Текст книги "Диамантите на Рурк"
Автор книги: Филип Финч
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 20 страниц)
24.
Същата нощ Хейс, Кейтлин и Нол обраха една къща във Фостър Сити, на юг от летището.
Там явно живееха мъж и жена на около четиридесет години, без деца.
Направиха добър удар. На стените имаше четири анимационни рисунки от Уолт Дисни върху целулоид. Екстра качество. Мики Маус като чирак на магьосника, Дъмбо, извисил се над облаците, Снежанка със Снийзи и Гуфи. Нол знаеше, че Анди Попс ще се нервира, защото рисунките бяха оригинални, следователно можеха да бъдат разпознати, но след малко пазарлък щеше да ги вземе. Бяха прекалено хубави, за да ги изпусне.
Хейс и Кейтлин бяха оставили беемвето на паркинга пред „Ла Куинта Ин“ – един от дългата редица мотели на Сан Матео, на няколко километра от летището. Накараха Нол да ги свали на шосето и когато той потегли, те се приближиха до колата си.
Хейс следеше внимателно уличното движение, готов да излезе от паркинга, когато Кейтлин внезапно рече:
– Хей, нещастнико!
Той се обърна към нея. Тя бе насочила хромиран автоматичен пистолет към него.
– Какво… Откъде… Какво правиш? – изуми се Хейс.
– Скъпи, ти заекваш – отговори тя.
– Махни го.
Тя свали оръжието и му го даде.
Хейс никога не бе държал пистолет в ръка. Оказа се по-тежък, отколкото бе предполагал.
– Намерих го в едно чекмедже в кухнята – каза Кейтлин. – Не е ли разкошен?
Пистолетът беше пълен кич. Със седефена дръжка.
– Дай ми го – рече тя и Хейс й го върна. – 45-ти калибър. Класическо оръжие – не може да бъде проследен. Само се замисли по този въпрос.
25.
Уелкъм се събуди рано. Извървя шест пресечки по Джексън стрийт и обратно. Кракът го болеше, но се държеше. Изкъпа се, облече се и Грейс се появи на вратата му. Попита го какво иска да правят днес.
Уелкъм й каза, че иска да бъде турист. Лесна работа, отговори тя.
Беше гладен. Искаше да закуси.
Грейс предложи да отидат в „Клиф Хаус“.
Каза му да си облече якето. Той помисли, че се шегува, защото беше юли. Облече си ватената блуза с инициалите и емблемата на американския военноморски флот. Потеглиха с нейния форд по булевард Гиъри, който прекосяваше града, почти от залива до океана. Грейс знаеше какво прави и къде отива. Уелкъм се облегна назад и се отпусна. Отвори прозореца си. Утрото беше слънчево.
Отначало движението беше натоварено, но когато наближиха океана, потокът от коли намаля. Уелкъм долови мирис на солена вода и въздухът стана хладен. Затвори прозореца.
Всички пресичащи се улици бяха обозначени като авенюта. Стигнаха до Пойнт Лобос, който се изкачваше на хребета, и Уелкъм видя пред себе си сивосинкавите бурни води на океана.
Пойнт Лобос минаваше през парк, осеян с огънати от вятъра кипариси. Сега Уелкъм и Грейс се намираха на една висока скала, а океанът се простираше под тях, в подножието на скалата.
Грейс направи широк ляв завой, натисна спирачката и спря на асфалтирания паркинг на върха на скалата. Там беше почти пълно – няколко туристически автобуса и десетки коли. Отдолу имаше някаква постройка, вградена в издадената част на високата скала, направена от дърво, стъкло и бетон. Според Уелкъм приличаше на бункер за амуниции.
Това беше „Клиф Хаус“.
Паркингът беше ограден с ниска каменна стена, стигаща почти до края на скалата. На нея бяха наредени далекогледи, в които човек можеше да пусне една монета и да погледа пейзажа.
Грейс и Уелкъм тръгнаха към каменната стена. Уелкъм се поколеба няколко секунди, сетне я улови за ръката.
Тя стисна пръстите му. Продължиха да вървят.
Още когато излязоха от колата, Уелкъм чу крясъците на тюлените. Сега ги видя – над стотина, върху острите високи скали, вдаден в океана, на един хвърлей разстояние. Скалите бяха кафяви, целите опръскани с гуано. Тюлените пълзяха по тях като бълхи по куче.
Грейс имаше монета за далекогледа, но Уелкъм не желаеше да види тюлените отблизо. Те му приличаха на гарги в нива – черни, мръсни и кресливи.
Той впери взор в океана. Вълните идваха от хоризонта и се разбиваха в скалите отдолу. Вдясно имаше бетонни отломки. Вляво, зад „Клиф Хаус“, се простираше дълга пясъчна ивица, в която се плискаха белите гребени на вълните. От високата скала, на която бяха застанали, се виждаше на около километър разстояние в южна посока.
Пойнт Лобос Авеню се извиваше около едната страна на скалата и после право към пясъчната ивица. След „Клиф Хаус“ шосето имаше друго име – Грейт Хайуей. То се губеше в мъглата.
Уелкъм и Грейс влязоха да обядват в ресторанта на „Клиф Хаус“. Той беше пълен и се наложи да чакат за свободна маса. Уелкъм нямаше нищо против. На опашката се бяха наредили много хора и той стоеше съвсем близо до Грейс. Това му харесваше. Имаше чувството, че са двойка влюбени.
Щом седнаха, Уелкъм бутна настрана пепелника и свещника, за да може да държи ръката на Грейс. Гледаше я право в очите.
Сервираха им обяда прекалено бързо. Помощник-келнерът разчисти масата също така бързо.
Излязоха навън. На северната страна на сградата имаше табелка с надпис „Музей на техниката“, която сочеше към бетонния тротоар. Тръгнаха натам.
Музеят се оказа старомодна галерия със сводове. Беше затворен. На вратата имаше катинар. Двамата се загледаха в чайките, тюлените и морската пяна, която се разпиляваше, когато вълните се разбиеха в скалата отдолу.
Бяха сами. Вятърът пронизваше гърдите на Уелкъм през ватената блуза, а въздухът беше толкова влажен, че го усещаше по кожата си. Ако прокараше пръст по брадичката си, той щеше да стане мокър и солен.
Уелкъм прегърна Грейс и я притегли към себе си. Тя не се възпротиви. Продължиха да гледат океана. Някак беше по-лесно да са близо един до друг, ако не се гледаха.
Пред тях беше океанът. Вдясно – паркингът и ниската каменна стена по края на скалата. Долу вляво се простираше дългата пясъчна ивица, прибоят и Грейт Хайуей. Забележителна обстановка, която се запечата завинаги в паметта му, когато прегърна и целуна за пръв път Грейс.
Морски пехотинец. Нол знаеше, че ако човек е облечен с ватена блуза с инициалите на американския военноморски флот, това не означава, че е морски пехотинец. Но щом видя и емблемата с глобуса и котвата, тя мигновено пасна на цялостния вид на военния фанатик. Мъжът не беше облякъл блузата току-така. Уелкъм. М. – както пишеше на пощенската му кутия – наистина беше морски пехотинец.
Нол нямаше какво да прави и паркира пред жилищния блок на Джексън стрийт, готов да пожертва няколко часа за каузата на смахнатите Хейс и Кейтлин. Той беше проследил Уелкъм и Грейс нагоре до „Клиф Хаус“.
Уелкъм, М. беше от военната флота и държеше ръката на любовницата на Хейс – Г.Гибс.
Това не разкриваше загадките, а усложняваше някои от тях. Но едно от подозренията на Нол се затвърди. Уелкъм, М. беше човек, за когото трябваше да си отваря очите, а може би и да опознае.
26.
В понеделник сутринта Уелкъм извървя десет пресечки по Джексън стрийт и обратно. Това му отне почти един час. Накрая едва се влачеше. Трябваше да положи неимоверни усилия, ако искаше да се прибере вкъщи.
Върна се в седем и половина. В осем Грейс дойде и го попита дали иска закуска. Тогава за пръв път видя апартамента й, защото тя го покани на кафе, плодове и сладкиши.
За разлика от неговия, в апартамента на Грейс наистина имаше домашен уют. Уелкъм познаваше няколко съпруги на военни, които умееха да превръщат временните едностайни апартаменти в светли, топли и хубави домове.
Грейс му показа албумче с изрезки от списания с нейни снимки на осемнадесет години, малко след като бе дошла тук. Ако не друго, тогава е била още по-апетитна. Но Уелкъм я харесваше повече сега, защо беше женствена. И все така апетитна.
Той разгледа изрезките и датите, които бе написала в ъгъла на всяка снимка. Явно обичаше да подрежда нещата си. Уелкъм се замисли какво е правил на тези дати. Например на 22 септември 1988 г. Не можа да си спомни. Сигурно е бил зает с нещо, което за него тогава е означавало много, а сега нищо. При всички случаи е бил далеч от нея и съвсем не е подозирал за съществуването й.
Но след като е имало минало, ще има и бъдеще. Тази мисъл също му причини остра болка. Вероятно пак ще бъде далече от нея – няма начин, но поне ще знае, че тя съществува.
После Уелкъм отиде с колата в един магазин за мъжко облекло и изхарчи почти хиляда долара за подходящи за един мениджър дрехи.
Грейс му помогна да направи избора си. Тя настоя и какво да облече днес. Само да не му се превърне в навик, добави после.
Вълнен панталон, син пуловер, бежово сако, вратовръзка с индийски мотиви.
По обед Уелкъм стоеше в коридора и гледаше през остъклената врата, отпуснал ръце встрани до тялото си – не пъхнати в джобовете, защото беше военен от американския флот и знаеше как да стои мирно, когато един блед дребен човечец на име Боуригард се приближи до вратата и му каза, че е време да отива на работа.
– Как се оправя той? – попита Хейс.
Той закопчаваше ризата си и се готвеше да излезе от апартамента й.
– Добре. Върви. За да раздвижва крака си.
– Виждаш ли го често?
– Вчера ходихме в „Клиф Хаус“. Прекарах известно време с него – нали така ми каза?
– Да, аз настоявах. Не се оправдавай. Нещо друго?
– Тази сутрин закусихме заедно. Заведох го да си купи дрехи.
– Сигурно те харесва.
– Така мислял
– Хайде, кажи де, няма нищо.
– Да, харесва ме. Имам чувството, че съм ти кобила-примамка.
Хейс завързваше вратовръзката си. Той се обърна към Грейс и попита:
– Какво?
– Кобила примамка. Ти не знаеш какво е това, защото никога не си бил във ферма. Кобилата примамка служи за изкуствено осеменяване. Намираш някоя разгонена кобила и я завързваш пред яслата на жребеца, който не иска да оплодява по естествения начин и тя привлича вниманието му. Жребецът отваря широко ноздри и ти позволява да вземеш от него онова, което ти трябва, защото кобилата примамка не му излиза от главата.
– Каква идея – рече Хейс, застанал вече до вратата.
– Между него и мен няма нищо общо – добави Грейс.
Хейс я погледна през рамо.
– Скъпа, аз не държа да си ми вярна.
А би трябвало – нали си плащаш за това, помисли си Грейс.
Тя се приближи до прозореца. Той вървеше към колата си – с лекота, спокоен и доволен.
Но в такъв случай…
Склада за мониторен контрол върху доставките представляваше офис без прозорци и се намираше на ъгъла на Втора улица и Хауърд стрийт. Стените бяха боядисани в бяло, бюрата бяха от дъбов фурнир и Уелкъм го заболя главата. На четирите бюра имаше по един компютър, монитор и клавиатура.
Навсякъде се разнасяха заповеди – на мониторите, по телефоните. Служителите късаха лист след лист с поръчки за доставки от принтера. Взимаха разни неща от рафтовете и ги носеха в отдел „Опаковка и транспорт“, а оттам – в товарното отделение.
Целият този процес се наричаше доставки по поръчка, а мониторният контрол ръководеше всички операции. Персоналът проверяваше и съпоставяше списъците с поръчки с действителните доставки с помощта на компютрите. От време на време някой от служителите излизаше от офиса, за да се увери с очите си дали стоката е налице.
Цялата обстановка беше необичайна. През повечето време човек виждаше само белите стени, мониторите и флуоресциращите светлинки.
Нищо чудно, че Боуригард беше блед.
Боуригард моментално намрази Уелкъм. Изобщо не му беше приятно, че го взе на обед. Ненавиждаше вмешателствата. Всъщност в помещението имаше място за един отговорник и трима служители, а Уелкъм не беше нито отговорник, нито служител. Боуригард трябваше да претърси целия склад, за да намери метален стол за Уелкъм.
Боуригард не хареса синия му пуловер и вратовръзката с индийски мотиви. Никой в склада не беше облечен със спортно сако. Само Боуригард носеше папионка.
Четири часа и половина в тази стая без прозорци. На Уелкъм му бяха необходими около петнадесет минути, за да схване какво става тук. Служителите пред мониторите наблюдаваха дали носачите и опаковачите не сгрешат, а Боуригард контролираше служителите.
В пет часа работното време свърши. Уелкъм излезе от офиса и отиде в склада, където имаше светлина и въздух от отворените прозорци на товарния док. Имаше чувството, че е първият пролетен ден след дълга зима.
Боуригард го закара до апартамента и му показа откъде да хване автобуса за работа.
Прибирането у дома беше бавно. Трябваше да минат през целия център. От сградите излизаха на тълпи хора, които бързаха да се приберат вкъщи.
Уелкъм се замисли за служителите пред мониторите. Те правеха едно и също пет пъти седмично, петдесет седмици годишно, цял живот. Той им се възхищаваше, беше удивен, наистина беше потресен.
Грейс хвана Уелкъм в коридора.
– Как мина първият работен ден? – попита тя.
– По-добре, отколкото да стрелят по теб.
– Наистина ли?
– Е, не беше кой знае какво, но като че ли сделката ще потръгне.
– Не ми го казвай на мен. Искаш ли да вечеряме?
– Къде?
– В някое евтино заведение. Ще бъдеш ли готов в седем?
– Да.
– Попитай го – каза Кейтлин. – Стига си се мотал. Кажи му го направо и ако откаже, да изчезва от апартамента и да напуска работата. Нека да си помисли върху това.
– Още е рано – отговори Хейс. – Искам да му дам малко време. – За какво?
– За да му стане интересно. Да поразмисли дали му харесва, дали действително го иска. След това, когато налапа въдицата, ще знае, че единственият начин, по който може да има всичко това, е да играе по свирката ни.
– И какво точно трябва да поиска толкова много?
– Онова, което всички искат – хубавите неща от живота. Какво друго?
27.
– Не – рече Нол. – Не мисля така. – Но ти дори още не си го видял – възрази Хейс.
– Това е признак на тесногръдие – добави Кейтлин. – Невъзприемчивост към всичко ново или различно.
Тримата седяха на най-горния ред от каменни скамейки в амфитеатъра в Маунт Тамалпас. Беше вторник сутринта и там нямаше никой. Подходящо място за среща.
– Добре де, тесногръд съм – каза Нол. – Но знам едно – в този бизнес, ако намериш нещо, което има успех, по-добре се придържай към него. Кривнеш ли встрани, спукана ти е работата.
– И все пак, ще следваме плана на играта – настоя Хейс.
– Не, няма да стане. Този път е различно. Не знам как намирахте всички онези адреси досега, но работата вървеше добре. Онова, което искате сега, е нещо друго. Казате, че онзи имал сейф в мазето.
– Хората не държат сейфове в къщите си за украса – рече Кейтлин.
– Това ми е ясно. Но или сте били там и сте го видели, или някой ви е казал. И в двата случая аз съм пас, защото е прекалено близо до дома ми.
– Иди поне да, огледаш къщата.
– Нещо повече – продължи Нол – аз не разбирам нищо от сейфове. Да предположим, че ме заведете там и наистина има сейф. Само ще си загубим времето.
– Действаме по този въпрос – рече Хейс.
– Намерили сме специалист – добави Кейтлин.
– Само това ни липсва – още някой да бърка в меда.
– Какво отрицателна отношение! – изпищя Кейтлин.
– Огледай къщата – настоя Хейс.
– Преди да се простиш с кинтите – допълни Кейтлин.
– Какво има в сейфа? – попита Нол. – Щом знаете толкова много.
– Ценни книжа – отговори Хейс след кратко колебание.
– Скъпоценни камъни – рече Кейтлин.
– Кое от двете?
– И двете – отговори Хейс. – И скъпоценни камъни, и ценни книжа на стойност най-малко милион и половина.
– Много е богат – отбеляза Кейтлин.
– Какво пък, по дяволите – каза накрая Нол. – Ще отида да поразгледам.
– Скъпоценни камъни ли? – попита Хейс, когато останаха сами с Кейтлин.
– По-добре, това отколкото твоите ценни книжа.
– Дрън-дрън. Точно Рурк ще има скъпоценни камъни. Носи евтин часовник „Касио“ с черна пластмасова каишка.
– Ралф не знае това. Ти не разбираш, че на него му трябва нещо сигурно, на което да сложи ръка. Да си го представя ясно. Такъв е начинът му на мислене. Какво му разбира тиквата от ценни книжа? Виж, скъпоценните камъни са нещо друго. Мисълта за тях ще се вреже в паметта му и няма да може да си я избие от главата. И ще трябва да обере къщата, защото иначе ще се побърка.
– Винаги имаш готов отговор за всичко – рече Хейс.
– Само стой и гледай.
* * *
Нол излезе от Новато, пое по Томалес Роуд, сетне по магистрала 101 в северната част на Марин. Първото, което забеляза, беше селския пейзаж наоколо. Изобилие от дървета. Пътят се виеше лениво и криволичеше през възвишенията. Тихо и зелено. Въздухът беше влажен и наситен с мирис на пръст.
Малко къщи. Повечето усамотени в гората. Място за хора, които търсеха уединение.
И които нямат нищо против мъглата. Днес беше ясно – поне засега, но тук, на възвишенията от страната на океана, сигурно падаха гъсти мъгли. В промеждутъците между мъглата и слънцето, сред червеникавите дървета, никога нямаше да се стоплиш достатъчно от слънчевите лъчи, за да изсушиш костите си.
Въпросната къща също беше забутана в гората – много по-навътре от останалите. Нол намери чакълената алея за коли. Мина няколко пъти покрай нея, без да излиза от Томалес Роуд. През листата на дърветата видя само тухления комин на къщата и дървения покрив.
На следващата обиколка Нол свърна по чакълената алея и в края на наклона съзря стоманената порта. Както и камерата за наблюдение. Охо! Той спря рязко и се върна на шосето.
Щом има порта, трябва да има и ограда около къщата, помисли си Нол.
Подкара бавно по Томалес Роуд. По края на пътя растяха гъсти храсталаци. Тук човек можеше да си проправи път само с помощта на мачете. Отвъд беше гората.
Нол отби и спря. Тук, в храстите, имаше пролука. Не голяма – нещо като козя пътека, но водеше право към дърветата. Оттук до шосето имаше около двеста метра.
Нол заключи микробуса и тръгна по пътечката. Вървеше между високи до кръста храсти и дръвчета. Ели и борове, засадени съвсем близо едни до други, но все пак имаше откъде да се мине.
В този миг видя оградата – права, висока и черна. Насред гората.
Отвесните стоманени пилони бяха високи около два метра и половина. Заострени на върха, забити в бетона. Намираха се на разстояние метър и петдесет един от друг и бяха подсилени с напречни железа близо до върха и основата.
Къщата сигурно беше зад оградата, някъде от другата страна на дърветата. Не се виждаше оттук. А и оттам не можеха да го забележат.
Нол тръгна покрай оградата. Тя изглеждаше съвсем не на място тук, в гората, където човек очакваше да види дъсчени огради или колове. Тази стоманена бариера сякаш заграждаше мечки гризли в зоопарк.
Гората започна да оредява. Нол стигна до една поляна и спря. Оградата продължаваше още двадесетина метра през поляната и пак се скриваше в гората.
Сега видя къщата. Голяма, построена безразборно селска ферма, с дървен покрив и небоядисани стени. Под стряхата на предната врата имаше още една камера. Трета камера, поставена в задния ъгъл на покрива, беше насочена към градинката зад къщата.
Нол се върна в гората. Тръгна по пътечката през храстите и стигна до микробуса.
Отново пое бавно по Томалес Роуд. След около стотина метра забеляза електрическия стълб, трансформатора и жицата, която вървеше през гората по посока към фермата. Малко по-нататък, на кръстовището с Ларкспър Роуд, Нол съзря високия до коляното шкаф за телефонни връзки.
Мисълта за оградата не излизаше от главата му. Колко ли хиляди долара струва подобна ограда? И за какво служи? Можеше да измисли колкото си иска причини. Но очевидната се вряза в паметта му.
– Не ми казахте, че има ограда – рече Нол, когато отново се срещнаха в амфитеатъра. – Една малка подробност, която забравихте да споменете.
– Каква ограда? – учуди се Кейтлин.
– Не се прави на луда.
– Последния път нямаше никаква ограда.
– Точно така – потвърди Хейс.
– Кога е било това?
– Преди две години – отговори Кейтлин.
Нол описа подробно оградата.
– Не знаех за нея – рече Кейтлин.
– Щом има ограда и алармена система, сигурно има и сензорни устройства и електрически ток по вратите и прозорците – всичко свързано с кабинета на шерифа.
– Какво се опитваш да ми кажеш? – попита Кейтлин. – Че е невъзможно ли?
– Е, не – отговори Нол, – но първо искам да изясня нещо. В тази огромна къща живее само един човек. Не сте били там от две години, но знаете със сигурност кога той не е вкъщи. Така ли е?
Точно така – отговориха в един глас Хейс и Кейтлин.
– Можем да минем през оградата – продължи Нол. – Можем да изключим алармената система и всичко останало. Няма ли електричество, и телефонът му няма да работи. И все пак остава едно – сейфът.
– Действаме по този въпрос – каза Хейс.
– Обадете ми се, щом го уредите.
– Ти искаш да го направиш! – отбеляза Кейтлин.
Тя изглеждаше ужасно нетърпелива. Хейс също. Обикновено щом двамата искаха толкова силно нещо, това беше достатъчно да отблъсне Нол. Само че онази ограда и камерите не бяха поставени за тоя що духа. Никой не би похарчил четиридесет-петдесет хиляди долара, за да пази среброто и порцелана, подарени му на сватбата.
– Противно на разума ми – отговори Нол.
