Текст книги "Диамантите на Рурк"
Автор книги: Филип Финч
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 20 страниц)
– Нещата не стоят така.
– А как?
– Не се измъчвай с тези въпроси. Никога няма да разбереш. Работата е бетон – ще продължи още десетина години, ако не ни писне дотогава.
На следващата седмица тримата обраха една къща в стил ферма в Лос Алтос, а няколко дни по-късно Нол извърши сам още един тараш. Делът му от двете кражби беше над пет хиляди долара. Хари и Кони разбраха, че държи на думата си, когато им даде полагаемото. Знаеше, че можеше да ги излъже. На тях им беше все едно. Явно не вършеха обирите заради парите. Кони бе казала, че го правят за развлечение, и след като веднъж Нол ги видя в действие, повярва, че е така. Приличаха на абитуриенти, отишли на екскурзия – наперени, шумни, пълни с тъпи въпроси, засмени.
Това караше Нол да се чувства неловко. Според него човек не биваше да се забавлява толкова много от престъпленията, които върши.
Една нощ, докато обираха друга ферма близо до Корте Мадера, Кони започна да надава радостни крясъци, когато видя индианските грънци, окачени по стените. Това им доставяше огромно удоволствие. Вълнуваха се, бърбореха, спореха. Издадоха истинските си имена – Хейс и Кейтлин. От това, разбира се, Нол не успя да научи кои са и какво всъщност са намислили.
Седмиците се изнизваха една след друга. Хейс продължаваше да му съобщава нови адреси. Нол трупаше пари. Но много неща у Хейс и Кейтлин или го обиждаха, или го изнервяха – всъщност почти всичко. Ала наистина притежаваха богат запас от информация.
Във Виетнам Нол познаваше един човек, който имаше маймунка. Не се беше сещал за него от години, но като видя Хейс и Кейтлин в действие, си спомни за него. Маймунката хапеше, пищеше и отказваше да бъде опитомена. Нол така и не разбра за какъв дявол му е на онзи тип. От друга страна, да предположим, че маймуната акаше злато. Е, тогава щеше да е съвсем различно. В такъв случай човек можеше да се примири с много неща.
7.
Джералд Мун караше към забуления в мъгла бряг, който приличаше на стена. Отправил се бе на запад по двупосочното шосе, виещо се през обраслите с червеникави дървета възвишения към океана.
Времето беше мрачно, макар че наближаваше обяд. Червеникавите дървета бяха високи и израснали близо едно до друго. От време на време през лабиринта от клони се провираше по някой слънчев лъч и това беше всичко.
А сега и тази стена от мъгла се издигаше на пътя пред него. Джералд намали и включи фаровете на исузуто.
Предположи, че колата е на мистър Рурк. Той му каза да отиде да я вземе от паркинга на Гиъри в десет и половина. Джералд не се изненада, когато я видя там. Рурк явно си бе свършил работата. Не очакваше обаче, че ще види името си, вписано в регистрационния талон.
Рурк знаеше как да прави хората свои длъжници.
Джералд продължи да шофира през мъглата. Сякаш минаваше през мляко. Отпусна педала на газта и колата намали ход. Тридесет километра в час. Двадесет. Джералд напрягаше взор през предното стъкло, като се опитваше да се движи до бялата линия в края на шосето. Той беше на двадесет и две години, метър и деветдесет и шест и почти толкова дебел, колкото висок. Юмруците му бяха като пъпеши. В ръцете му воланът изглеждаше като връв от лико. Бе наследил ръста от майка си – полинезийка. Баща му беше кореец – умен и мълчалив, но имаше склонност да се зъби. В лицето Джералд приличаше на него.
Продължи да кара в мъглата. Искаше да погледне часовника си, но не можеше да откъсне очи от пътя. Трябваше да бъде при мистър Рурк по обяд и не искаше да закъснява.
Нямаше насрещно движение. Това поне беше хубаво. Джералд запомни указанията и не се налагаше да проверява записките си. След около двадесет и пет километра трябваше да има разклон и табелка за пътя към страноприемница „Синята гъска“. След известно време видя отбивката вляво. Подмина я. Включи на задна скорост, върна се и сви по чакълената настилка.
От двете страни на тесния път растяха гъсти храсталаци. През последните осем-девет километра Джералд забеляза само няколко къщи. Явно се намираше в дълбоката провинция.
Чакълът потропваше под гумите на колата. Джералд погледна часовника си – дванадесет без пет – и когато вдигна глава, видя пред себе си черните стоманени пилони на висока порта.
Натисна спирачките. Колата се плъзна и спря на около двадесет сантиметра от портата.
Оттатък се чу някакъв шум – все едно някой си правеше гаргара с пясък. Джералд отвори прозореца на колата си. Звукът идваше от черен високоговорител, поставен на един от металните пилони.
– Покажи си лицето – чу се оттам.
На върха на пилона имаше камера. Джералд подаде глава от прозореца на колата и погледна в обектива. Чу се изщракване и бръмчене и черната порта се отвори. Джералд подкара навътре.
Мистър Рурк беше голяма работа. Човек никога не знаеше с какво може да го изненада. Всеки четвъртък следобед от три седмици насам той даваше на Джералд по шестстотин долара в брой, без да иска нищо в замяна. Джералд непрекъснато му повтаряше, че трябва да заслужи парите и мистър Рурк все обещаваше, че ще му предостави възможност.
Чакъленият път минаваше през една ливада и свършваше пред двуетажна дървена къща, където беше паркирана тойота терсел. Джералд спря до нея. Излезе от колата си и раздвижи рамене под сакото на синия си вълнен костюм. Купил го бе от магазина за гиганти. Това беше първият му костюм и му струваше по-голямата част от седмичната заплата – ако това беше точната дума. Но подсъзнателно чувстваше, че въпреки неугледния си външен вид, мистър Рурк ще отдаде дължимото на деловия му костюм.
Джералд подръпна краищата на сакото и се приближи до вратата. Преди да успее да почука Рурк се появи на прага и го покани да влезе.
Интериорът беше такъв, какъвто би се очаквало от човек, който купува дрехите си от най-евтините магазини, Напомни му за апартамента, в който Джералд живееше с майка си и сестра си в Сан Франциско. Рурк имаше пари, а живееше като тях.
Не биваше обаче да го подценява. Щом мистър Рурк предпочиташе да си харчи парите за коли, вместо да си купува мебели, Джералд нямаше нищо против.
В едно тапицирано с брокат кресло се мъдреше трети човек. Някакъв тип малко по-възрастен от Джералд, с подпухнали устни и черна, сресана назад коса, намазана с брилянтин, сякаш нощем се правеше на Елвис Пресли в баровете.
– Джералд, това е Хармън – представи го Рурк. – Хармън – Джералд.
Хармън кимна намусено и Джералд направи същото. Хармън беше с тънка риза и Джералд видя, че е мускулест, в добра форма. Големи, възлести ръце и рамене и яки гръдни мускули, които преминаваха в тънка талия. Съвсем не беше като Джералд, който беше равен навсякъде.
– Доста усилия полагаш за тялото си – отбеляза Джералд.
– Помпя си мускулите, увеличавам ги – отговори Хармън. – Трябва да го нравя.
– Той се явява на конкурси за хармонично развито тяло – обясни Рурк с леко раздразнение. – Миналата година зае четвърто място в тежката категория на областните съзтезания.
– Трето. При това не бях в много добра форма – рече Хармън.
Той дори не разбра, че Рурк се занася с него.
– Сега вече съм в отлично състояние – добави здравенякът.
– Хареса ли ти колата? – обърна се Рурк към Джералд.
– Да. Страхотна е – отговори Джералд.
– Искам ти и Хармън да свършите една работа. Ще се справите ли?
– Като нищо – отговори Джералд.
Рурк бръкна зад дивана. Извади смачкана кафява торбичка за пазаруване, която изглеждаше пълна до половината.
– Ще я занесете на едно място – каза Рурк. – Хармън знае къде. Там човекът ще ви даде един пакет. Донесете ми го днес следобед. И не спирайте никъде другаде. Отивате и се връщате.
– Добре – рече Джералд и взе торбичката.
– Отвори я – каза му Рурк. – Искам да знаете за какво става дума.
Джералд надникна в торбичката. Вътре имаше пачки банкноти, стегнати с ластик. Никога не бе виждал толкова много пари на куп.
– Осемдесет и пет хиляди – каза Рурк. – Щатски долари.
– Добре – повтори предпазливо Джералд.
– Онзи човек ще ги преброи, след като си тръгнете. Имам му доверие. Каже ли, че са по-малко, ще му повярвам. Разбирате ли намека ми?
– Мисля, че да – отговори Джералд.
– Искаш ли да преброиш парите, за да няма недоразумения?
– Ако не възразяваш.
Хармън изсумтя, сякаш това беше най-шантавото нещо, което бе чувал. Каза, че ще почака навън и излезе.
– Седни – каза Рурк на Джералд.
Посочи едно канапе, тапицирано с изтъркан син велур. До него имаше масичка за кафе. Джералд седна, изтърси парите на масичката и започна да брои първата пачка.
– Разбра ли какво трябва да направиш? – попита Рурк.
– Да. Мисля, че схванах.
– Хармън върши това най-малко два пъти месечно от девет месеца насам. Нито веднъж не е поискал да ги преброи.
– Провървяло му е. Можеше да се окаже в доста неприятно положение. И то само заради някоя неволна грешка.
– Аз съм ги броил – каза Рурк.
– Не се обиждай, но всеки греши.
– Така е.
Рурк седеше и го гледаше. Джералд броеше внимателно, пачка по пачка. Възможно е мистър Рурк да го изпитва. Може да е пъхнал някоя петдесетачка повече. Но парите се оказаха точно, колкото каза.
Джералд сложи банкнотите в торбичката и я стисна в ръката си. Реши, че ако мистър Рурк му възложи още такива задачи, ще си купи хубаво дипломатическо куфарче. От истинска кожа. Тази торбичка го притесняваше.
– Даваме ги на онзи човек и ти носим онова, което ни даде – така ли?
– Направи го и това е достатъчно.
– Ще го направя както трябва – обеща Джералд.
– Не ме попита дали е незаконно.
– Предполагам, че е. Иначе щеше да ги изпратиш с чек или пощенски запис. Щеше да ти излезе много по-евтино.
– Харесва ми как разсъждаваш. Наистина е незаконно. Но не е опасно. Освен ако някой не се опита да ти измъкне мангизите от ръцете.
– Досега никой не ми е отмъквал нищо – отговори Джералд. – Не разбирам защо биха започнали точно от днес.
Джералд знаеше, че вече трябва да тръгва. Нещо обаче го безпокоеше. Искаше да си го изясни.
– Мистър Рурк, знам, че ти дължа много повече от това – рече той.
– Харесваш ми. Ти си верен. Това е азиатско схващане. Бъди добър към онези, които са добри с теб. Тук е точно обратното. Ние сме добри към хората, които искаме да смаем или да убедим в нещо, но не зачитаме благодетелите си. Азиатците знаят кое е най-важното. Сигурно си наследил тази черта от баща си.
– Може би. Знам, че това пътуване струва колкото пликче с хамбургери. Не ти се изплаща. След всичко, което направи за мен.
– Това е вложение – отговори Рурк. – Ти имаш възможности.
– Длъжник съм ти.
– Погрижи се за тази работа, пък задачи колкото искаш. Аз действам в много области.
– Сигурно.
– В твоите вени тече кръвта на боец – добави Рурк. – И ти ли мислиш така?
– Щом казваш – отговори Джералд.
Качиха се в исузуто на Джералд. Той отново подкара през мъглата и излезе от нея щом стигнаха до магистралата. Известно време Хармън стиска гумено кръгче, за да поддържа мускулите си. Сетне извади някаква снимка от портфейла си и я показа на Джералд.
Хармън – сниман на конкурс за хармонично развито тяло. Беше застанал в една от онези тъпанарски пози с надути бицепси и плосък като дъска корем. Целият лъщеше от пот – не, от растително масло.
Най-отвратителното беше, че Хармън нямаше нито един косъм по тялото си, освен косата на главата. Нито на гърдите, нито на краката. Дори под мишниците. Е, и Джералд не беше космата топка, но като азиатец не би трябвало да бъде. Ала при белокожите беше различно. Неокосменият Хармън му приличаше на съвършено гладка черупка на голямо яйце.
– И ти можеш да имаш такива мускули. Тялото ти е хубаво. Основното е налице. Само трябва да положиш малко усилия. Направиш ли го, ще имаш каквото тяло си поискаш.
– Не се оплаквам от тялото си – отговори Джералд.
– В гимнастически салони срещаш интересни хора. Така се запознах с Евън.
Едва след няколко секунди Джералд загря, че Хармън говори за Рурк.
– Той го прави повече за раздвижване – продължи Хармън. – Но е дисциплиниран.
И Джералд се бе запознал с Рурк в един спортен салон за карате. Тренираха в една група. Рурк веднага привлече вниманието на Джералд – азиатецът много рядко бе виждал някой да се бие толкова съсредоточено и настървено. Рурк, разбира се, забеляза Джералд. Всички го забелязваха.
Често разговаряха. Рурк изглежда се заинтересува от Джералд. Питаше го какво харесвал и какво не, какъв искал да стане. Джералд имаше условна присъда и криеше от полицията, че тренира карате и таекуон-до. Беше осъден за нанасяне на два побоя като малолетен и за още един на двадесетгодишна възраст и не приличаше на човек, който иска да се забърква в ръкопашен бой.
Когато Рурк започна да му дава пари, Джералд се зачуди дали не е влюбен в него. Богат ерген, който ходи с едро, хубаво хлапе – нямаше да е първият. Джералд се запита какво ще прави, ако нещата се задълбочат. Но грешеше. Рурк се държеше само приятелски. Дори посети няколко пъти дома на Джералд и се запозна с майка му.
Донесе й цветя. На този етап Джералд беше готов да направи всичко за Рурк и майка му би дала благословията си.
– Надявам се, че с теб ще се разбираме по-добре, отколкото с последния – рече Хармън.
– С кого? – учуди се Джералд.
– Не знаеш ли? Ти си заместник, мой човек. Преди имаше едно черно конте на име Оскар. Грамаден, гаден и грозен. Намрази ме от първия миг. Казах на Евън, а той ми рече: „Не мислиш ли, че аз искам да е така? Вие двамата разнасяте парите ми – защо трябва да сте приятели?“ Пък на мен изобщо не ми мина през ума.
– Преценява и балансира. Сече му пипето – отговори Джералд.
– Аха.
– И какво стана с Оскар?
– Не питай мен. Вчера беше той, днес си ти.
Дали Рурк е наистина толкова умен, запита се Джералд. Хармън трябваше да си отваря очите за Джералд. Да не му хрумне нещо. Рурк плащаше на азиатеца по шестстотин долара на седмица и му купи кола. И все пак, сигурно го държеше с нещо.
В този миг Джералд се сети, че мистър Рурк бе идвал в апартамента му. Знаеше къде живее майка му.
Дали би посегнал на нечия майка? Джералд видя колко съсредоточено се бие Рурк в гимнастическия салон, и погледа в очите му. Ами ако му скрои някакъв номер и го направи за смях?
– Виждам, че си разбран – каза Хармън. – Не си като Оскар.
Джералд го погледна. Очите на Хармън бяха притворени. Подхилваше се. Опитваше се да хитрее.
– Не мога да работя, ако съм враждебно настроен към партньора си – продължи Хармън. – Мисля, че с теб ще се спогаждаме. Може да организираме нещо. Няма само да изпълняваме неговите поръчки. Може да свием нещо. Понякога в торбичката има две хиляди долара.
Джералд натисна рязко спирачката и стисна Хармън за врата. Хармън разпери неокосмените си ръце и започна да грачи. Лицето му се зачерви. Джералд го пусна и каза:
– Да не си посмял дори да си го помислиш.
8.
– Ще правим ли нещо възбуждащо тази вечер? – попита Кейтлин.
– Нямаме време – отговори Хейс. – Не ми харесва тази идея – ей така, на момента. Рисковано е.
– А на мен точно това ми харесва.
Кейтлин се наведе към него и го целуна по ухото. После го захапа леко, за да привлече вниманието му.
– Можем да се обадим на Барни – рече Хейс. – Да го накараме да огледа Пиемонт.
– Нещо възбуждащо, а?
– Да. Нали това искаш?
– Аз ли? – попита Кейтлин. – Сякаш на тебе не ти се иска.
– Да – призна Хейс. – Иска ми се.
– Имам работа за теб – каза Хейс на Нол по телефона и му съобщи адреса.
Нол изръмжа. Пиемонт. Страхотно.
– А сега условията – продължи Хейс. Ще го направим тази вечер.
– Няма да стане – отсече Нол.
– Тази вечер – повтори Хейс.
– Трябват ми поне два дни, за да се уверя, че е безопасно.
– Сега или никога!
– Готов съм да откажа.
– А готов ли си да развалиш цялата сделка? Ти си лесно заменим.
Нол замълча отчаяно, сетне каза:
– Мога да отида с колата и да поогледам.
– Тогава да кажем в полунощ, а? На Гранд Авеню, срещу театъра, входа за Лейксайд парк.
– Ще видя какво е положението.
– Бъди там – рече Хейс.
Вече беше юни. Нол работеше с тях от шест месеца. Това бяха най-необикновените месеци в живота му. И най-доходните. Плащаха си сметките и последния път, когато надникна в спестовната книжка на Мери, видя, че тя има двадесет и две хиляди долара.
Нол не обичаше да прави обири преди неколкодневна подготовка, но знаеше, че в къщите няма да има хора. Винаги беше така.
Качи се в микробуса и потегли към Пиемонт, нагоре към възвишенията над Оукланд.
Обектът беше една дървена вила. Намираше се близо до улицата, но пред прозорците цъфтяха храсти. Задният двор беше опасан с осемнадесетметрова ограда, която закриваше алеята за коли пред постройката.
Кварталът, разбира се, беше богаташки. Но в Пиемонт всички са такива.
Нол обиколи вилата два пъти. Не видя никого. Над предната и задната врата светеха крушки, но всичко останало тънеше в мрак. Вечерта беше топла, ала бунгалото беше затворено отвсякъде. Тревата не беше окосена. Нол се върна надолу по хълма, яде пържени яйца в едно ресторантче и после отиде в един бар с оскъдно осветление. Седна до тезгяха, изпуши пет-шест цигари, изпи две бири и хапна фъстъци. На всеки половин час звънеше по телефона във вилата, но никой не вдигаше.
В единадесет и половина излезе от бара. Качи се в микробуса и пак обиколи вилата. Може би прекаляваше, но трябваше да бъде сигурен. Всичко това го изнервяше – адрес след адрес, баровски квартали, безлюдни къщи, лесно. По-хубаво нещо не му се беше случвало.
И продължаваше. Тази вечер отново. Вилата беше затворена и тъмна, с изключение на лампите на предната и задната врата. Стана почти полунощ. Във вилата нямаше никой.
Нол отиде на уреченото място. Хейс и Кейтлин вече бяха там – пред входа на Лейксайд парк. В ръце държаха еднакви малки пътнически чанти. Хейс беше със скъп панталон и кожено яке. Кейтлин се бе докарала с копринена риза и яке, джинси от сто долара и каубойски ботуши от крокодилска кожа.
Нол паркира до тротоара. Те седнаха на задната седалка и микробусът потегли.
– Вероятно си мислехте, че няма да дойда – рече Нол.
– Аз не се притеснявах за това – отговори Хейс.
– Ти няма да ни разочароваш, нали Ралф? – попита Кейтлин.
– Каква е къщата? – заинтересува се Хейс.
– Стара вила. Няма да ни затрудни – отговори Нол. – Задната врата е остъклена и можем да влезем оттам.
– Само ми кажи, че ще го направим – каза Кейтлин.
– Предполагам.
– Върховно!
Те започнаха да се преобличат в черни анцузи. Сложиха си черни плетени шапки, черни кожени ръкавици, черни маратонки. Това беше един обикновен обир, а те се държаха като на десант. Нол беше с всекидневните си дрехи – работни панталони и памучна риза.
Изкачиха се по хълма и той посочи вилата, докато минаваха покрай нея. Спря една пресечка по-нататък и ги накара да махнат шапките и ръкавиците си, докато вървят по улицата и алеята пред къщата. Високата порта беше залостена отвътре, но Нол прехвърли Кейтлин от другата страна и тя я отвори. Влязоха в двора и се приближиха до задната врата.
Нол си сложи ръкавици и отвъртя крушката. В горната част на вратата имаше четири квадратни прозорчета.
– Ще сложим ли лепенка на стъклото? – попита Кейтлин. – Искам и аз да опитам.
Нол се съгласи, без да спори. Тя извади ролка лепенки от чантата му, откъсна няколко ленти и ги залепи на едно от прозорчетата. После счупи стъклото с дръжката на една отвертка. Чу се само едно изскърцване и нищо повече. Кейтлин издаде леко стенание, което прозвуча като нещо, което би направила в леглото по време на полов акт.
Тя махна лентата заедно с полепналите по нея стъкла.
– Ето, правим го – изцвърча Кейтлин. – О, да, наистина го правим!
– Тихо – каза Нол и разчисти стъкълцата, бръкна вътре, напипа резето и отключи вратата.
Влязоха в пълния с кашони, буркани, градинарски инструменти, тенекии с боя и купчини стари вестници килер. Вратата за кухнята беше заключена. Нол си поигра с нея две секунди и тя се отвори. Чувстваше се напрегнат и нащрек.
Тръгнаха по дългия централен коридор към хола. Всичко беше подредено и чисто. Личеше, че тук живее сама възрастна жена. От двете страни на коридора бяха окачени разноцветни чинии, някои от които датираха от 50-те години. Подът беше застлан с бежов мокет, върху който имаше ориенталски килим. В ъгъла на хола стоеше пиано и големи, тапицирани с брокат диван и кресла. На стената – семейни снимки, а над камината висеше гравюра на ловна сцена в позлатена рамка.
– Бабичка – отбеляза Кейтлин. – Някоя дребна дъртофелница ще падне, като се прибере в дома си.
Хейс и Нол отидоха в трапезарията. В бюфета имаше поднос, купичка за сос и няколко чинии – всички от сребро. Порцелановите съдове бяха от Лимож22
Град във Франция, известен още от Средновековието с красивите си емайлирани, а по-късно и порцеланови изделия. – Бел.пр.
[Закрыть] – на цветенца.
Нол отвори долните вратички. Вътре имаше още сребро – две кутии, три по-големи подноса, три чинии и сервиз за чай. Не беше необходимо да гледат знака за качеството.
– Пълен кич – извика Кейтлин от хола.
Тя съзерцаваше редицата големи чаши, наредени на полицата над камината.
– Това е английски кралски порцелан от Доултън – рече Нол през рамо. – Ще ги вземем.
– Мислиш ли, че някой ще ги иска?
– Моят прекупвач ще вземе всичко – по дванадесет долара парчето. Ще ги увием във вестници. Коледните чинии от хола – също.
– Кои?
– Порцелан от Делфт33
Гранд в Холандия, прочут с фаянсовите си излелия. – Бел.пр.
[Закрыть]. Колекционерите ги събират. Между седем и петнадесет долара за по-новите и вероятно петнадесет-двадесет за по-старите.
– Господи! Америка на свободата и баналността! – възкликна Кейтлин.
– Не е необходимо да ми харесват, за да ги открадна – рече Нол.
Всъщност не знаеше какво има Кейтлин против чиниите. Той мислеше, че ще бъде хубаво, ако един ден има в дома си дълги редици от чинии с шейни и дръвчета, нарисувани върху синия порцелан. Само че тогава ще трябва да си ги купи, защото Мери никога не би позволила на стената да висят откраднати предмети.
Нол извади няколко големи платнени чувала и каза на Хейс да сложи вътре сребърните съдове и порцелановия сервиз. Сетне отиде да вземе няколко празни картонени кутии и вестници от килера. Когато се върна, Кейтлин дюдюкаше пред фигурките на бюфета. Каза й, че ще вземат и тях.
– Шегуваш се.
– Това са доста пари.
– Смили се над мен!
– Увий ги добре – заповяда й той.
Пак се върна в хола. Разположението беше старомодно – отделна баня и тоалетна. Третата стая на първия етаж беше спалня за гости, четвъртата – голяма спалня. Хората, оцелели след Голямата депресия, изглежда искаха всички удобства да са им под ръка. Нол влезе в голямата спалня, включи фенерчето и огледа наоколо.
Мебелите бяха от 40-те години. Повечето бижута от витринката на тоалетката ги нямаше. Останалите не си заслужаваха. Нол прерови чекмеджето на шкафчето и надзърна под него – добро място да залепиш пликове, пълни с пари. Нищо. Той клекна до леглото и погледна отдолу. Надигна дюшека. Възрастните жени са непредсказуеми. Пак нищо. Нол обиколи стаята, като провери всички розетки на щепселите. Човек може да си купи фалшиви розетки, зад които да скрие кутийка с ценности в стената. Но тези тук бяха истински.
На една от стените имаше вградена библиотека. Нол разгледа заглавията. Броеве на „Нешънъл Джиографик“, любовни романи с меки корици на „Арлекин“, „Рийдърс Дайджест“. Тъкмо се накани да се обърне, когато съзря „Практичен наръчник по фермерство“ на най-горната лавица.
Аха.
Измъкна книгата. Беше твърде лека за обема си.
Нол се приближи до вратата и погледна към хола. Хейс навиваше на руло килима. Кейтлин слагаше чиниите в кутия и мърмореше нещо за сантименталните боклуци.
– Тихо – изсъска Нол, после се върна в стаята и разтвори наръчника.
Страниците бяха изрязани отвътре, така че да образуват кухина, в която имаше портмоне с пачка зелени банкноти.
Нол захапа фенерчето. Сърцето му затуптя силно и бързо. Купчината пари беше дебела около два сантиметра и половина и когато ги прерови, видя, че всички са стотачки. Дръпна ципа на портмонето и го пъхна в ризата си.
Съвсем не се изненада, че намери такова съкровище. Нищо, което хората правеха с парите си, вече не беше в състояние да го изненада.
Върна се в коридора, като се опитваше да се държи естествено.
Хейс беше прибрал сребърните съдове и порцелана в кутия и бе навил килима.
– Ралф – каза той. – Килимът ни харесва. Може да е оригинален персийски. Ще го вземем, а останалото оставяме на теб, ако си съгласен. Квит ли сме?
– Предполагам – отговори Нол.
Не искаше да говори за тези неща. Искаше само бързо да излезе оттук, да се измъкне с онова, което беше прибрал. Но си каза, че не бива да бърза. Крадците никога не бягат.
– Ако наистина се окаже персийски, правите доста изгодна сделка. Колко – около две хиляди на дребно?
– Кой плаща сега на дребно? – рече Хейс.
Кейтлин се приближи с една кутия в ръка и извика:
– Добре де, опаковах чиниите, но няма да си играя с тези смотани фигурки. Боклук. Щом ти харесват толкова много, увий си ги сам и ги прибирай.
– Ще взема и английските порцеланови чаши.
– Всичко е твое, Ралф.
– Може да увиете чашите в килима.
Как само си прекарваше времето! Пазареше се с две богати хлапета.
– Аз ще го направя – рече Хейс.
– Знаете кое е ценно – каза Нол, като взе няколко вестника и започна да увива фигурките.
– Не ти ли е минавало през ума, че може да сме художници? – попита Кейтлин.
Тя беше в дневната, близо до семейните фотографии на стената. Нол не й обръщаше внимание – беше зает.
– Това е подмяна на действителността – представление. Можем да продаваме билети. Хората биха дали доста пари, за да гледат такова изпълнение.
Нещо в гласа й накара Нол да вдигне глава. Тя държеше една от снимките – черно-бяла, на момченце с велосипед. Кейтлин метна фотографията и тя полетя из стаята, като се разби в камината.
– Не прави това – каза Нол.
– Кое? Това ли?
Тя взе още един портрет и го хвърли. Той се превъртя във въздуха и се строши на отсрещната стена.
– Недей – повтори Нол.
– Я си увивай боклуците! Прави си удоволствието, а аз – моето.
– Ти си опасна – каза Хейс, като се опита думите му да прозвучат като шега, но не се получи, защото знаеше, че това е вярно.
– Точно така – потвърди Кейтлин.
И тя го знаеше.
После счупи още една фотография. Нол не помръдна. Не можеше да я понася, но полагаше усилия да стои и да гледа. Не знаеше защо изобщо му пукаше, но беше така. Кейтлин запрати още един портрет към прозореца и стъклото се разтроши на парчета. На Нол звукът му се стори силен и безкраен – експлозия от стъкълца, които летяха и дрънчаха, докато се сипеха наоколо.
– Хайде – рече Нол, напрегнат и ядосан. – Време е да тръгваме.
– Но ние едва сега започваме – възрази Хейс.
– Дори още не съм загряла – добави Кейтлин.
Нол не отговори. Той взе инструментите и двата чувала със сребро и се отправи към задната врата, като се провикна от коридора:
– Взимам микробуса. Ще ви чакам отзад. Не забравяйте порцелана ми. Щом искате килима, донесете и него.
– Не бъди такъв мухльо – рече Кейтлин. – Току-що дойдохме тук.
– Побързайте, защото иначе ще се връщате пеша.
Нол забрави, че трябва да действа тихо и тръшна вратата след себе си – толкова беше ядосан. Вбеси се още повече, че бе допуснал Кейтлин да го изкара от равновесие. Остави чувала със среброто зад високата ограда, до портата, излезе на тротоара и бързо закрачи към микробуса.
Качи се вътре и сложи парите под седалката. Това предизвика у него лека тръпка на възбуда и го развълнува. Сетне вкара микробуса зад вилата. Там нямаше никой.
Остави мотора включен. Излезе от колата и чу, че в къщата Кейтлин се смее и пищи. До оградата бяха само чувалите със среброто. Нищо друго. Нол не искаше да оставя микробуса да се вижда, но нямаше друг избор. Влезе в кухнята. Навсякъде беше разсипана храна. На пода имаше счупени буркани. Всичко беше омазано с горчица и доматен сос. По подметките му полепна брашно. Той влезе в хола и изкрещя:
– По дяволите! Какво правите?
Долови мириса на прясна боя. В следващия миг яркият цвят го заслепи. Върху бежовия килим течеше жълта боя. Стените и таванът бяха оплескани с тъмносиньо, а брокатената тапицерия на дивана и креслата – в червено. Кейтлин стоеше в средата на стаята и държеше кутия с боя, а до краката й се търкаляха четири празни.
– Пребоядисвам – осведоми го тя и хвърли кутията.
Във въздуха се изви бял водопад, които се изсипа върху пианото.
– По дяволите! – възкликна Нол.
– Аз откачих! – извика тя. – А ти, сладурче, и ти ли откачи?
– Да – отговори Хейс.
Той стоеше до нея. Отвори още една кутия с боя и я подаде.
– Тръгваме – каза Нол.
– Чакай, Ралф – рече Кейтлин и метна кутията.
По ловната сцена се разплискаха дебели петна с цвят на слонова кост и Кейтлин изписка.
Хейс запрати синята боя върху масата в трапезарията.
– Вие сте жалки – каза Нол и взе кутиите с английския порцелан и фигурките. – Изнасям това, връщам се за останалото и изчезвам оттук.
– Само да си посмял, Ралф – каза Кейтлин.
Нол вдигна кутиите и тръгна.
– Аз се махам, а вие идвайте, ако искате.
– Не се заблуждавай, Ралф – рече Хейс. – Нищо няма да правиш без нас.
Нол чу, че зад гърба му се плисна боя.
– Точно така! – изкрещя Кейтлин.
Нол сложи кутиите и торбите със среброто на задната седалка на микробуса. От къщата се чу трясък на стъкло. Нол се върна тичешком и чу още един трясък. Кейтлин бе грабнала ръжена от камината и Нол я завари да троши прозорците един по един.
– Можеш ли да го повярваш? – обърна се тя към Нол. – Точно така! – И се изсмя с главозамайващ кикот.
Сетне се приближи до пианото и удари с всичка сила по клавишите. Пианото издрънча и те се разхвърчаха.
Нол видя през строшеното стъкло на прозореца, че лампите в къщите на отсрещната страна на улицата светнаха.
Пианото отново издрънча.
Кейтлин отиде в трапезарията, Нол видя, че и в други къщи запалват лампите и тръгна към нея. Той стовари юмрук върху масата.
После замахна към вратичката на шкафа с порцелана и съдовете се разтрошиха. Всичко се изсипа като дъжд от стъкло и махагон.
– Точно така! – изкрещя тя.
Нол я хвана и я метна на рамото си.
– О, преминах ли границата? – попита тя. – Да! Знам, че го направих. Пак стана!
– Млъкни – заповяда й Нол и я понесе към вратата.
– Господи! Тръгваме ли? – попита тя.
Изглежда не усещаше, че Нол я носи. Хейс явно нямаше нищо против. И двамата мислеха, че това е някаква шега. Нол я хвана още по-здраво, за да изстиска смеха от нея.
– Пак го направих! Боже Господи!
Нол я изнесе през задната врата. В съседните къщи се появиха още светлини. Нол сложи Кейтлин на задната седалка на микробуса и каза на Хейс да седне до нея. После се качи отпред и подкара колата. Докато минаваха по улицата, от прозорците на къщите надничаха глави.
За моменти като този Нол не изчистваше мръсотията от регистрационните номера на микробуса, нито махаше крушката, която ги осветяваше. Той се насочи надолу по хълма, към Оукланд. По пътя се разминаха с патрулна полицейска кола, която бързаше в обратната посока.
