Текст книги "Диамантите на Рурк"
Автор книги: Филип Финч
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 20 страниц)
56.
Нол започна да звъни на Уелкъм в седем часа сутринта. Чу шума от включването на деривата. Някой подслушваше от друг телефон в къщата. Но нямаше значение. Никой не отговори нито в неговия апартамент, нито в този на Грейс.
Нол звънеше на всеки десет-петнадесет минути. Около осем часа Рурк се пошегува колко смешно би станало, ако съдружникът на Нол е офейкал със скъпоценните камъни. В девет часа Рурк се поправи – съвсем нямаше да е смешно. Той напомни на Нол, че животът му зависи от камъните.
Нол се опита отново да се свърже с Уелкъм или Грейс. Погледна часовника си – девет и четиринадесет минути. Секундарната стрелка обикаляше циферблата, а телефонът звънеше ли звънеше.
57.
След като тръгнаха от „Клиф Хаус“, Грейс и Уелкъм наеха стая в един мотел на Ломбард стрийт. По нейна молба. Не искала да прекара още една нощ в апартамента на Хейс. А Уелкъм беше готов да отиде навсякъде с нея.
Не си го казаха, но беше ясно. В разстояние на няколко часа – а може би само на няколко удара на сърцето – Грейс бе преминала от колебанието до твърдата решителност. Сега беше с него, щеше винаги да бъде с него. Дори Уелкъм усети това.
Събудиха се рано и закусиха в кафенето на мотела. Уелкъм взе справочника от касиера. Търсеше магазин за детски играчки.
В девет часа двамата бяха пред „Серамонте“ – голям универсален магазин. Уелкъм отиде на етажа за играчки, при радиоуправляемите самолети и автомобили. Според рекламата в справочника тук имаше най-богатият избор по цялото крайбрежие.
Уелкъм беше първият посетител. Продавачът му отдели много време, показа му стоката.
Уелкъм нямаше представа, че съществуват такива играчки – имаха си всичко, досущ като истински самолети, само за неколкостотин долара.
Всички се управляваха от радиопредавател, голям колкото книга с твърди корици. Имаха лостчета, копчета и телескопични антени. Приемащите устройства в самолетчетата задействаха малки електромотори и контролни уреди. Бяха с размерите на пакет цигари.
На широко пространство човек можеше да управлява осем-десет самолетчета едновременно. На антената на всяко се закачаха флагчета с различен цвят, за да не се намесваш във вече използваните честоти. В противен случай, придвижиш ли самолетчето си да речем наляво, придвижваш и нечие друго самолетче.
Уелкъм се замисли върху това. Един предавател, една честота, две самолетчета.
Той разпита предимно за радиоуправлението. Каза какво иска и продавачът го смъкна от рафта.
На излизане Уелкъм мина покрай една стена, отрупана с оръжия играчки. Някои изглеждаха съвсем като истински и той трябваше да ги докосне и да ги вземе в ръка, за да се увери, че са пластмасови.
Избра една пушка с две къси цеви и я занесе на касата. Зачуди се какво ли би казал Нол за тази пластмасова играчка. Но нямаше друга възможност. Не притежаваха разрешително за носене на оръжие и не можеха да чакат, докато ги проверят, затова се налагаше да направи компромис.
* * *
Грейс се прибра в апартамента си да вземе багажа. Уелкъм се качи в своя. Телефонът звънеше. Нол.
– Най-после – каза той. – Цяла сутрин те търся.
– Нямаше ме.
– Искам камъните. Ще ги продаваме.
– Добре.
– Само че възникнаха някои непредвидени обстоятелства.
– Има ли някой при теб?
– Да.
– Подслушва ли?
– Мисля, че не. Слушай. Хората, които ще купуват, искат да видят стоката. Трябва да уредим среща. У теб ли са?
– Още не.
– Добре, чудесно – каза сърдечно Нол.
– Най-късно до обяд, така ли?
– Така искат.
– Предполагам, че ще дойда. Рурк с теб ли е?
– Да.
– Кажи му да изпрати човек пред „Пери“ на Юниън стрийт в Сан Франциско, в дванадесет и половина.
Уелкъм го чу да предава думите му на Рурк.
По телефона Нол рече:
– Ще търсиш един дебел ориенталец с фотоапарат Полароид.
– По дяволите – изруга Уелкъм. – Надявах се, че ще изпрати мен. Но той знае, че съм зает. Добре, ще се оправя някак.
– Да, новата ти работа. Каква изненада!
– Сега не е време да говорим за това. Но ще ти кажа едно. Мисля, че ти не искаш да изпускаш камъните.
– Защо да не искам – отговори Нол. – Цената е добра.
– Вземи парите, разбира се, но запази камъните. Имаш ли ми доверие?
Нол не отговори. Уелкъм чу само неясно гласа на Рурк.
– Той иска ти да извършиш размяната. Тя трябва да стане днес.
– Довечера. Кажи му, че ще уредя всичко. Ще се обадя, за да му кажа кога и къде. Това е.
Нол и Рурк си размениха още реплики.
– Обади се на същия телефон, когато уточниш всичко – каза Нол на Уелкъм.
Уелкъм си записа.
Рурк заговори отново – този път на висок глас.
– Не мога да говоря повече – рече Нол.
Тонът му не прозвуча много щастливо.
– Имаш ли ми доверие? – повтори Уелкъм.
– Имам ли друг избор?
58.
– „Пери“ в Сан Франциско – каза Рурк на Джералд.
Бяха в хола на Рурк и Джералд беше готов да тръгне.
– На Юниън стрийт – продължи Рурк. – Искаш ли да ти нарисувам карта?
– Знам къде се намира – каза Джералд. – Цял живот живея в Сан Франциско.
– Отсега нататък, когато се отнася до теб, винаги ще се съмнявам.
– Я се разкарай.
Рурк го зашлеви силно по лицето.
– Няма да ми говориш така – каза той. – Мисля, че ти е ясно.
Джералд го погледна. Нищо и никакъв дребен белокож. Ще му прекърши вратлето като на пиле.
Рурк го изгледа кръвнишки. Колко е нахакан!
– Обади се вкъщи, Джералд.
Джералд ококори очи, опитваше се да разбере какво иска да му каже Рурк.
– Обади се на майка си, у дома – настоя Рурк и му подаде малкия си джобен клетъчен телефон.
Джералд го взе и набра номера на майка си.
Отговори някакъв мъж.
– Кой е? – попита Джералд.
– Джералд, ти ли си? – попита мъжът.
Хармън. Джералд бе забелязал тази сутрин, че Хармън го няма и се чудеше къде е отишъл.
– Добре ли е майка ми? – попита Джералд. – А сестра ми?
– По-добре ми дай да говоря с Евън.
– Къде е майка ми? – изкрещя Джералд.
– Дай му да говори с нея – намеси се Рурк.
– Джералд? – попита майка му след няколко минути. – Къде си, Джералд?
– На работа, мамо. Добре ли си? А Джинки?
– Добре сме, Джералд. Кой е този негодник? Наистина ли е приятел на мистър Рурк?
– Да, мамо.
– Джералд, какво става?
– Не го дразнете. Правете каквото ви казва и всичко ще бъде наред.
– Кажи довиждане – обади се Рурк.
– Мамо, трябва да тръгвам – рече Джералд.
Рурк протегна ръка и изключи телефона.
– Ще се обаждам на всеки кръгъл час – каза той. – Ще съобщавам на Хармън, че не сме отстъпили. Ще използвам определени думи, за да знае, че не ми извиваш ръцете. Ако не му се обадя… Искам да знаеш едно нещо за Хармън. Той може да не е най-умният на света, но изпълнява заповедите. И е зъл. Ти не си го виждал в действие, но можеш да ми повярваш.
– Не биваше да правиш това.
– Разсъждавай от моя гледна точка. Предстои ми да извърша голяма сделка, а най-главният ми човек се оказва ненадежден скапаняк. След няколко часа двамата с теб ще пътуваме с пълна чанта пари, а аз ти нямам грам доверие. Как искаш да постъпя?
Джералд искаше да му повтори, че не е трябвало да прави това, но Рурк протегна ръка да го спре.
– Не отговаряй – каза той. – Искам само да минеш по моста, да намериш Юниън стрийт и да застанеш на тротоара. Разгледай камъните, направи няколко снимки. Чат ли си?
Джералд се обърна.
– Мисли за това като за стимул – продължи Рурк. – Нещо, което да привлече вниманието ти, да избистри разсъдъка ти, да те вкара в пътя.
Джералд излезе и тръгна към колата си.
Мисълта, че Рурк не трябваше да изпраща Хармън при майка му и сестра му, не му излизаше от главата.
„Пери“ беше пълен с хора, дошли да обядват. Там се срещаха личности от обществения елит. Джералд ги гледаше как хвърлят зарове и пият бира на излъскания бар или на групи по масите, застлани с покривки на сини карета. Бяха облечени със скъпи делови костюми.
Часовникът вътре показваше дванадесет и четиридесет и пет. Часовникът на Джералд беше десет минути назад.
Той огледа улицата, макар че не знаеше кого чака и с какво ще пристигне. Предполагаше, че ще е с кола. Но можеше и някой да излезе от „Пери“ и да го потупа по рамото.
Изведнъж видя Уелкъм на улицата.
Това отново го вбеси. Рурк бе изпратил Уелкъм да го следи.
Мърл пресече улицата.
– Всичко е наред, изчезвай. Ще се оправя сам – каза му Джералд.
– Не се разстройвай – рече Уелкъм.
– Ядосан съм не на теб, а на Рурк. По дяволите. Непрекъснато ме тормози.
– Надявам се, че не ме обвиняваш.
– Ти си готин – отговори Джералд. – Изглеждаше чист, докато не започна да работиш за Рурк. Тогава взех да се съмнявам. Правиш грешка.
– Ти също не излезе от играта.
– Навъртай се наоколо и гледай.
Джералд пак огледа улицата и рече:
– И все пак днес се налага да се оправя сам. Не трябва да има други. Видят ли двама, може да станат нервни.
– Никой няма да дойде.
– Затова ли те изпрати?
– Не ме е изпращал – отговори Уелкъм. – Той не знае, че съм тук.
Джералд никак не обичаше да го правят на глупак. Само че нещо в картинката не пасваше.
Уелкъм го докосна за ръката и каза:
– Джералд, искаш ли да видиш няколко камъка?
Уелкъм заведе Джералд в апартамента си, после слезе долу сам.
– Пристигна онова за теб… – съобщи му Грейс. Колетчето.
Той я целуна и се качи горе. Джералд съзерцаваше произведението на масата в кухнята, но не зададе никакви въпроси. Уелкъм занесе пратката в спалнята и повика Джералд.
Сетне отвори кутията. Извади кадифената кесия и я развърза. Разстла скъпоценните камъни.
За миг и двамата зяпнаха.
– По-добре направи снимките – каза Уелкъм.
– Да.
Джералд засне цял филм. Отблизо, отдалеч, на няколко крачки разстояние. Камъните блестяха на светлината от светкавицата. От фотоапарата излизаха снимка подир снимка.
– Значи – повтаряше непрекъснато Джералд – ти си съдружникът. Господи! Ти!
Когато свърши със снимките, Джералд ги подреди и ги сложи в предния си джоб. Уелкъм събра камъните и ги пъхна в кесията. После остави Джералд сам и пак слезе при Грейс.
Тя беше почти готова с багажа. Той мушна кадифената кесия в последната отворена чанта.
– До довечера – каза Уелкъм и я целуна.
Горе Джералд отново гледаше произведението на масата в кухнята.
– Какво ще кажеш? – попита Уелкъм.
– Това е радио. А онова? Не може да е глина, а? Или пластелин?
– Може, но не е.
– Ти правиш бомба – досети се Джералд.
– Взривно устройство.
– Той ли ти заповяда?
– Много си умен, Джералд.
– Някакъв номер ли му кроиш?
– Ще се опитам. Това притеснява ли те?
– Вече не.
– Тогава можеш да ми помогнеш. Щях да го направа сам, но с теб ще е много по-лесно. Ще паднат доста мангизи. Искаш ли?
– Да – отговори Джералд. – Но няма да го направя заради парите. Ако ми пуснеш нещичко после – нямам нищо против. Но не го правя заради това.
– Имаш ли малко свободно време?
– Трябва да му се обадя, като свърша със снимките.
– Обади му се.
– После имам една друга задача.
– Да купиш два куфара ли?
– Откъде разбра? – изуми се Джералд. – Знаеш ли какъв е планът?
– Би трябвало. Това е моят план.
– Тогава всичко ти е ясно. Трябва да купя два напълно еднакви куфара. Той ми даде петдесет долара.
– Можем да го направим по пътя за „Клиф Хаус“.
– „Клиф Хаус“ ли? – смая се Джералд.
Джералд се отклони с исузуто от булевард Гиъри и пое към океана. Отсечката беше права. Водеше на запад. Човек имаше чувството, че е в провинцията, а не в голям град.
На 15-то авеню имаше магазин за обувки и куфари. На витрината бяха изложени чанти и куфари с марка Луи Вутон. Джералд веднага забеляза, че са имитация. Имаха месингови катинарчета на циповете.
Уелкъм разказа на Джералд за плана си, докато пътуваха към океана. Тъкмо свърши и стигнаха до „Клиф Хаус“.
– Какво ще кажеш? – попита накрая Уелкъм.
Джералд спря в средата на паркинга. Излезе и се огледа. „Клиф Хаус“, скалите и дърветата, плажа, булевард Гиъри и Грейт Хайуей.
– Разбрах каква е идеята ти – отговори той.
На лицето му разцъфтя усмивка. Белите му зъби се показаха.
– Да – ухили се широко. – Точно така.
59.
– Ти трябва да бъдеш там – каза Рурк на Хейс.
Хейс беше на работа, в офиса.
– Необходимо ли е? – попита той.
– По дяволите, ние сме съдружници. Днес е най-важният ден в живота ми, а ти не искаш да дойдеш.
– Искам, но мислех, че ти не желаеш да ти се бъркаме.
– Не казах, че ще се бъркате, а само да бъдете там.
– Знам ли – отговори Хейс.
Той нямаше никакво желание да бъде близо до Рурк и до скъпоценните камъни.
– Долавям някаква съпротива у теб – продължи Рурк. – Сега, когато ще си възвърна камъните, ти се държиш така, сякаш не ми дължиш нищо и се опитваш да се измъкнеш. Отбягваш ли ме, какво?
Да, помисли си Хейс, защото ме плашиш.
– Не – каза той на глас, – съвсем не.
– Присъствието ти ще бъде символично. Ти стана причина да изгубя камъните, затова трябва да бъдеш там, за да ми помогнеш да си ги получа обратно.
– Щом настояваш.
– И за по-практично ще използвам още един човек. След като се появи морският пехотинец, кой знае какво може да стане? Искам двамата с него да тръгнете с парите и да изчезнете колкото може по-бързо.
Хейс не отговори.
– Правя го в знак на добра воля – продължи Рурк. – Или ти не мислиш така. Намираме се на кръстопът. От теб зависи накъде ще поемем.
– Както кажеш: На твое разположение съм.
* * *
– Ти и Хейс ще тръгнете с парите – обясняваше Рурк на Кейтлин.
Тя беше в дома му. Той я бе поканил да дойде. Хармън и Джералд ги нямаше и му трябваше помощник да пази Нол. Тя се съгласи начаса. Беше твърде вълнуващо, за да го изпусне. Нол беше заложник, предстоеше размяна на цяло състояние, преди това – въоръжен обир. Твърде много!
Нол беше навън, до портата. Каза, че се нуждае от малко чист въздух. Рурк и Кейтлин го наблюдаваха от прозореца на хола. Но Евън беше сигурен, че Нол няма да избяга. Как щеше да загърби късмета си?
– Не съм решил още какво точно ще направим – каза тихо Рурк. – Но при всички случаи ще импровизираме. Морският пехотинец идва, взима парите, дава ги на мен, а аз – на теб. И ти тръгваш. Ще използваме суматохата. Кой знае какво може да последва?
– Ще ми позволиш да нося парите? – учуди се Кейтлин.
– Защо не?
– Това е знак на доверие.
– Знак на любов.
– На ангажираност. На доверие, любов и ангажираност.
– Не изпускай Хейс от очи. Когато му разказах за плана си, направо долових мислите му. Ти и той сами с моите шестстотин и петдесет бона.
– Ще се справя с него. Не след дълго той ще бъде оправен завинаги.
– Точно така.
– Ще бъдем само аз и ти.
– Докрай.
Рурк излезе навън и се приближи до портата. Нол седеше до оградата.
– Почивката свърши – каза Рурк и Нол се прибра вътре.
Рурк се опитваше да мрази Нол. В края на краищата той бе нахлул в живота му. Откраднал бе скъпоценните му камъни и ги държеше като откуп.
Само че Рурк не изпитваше никакви чувства към Нол. Ралф не бе изменил никому. Дори не познаваше Евън. Нол щеше да получи точно каквото му се полагаше – нищо.
С Хейс и Кейтлин беше различно.
Ето какво се получава, като допуснеш хората в живота си.
Към тях Рурк изпитваше съвсем други чувства.
Той се загледа навън, отвъд тревата и дърветата. Представи си всичко. Нощ. Той шофира по магистралата. Хейс и Кейтлин карат пред него. Изменниците, застрашили живота му. Хейс и Кейтлин, които познаваше… с които беше близък. С тяхната необикновена прозорливост.
Той кара колата и ги наблюдава. Доближава се до тях. Може би прекалено близо, но иска да види всичко с очите си. В ръцете си държи вълшебната кутия с магическото копче.
Хейс и Кейтлин – щастливи и доволни от кражбата и коварството в сърцата си. Пръстът му е върху копчето. Наблюдава ги внимателно. Сега са безсилни, животът им е изцяло в неговите ръце и той благоволява да им подари тези последни удари на сърцето и мигове на вероломство. Тяхното безгрижие му доставя удоволствие. Само да знаят какво ги чака…
Той натиска копчето. И става свидетел на последния миг от съществуването им и на първия от смъртта им.
Наистина са близки.
Хейс каза на секретарката си, че ще се забави на обяд. Излезе от сградата, подкара колата по магистрала 101 и мина по моста. Спря пред апартаментите на Джексън стрийт.
Търси Грейс по телефона два пъти посред нощ и десетина пъти сутринта, но тя не отговори. Хейс не можеше да повярва, че му е била дузпата. Вчера му бе отказала, но той знаеше, че това е сигурно някакъв номер. Нямаше начин да не отиде при него.
Вероятно Уелкъм усложняваше нещата. Щом Грейс не е в апартамента си, сигурно е с Уелкъм.
Добре, помисли си Хейс, ще си я взема обратно насила, ако трябва.
Вратата й беше заключена. Хейс се качи до апартамента на Уелкъм. Опита се да не мисли за него като за обучен убиец. Иначе щеше да се уплаши. Не, Уелкъм беше безработен. Той нямаше цел и корени в живота, носеше се по течението. Хора като Уелкъм винаги губеха.
Така беше по-добре. Грейс щеше да прозре истината.
Хейс потропа на вратата на Уелкъм, но никой не отвори.
Той имаше ключове. За всеки случай. Влезе в апартамента на Уелкъм и се огледа. Вътре нямаше никой. Никаква следа от Грейс.
Хейс излезе и затвори вратата след себе си. Слезе долу и влезе в апартамент 1-Б.
Нямаше я. Хейс се разходи из хола. Гардеробът беше отворен и празен.
Малка мръсница. Беше проиграла шанса си. Тъпанарка… Почти я съжаляваше.
Както стоеше в средата на пустия апартамент, Хейс внезапно изпита желание да бъде с Кейтлин. Бяха преживели много заедно – един цял живот за два дни. Вярно, че Кейтлин можеше да ти скъса нервите. Пък и беше опасна.
Но тя имаше дух и въображение. С нея никога не беше скучно. А това беше предостатъчно.
Грейс беше апетитно парче – трябваше да й го признае. Само че тъпа като пън. Въображение ли – вятър и мъгла. Тя не виждаше по-надалеч от носа си. Да прекара остатъка от живота си с мис Привлекателност? Откъде му дойде на ума?
Той излезе бързо от апартамента. Изгаряше от нетърпение да се прибере у дома.
Кейтлин накара Нол да легне на дивана в хола. Той не искаше. Тя допря пистолета до главата му и Нол се подчини.
Кейтлин не искаше да се притеснява за него. Желаеше да затвори очи и да си представя сцената.
Извършили са размяната и сега пътуват с колата. Рурк е някъде зад нея, на няколко мили.
Парите са у нея.
Тя паркира на уреченото място. Чака Рурк.
Кейтлин отвори очи. Нол още лежеше на дивана, но тя не го виждаше. Пред очите й беше Рурк. Нощ. Той се приближава до колата й и си иска парите.
Тя вдига пистолета с две ръце и се прицелва:
Бум!
60.
Рурк разгледа снимките. Вторачваше се във някои, а на други хвърляше само бегъл поглед. Снимки, които показваха, че цялата купчина не струва кой знае колко. Биха могли да бъдат шепа стъкълца.
Но някои от заснетите по-отблизо бяха убедителни. Личеше, че скъпоценните камъни са истински. Той разпозна няколко от любимите си – камъни, които не можеш да забравиш така лесно.
– Разказвай – обърна се той към Джералд.
Двамата стояха до прозореца на хола и разглеждаха снимките на дневната светлина. Нол и Кейтлин бяха в другия ъгъл на стаята.
– Няма много за разказване – започна Джералд. – Мъж и жена, около тридесетгодишни. Тя шофираше. Стар додж полара, не съм сигурен точно от коя година. Той седеше на задната седалка. Спряха, отвориха задната врата и ми казаха да се кача. Кесията беше на седалката помежду ни. Щом се качих, онзи насочи пушка срещу мен.
– Каква? – попита Рурк.
– С две къси цеви. Много опасна. Жената подкара по Юниън стрийт. Мъжът ми каза, че имам половин минута да снимам. Щом свърших, те ме свалиха на пресечката на Юниън и Филмор.
– Как изглеждаха?
– Жената беше с черна коса. Не я видях добре. Мъжът имаше най-обикновена физиономия.
– Какво стана? – обади се Нол.
– Появили са се – отговори Рурк.
– Добре, тогава парите. Казах ти, че ако не ми дадеш парите, няма да извърша размяната.
– Млъквай! – извика Кейтлин.
– Парите – повтори Нол.
Рурк погледна часовника си и каза:
– Джералд, хайде да вземем проклетите пари.
Тръгнаха с исузуто на Джерарлд на запад, към океана.
– Мистър Рурк? – попита Джералд. – Как е майка ми? А сестра ми?
– В страхотна форма са – отговори Рурк. – Днес още не си оплел конците, нали? Ако не сгафиш, нищо лошо няма да им се случи.
– Знам, че се провалих. Много ми е неудобно. Искам да компенсирам за това, дай ми възможност.
– Денят ще бъде дълъг. Не се знае какво ще стане.
В градчето Томалес на крайбрежието имаше клон на Бенк в Америка. Намираше се на главната улица, в една сграда с размерите на гараж за три коли. Вътре имаше една касиерка и една служителка, които познаха Рурк, когато той влезе с единия от двата еднакви куфара.
Вторият остана в багажника на исузуто. Кейтлин и Нол не знаеха за него.
Джералд също влезе в банката, но остана в централната зала. Рурк и служителката отидоха при сейфовете. Помещението беше малко като самата банка. Джералд не можеше да види всичко, но разбра, че Рурк даде на служителката два различни ключа, тя извади още един и отвори две чекмеджета. Издърпа ги и ги сложи на масата.
После излезе и затвори вратата след себе си. След една-две минути излезе и Рурк. Куфарът беше заключен и вече не изглеждаше празен. Служителката върна чекмеджетата на местата им, заключи ги и върна двата ключа на Рурк.
Томалес Роуд – пътят за дома на Рурк – беше на север от града. Но Евън нареди на Джералд да кара на юг, по магистрала 1, Крайбрежния аутобан.
Всъщност той не беше точно на крайбрежието. Вдясно се намираше тесният залив, наречен Томалес Бей, а отвъд него – кривите като гърбици зелени възвишения на Пойнт Рейс Парк. Океанът беше зад тях.
Томалес Бей беше тих и спокоен. Колкото по-нататък отиваха, толкова по-плитък ставаше.
Рурк каза на Джералд да спре. Вдясно имаше широка чакълена отбивка и табела: РЕЗЕРВАТ САМО ЗА ГЛЕДАНЕ.
Стотици водни птици газеха в блатото в края на залива, като изящно се крепяха на тънки като жици крака. Джералд се опита да си спомни как се казват – речни рибарки? Дъждосвирци? Жерави?
На паркинга имаше един-единствен автомобил. Микробусът. Джералд спря до него и Уелкъм слезе.
Носеше картонена кутия.
Сложи я на една дървена маса за пикник край блатото. Рурк и Джералд заключиха вратите на исузуто. Куфарът с парите остана на предната седалка. Рурк взе празния куфар и го занесе на масата.
Уелкъм отвори кутията. Джералд погледна внимателно и се увери, че вътре има радио и предавател. Както и някакво друго устройство и няколко стари книги с меки корици.
Джералд не разбираше много от електроника. Доколкото видя, устройството представляваше няколко жички, свързани с деветволтова батерия и някаква смес, която приличаше на пластелин. Всичко това беше закрепено върху тънка зелена пластмасова платка. Личеше, че е правено ръчно. Но грижливо. Човек оставаше с убеждението, че ще работи.
Рурк отвори празния куфар, Уелкъм трябваше да сложи устройството вътре.
– Не е много тежко – каза Уелкъм. – Аз бих добавил няколко книги. За правдоподобност.
Рурк като че ли се развесели. Каква дума от устата на един морски пехотинец! Но Джералд забеляза, че шефът му все пак сложи книгите. После устройството. Много внимателно.
Накрая дръпна ципа на куфара и щракна месинговата ключалка.
Сетне Уелкъм показа на Рурк предавателя. Копчетата за включване и изключване, телескопичната антена.
– Проблемът с радиоуправляемите устройства е, че могат да се задействат предварително от странични сигнали – започна да обяснява Уелкъм. – Особено в населен район, където навсякъде има електрически полета – радио, кабелна телевизия и Бог знае какво още. Нали не искаш този красавец да избухне преждевременно?
– Не – отговори Рурк.
– Така. Аз съм го свързал с три поредни електрически вериги. Преди да стигнеш до детонатора, те трябва да бъдат отворени в определен ред. Ето така. Първо елероните1313
Подвижна част от крилото на самолет, стабилизатор. – Бел.пр.
[Закрыть]. – Той докосна едно сребристо лостче. – После кормилото и регулатора – ето с този плъзгач. Натискаш първото лостче и то отваря тази верига. После второто. Последното е копче. Малко червено копче отстрани. Допълнителното – то вдига големия шум.
Той натисна червеното копче и устройството се включи.
– Чудесно – каза Рурк и взе радиото.
Но Уелкъм го дръпна от ръцете му и попита:
– А парите?
– Когато всичко приключи – отговори Рурк. – Довечера имаш да свършиш една дребна работа, забрави ли?
Уелкъм пак не пусна радиото.
– Парите ще бъдат у мен – продължи Рурк. – Свършваме и се измъкваме заедно. Първо трябва да се уверим, че този красавец работи. След това ще си получиш парите.
Уелкъм не му вярваше.
– Седемдесет и пет хиляди – добави Рурк. – Ако всичко мине гладко, ще има премии.
Уелкъм пусна радиото и попита:
– Обади ли ти се?
– Още не. Но ще се чуем. Те искат парите повече отколкото камъните.
Уелкъм потегли с микробуса, а в исузуто Рурк каза на Джералд да държи куфара с парите. После го сложи зад седалката на Джералд. Извади някакъв мръсен найлонов дъждобран и уви куфара с него.
– Връщаме се – рече той. – Искам да спреш настрани от къщата. Никой да не види какво има в колата.
– Да, сър – отговори Джералд.
– Дай – каза Рурк и му направи знак с ръка.
Той искаше куфара с парите. Държеше някакво късче хартия… Не, лепенка, като онези за видеокасети. Махна листчето на гърба й и я залепи около дръжката на куфара. Той заприлича на багаж за самолет.
Лепенката беше мъничка. Нол никога не би я забелязал.
– Нали не искаме да ги объркваме – каза Рурк.
– Не, сър.
– Това би ни навлякло огромни неприятности.
– И още как.
– Така, парите са в куфара с лепенката.
– Точно така.
– Той ще остане в колата. Парите няма да излизат от нея.
– Да, ясно – отговори Джералд.
– Куфарът, който ще изнесеш…
– Е онзи без лепенката. С устройството.
– Много добре – похвали го Рурк, сетне му нареди да кара към дома му и Джералд зави на север, нагоре по Крайбрежната магистрала, пак покрай Томалес Бей.
– Искаш ли да ти дам втора възможност срещу морския пехотинец? – попита Евън.
– Да, сър, разбира се.
– Мислиш ли, че следващия път ще се справиш с него?
– Ако ръцете ми не са заети.
– Няма. След като всичко свърши, той ще се опита да тръгне с мен.
– И ще си поиска парите.
– Да. Няма да го пуснеш в колата. Останем ли двамата сами с него, може да му хрумне нещо.
– Да, може да му влезе някоя муха в главата.
– Каквото и да стане, дръж го далече от мен.
– Няма да го пусна да припари до теб. Повярвай ми.
– Това е възможността ти да изкупиш греха си. Знаеш ли колко често може да ти се предостави?
– Много рядко.
– Гледай да не се провалиш.
– Много ти благодаря. Наистина.
