Текст книги "Диамантите на Рурк"
Автор книги: Филип Финч
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 20 страниц)
Филип Финч
Диамантите на Рурк
На моята мила Дейлия, която носи даровете на светлината, любовта и живота.
„… и ще бъдат последните първи,
а първите —
последни!“
Мат, гл. 20, ст. 16
На ръба
В пропастта
Според Кейтлин Хеймс животът беше скучен и безсъдържателен, ако човек се придържаше към безопасното и общоприетото. Встрани от посредствеността! Да се откъснеш от нея, дори да нарушиш някои правила, за да го направиш. Пътуване към крайностите. Да стигнеш до самия предел на съществуването, да се наведеш и да отправиш взор в бездната.
Подобни мисли можеха да се родят в главата на човек, постигнал амбицията си да има прекалено много пари и да няма какво да прави.
Или може би тя беше по рождение леко ексцентрична, заразена от онзи вирус на порока, който се спотайваше в нея през всичките тези години и накрая се разрази.
На ръба.
Отначало Хейс мислеше, че това се дължи на предградията. Кейтлин бе израснала в Ню Рошел, област Уестчестър. Тя беше единственото дете на русокоси родители от шотландски произход, които притежаваха къща в стил Тюдор с четири спални и няколко коли. Баща й се занимаваше с реклама и пътуваше с влака до Манхатън всяка сутрин. В Ню Рошел беше хубаво – той не представляваше сбирка от стереотипни квартали, но не беше и райски кът. Ала както и да го опишеш, ако баща ти се смесва всяка сутрин със сивите тълпи на перона, ти не си нищо друго освен хлапе от предградията, обречен завинаги да пазаруваш от близкия супермаркет и свързан с местната гара.
През първите няколко месеца от брака им Хейс мислеше, че Ню Рошел е формирал Кейтлин. Това обясняваше презрението й към установения ред и предсказуемото. Както и вкуса й към свръх изтънченото. Не че беше израснала в такава атмосфера, но съзнаваше много добре какво й липсва, имаше нюх към лъскавите измерения на изтънченото, познаваше го и усещаше, че го заслужава, но е лишена от него. Тя изпитваше необикновен апетит, неприсъщ дори на истински гладните. Най-малко на тях.
Хейс бе израснал в Скотсдейл. Баща му беше управител на пет-шест супермаркета в Тусон и Финикс. Хейс също се измъчваше от утъпкания път на тъй наречения хубав живот, но беше малко стеснителен, за да се опита открито да се домогне до онова, което действително заслужаваше. Ала не беше ли тъкмо това стимулът, който го подтикна към върховите му постижения и печалби от деветдесет и девет процента?
Само че у Кейтлин имаше нещо друго. Тя знаеше как да живее свободно. Не че се отказваше от хубавите неща. Напротив, тя ги приемаше като полагащи й се и тръгваше оттам. Изследваше. Знаеше как да разнообразява живота си. Кейтлин беше винаги готова да ощипе тигъра за носа и това я опияняваше. Истрашно, и увличащо.
След известно време Хейс разбра, че не може да излезе на глава с Кейтлин, Оставаха две възможности – или да я напусне, или да остане при нея и да й позволи да го заведе там, където тя иска.
В пропастта.
И все пак, макар че Хейс съзнаваше ясно всичко, той не очакваше, че тя ще премине границата. Според него това приличаше на влакче на ужасите – изпитваш тръпки на вълнение, пулсът ти се учестява, но животът ти не е изложен на риск.
По-късно Хейс видя, че когато Кейтлин загуби контрол, тя го прави наистина.
Дори и тогава, в самия край, той можеше да се измъкне. Но не го направи. Тя се бе устремила натам, където желаеше и правеше каквото си бе наумила. Кейтлин стигна до ръба, премина отвъд и той – заедно с нея.
1.
Мърл Уелкъм наблюдаваше експлозията.
Намираше се под земята. Въздухът не се разтрепери изведнъж. Взривът се разгърна на етапи. Първо се разтресе земята. Над бункера се разхвърчаха големи отломки бетон, като се задържаха за миг във въздуха. Пламъци лумнаха през процепите между плочите и сетне всичко се запали като оранжево огнено кълбо, което непрекъснато нарастваше, всмукваше въздух и го изразходваше.
Пожарът още гореше, когато Уелкъм се обърна и допълзя до Оливър – бойния му другар от взвода.
– Странна война – отбеляза Уелкъм.
– Всички са такива – отговори Оливър.
Уелкъм не можеше да не се съгласи с това, макар че самият той изпитваше по-различни чувства.
Няколко месеца преди Нова година, той взе един плик от купчината, адресирани „За някой войник“. Писмото беше от третокласничка. „Всички в нашия клас пишем на войници. Горещо ли е в пустинята? Имате ли вода за пиене? Страх ли те е?“
Уелкъм го прочете докрай и видя, че е от Кофивил, Канзас. Той беше израснал там. Учил бе в същото училище.
Невероятно! Момичето може би учеше в неговата класна стая и седеше на неговия чин.
Уелкъм дори не смяташе този град за роден. Родителите му починаха. Брат му и сестра му се ожениха и се преместиха да живеят другаде. Минаха седемнадесет години, откакто бе напуснал Кофивил. Отиде във военната флота на осемнадесет години. Рядко се връщаше в Канзас.
А сега четеше това писмо под шарената сянка на маскировъчния сенник. Наоколо имаше само зной, пясък и гола пустиня, но той не виждаше нищо друго освен Канзас. Спомни си за бурите в прерията, пурпурните струи дъжд, изсипващи се от далечен буреносен облак. Как караше стария червен трактор на баща си. Ореше, а от отвесния ауспух се виеше пушек. Кафявата глинеста почва се набраздяваше след него.
Представи си ясно всичко това, макар и без желание. Уелкъм ставаше суеверен, когато наближеше време за сражение. Тези спомени приличаха на сцени от филм, които пробягваха пред очите на умиращ. Уелкъм смачка писмото, но цяла седмица си спомня за родния край.
После го изпратиха на бойното поле. Нямаше време да се сеща какво бе правил предишния ден, още по-малко, преди години.
За Уелкъм войната започна два дни по-рано, отколкото за почти всички останали войници. Двамата с Оливър прелетяха около стотина километра посред нощ над вражеските позиции. Хеликоптерът мина над едно пресъхнало речно корито: намали, изхвърли ги заедно със снаряжението и изчезна. Уелкъм и Оливър имаха дълъг списък от задачи, включваш командните постове и тайните складове на врага. Намираха се сред около петнадесет хиляди неприятели.
Ето, такъв беше животът му.
Свършиха работата за четиридесет и осем часа, после се скриха и зачакаха бойните действия да се приближат до тях. Така и стана. Фронтът се взриви като гръмотевичните бури в прерията на Канзас. Виждаш как идва, усещаш как се разразява и сетне всичко утихва. Обадиха се по радиовръзката и след няколко часа бяха в бронираната кола, на път за тила.
По време на война не можеш да пренебрегнеш малкия нещастник, скрит в окопа. Можеш да го умориш от глад, да го бомбардираш, да го накараш да се почувства в ада, но рано или късно, ако остане жив, той се изправя и продължава да се сражава. Уелкъм знаеше много добре това, защото бе прекарал дълго време в окопите.
Този път действително видя всичко това с очите си. Посред нощ. Беше се изтегнал и бронираната кола. Мръсен, уморен, не искаше повече да се бие, но изпитваше онова блажено чувство, че животът му е бил пощаден. През няколко секунди небето на север просветляваше от експлозиите на бомбите. Озари се още веднъж и тогава Уелкъм видя малкия нещастник, изправен на около петдесет метра от него с базука на рамо.
Уелкъм всъщност имаше време да си го представи свит в окопа, докато наоколо бушуваше битката. Твърде изплашен, за да мърда. Ако беше герой, вече щеше да е история. Уелкъм се зачуди колко ли танка са минали на косъм покрай него. Уплаши се. Мразеше се, когато изпитваше страх. Спреше ли сражението, той се замисляше какъв е пъзльо.
За секунди Уелкъм видя как и нещастника отсреща сигурно изглежда така. Видя огнения пламък от базуката и жълтата струя, която изсвистя към бронираната кола. Съзря бялата светкавица, почувства трясъка и мигновената експлозия. Не чу никакъв звук, но знаеше, че е бил оглушителен. Усети как се издигна над земята и се превъртя. Под него се показаха мятащите се пламъци. Уелкъм почувства, че краката му горят. Съвсем не се изненада, че целият му живот преминава пред очите. Дори чу крякането на пъдпъдък от соената нива, докосна заскрежения прозорец на родния си дом, вдигна бала сено, а плявата се разпиля по ризата му. Кофивил, област Монтгомъри, Канзас, Съединени американски щати. Озова се отново там. Разбра, че ще умре.
2.
Дребните неща се натрупват постепенно, когато се стигне до убийство. Неприятностите, случайните инциденти, налудничавите мисли – всичко се смесва. Получава се сложна мозайка. Махнеш ли едно парченце, всичко се срутва.
Макар че след като веднъж мисълта за убийство влезеше в главата на Кейтлин, някой със сигурност щеше да умре.
Оформеше ли се цялостната представа, миговете, които отначало й се струваха маловажни, сега придобиваха нови измерения.
Това беше преди да се омъжи за Хейс, съдружника на Рурк. Тя ходеше с Рурк и преспиваше с него един-два пъти седмично. Рурк беше голям чудак. Струваше поне пет милиона долара, връзваше косата си на опашка на тила и гардеробът му беше пълен с купени на старо хавайски ризи, които носеше с намачкани сиво-кафяви войнишки панталони. Един ден постеше и пиеше само преварена вода. Друг път изяждаше цяла мазна препечена каша.
Вярно, че живееха в област Марин, Калифорния – прекрасното царство на приумиците и фантазиите. Тук често се срещаха ексцентрични типове. Но колкото по-дълбоко човек опознаваше Рурк, толкова повече чудатости откриваше у него. Всъщност той беше нещо повече от странен – той всяваше ужас. Кейтлин веднъж го видя как държи ръката си над пламъка на свещта, а на челото му избиваше пот и капчиците влизаха в очите му. Държа я, докато пламъкът изгори дланта му.
Тези номера поддържаха интереса на Кейтлин. Рурк беше непредсказуем.
Биваше го и в леглото. Твърд като желязо. Правеше го в продължение на два-три часа, неуморно, изстискваше потребностите и напрежението й докрай. Кейтлин съзнаваше, че това е някакъв друг вид мазохизъм, но не се оплакваше.
Тя обикновено спеше дълбоко след подобни маратони. Една нощ обаче се събуди и видя, че е сама в леглото. (Винаги в неговото – той не обичаше чуждата територия.) Кейтлин го чака напразно. Рурк живееше в стара ферма, разположена сред осемдесет декара обработваема земя в северната част на областта, където нощем лунните лъчи озаряваха всичко и пееха щурци. Тя видя, че долу свети и реши да го потърси.
Слезе в хола. Там нямаше никого – само обикновените, евтини мебели на Рурк. В спалнята на долния етаж работеше телевизорът. Имаше и три видеомонитора, свързани с алармената система – дори в дома си Рурк не се чувстваше в безопасност. Но там също нямаше никого.
И в кухнята беше тъмно, но в мазето светеше. Кейтлин слезе там. Безшумно. Правеше го инстинктивно. Стъпалата се извиваха на деветдесет градуса покрай стената. Тя се спря на завоя и погледна.
Рурк бе приклекнал по гол задник в другия край на бетонния под с гръб към нея. В мазето беше замъглено и мръсно. Виждаха се само тръби, пещ и нагревател за водата, осветявани от една-единствена крушка. Рурк се бе надвесил над пералнята и Кейтлин забеляза, че я отместил настрана. Той гледаше надолу към пода.
Изобщо не й мина през ум да го повика. Рурк не беше човек, когото би искала да изненада.
Кейтлин не виждаше какво има пред него. Той правеше нещо и след секунда тя чу изщракване, подобно на капак, спуснат на мястото му.
Рурк се изправи. Тогава Кейтлин забеляза, че в пода е вградена каса – сейф с комбинация. Капакът беше от лъскава стомана.
Рурк започна да премества пералнята върху сейфа и Кейтлин хукна нагоре по стълбите. Хвърли се в леглото и се престори, че спи.
Не след дълго се раздели с Рурк, когато разбра натъжена, че той е такъв скандален скъперник. Купуваше само евтини неща. С изключение на няколко лични луксозни вещи, Рурк живееше като монтьор. Беше досадно да бъде толкова близо и същевременно толкова далеч от големите пари.
Съдружникът му Хейс се развеждаше и Кейтлин привлече вниманието му. Хейс и Рурк бяха единствените и равноправни собственици на процъфтяваща компания и Кейтлин предположи, че са еднакво богати. Хейс беше умен и хубав, макар и малко сладникав. Той знаеше какво да прави с парите си и как да ги харчи.
Ожениха се няколко седмици, след като излезе съдебното решение за развода му. Рурк дойде на сватбата и им пожела всичко най-хубаво. Подари им купа от Лалик.11
Декоративна стъклопис, изобретена от френския бижутер Рене Лалик (род. 1860 г.), и изобразяваща релефни фигури на птици, животни, цветя и листа. – Бел.пр.
[Закрыть]
Кейтлин се зачуди каква ли мъка му е причинила тази покупка.
Не каза на никого какво е видяла онази нощ в мазето му. Само съхрани случката в паметта си. Също като някой езотеричен предмет, който не изхвърляш, защото знаеш, че един ден ще разбереш каква е истинската му стойност. Такъв беше и автомобилът на Рурк – форд мустанг от 1965 година, но ценен, класически модел. Само че стойността му не се набиваше в очи веднага. Човек трябваше да знае какво да търси и къде.
Хейс познаваше Рурк от десет години, когато осъзна, че изобщо не го познава:
Срещнаха се в университета в Станфорд в началото на динамичните осемдесет години. Рурк следваше химия. Хейс беше на път да стане магьосник по въпросите на маркетинга. Двамата бяха будни младежи, прескачаха изкусно препятствията по пътя си и бързаха да навлязат в живота, за да отхапят парче от голямата баница. Рурк бе направил линия за производство на кремове за лице и препарати за коса от алое. Хейс бе измислил многопластов план за маркетинг, с който да избегне проблемите на пирамидалните продажби, поставени от закона.
Започнаха да работят заедно. Взеха назаем пари от роднини, направиха си заплати от по 160 хиляди долара и създадоха корпорация по времето на Коледната ваканция преди последния семестър.
Нарекоха компанията си ЕвХаТек. През март реализираха първата месечна печалба. Изплатиха дълговете, които бяха направили по време на следването си. Първата година осъществиха продажби за три и половина милиона долара и печалба от четиристотин хиляди. Отправили се бяха към успеха.
Години наред Хейс обичаше да се хвали: „Преди двадесет и петия си рожден ден имах висши служители с минимална годишна заплата най-малко сто хиляди.“
Продължаваха да правят пари. Построиха главен офис в Сан Рафаел. Започнаха да се занимават с деликатеси, пътнически принадлежности, битова електроника. Навлязоха в телевизионния маркетинг, пощенските услуги, дори в продажбите в пазарните центрове по Крайбрежието.
Корпорацията се състоеше от хиляда дяла и всеки притежаваше по петстотин. Разменяха корпоративната собственост като деца, които си разменят снимки на футболисти. Станаха известни, че взимат решения, като хвърлят зарове. Беше лесно – всичко, посято от тях, даваше плод. Получаваха по петнадесет хиляди долара заплата на месец, но истинските пари идваха от печалбата, която взимаха от дивидентите в края на всяка финансова година. Щом бизнесът им потръгна, дивидентът нарасна на около половин милион долара за всеки, а веднъж дори стигна до два милиона и четиристотин хиляди. Тлъста сума. Прекрасно е да попаднеш на такава златна мина.
Хейс започна да разчита само на дивидента. Мислеше, че се трупа автоматично и че не могат да не печелят пари. Рурк се опита да го предупреди, че не бива да обърква гениалността със спекулативния пазар.
Хейс вложи парите си в доходоносна собственост, акции и разкошен дом, който построи на възвишенията над Тибурон в Марин. Обичаше къщата си. Искаше да я задържи за себе си, след като се разведе. Обезщети първата си съпруга с чек за четири милиона и шестстотин хиляди долара, голяма част от които покри, като продаде акции от борсата, ипотеки и собственост. Но запази къщата.
Хейс и Кейтлин се ожениха през юни. Същата година, през която от ЕвХаТек започнаха да изтичат печалби. Прекараха медения си месец на яхта под наем край Антилите и сетне заживяха в дома на Хейс. През юли излезе годишният отчет на компанията. Дивидентът беше спаднал на двеста хиляди.
Кейтлин умееше да харчи пари. Галерии, поръчки по пощата, универсални магазини, бижута, ресторанти. Помислиха, че са изхарчили парите чрез кредитните си карти и изплатиха баланса преди края на поредния платежен цикъл. Един следобед, преди първата годишнина от сватбата им, Хейс направи равносметка и установи, че през миналата година са изхарчили 166 700 долара само с кредитни карти.
Е, поне Кейтлин е щастлива, помисли си той. Жизнена, дейна, кипяща от енергия, хвърляща искри.
Винаги можеше да го накара да пристъпи към действие. Познаваше го по-добре, отколкото самият той се познаваше. Искаше ли нещо, тя го искаше на всяка цена и той не можеше да й се противопостави. И не след дълго се предаваше. Станеше ли неспокойна, той също беше неспокоен. Кажеше ли: „Животът е толкова тъп“, той се съгласяваше. Когато заявеше, че трябва да преминат границата, за да намерят нещо интересно, той го правеше. Стигнеше ли се до изява на воля, тя винаги печелеше.
След първата година от брака им Кейтлин реши, че им трябва още една къща, където да ходят през почивните дни. Намери непретенциозна малка дървена къща на една скала на нос Сур, на брега на океана, в подножието на Коуст Рейндж. Само за осемстотин хиляди долара. За да плати в брой, Хейс продаде няколко краткосрочни облигации и изтегли лихвите си от Центъра за медицинско изкуство в Дейли сити.
Първата вечер в новата къща океанът бучеше толкова силно, че Хейс не спа добре. Утрото беше топло и ясно. Ядоха малини и изпиха бутилка шампанско Дом Периньо. Прибоят бучеше. Ветрецът разнасяше морската мъгла над върха на скалите.
Хейс наля остатъка от виното на Кейтлин и рече:
– В утрини като тази човек знае, че постъпва правилно. Самото ти присъствие тук, на това място, в този миг, ти вдъхва увереност, че си попаднал на нещо велико.
Всъщност не изпитваше такива чувства, но предполагаше, че ще бъде така.
– Да не се увличаме – каза Кейтлин.
– Защо? Прекрасно е. По-хубаво от това не може да стане.
– Надявам се, че не е така.
– Не ти ли харесва?
– Не съм смаяна.
– Нима? Това ли е най-хубавото, което можеш да кажеш?
– Съжалявам. Хубаво е, чудесно, идилично, на седмото небе съм. Искаш ли още? Имам предвид, че мога да продължавам да лъжа, ако това те кара да се чувстваш щастлив. Но ако желаеш да знаеш истината – утрото си е утро, океанът си е океан и всеки богат тъпанар може да седи тук сега. Не че не съм благодарна – опазил ме Бог, но наистина ли това е най-доброто?
Скоро след това пристигна годишният отчет. Дивидентът на Хейс бе намалял на деветдесет хиляди долара. Това означаваше, че годишният му доход е триста хиляди.
Хейс беше възмутен. Щеше да изкарва повече пари, ако бе завършил право.
Горе-долу по същото време Хейс и Кейтлин започнаха да правят пакости. По Коледа се свързаха със Съни Нол и сериозно се заеха да обмислят престъпление. ЕвХаТек вече кървеше обилно. Хейс прочете последния годишен отчет и разбра, че всъщност е разорен.
И тогава всичко се сля в едно – безспокойството на Кейтлин и влиянието й върху Хейс, както и ужасът, който той изпита, като разбра, че е неплатежоспособен. Вероятно причина бяха парите, а може би извратеността – те не могат да бъдат разграничени едно от друго.
Най-важното беше, че когато в началото Кейтлин започна да говори за убийство, Хейс не каза, че това е грях или че е луда.
Вместо това той рече:
– Нямаш представа какво означава това. Не знаеш как да го направиш. Дори не знаеш откъде да започнеш. Кейтлин си представи капака под пералнята в мазето на Евън Рурк и отговори:
– Знам, и още как.
3.
На няколко пъти Уелкъм се събужда с неясно съзнание и тъпа болка в крака.
Пред очите му блестеше ярка, постоянна светлина. Зад гърба му беше забравата. Можеше да се отдалечи от светлината или да продължи към нея. Отначало се предаде на съня и мрака. Но дори и тогава нещо го теглеше напред. Може би болката, която ставаше все по-остра. Изведнъж Уелкъм тръгна стремително напред. Мъглата се разсея и светлината се оказа флуоресцентна тръбичка, закрепена над главата му. Тъпата болка се превърна в пронизваща, разкъсваща. Уелкъм можеше да затвори очи, за да не вижда светлината, но с нищо не можеше да премахне болката.
Лежеше в легло. Някой стоеше наведен над него – медицинска сестра с толкова бяла престилка, че го заболяха очите. Тя отбелязваше нещо в някаква диаграма.
– Къде съм? – попита Уелкъм.
– Във военнополева болница в Риад.
– Значи съм жив?
Сестрата го погледна.
– Да не мислиш, че това е смъртта?
Уелкъм губеше съзнание, сетне пак идваше на себе си. Времето минаваше, но не знаеше дали са часове или дни. Понякога виждаше непознати лица, надвесени над него, после оставаше сам. Само болката не преминаваше – ту тъпа, ту пронизваща.
Изведнъж установи, че го носят към линейка. После се озова в товарен самолет, завързан за носилката. Зачуди се къде ли го водят и защо? До него имаше някой – вероятно редник, но когато Уелкъм се опита да каже нещо усети, че езикът му е надебелял, а устните – пресъхнали. Отново изгуби съзнание.
Следващия път успя да проговори. Сега се намираше в болница. Попита къде е и му отговориха, че е във Франкфурт, Германия, във военната болница на Американските въздушни сили, отделение „Изгаряния“.
Тук отново изгуби представа за времето. Нощ и ден, часове и минути. Спеше дълбоко, без да е упоен. Събудеше ли се, беше в пълно съзнание. Можеше да говори и разсъждава.
Краката му бяха обгорели. Розови. Виждаше се месото. Всеки ден му слагаха тънки парчета влажна свинска кожа. Сутрин му даваха болкоуспокояващо. След половин час две сестри сменяха свинската кожа. Дотогава тя вече бе започнала да се сраства с крака му и докато я махаха, сякаш го деряха жив. Лекарството би трябвало да притъпи болката, но докато сваляха свинската кожа, той сграбчваше рамката на леглото и стискаше зъби, за да не крещи.
Накрая наистина одраха от собствената му кожа на гърба, за да я присадят на крака.
Това стана, след като бе лежал един месец във военната болница във Франкфурт. Беше мъчително, ужасно. Уелкъм не можеше да се движи. На десния крак имаше сложно счупване – „гаден пищял“, както се изрази един от лекарите, което не можеше да бъде оправено, докато не заздравееха раните от изгарянето. Липсваше и голяма част от прасеца на десния му крак. Сякаш го бе отхапал някакъв див звяр. Имаше и други контузии и леки наранявания от шрапнел, които лекарите не брояха.
Две седмици след присаждането на кожа един от главните лекари се приближи до леглото на Уелкъм, взе диаграмата му и записа нещо. Уелкъм го виждаше само веднъж седмично, за по една-две минути, затова реши да се възползва от възможността.
– Как би се чувствал в Щатите? – попита главният лекар.
– Ще се справя – отговори Уелкъм.
– Ние си свършихме работата. Ще те прехвърлим на ортопедите.
– Искам да стана.
– Рано или късно…
– Да се върна при момчетата.
– Във флотата ли?
– Да, в морската пехота.
Похвали се, но какво пък, по дяволите – заслужил го беше.
– Корави момчета.
Лекарят забеляза татуировката на дясната ръка на Уелкъм. Ухилената глава на смъртта, стиснала кама между зъбите си. Над нея беше написано: „Убий ги всичките“, а отдолу – „Пък Господ да разбере кои са лошите и кои добрите“. Направи си я, когато беше на двадесет години. После я намрази.
– Най-върлите – добави лекарят.
– Хората преувеличават, нали знаете как е?
– Скачат от самолети, мъкнат петдесеткилограмови вързопи, имат акваланги – нали така?
– Нещо такова.
– Не бих го направил.
– Налагаше се.
Кракът ти… Показаха ли ти рентгеновите снимки? Над глезена има кухина в костта. Около шест сантиметра в диаметър. Няма нищо там, където би трябвало да бъде пищялът. В днешно време отписват от военната флота за много по-дребни неща.
Уволнение! Лекарят говореше, че ще го уволнят!
– Хайде де – рече Уелкъм.
– Ще останеш инвалид до известна степен. Не че няма да можеш да ходиш. Но не пълноценно. Вероятно четиридесет процента загуба на движение.
– Ами!
– Аз не съм ортопед. Хората в Щатите ще оправят счупването – те имат последната дума. Но съм видял много и трябва да ти кажа, че рядко се лъжа.
– Сигурно – рече Уелкъм.
– Те си знаят работата – продължи лекарят, но Уелкъм не го чуваше, а мислеше само за уволнението. – Много са способни. Имат всякаква техника. Болница „Летърман“ в Сан Франсиско. Бил ли си там?
Уелкъм поклати сковано глава. Уволнен!
– Страхотен град – каза лекарят. – Навсякъде кипи живот. Там ще те изправят на крака и ще се забавляваш.
В „Летърман“ сложиха в крака на Уелкъм няколко пирона от неръждаема стомана. Можа да стъпи едва в началото на юни. Междувременно правеше упражнения със здравия си крак. Убеди една от медицинските сестри да му донесе гири, за да поддържа мускулите на ръцете и горната част на тялото си. Правеше по хиляда коремни преси на ден, като си почиваше след всеки сто.
Направи първите си стъпки – отиде до тоалетната. Най-сетне се измъкна от леглото.
Лекарите му предписаха гимнастика по три пъти на ден, за да възстанови силата и гъвкавостта си. Уелкъм започна собствена рехабилитационна програма. Какво друго можеше да прави с краката, освен да върви? И затова започна да ходи. Болницата беше голяма. Той слизаше с асансьора на долния етаж и крачеше по коридора. Изчисли, че една пълна обиколка е равна на осемстотин метра.
След седмица направи пълна обиколка. На следващия ден – две. Започна да мисли, че военните са променили решението си и ще му разрешат да остане във флотата. Заякваше. Тялото не му изневери.
Официалното съобщение дойде през юни. Там пишеше: „На служба до 02 юли.“ Лекарят му каза, че тогава ще излезе от болницата.
Наскоро след това го посети служителка, отговаряща за ветераните от войните. Каза, че ще му помогне през периода на приспособяването към цивилния живот. Записа данните от автобиографията му, за да ги изпрати на подходящи работодатели из целия щат.
Уелкъм й се ядоса съвсем безпричинно. Тя не беше виновна, че ще му търси работа, която никога не бе искал.
Разпита го за военната му подготовка и дали може да използва нещо от нея в цивилния живот.
– Аз имам тясна специалност – отговори Уелкъм. – Съмнявам се дали ще има приложение извън войската. Седемнадесет години съм убивал хора и съм взривявал обекти. Мислите ли, че тази професия се търси?
