Текст книги "Диамантите на Рурк"
Автор книги: Филип Финч
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 20 страниц)
50.
– Холмс – викна Нол на пазача зад оградата.
Онзи се шмугна в будката и вдигна телефона. След няколко секунди портата се отвори. Нол мина, паркира и тръгна към задната част на склада. Анди Попс го чакаше.
Нол не каза нищо. Само извади едно найлоново пликче от джоба на якето си и изпразни съдържанието му върху бюрото на Анди Попс.
Пеперудата и тридесетина отбрани скъпоценни камъка.
Господи! – възкликна Анди и взе брошката.
– Изработена е в края на 20-те или началото на 30-те. Нямах възможност да я потърся в каталозите, но се съмнявам дали е описана някъде. Предполагам, че е уникат.
– Каква красота – възхити се Анди Попс.
– Знаех, че ще ти хареса.
– А откъде взе другите камъни?
– Снощи ми провървя.
– Виждам.
– Има още.
– Не думай!
– Можеш да напълниш тази чаша за кафе на бюрото си и пак ще останат. При това не е съобщено в полицията. Съмнявам се дали изобщо ще им се обадят.
– Собственикът знае ли?
– Да, но си има причини да си трае.
Анди Попс не можеше да остави пеперудата. Държеше я в ръка и й се възхищаваше.
– Продаваш ли ги? – попита той. Мога да ти платя. Дай ми само няколко минути да измеря камъните.
– Започвай.
– И казваш, че има още?
– Ще ти паднат очичките.
– Носиш ли ги?
– Не се занасяй. Да не мислиш, че ще разкарвам с камъни на стойност няколко милиона в джоба? Как не!
– Но ги продаваш?
– Аз не съм ги откраднал, така че не ми дреме.
– Искам да ги видя.
– За да си избереш ли?
– Може би ме интересуват всичките.
– Това са стотици камъни, Анди.
– Ще ги взема с намаление, естествено. Купувам такова голямо количество.
– Надявам се да не платиш съвсем евтино. Имаш ли толкова много пари?
– Имам достъп до тях.
– Направо ще ми решат проблемите. Не е лъжа.
– Сега е… – каза Анди Попс, като погледна часовника си, – минава три. Можеш ли да ми ги донесеш в осем?
– В осем? Довечера? Работиш до късно.
– В случая си заслужава да остана след определеното работно време.
– Добре. Всичките ли да донеса?
– Освен ако не искаш да се закичиш с тях.
– Предпочитам да усетя парите в джоба си.
– Добър избор.
Анди Попс събра скъпоценните камъни и ги пусна в пликчето. Погледна пак пеперудата отгоре и отдолу и я сложи при тях.
Протегна ръка с пликчето към Нол, но той вече беше почти до вратата.
– Задръж ги – каза Нол. – За какво са ми на мен?
– Оставяш ми ги да ги пазя?
– Разбира се. Имам ти доверие.
Нол тръгна към предната част на склада. Обърна се веднъж преди да стигне до изхода. Анди Попс говореше по телефона.
Нол се качи в микробуса и зачака пазачът да отвори портата. Сетне потегли.
По местното радио четяха новините. Не съобщиха нищо за опит за убийство и откраднати скъпоценни камъни.
Едно беше да притежаваш цяло състояние в скъпоценни камъни. В известно отношение така беше по-лесно. Но предизвикателството беше да получиш пари за тях. Според Нол, Анди Попс имаше възможност да плати само за онова, което му беше занесъл. Преди всичко за пеперудата – тя можеше да бъде разпозната, уникат – следователно най-опасната. Нол не знаеше какво би направил с останалите камъни. Искаше да напусне щата. Но нямаше къде другаде да ги продаде. Изнесеше ли ги от Калифорния, заплашваше го преследване от федералните власти.
Ала сега Анди Попс му бе предложил пари за всичките. И проблемите му лесно щяха да бъдат решени.
Само че Нол съзнаваше, че му е необходима помощ.
Не от Мери. Ще я държи настрана. Какво би станало с Рой, ако родителите му отидат в затвора?
Замисли се за Уелкъм. Нол го харесваше. Никога не се бе сближавал с хората толкова бързо, но Уелкъм вече му беше приятел.
Пък и защо не? Бяха на едни години, израснали по един и същ начин. Канзас и Оклахома. Щом с някого сте дишали един и същ прахоляк, потили сте се под едно слънце и сте мръзнали от един и същ хаплив северен вятър, имаш чувството, че той е като теб.
Сега Нол караше по оживеното Уинтън Авеню в цветущия Хейуърд.
Видя един пощенски клон на ъгъла и спря.
Служителката беше учтива и бърза. Нол й показа какво иска да изпрати и тя му предложи да го сложи в кутия, а не в плик.
Нол попълни пощенския запис. Сетне поиска да узнае каква стойност може да обяви.
Най-много сто долара.
Той написа двадесет и пет.
Служителката чакаше за пакета. Нол извади черната кадифена кесия от якето си и я сложи в кутията. Вътре остана много празно място, но той го запълни със смачкани вестници, които донесе от микробуса.
Служителката му даде екземпляр от пощенския запис и запечата кутията с лепенки.
Нол й плати в брой. За друг щат или за друг град – йената беше една и съща. Тя му върна рестото и сложи пакета върху един поднос, отрупан с пликове и колети.
Пакетчето по нищо не се различаваше от останалите.
Ех, само да знаеше какво има вътре…
Нол се качи в микробуса и тръгна да търси телефон.
Съни Нол беше добър снабдител. Но добрите снабдители бяха преходни. Изчезнеха ли, на тяхно място винаги се появяваха други, разсъждаваше Анди Попс.
Докато добрите купувачи бяха незаменими. За добрия купувач трябваше да се полагат грижи. Никога не биваше да се изпуска възможността да направиш услуга на един добър купувач, особено ако не ти струваше нищо.
Лесно взе решение от гледна точка на бизнеса.
Който беше и най-важен.
Анди Попс знаеше телефонния номер наизуст.
– Мистър Емерсън – каза той, – знаеш кой съм аз, нали?
51.
Грейс Гибс очакваше Уелкъм по всяко време. Тя опъна ориенталската покривка на дивана и започна да слуша уроците по френски език. Когато на вратата се почука, тя махна слушалките, изключи касетофона и стана да види кой е.
Очакваше Уелкъм.
Но на прага стоеше Хейс.
– Ела – каза той – да се поразходим с колата.
– Имаш задача – съобщи Рурк на Уелкъм по телефона.
– Вече?
– Казах, че ще ти намеря работа. Петстотин на ден, как ти се струва?
– И какво искаш срещу тези петстотин долара?
– Абсолютната ти преданост.
Хейс караше кола, която Грейс не беше виждала – Ленд роувър. Минаха по Голдън Гейт. Не й каза къде отиват. Щом завиха по пътя за Тибурон, тя си помисли, че са прекалено близо до дома му.
Хейс не говореше много. Но изглеждаше в добро настроение. Дори повече – беше развълнуван, но се мъчеше да не го показва.
Свърнаха нагоре по Алтамонте Драйв.
– Какво искаш да направиш с мен? – попита Грейс.
Тя знаеше къде живее.
– Имай ми доверие.
Лендроувърът продължи да се изкачва.
– Това не е смешно – каза тя.
И той мислеше така, но му харесваше.
Пътят свърши пред къщата на върха на хълма.
Грейс не можа да потисне завистта си. Тя я завладя изведнъж, почувства я толкова силно и ненадейно. Завидя им, че живеят по този начин. Особено на Кейтлин. Завидя й и това никак не й хареса. Дори не я беше виждала.
– Ще причиниш неприятности на всички – рече Грейс.
– Тя не е тук. Няма да я има цял ден. Не можела да понася шума.
Грейс го чу. Сякаш някой забиваше пирони. Неколцина работници поправяха предната врата.
– Какво трябва да направя? – попита Грейс. – Да вляза в твоя дом ли?
По-точно в нейния, помисли си тя.
– Точно така. Да влезеш, да поразгледаш.
– Не искам.
– Част от тебе не иска, но другата иска.
Той имаше право. Така беше.
Грейс го последва. Господи, каква къща! Зачуди се какво ли изпитва Кейтлин, когато влезе през тази врата, застане на площадката и погледне своята собственост.
Слязоха в голямото централно помещение. Там беше още по-хубаво. Стъклата, терасата, гледката… Дали всичко това правеше Кейтлин щастлива? Задоволяваше ли я? Изпълваше ли душата й така, както душата на Грейс беше изпълнена сега?
Хейс все й казваше, че Кейтлин никога не е щастлива и доволна. Но откъде беше сигурен?
Излязоха на терасата. Слънце и ветрец. Чувството, че си свободен, лек и недосегаем.
– Бях голям дрисльо – каза Хейс и зачака, сетне добави. Можеш да го отречеш.
– Защо да го отричам?
– Връзката между теб и морския пехотинец ме разяжда отвътре. Знам, че аз съм виновен. Аз ви събрах. Казвах си, че имам причини, но веднага щом се случи, съжалих.
Грейс мълчеше. Не виждаше какво би могла да добави.
– Прощаваш ли ми? – попита Хейс.
– Може би трябва да ти благодаря. Той би го направил.
– Вече всичко свърши.
Чакай малко, искаше да му каже Грейс. Можеш да поставиш началото на нещо, но не можеш да го спреш.
Ала Хейс продължи да говори:
– Аз скъсах с нея. Пътищата ни се разделиха. Стига толкова.
Грейс го наблюдаваше.
– Скъпо ще ми струва, но тя няма да получи тази къща. Много държа на нея. Прекалено е хубава за Кейтлин. Тя е за теб и мен.
– По дяволите – изруга Грейс.
Беше почти пет часът, когато Хейс я остави пред апартамента й. Не влезе, което беше хубаво. Пред вратата й имаше ваза с роза, а отдолу – бележка.
„Прескъпа Г.
Липсваш ми.
Излизам за малко. Координати неизвестни.
Бъди моя.
M.“
52.
В осем без пет Нол се приближи с микробуса до оградата на склада. Портата се отвори, преди още да е спрял.
Товарният док беше затворен и Нол влезе през единствения друг вход – вратата до него.
Тъкмо направи две крачки вътре, когато една ръка се обви около врата му и дулото на пистолет се впи между ребрата му.
– Не се съпротивлявай, само върви – каза Мърл Уелкъм.
– Точно така, по дяволите – добави Евън Рурк.
Рурк го претърси и сетне го сложиха да седне на стола на Анди Попс. Хейс и Кейтлин също бяха там, както и две самоходни грамади, които Рурк изпрати да претърсят микробуса.
Цялата банда беше налице.
След няколко минути единият от великаните, у когото се четеше известна досада, се върна и каза на Рурк, че скъпоценните камъни не са в микробуса.
– Нали ти казах – рече Нол.
– Каза, че ще ги донесеш – обади се Анди Попс.
– Знам. Само че промених решението си. Предположих, че може да се случи нещо такова.
– Къде са камъните, Ралф? – попита Рурк.
– Дадох ги на съдружника си.
– Какъв съдружник? – учуди се Кейтлин.
– Аха. Точно така, мис Хеймс. Мистър Тийл. Мистър и мисис Тибурон, Алтамонте Драйв, на върха на хълма.
Изумлението им беше очевидно. Не можаха да го скрият.
– Отначало ми беше малко смешно – продължи Нол. – Мислехте ме за пълен глупак. Примирих се с това за известно време, но ми писна.
– Като си толкова умен – каза Рурк, – защо се върна тук, макар да знаеше, че това може да се случи?
Нол се облегна назад и сключи пръсти над колана си.
– Поради същата причина, заради която дойдох първия път – отговори той. – Искам да продам камъните.
– Онова, което аз знам за камъните… – започна Пол, но млъкна, сетне се обърна към Рурк. – Но може би трябва да го обсъдим насаме.
– Може би – съгласи се Рурк и нареди на другите да излязат.
В кабинета останаха само той и Нол, а останалите останаха в тъмния склад, вперили поглед през остъклената преграда.
– А сега, по въпроса за камъните ми – каза Рурк.
– Можеш да ги наричаш свои. Но аз не съм много сигурен. Те вече не са в ръцете ти. Съмнявам се дали имаш касови бележки за покупката им. Нито си ги застраховал. Иначе щеше да се обадиш в полицията. Според мен си имал някакви мръсни пари, които си искал да изпереш. Купил си камъните от Анди Попс на приемлива цена. Така че те са били твои, но сега са у мен. Ала можеш да ги наричаш свои, ако това те кара да се чувстваш по-добре.
– Мога да те убия – изръмжа Рурк.
– В такъв случай ще загубиш камъните. За колко години ги събра? Сега ще трябва да започнеш отначало.
– Но ти ще си мъртвец.
– Е, да, но ще знам, че съпругата и детето ми са осигурени. Разбираш ли? Това е много по-важно за мен, отколкото за теб. Ако се наложи, ти можеш да се простиш с камъните – ще ти бъде тъжно, но за теб няма да има значение. Докато аз мога да умра заради тях. Ти не знаеш какво е оцеляване. Само си помисли какви сили ми дава това.
– Какво искаш?
– Преброих две хиляди сто и деветнадесет камъка. По петстотин долара – един милион.
– По триста за всеки – малко повече от шестстотин хиляди. Да кажем шестстотин и петдесет бона. Това е цената. Няма да се пазаря.
– Ти можеш да платиш повече.
– Защо да го правя? Това са повече пари, отколкото, някога си се надявал да видиш. Другата възможност е куршум в главата. Не можеш да не се съгласиш на шестстотин и петдесет хиляди. Цената е твърде добра.
Представата за толкова много пари увисна във въздуха между двамата.
– Да, така е – съгласи се Нол.
– Ето ти телефона. Обади се на съдружника си и уреди въпроса.
– Може би не тази вечер. Трудно ще го намеря утре.
– Както решиш. В моите ръце си, докато извършим размяната.
– Хей, между другото, преди да го направим, искам да знам дали имаш толкова пари.
– Хей, преди да го направим, аз пък искам да видя дали проклетите камъни са у теб. Какво ще кажеш?
Анди Попс се махна. Не искаше да гледа повече. Пред остъклената преграда останаха Хейс, Кейтлин, Уелкъм, Джералд и Хармън.
Рурк излезе от кабинета и каза на Уелкъм:
– Той ще стои вътре, докато се приготвим да тръгнем. Ясно ли е?
– Да – отговори Уелкъм.
– Какво стана? – попита Хейс.
– Споразумяхме се.
– Колко ще ни струва?
Хейс беше загрижен, защото бе обещал да изглади нещата. Съвсем различно беше да даваш обещания, когато нещата бяха неясни. Но сега облаците се бяха разпръснали и всичко бе придобило конкретни очертания.
– Започни с петдесет бона за гърка. Той ти спаси живота.
– Петдесет бона? За едно телефонно обаждане? Не знам дали ще мога да намеря толкова пари веднага.
– Ще намериш.
– Добре.
– Освен това цената на камъните е шестстотин и петдесет хиляди. Аз приех.
– Това са много пари.
– Сносна цена, като се има предвид за какво става дума.
– Ще трябва да платя много за нещо, което принадлежи на теб.
– Ще видим – отговори Рурк.
53.
Те разрешиха на Нол да се обади на жена си. Той й каза, че са го задържали по работа и че ще се върне утре вечер. После го изведоха навън. Нол щеше да стои в къщата на Рурк, докато настъпеше часът за размяната.
Рурк каза на Джералд и Хармън да закарат Нол с исузуто. Още им се подиграваше. Нямаше да забрави какво се бе случило тази сутрин. „Мислите ли, че ще се оправите с него? Дали да не му сложите белезници? И тежести на краката? А какво ще кажете за усмирителна риза?“
Рурк изрева това пред всички. Хейс и Кейтлин поглъщаха жадно думите му, сякаш бяха в театъра и седяха на първия ред.
Джералд не искаше да погледне нито Рурк, нито когото и да е друг. Той взима всичко това присърце, помисли си Уелкъм.
Хейс и Кейтлин се прибраха в дома си. Останаха Рурк, Уелкъм и микробусът на Нол. Уелкъм го подкара, а Рурк шофираше близо до него.
Отправиха се на север, сред натовареното движение.
– Как само се справи с него, като влезе – каза Рурк. – Аз гледах. Исках да видя всичко. Не ти мигна окото.
– Той е крадец, а не боец.
– Не ме интересува. Ти можеш да се справиш с всеки.
– Лесно спечелих петстотинте долара за днес.
– Утре ще бъде по-трудно.
– Така ли? Чакай да си помисля. Утре ти ще извършиш размяната. Искаш си камъните, но не искаш да платиш за тях. Търсиш човек, който да изиграе цялото представление. Това вероятно съм аз.
– Определено.
– Това ще струва много повече от петстотин долара. Кой знае какво ще стане? Ралф казва, че има един съдружник. Но ако са трима или четирима и са намислили същото – да запазят и камъните, и парите? Ще стане сложно.
– Колко искаш?
– Караш ме да ти спестя шестстотин и петдесет хиляди. Това са куп мангизи. Бих казал, че десет процента е съвсем прилично.
– Шейсет и пет хиляди за няколко минути работа?
– Напълно разумно.
– За мен не е.
– Можеш да използваш Джералд и Хармън.
Но Уелкъм знаеше, че Рурк няма да го направи. Джералд и Хармън вече не му бяха любимци. Уелкъм научаваше все повече неща за богатите и неспокойни хора. Видеха ли нещо, което искаха, те трябваше да го притежават на всяка цена. Сетне им омръзваше и пожелаваха нещо друго.
Ново, различно, екстра качество. И ако мислеха, че е най-доброто, биха дали всичко за него.
Уелкъм разбра, че колкото и сприхав да изглежда Рурк, той също не е имунизиран срещу това заболяване. Личеше по начина, по който се вкисна заради Джералд. Само защото го бяха праснали по коляното, докато мъкнеше Хармън.
В момента Уелкъм беше новото и различното, най-продаваната стока на пазара.
– Сигурно си използвал пластичен взрив, за да разбиеш сейфа ми – каза Рурк. – Трябвало е да сложиш и насочен заряд.
Той се опитваше да отклони въпроса с парите. Смени темата на разговора. Добре де. Накрая пак щяха да стигнат до заплащането.
– С-4 – отговори Уелкъм.
– Чудесна работа.
– Елементарно.
– Значи си запознат с експлозивите, а?
– Това е част от професията ми.
– Ами с взривяване от разстояние? Радиоуправляемо?
Уличното движение беше изключително натоварено. Всички бяха като полудели и се стрелкаха по трилентовото шосе. Уелкъм караше в средното платно и се беше съсредоточил в пътя. Трудно му беше да следи мисълта на Рурк.
– Правил съм няколко. Знам основното.
Рурк се размърда и се обърна към Уелкъм.
Той откъсна за миг очи от магистралата и видя, че Рурк се е вторачил в него.
– Тогава ми направи един такъв експлозив – каза Рурк. – За утре.
– Защо ти е?
– Нали искаш шейсет и пет хиляди долара? Направи го, свърши си работата утре и ще ги имаш.
– Какво по-точно си намислил?
– Теб какво те интересува?
– Извинявай. Не ми обръщай внимание. Седемнадесет години съм виждал само бомби и засади, това е всичко.
Един шевролет изпревари Уелкъм, като мина на едва трийсетина сантиметра от калника на микробуса. Сетне се плъзна в дясното платно, към изхода от магистралата. Изобщо не натисна спирачката.
Тук, в Калифорния, всички бяха смахнати.
– Знам каква е целта ми – каза Рурк. – И желания резултат. Но още не съм сигурен как да го постигна. Ти имаш ли някаква представа?
– Опитвам се да разбера – отговори Уелкъм.
54.
В къщата на Рурк беше студено. Най-малко половината прозорци бяха счупени. Рурк изрови няколко найлонови чувала за боклук, нарязаха ги и запушиха дупките.
Нол не им помогна. Това си беше тяхна работа, да ги вземат дяволите. Наблюдаваше ги как работят. И Уелкъм редом с тях.
Мърл сякаш живееше тук. Щом свършиха, Рурк му каза да се прибере у дома и да се наспи. Напомни му, че утре има работа.
Какво ли означаваше това?
Когато Нол влезе в склада, той мислеше, че е изчислил всичко. Смяташе, че е готов. Сетне чу гласа на Уелкъм: „Не се съпротивлявай, само върви“ и установи, че изобщо не е подготвен.
Само речта му беше готова. Би умрял заради скъпоценните камъни. Звучеше убедително. И оказа въздействие. Но какво трябваше да направи, когато Рурк му каза да се обади на съдружника си – да извика Уелкъм ли?
Мърл излезе от къщата и се качи в микробуса. В моя микробус, помисли си Нол. Моите камъни, моят микробус, моят план.
Уелкъм потегли, без дори да погледне назад.
55.
Беше единадесет часът, а Мърл още не се беше прибрал. Нямаше го цяла вечер. Една роза, хитра бележка – и духва.
Негова работа, помисли си Грейс. Но като се имаше предвид, че не се познаваше нищо и никого в Сан Франциско, какво ли правеше толкова до късно?
Тя прекара вечерта на дивана. Чуваше, когато отваряха външната врата на сградата. Всеки път, когато някой влезеше, тя отиваше до вратата на апартамента си и поглеждаше през шпионката.
Това, разбира се, беше безсмислено. Когато се върнеше, Мърл щеше да се отбие първо при нея.
Външната врата пак се отвори. Грейс погледна часовника на стената. Единадесет и седемнадесет минути. Не поглеждай, каза си тя, но само след секунда промени решението си.
Отвори вратата. На прага стоеше Уелкъм, готов да почука.
– Искам да говоря с теб – каза той.
– Аз също.
– Искам да отидем до „Клиф Хаус“.
– „Клиф Хаус“ е затворен. Ако толкова много искаше да отидем там, трябваше да се върнеш преди пет часа.
– Нали не ми се сърдиш?
Качиха се във форда на Грейс и потеглиха по булевард Гиъри. „Клиф Хаус“ беше затворен и тъмен. Нещо повече, наоколо нямаше никаква светлинна. Паркингът беше пуст. Грейт Хайуей – също. Край тях бяха само океанът, плажът, скалите и паркът с дърветата. Въздухът беше студен и много солен. Уелкъм го помнеше такъв, но искаше да се увери.
Той се приближи до ниската каменна ограда с далекогледите и двете кофи за боклук.
Тюлените кряскаха ли кряскаха. Бяха по-неприятни от гаргите. Уелкъм се зачуди какво ли би било, ако работеше в „Клиф Хаус“ като сервитьор или продаваше сувенири по цял ден край тюлените. Не би издържал повече от половин час.
Опитваше се да си спомни нещо, което Джералд Мун бе казал тази сутрин. Че трябва да се помъчиш да се оправяш сам в живота.
Да вземеш нечия страна, бе казал Джералд.
Да разчиташ на някого, би се изразил Уелкъм.
Грейс стоеше до колата със скръстени ръце и го гледаше. Не си бяха казали нито дума, откакто излязоха от апартамента.
Уелкъм застана пред нея и попита:
– Искаш ли да чуеш една история?
И й разказа всичко. Тя слушаше мълчаливо. От време на време поклащаше глава – ядосана, удивена, но не го прекъсна.
– Ти не си в ред – каза тя, когато той свърши.
– Нищо ми няма. Те не са в ред. Хейс и неговата сган. Начинът, по който разсъждават и се държат. Ние със Съни сме различни. Въвлечени сме, но не сме като тях.
И ти не си като тях, искаше да добави Уелкъм.
– Не – възрази Грейс. – Ти си луд.
– Смятам, че можем да го направим. Мислих за всичко – и за хубавите, и за лошите страни. Каквото и да им се случи, те си го заслужават напълно. Само едно искам да знам – ти на моя страна ли си?
– Може би трябва да изслушаш и мен. Накратко. Хейс скъса със съпругата си. Ще я остави в близките дни. Влюбен е в мен. Винаги е бил, но сега го знае със сигурност. Ще направи всичко, за да остана при него. Цялата му собственост е моя. Така каза.
– Какво?
Той я хвана за ръцете. Грейс го погледна в очите. Известно време стояха така. Тюлените не спираха да кряскат.
– Какво ще кажеш, а? – попита тя накрая.
