Текст книги "Диамантите на Рурк"
Автор книги: Филип Финч
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 11 (всего у книги 20 страниц)
28.
Във вторник сутринта Уелкъм извървя дванадесет пресечки по Джексън стрийт. Сетне отиде на работа. Автобусите бяха препълнени. Ризата му се измачка. Стоя пред флуоресциращите екрани осем часа, които му се видяха най-дългите през живота му. На връщане автобусите пак бяха претъпкани. Вечеряха с Грейс в ресторант.
В сряда извървя петнадесет пресечки. Пълни автобуси. Боуригард се чумереше. Вечеря с Грейс и разходка в парка.
В четвъртък пак измина петнадесет пресечки и още се чувстваше добре. Надолу беше лесно, но нагоре – убийствено. Все пак Уелкъм се справи. Работното време свърши в пет и петнадесет, но Уелкъм не можеше да си спомни да е свършил нещо през целия ден.
Как живееха хората така?
Имаше и още нещо. Тази сутрин научи от Грейс, че наемът за едностайния му апартамент е хиляда и петстотин долара на месец. Наистина беше хубав и Уелкъм го харесваше. Но веднага щом добронамереността на Хейс се изпареше, Уелкъм трябваше да се премести. Никога нямаше да може да плаща годишен наем от тридесет и две хиляди, да не говорим за данъците.
Тридесет и две хиляди годишно не стигаха за нищо. Данъци, разходи по колата, дрехи, храна, телефон.
Когато влезе в сградата, Уелкъм пресмяташе наум и не забеляза, че Грейс отваря вратата си.
– Искаш ли да вечеряме заедно? – попита тя.
– Къде?
– Тук.
29.
Уелкъм беше търпелив. Колкото и да го желаеше, остави я тя да поеме инициативата. Тя го беше поканила, в края на краищата.
Дори и Грейс да изпитваше някакви съмнения, търпението му ги прогони.
Свършиха с вечерята и макар че Уелкъм знаеше какво предстои, не искаше да избързва. Вдигнаха чиниите, но не ги измиха. Отвориха бутилка вино и угасиха лампите. Той протегна ръце и я прегърна. Докосването му беше леко, но съвсем не предпазливо.
Занесе я на леглото.
Тя знаеше как ще бъде. Той беше тих и спокоен човек. Беше уязвим, но би понесъл доста, ако имаше основателна причина. Всичко това беше истина и когато той я взе в обятията си, Грейс знаеше, че ще се почувства обичана, закриляна и желана.
И наистина беше така.
Уелкъм лежеше в леглото, вперил поглед в мрака.
Хейс не му излизаше от главата. Нямаше отърване от него. Уелкъм и Грейс бяха тук благодарение на Хейс.
Каквото и да говореха за парите, те правеха чудеса. Задвижваха хората.
– Желая те – каза Уелкъм.
Грейс беше сънена, сгушена в него.
– Нали съм тук – отговори тя.
– Това е само началото.
– Не бързай. Моля те. Тази вечер сме само двамата, и това е достатъчно.
Той я целуна. Парите я бяха довели тук и те щяха да я накарат да се премести другаде, помисли си Уелкъм.
30.
Хейс беше на терасата. Слънцето изгряваше над залива. Кейтлин му позвъни отвътре. Уелкъм го търсеше.
– Няма да работя повече – рече той. – Не мога да се справя, тази работа не е за мен. Трябваше да ти го кажа.
– Съжалявам – отговори Хейс.
– Ами апартаментът? – попита Кейтлин от другия телефон.
– Да – каза Хейс. – Започнал съм да го плащам.
– Ти спомена за някаква друга работа – каза Уелкъм. – Сериозно ли говореше?
– Да.
– Не говори повече – рече Кейтлин. – Тръгваме веднага.
Уелкъм седеше на стълбите пред апартамента си и ги чакаше. Не искаше Грейс да се среща с Кейтлин и Хейс. Беемвето спря и Уелкъм се качи отзад.
Минаха по моста и влязоха в Марин. Размениха си няколко незначителни реплики. През две-три минути Кейтлин се обръщаше назад към Уелкъм и го поглеждаше мазно.
Той беше виждал този поглед, но отначало не можа да се сети къде. После си спомни. В пещерата зад водопада. Когато бяха сами.
Хейс зави към Маунт Тамалпас.
– Искаме да разбием един сейф – рече Кейтлин.
Тези богаташи?!
– Предполагам, че не става дума за вашия – каза той.
– Естествено.
– Аз не съм касоразбивач.
– Но си взривявал мостове и складове с амуниции – възрази Кейтлин. – Да не би да искаш да кажеш, че не можеш да вдигнеш във въздуха вратата на някакъв си сейф?
– Предполагам, че мога да го направя. Само че не съм крадец.
– Някой да е споменавал такова нещо? – попита Хейс.
Кейтлин пак се обърна към Уелкъм и впи очи в неговите.
– Ти направи бомбата – каза тя, – а ние ще се справим с останалото.
– И какво ще спечеля от това? – попита Уелкъм.
– Приятелство – отговори Кейтлин.
Погледът й трябваше да изразява сантименталност и в пещерата наистина изглеждаше такъв. Но днес той само разсмя Уелкъм.
Кейтлин не откъсваше очи от неговите. Хейс шофираше и не виждаше това.
– Това вече не е достатъчно – рече Уелкъм.
Би трябвало да го каже на Хейс, но Уелкъм говореше на Кейтлин. Искаше да я накара да разбере колко много могат да се променят нещата за няколко дни.
Изразът на лицето й изведнъж се вледени. Тя рязко се обърна напред.
– Десет процента от онова, което е в сейфа – каза Хейс.
– Което означава?
– Най-малко един милион и половина в скъпоценни камъни и ценни книжа.
Уелкъм мислено махна една нула от милиона.
Той знаеше, че в момента навлиза в забранена територия. Хейс и Кейтлин бяха престъпници и той също беше на път да стане такъв.
Странно, но не се чувстваше по-различен от преди. Да преминаваш граници без паспорт, да бъдеш там, където не те очакват, да правиш неща, с които можеш да си навлечеш сериозни неприятности, ако те спипат. Уелкъм знаеше всички правила в тази игра. Трябаше да признае, че до голяма степен обаянието на специалния взвод на морската пехота се дължеше на факта, че те знаеха различни тайни, бяха обучени, плащаха им добре и ги подтикваха да вършат неща, заради които други хора биха прекарали доста време в затвора.
И това беше една от вероятностите. Може би най-малко опасната от другите.
Ако погледнеше на въпроса от тази страна, Уелкъм знаеше как да се справи. Тук беше в свои води.
– Мисля, че ще мога да сглобя нещичко, с което да отворя онзи сейф.
– Знаех си, че ще го направиш – рече Хейс.
Нол седеше на най-горния ред на амфитеатъра в Маунт Тамалпас. Гледаше как Хейс и Кейтлин се приближават към него заедно с Уелкъм, М.
– Преди да започнем – каза Кейтлин – не издаваше звук, докато не изясним всичко. За по-безопасно няма да използваме истинските си имена. Майк, това е Айк.
– Здрасти, Майк – рече Нол.
– Аз съм Айк – възрази Уелкъм. – Ти си Майк. Не беше ли така?
Как само ги бъзика, помисли си Нол. Този тип явно беше свестен.
– Не мисля така – каза Нол. – Аз съм Айк, значи ти си Майк.
– Престанете – намеси се Хейс.
– Майк и Айк – рече Уелкъм. – Невероятно.
– Защо да не сме Еймос и Анди?
– Или Мът и Джеф.
– По-добре Кърли и Лари.
– Харпо, Гручо и Чико.
– Мани, Мои и Джек.
– Моля ви – прекъсна ги Кейтлин.
– Ти откъде си? – попита Уелкъм, сякаш изобщо не я чу.
– От Северна Оклахома.
– Колко на север?
– От най-северната част, едно градче на име Лийнапа, на североизток от Бартълсвил, точно до границата с Канзас.
– Господи, а аз съм от Кофивил.
– Сериозно? Та това е на петдесет километра. В събота вечер, когато нямаше какво да правим, отивахме там с колите.
– Да, ама аз не съм бил там – рече Уелкъм.
– Стига толкова – изкрещя Хейс. – Забравете за Майк и Айк, Ти си Канзас, а ти – Оклахома. Съгласни ли сте?
– Да – отговори Нол.
– Значи искаш да разбиеш някакъв сейф – каза Уелкъм.
– Искам да знам дали може да стане – отвърна Нол.
– Разбира се. Ще пробием вратата там, откъдето се отваря. Следиш ли мисълта ми?
– Дотук, да – отговори Нол.
Уелкъм говореше така, сякаш го бе правил и друг път.
– Ще отстраним заключващия механизъм, за да можеш да извадиш езичето.
– Откъде ги разбираш тези неща? – заинтересува се Кейтлин.
– Изучавал съм различни видове ключалки и подобни устройства във Форт Браг.
Значи американското правителство организира курсове по обири с взлом и касоразбивачество, помисли си Нол. Невероятно. Ето къде отиват парите от данъците.
– Разбирам за какво говориш – рече Нол, – но аз не знам как да го направя. Как ще пробием вратата?
– С насочен взрив – отговори Уелкъм. – Пробива достатъчно голяма дупка.
– Аха – успя само да каже Нол.
– Правил ли си го преди? – попита Кейтлин. – Това, с насочения взрив.
– Триста-четиристотин пъти.
– Какво ще кажеш, Оклахома? – обърна се тя към Нол. – Ще участваш ли?
– Ако Канзас участва.
– Струва ми се, че се споразумяхме – рече Кейтлин.
31.
– А сега, по въпроса за парите – каза Уелкъм.
Тримата с Кейтлин и Хейс се връщаха в Сан Франциско с мерцедеса.
– Нали се разбрахме за десет процента? – рече Хейс.
– Но аз нямам представа какво има в сейфа. Искам да ми дадете някаква гаранция. Не процент, а твърдо заплащане, за да не изляза с празни ръце. Двадесет и пет хиляди долара. И предплата за апартамента за шест месеца. Така ще имам време да помисля какво ще правя по-нататък, за да не се впускам прибързано в нещо, което не е за мен.
– Не мога да ти платя двадесет и пет хиляди – отговори Хейс.
– Мисля, че можеш.
Уелкъм се почувства самонадеян. Беше детинско, но искаше той да бъде човекът с отговорите, към когото да са устремени всички погледи. Не знаеше как се държат престъпниците в подобни ситуации, но предполагаше, че номерът му ще мине. Знаеше как да бъде неотстъпчив, твърдоглав и да отправя заплахи, ако се стигнеше дотам.
Странно – Хейс и Кейтлин знаеха само, че в онази къща има сейф, но нищо повече. Те имаха нужда от него, за да приготви експлозива. Трябваше им и Оклахома, за да извърши обира. Всеки знае, че богаташите наемат други хора да им вършат мръсната работа, с която те не си правят труда да си цапат ръцете. Но да даваш на друг правата върху престъплението си – това вече беше крайно разточителство.
Как ли се чувства един такъв тъп нещастник? Като се има предвид, че може да си го позволи на всичко отгоре?
– Нямам излишни двадесет и пет бона – каза Хейс.
– Трябва да ти ясно, че няма да споря с теб цяла нощ колко пари имаш. Но цената е тази – двадесет и пет хиляди.
– Плати му – намеси се твърдо Кейтлин.
– Добре – съгласи се Хейс. – Двадесет и пет хиляди.
– Веднага щом свърша работата.
– Добре.
– Нещо друго? – попита Хейс.
– Необходим ми е пластичен експлозив С-4 за насочения взрив. Не мога да вляза в железарския магазин и да си го купя. Военните доста го използват. Имам един стар боен приятел, който е сержант на взвод в Кемп Пендълтън. Той може да ми помогне. Но няма да е евтино.
– Колко?
– Около десет хиляди.
– Десет хиляди?
– Това е сериозна контрабанда. Той ще поеме голям риск. Да не мислиш, че ще го направи безплатно?
– Господи, десет хиляди! Опитай се да смъкнеш на пет. Това са прекалено много пари за един военен.
– Трябва да бъдат десет хиляди.
– Скъпи – обади се пак Кейтлин, – престани да шикалкавиш, не ти отива.
– Добре.
– Освен това ще трябва да ми дадете една от колите си, за да отида при него. Пътят е дълъг и мисля, че мерцедесът ще ме устрои напълно. В него има място да протегна крака си. Бих отишъл със самолет, но уредите на летището ще засекат пластичния взрив в багажа ми.
– Добре, давам ти колата за двадесет и четири часа.
– Благодаря ти от името на сакатия ми крак.
– Двадесет и пет хиляди плюс десет хиляди за материалите – каза Хейс, – десет процента от откраднатото и да отидеш с мерцедеса. Бива те по преговорите.
– Само знам, че имам онова, което ти трябва и колко струва то. Някой ми каза това веднъж и колкото повече се замислям, толкова по-смислено ми се струва.
Закараха Уелкъм до апартамента му. Тази сутрин той ме бе направил обичайната си разходка. Облече анцуга, обу маратонките, излезе и тръгна по Джексън стрийт. Тъкмо се готвеше да пресече Дивизадеро, когато една кола зави рязко пред него до бордюра и спря на пешеходната пътека. Беше син шевролет камаро.
– Искаш ли да пием по една бира? – попита Оклахома.
32.
– Те не са като теб и мен – рече Нол. – Те разсъждават по друг начин. Душата им е различна. Дори и когато говорят. Човек разбира думите им, но те означават нищо съвсем друго.
Двамата седяха във всекидневната на Нол пред две бири Будвайзер. Вече бяха изпили по три – за сприятеляване.
– Зомбита – каза Уелкъм. – Като в един филм, който гледах като малък. Зомбита от стратосферата.
– За нищо не стават – добави Нол. – Змии. Никога не си сигурен каква идиотщина могат да измислят. Мислиш, че си видял всичко, но те ти поднасят нещо ново. Ето, това ме плаши в сегашното им предложение. Страхувам се, че още не съм стигнал до дъното с тях.
Уелкъм се чувстваше добре тук. Сякаш беше у дома си. За пръв път се запознаваше с бивш затворник. Ала Нол съвсем не приличаше на престъпник. Изглеждаше напълно нормален. Много по-нормален от Хейс и Кейтлин.
– Парите са добри – отбеляза Уелкъм. – Стига да ги има.
– Все има нещо.
Милион и половина. Нол и Уелкъм седяха с бира в ръка и обсъждаха този въпрос.
Не можеха да го пренебрегнат току-така. Милион и половина долара, дори възможност за десет процента от плячката изискваха значително внимание:
– Какво смяташ да направиш със своя дял? – попита Нол.
– Искам да си намеря някаква работа, която няма да ме унижава. Не искам да целувам задници до края на живота си.
– Много общо казано.
– Все още не знам нищо определено. В момента нямам какво да правя и това ме тормози.
– А аз искам да се върна в родното си място – рече Нол. Опитвах се да го забравя, но не мога.
– Родното място те обсебва. Мислиш, че си скъсал връзката, но подсъзнателно непрекъснато мислиш за него.
– Аз мога да върша фермерска работа. Животът на село е хубав. Знаеш ли колко земя мога да си купя с половин милион долара в Оклахома? Повече от четири хиляди декара.
– Това са много пари – съгласи се Уелкъм. – Само да можем да ги измъкнем от тях.
– Трябва да измислим някакъв план – предложи Нол.
– Ти по-добре се пази.
– Аз имам по-добра идея. Ти ще пазиш мен, а аз – теб.
33.
На следващата вечер Хейс и Кейтлин дадоха на Уелкъм мерцедеса и десетте хиляди долара.
Уелкъм прекара нощта с Грейс. Преди да заспят, тя попита:
– Ще ми кажеш ли каква е цялата тази работа?
– Не – отговори той. – Не искам да те въвличам. Противозаконна е, но не е голямо престъпление. Само едни богати хора се забавляват и правят неща, които ги възбуждат – ето, за това става дума. Пък и имам нужда от пари.
– Не и заради мен.
– На всеки му трябват пари.
– Алчността не познава граници.
– Още не съм станал алчен.
– Какво искаш чак толкова много?
– Теб.
– Мен?!
– Ще бъдеш ли моя?
– Какво означава това?
– Знаеш какво. Да бъдеш само моя. На никого другиго.
– Моля те, не ме насилвай.
– Пак започваш. Разбираш ли сега за какво ми трябват парите?
– Как ми говориш само.
– Виждам как стоят нещата в действителност. Това е всичко.
– Не искам да пострадаш.
– Само ще направя онова, което мога да правя – отговори Уелкъм.
* * *
Чудна кола е мерцедесът! Уелкъм тръгна от Сан Франциско на зазоряване. Пое по междущатската магистрала, включи автоматика на сто и десет километра в час и остави колата да го носи по Сентрал Вали. Макар че спираше, за да раздвижи крака си на всеки два часа, той влезе в Лос Анджелис в ранните часове на следобеда.
Хапна в Сан Клементе. Не бързаше. Сетне подкара по I-5 към океанското крайбрежие. Мина доста време, откакто живя във военната база в Пендълтън, но беше сигурен, че ще намери мястото, което търсеше.
След няколко километра видя примигващите червени крушки и неонови светлини на „Фокс Хол“. Паркингът беше пълен с военни джипове.
Вътре – въртящи се светлини, облаци цигарен дим, бирен привкус и оглушителна музика. Тълпи ниско подстригани глави, обърнати към едно момиче на дансинга, което кършеше бедра.
Неприятен спомен. Всички онези нощи, прекарани в този бар, караха Уелкъм да се чувства потиснат и нещастен.
Но сега изпита усещането, че тук не му е мястото. Това не беше чак толкова лошо.
– Уелкъм – изрева някой.
Уелкъм едва чу името си – толкова силна беше музиката. От една маса в ъгъла някой му махаше с ръка. Литълджон.
Той беше няколко години по-възрастен от Уелкъм, нисък, с изправена стойка. Слаб и подвижен. Чернокож.
Навремето, ако човек му беше приятел, Литълджон стискаше ръката му по няколко пъти, като сграбчваше пръстите му, преди да поеме дланта.
Сега му протегна спокойно ръка. Уелкъм я стисна веднъж. Жилавите ръце на Литълджон още бяха мускулести. Не се бяха виждали от Бейрут.
Уелкъм си поръча халба бира. Литълджон беше преполовил своята. Поговориха малко за едно време, за войната. Уелкъм му разказа как са го ранили. Литълджон искаше да знае как е като уволнен, в цивилния живот. И на него му предстоеше пенсиониране и той се чудеше как ще я кара.
– Различен свят – отговори Уелкъм.
Не знаеше как да се изрази по друг начин. Имаше много за разказване, но не можеше да намери подходящите думи.
– Виждаш какъв е животът там, но едва когато станеш цивилен, разбираш колко е различно.
– В хубав или в лош смисъл? – попита Литълджон.
– Само различно. А дали е хубаво или лошо – зависи какво търсиш.
Литълджон не остана доволен от отговора, но смени темата.
– Онази поръчка… – започна той.
– Надявам се, че няма да те затрудня.
– Всичко е в колата. За какво ти е, ако не е тайна?
– Трябва ми за една работа.
– Ега ти работата…
– Един богаташ иска да проникне в сейфа на друг богаташ.
Хейс беше измислил някаква история, в случай че Литълджон се поинтересува – нещо за измама със застраховки и взривяване на опразнена сграда. Само че звучеше неправдоподобно и беше по-добре да каже истината на Литълджон. Какво от това, че я знае?
– Мисля, че два половинкилограмови пластични взрива ще разбият вратата на сейфа.
– Ще стане – съгласи се Литълджон.
– Казах, че сам ще направя устройствата. Парите са добри. Пък и имах нужда от някаква работа.
– Никой ли няма да пострада?
– Не. Няма да взривявам самолети или офиси. Искам само да спечеля малко пари.
Литълджон каза на Уелкъм да го последва до колата. Той имаше бял понтиак. Нещата бяха в багажника.
Уелкъм докара мерцедеса до понтиака.
– Дявол такъв – рече Литълджон, като видя мерцедеса, – не ти е отнело много време да се издигнеш.
– Дадоха ми го само за двадесет и четири часа.
– На мен никой не ми дава нищо.
Отвориха двата багажника. В този на Литълджон имаше един дървен сандък.
– Правя го само заради теб – каза Литълджон.
Той вдигна сандъка и го сложи в багажника на мерцедеса.
– Колко са вътре? – попита Уелкъм.
– Пълен е до половината.
– Това е повече, отколкото ми е необходимо – рече Уелкъм.
– Задръж ги. По-лесно е да ги измъкна, отколкото да ги върна обратно. А, сложих и двадесетина детонатора, макар че не ми каза.
– О, да, забравих. Така е в цивилният свят. Човек не мисли за такива подробности като детонатори. Умът ти е зает с други неща – отговори Уелкъм и затвори багажника.
– Използвай ги както трябва – рече Литълджон.
– Това струва пари.
– Задръж си ги.
– Това не са мои пари. Онзи тип има много.
– Може да си купя нови тон колони и гуми за колата. Дай петстотин долара.
– Малко е.
– Добре, нека да бъдат хиляда. Две хиляди. Колко искаш да кажа – пет хиляди ли?
– Кажи го.
– Какво? Пет хиляди долара? Шегуваш се.
– Ела в колата – рече Уелкъм.
Седнаха в мерцедеса. Уелкъм държеше част от парите в джоба си, а останалите – в жабката на колата. Отброи пет хиляди долара в банкноти от петдесет, и сто.
– Използвай ги както трябва – рече Уелкъм.
– Виждам, че добре се оправяш.
– Засега.
– Знаеш ли, притеснявам се, че един ден ще ме пенсионират, ще живея някъде във фургон и по цял ден ще гледам телевизия.
– Може и така да стане – каза Уелкъм. – Но ти и аз сме обучени. За нашата професия има пазар, ако го намериш. Закачиш ли се за нещо, може да изкарваш добри пари.
– Разбирам какво искаш да кажеш.
– Възползвай се от предоставената ти възможност. Не го ли направиш, ще се намери друг. Така стоят нещата в цивилния живот.
– Ще се опитам да го запомня – рече Литълджон.
Уелкъм потегли. Първоначалната му идея беше да пренощува някъде и да тръгне сутринта.
Но си помисли за Грейс. „Фокс Хол“ и всички нощи, които бе прекарал там, го накараха да се сети за нея. Тогава беше пълен с жизнени сокове и енергия и въпреки това изпитваше някаква празнота, която сраженията не можеха да запълнят. Пиеше и крещеше наред с другите ниско подстригани морски пехотинци, душеха като глутница хрътки подир всяка жена, макар да знаеше, че е тъпо и само си губи времето. А на сутринта чувстваше още по-голяма празнота, независимо дали му бе провървяло или не.
Сега желаеше само Грейс.
Още нямаше осем часът. Не беше уморен. Колата вървеше така, сякаш можеше да изкара сто години. Ще бъде при Грейс, преди да се е събудила. Уелкъм пое на север по I-5.
34.
– Името му е Съни, жена му е Мери, а синът им – Рой – каза Уелкъм.
Грейс шофираше. Той й даваше указания как да стигне до дома на Нол.
– Хубаво малко семейство, приятни хора. Не са предвзети. Истински хора.
– Говориш така, сякаш съм се отнесла пренебрежително с тях.
– Исках само да знаеш какви са.
– И аз съм истински човек.
– Не съм казал, че не си.
– Родена съм на село. Дойдох тук направо от фермата.
– И оттогава се опитваш да се усъвършенстваш.
Това беше шега, но съдържаше известна доза истина.
Според Уелкъм прекаленият стремеж към усъвършенстване беше форма на бягство от действителността.
Грейс не каза нищо. Стрелата явно попадна в целта.
Той й каза да излезе от Сан Пабло Авеню и да свие вляво. Сетне й показа къщата. Грейс спря до тротоара.
– Опитвам се да ти кажа, че не можеш да спечелиш, ако подкупваш със съвършенство.
– Познавам се добре – отговори Грейс. – Ако съдиш по външния ми вид, мога да забъркам някоя друга каша, но вътрешно си оставам непроменена.
Рой риташе топка пред къщата. Мери стоеше на портата и им махаше с ръка за добре дошли. Нол беше в задния двор и печеше месо на скарата.
– И още нещо – добави Уелкъм, – Съни познава Хейс. Свързан е с него по същия начин, както и аз.
– Да не задавам въпроси, така ли?
– Ако нямаш нищо против. Но Хейс не знае, че аз съм близък със Съни, така че е по-добре да не разбира това. Ясно ли е?
– Не искаш да казвам на Хейс.
– Мога ли да ти имам доверие?
Сега вече Грейс наистина остана като попарена. Обърна се към Уелкъм по такъв начин, че той усети, че е прекалил.
– Искаш ли да ти дам писмено уверение? – попита тя.
На Грейс не й беше необходимо много време, за да разбере защо Уелкъм хареса Мери, Съни и Рой. Както се бе изразил, те наистина бяха приятни, истински хора. На външен вид не личеше, че Уелкъм обича обикновените хора. Но Съни и Мери го бяха предразположили да покаже този аспект от характера си.
И той му отиваше.
Грейс трябваше да признае, че Уекъм с право искаше да я предупреди своевременно. Ако си сам в Сан Франциско, може да забравиш, че хората още живеят по този начин. Татковците пекат пилета на скара, майките проверяват дали децата са измили зъбите си, лицето и ръцете преди лягане. Целуват ги за лека нощ. Жените измиват чиниите, докато мъжете се туткат в гаража.
В това, разбира се, нямаше нищо лошо. И тя можеше да го прави при определени обстоятелства. Не че стигаше до някакви изводи. И все пак трябваше да го запомни.
Мери миеше чиниите, а Грейс ги подсушаваше. От прозореца на кухнята виждаха Мърл и Съни в гаража.
– Той има златни ръце – каза Мери. – Може да направи всичко.
Грейс се зачуди за кого по-точно говори. Нямаше значение. Вероятно се отнасяше и за двамата.
– Въпросът не е само в ръцете – продължи Мери. – Трябва да имаш и глава на раменете си. Ето това винаги ми е харесвало у Съни. Той е пълен с идеи. Може и да е глупаво, но имам чувството, че каквото и да се случи, той ще намери изход.
– Това е хубаво.
– Позволява ти да спиш спокойно нощем.
Мърл и Съни човъркаха нещо, но Грейс не виждаше какво. То беше пред тях, скрито от погледа й. Главите им ту се показваха, ту се скриваха, лицата им бяха замислени. Приличаха на две птици, които кълвяха зрънца.
– Харесваш ли Мърл? – попита Мери.
– Много.
– Сериозна ли е работата? Господи, колко съм любопитна.
– Не знам. Сериозно е, когато пристъпиш към действие.
– В армията е различно. Военните прекарват деветдесет и девет процента от времето си с други мъже, няма място за брак. Но сега той е уволнен и свободен, и някой може да го лапне.
– Знам ли? Още е рано да мисля за това.
– Ти нямаш проблем да си намериш мъж. Те сами те търсят. Шансът е на твоя страна. Днес е един, утре – друг.
– Това ли е всичко? – попита Нол.
– Да. Хайде, разкъсай опаковката. Разрежи го с ножа си.
– Може ли?
– Разбира се. Можеш да го огъваш, да го счупиш, да го прободеш с нож, да го налагаш с чук – нищо няма да му стане. Можеш и да си правиш разни фигурки, ако това ти доставя удоволствие.
Пластичният взрив беше бял. Приличаше на тесто. Само че по-твърд. Като пластелин.
Уелкъм извади и останалите неща от сака. Дървени чепове, няколко контейнера за хранителни отпадъци, пет-шест празни консерви от бира Будвайзер и фунийки без чучурчета.
– От това ли ще правиш бомби? – учуди се Нол.
– Аз не правя бомби. Само ще импровизирам няколко насочени експлозива.
– Ще избухнат ли?
– Ако всичко стане точно.
– Само това исках да знам.
