Текст книги "Диамантите на Рурк"

5.

Те нахлуха в живота на Съни Нол ей така, ненадейно. Едно неделно утро той беше вкъщи с петгодишния си син. Нол, съпругата му Мери и Рой живееха в едно разнебитено бунгало в Сан Пабло, зад няколко резервоара с петрол. Нол вършеше всичко – боядисване, дърводелство и дребни поправки на двигатели. Биваше го. Рекламираше услугите си с написани на ръка бележки, които залепяше върху таблата за обяви, в супермаркетите и обществените перални. Нямаше постоянна работа от седем месеца. Мери беше сервитьорка в клуб „Падък“, до прочутия мост Голдън Гейт.

Телефонът иззвъня. Обади се някакъв тип, който се представи като Хари. Нол никога не беше чувал такъв глас – рязък, властен. Знаел, че Нол търси работа и може би двамата щели да свършат нещо.

– За каква работа става дума? – попита Нол.

– За онова, което знаеш да правиш най-добре.

След няколко секунди Нол рече:

– Приключих с нея.

– Пак ще говорим – настоя Хари.

– Няма за какво. Не искам да ти губя времето.

– Нямам нищо против.

– Тогава не губи моето – сряза го Нол. – Ако мога така да се изразя.

– Само за разговора ще получиш петстотин долара. Най-лесният начин, по който си печелил пари. Пет стотака за половин час.

– Не думай.

– В центъра, на площад „Жирардели“, край фонтана, в седем часа – каза Хари и затвори, преди Нол да успее да възрази.

Цял ден Нол си повтаря, че няма да отиде. Беше скъсал с онзи начин на живот. Никой нямаше да му плати петстотин долара само за да говори.

Замисли се обаче за Мери, която работеше за двадесет и пет долара на седмица, ако не се брояха бакшишите. Ако им провървеше, донасяха вкъщи общо около четиристотин долара. Едва стигаха за наема, храната, газта и застраховката на микробуса. Купуваха на сина си дрехи на старо.

Течеше втората седмица от декември. Коледна музика се разнасяше от радиоапарата – нямаше отърване от нея. Нол трябваше да преброи набързо монетите в джоба си, ако искаше да си купи хамбургер. А сега онзи тип му предлагаше петстотин долара за половин час, при това само да поговорят.

Мери се прибра в пет часа. Нол смени ризата си и се качи в микробуса. Каза й, че ще се върне в осем.

На площад „Жирардели“ имаше скъпи пазарни центрове. Намираше се непосредствено до залива на Сан Франциско, на улица „Пауъл“, под спирката на въжената линия – рая за туристите. Нол застана до фонтана и средата на площада. „Жирардели“ го изнервяше заради блясъка си. Мъже и жени се разхождаха по плочките на вътрешния двор и се мотаеха по коридорите на триетажните магазини, като вървяха с небрежната походка на хора с пари в джоба и в кредитната карта.

От горните етажи се разнесе весела инструментална версия на „Елхови лес“. Соло на китара. Нол съзнаваше много добре, че мястото му не е тук. Беше облечен с фланелена риза и войнишки ботуши с метални плочки отпред.

Вглеждаше се в лицата на минувачите в очакване да види Хари, който търси крадец.

Забеляза мъж и жена от другата страна на фонтана: Бяха около тридесетгодишни: той – може би няколко години по-голям от нея. И двамата бяха руси, свежи и привлекателни – така би изглеждал всеки, който може да си позволи всичко. Страхотни прически, безупречна кожа, съвършени зъби. Той беше със сив панталон, обувки от „Гучи“ и червен пуловер, който сигурно беше от кашмир. Тя се бе загърнала с дълго манто от чортова кожа. На врата й беше завързан скъп шал, а на китките й блестяха гривни с диаманти.

Открояваха се от всички останали, нахакани и лекомислени, сякаш се смееха на някаква своя шега. Приличаха на двойка самодоволни кукли. Нол изобщо не можеше да ги свърже с телефонното обаждане. Бяха толкова различни от неговия свят, като пришълци от друга галактика.

Минаха пет минути. Нол започна да се чувства глупаво, наистина тъпо, като стоеше така и чакаше някой да му плати петстотин долара, за да си побъбрят.

Богатите младоци го наблюдаваха. Това никак не му се нравеше.

Нол се чувстваше потиснат тук. Ядосваше се, че си е пропилял времето, парите за паркинга, бензина и таксата за минаване по моста. Онези продължаваха да го гледат. Нол се вторачи в червените плочки на площада и когато вдигна глава, видя, че двамата вървяха към него – той отпред, а тя на една крачка зад него. Спряха точно пред Нол.

– Ти трябва да си Ралф – рече мъжът и Нол разпозна гласа по телефона.

– Може би.

– Да. Търся Ралф Артис Нол, роден през 1949 година в Сапулпа, Оклахома, който живее на авеню „Холман“ в Сан Пабло. Ти ли си?

– Продължавай да говориш. Ти ми се обади.

– Ралф, ще говоря без заобиколки. Искаме да извършим няколко кражби с взлом.

– Но аз не ви познавам и изобщо не знам за какво става дума.

– Аз съм Хари, а тя е Кони. Да кажем, че търсим човек с препоръки. Две присъди за притежаване на откраднати вещи, една за кражба с взлом, излежал четири години от възможни шест. В затвора „Вакавил“, нали? Мисля, че това ни е достатъчно.

Проучил бе досието на Нол. Не го познаваше по физиономия и не знаеше, че никой не го нарича Ралф, но знаеше биографията му.

– За какво?

Нол се ядоса, че някакъв непознат на улицата знае, че е лежал в затвора.

– Имаме си причини – отговори Хари.

– За развлечение – добави Кони.

– Аз изчезвам – рече Нол.

– Ще спечелиш много пари – каза Хари.

Това подсети Нол.

– Между другото, нали каза, че ще ми платиш пет стотачки?

Нол не очакваше, че ще получи парите. Искаше обаче да разберат, че не е забравил.

Хари му се усмихна леко, бръкна в джоба на панталона си и извади тънка пачка зелени банкноти. Сложи парите в ръката на Нол.

Допирът до тях беше приятен. Нол им хвърли един поглед, сетне бързо ги пъхна в джоба си.

– Това е за половин час – рече Хари.

– Достатъчно е – отговори Нол. – Искате ли да отидем на по-закътано място?

Чувстваше се като гол така, край фонтана на площад „Жирардели“, на приказка за престъпления.

– Защо? – попита Хари. – Следят ли те?

– Не. Не съм нарушавал закона, откакто излязох от затвора преди година.

– Никой не ни следи. Никой не знае какво сме намислили.

– Ние сме изгарящи от нетърпение аматьори – обясни Кони.

В нея имаше някакво самодоволство и припряност, които объркваха Нол. Цялата сияеше.

– Добре – съгласи се той. – Кражба с взлом, а? Само една ли? Говоря теоретично, разбира се.

– Не, поредица от обири – отговори Хари. – Ние имаме желанието, а ти – знанията.

– Чакай малко. Говоря само теоретично.

– Ти свършваш работата, ние идваме за удоволствие. Ще ни покажеш как става, за да се научим.

Нол искаше да ги попита за какъв дявол им трябва това, но после се сети: за развлечение.

– Ние ще ти казваме имената, адресите и телефонните номера на хора, които няма да бъдат в града най-малко една седмица. Само баровци, в тузарски квартали. Не ти гарантирам, че всички къщи ще бъдат пусти. Понякога може да има някой. Затова ти ще трябва да проверяваш. Но шансът е само едно-две на десет.

– Сигурно – рече Нол.

– Можеш да се обзаложиш. Крадеш от колкото къщи искаш. Действащ ли сам, даваш ни двадесет процента от плячката. Предполагам, че познаваш някой прекупвач. Ако направим удара заедно, делим на три. Бетон. Цял живот няма да намериш такава сделка.

Хората минаваха наоколо и гледаха витрините. Никой не обръщаше внимание на тримата. Но и си помисли, че това е странно.

– Знам ли? – рече той.

– Нерешителността ме побърква – каза Кони. – Тя е лош знак. Говори за неуравновесеност.

– Върви по дяволите – каза й Нол.

– Успокой се – намеси се Хари. – Човекът има право да бъде предпазлив. Той е професионалист.

– При следващата погрешна стъпка ще получа не четири, а около петнадесет години затвор.

– Знам – отговори Хари. – Точно затова се обръщаме към теб. Ти имаш какво да губиш.

– Рискът съсредоточава ума – добави Кони. – Направиш ли стойка на ръце на ръба на пропастта, тогава разбираш, че си жив.

– Как ме намерихте? – попита Нол. – Някой ли ме препоръча? Познавам ли го?

– Нямаме общи познати – отговори Хари.

– Ето, това ме изнервя. Появявате се изневиделица, знаете името, биографията ми, а аз не знам нищо за вас. Може да ми устройвате клопка. Може да сте от властите.

В същия миг съжали, че го каза. Нямаше ченгета, които да изглеждат така и да говорят по този начин. Да не говорим, че Нол не беше такава важна особа, че да се занимават специално с него.

– Мислиш, че сме ченгета? – попита Кони.

– Е, не съвсем…

– Ченгета!

– Не се изразих правилно.

– Ако мислиш, че сме ченгета, тогава трябва да те убедим в противното.

Тя огледа набързо площада. Очите й светнаха, когато видя една картинна галерия от другата страна на фонтана. Отправи се към нея. Хари я последва. Нол не мръдна от мястото си и Кони се обърна и рече:

– Хей, това ще бъде за теб, затова не го изпускай. Истинско представление.

Нол тръгна след тях. Застана пред матовата витрина: Помещението беше голямо, с жълто-зеленикави стени и дъсчен под. Неразгадаемите модернистки картини бяха осветени с малки прожектори, поставени на тавана, а скулптурите стояха на бели подставки. Осмина посетители и две служителки разглеждаха експонатите, затаили дъх.

– Какво ще кажеш? – обърна се Хари към Кони.

– Става.

– Искаш ли аз да го направя?

– Не. Ти си свърши твоята работа.

Хари извади портфейла си, даде й го и влезе в галерията. Кони пъхна портфейла в чантата си и каза на Нол:

– Ти стой тук и гледай.

После и тя влезе вътре.

Хари бавно отиде в другия край на помещението. Кони се приближи до едно голямо платно, окачено близо до входа. Картината представляваше бледокафяви и зелени ивици на бежов фон. Кони се вгледа в нея, сетне започна да отстъпва назад, като че ли да я възприеме по-добре. Стигна до една от високите до кръста поставки. Там имаше четири почти еднакви скулптури, високи около петдесет сантиметра. Нол знаеше, че това е произведение на изкуството и вероятно струва хиляда и петстотин долара, ако не и повече.

Едната от служителките, която се намираше най-близо до Хари, оглеждаше лениво помещението и всички останали се движеха като насън.

Хари протегна ръка към задния си джоб. На лицето му се изписа изненада.

Каза нещо, което Нол не чу. Но успя да привлече вниманието на служителката. Тя го погледна. Хари пак каза нещо. Нол не чуваше през стъклото на витрината, но разбра думите по движенията на устните му.

„Портфейлът ми“, каза Хари.

Неколцина от посетителите се обърнаха към него и той повтори думата, но вече достатъчно силно, за да се чуе и навън.

– Портфейлът ми. Някой го е откраднал.

Сега всички гледаха Хари. С изключение на Кони, която бе приковала поглед в картината. Нол я видя как разтваря чортовото си манто, прави крачка встрани към подставката и пак загръща мантото си. Когато се отдръпна, едната от четирите черни скулптури липсваше. Нол трябваше да признае, че тя го направи много изкусно. Всички погледи бяха отправени към Хари, който ровеше из джобовете си като обезумял.

Кони не излезе веднага. Остана загледана към голямото платно още няколко секунди. Сетне се отправи към изхода, без изобщо да бърза. Излезе и продължи да върви, като подхвърли през рамо на Нол.

– Ела. Той ще излезе след малко.

Нол тръгна след нея. Минаха през вътрешния двор покрай фонтана и се приближиха до стълбите за подземния гараж. Спряха там. Хари излезе от галерията и тръгна към тях. Кони го изчака и после тримата започнаха да слизат по бетонните стълби.

Спряха на първата площадка и Кони извади черната скулптура изпод палтото си. Вдигна я и Нол видя, че отдолу са залепени две листчета, на които пишеше: „Обелиск XXII“ и „1800 долара“. – Ченгетата биха ли направили това? – попита Кони.

– Не казах, че сте ченгета – отговори Нол. – Само че може да сте – откъде да ви знам?

Кони хвърли скулптурата и тя се строши на парчета. В ръката й остана само заострената черна основа.

– Едно ченге би ли направило това? – повтори тя.

– Не – отговори Нол.

– В такъв случай можем ли да смятаме въпроса за решен?

– Да.

– Добре. Имам тук нещо за теб – намеси се бързо Хари и му подаде някакво листче. – Три адреса. В Напа, Сан Матео и Портеро Хил. Това ти предлагам. Поогледай ги няколко дни, за да се увериш, че не лъжа. Може да действаш и да обереш някоя от къщите.

– Да направя тараш – поправи го Нол. – Не да обера.

Той взе листчето и добави:

– Да направиш тараш, да гепиш, да чопнеш, да свиеш – не да обереш. Така се изразяват ченгетата.

– Аха – отговори Хари. – Професионален жаргон, а? Разбрах.

– Ние усвояваме бързо – добави Кони.

Нол пъхна листчето в джоба си. Пръстите му напипаха банкнотите и той ги задържа върху тях.

– Ще ги огледам – рече Нол. – И ще ви се обадя. Дайте ми телефона си.

– Ние ще се свържем с теб – каза Хари.

– Но аз трябва да знам къде да ви търся.

– Не, не е необходимо. Аз съм Хари, тя е Кони, и това е всичко, което трябва да знаеш. Аз ще ти подсказвам идеите, ти ще вършиш работата и ще ти казваме кога искаме да дойдем с теб.

– Не мога да работя така.

– Ще намериш начин. Щом парите потекат, повярвай ми – ще свикнеш.

– Това е много странно, изчанчено.

– Това е идеята – каза Кони. – Обикновените стремежи носят обикновено удоволствие. Истинската отплата е отвъд границата.

– Искаш ли да опиташ или не? – попита Хари. – Иначе ще намерим друг. Не си единственият с такъв талант.

Нол знаеше, че това е вярно: но не му хареса, че го казват на висок глас.

– Ще видя къщите – каза той. – Значи ще ми се обадите след няколко дни?

– Разбира се, след пет-шест. Не бързай.

– Нищо не обещавам – отговори Нол.

Но знаеше, че се заблуждава. Свършено беше с него. Погали парите в джоба си. Приятен допир до истински пари. Хари и Кони го бяха оплели в мрежите си. Срамуваше се да си признае колко добре се чувства с пари в джоба и колко лесно се е предал.

– Е, какво ще кажеш? – попита Хейс, когато останаха сами в колата си.

– Направен е като по поръчка – отговори Кейтлин. – Идеален е.

– Ще го направим.

Имаше предвид обирите с взлом.

– О, да. Разбира се, че ще ги извършим. Това ни е предопределено от съдбата. Чу ли го само как говори? Изчанчено било! Видя ли ризата му? А панталона? Ботушите!

– Черна работа за черноработник.

– Същински Барни – добави Кейтлин.

– Кой?

– Онзи от рисуваните филмчета. Барни Ръбъл – най-добрият приятел на Фред Флинтстоун.

– Тъп като пън.

– Не е толкова тъп – възрази Кейтлин. – Само малко муден. Точно такъв ни трябва. Някой достатъчно умен, за да върши работата, но бавно загряваш. Никакви стремежи, никакво въображение. Колкото и усилия да полага, винаги ще бъде смотаняк.

Пътуваха към дома си с новото си беемве, което се стрелкаше сред другите коли като тигър, подскачащ между дърветата.

– Точно такъв ни трябва – повтори Хейс.

– Намерихме го – допълни Кейтлин. – Нашият Барни.