Текст книги "Диамантите на Рурк"
Автор книги: Филип Финч
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 19 (всего у книги 20 страниц)
61.
– Още една бира – рече Хармън. Джинки мигновено отиде до хладилника и му я донесе. Наля я в чиста чаша и му я даде.
Той следеше движенията й. Само като си помислеше човек, че това сладурче е от същите родители, които са дали на света великия дебелак Джералд! Невероятно!
Хармън седеше на един шезлонг до вратата. Телефонът беше до него. От мястото си той можеше да препречи вратата, да вземе телефонната слушалка и да гледа телевизия. Тук имаха кабелна телевизия и хващаха развлекателната програма, но нямаше дистанционно управление.
А и бирата беше студена.
Хармън залови Мама на вратата на кухнята, че го гледа как зяпа момичето.
– Дърто – каза той, – гледай да не ти потънат гемиите.
62.
Чакаха в дома на Рурк. Хейс се появи, след като се мръкна. Носеше храна за вкъщи от един вегетариански ресторант в Мил Вали.
Нахраниха се и пак зачакаха.
– Този твой съдружник върти някакви номера – отбеляза Кейтлин.
– Не е такъв човек – отговори Нол.
– Държи ни в напрежение.
– Той държи да си получи парите. Половината са негови и си ги иска толкова колкото и аз.
– Тогава защо не се обажда?
– Ще се обади – каза Нол, като се мъчеше му бъде убедителен.
63.
Уелкъм заведе Грейс на вечеря в един италиански ресторант на Северния плаж. Беше девет и половина, когато седнаха на масата.
Грейс беше запозната с италианската кухня. Тя поръча на италиански, без да поглежда менюто. Ордьовър котлети, тортелини, крем от жълтъци, супа по английски.
Уелкъм очакваше, че ще ядат спагети.
Но тя му каза да разчита на нейния избор.
Уелкъм попита сервитьорката за телефон.
Да – отговори Рурк по средата на първото иззвъняване.
– Нол – каза Уелкъм, като закри с ръка слушалката, за да заглуши гласа си.
Чу, че Рурк подава телефона на Нол.
– Да? – обади се Нол.
– Чуват ли ме?
– Мисля, че не.
– Пред „Клиф Хаус“, в полунощ. На паркинга.
– Пред „Клиф Хаус“ ли?
– Мястото е идеално.
– Ще бъдеш ли там?
– Отначало няма да ме видиш.
– Я повтори.
– Търси оранжева кофа за боклук. Камъните ще бъдат там. Вероятно ще имаш нужда от оръжие. Всичко, което ти трябва, ще бъде вътре.
– Сигурен ли си? – попита малко тъжно Нол.
– Оръжието, камъните, всичко. Повярвай ми, ще се погрижа за теб. А, да, сигурно ще поискаш да претърсиш някого. Не се притеснявай, действай смело.
Нол или някой друг затвори телефона.
Уелкъм и Грейс вечеряха около час. Той се почувства заситен и доволен – от вкусните ястия и защото Грейс седеше срещу него.
Мърл изгреба последните лъжици от супата по английски, която се оказа някакъв сапунен крем. Но хубава. Отново отиде до телефона.
– Да – каза пак по средата на първото иззвъняване Рурк.
– Имаш ли нещо за мен? – попита Уелкъм.
– Господи, къде си? Нямаме време.
– Вечерям.
– Ще се срещнем в полунощ на паркинга пред „Клиф Хаус“. Знаеш ли къде се намира?
– Бил съм там.
– Какво мислиш? Ще стане ли работата?
– Разбира се.
Грейс закара Уелкъм с форда си до Мишън стрийт.
Мърл гледаше табелките на улиците и номерата.
– Ето, тук – рече той. – Няма да се бавя.
64.
Хармън гледаше баскетболен мач по телевизията. След това бяха новините в единадесет маса. Не го интересуваха. Той стана и включи кабелната телевизия.
Тъкмо се върна на стола си, когато някой почука на вратата.
– Хармън – чу се глас отвън.
Хармън открехна вратата, но не свали веригата. Погледна през пролуката.
На прага стоеше морският пехотинец, който сега работеше за Рурк.
Хармън помисли, че са го изпратили по задача. Надяваше се, че няма да го смени. Бирата, телевизията и Джинки му харесваха.
Той махна веригата и отвори вратата.
65.
Джералд стигна до извода, че оклахомецът Ралф Нол съвсем не е глупак. Петимата – Нол, Джералд, Кейтлин, Хейс и Рурк с парите – вървяха през предния двор на Рурк на път за колите. Беше единадесет и петнадесет. Имаха най-малко четиридесет минути път до „Клиф Хаус“. Внезапно Нол се спря и рече:
– Искам пак да видя парите.
Явно бе чакал до последната секунда, за да се увери, че няма да го преметнат. Тази сутрин бе видял и преброил мангизите, но те ги замъкнаха някъде. Всичко би могло да се случи.
– Защо? – попита Рурк.
– Искам да знам, че са вътре. Не ги ли видя, няма да получиш нищо.
– Я млъквай – обади се Кейтлин. – Да те вземат мътните. Качвай се в колата.
Според Джералд тя беше елегантна жена. Знаеше как да се докарва. Тази вечер беше с копринен костюм – сако и панталон – и дълго манто от чортова кожа. Само че приличаше на красив пакет, в който намираш съскащ и плюеш пор, готов да отхапе ръката ти.
– Парите – повтори Нол.
– Кой си ти, че да поставяш условия? – попита тя. – Никой, едно нищожество. Селяндур. Дрисльо.
– Аз съм човекът, който взима, каквото иска – отговори Нол. – Но няма да се доближа до него, докато не разбера какво носите.
Рурк застана помежду им.
– Да, разумно е – рече той. – Така е най-честно.
Естествено, помисли си Джералд, който вървеше точно пред тях.
– Джералд – извика го Рурк.
Азиатецът му даде куфара.
– По-добре да ги видя на светло – каза Нол.
– После сигурно ще поискаш пак да ги преброиш – подхвърли Кейтлин.
– Няма. Само ще ги прегледам.
Върнаха се в къщата. Рурк сложи куфара на масата за кафе. Щракна катинарчето и отвори ципа.
Парите блеснаха пред очите им. Пачка до пачка. Шестстотин хиляди долара.
Нол прерови банкнотите и надигна някои от пачките. Внимателен човек. Пък и допирът до парите му доставяше удоволствие.
– Ралф – каза Рурк. – Нямаме време.
– Добре – отговори Нол и затвори куфара.
– Сега може ли да тръгваме? – попита Кейтлин.
– Добра идея – съгласи се Нол.
Джералд взе куфара и всички излязоха отново. Джералд тръгна към исузуто, Рурк и Нол – към форда, а Хейс и Кейтлин – към мерцедеса.
За миг Рурк остави Нол сам и се насочи към Джералд. Исузуто беше паркирано на разстояние от останалите коли – там, където искаше Рурк.
Джералд беше пред колата и държеше куфара с парите. Тъкмо отваряше вратата, когато Рурк се приближи до него и погледна вътре.
Вторият куфар беше зад предната седалка.
– Повтори още веднъж – каза тихо Евън. – Куфарът с бялата лепенка е?
– С парите – отговори Джералд. – Той остава в колата.
– А ти изнасяш – кой?
– Този без лепенката. С устройството.
– Ти си мой човек.
И още как, помисли си Джералд.
– Благодаря – каза той на глас.
Рурк се качи в мустанга с Нол. След няколко секунди всички потеглиха със запалени фарове. Джералд протегна ръка надолу, взе втория куфар и го сложи на седалката до първия. Два куфара – напълно еднакви. С изключение на бялата лепенка. Никой не би могъл да ги различи.
Рурк мина пръв през портата. Джералд го последва, а Хейс и Кейтлин се мушнаха зад Джералд. В този ред те излязоха на двулентовото шосе и потеглиха към Сан Франциско.
Грейс и Уелкъм стигнаха до края на булеварда. Пътят се изкачваше нагоре и после се спускаше. Наоколо вече нямаше къщи. От двете страни се извисяваха черните къдрави очертания на кипарисите. Слязоха по още един склон и кипарисите изчезнаха. Отпред бяха океанът и скалите. Грейс спря на пустия паркинг пред „Клиф Хаус“.
Тюлените пак джафкаха. Уелкъм излезе навън. Въздухът беше неподвижен и чист. Ухаеше на морска сол.
В началото на юли тук беше като през ноември в Канзас, при това влажно. Влагата пронизваше костите. Уелкъм беше по джинси и памучен пуловер. Трябваше да си вземе якето.
Фордът на Грейс беше обърнат към „Клиф Хаус“ и океана. Беше близо до северната страна на сградата и входа за Музея на техниката. Паркингът свършваше до ниската каменна стена. Отидеш ли по-напред, щеше да се озовеш долу при тюлените и прибоя.
Уелкъм се приближи до каменната стена. Беше метнал през рамо чанта за фотоапарат. Отиде до една от двете кофи за боклук.
Махна капака й, дръпна ципа на чантата си и извади кадифената кесия.
Тази нощ вълните не бучаха. Океанът бе притихнал долу в мрака. Чуваше се само лекият плисък на вълните и крясъците на тюлените.
Кофата за боклук беше пълна почти догоре. Уелкъм сложи кадифената кесия вътре. Бръкна пак в чантата, извади детската пушка с двете къси цеви и я остави в кофата до кесията.
После отново пъхна ръка в чантата. Този път измъкна флакон с боя и започна да пръска кофата. Боята беше яркооранжева и заблестя на светлината на фаровете. Отстрани на кофата се появи голямо оранжево петно. Уелкъм хвърли флакона с боята в кофата и затвори капака.
После се приближи до колата. Грейс седеше зад волана. Прозорецът й беше отворен.
– Предполагам, че това е всичко – рече тя.
– Ще свърши, преди да разбереш.
– Моля те, внимавай. Моля те.
– Сладка моя, това е нищо.
– Може да загинеш. Хората умират ей така, за нищо. Вчера гледах по телевизията за един мъж в Сан Рамон, който паднал от стола, докато сменял крушката, счупил си врата и предал Богу дух, без никой да разбере. Сещаш ли се за какво намеквам?
– Да.
– Аз държа на теб. Ти караш хората да те обичат пряко волята си, сетне очакваш да ти обърнат гръб и да престанат да те обичат. Само че не става така. Трябва да приемаш нещата такива, каквито са – цялата бъркотия.
– И аз те обичам – каза Уелкъм.
Наведе се и я целуна. После се изправи и й каза довиждане.
Тя направи бавен U-образен завой, махна му с ръка и потегли пак към Гиъри. Фордът беше единствената кола на булеварда. Бързо се скри от погледа му. Долу, от другата страна на завоя, по Грейт Хайуей, не се забелязваха фарове.
Уелкъм се приближи до каменната стена и се прехвърли от другата страна. Започна да се придвижва по тесния ръб между стената и края на скалата. Мина покрай кофата за боклук с оранжевото петно и продължи нататък. Точно пред него един огромен кафяв плъх се изкатери по стената и побегна към пустия паркинг.
Стената се извиваше почти на деветдесет градуса, за да следва очертанията на хълма. На мястото на океана сега се появиха скалите. Уелкъм се намираше на около двадесет-тридесет крачки от кофата с оранжевото петно. Не я изпускаше от очи. Виждаше и широкия завой, и Грейт Хайуей.
Спря, подритна някакъв използван презерватив и празна консерва от канадска бира и приклекна до стената. Долу на плажа примигваше червеникав огън – мъждукащ и далечен като звезда. Уелкъм виждаше и океана. Над водата пълзеше ниска и гъста като крем мъгла и бързо се придвижваше към плажа.
Уелкъм свали чантата от рамото си и я сложи до себе си на песъчливата скала. Пак бръкна вътре и извади колта. Отвори барабана. Пистолетът беше зареден. Уелкъм остави само един куршум, а останалите пъхна в джоба си. После завъртя барабана така, че куршумът да бъде следващият под петлето. Затъкна колта в колана си отзад на гърба и зачака.
66.
Хармън се свести. Намираше се в гардероб. Наоколо беше тъмно и миришеше на нафталин. Токчето на някаква женска обувка се бе забило в тялото му. Опита се да раздвижи ръце, но те бяха завързани отзад на гърба му. Краката му бяха прегънати, а глезените – прикрепени по някакъв начин към китките и когато се опита да протегне крака, раменете му едва не изхвърчаха от ставите.
Той се размърда и се опита да се отмести от токчето. Гардеробът беше малък и Хармън удари рамото си в стената.
Внезапно го осени една идея. Отпусна тежестта си върху раменете и се отблъсна с крака. Започна да се придвижва така сантиметър по сантиметър.
Почти успя да се изправи на крака. Китките и глезените му бяха завързани с късо въже и трябваше да стои приведен назад.
Хармън се обърна с гръб към вратата и протегна пръсти към валчестата дръжка. Зачуди се на коя ли страна се отваря. Натисна дръжката.
Секретната брава изщрака, вратата се отвори и Хармън се стовари с цялата си тежест в спалнята на Джинки Мун.
Вътре беше тъмно, но в коридора светеше. Хармън видя, че е завързан с шнура от щорите. Нямаше да може да го скъса. Запълзя по пода на спалнята, коридора и хола. Сетне по-нататък, към външната врата. Обърна се на една страна, опря дясното си рамо на вратата и започна бавно да се плъзга нагоре. Тук беше по-лесно, отколкото в гардероба. Вратата беше емайлирана и гладка, само че се отваряше навътре. Трудна работа. Хармън натисна дръжката и открехна вратата няколко сантиметра. Но изгуби равновесие, когато се опита да я отвори по-широко. Отпусна се върху нея и пак я затвори.
Опита се отново. Открехна вратата, дръпна я към себе си и падна назад.
Строполи се на пода. Вратата се отвори широко.
Хармън изпълзя на площадката на стълбището. На третия етаж имаше още два апартамента. От тях не се чуваше никакъв шум. Под вратите не се виждаше светлина.
Той се зачуди дали да не се развика за помощ. Но какво би спечелил сега, в единадесет часа през нощта? Е, щеше да привлече вниманието на обитателите на блока, но дали щяха да отворят вратите си? Много по-вероятно беше да се обадят в полицията.
Само да можеше да стигне до улицата. Да попадне на някой минувач. Човек, увързан като салам, сигурно би предизвикал състрадание. Трябваше да го видят с очите си. Хората бяха по-отзивчиви, ако те видеха, преди да си ги накарал да се събудят.
Нямаше асансьор. Хармън нямаше да може да слезе по стълбите. Абсурд. А може би щеше да успее с пълзене.
Той се придвижи на ръце и колене до стълбите. Видяха му се безкрайни. Опита се да си спомни защо си бе навлякъл всички тези неприятности.
Сети се. Морският пехотинец! Хармън не беше съвсем сигурен какво бе организирал Евън тази нощ, но знаеше, че е важно и реши, че военният се опитва да го прецака. Рурк трябваше да бъде предупреден. Отвратителният Джералд сигурно също е замесен. Това би струвало скъпо на Евън.
Хармън се опита да се влачи надолу с главата напред. Това обаче беше грешка. Започна да се пързаля, сетне се прекатури и се озова долу.
Лежа неподвижен достатъчно дълго, за да създаде впечатление, че е в безсъзнание, в случай че някой го гледаше. Сетне отново се размърда. Този път започна да се изнизва надолу по стълбите с краката напред.
67
По платното на север по моста Голдън Гейт се минаваше безплатно, но в южната посока трябваше да спреш и да платиш такса.
Рурк се насочи към една от касите. Това даде възможност на Нол да се увери, че другите две коли са още зад тях. Видя и исузуто, и мерцедеса. Рурк плати и пришпори мустанга право надолу по Парк Президио Драйв. По него можеше да се кара бързо. Отстрани имаше бетонни стени и предпазни парапети. Нямаше никакво отклонение в продължение на два-три километра.
Нол погледна назад. Не искаше да изпуска от очи двете коли. Особено исузуто, където бяха парите.
Рурк прекоси първата пресечка – Калифорния стрийт – на зелено, без да намали.
Исузуто беше на стотина метра зад тях. Ала Нол не видя мерцедеса.
– Няма ги – каза той.
– Кой?
– Хейс и Кейтлин.
– Нали тази сутрин не искаше да идват, а сега не ги виждаш и се разстрои.
– Опитвам се да контролирам нещата.
– Не се престаравай. Трябва да се успокоиш, ако искаш да играеш с победителите.
На пресечката със Сакраменто стрийт Рурк мина на червено. Исузуто изостана след няколко коли.
Мерцедесът го нямаше. Какво ли е станало?
Нол се съвзе, защо да се притеснява за Хейс и Кейтлин? Та те го тормозиха цели седем месеца. Ако му се разкараха от главата сега, все едно щеше да се отърве от болест.
Следващата пресечка беше булевард Гиъри. Рурк зави надясно и се отправи на запад, към океана. Нол пак хвърли поглед назад.
Исузуто с парите зави на жълто.
– Е? – попита Рурк.
– Нищо – отговори Нол.
– Вдясно – рече Кейтлин, когато стигнаха до южния край на моста. – Касата вдясно.
В южната посока имаше три платна.
– Другият път е по-кратък – възрази Хейс.
– Касата вдясно – повтори Кейтлин и Хейс влезе в дясното платно.
Пред тях имаше пет коли. След половин минута спряха пред касата. Служителят им връщаше рестото, когато Кейтлин пак се обади.
– Свий надясно.
– Какво?
– Искам да свиеш надясно. Ще минем по Линкълн, по-бързо е.
– Отиваме направо към…
– Ще завиеш ли вдясно, по дяволите!
Веднага след касата беше отбивката за обслужващата база. Шосето минаваше през двора със съоръженията за поддръжка на магистралата и после се изкачваше нагоре по възвишенията и скалите над океана. Хейс познаваше този път. Той се свързваше с Линкълн Драйв, който накрая извеждаше на булевард Гиъри. Но не беше най-краткият до мястото, за което бяха тръгнали.
Хейс пое по лъкатушещото шосе. Наоколо беше тъмно и пусто. Нямаше къщи. От двете страни на пътя растяха дървета.
Кейтлин изглеждаше замислена, почти невъзмутима.
– Тук каза тя, когато се появи табелката за плажа.
– Стига де – рече Хейс.
Тя посегна към волана и го изви рязко надясно. Хейс натисна спирачките и сграбчи кормилото, но колата вече беше завила към плажа.
– Искам да отида на плажа – каза Кейтлин.
Пътят дотам беше кратък. Хейс спря мерцедеса срещу оградата на паркинга. Отвъд бяха пясъкът и водата.
Кейтлин слезе от колата и тръгна към океана, без да пророни дума.
Стигна до средата на пясъчната ивица и спря.
Хейс се зачуди дали не се е изплашила. Може би мислеше какво ще се случи пред „Клиф Хаус“. Или бе променила решението си.
Размислила е за всичко и иска да стане нормална като другите хора. Вероятно е достигнала границата.
Хейс излезе от колата и отиде при нея. Тя се бе загърнала е мантото от чортова кожа, пъхнала ръце в джобовете. Изглеждаше дребна и студена. Вдясно от нея светлините на моста се извиваха грациозно над водата.
Хейс реши да я прегърне. Само двамата, мостът и нощта. Искаше да й каже, че всичко е наред и че ще започнат отначало.
Тя го чу, че се приближава към нея. Вече беше на няколко крачки. Кейтлин се обърна към него.
В ръката си държеше пистолет 45-ти калибър и вече натискаше спусъка.
Хейс се свлече на земята. Пистолетът изтрещя и от дулото му изскочи пламък.
Хейс лежеше по гръб на пясъка и се гърчеше. Стомахът му изгаряше. Господи, как го болеше дясното бедро! Не можеше да движи крака си.
Кейтлин се приближаваше. Застана над него и допря пистолета до челото му.
Хейс не беше в състояние да каже нищо.
– На добър час – рече Кейтлин.
68.
Джералд се опита да остави малко разстояние между себе си и Рурк, докато следваше мустанга нагоре по булевард Гиъри. Изостана лека-полека.
На 29-то авеню Рурк успя да мине на светофара, но не и Джералд. Мустангът продължи напред и се скри от погледа му, когато пред Джералд светна зелено.
Това намали малко напрежението. Джералд хвана „зелената вълна“. Намали, когато стигна до 37-мо авеню. Уелкъм му бе казал да спре на паркинга пред супермаркета на северозападния ъгъл на кръстовището и да търси син форд „Темпо“ и красива блондинка.
Джералд я съзря. Вкара исузуто в паркинга и спря до форда.
Тя стоеше до колата. Красива ли? Нищо подобно. Лисица.
Джералд слезе от исузуто.
– Грейс – каза той. – Аз съм Джералд.
– Така и предположих – отговори тя.
Грейс държеше в ръка същия куфар като първите два – имитация на Вутон. Джералд извади куфара с парите от исузуто.
– Едно малко усложнение – рече той и й показа бялата лепенка.
Помъчи се да я махне, но хартията започна да се къса.
Тогава се опита тя. Пръстите й бяха малки и сръчни. Отлепи лепенката и я залепи на дръжката на третия куфар.
– Ти вземи този – каза Джералд и й подаде куфара с парите. – И ключа.
Тя го отвори и възкликна:
– Свещени пари!
Джералд хареса това. Прозвуча като реплика от сантиментален стар филм. Хората вече не се изразяваха така, ако изобщо го бяха правили някога.
Но нали чу думите. При това точно сега.
Грейс му даде третия куфар.
– Ето – каза тя. – Сега всичко е у теб. Това нещо ме изнервя.
Джералд взе третия куфар, на който вече имаше лепенка, и го сложи на предната седалка на исузуто.
– Трябва да тръгвам – каза той.
– Знам.
– Много ми помогна.
– Едва ли. Но благодаря все пак.
В края на краищата Хармън реши, че всъщност не иска да се добере до улицата. Който и да е дърт глупак на стълбището щеше да му свърши работа.
Но по стълбите не се качваше и не слизаше никой. Хармън изпълзя надолу по трите етажа и стигна до външната врата. Успя да я отвори, олюля се и падна на стъпалата отпред.
Озова се на пустия тротоар. Зачуди се дали има част от тялото му, която да не го боли.
Не. Вероятно не.
Щеше да свърши голяма услуга на Евън. Хармън се зарече, че ще го убеди колко много заслужава.
На една пресечка по-нататък се намираше Мишън стрийт – светла и оживена. Хармън видя табелата на един ресторант на ъгъла. Такера Санчес.
Отново започна да пълзи.
Рурк намали и спря пред „Сийл Рок Ин“. Това беше последната сграда по Гиъри. „Клиф Хаус“ се намираше малко по-нататък и се виждаше през клонките на черните кипариси.
Исузуто с парите не беше зад тях. На Нол, както и на Рурк, това не му хареса.
След минута-две исузуто се появи и паркира до тях. Евън тръгна към него, а огромният Джералд слезе да го посрещне.
Нол чу разговора им. Рурк поиска да разбере какво го е задържало. Джералд каза, че е хванал „червената вълна“ на светофарите по булевард Гиъри.
Рурк пак седна в мустанга. Не каза нищо. Не помръдна.
– Какво чакаме? – попита Нол.
– Моите приятели.
– Трябват ли ни? Аз съм готов да тръгна.
– Когато ти кажа.
Мерцедесът се появи на Гиъри чак след десет минути.
Спря пред тях. Прозорецът от страната на шофьора се отвори.
Вътре беше Кейтлин, Сама.
– Къде е съдружникът ми? – попита Евън.
– Хейс напълно изгуби интерес към сделката.
Нол видя как Рурк се замисли.
– Хайде да вървим – извика Кейтлин.
Рурк подкара бавно по Гиъри и влезе в паркинга пред „Клиф Хаус“. Другите го последваха.
В средата на паркинга Нол каза на Рурк да спре. Искаше помежду им да има разстояние. Евън спря. Исузуто свърна вдясно и паркира до мустанга. Мерцедесът мина отляво и спря от другата страна.
Нол забеляза кофата за боклук с оранжевото петно.
– Трябва да ви претърся – каза той. – Всичките.
– Аз съм чист – отговори Рурк.
– Нали си искаш камъните? Още не си ги получил.
Двамата слязоха от форда. Нол претърси всички.
Никой не носеше оръжие.
Нол тръгна към кофата. Фаровете светеха ярко и той се почувства като пеперуда, прикована с карфица.
Къде ли е Уелкъм? Нол надникна отвъд каменната стена, но видя само мъглата. Вече беше стигнала до плажа, виеше се около Сийл Рок и пъплеше нагоре по скалите.
Той махна капака на кофата и погледна вътре.
Уелкъм беше зад стената на достатъчно голямо разстояние, за да не го осветяват фаровете. Никой не го забеляза. Наблюдаваше как Нол бръкна в кофата.
Нол извади пластмасовата пушка. Беше с гръб към колите, а лицето му – в сянка, Уелкъм не видя изражението му, но си го представи.
Нол остави пушката и извади кадифената кесия. Развърза я, погледна вътре, дори пъхна ръка, за да се увери.
Уелкъм видя как раменете му се отпуснаха. По движенията на тялото му човек можеше да се досети какво е намерил в кесията.
Рурк стоеше до мустанга и крещеше нещо на Нол.
Нол завърза кесията. Взе пластмасовата пушка, изправи рамене и се обърна с лице към фаровете на колите.
А зад стената Уелкъм сложи ръка върху колта.
Рурк забеляза, че наоколо не се виждат други коли. Как ли щеше да се измъкне Нол с парите? И къде беше съдружникът му?
Но това си беше работа на Нол. Въпросът беше, че се бавеше прекалено дълго пред кофата за боклук, с гръб към тях, осветен от фаровете.
Рурк излезе от форда си.
– Какво ще ми донесеш? – провикна се той.
Нол се обърна. В дясната си ръка държеше пушка с две къси цеви, а в лявата – кесията.
Протегна ръката с кесията и отговори:
– Това.
Кармен Галарио Санчес беше сама зад касата в ресторанта си. Вътре беше тихо и повечето столове бяха вдигнати на масите.
Грамадният американец влезе и се строполи на пода. Беше завързан, изподран, окървавен и задъхан. Макар че беше едър, тя не се уплаши. Той беше в такова състояние, че не можеше да й направи нищо. Кармен взе един кухненски нож и преряза шнура на краката и ръцете му.
– Ще извикам полицията – каза тя. И линейка.
– Зарежи тези дивотии – рече Хармън. – Къде е телефонът?
