Текст книги "Диамантите на Рурк"
Автор книги: Филип Финч
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 20 страниц)
– Друсаш ли се? – попита Нол, когато свиха по магистралата.
– Какво? С наркотици ли? – попита на свой ред Кейтлин.
Вече се беше успокоила. Двамата с Хари събличаха анцузите.
– Разбира се, че не – отговори тя.
– Защото е адски тъпо, ако го правиш. Да се друсаш преди работа.
– Приличаме ли ти на наркомани? – попита Хейс.
– Държите се като такива.
– Ние само се опияняваме от престъпленията – рече Хейс. – Не се отчайвай.
– Наистина съжаляваме за това, което се случи – извини се Кейтлин, – но в онази вила имаше нещо, което веднага намразих. Тя беше гадна, разбираш ли? Нямам нищо против старомодното. Малко ретро – бих го преживяла. Но сантименталното – в никакъв случай! Направо ме подстрекава към действие. И нека да бъдем реалисти, Ралф. Какъв смисъл има да сме престъпници, ако се държим прилично?
– Така е – съгласи се Хейс. – Да играем по правилата, докато гепим джунджуриите на някаква си бабичка! Каква тъпотия!
– Онова сребро – добави Кейтлин. – Несъмнено беше сватбен подарък. Ти си падаш малко лицемер, а Ралф?
Нол спря до парка и каза:
– Трябваше да ви оставя там горе.
– И да се простиш с най-добрата сделка, която си сключвал в живота си? – попита Хейс.
– Ченгетата щяха да ви намерят.
– Ралф, ти никога не би направил това – каза Хейс. – Нали знаеш, че ако ни хванат, ще те изпеем за десет секунди? Това трябва да ти е ясно.
– Ако аз вляза в пандиза, и вие ще ме последвате.
Те стъпиха на тротоара.
– Не мисля така – каза Хейс. – Погледни ни, Ралф. Искам да ни погледнеш.
Нол се обърна към тях. Цялата им екипировка на десантчици беше прибрана в чантите. Хейс отново беше с обувките си от чортова кожа от Гучи и коженото яке. Кейт пак бе облякла копринената си риза, ботушите от крокодилска кожа и джинсите от сто долара. Бяха същите самодоволни хлапета със склонност към пакости.
– Приличаме ли ти на хора, които могат да отидат в затвора? – попита Хейс. – Мисля, че не. Не сме такива. Хора като нас не отиват зад решетките. Те се измъкват безнаказано.
Двамата гледаха, докато Нол свиваше по Гранд. Сетне отидоха до пресечката, където беше паркирано беемвето им и се качиха в него. Хейс пъхна ключа в таблото, но не включи двигателя.
Очакваше нещо – благодарности, ентусиазъм, радост.
Кейтлин седеше неподвижно.
– Каква нощ, а? – каза той.
– Имаме много път до дома – отговори Кейтлин.
Нол свърна по пресечката. Направи три десния завоя и се върна на авеню Гранд. Спря и видя Хейс и Кейтлин да се качват в беемвето.
Зачака. Светофарът светна зелено и беемвето потегли. Нол пое след него.
Хейс караше прекалено бързо и това изнерви Нол. Страхуваше се да не го спрат за превишена скорост и някой полицай можеше да освети с фенерчето си откраднатите вещи в микробуса.
Нол не знаеше кога би му се удала по-добра възможност да узнае нещо повече за Хейс и Кейтлин.
Проследи ги до източната част на залива. Нямаше голямо движение и той остана на неколкостотин метра, без да ги изпуска от очи. Не се притесняваше, че може да го забележат. Не бяха такива. Никога не се бяха опарвали. Много е опасно, когато животът е благосклонен към теб. Това те прави прекалено самонадеян и тъп – една гадна комбинация.
Беемвето се заизкачва към Тибурон. Свиха наляво на кръстовището. Пътят минаваше покрай устието на една река: През клоните на евкалиптовите дървета Нол видя остров Ейнджъл, а отвъд него – залива и светлините на Сан Франциско. На около километър и половина от Тибурон беемвето сви наляво и пое по една улица, която се виеше нагоре по стръмния склон и следваше поредица от остри завои.
Нол продължи да кара след тях. От време на време ги виждаше на зигзагите пред себе си.
Забеляза, че изкачването по хълма е като катерене по купчина пари. На всеки един-два завоя можеше да прибави по стотина хиляди долара към цените на къщите. Колкото по-нагоре отиваше, къщите ставаха по-големи, по-хубави, по-скъпи и отдалечени една от друга.
Близо до хребета Нол започна да се чуди дали онези двамата не са го забелязали. Според знаците пътят свършваше на върха на възвишението. Може би го водеха към задънена улица, за да се посмеят за негова сметка и да му напомнят кой е по-умният.
Беемвето се шмугна в една алея за коли. Нол веднага спря и угаси фаровете и мотора.
Беемвето се скри от погледа му. Следователно и те не виждаха микробуса. Нол излезе навън и тръгна по пътя. Стигна почти до хребета. Никакви къщи не се виждаха, само хълмисти ливади и по някой дъб тук-там.
Нол изкачи още един завой и видя беемвето в алеята пред една къща, редом до един мерцедес, лендроувър и шевролет с гюрук. Хейс и Кейтлин се изкачваха по каменните стъпала на осмоъгълната постройка, кацнала на самия връх на хълма. Спряха пред външната врата. Хейс извади ключовете, отвори и двамата влязоха вътре.
Запалиха лампите. Къщата беше разположена на около хиляда и петстотин квадратни метра. А може би и на повече, защото някои от по-ниските нива бяха скрити в източната страна на склона.
Сградата беше солидна. Гредите от червено дърво под стрехите бяха широки колкото подпори на железопътен мост. Къщата сякаш беше вкоренена във възвишението. Да я преместиш, би означавало да повдигнеш цяла планина.
Нол се качи отново в микробуса и се върна надолу по хълма. Пред очите му още беше онази осмоъгълна къща на хребета, като боен кораб, порещ Океана. Същевременно си представяше Хейс и Кейтлин в хола на вилата в Пиемонт, сред разплисканата боя и летящите парчета стъкло.
Трудно му беше да проумее всичко това. Нол знаеше, че животът поднася всякакви изненади и е несправедлив, но това вече беше прекалено.
Хора като тях. С такава къща.
9.
Кейтлин мълча, докато се прибираха у дома. Не пророни нито дума, докато се приготвяха за лягане. Тя можеше да те побърка с бъбренето си, но според Хейс мълчанието й беше по-лошо.
Легнаха й загасиха лампата.
– Съжалявам, че не се забавлява – рече Хейс.
– Напротив.
– Имам предвид неприятностите. Не ти хареса.
– Прекарах добре. Оплаквам ли се? Не.
– Аз прекарах добре – каза той.
– Би трябвало – отговори тя.
В крайбрежния град Кармел те за пръв път вкусиха от върховната наслада на престъплението. Може би стана случайно.
Една неделя, на път за дома, те решиха да вечерят в един японски ресторант на улица „Сан Карлос“ в Кармел. Пиха саке. Щом се приготвиха да тръгват, Хейс остави сметката на Кейтлин и отиде до тоалетната. Когато излезе от ресторанта, Кейтлин го чакаше на тротоара.
– Колко беше сметката?
– Нали ти я дадох?
– Глупости, ти я взе.
– Не съм. Оставих я на масата.
– Не си.
– На масата е, Кейтлин.
– Дали не я забравих? О, Господи! Ами, да, забравих я.
Тя се преструваше, сякаш наистина бе забравила сметката. Хейс се обърна да се върне в ресторанта, но тя го хвана за ръката и каза:
– Недей.
– Трябва да платя сметката.
– Защо?
– Това са осемдесет и четири долара.
– Да.
– Мисля, че можем да си позволим да ги платим.
– Знам, но дали искаме?
В този миг Хейс започна да се чуди дали Кейтлин действително е забравила да плати. Не беше сигурен, но и не си направи труда да попита.
– Може би трябва да изчезваме – предложи тя.
Тръгнаха по тротоара. Колата им беше паркирана на следващата пряка. Нощта беше хладна и мъглата се виеше в краката им. Хейс очакваше, че управителят на ресторанта ще се втурне подире им, заплашително размахал сметката. Кейтлин каза на Хейс да върви, да не бяга. Чувстваха се добре – погълнати от мъглата, със съзнанието за това, което бяха сторили.
В колата Кейтлин го прегърна и го притисна до себе си.
– По дяволите – рече Хейс. – Направихме го.
Поемаше дълбоко хладния и влажен въздух, ухаещ на борове и морска сол. Хейс не си спомняше кога за последен път бе вкусвал въздуха, който дишаше.
– Изплаши ли се? – попита Кейтлин. – Мен не ме беше страх. Страхотно преживяване. Сякаш душата ти излиза от тялото.
Не разговаряха много, докато пътуваха за дома си. Но Хейс знаеше, че пак ще избягат от някой ресторант, без да платят. Така и стана. Два пъти за две нощи, в различни ресторанти.
Оказа се лесно. Хората ги харесваха. Никой не предполагаше, че ще откраднат нещо.
Но изведнъж им писна, именно защото беше лесно.
Нямаше ли риск, нямаше и удовлетворение.
Същата вечер Кейтлин влезе в един магазин за алкохол, пъхна бутилка каберне от 1968 г. под мантото си и излезе. В колата развълнувано каза на Хейс, че това вече е нещо възбуждащо. Беше въодушевена и черпеше енергията си от озона във въздуха.
Известно време крадяха от магазините. Имаше риск. Можеше да ти се случи нещо, когато излезеш от магазина с бутилка вино от двеста и двадесет долара, без да си платил, или със сребърни свещници, или с древен индиански идол с дърворезба.
Това продължи няколко седмици. Накрая вълнуващата тръпка постепенно се износваше и отслабваше. Кейтлин стана раздразнителна като котка, тръгнала на лов. Хейс се чудеше какво ще последва.
Бяха на вечеря в Сан Франциско с делови партньори, когато се поведе разговор за кражби с взлом. Две от жените бяха заварили домовете си разбити и обрани.
Имаш чувството, че са те изнасилили, както се изрази една от жените. Да знаещ, че някакъв идиот е нахлул в дома ти и е ровил в гардероба ти.
Кейтлин слушаше мълчалива и замислена. Приличаше на Джокондата. Сякаш си спомняше за някое приятно сексуално преживяване. И Хейс разбра какво ще последва.
Върнаха се у дома и преди тя да спомене нещо, той каза:
– Искам да знаеш – трябва да разбереш, че кражбата с взлом не е някакво дребно престъпление. Хората отиват в затвора заради такова нещо. Сериозно е. Могат да те застрелят или да те ухапе куче. Опасно е.
– Ако се опитваш да кажеш, че е непривлекателно, не си намерил правилния подход.
Хейс бързо смени тактиката и рече:
– Това се прави по специфичен начин, за който не знаем нищо. Ето, това се опитвам да ти кажа.
– Като занаят е. Има майстори, наемници и чираци.
– Точно така. Пък и нали те познавам – заемеш ли се с нещо, няма да искаш да грешиш като някой невеж смотаняк.
– Тъкмо за това мислех.
– Добре.
– Ще намерим професионалист. Ще станем чираци на наемник.
– Да тръгнем ей така и да намерим някой? Това ли си намислила? Бъди сериозна. Престъпниците не подават заявления за работа.
– Така ли мислиш?
ЕвХаТек имаше около шестстотин служители, заети с преките продажби, поръчките по пощата и търговията на дребно. В отдел „Кадри“ в главното управление в Сан Рафаел всяко тримесечие се получаваха над хиляда заявления за работа. Кейтлин накара Хейс да прегледа всички, подадени през последните шест месеца.
Той не вярваше, че ще се намери толкова тъп кандидат за работа, че да признае, че има присъда. Оказа се обаче, че има такъв. Ралф Артис Нол от Сан Пабло, който търсеше работа като монтьор или пазач. Имаше, една присъда за неприлично държание и две – за углавни престъпления – притежаване на откраднати вещи и обир с взлом.
През последните няколко месеца компанията използваше рекламни диплянки, за да увеличи продажбата на бразилски кожени чанти. Черните, с делови вид, вървяха добре. Но бежовите, сините и червените, които се използваха за курорт и ваканции, залежаваха в складовете. Хейс измисли примамка – купиш ли си комплект чанти, добиваш право да отидеш на почивка. Кандидатите се определяха чрез жребий по номерата на застрахователните полици. Сега вече и бежовите, и червените и сините чанти започнаха да се продават.
Тази инициатива струваше на компанията само няколко долара на полица. За да я получи, клиентът трябваше да попълни формуляр, в който вписваше датата на пътуването. Компанията изпращаше награди само на неколцина, но всички формуляри минаваха през главното управление в Сан Рафаел. С едно докосване до клавиатурата на компютъра Хейс можеше да види имената, адресите и телефонните номера на притежателите на полици, които щяха да заминат на почивка. Можеше да избира най-скъпите квартали.
Схемата не можеше да бъде разкрита, защото обхващаше най-различни райони от града и околността. Хората бяха само обикновени пътници. Единственото общо между тях беше запазената марка на производителя на пътническите им чанти.
Гаранцията не беше сто процента. Хората променяха плановете си, без да се обадят. Напълно подходяща работа за безработен бивш затворник като Нол.
– Какво искаш? – попита Хейс. – Това е най-вълнуващото, което мога да направя.
– Щом настояваш да знаеш истината, ще ти я кажа. Тази работа вече не ме шашва. Всичко се изтърква с течение на времето.
– Стори ми се, че се забавляваш.
– Така ли? Съжалявам – правех го насила. Покрещях малко, счупих няколко неща. Но не се получи.
Хейс лежеше в тъмното и се опитваше да разбере какво означава това.
– По дяволите – рече той. – И какво ще правим сега?
– Не знам – отговори Кейтлин малко по-бодро – Предполагам, че трябва да използваме въображението си.
10.
Нол паркира микробуса пред дома си и изключи двигателя. Сетне извади стотачките изпод седалката си.
Започна да ги брои. Бавно. Приятно му беше да прелиства тези красиви банкноти.
Стигна до петдесет, а беше още в началото.
На сто имаше още много да брои.
Сто и петдесет. Продължаваше да брои.
Към края на пачката вече можеше да отгатне колко ще бъдат стотачките. 198. 199. 200. В ръцете си държеше двадесет хиляди долара.
Прииска му се да събуди Мери, да хвърли парите във въздуха, да я засипе с дъжд от банкноти. Но я остави да спи.
Тя пазеше един буркан в кухнята, където Нол слагаше спечеленото. От години правеха така. Мери никога не питаше какво има в буркана или как е попаднало там. Имаше ли вътре пари, тя ги използваше. Така се справяше с плодовете на престъпността. И така Нол пускаше в обращение тези плодове.
Само че този път сумата беше голяма. Ако Мери бръкнеше в буркана и извадеше пълна шепа стотачки, можеше да изпадне в шок.
Нол не спомена нищо по време на закуската. Задържа парите в джоба си. Каза й, че ще му трябва микробусът и тримата се качиха в него. Тя не погледна към купчината вещи отзад. След като Мери слезе, Нол закара среброто и останалото на Анди Попс и получи две хиляди и седемстотин долара. Пак в стотачки.
Сега вече пачката стана подозрително дебела. Щом веднъж стигнеше до определен размер – до критичната маса – човек трябваше да се справи с нея. Нол знаеше, че ще направи нещо екстравагантно, дори малко глупаво, но нямаше значение. Имаше граница. Плащаха си редовно сметките, Мери спестяваше пари в банката. Той можеше да направи нещо безразсъдно и то нямаше да навреди никому. Нямаше дори да го усетят.
Нол излезе на магистралата и се отправи на север. Между Сан Пабло и Бъркли имаше най-малко десетина магазина на открито за използвани коли.
– Трябва ни автомобил – рече Нол.
– Ами микробусът? – попита Рой.
– Ще го запазим.
– Добре.
Нол минаваше бавно покрай всеки паркинг. Редица след редица от лъскави хромирани коли. Господи!
Спря и излезе от микробуса. Рой също слезе и го погледна, без да каже нищо – знаеше какво означава погледа в очите на баща му. В края на паркинга имаше един син шевролет камаро. Нол започна да го оглежда. Гумите бяха запазени. Не беше ръждясал отдолу. Километражът показваше, че е на 78 554 километра, но едва ли можеше да му се вярва.
Нол седеше на предната седалка на шевролета, когато продавачът се приближи към колата. Тип на средна възраст, с изпъкнало под ризата шкембе. Говореше носово. Наведе се през прозореца и рече:
– Наистина е съзтезателна.
– Да – отговори Нол. – Така пише на бележката под чистачката. От коя година е – 1977 или ’78?
– От ’77 е. Колекционерите ги купуват.
– Ами ако това ме разубеди?
– Все ще измислим нещо.
– Как се казваш? – попита Нол.
– Наричай ме Ед.
Беше му ясен. Веднага долови акцента. Знаеше как да говори с такива като Ед.
– Ед, аз съм Съни. Слушай какво ще ти кажа. Ще се разберем много по-добре, ако не се опитваш да ме прецакаш? Знам, че колата има определена цена. Защо не ми кажеш колко искаш за нея и да започнем оттам?
Ед отстъпи назад и огледа шевролета от край до край, като че ли го виждаше за пръв път.
– Мисля, че мога да пусна това сладурче за три хиляди и половина.
– Не е ли малко солено?
– Ще видиш, че си струва, когато я покараш.
Ед даде на Нол ключовете и седна до него, а Рой се настани отзад. Нол превъртя ключа и двигателят запали от първия път. Приятно бръмчене. Вървеше добре.
– Спирачките са малко кофти – отбеляза Нол, когато спряха на светофара.
– Ще ти намеря монтьор. Няма да се набуташ много.
– Ще ги оправя сам и ще съм на далавера.
– Поправяш коли, а? – заинтересува се Ед.
– Всичко поправям.
Нол върна шевролета на паркинга и провери компресията в цилиндрите. Носеше си измервателен уред – беше се подготвил. Компресията беше нормална. Успя да свали цената на три хиляди. Отидоха в офиса, който се помещаваше в една къща. Нол плати в брой и започна да попълва формулярите.
– Сигурно си от Оклахома – подхвърли Ед, докато Нол пишеше.
– Ти също.
– Роден съм в Окмалги. А ти?
– Аз съм от едно градче на име Лийнапа, близо до границата с Канзас – отговори Нол. – Родом съм от Сапулпа, но се преместихме, когато бях малък. Отдавна ли се махна оттам?
– Вече двайсет и три години.
– Аз – от четиринайсет. Понякога ми се струва, че са сто и четиринайсет.
– Напълно те разбирам. Не съм ял свястно печено пиле, откакто дойдох тук. Но това място ме привлича. Поживееш ли тук някоя друга година, ставаш част от местните.
Нол попълни и последния формуляр, подписа се на всичките и ги подаде на Ед.
– Природата тук е хубава – продължи продавачът.
– Може да бъде – ако повали малко.
– Мислил ли си да се връщаш в Оклахома?
– Не.
– Аз пък мисля – каза Ед. – Всеки ден.
Нол остави микробуса на тротоара пред магазина. Щеше да го прибере по-късно. Седнаха в шевролета, закопча колана на Рой и потеглиха за вкъщи. Нол се чувстваше малко потиснат. Не беше нормално – би трябвало да е в повишено настроение. Нова кола. Шевролет камаро Z-28. Но нещо го измъчваше и той знаеше какво е то. Ед. Тъгуващият по родното място Ед му развали настроението.
Спря на светофара, изчака да светне зелената светлина и натисна педала на газта. Гумите изсвириха, сетне отново запяха, докато сменяше скоростите.
Е, така беше по-добре. Почувства се пак на осемнадесет години.
– Наистина е съзтезателна – каза Нол.
– Тъй вярно, сър – отговори Рой, като се държеше за седалката.
– Хвърчи като стрела.
– Тъй вярно.
– Майка ти ще се шашне.
– Точно така.
Областният съвет на Марин се намираше в Сан Рафаел. Рой люлееше крака на една пейка, а Нол търсеше адреса на една карта на Тибурон. На хребета на хълма. В края на шосето.
Къщата беше оценена на един милион и двеста хиляди долара. Името, фигуриращо в списъка за данъците, беше Хейс Тилтън Тийл. Съсобственичка – Кейтлин Хеймс.
Нол се вгледа в имената и си спомни за разплисканата боя, счупените прозорци и налудничавия смях.
До пейката, на която седеше Рой, имаше телефон с указател. Нол го прелисти. Готово! И двамата ги имаше там. На един и същ, телефонен номер – 771.
Можеше да пусне четвърт долар, да набере номера и да им се обади. Познай кой е!
Но се отказа от идеята. Какво щеше да спечели от тази си прищявка? Само щеше да си навлече неприятности. Достатъчно му беше, че разбра някои неща за тях. Тъпият оклахомец не беше толкова загубен, в края на краищата. Нол не знаеше кога и как, но беше сигурен, че може да се представи много по-добре.
11.
Пътуваха за Лодай и неокосменият Хармън разказваше на Джералд за кариерата си като звезда в порно филми. Не игрални, а само десетминутни сценки. Двеста долара за нещо, което и без това можеш да направиш безплатно.
– Ако искаш да участваш, мога да те уредя – предложи той на Джералд. – Ти имаш хубаво тяло.
Джералд се зачуди дали това не е покана да се хвърлят в леглото. Сигурно ставаше дума за филми само с мъже.
– С момчета или с момичета? – попита той.
Пътуваха с колата на Хармън. Изведнъж Джералд установи, че двамата са съвсем близо, притиснати един до друг.
– Понякога има и момичета – отговори Хармън. – Но през повечето време си соло. Самозадоволяваш се. Педалите си падат по това – да гледат как един добре сложен мъж лъска бастуна. Хич не ми пука. Нали си плащам наема.
– Аз нямам проблеми с наема – каза Джералд.
Този път Рурк им беше възложил задача да вземат нещо. Джералд и Хармън трябваше да се срещнат с някакъв си Бугър на паркинга пред щанда за зеленчуци на шосе номер-12, на около пет километра от Лодай. Това беше далеч от Крайбрежието, навътре в долината.
Мистър Рурк им каза да вземат от Бугър хартиено пликче, съдържащо деветдесет и пет хиляди долара.
Изпълняваха най-малко по една такава поръчка месечно, откакто Джералд започна да работи за Рурк. Хармън каза, че Бугър бил моторист. Дърдореше най-различни щуротии, които Джералд не си правеше труда да слуша, но за това му повярва. Оказа се, че Бугър наистина е моторист, само че облечен като нормален човек. Но Джералд умееше да разпознава боклуците. Човек можеше да го свали от мотоциклета му, да му махне кожените дрехи, дори да го изкъпе и подстриже, но нямаше отърване от онези криви крака, счупения нос и белега на челюстта, а преди всичко – от онези очи като на Марли Мансън44
Един от прословутите убийци на бременната актриса Шарън Тейт и четирима нейни гости в имението й в Бевърли Хилс през 1969 г. – Бел.пр.
[Закрыть] – ледени като мрамор.
Според Джералд Бугър беше или мотоциклетист, или ездач в родео със сериозен опит с LSD55
Опиат, който предизвиква халюцинации. – Бел.пр.
[Закрыть] – каквото си избереш.
Караваната на Бугър се намираше на прашния паркинг зад щанда със зеленчуци. Той седеше вътре. Седалката му беше дръпната назад, а ботушите – вдигнати на таблото. Прозорците бяха затворени. На покрива жужеше климатична инсталация.
Хармън спря до него. На караваната имаше рисунка, изобразяваща залезслънце над високо скалисто плато и индианец с наведена глава и увиснало копие, яхнал уморено пони.
Джералд излезе от колата и почука на стъклото на караваната. Бугър се обърна, отвори прозореца и му подаде три хартиени пликчета.
– Ето ти царевицата, доматите и марулите – рече той.
Джералд отвори кесиите една по една. Царевица. Домати. Парите.
– Искаш ли да ги преброя в колата? – попита Джералд. – Или предпочиташ да гледаш, докато го правя?
– Искам да се прибера вкъщи, по дяволите.
Бугър беше облечен с китайско кимоно и червен найлонов дъждобран. Държеше кутия бира в ръка. Отдалече можеше да мине за заводски работник или пътен строител.
– Веднага щом преброя парите – отговори Джералд.
Хармън вече беше излязъл от колата и Джералд му подаде двете книжни кесии.
– О, я стига. Не ти вярвам.
– В колата или искаш да гледаш?
– Отивам си.
– Представи си, че си тръгнеш, а парите се окажат по-малко. Никак няма да е добре за теб.
– Не спори с него – обърна се Хармън към Бугър. – Вече би трябвало да го познаваш добре. Само те дразни.
– Може да ги преброя и тук – каза Джералд и Бугър отключи вратата на караваната.
– Има сок от череши – каза Хармън. – Искаш ли?
– Звучи добре – отговори Джералд и се качи в караваната.
На пода имаше дълга синя черга, малък вграден хладилник, видео и телевизор. На прозорците – щори. Джералд ги дръпна.
Леглото избълбука под тежестта му. Дюшек с вода. Джералд пусна хартиената торбичка в краката си и започна да вади парите. Свърши с броенето на първата пачка и я сложи до себе си на леглото.
– Добре – каза накрая Джералд. – Всичко е тук.
– Винаги е така. Няма ли да го разбереш?
– Всеки греши – отговори Джералд.
Излезе от караваната. Хармън му подаде пластмасова чаша със сок от череши. Джералд го изпи.
– Задник – рече Бугър и включи двигателя.
– Не го дразни – каза Хармън. – Той е опасен.
– Съмнявам се. Само един въздухар – отговори Бугър.
Джералд вдигна глава и каза:
– Има само един начин да разберем това.
Бугър се позамисли върху думите му за няколко секунди. Сетне затвори прозореца. Караваната вдигна прах, когато потегли.
На връщане шофираше Хармън. Джералд отвори коженото си куфарче и започна да нарежда вътре пачките от книжната кесия. Бяха точно колкото да го напълни.
Защо ли някакъв си боклук дава на Рурк всички тези пари, при това в брой? Хармън вечно се чудеше за това на глас. Но Джералд мислеше, че се досеща. Предполагаше и какво се купува с тези пари. Само че не виждаше смисъл да разсъждава. Рурк му даваше по осемстотин долара на седмица. Джералд живееше със семейството си и разходите му бяха минимални. Трупаше пари.
– Видя ли го само? – попита Хармън. – Погледна го мръсно, и той изчезна. Ти имаш бъдеще в този бизнес.
– Надявам се да не е така – отговори Джералд.
– Имаш ли други идеи?
– Искам да отворя полинезийски ресторант. Тук няма такива. В Сан Франциско има италиански, мексикански, тайландски, кубински и около петдесет вида китайски ресторанти. Но не и полинезийски. Това е нещо различно. Откъсваш се от конкуренцията, създаваш си свой бизнес. Така пише в книгите.
– И какво? Ще ставаш и ще лягаш там, ще ходиш на едно и също място всеки ден? Ще се ожениш, ще ти се народят хлапета, които ще ти се мотаят в краката? Господи, каква досада! Наистина ли мислиш, че това ще стане?
– Ако ми провърви – отговори Джералд.
