Текст книги "Диамантите на Рурк"
Автор книги: Филип Финч
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 20 (всего у книги 20 страниц)
69.
Нол погледна в кадифената кесия и видя шепа обикновени камъчета, големи колкото грахови зърна. Детска пушка и камъчета.
Трябваше да ги даде на Уелкъм. Той бе донесъл точно каквото бе обещал. Камъни. И оръжие.
И те бяха в кофата.
„Ще се погрижа за теб“, бе казал Уелкъм.
Е, направи го, помисли си Нол. Много се погрижи за мен, няма що.
– Какво ще ми донесеш? – провикна се Рурк.
Нол вдигна кадифената кесия и отговори:
– Това.
– Камъните – каза Рурк.
– Парите – напомни му Нол.
– Джералд, парите – заповяда Рурк и Джералд извади куфара от предната седалка на исузуто.
Той го показа на Рурк и го понесе към Нол.
Нол изчисли, че между него и колите има около осемдесет-деветдесет крачки. Джералд измина половината разстояние и сложи куфара на земята.
– Назад – каза Нол и размаха пластмасовата пушка.
Джералд отстъпи.
– Камъните – повтори Рурк. – Веднага.
Нол не откъсваше очи от тях, докато вървеше към куфара. Той остави кадифената кесия на асфалта и взе куфара.
Джералд се приближи и вдигна кесията. Развърза панделката и погледна вътре.
Нол наблюдаваше големите ръце на Джералд и се зачуди какво ли ще изпита, ако азиатецът впие пръсти в гърлото му. Почувства се гол и сам. Дълбоко в себе си усети хлад, мрак и безнадеждност.
Джералд продължаваше да гледа в кесията. Нол насочи пластмасовата пушка, готов да изиграе най-големия номер в живота си.
– Добре – рече Джералд през рамо на Рурк. – Всичко изглежда наред.
Наред ли? – изуми се Нол. Какво му е наред?
Джералд затвори кесията. Нол грабна куфара и тръгна към каменната стена. Не знаеше какво ще се случи в следващия миг, но каквото и да станеше, той искаше парите да бъдат у него.
Джералд завърза панделката на кесията.
Господи, да не е сляп? – зачуди се Нол. Възможно ли е? Наистина ли не разбра какво има вътре?
Рурк протегна ръце, като подкани Джералд да му хвърли кесията.
В този миг Уелкъм се изправи с пистолет в ръка и прескочи каменната стена.
– Спокойно, не се вълнувайте – рече той. – Както е казал мъдрецът, можеш да бъдеш герой или да доживееш дълбоки старини, но не и двете.
Телефонът в дома на Рурк звънеше ли звънеше. Каквото има да става, помисли си Хармън, ще става скоро.
Затвори и се обади на „Справки“.
– Искам да се обадя на един телефон в кола. Знам само името и не ми отказвай да ми съобщиш номера, защото въпросът е на живот и смърт.
От другата страна настъпи мълчание. Хармън знаеше, че служителката се колебае дали да не го отреже.
– Името – рече накрая тя.
– Рурк, запетая Евън. Искаш ли да ти го кажа буква по буква?
70.
Уелкъм излезе на светлината на фаровете и застана в средата.
Благодаря ти, стари приятелю, помисли си Нол. Щях да се оправя и сам.
– Остави долу пушката – каза му Уелкъм.
Нол се зачуди дали да не му изиграе някой номер. С детската пушка, за която Уелкъм знаеше, че е пластмасова.
Нол остави пушката до краката си.
– Парите – рече Уелкъм.
– Не – отговори Нол.
– Дай ми парите.
– Не.
Уелкъм стреля веднъж. Нещо подскочи по асфалта на една крачка от Нол. Той видя резката, която куршумът остави, и чу как рикошетът изсвири над океана.
– Ще взема този куфар – каза Уелкъм, – дори ако трябва да го изтръгна от мъртвите ти пръсти.
– Мръсно копеле – рече Нол.
Съселянинът му! Брат му, дървенякът! Землякът му от равнините!
Нол хвърли куфара на асфалта.
Уелкъм се приближи и сложи ръка на дръжката. Сетне погледна Нол право в очите. Онова, което видя в тях, го накара да се зарадва, че пушката е пластмасова. Може би разрешителните за носене на оръжие и проверките в края на краищата не бяха толкова лоша идея.
Той взе куфара и мина покрай Джералд и Рурк. Замисли се за друго – как ли се носят над половин милион долара? Как би трябвало да изглежда човек? Дали да не притисне куфара до гърдите си? Шестстотин и петдесет хиляди долара.
Сигурно трябваше да ги носи като взривното устройство – внимателно, с уважение.
Уелкъм сложи куфара в ръцете на Рурк, а той го подаде на Кейтлин.
– Застреля ли го? – попита я Рурк.
– Разбира се.
– Сама?
– Така трябваше.
– Сега сме само аз и ти.
– Да, миличък, ти и аз.
– Булевард Слоут, пред входа на зоологическата градина – каза той. – Бъди там и без номера.
– Ще бъда там – обеща тя. – Разчитай на мен.
– Вярвам ти. Сега и навеки.
Нол го гледаше, докато даваше парите на Кейтлин.
Точно тя – с моите пари, помисли си Нол.
Видя как парите изчезват. Завинаги. С нея.
Кейтлин занесе куфара в мерцедеса, тръшна вратата и зави на юг по Грейт Хайуей. Мангизите отпътуваха. Нол осъзна, че няма пари дори за такси до Санта Крус.
Джералд се приближи до исузуто и извади куфара. Не, помисли си Нол, не може да бъде. Куфарът с парите беше при Кейтлин, в мерцедеса. Този само прилича на него. Джералд го даде на Рурк, който го сложи на предната седалка в стария си форд.
– Джералд, камъните – каза Рурк, сякаш бързаше за някъде.
Джералд му даде кесията.
Рурк я сложи в колата до куфара, после седна зад волана. Уелкъм също се накани да седне.
Изведнъж Джералд го сграбчи и го измъкна от колата. Уелкъм замахна да го удари, но азиатецът го простря на замята.
Уелкъм извади пистолета си. Джералд го изби от ръката му и той полетя по асфалта.
Уелкъм скочи, за да се освободи. Джералд го хвана за глезена и го дръпна. Сетне го метна по корем, сякаш подхвърли палачинка. Заби коляното си в гърба му и го стисна за гърлото.
Опитваше се да му счупи гръбнака. Щеше да го направи като нищо.
Нол хукна към Джералд и Уелкъм с пластмасовата пушка в ръка.
– Пусни го – изкрещя той. – Пусни го или ще ти пръсна черепа.
Нол долепи двете пластмасови цеви до слепоочието на Джералд и пак каза:
– Пусни го.
Никой не помръдна.
Рурк беше в мустанга си на около стотина крачки от тях. Той погледна Джералд право в очите.
Сетне запали двигателя на колата, натисна съединителя и включи на скорост.
Мустангът профуча покрай тях толкова близо, че Нол усети раздвижения въздух и горещия дъх на ауспуха. Рурк зави рязко наляво, даде газ, излезе от паркинга и пое по Грейт Хайуей.
Джералд пусна Уелкъм, като гледаше как мустангът набира скорост надолу по склона.
Нол продължаваше да държи пластмасовата пушка до главата на Джералд.
– Какво мислиш да направиш? – попита го Уелкъм. – Да му пръснеш мозъка с детска играчка ли?
Нол свали пушката. Джералд изглежда не забеляза това. Той беше вперил поглед в мустанга.
– За нищо не става – отбеляза азиатецът.
Начинът, по който гледаше форда, недвусмислено говореше, че става дума за Рурк.
– Никога не е ставал за нищо и ще си остане такъв.
Служителката от „Справки“ работеше с клавиатурата, защото Хармън чуваше как потракват копчетата.
– Има някакъв Рурк в Марин – рече тя. – Малкото му име започва с Е.
– Той е.
Хармън затвори, сетне набра номера и чу сигнала.
71.
Съсредоточи се, помисли си Рурк. Най-важният важният урок в бойното изкуство – да си наложиш дисциплината да сведеш живота си до една-единствена задача, до съдбовното движение на ръцете и краката, да изолираш всичко останало от мисълта си.
Той караше надолу по хълма след Кейтлин. Тя вече беше стигнала до подножието, там където магистралата Грейт Хайуей ставаше права и еднообразна, зад прибоя и пясъчната ивица. Разстоянието между двете коли беше по-малко от четиристотин метра.
Рурк се опита да се съсредоточи върху червените стопове на мерцедеса.
Но му беше трудно. Камъните не му даваха покой. Искаше да ги погледне, да ги пипне.
Кейтлин продължаваше да шофира през мъглата.
Кесията беше на предната седалка, до куфара. Рурк се наведе и протегна ръка към нея, като държеше волана само с лявата. Отпусна газта и сграбчи кесията. Фордът се насочи извън шосето и Рурк трябваше бързо да завърти кормилото.
Облегна се назад. Стоповете на мерцедеса светеха неясно в мъглата. Рурк отново натисна газта и фордът се стрелна надолу по хълма.
Съсредоточи се, каза си пак той.
Кесията беше в дясната му ръка, но точно тогава мустангът навлезе в мъглата. Рурк нямаше друг избор. Той мушна кесията между краката си.
Допирът й беше приятен.
Сега и двете му ръце бяха на волана. Съсредоточи се върху пътя и започна да настига мерцедеса. Стоповете му ставаха все по-големи.
Рурк протегна дясната си ръка към радиоуправлението на задната седалка. Сложи го в скута си и го погледна. Сетне издърпа хромираната антена.
Включи захранването.
Елероните, кормилото, регулатора – в такава последователност трябваше да ги включи.
Той дръпна лостчетата едно след друго. Накрая остана червеното копче отстрани.
Сега вече настигаше бързо Кейтлин. Намираше се на по-малко от сто метра зад нея. Петдесет. Искаше да бъде наблизо, когато станеше експлозията. Представи си как мерцедесът избухва и се разпада на парчета. Зачуди се на какво ли разстояние е безопасно. Трябваше да попита Уелкъм.
Щеше да рискува.
Рурк сложи палец на червеното копче, но не го натисна. До булевард Слоут и зоологическата градина оставаха още тридесет километра. Имаше време.
Искаше да мисли за Кейтлин. Да си спомни как стоеше с насочен към него пистолет и бръщолевеше, че той ще умре. Да си представи отново как самият той се бе свил уплашен на пода като последния пъзльо, за да спаси живота си. Как тя държеше пистолета срещу него и дърдореше, че ще го застреля.
Сега тя беше в ръцете му.
Телефонът в колата му изчурулика.
Прекъснаха приятния му блян сякаш с ритник по главата. Рурк откъсна очи от стоповете пред себе си, хвърли един поглед на телефона, сетне пак се вторачи в червените светлинки.
Телефонът изчурулика отново.
Рурк се помъчи да не се разсейва. Стоповете, червеното копче, Кейтлин и мерцедеса, взривени на парчета.
Телефонът изчурулика за трети път.
Рурк се пресегна, взе слушалката и я приближи до ухото си.
Палецът му се плъзна към копчето на телефона, включи го и пак го изключи. Стори му се, че чу някакъв глас да произнася името му. Или беше само плод на въображението му.
Линията прекъсна. Рурк остави слушалката, хвана волана с две ръце и прикова поглед върху колата пред себе си, най-после съсредоточен.
Тримата на паркинга пред „Клиф Хаус“ се изправиха. Уелкъм и Джералд не откъсваха очи от отдалечаващите се в мъглата стопове на двете коли – мустанга и мерцедеса. Нол също гледаше, макар че не знаеше точно какво трябва да види.
– Едва не ме остави да се кача в колата – каза Уелкъм на Джералд, без да се обръща към него. – Помислих, че ще ме пуснеш да отпътувам.
– Стори ми се, че искаш да си там – отговори Джералд. – Човекът трябваше да ти даде седемдесет и пет хиляди.
– След това за малко не ми счупи врата – продължи Уелкъм.
– За по-правдоподобно – отговори Джералд.
И двамата се взираха в чезнещите в мъглата стопове.
Стояха така, сякаш току-що бяха свършили някаква трудна работа и Нол разбра, че по някакъв начин нещата си бяха дошли на мястото.
– Значи парите не са там – рече той.
– Правилно – отговори Уелкъм.
– Тогава какво има в моя куфар?
– Същото каквото и в другия.
– Човекът си получи онова, което искаше – добави Джералд. – Тъпкано, при това.
Кейтлин караше в мъглата.
Ти и аз, миличък. О, да!
Какво ли ще кажат полицаите, когато намерят съпруга й и съдружника му мъртви? Хейс – на плажа, а Рурк – на булевард Слоут. Убити с един и същи пистолет.
Сигурно щяха да си помислят много неща, но нямаше да имат доказателства.
Както и да е, това не беше толкова важно. Преди две нощи тя бе разбрала, че само с мислене не става. Накрая животът ти минава така. Понякога се налагаше да действаш, да направиш нещо. Да последваш инстинкта си, който да те отведе до крайностите. В бездната, ако пътят е натам.
Пък после ще му мислиш.
Кейтлин щеше да спре пред зоологическата градина и да отвори прозореца на колата. Рурк щеше да се приближи до мерцедеса й, за да си поиска парите. Щеше да се наведе към нея, да попита за куфара.
А пистолетът щеше да бъде в скута й.
Уелкъм видя как двете коли навлязоха в мъглата. Първо мерцедесът, после мустангът. Рурк настигна Кейтлин.
Стоповете се мержелееха долу по пътя. Те бяха единствените светлинни на Грейт Хайуей. Сега вече щеше да се случи, помисли си Уелкъм. Всеки момент Рурк сигурно е извадил радиоуправлението. Щеше да щракне трите лостчета, сетне да натисне червеното копче и край.
Колите се отдалечаваха. След няколко минути мъглата щеше да ги погълне изцяло.
Вляво се появиха два фара, които се приближиха. Фордът на Грейс.
Мислите на Уелкъм отново се насочиха към радиоуправлението. Сигурно го е направил както трябва. Е, едното от устройствата можеше да не се задейства, но не и двете.
Рурк явно бе променил решението си.
Грейс спря до тримата на паркинга. Четирите червени светлинки долу на магистралата съвсем избледняха.
– Идваш ли? – попита Грейс.
– Да – отговори Уелкъм.
Неясните червени стопове изчезнаха в нощта.
– Да ме вземат дяволите – рече Уелкъм и се обърна към Грейс.
Тъкмо я погледна, когато двете коли долу се взривиха. Звукът достигна до него като един-единствен тътен. Уелкъм се взря в Грейт Хайуей и видя две ясно очертани огнени кълба, два далечни пъкъла, които горяха в мъглата.
72.
Джералд караше през Мил Вали, сетне пое по магистрала 1. Уелкъм седеше до него в исузуто. Минаха покрай плажа, откъдето пътят започваше да се изкачва до високите скали – прави и голи като стени на затвор. На някои от завоите имаше стоманен парапет, но през повечето време виждаха само шосето, малки тревни пространства или голата земя, сетне къс синьо-зелено небе, зейнало над водата.
Джералд стигна до една застлана с чакъл отбивка от страната на океана. Спря там и слезе от колата. Приближи се до края на скалата. Океанът беше далече долу. Белите гребени на вълните образуваха тънка къдрава ивица в подножието на скалите, където се разбиваше прибоят. Плисъкът им достигаше до него по-скоро като съскане, което ту се усилваше, ту стихваше.
– Оттук – рече Уелкъм.
Джералд извади голяма картонена кутия от задната седалка на исузуто и я занесе до ръба на скалата.
Вътре имаше двадесет-тридесет топки, големи колкото ябълки, от нещо като тесто. Уелкъм бръкна в кутията и извади една. Направи крачка назад, после пак напред и хвърли топката. Тя сякаш се задържа за миг във въздуха, сетне започна да пада към океана. Водата се набразди и я погълна.
Джералд също взе една от топките и я запрати към хоризонта на запад. Тя се скри от погледа им, преди да започне да пада, и Уелкъм хвърли още една.
Отначало изпита странно чувство. Подобно на пистолета магнум, пластичният експлозив беше нещо, което човек мислеше, че му се полага, но не може да си вземе обратно, след като се раздели с него. Иска ти се да запазиш поне един-два килограма, защото никога не знаеш кога би могъл да ти послужи.
Но Уелкъм съзнаваше, че в живота идва време, когато трябва да се откажеш от удоволствията и да продължиш по-нататък.
Щом стигнаха почти до дъното на кутията, двамата започнаха да мятат топките бързо, като хвърляха една и мигновено взимаха друга. Във въздуха имаше седем-осем наведнъж – някои още описваха дъга нагоре, други падаха. Накрая в кутията не остана нищо.
– Има ли кабелна телевизия в Оклахома? – попита Рой.
– Не, там има само ферми – отговори Мери. – На сто километра от Тулса дори не се хваща местна телевизия, ако времето е лошо.
Бяха се върнали в къщата в Сан Пабло и Мери опаковаше съдовете и приборите от кухнята. Нол влезе, като буташе ръчна количка.
– По дяволите кабелната телевизия, ще си купим чиния – рече той.
– Каква чиния? – попита Рой.
– Сателитна антена. С нея ще приемаме всички програми, дори новините от Москва, ако искаш.
– Страхотно – отговори Рой.
Нол изкара количката навън. Закара я до закаченото за микробуса ремарке, разтовари кашоните и пак се върна в къщата.
Точно в този миг навън се чуха три изсвирвания с клаксон.
– Това са те – каза Нол.
– Върви – рече Мери. – Аз ще довърша.
– Ти приготви кашоните, а аз ще ги натоваря, щом се върна.
– Аз ще ги натоваря. Когато се върнеш, ще бъдем готови да тръгнем.
– Сигурна ли си?
– Да.
– И аз.
Нол целуна Мери и Рой и добави:
– Няма да се бавя.
– Съни – попита Мери. – Наистина ли искаш да купуваш сателитна антена?
– Защо? Имаш нещо против ли?
– И без това прекалено много гледаме телевизия. Мислех си, че след като нямаме кабелна телевизия, няма да прекарваме толкова много време пред екрана. И ще заживеем по друг начин.
Нол се приближи до нея. Долепи длани до бузите й, погледна я в очите и нежно потърка веждите й. Без да бърза. Целуна я, прегърна я, сетне пак я целуна.
– О, това със сигурност ще стане – каза той. – Наистина ще заживеем по друг начин.
– Кога си бил за последен път на остров Самоа? – попита Уелкъм.
Той седеше до Джералд в исузуто. Чакаха Нол.
– Когато навърших осемнадесет години – отговори Джералд. – Върнахме се за Коледа.
– Хубаво ли е там?
– Не е хубаво. Там е приказно.
– И аз така предполагам.
– Искаш ли да отидеш на Самоа?
– Мислил съм да поживея на някой остров.
– Хубава идея.
– Да седя на плажа, да гледам вълните, да размишлявам за живота. Да си мисля къде ще отида после.
– Ще ти хареса. Постой няколко седмици на спокойствие.
– Всъщност имам предвид осем-девет месеца.
Джералд се замисли, сетне попита:
– Ще седиш сам на плажа осем-девет месеца?
– Не – отговори Уелкъм. – Няма да съм сам.
Значи ще бъде с онази лисица, помисли си Джералд.
Осем-девет месеца на плажа като по филмите. Господи!
– В такъв случай – рече той – наистина ще се забавляваш.
Нол се появи на прага на къщата и тръгна към тях. Уелкъм му отвори да седне на задната седалка. Джералд подкара на изток, към градчето Уолнът Крийк.
Той свърна в паркинга пред банка „Крокър“. Хубава банка в предградията, голям паркинг, много места. Джералд спря до един нов бял линкълн континентал, зад чийто волан седеше Анди Попс. В скута му имаше дипломатическо куфарче.
Всички излязоха и застанаха на слънчевата светлина. Анди Попс държеше куфарчето.
– Ето ни отново – каза Уелкъм.
– Да не би да ви става скучно? – попита Анди Попс.
– Напротив – отговори Уелкъм.
Да се отърват от скъпоценните камъни не представляваше проблем на теория. Анди Попс щеше да ги купи. Само че искаше сделката да се състои извън склада, пък и Нол, Уелкъм и Джералд отказаха да влязат в негова територия с камъните и без никаква гаранция.
На Джералд му бе хрумнала една идея, докато гледаше Рурк в банката в Томалес. Стаичката със сейфове беше неутрална територия. Там имаше банкови служители, охрана, клиенти и камери. За още по-сигурно, тримата разделиха камъните на шест пакетчета, които трябваше да продадат в шест поредни дни. Пакетчетата се съхраняваха в различни банки, а Анди Попс имаше сметки във всяка от тях.
Днес беше последният ден.
Влязоха в банката заедно. Помощник-управителката ги заведе в стаичката със сейфовете. Нол й даде ключа, измъкна кутията и я притисна до гърдите си. В помещението имаше само едно гише и два стола и четиримата изпълниха останалото пространство. Нол седна на единия стол, а Анди Попс – на другия.
Анди отвори куфарчето и извади везната, лупата и пинцетите си. Нол измъкна кесията от кутията.
Изсипа скъпоценните камъни в шепата си, после внимателно ги струпа на купчинка върху гишето.
Анди Попс взе един диамант с пинцетата. Задържа го под лупата и го пусна върху везната. Малко повече от карат и половина.
Той имаше и джобен калкулатор. Изчисли стойността на диаманта и го пусна в кесията.
Те знаеха, че сделката е изключително изгодна за Анди, но и сумата на екранчето на калкулатора непрекъснато нарастваше.
Провериха всеки скъпоценен камък по този начин. В продължение на шест дни преброиха над триста. Беше им необходим повече от час, за да ги измерят.
Последният камък беше изумруд, голям колкото палец.
Анди изчисли стойността му и вдигна калкулатора да видят цифрата.
– Съвсем честно – отбеляза Нол.
Анди Попс взе своя ключ, намери помощничката и се върна с отворената си кутия. Вътре имаше пачки банкноти. Той ги разпредели на купчини по петдесет, сто и двадесет.
Нол наблюдаваше парите. Купчинките растяха, а пръстите на Анди отброяваха банкнота след банкнота. Нол не откъсваше поглед от тях. Човек не може да свикне с толкова мангизи за седмица-две, помисли си той. А може би и никога – след като цял живот не си имал достатъчно.
Анди Попс нареди последните няколко банкноти и попита:
– Искате ли да ги преброите?
– Вие? – обърна се Нол към Джералд и Уелкъм.
– Не – отговори Уелкъм.
– Точно са – каза Джералд.
Те знаеха. И те бяха наблюдавали.
Нол веднага започна да събира пачките, като ги стягаше с ластик и ги слагаше в металното чекмедже на сейфа. Анди Попс пусна кесията в своята кутия и я изнесе от стаята. Когато след няколко секунди се върна, ръцете му бяха празни, а скъпоценните камъни – заключени.
Нол прибираше втората дебела купчина банкноти.
– Доста пари – отбеляза Анди Попс.
– Добра работа за един ден – съгласи се Джералд.
– За една седмица сигурно сте натрупали над седемстотин хиляди.
– Седемстотин и осемдесет хиляди и триста.
– Внимавайте – предупреди ги Анди. – Толкова много пари могат да скочат и да ви ухапят.
– Как така? – учуди се Нол, без да вдига глава.
– Парите размътват мозъка – обясни Анди Попс. – Те не обичат да седят кротко. Искат да излязат и да правят разни неща, и човек се принуждава да им позволи да протегнат крака. Но това е все едно да се опиташ да сложиш каишка на лъв и да отидеш на разходка. Трябва да си силен. Да знаеш накъде те тегли лъвът. Може дори да те схруска. Виждал съм такива случаи.
Сега вече Нол вдигна глава и погледна Уелкъм. Мърл беше спокоен и щастлив. Но стоеше и нащрек, изправен и готов. Уелкъм беше винаги готов. Нол хвърли едно око и на Джералд – як, непоклатим и невъзмутим.
Уелкъм се ухили. На лицето на Джералд също разцъфтя усмивка. Радостна светлина, която сияеше отвътре и си пробиваше път навън, веселие, което той искаше да сдържи – иначе щеше да се разсмее на глас.
Анди Попс изглеждаше озадачен. Опитваше се да разбере шегата.
– Знаеш ли какво? – каза Нол. – На твое място не бих се притеснявал за това.
