наред. Зачуди се какво ли означава това – да си тръгне, без да й се обади.

Грейс се качи до апартамент 2-А и почука на вратата.

На прага се появи Уелкъм.

– Грейс – рече той и се наведе, за да огледа зачервената й буза. – Какво се е случило?

– Ударих се вкъщи.

– Искаш ли да влезеш?

– Късно е. Нали съм добра съседка, дойдох да видя дали имаш нужда от нещо.

– Не, всичко е наред. Поне за тази вечер.

– Чудесно.

– Благодаря, все пак.

– С него ли беше днес?

– В къщата им. Страхотна е.

– И двамата ли бяха там?

– Да. Той и тя – Кейтлин.

Чувала съм това име, помисли си Грейс.

– Случайно да е споменал нещо за мен? – попита тя.

– Не си спомням.

– Как се държаха с теб?

– Прекрасно. Като с цар.

– Какво искаше от теб?

Уелкъм придоби такъв вид, сякаш му стана неприятно, но сетне промени решението си.

– Още не знам – отговори той.

– По-добре разбери. И когато узнаеш, увери се дали си заслужава. В противен случай той ще те изяде жив. Сигурна съм, че знае какво иска от теб, и ще си плати. Непрекъснато го прави – продава и купува. Много го бива за това.

– Говориш като познавач.

– Аз съм тук по силата на същите споразумения като теб.

Нека да го знае!

Той не реагира – поне външно.

Но като че ли се прибра в черупката си.

– Както и да е, лека нощ – рече Грейс. – И добре дошъл тук. Ако имаш нужда от нещо, кажи ми.

Уелкъм остана на прага. Гледа я, докато слизаше по стълбите. Истинско видение.

Сега беше моментът да избяга оттук. Да си приготви багажа, да излезе, да вземе такси, да се махне и никога повече да не се връща.

Канят те на вечеря, после искат да взривиш нещо.

Уелкъм имаше малко спестени пари и му предстоеше да получава инвалидна пенсия. Разчиташе и на себе си. Винаги бе мислил, че това е много важно. Във военната флота беше така, но сега?

Ала Грейс беше тук. Това беше основателна причина да остане. Грейс и тялото й, по което искаше да плъзне ръце. И нещо още по-важно – една струна, която тя докосна в него – го караше да иска да й даде всичко, което имаше и беше.

Но Грейс принадлежеше на Хейс. Ала той беше женен, а Уелкъм живееше един етаж над Грейс. Бяха близо.

Ако се махнеше оттук, щеше да бъде само едно лице от тълпата, задъхана хрътка сред множеството.

Уелкъм още стоеше на прага. Грейс стигна до площадката на стълбището.

– Чудя се дали би искала да излезеш с мен утре – рече той. – Да се разходим с колата, да ми покажеш града. Това против правилата ли е?

Тя се обърна и отговори:

– Тук няма правила.