Текст книги "Диамантите на Рурк"

49.

Рурк натисна рязко спирачката, щом стигна до върха на хълма и излезе от колата си. Изглеждаше адски зле – навсякъде имаше шевове и превързани окървавени рани. Кейтлин насочи автомата към него и каза:

– Не се приближавай до мен.

Говореше сериозно. Беше изплашена. Хейс също беше нервен и дори не се опитваше да го скрие.

Уелкъм беше изумен. Как е възможно някакъв мършав дребен мухльо с вързана на опашка коса да им въздейства по такъв начин?

– Пак си помисли – отговори Рурк.

Той беше най-спокоен от тримата. Всъщност ситуацията му се виждаше дори забавна. А пък насреща му бяха насочили автомат.

– Можехте да ме убиете у дома, в четири часа сутринта, и да се измъкнете безнаказано. Но пред собствената си къща, при това посред бял ден – едва ли.

Той пристъпи няколко крачки към Хейс и Кейтлин, като разпери ръце, за да им покаже, че не е въоръжен.

– Не му позволявай да се добере до нас, Мърл – рече Кейтлин.

– Оставете ме на мира – отговори Уелкъм.

– Кой е този? – попита Рурк.

– Това е Мърл. Много е зъл. Той се справи с двамата ти главорези, ще се погрижи и за теб.

– Ти ли го направи? – обърна се Рурк към Уелкъм.

Сетне погледна към алеята за коли. Сега Хармън седеше на бордюра и държеше главата си.

– Съвсем сам? Сигурно си обучен.

– Може и така да се каже.

– Изпратил си тези грубияни да ни убият – рече Кейтлин, – но Мърл им видя сметката.

– Те нямаше да ви убият – каза Рурк. – Само искаха да вземат скъпоценните камъни.

– Те не са у нас – отговори Кейтлин. – Никога не са били у нас, не сме ги взимали, дори не сме ги виждали.

– Нали вие измислихте онзи малък номер? – попита Рурк.

– Можем да се разберем – намеси се Хейс. – Да платим за щетите в къщата ти…

– Не става дума за къщата.

– … Кажи колко струват камъните и ще ти ги платим.

– Съмнявам се дали имаш толкова пари.

– Кажи някаква цифра. Каквато и да е. Ще ти напиша чек.

– Не ти ща чека – отговори Рурк. – Искам си камъните.

Рурк поглеждаше ту Уелкъм, ту Хейс, сякаш искаше да намекне, че говори прекалено много пред непознат човек.

Хейс отгатна мислите му и предложи:

– Евън, може би трябва да обсъдим този въпрос на четири очи. Кога нещата между нас са били толкова зле, че не сме успявали да се споразумеем?

– Добре – съгласи се Рурк след една-две секунди.

– Долу при басейна. Както едно време, а? Да се разберем.

– Така може би ще е по-добре.

– Да. Също както преди. Ще решим въпроса.

Джералд гледаше как морският пехотинец с дружелюбното име Уелкъм се приближава към него. Той седеше на бордюра до Хармън, който бе започнал да се съвзема. Но бавно. Главата му още беше размътена.

Джералд стана и направи няколко крачки към Уелкъм. Зачуди се какво да направи, ако Уелкъм започне да му се кара и му каже да се маха. Дали щеше пак да се нахвърли отгоре му? Джералд вече знаеше много добре на какво е способен Уелкъм. Но пък военният не го бе виждал в действие.

Нямаше да му позволи да го събори на земята. Щеше да му даде да разбере.

Сетне, точно когато Джералд реши да бъде неотстъпчив, той отново погледна Уелкъм и промени решението си. Морският пехотинец пресичаше алеята за колите. Нямаше кръвожаден вид. Но имаше нещо в него – очите му. Дори и когато лицето му беше непроницаемо, очите му оставаха сурови и непреклонни. Изведнъж Джералд осъзна, че Уелкъм е правил неща, за които той дори не е сънувал.

– Какво има? – попита го Джералд.

– Нищо – отговори Уелкъм. – Онези прекрасни хора решиха, че в края на краищата не искат да се изтрепват. Аз съм вън от играта. Само вися тук с другите наемници.

– На твое разположение съм – рече Джералд.

До бордюра имаше един дъб, недалече от исузуто. Уелкъм се приближи до дървото така, сякаш не можеше да чака повече, за да смъкне товара от краката си и седна под сянката.

Сетне погледна Джералд. По-скоро с любопитство, отколкото враждебно. Джералд забеляза, че Мърл не спомена за случилото се в къщата. Никакви извинения, нито злорадство. За него това сигурно не представляваше нищо. Утре едва ли щеше да си го спомня.

Докато той, Джералд, никога нямаше да го забрави. Как падна като прострелян, пронизващата цялото му тяло болка, острието на камата на врата му.

Уелкъм още го гледаше.

– Има ли още нещо? – попита Джералд.

– А, не. Само се опитвам да разбера какъв си. Добре познавам азиатците, но за теб не съм сигурен.

– Може да съм китаец – рече Джералд. – Или тлъст японец, състезател по сумо.

– Не се шегувай. Според мен си кореец. На такъв приличаш. Познавам онези от специалните части на Република Корея. Жестоки и умни. Истински бойци. И в теб има нещо такова. Ако съдя по това и по лицето ти, мисля, че си кореец. Но в тялото?

– Никой не е познал досега, че съм кореец – отговори Джералд.

– Кореец си, но със смесена кръв. Имаш нещо островитянско. Обичаш да спиш на плажа, да плуваш сред вълните, да пийнеш една-две бири. Вероятно си полинезиец.

– От Самоа – отговори изумен Джералд.

– Кореец-полинезиец, така ли?

– Отгатна.

– Страхотно съчетание. Без майтап.

Думите на Уелкъм прозвучаха искрено. Съвсем не го ласкаеше. Изобщо не беше необходимо.

– Благодаря – рече Джералд.

– Ако знаех, че си такъв, може би нямаше да се нахвърля така бързо върху теб.

– Справи се много добре.

– Е, ръцете ти бяха заети.

– Да, ама на Хармън не бяха.

– А, онзи ли? Открехнах леко стъклената врата и се скрих. И той си влезе най-спокойно.

– Как го удари?

– Знаеш ли тае-куон-до?

– Имам черен пояс четвърта степен.

– Така. Оставих го да влезе. Ритнах го в китката, за да пусне автомата. Ръгнах го с лакът в бъбреците, после странично в стомаха и накрая – с отскок в лицето.

– Как е ритникът ти с отскок?

– Позагубил съм тренинг. Но бях много добър.

– Това ти е напълно достатъчно – рече Джералд.

– Не сме виждали никакви скъпоценни камъни. Изобщо не знаехме, че са там – обясняваше Хейс на Рурк.

Двамата бяха на терасата над басейна.

– Онзи, третият, Ралф Нол, той разби сейфа и сигурно ги е свил.

– Кой е този Нол?

– Един крадец, когото намерихме. Пълен тъпанар.

– Очевидно не е.

– Искахме да направим няколко обира с взлом: Не ме карай да ти обяснявам защо. Влизат ни разни мухи в главата.

– Мухите обикновено кацат по изпражненията. Къде е Нол?

– Нямам представа.

– Господи!

Хейс наблюдаваше Рурк. Помисли си, че трябва да продължава да говори. Евън вероятно не харесваше онова, което чуваше, но поне слушаше.

– Не мога да разбера само едно – щом не е заради скъпоценните камъни, какво щяхте да спечелите, като ме убиете?

– Ами застраховката. Не си ли спомняш? Но това беше само за оправдание. Тя реши, че иска да убие някого. И това трябваше да бъдеш ти.

Рурк гледаше към залива. Хейс се опита да разгадае изражението му, за да реши какво да каже по-нататък.

– Всичко започна заради нея – продължи Хейс. – Тя никога не е доволна. Вечно иска повече и не те оставя на мира. Нали я знаеш каква е.

Рурк извърна очи от залива и погледна Хейс.

– Да, знам – отговори той.

– По дяволите, направо ме влудява.

– Знаех, че направи грешка, като се ожени за нея. Исках да те предупредя, че ти предстоят големи неприятности.

– Трябваше да ми подшушнеш нещичко.

– Ти не беше в настроение да слушаш. Развеждаш се с една, веднага се жениш за друга – много беше зает. В такава ситуация човек губи чувството си за преценка.

– Имаш право – отговори Хейс. – Аз съм виновен. За всичко. До последната стъпка.

Рурк беше невъзмутим, почти безпристрастен.

– Всичко това не ми връща камъните – рече той.

– Да – съгласи се Хейс. – Но какво да направя? Само мога да ти кажа, че ще ти ги платим.

– Ти дори не знаеш колко струват. Готов ли си да дадеш три милиона – най-малко?

Хейс го наблюдаваше. Зачуди се дали Рурк говори сериозно.

– Имал си скъпоценни камъни на стойност три милиона? – попита изумен Хейс.

– Не съм казал такова нещо. Само в случай, че искаш да платиш за тях. Истинската цена е три-четири милиона. Готов ли си да подпишеш чек за такава сума?

Не, помисли си Хейс, Рурк сигурно се шегува. Опитва се да го изпита, подхвърля му някакви абсурдни цифри и очаква да започнат да спорят.

Рурк чакаше. Захванеше ли се с някаква игра, той го правеше с безизразно като на покерджия лице.

– Да не уточняваме цифрата – рече Хейс. – Само да кажем, че сме приятели и ще се споразумеем.

Дали това беше достатъчно? Лицето на Рурк беше невъзмутимо. Хейс долови нюанс на… Какво? Нетърпение? Презрение? Гняв?

Не. На нещо по-хубаво. Устните на Рурк сега се изкривиха в суха усмивка. Той се забавляваше.

– Да, така ще направим – съгласи се той.

На върха на хълма беше горещо и сухо. Джералд и Уелкъм ожадняха. Отидоха заедно до къщата, намериха градинския маркуч и пиха от него.

Хармън остана на задънената уличка. Той не искаше да се приближава до къщата и да се навърта около Уелкъм.

– Искам да знам само едно – рече Джералд. – Ако нямаш нищо против.

– Казвай – отговори Уелкъм.

– Ти можеше да ме убиеш.

– Може би.

– Ножът беше опрян до врата ми. Усещах го. По-близо и от самобръсначка. Можеше да ми прережеш гърлото.

– Защо да го правя? Достатъчно е, че те обезвредих. Пък и нямам нищо против теб.

– Радвам се. Познавам много хора, които не биха постъпили като теб. В подобна ситуация те приемат всичко лично.

– Не виждам причина. Тази къща не е моя. А ти си тук, защото някой ти плаща, за да влезеш. Не е ли така?

– Да – призна Джералд.

– За онзи, който дойде, ли работиш?

– Да.

– Добре ли ти плаща?

– Не мога да се оплача. Единственият недостатък е, че започваш да ставаш зависим. Трудно ти е да отказваш.

– Заради мангизите е.

– Не само заради тях. В един момент трябва да вземеш нечия страна. Човек не може да се оправя сам в този свят. Опиташ ли се, ще изгубиш. Ти си никой. Трябва някой да ти пази гърба. Той се грижи за теб, ти – за него.

– Въпросът е да се запиташ кой точно се грижи за теб. И защо.

– Онези двамата – мъжът и жената – те не са ли ти приятели?

– Дори не са ми близки.

– Тогава какво те свързва с тях?

– Ами, всичко се свежда до кинтите.

– Винаги ли е така?

Рурк каза, че иска да говори с Кейтлин. Хейс излезе и й съобщи, че всичко е наред, че двамата с Рурк са изгладили нещата. Накара я да остави автомата, преди да отиде на терасата.

Тя беше предпазлива. Стоеше на разстояние.

– Ти си виновна за всичко – обвини я Рурк. – С насочен към мен пистолет, в собствения ми дом! Ти. Какъв шок! Ти си последният човек, от когото съм очаквал подобно нещо.

– Престани, Евън.

– Между нас имаше нещо. Не го отричай.

– Защо да го отричам? Но защо не ми вярваш?

Рурк се ухили.

– Никога не съм мислил, че си обикновена, ако това искаш да чуеш.

– Винаги съм била готова да се отклоня от правия път. Колко хора могат да кажат това?

– Но, по дяволите, ти се опита да ме убиеш. Мен!

– Ами, помислих си, че трябва да започна с най-достойните – ухили се и Кейтлин. – На твое място бих го приела като комплимент.

– На тебе ти хлопа дъската.

– Нали ме хареса главно заради това.

– Това влизаше в цялостния ти облик.

– Винаги съм мислила, че с теб сме страхотна двойка в това отношение.

И двамата се умълчаха. Евън се приближи до нея, почти на една ръка разстояние.

– Защо ме остави? – попита той.

– Сладурче, трябва да знаеш, че ти не беше онова, което исках. Беше невъзможен. Изгради стена около себе си, не можех да се доближа до теб, чаках най-малкия знак, за да ми покажеш, че ще ме допуснеш при себе си. Но ти така и не го направи. Омръзна ми да гледам отстрани.

– Ти ми причини голяма болка.

– Не съм разбрала.

– Никой не ме е наранявал така.

– Сигурна съм.

– Както и да те виждам с Хейс.

– Хейс ми даде знак. Той ме желаеше.

– Да, наистина.

– Не казвам, че бях щастлива и че той изобщо може да се сравни с теб.

– Надявам се, че е така. Хейс си има добрите страни. Но за жена като теб…

– Изумително. Това е предопределеност, психическо сливане – не знам как да го обясня по друг начин.

– Кое?

– Цяла сутрин мислих за това. За, теб, мен и Хейс. Стигнах до извода, че не те убих, защото всъщност не съм искала.

– Радвам се да го чуя.

– Не искам да те убивам, скъпи, напротив – желая те.

– Крайно време беше.

– Но ми се иска да убия някого. Тази мисъл ми е влязла в главата и ще го направя.

Тя бърбореше, като се опитваше да установи връзка с Рурк и му казваше всичко, което би му се поправило. И той наистина се улови на въдицата.

– Можеш ли да преминеш границата? Знам, че можеш. Дълго, необикновено пътуване към крайностите. Ти си бил там, скъпи, територията ти е позната. Видях те тази сутрин. Ти си вече там, скъпи.

– Може би.

– Нека да ти кажа за какво мислих. Става дума за застраховката. Ако ще убиваш някого, то поне трябва да си заслужава, нали?

Рурк не трепна. Кейтлин знаеше, че няма да го направи.

– Може би – отговори той.

– Ако загинеш ти, това би означавало три милиона за компанията. Загубите се изплащат, по един милион за Хейс и мен. Но ако умре Хейс, парите са същите – само че по един милион за теб и мен, защото аз наследявам дела му. Да не говорим за къщата, колите и инвестициите.

– Това е вярно – вметна само Рурк, защото не искаше да я спира.

– Мога да го направя сега. Не се шегувам. Настроена съм. Мога да изляза и да го очистя.

– Чакай.

– Тогава ще останем само аз и ти. Готова съм. Желая те. Отдавна те желая, скъпи.

– Ще бъде тъпо. Ако ще убиваме Хейс, последното, което искаме, е да го оставиш заради мен.

Рурк говореше така, сякаш вече беше станало.

– Но аз съм готова за това – рече Кейтлин. – Само ти и аз.

– Трябва да го направим хитро. Сега ще излезеш и ще се държиш като вярна съпруга.

– Добре де, ще го надхитрим. Но ще го пречукаме, нали?

– Може да си помисля – отговори Рурк.

Хейс, Кейтлин и Рурк тръгнаха заедно по алеята за колите. Спряха се при Уелкъм, Джералд и Хармън и побъбриха с тях. Уелкъм си помисли, че войната по принцип е странна, но това тук е наистина необикновено – да преминат толкова бързо от оръжията и скандалите към маловажни разговори.

Рурк започна да дразни Джералд и Хармън, като им се подиграваше здравата.

– Моите здравеняци, надеждата ми – каза той. – Двама скапаняци. Много шум за нищо.

Хармън беше навел глава. Джералд се преструваше, че не го чува. Беше взел камата на Уелкъм и дялкаше дъбови клонки. Уелкъм се зачуди колко ли им плаща Рурк, за да се примиряват с такива обиди.

– Хармън, теб с какво те повали? – попита Рурк.

– Не знам – отговори Хармън.

– Простря те на земята, а ти не знаещ как.

– Изобщо не го видях.

– Хармън, ти си боклук. Ако мозъкът беше мускули, нямаше да можеш да вдигнеш и чаша чай.

Хармън го погледна изпод подпухналите си клепачи, но не каза нищо.

– Ами Джералд – Доктор Смърт. Моят ас. Какво, по дяволите, се случи с теб?

Гласът на Рурк напомни на Уелкъм за хлапе, което къса крачетата на буболечки.

– Той ме изненада – отговори Джералд, без да вдига глава. – Оказа се, че се е скрил на едно място, където не предполагах, че може да бъде.

– С какво те перна?

– С ръжена от камината. В коляното.

Камата отсече тънка като лист стърготина. Виждаше се през нея.

– Заболя ли те? – продължаваше Рурк. – Какво ли те питам?

Джералд отмести поглед от камата и клонката и погледна Рурк в очите. Уелкъм си спомни как Джералд бе разбил вратата само с един ритник. Зачуди се дали Рурк съзнава какво върши, като го предизвиква така.

– За малко – отговори Джералд.

– Удар с ръжен по коляното. Това ли сломи съпротивата ти?

Рурк, изглежда, знаеше колко далеч да отиде.

– Да – отвърна Джералд.

– И земята се разтресе. Трябваше да съм там. Страхотна гледка ще да е било. Двамата ми кита, проснати на плажа.

– Те се разделиха – това беше единствената им грешка – намеси се Уелкъм. – Успях да се справя с тях един по един. Нямам желание да се срещаме отново.

Рурк се обърна към Уелкъм. Изражението му беше напрегнато. Очите му бяха като прожектори, които сега пронизваха Уелкъм. Джералд и Хармън вече не съществуваха.

– Морски пехотинец – отбеляза Рурк.

– Точно така – процеди през зъби Уелкъм.

Нямаше да му позволи да обижда морските пехотинци.

– И по-точно специалният взвод – продължи Рурк.

– Да.

– Най-добрите.

– И ние мислим така.

– Ти си истински боец – каза Рурк. – Съдружнико, не знам как си го направил, но когато си го намерил, ти си улучил десятката.

Рурк говореше на Хейс и Кейтлин, но гледаше Уелкъм.

– Знаем – рече Кейтлин.

– Ръкопашен бой, специални оръжия, самолети, подводни операции, експлозии… Пропуснах ли нещо?

– Това е в общи линии – отговори Уелкъм.

– Както и саморъчно направени насочени заряди. Ти си взривил сейфа ми.

– Не беше трудно – каза Уелкъм.

– Мога да те използвам.

– Аз съм пенсиониран.

– О, не мисля така. Ти направи бомба за сейфа ми и изпотръшка двамата ми главорези. Не ми изглеждаш да си без работа.

– Търся истинска работа.

– Подписват ли чековете ти? – попита Рурк, имайки предвид Хейс и Кейтлин.

– Само на приказки.

Рурк се обърна към тях.

– Какво ще кажете? Той не ви трябва вече. Може ли да ми го дадете?

– Целият е твой – отговори Хейс. – Това е най-малкото, което можем да направим за теб.

Чуй ги само, помисли си Уелкъм. Разменяха го като стара лампа на битпазара.

– Сам решавам – каза Уелкъм.

– Е, и?

– Чудя се какво си намислил.

– Да кажем, че ще ти възложа работата, която знаеш да вършиш най-добре.

– Мистър Рурк действа в много области – обади се Джералд.

На Мърл му се стори, че долавя в тона му известна ирония. А може би се лъжеше.

– Да, така е – потвърди Рурк.

Джералд наблюдаваше Уелкъм. Всички го гледаха и чакаха отговора му. Особено Джералд.

– Аз съм волнонаемен – каза Уелкъм. – Приемам предложения.

Хейс и Кейтлин дадоха оръжието си на Рурк и когато Уелкъм каза, че иска да задържи пистолета, Рурк му разреши.

Това беше колт питон, 357 магнум – хубав пистолет. Досега Уелкъм не бе изявил желание да има оръжие. Можеше да си купи, когато поискаше. Само че трябваше да си вади разрешително, да чака, докато го проучат, и това променяше всичко. Питонът изведнъж му се стори крайно необходим.

Джералд и Хармън си тръгнаха с колите. Рурк записа телефонния номер на Уелкъм и каза, че ще му се обади.

– Евън – попита Хейс, – онези двамата за теб ли работят?

– Всички работят за мен.

За какво са ти, ако смея да попитам?

– Може да ми се наложи да ги използвам – отговори Рурк и потегли.

Уелкъм влезе в осмоъгълната къща с Хейс и Кейтлин. Те не го поканиха, но той мина след тях през разбитата на трески дървена врата и щом слязоха в хола, каза:

– Относно моите десет процента…

– Няма никакви десет процента – сряза го Хейс.

– В сейфа трябваше да има милион и половина.

– Имаше, но ако си искаш дяла, трябва да говориш с Оклахома.

– Как да го намеря?

– На добър час.

– Майната ти.

– Ние нямаме пари, Мърл – рече Кейтлин. – Свършихме работата, но не взехме нищо. Давам ти всичко – сто процента от нищото. Какво друго мога да направя за теб?

Уелкъм се загледа през остъклената врата. Направи всичко възможно да прилича на непукист, комуто всичко е писнало и се опитва да запази хладнокръвие.

– Дай ми нещо, в което да сложа пистолета – каза накрая той. – И ми извикай такси.