Текст книги "Диамантите на Рурк"

16.

Андреас Папапризу – или Анди Попс – заключи вратата на кабинета си и спусна щорите на прозорците. После извади от гардероба дванайсеткалибровата си пушка тип помпа и я облегна на бюрото.

Повдигна една от дъските на пода с джобното си ножче. Бръкна в дупката и извади една тенекиена кутия от датски бисквити. Почти всички дъски на пода в стария склад бяха разхлабени и някой крадец би изгубил цяла нощ да търси под коя от тях е скрита кутията. Но дори и да я намереше, Анди Попс се бе погрижил и за това.

Сложи я на бюрото. Беше й пробил няколко дупки отстрани. Отвори я.

Свитата на кълбо змия на дъното вдигна глава, изсъска и размаха черния си език. Имаше мънички черни очи и лъскава кафява кожа, нашарена с черни ромбчета на гърба. Змията се стрелна към Анди Попс.

– Здрасти, Поли – рече той.

Влечугото изсъска и отново му налетя.

Явно беше в настроение да щурее.

Поли беше черна змия от рода Pituophis, създадена за удоволствие на неканените гости. Сърдечен поздрав от управата! Черната змия не е отровна и няма рогче на главата като пепелянката. Но Анди Попс искрено се съмняваше дали някой среднощен крадец би забелязал разликата.

Гъркът пъхна ръка в тенекиената кутия със змията и извади бурканче от фъстъчено масло, пълно с пръстени, гривни, огърлици, амулети, медалиони и пет пръста злато и скъпоценни камъни.

Сетне дръпна най-долното чекмедже на бюрото си и извади една картонена кутия с името на магазин за домашни любимци и думите „Моят пухкав малък приятел“. Нещо дращеше вътре. Анди измъкна един бял плъх от кутията и го сложи в тенекията със змията. Намести капака отгоре, пъхна я в дупката на пода и върна дъската на мястото й.

После запали халогенната лампа на бюрото си. В едно от чекмеджетата намери малък пречиствателен ултразвуков апарат, напълни го с вода от хладилника и пусна вътре скъпоценностите.

Изчака една минута. През това време извади комплект златарски инструменти, малка точна везна и лупа на подставка. Нареди всичко това пред себе си на бюрото. Накрая измъкна купчина малки найлонови пликчета.

Изключи ултразвуковия апарат, бръкна във водата и извади един голям шлифован диамант. Вероятно три четвърти карата. Не беше зле като начало. Хвана го с пинцетите и го сложи на везната. Дигиталното екранче на везната отчете 80 сантиграма. Под лупата Анди видя бледожълт отенък и няколко петънца.

Гъркът пусна диаманта в едно от пликчетата, обозначи го с 1 и го запечата. Сетне записа в едно тефтерче: „1 Овален шлифован диамант – 80 сантиграма – 450 долара“.

Класификацията беше консервативна и цената добра – дори за краден скъпоценен камък. Анди Попс се грижеше за добрите си клиенти. А мистър Емерсън беше един от най-добрите.

„2 Вишнев опал – 28.33 сантиграма – цвят и яснота – добри – 335 долара“.

Гъркът познаваше Емерсън от четири години. Първите две години и половина Емерсън купуваше от време на време семейни скъпоценности. Връщаше празните обковки заради златото. Искаше самите скъпоценни камъни.

Всичко беше законно. Анди Попс никога не би предложил крадена стока на непознат, но след две години и половина разбра, че може да има доверие на Емерсън. Анди го уведоми, че съсипването на наследствените бижута заради скъпоценните камъни е обичайна практика на черния пазар.

Емерсън го попита дали знае нещо за черния пазар. По начина, по който зададе въпроса. Попс разбра, че отдавна е искал да го пита за това.

„3 Овален диамант – 1.15 сантиграма – 1100 долара“.

Емерсън предпочиташе диамантите. Въпреки това купуваше всичко, което Анди Попс му предложеше – от що-годе свястното до най-изящното качество. Всичко – без боклуците. Гъркът му изпращаше по една доставка на всеки шест седмици.

Емерсън, естествено, плащаше в брой. Вече купуваше с помощта на посредник. Анди набираше номера и чуваше гласа му, записан на телефонния секретар. Попс съобщаваше сумата – средно около шейсет-седемдесет хиляди долара. След няколко часа двама подходящо облечени за задачата джентълмени донасяха парите в склада и взимаха скъпоценните камъни.

Емерсън рядко отказваше. Нито спореше за цената.

„4 Овален диамант – 10 сантиграма – 490 долара“.

Скъпоценните камъни не бяха за продан в Северна Америка. Това беше единственото условие на Анди Попс. По-големите камъни можеха да бъдат разпознати и проследени. Емерсън го увери, че няма да продава скъпоценностите никъде. Гъркът беше склонен да вярва на този човек, който бе изчакал цели две години и половина, за да зададе уместния въпрос.

Анди извади пеперудата. Задържа я под светлината. Знаеше какво да направи с нея – ще извади скъпоценните камъни и ще претопи обковката. Така трябваше да постъпи – особено с тази открояваща се брошка, защото в противен случай тя можеше да го вкара зад решетките.

Попс я наклони насам-натам, за да се порадва на отблясъците. Беше великолепна. Изработена от някой отдавна починал занаятчия.

„5 Брошка от XIX в. – изключителен екземпляр, вероятно уникат – 35 хиляди долара“.

Емерсън щеше да разбере, че скъпоценните камъни не струват толкова много. Или щеше да запази бижуто непокътнато, или щеше да го върне. Анди реши, че ако го върне, ще го сложи в кутията при Поли. Ще го изважда от време на време и ще му се възхищава. Гъркът обожаваше красивите предмети и не го криеше. Той знаеше, че в този живот един от най-бързите начини да претърпиш неуспех, е да престанеш да бъдеш верен на себе си.

* * *

Джералд и Хармън поеха на юг. Пак се бяха натъпкали в исузуто.

Беше време за обяд, но не спряха. Нарежданията на Рурк бяха да отидат направо на определеното място. Джералд обикновено си взимаше нещо за хапване, но тази сутрин бързаше и не му остана време. Хармън си бе донесъл сироп от витамини, който изпи, докато шофираше. Сместа представляваше по-скоро нещо като шейк от стероиди.

Завиха към индустриалния парк и стигнаха до портите на „Безброй рядкости“.

– Добре дошли в гадния Гулак – рече Джералд.

Хармън натисна клаксона няколко пъти.

Пазачът излезе, като държеше смачкана хартиена кесия от сандвичи и бършеше устата си със салфетка. Протегна ръка към бутона в бялата будка.

Високата порта издрънча и се отвори. Хармън вкара колата вътре и паркира в двора. Сетне грабна дипломатическото си куфарче. Обичаше да го носи. Тази огромна розова неокосмена буца, издокарана с шарена риза като циганин от битпазара, с черно кожено куфарче марка „Самсонет“!

– Там, отзад – каза пазачът.

Щорите бяха вдигнати. Гъркът говореше по телефона. Джералд дръпна Хармън пред вратата, за да изчака, докато Анди остави слушалката и им направи знак да влязат. Пакетът беше на бюрото му – опакован с кафява хартия, сякаш съдържаше колбаси от месарницата.

Хармън отвори куфарчето и извади оттам друг пакет – горе-долу същия размер, но прилежно увит със сребристобяла хартия като сватбен подарък. Вътре имаше петнадесет пачки от петдесет доларови банкноти – по сто броя във всяка.

Анди Попс го взе внимателно от Хармън.

– Много добре – рече Анди. – Ти ли го измисли?

– Аз – отговори Джералд.

– Прекрасно! Добър избор.

Хармън сложи увития в кафява хартия пакет в куфарчето и щракна закопчалката.

– Трябва да тръгвам – каза той.

– Истинско удоволствие е – както винаги – рече Анди.

– Кратко, но приятно – отговори Хармън и двамата с Джералд се качиха в колата.

Джералд сложи куфарчето помежду им и потегли. Но когато поеха по магистралата, Хармън взе куфарчето в скута си и го отвори.

Извади едно пакетчетата и го разклати. Не се чу никакъв звук.

– Чудил ли си се някога какво има вътре? – попита той.

– Човекът не ми плаща, за да се чудя – отговори Джералд.

– Предполагам, че носим цяла камара мангизи, а той ни дава толкова, колкото да си напъхаме в чорапа.

– Може да са някакви ценности – отбеляза Джералд. – Нещо малко и скъпо.

Хармън започна да мачка пакетчето и каза:

– Наркотици.

После взе да опипва единия край на пакетчето, там където не беше залепено добре.

– Не прави това – рече Джералд.

– Искам да знам какво има вътре – отговори Хармън.

Приличаше на горила, която пощи бълхи.

– Скъпоценни камъни – каза Джералд. – А сега го прибери.

– Мислиш ли?

– Кажи ми нещо друго, което е малко и скъпо.

– Хм. Какво ли ги прави?

– Предполагам, че по-скоро прави нещо с парите – рече Джералд. – Само че не се замислям много по този въпрос, защото не ме засяга лично.

Хармън пъхна показалеца си под разлепената лепенка. Хартията се скъса.

– По дяволите! – изруга Хармън.

– Господи! – възкликна Джералд.

– Няма нищо. Ще спрем и ще купим лепенки. Ще го оправим.

– Не – възрази Джералд. – Човекът ще разбере, че сме го отваряли.

– Няма.

– Ще разбере. Повярвай ми.

– Виждам скъпоценните камъни – рече Хармън.

– Прибери пакетчето – повтори Джералд с тих и категоричен тон, който понякога имаше въздействие върху тригодишната му племенница.

– Имаш право – каза Хармън, като сложи пакетчето в куфарчето. – Видях ги. Скъпоценни камъни. Адски много.

Джералд караше на север. Мина през града и по Голдън Гейт. Вече не му се ядеше. Мислеше за скъсаното пакетче и как ще се оправдава пред Рурк.

Измисли какво щеше да му каже, когато минаха през портата на къщата му. Джералд паркира колата и каза на Хармън да седи там. Но Хармън не искаше, не му вярваше. Двамата се приближиха до Рурк, който стоеше на портата и чакаше.

Джералд Сложи куфарчето в ръцете на Рурк и каза:

– Той скъса пакета. Измъчваше го любопитство. Мислех, че трябва да знаеш.

Рурк се намуси и внесе вътре куфарчето, без да пророни дума. Вратата беше отворена и Джералд реши да го последва. Хармън също се накани да влезе, но Рурк му каза да остане навън и да си затваря устата.

Рурк седна на дивана. Отвори куфарчето, извади пакетчето и видя скъсаната лепенка.

– Не направи нищо повече – започна да обяснява Джералд. – Само искаше да види – това е всичко. Разсъждава като куче. Влезе ли му нещо в главата, не му дава мира. Не че говоря срещу него. Само си науми, че иска да види какво има вътре.

– И видя ли?

– Да, сър, видя.

– А ти?

– Аз карах колата – отговори Джералд, макар че не беше точно така. – Пък и не ме интересува какво има в пакетчето.

– Странно – каза Рурк. – Мислех, че ти си любопитният.

– Човек може да се досети какво има в пакетчето, без да го отваря. Това е разликата между него и мен.

Смехът на Рурк прозвуча като кучешки лай. Той махна кафявата хартия. Джералд видя блясъка и отенъците на скъпоценните камъни: Сетне се надигна да тръгва.

– Чакай малко – спря го Рурк.

– Всичко е тук.

– Надявай се да е така.

Рурк сложи пакета на масичката за кафе и извади един жълт лист хартия. Пратката се състоеше от десетина пликчета. Рурк ги провери по списъка. Взе един от скъпоценните камъни, огледа го внимателно и го отдели от другите.

– Как вървят нещата по света? – попита внезапно Рурк. – Кажи си мнението. Нали си голям умник.

Що за въпрос, зачуди се Джералд.

– Ами, както обикновено – отговори той уклончиво.

– Какво означава това?

– Има добри и лоши моменти, но колелото се върти. Слънцето продължава да изгрява от изток.

Джералд подбираше внимателно думите си. С този човек трябва да си предпазлив.

– Значи стабилно – каза Рурк.

– Така мисля.

За какво, по дяволите, намекваше?

– Нека да ти кажа нещо за стабилността – продължи Рурк.

Сега вниманието му беше съсредоточено върху едно от пликчетата. Там нямаше скъпоценен камък, а цяло украшение. Птица. Не, пеперуда.

– Стабилността е заблуда. Преструваме се, че съществува, защото така ни изнася. Но заблудата трябва да се постигне чрез единодушно съгласие. Ако неколцина недоволни спрат да се преструват – свършено е със съгласието. Край на заблудата.

– За пакетчето ли става дума? – попита Джералд.

Рурк можеше да ти скъса нервите, без дори да те погледне.

Той сложи пеперудата върху купчината.

– Не схващаш ли? – попита Рурк. – Корупция. Упадък на моралните ценности. Големите градове са на път да се взривят. Всеки миг. Ние представляваме десет тона боклуци, които висят на една тънка нишка. Учудвам се, че още не се е скъсала.

Сега вече набираше скорост.

– Виждам тълпите на улицата. Полицейските участъци горят. Няма пожарни коли да ги угасят. Следователно остават само скъпоценните камъни. Предстои пълен хаос. Ще настъпи истински ад, но няма да продължи дълго. Отново ще се върнем към заблудата, защото хаосът е досаден. Ще построим всичко наново, но няколко години почти всичко ще бъде опустошено. Можеш да го наречеш преходен период докато измислим кой ще е на върха за следващия тур. Хартийките няма да означават нищо. Документите ще бъдат унищожени или непълни. Валутата, нотариалните актове, правата върху собствеността няма да струват пукнат грош. Единственото, на което ще можем да разчитаме, ще бъдат реалните неща. Нещо, което можеш да държиш в ръката си, което винаги е имало и ще има стойност.

Значи затова са скъпоценните камъни, помисли си Джералд. Той гледаше как Рурк изследва найлоновите пликчета. Зачуди се колко ли време му е отнело да съчини тази теория.

– Всичко е тук – каза накрая Рурк, след като сложи и последното пликче на купчината.

– Благодаря – рече Джералд.

– Гледай да не се случва втори път.

– Разбира се, сър.

Джералд излезе навън. Тук, извън града, беше зелено и тихо. Дали Рурк не бе откачил от селския живот? Едва ли. Светът би бил пълен със смахнати фермери.

Реши, че проблемът на Рурк е, че няма кой да му противоречи, да му крещи или да му каже, че е шантав. А това не беше здравословно.

Хармън стоеше до исузуто.

– Е? – попита той.

– Оправих нещата – отговори Джералд. – Но друг път не пипай пакетите. Тази идея е кофти. Помни ми думите.

Рурк ги наблюдаваше, докато излизаха от алеята за коли пред къщата му. Сетне влезе вътре и натисна бутона, за да отвори портата да минат. След това взе една голяма купа от кухнята. Седна до масичката за кафе, изтръска скъпоценните камъни в купата и я занесе в мазето. Включи осветлението. Приближи се до пералнята и я отмести. Коленичи до сейфа и завъртя ключалката.

След последната цифра се чу изщракване. Рурк надигна вратата и я отвори. Беше тежка, но не толкова много. Той се тревожеше най-вече от пожар, земетресения или случайни крадци.

Бръкна в сейфа и извади черна кадифена кесия, завързана с черна панделка. Развърза я и я отвори. От нея се разпиляха стотици диаманти.

Рурк добави новите скъпоценни камъни към другите. Сложи и пеперудата. Може би някой оцелял след хаоса ще я оцени. После седна и започна да съзерцава гледката. Хората биха казали, че дъхът ти секва от такова нещо. Но колко от тях действително бяха изпитвали това върховно удоволствие?

Рурк непрекъснато мислеше за сейфа си, за скъпоценните камъни, за тръпката, която ще усети, когато разгърне черното кадифе. Понякога лежеше буден нощем и мислеше за съкровището си. То беше тук, в къщата му, под спалнята му и пулсираше от енергия и власт.

Да става, каквото ще, помисли си той. Беше се подготвил.