Текст книги "Диамантите на Рурк"
Автор книги: Филип Финч
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 20 страниц)
35.
Уелкъм ги чакаше на улицата пред апартамента си. На рамото му беше преметнат зелен сак. Отвориха му вратата да се качи и Кейтлин протегна ръка към сака.
– Направи ли ги? – попита тя. – Дай да ги видя, искам да ги видя.
Уелкъм държеше здраво сака и не искаше да се качи в колата.
– Първо парите, ако не възразявате.
– Плати му – каза Кейтлин, изгаряща от нетърпение да вземе сака.
Хейс му подаде една тенекиена кутия от бисквити. Уелкъм махна капака и видя парите. Затвори кутията, подаде сака на Кейтлин и се качи.
– Нататък по Полк има една банка, в която имам влог. Искам да се отърва от мангизите.
– Не си придавай толкова важност – рече Кейтлин, която вече ровеше в сака.
– Ще свършат работа – каза Уелкъм.
– Какво ще направиш с тях, ако смея да попитам?
– С пластичните експлозиви ли?
– Не, с парите – отговори Хейс.
– Въртят ми се няколко идеи в главата – рече Уелкъм. – Има време.
Беемвето беше само на паркинга, когато Нол спря пред амфитеатъра в Маунт Тамалпас. Хейс, Кейтлин и Уелкъм седяха на стълбите. Зеленият сак беше до Уелкъм.
– Здрасти, Канзас – рече Нол.
– О, Оклахома.
– Момчета, да говорим по работа – намеси се Хейс и отвори сака.
Той беше пълен с контейнери, надписани с черно мастило. Уелкъм взе един от тях, на чийто капака пишеше ТЗ.
– Термичен Заряд – обясни той. – За трансформатора. Нагласяш детонатора на петнадесет минути и забравяш за него. На дъното на сака сложих и няколко метра певеце тръба, дебела два сантиметра и половина. Фитилът ще пуска искри и за да не ги види някой през мощта, ще го вкарам в тръбата.
– Хитро – отбеляза Нол.
– Той е професионалист – добави Кейтлин.
– Благодаря – отговори Уелкъм.
Той махна капака на друг контейнер. Вътре имаше една консерва от бира, увита във вестник. Уелкъм я извади. Към тенекията бяха прикрепени два дървени чепа, дълги по няколко сантиметра, които образуваха нещо като крачета. Бирената консерва беше пълна с пластичен взрив С-4.
Уелкъм постави консервата на крачетата й върху една от каменните пейки.
– Основният принцип при насочения взрив е, че го нагласяш така, че да съсредоточиш взривната енергия в определена посока. Все едно държиш лупа на слънцето, фокусираш я върху къс хартия и прогаряш дупчица в нея. Затова са крачетата – да ги държат в определено положение. Фунийката всъщност играе ролята на лупа. Прикрепяш това нещо към стоманата – там, където искаш да пробиеш дупка. И готово. Тук има шест заряда – с различни размери, обозначени с 1, 2 и 3. 3 е най-тежкият. Той пробива седем сантиметрова дупка в танк. Не знаеш нищо за сейфа, затова трябва да внимаваш как използваш тези неща. Сейфът има външна стена, изолационен пласт. Има и вътрешна обвивка. Използваш 3, за да премахнеш заключващия механизъм. Насочваш го надолу, към едната страна на сейфа и взривяваш ключалката, като експлозията се разпространява само във вътрешната обвивка. Иначе ще разрушиш всичко, ще вдигнеш във въздуха съдържанието на сейфа. Дупчицата отгоре е за детонатора. Прикрепил съм детонатор под всяка капачка, виждаш ли? Натискаш го навътре, когато си готов да използваш взрива, не преди това. Детонатор с електрическо захранване – съвсем просто. Свързваш с жица двата края, намираш място да я пъхнеш отзад и правиш електрическа верига с батерия.
– Деветволтова ще бъде ли достатъчна? – попита Нол.
– Напълно – отговори Уелкъм.
Нол взе взрива. Консервата беше натъпкана до горе. На дъното експлозивът образуваше вдлъбнатина около една от фунийките.
– Никога не съм взривявал бомби – рече Нол. – Само ръчни гранати.
– Не гледай на това като на бомба – каза Уелкъм. – Представяй си, че е бургия. Най-шумната и бърза бургия, която си използвал. Втълпиш ли си го в главата, всичко ще бъде наред.
– Поразен съм.
– Би трябвало – отбеляза Кейтлин. – Не ни излезе евтино.
– Да, но ще си получите онова, за което сте платили – Уелкъм прибра взрива и дръпна ципа на сака. После го даде на Нол.
36.
Уелкъм каза на Грейс, че иска да я заведе на вечеря. В някое хубаво заведение. Без да се съобразяват с парите.
– Човек не може да не се съобразява с тях – възрази тя.
– Не и тази вечер. Днес имам пари за харчене. Пък и очаквам да получа още.
Грейс го закара в един тайландски ресторант на Клемент стрийт. Приятен, но не особено скъп.
По време на вечерята Уелкъм попита:
– Щеше ли да бъдеш моя, ако бях богат?
– Парите нямат нищо общо с това – отговори Грейс.
– Нима?
– Точно така.
– Както кажеш.
– Така е, това е истината.
Той й даде минута-две, за да се успокои. Не й беше необходимо много време.
– Нали няма да си развалиш мнението за мен?
– Мърл, ти няма да станеш богат.
– Но ако бях?
– Не, няма да си разваля мнението за теб.
Половин час по-късно, на излизане от ресторанта, Грейс го дръпна за ръкава и каза:
– Само не ставай прекалено богат, чу ли?
– Ще се опитам – отговори той.
37.
Следобед Съни я попита дали може да направи пържоли по швейцарски за вечеря. Това беше любимото му ястие – задушени с лук пържоли по швейцарски, картофено пюре и зелен фасул. Разбира се, отговори тя. А може ли и шоколадова торта, попита пак той. Добре, съгласи се тя и накрая прекара почти целия следобед в кухнята.
Нямаше нищо против. Само се притесняваше, че той беше неспокоен през целия следобед и гледаше през прозорците. Поседя на дивана, после излезе навън и започна да подхвърля гумена топка на стената на къщата. Стотици пъти. Туп, туп, туп. Час и нещо. Навъсен.
Сякаш го бяха изправили пред бесилката. И ако действително беше така, той би поискал за последна вечеря пържоли по швейцарски с лук, картофено пюре, зелен фасул и шоколадова торта.
По време на вечерята непрекъснато повтаряше колко е вкусно, но повечето ядене остана в чинията му. Рой поиска да играят на карти, но Съни отказа. Трябвало да правят нещо заедно. Затова няколко часа строиха небостъргачи с конструктора Лего. После Съни изкъпа Рой, занесе го в леглото, зави го и го целуна.
Мери беше в хола и гледаше „Бар Наздраве“ по телевизията. Нол застана до дивана, погледа една минута и се позасмя на някои от шегите. Сетне се наведе и целуна Мери по врата, зад ухото. Тя потрепери от възбуда.
– Съни, още не е време за лягане.
– Какво от това?
Той я занесе на ръце до спалнята. Беше нежен, бавен и внимателен. Направо разкошен. Макар че мислеше за друго. След това я задържа в прегръдките си и дълго я милва без да откъсва очи от тялото й.
– Хубава си – рече той. – Наистина си хубава.
– Искам да доставям удоволствие.
Заспаха. Съни задряма пръв и Мери си помисли, че каквото и да го измъчва, той ще го забрави до утре, ако не и завинаги. И тя заспа.
Следващото, което чу, беше звънът на будилника.
Съни го спря. Мигновено седна на леглото и започна да се облича.
– Къде отиваш? – попита Мери.
– На работа.
– Ами!
– Боя се, че се налага.
Той обу панталона и закопча ризата си.
– Иска ми се да не ходиш.
– И на мен. Но трябва.
Съни нахлузи ботушите и каза:
– Ако тази нощ всичко мине добре, утре напускам.
– Какво толкова ще става тази нощ?
– Много.
– Но няма да е лесно, така ли?
– Хубавите неща се постигат трудно.
Значи затова беше вечерята! Съни направи всичко като за последен път. Дори оная работа в леглото. След като беше нагласил будилника да звъни.
– Ти обеща – рече Мери. – Каза, че няма да рискуваш, а сега правиш точно това.
Той не си направи труда да спори – само се наведе над леглото и се вгледа в нея.
– Да те вземат дяволите – каза Мери.
Разбра, че той се обиди и протегна ръце към него. Съни се наведе и я прегърна. Дълго я държа в обятията си. Толкова дълго, че Мери си помисли, че е променил решението си и няма да ходи никъде.
Но накрая той я целуна, пусна я и излезе от стаята.
Мина през задната врата. Тя го видя през прозореца на спалнята как отиде в гаража и излезе с един брезентов сак, метнат през рамо. Занесе го в микробуса и го сложи отзад. Качи се, двигателят запали от първия път и Съни потегли.
38.
Кейтлин носеше пистолета. Тя протегна ръце напред, и се прицели.
– Бум! – извика тя и се дръпна назад, сякаш от отката.
После пак се прицели. Бяха в беемвето, паркирано на Блайтдейл Авеню в Мил Вали и чакаха Нол с микробуса.
– Махни това нещо – рече Хейс.
Кейтлин не му обърна внимание.
– Бум!
– Някой може да го види.
Да седи в колата с насочен през прозореца хромиран пистолет 45-ти калибър!
– Никой няма да го види.
Улиците бяха тихи. Беше почти два без петнадесет. Нол трябваше да ги вземе след няколко минути.
Кейтлин пак се прицели и натисна спусъка.
– Бум!
– Не прави така. Може да гръмне.
– Не бъди толкова задръстен. Петлето не е вдигнато, дори не е зареден. Ако наистина искаш да стреляш, трябва да сложиш куршум в пълнителя, а петлето трябва да бъде дръпнато назад.
– Правила ли си го преди?
– Какво, дали съм убивала някого?
– Не, стреляла ли си?
– Не – отговори Кейтлин.
– Знаеш ли как?
– Не е много сложно.
– Но знаеш как.
– Да. Знам.
– А знаеш ли как да го заредиш?
Кейтлин натисна едно копче отстрани на пистолета и металната пачка за патрони изскочи навън. Тя я бутна навътре.
– Наместваш пачката. Дърпаш предпазителя назад – започна да обяснява тя, като му показваше. – Щом натиснеш спусъка, той зарежда един куршум в пълнителя и петлето се вдига.
Предпазителят изщрака.
– Също като във филмите – продължи Кейтлин. – Или ако вече има куршум в пълнителя, можеш да изтеглиш назад петлето с палец.
Кейтлин завря пистолета в лицето на Хейс.
– После го насочваш към някого, когото мразиш.
– Махни го.
– Натискаш спусъка и му пръсваш черепа.
– Разкарай го.
Тя бавно свали пистолета.
– Дръпнат ли е предпазителят? – попита Хейс. – Не го забравяй.
– Я какъв специалист стана изведнъж! Може би ти трябва да го застреляш.
Тя остави пистолета на седалката помежду им. Хейс го погледна, но не посегна към него.
Кейтлин отново го взе.
– Не, аз ще го направя – рече тя, опъна ръце и се прицели. – Бум!
39.
Нол ги взе от Мил Вали, сетне пое по шосе 101 нагоре към Сан Рафаел и по пътя към океана. Пътуваха по западната страна на крайбрежните възвишения, когато се натъкнаха на мъглата. Гъста бяла мъгла – Нол разчиташе на нея.
Хейс и Кейтлин облякоха черните анцузи. Нол се взираше в мъглата, прекалено зает, за да се обръща назад, когато чу шумно, учестено дишане отзад. Сякаш някой раждаше.
– Какво е това? – попита той. – Какво става?
– Дихателни упражнения – отговори Хейс.
Кейтлин продължи да вдишва и издишва.
– Защо ги правите?
Много му беше интересно да чуе обяснението им.
– Помагат ти да се съсредоточиш – отговори Хейс.
– Пречистват.
– Какво пречистват?
– Стремежите, потребностите, желанията.
– Концентрираш се – добави Кейтлин, след като издиша продължително въздуха си.
– Може би и аз трябва да опитам. Да се концентрирам.
– Трябва, ама не искаш – укори го Кейтлин. – Онези, на които това им е необходимо най-много, никога не го правят.
Дощя му се да я напсува, но си замълча и продължи да се взира в мъглата. Напомни си, че ако всичко тази нощ мине добре, никога няма да му се наложи да ги види отново.
Да, така беше по-приятно. При самата мисъл, че ще им каже сбогом, се почувства добре. Пречистен и съсредоточен.
Вдясно се появиха пътните знаци на кръстовището за Ларкспър Роуд и „Синята гъска“. Нол отби встрани. Слезе и взе със себе си инструментите от предната седалка. Хейс и Кейтлин останаха в микробуса. Всичко, свързано с отвертки и гаечни ключове, не ги интересуваше.
Нол се отправи към шкафа за телефонните връзки на кръстовището. Припомни си израза, че мъглата е толкова гъста, че не можеш да видиш пръстите на ръката си. Тази нощ беше точно така. Той знаеше горе-долу къде се намира шкафа, но го видя, когато едва не се блъсна в него. Беше бледо зелен, широк няколко сантиметра и висок около метър. Нол коленичи до него. Капакът беше прикрепен с няколко винта. Нол ги развъртя и го махна. Вътре имаше плетеница от разноцветни жички, свързани по сложен начин с таблото. Нол трябваше да пререже само една, стига да знаеше коя. Но кой можеше да каже?
Той извади специална ножица и започна да кълца сноповете жички. За десет секунди преряза всичките и пак сложи капака на мястото му.
Върна се в микробуса. Излезе на асфалта и започна да следва извивката, на жълтите маркировъчни линии вдясно и вляво. Когато след втория завой пътят стана прав, Нол намали и спря до електрическия стълб.
Изключи двигателя и угаси фаровете. Излезе от микробуса и отвори задната врата. Сложи на главата си миньорска лампа с батерия, която пъхна в джоба си.
– Хей, мистър Минъор – провикна се Хейс.
– Точно така – отговори Нол.
Всъщност лампата беше предназначена за ловци на миещи мечки. Те се ловят нощем и ръцете ти трябва да са свободни, докато тичаш подир кучетата. Навремето Нол ходеше на лов за миещи мечки. Само че нямаше намерение да им казва това. Щяха да му се подиграват. Той закопча на краката си котките за катерене, стегна около себе си колана, използван от електротехниците и метна брезентовия сак през рамо. Отиде до далекопровода, прикрепи широкия кожен колан около него и започна да се катери. Накланяше се настрани, като отпускаше тежестта си върху краката и колана.
Качи се до горе. Беше се упражнявал на електрическия стълб пред къщата си и стана за смях пред Мери и половината съседи. Сега беше далеч по-лесно. Тук бяха само Хейс и Кейтлин, а на Нол изобщо не му пукаше какво мислят за него.
Жиците бръмчаха. Нол усещаше това по стълба, през шиповете на котките.
Той погледна нагоре, но не видя нищо друго освен гъстата мъгла. Придвижи се още един метър и пак погледна. Този път видя трансформатора точно пред лицето си.
Промъкна се нагоре още няколко сантиметра. Трансформаторът беше в метална кутия. Високоволтовото захранване беше на върха. От едната страна течаха 220 волта – две жици по 110 волта и един заземен кабел, увит в троен пласт изолационен материал, който вървеше през мъглата към гората и къщата.
Нол се промъкна отстрани и се показа до трансформатора. Движеше се бавно и внимателно, защото съзнаваше добре, че тук минават хиляди волта. Колко ли бяха точно? Десет хиляди? Петнадесет? Във всеки случай много. При това под носа му.
Нол бръкна в сака и извади термичния заряд, който му бе дал Уелкъм. Той беше сложен в една тенекиена кутия от бисквити с изрязана горна част и тежеше два-три килограма. Отгоре се показваше фитилът. Беше дълъг около петдесет сантиметра. Вътре в кутията се виждаше горният пласт на експлозива. Уелкъм бе казал, че се състои от захар и калиев хлорат. Приличаше на бяла глазура на торта. Фитилът трябваше да възпламени пластичния заряд, а той – термичния на дъното.
Нол сложи кутията върху трансформатора. Фитилът увисна. Според Нол едва ли някой щеше да го забележи, докато гореше. Не бяха срещнали друга кола по пътя от Сан Рафаел дотук. Пък и тази мъгла. Но Уелкъм се бе погрижил за всичко. Нол извади певеце тръбата и напъха вътре фитила. Той се показа от другата страна. Сетне прикрепи тръбата отстрани на трансформатора с пластир.
Огледа всичко. Изглеждаше наред. Нол извади запалка.
Веднага щом я докосна, му се прииска да запали цигара. Страшно му се допуши. Уелкъм му бе казал, че може да пуши спокойно около експлозива. Но самата мисъл да пуши, докато работи с термичния заряд, пластичния и насочения взрив, изнервяше Нол и той остави пакета „Кемъл“ вкъщи. Сега съжаляваше, че го е направил.
Нол щракна запалката и допря пламъчето до края на фитила и когато той започна да съска и гори, слезе бързо от стълба. Махна колана и котките, но остави лампата на главата си и сложи сака на седалката до себе си. Разполагаше с петнадесет минути и не искаше да губи време. Възпламенеше ли се термичният заряд, експлозията щеше да стане след две секунди. Сетне щеше да пламне и да започне да гори с бяла светлина. Щеше да прегори изолацията на трансформатора и да се разпространи навътре, като не престава да гори. Топката с размера на човешки юмрук от течен горящ метал щеше мине съскайки през целия трансформатор и ще падне на земята, там където беше паркиран микробусът. Щеше да бъде голямо зрелище, но той предпочиташе да го пропусне. Не, благодаря!
Кейтлин отново изпълняваше номера с дишането, но този път по-бързо, с по-малки глътки въздух. Нол се върна неколкостотин метра назад по шосето, после се придвижи бавно напред и спря до пътечката в храстите.
– Добре – каза той. – Хайде на работа.
Излезе от микробуса, даде сака на Хейс и отиде да вземе двата еднакви резервоара с газ. Те бяха в една раница, която той метна на гърба си. Макар и малки, те тежаха доста.
Нол запали ловджийската си лампа и започна да си проправя път сред храстите, сетне между дърветата. Дрехите му бързо се намокриха от падналата по листата мъгла. Лъчът на лампата осветяваше само няколко крачки напред и после мъглата сякаш го поглъщаше.
За пръв път Кейтлин не говореше. Нол се зачуди.
Стигнаха до стоманената ограда. Нол остави резервоарите на земята и взе сака от Хейс. После свали лампата от главата си, сложи тежка ръкавица от необработена кожа на дясната си ръка и извади някаква горелка. Отвинти клапите на резервоарите и когато отвъртя кранчето на лампата, се чу гърлено изсъскване. Той задържа горелката над този невидим поток от газ.
Горелката приличаше на дълга трошачка за орехи с някаква странна плочка накрая. Нол я стисна веднъж и от нея излезе искра, сетне се появи пламък с приятен приглушен звук. Беше синкав, с жълто по края. Нол бавно завъртя клапата за кислорода, докато жълтото изчезна.
Отвесните пилони на оградата бяха дебели около сантиметър и половина и поставели върху продълговати стоманени подпори. Нол изчисли, че трябва да пререже два от пилоните. Щеше да има достатъчно разстояние да се промъкнат.
Той доближи синкавия пламък до единия пилон, там където той се съединяваше с подпората. След няколко секунди пилонът стана оранжев, сетне вишневочервен. После-започна да се огъва, като пръскаше капчици разтопен метал. Стоманата беше от добро качество – тя не само се разтапяше, но и не полепваше по лампата. След половин минута Нол успя да пробие пилона.
После се залови с долния край и след още половин минута пилонът се килна на една страна и падна върху мократа земя. Нол прегори още един пилон – пак по същия начин – и той се стовари върху първия.
Нол спря пламъка и затвори клапите на двата резервоара за газ. Прибра горелката, специалните очила и ръкавицата.
Сега трябваше да чакат трансформатора. Нямаше да е дълго.
– Мистър Всезнайко – отбеляза Хейс. – Съвършеният електротехник.
Човек можеше да каже тези думи дружелюбно, дори с уважение. Но от устата на Хейс те прозвучаха като обида.
– Така е – отговори Нол. – Знам какво върша.
– Какво щяхме да правим без тебе?
– Загубени сте.
– Мисля, че все щяхме да се оправим някак – рече Хейс.
Нол се зачуди дали да не му хвърли един пердах, след като всичко свършеше. Да го повали на мократа трева и да се нахвърли отгоре му. Щяха да са му нужни само една-две минути. Нол не си спомняше откога не се беше бил с някого. Той обичаше хората – дори в затвора „Вакавил“ се спогаждаше с почти всички. Но сега изгаряше от желание да натрие носа на този гадняр в калта.
– Хей, друже – каза Нол, – на хора като теб така и няма никога да им излезе късметът, ако не са такива като мен. Да не мислиш, че щеше да построиш къща от счетоводни книги? Ако не сме ние, ще живееш на дърво и ще се храниш с корени. Е, със стил, разбира се.
– Ралф – обади се най-после Кейтлин, – докато си цапаш ръцете, не се ли страхуваш, че ще изпуснеш нещо важно?
– Няма какво толкова да изпусна.
– Сигурен ли си? – попита тя по такъв начин, че Нол се ядоса.
Зачуди се за какво ли му намеква.
В този миг взривът се възпламени отатък дърветата.
Небето над тях лумна – тих блясък от бяла светлина, от който мъглата заискри. Сигурно беше от топлинната вълна на термичния взрив. Пламна и угасна, а трансформаторът избълва още едно огнено кълбо и издаде приглушен тъп звук.
Заревото бързо изчезна, като остави само един кремав облак над дърветата. Нол го гледаше как постепенно се разсейва.
Той хвана сака, но не го вдигна. Внезапно се почувства ужасно потиснат, че трябва да мине през оградата с Хейс и Кейтлин, че се е въвлякъл във всичко това, че им е позволил да го изкушат. Изуми се от силата на чувствата си.
– Хайде, да вървим – подкани го Кейтлин.
Беше му изключително неприятно, но нямаше връщане назад. Пък и нали му беше за последен път.
Той пъхна сака през отвора в оградата, обърна се на една страна и влезе.
