Текст книги "Диамантите на Рурк"
Автор книги: Филип Финч
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 20 страниц)
12.
Мери не ги видя. Тя стоеше до вратата за персонала. Нол беше паркирал на около петнадесет метра от нея, но тя търсеше микробуса.
– Мамо – извика Рой.
Мери се приближи до шевролета. Нол й отвори вратата и тя се качи.
– Знам, че е разточителство.
– Нуждаем се от толкова много други неща. Сметките за следващия месец.
– Хей – рече нежно Нол и сложи пачката в ръката й.
Дори след покупката на колата оставаха още деветнадесет хиляди долара.
За секунда Нол не беше сигурен какво ще направи Мери с парите. Помисли си, че ще ги хвърли в лицето му. Или ще отиде до кофата за боклук и ще ги пусне там. Но накрая тя ги пъхна в чантата си и я притисна до гърдите си.
– Попаднал съм на истинска златна мина – рече Нол.
– Знам.
– Винаги съм искал да карам истинска кола, а не онзи микробус.
– И аз искам нещо.
– Така ли? Ами да отидем да го купим. Веднага.
Мери отвори чантата си и извади сгъната диплянка със снимки на недвижими имоти. Имаше ги на входа на всеки супермаркет и универсален магазин. Списък на къщи за продан.
Нол не знаеше, че е взела една от тези брошурки.
Тя я разгърна точно на страницата, която бе избрала.
– Намира се чак от другата страна на Су-сити. Има доста път дотам – каза Мери.
– Облегни се назад и се отпусни – рече Нол.
Шевролетът избуча от паркинга.
– Колата е съзтезателна – обади се Рой от задната седалка.
Излязоха на магистралата след около тридесет минути. Мери започна да чете указанията от диплянката. В продължение на два-три километра минаваха покрай разни отбивки от пътя, странични шосета и ниви, из които бяха разпръснати къщи.
Беше юли. Нол включи климатичната инсталация. В Сан Франциско сигурно трябва да си облечеш пуловер. Но тук – на няколко километра от океана и мъглата – лятото си е лято. Тревата беше пожълтяла. Кравите и конете се печаха на слънцето.
Мери му каза да завие пак надясно и после спряха пред тухлените порти на Еджуд Манор. Отпред висеше табела, на която пишеше, че в къщата има четири спални и първоначалната цена е 189 500 долара.
Нол хвърли един поглед наоколо и пресметна, че на близо шейсет хиляди квадратни метра са разположени стотина ферми. Някои от къщите бяха довършени, а другаде имаше само бетонни плочи в земята.
– Хайде – каза Мери. – Нали искаше да караш? Карай!
Нол пое бавно по асфалтираните улици. Навсякъде бяха разпръснати купчини дървен материал, кашони с керемиди, чимове, млади дървета, изтръгнати с корените и конопени платна – сякаш някой строеше предградия в средата на пасбището.
Нол се замисли за миг и установи, че това наистина е така.
Проблемът беше, че всеки искаше да участва в надпреварата. Хората смятаха, че са спечелили от лотарията, ако живеят на един час път от първото улично задръстване на магистралата. За тях това означаваше, че се радват на хубав живот.
– И през ум не ми е минавало да купуваме къща, Съни – каза Мери. – Но ти започна да печелиш добре… Затова се замислих. Искам да имаме собствен дом. Без хазяи, а? Толкова много го искам, че вече не ме интересува откъде идват парите.
Почвата в браздите, които оставяха булдозерите, беше почти черна. Небето беше синьо. В далечината се виждаха очертанията на засяти с пшеница възвишения. През есента, след един обилен дъжд, те щяха да станат зелени като сукното на маса за билярд. Нол се зачуди кога ли някой ще реши да построи и там къщи.
– Днес си мислих за Оклахома – рече той. Опитвах се да се сетя защо се махнахме оттам.
– Не си ли спомняш? Искахме да ни върви като по мед и масло. Мислехме, че мостът „Голдън66
Golden (англ.) – златен. – Бел.пр.
[Закрыть] Гейт“ е от чисто злато. Щяхме да откъртим парче и да живеем от него до края на живота си.
– Да, точно така – отговори Нол. – Понякога забравям.
Асфалтът свърши. Намираха се пред една пуста нива с ограда. Портата в другия край беше отворена. Нол видя, че, земята е разпределена на парцели. Още няколко места бяха маркирани с найлонови ленти. Имаше и една по-дълга улица.
– Е, какво ще кажеш? – попита Мери.
Нол обърна по сухата трева и потегли по обратния път.
– Мисля, че ми трябват още малко пари и че е по-добре да се заема с работа, ако искам да ги спечеля.
13.
Анди Попс не повярва на очите си, когато вдигна глава от бюрото си и видя един наркоман, застанал пред него с купчина откраднати вещи в ръце.
От пръв поглед се виждаше, че този тип се друса. Носеше радио с часовник, китара, радиокасетофон с провиснали жици… Анди Попс си направи съответния извод относно произхода им.
– Купуваш ли? – попита младежът.
Анди Попс не отговори веднага, а посегна към бутона на вътрешния телефон върху бюрото си.
– Къде е охраната ми? – попита той. – Моментално да дойдат тук.
– Искам да говоря с прекупвача – рече наркоманът.
Той имаше изпито и бледо лице, като на мъртвец. Кокалчетата на ръцете му стърчаха. Беше вече смъртник и само лошите навици го държаха на крака и го караха да действа.
– Няма такъв – отговори Анди Попс. – Как влезе тук?
– Един камион минаваше, вратата беше отворена и влязох. Слушай, нося хубави неща – каза младежът и тръгна към Анди.
Преди гъркът да успее да го спре, онзи стовари нещата върху бюрото му.
– Да дойде охраната – изкрещя Анди Попс по вътрешния телефон.
– Погледни само – настоя наркоманът.
– Не искам да гледам. Боклуци. Не те искам тук. Правиш грешка. Ние не купуваме крадени вещи.
– Не съм ги откраднал.
– Не ме обиждай. Взимай се партакешите и изчезвай.
– Виж – повтори онзи и започна да рови в джоба на панталона си.
Извади нещо лъскаво и го сложи на бюрото.
Анди Попс видя, че двама души от охраната му бързат през тъмния склад. Съзря обаче и онова, което младежът сложи на бюрото му. Златна пеперуда със скъпоценни камъни, разтворила криле на цели седем-осем сантиметра. По всяка вероятност изработена през 30-те години.
Анди Попс й хвърли един поглед и бързо вдигна очи. Но не пропусна да забележи, че пред него лежи истинско съкровище.
– Погледни това – рече наркоманът.
Анди Попс задържа погледа си върху него, но пред очите му още беше пеперудата. Тялото й – удебелено в средата и изтънено в двата края – беше направено от овални диаманти, които се съчетаваха идеално с тънката златна обковка. Най-големите диаманти бяха близо до отличителния знак. На крилата се редуваха кръгли смарагди и овални диаманти. Страхотна брошка.
– Виж – каза пак младежът.
Анди Попс се подчини с огромна досада и побутна пеперудата. Отдолу имаше маркировка за каратите.
Очите на гърка виждаха по-добре, отколкото изглеждаше. Той хвърли пеперудата на бюрото и бързо каза:
– Още един боклук.
– Ами това е супер.
Двамата пазачи се приближиха и хванаха наркомана за лактите.
– Петдесет долара за всичко – отсече Анди Попс. – Защото те съжалявам. И то при условие, че няма да ми се мяркаш пред очите и ще забравиш, че си бил тук.
– Само петдесет. Това нещо е толкова красиво.
– Четирийсет. Пък ако искаш, задръж си боклуците. Все ми е едно. И без това трябваше да извикам полицията.
Наркоманът взе пеперудата. Поколеба се. Анди протягаше ръка към портфейла си. В бюрото имаше само петдесетачки. Намери две по двайсет и едно десет. Сложи банкнотите на бюрото. Идеята му беше онзи да остави десетте долара.
Дали наркоманите се вглеждаха в щампите на златните предмети?
Едва ли. Те си мислеха за съвсем други неща.
– По дяволите – изруга младежът.
Той сложи пеперудата на бюрото и прибра трите банкноти.
В същия миг пазачите го хванаха и го отведоха.
След по-малко от минута единият се върна, но пеперудата вече не беше на бюрото.
– Разкарай тези боклуци оттук – рече Анди Попс. – Не ги искам в склада.
– Да, сър – отговори пазачът. – Съжалявам. Вратата беше отворена само за десет секунди и не сме го видели.
– А трябваше.
– Не знам как е станало. Лоша работа.
– Хайде, не се тормози – успокои го Анди Попс. – Ставали са и по-лоши неща.
14.
Хейс научи лошите вести, докато пиеше кафе и хапваше кроасани. Седеше на задната тераса в огромния си осмоъгълен дом, където обикновено закусваше, когато времето беше хубаво.
Прекарваше дълги часове на това място. Кейтлин мислеше, че е привързан прекомерно много към терасата. И той наистина я обичаше. Предимно заради гледката. Оттам се виждаше по-голямата част от залива, целият мост Голдън Гейт, Оукланд и Сан Франциско от двете страни.
Но според Кейтлин това му занимание беше опасно. Седеше си на терасата, възхищаваше се на гледката и мислеше, че е щастлив. Беше напълно доволен.
Кейтлин си сложи трикото и направи няколко упражнения. Хейс не я погледна. Тя се приближи до него и застана зад стола му. До подноса със закуската му имаше портативен телефон и компютър. Това не беше необичайно, защото Хейс обичаше да е в течение на съобщенията, пристигнали във фирмата му.
– Кафето ти е с кофеин – отбеляза Кейтлин.
– Днес е така.
– Аха. Значи ще се катерим по стените. Не очаквай, че ще те сваля на земята.
Той не отговори.
– Кроасани и конфитюр. Масло. Сметана. А линията, скъпи? Холестеринът? Тлъстините? Ще пукнеш преждевременно от ядене.
– И без това съм свършил.
Кейтлин реши да не му обръща внимание. Това беше единственият изход, когато беше настроен да се кара.
Тя се отдалечи на няколко крачки и започна всекидневната си гимнастика. Срещнеше ли съпротива, Кейтлин се отдръпваше. Тези настроения на Хейс обикновено не продължаваха дълго. Трябваше да го глези от време на време.
Въпреки това Кейтлин се зачуди какво му има. Хейс беше нервен – нямаше никакво съмнение.
Той блъсна настрана подноса със закуската, придърпа компютъра към себе си и го включи.
Натисна няколко клавиша и влезе в системата на компанията. Започна да преглежда електронната поща – няколко съобщения и два дълги документа. После някакви колони от цифри.
Точно те му трябваха. Хейс ги прегледа и стигна до края – заветния последен ред.
Онова, което видя обаче, не му хареса. Кейтлин го познаваше добре и разбра това.
– Някаква неприятност ли, скъпи? – попита тя.
Дори и да чу въпроса, Хейс не го показа с нищо. Той протегна ръка към телефона и започна да натиска копчетата.
Евън Рурк караше към Сан Рафаел, когато телефонът в колата му изчурулика.
Намираше се в средата на един завой. Телефонът отново изчурулика и когато пътят стана прав, Рурк вдигна слушалката.
– Евън – чу се гласът на Хейс. – Трябва да поговорим.
Хейс беше нервен.
– Добре – отговори Рурк. – Говори.
– Пред мен е годишният отчет. Видя ли го?
– Не.
– Никак не е приятен.
– Не съм изненадан – каза Рурк.
Налагаше се да вика, защото двигателят боботеше и вятърът плющеше на предното стъкло.
– Евън, нямаме никакви дивиденти.
– Не съм изненадан – изкрещя отново Рурк.
– Аз пък съм.
– Не би трябвало. Тенденциите са неблагоприятни. Всичко, което спечелим, се изяжда от търговията на дребно.
Веригата от магазини беше идея на Хейс. Той бе настоявал да я създадат.
– Това е неприемливо.
– Не знам какво да ти кажа, приятелю. Цифрите не се вълнуват от това дали ги приемаш или не. Те са си там.
– Дивидентът ми е необходим.
– А откъде да го имаш? Ако искаш дивидент, трябва да печелиш пари. А ние не печелим много. Няма да се учудя, ако ми кажеш, че имаме загуби.
– Сто и четирийсет хиляди долара.
– Не съм изненадан.
– Нима? Само това ли имаш да ми кажеш?
– Не се плаши.
– Винаги сме имали дивидент.
– Нищо не е вечно. Особено в бизнеса.
– Парите ми трябват.
Рурк застигна едно волво, което взимаше бавно завоя. Мустангът на Рурк почти се допря до задния му калник. Щом пътят стана прав, Рурк включи на трета, изфуча и го задмина.
– Парите ми трябват – повтори Хейс.
И той крещеше.
– Нали още получаваш заплата? Сто и осемдесет хиляди долара годишно. Не е зле за капитан, чийто кораб се е натъкнал на подводна скала.
– Аз не съм единственият капитан. И не сме се натъкнали на подводна скала. Сто и осемдесет хиляди няма да ме оправят.
– Петнадесет хиляди на месец.
– Чуваш ли се какви ги дрънкаш? Това са само петстотин долара на ден. Зъболекарите изкарват повече.
– Ти живееш охолно – рече Рурк. – Това винаги ме е тревожило. Не съм го споменавал досега, защото не е моя работа. Само се чудя какво ще стане, когато парите свършат съвсем. А това е неизбежно, да знаеш. Има ли възход, идва и падението. Хубавите времена непременно завършват с лоши. Трябва да си готов да ги преживееш.
Рурк не чу отговора на Хейс. Вятърът и бученето му попречиха да разбере дали е още във връзка с него.
В този миг Хейс проговори.
– Хей, Евън, благодаря за помощта.
Сетне линията наистина прекъсна.
– Нещо не е наред – рече Кейтлин. – Чувствам го.
Хейс се обърна.
– Мислиш ли?
– Сигурна съм.
– Голяма си ясновидка.
– Не бъди груб. Кажи ми какъв е проблемът.
– Нямаме пари.
– Не може да бъде. Видях те да преглеждаш сметките. Мога да ти покажа облигациите и квитанциите за доходите от наема. Притежаваме няколко сгради с апартаменти.
– Всичко, което печелим, изтича някъде. В момента живеем само от ипотеки.
– Гледай по-оптимистично на нещата.
– Знам само, че нямаме пари.
– Няма да те търпя такъв. Забранявам ти да ме отчайваш така.
– Искаш да се махна ли? – попита Хейс. – За това ли намекваш?
– Няма да позволя да ми разваляш настроението.
– Искаш да се разкарам ли? – повтори той.
– Да.
– Благодаря.
Нол седеше до една маса в парка край булевард „Тибурон“. Отсреща се намираше кръстовището за Алтамонте Драйв. Той ядеше кифла с канела и пиеше кафе от пластмасова чаша. Рой седеше до него и разглеждаше снимки на бейзболни звезди.
– Да вървим, сине – рече Нол.
Бяха в шевролета и двигателят вече работеше, когато Хейс мина покрай пътния знак в подножието на хълма и се отправи на запад.
– Сложи си колана – каза Нол и момченцето го закопча.
Нол изчака няколко секунди и потегли след черното беемве. Нол вдигна деветдесет километра в час. Но беемвето летеше като стрела. Нол натисна педала на газта и го настигна.
Искаше да научи нещо повече за Хейс и Кейтлин. Днес имаше свободен ден, но имаше и по-лоши начини да го прекара.
– Бързо! – каза Рой.
– Точно така.
– Като на рали.
– По-точно преследване.
– Задмини го, татко.
– Не. Така е добре.
Нол беше на около четиридесет метра зад беемвето. Но дори и Хейс да се обърнеше и да видеше шевролета, нямаше да разбере нищо. Това беше още една от причините, поради които Нол купи колата.
Беемвето се насочи на юг, към моста Голдън Гейт. Нол го последва.
Искаше да се заяде с тях. Заинати се. Търсеше противопоставяне, защото те не му казаха нищо за себе си, а той изгаряше от желание да научи колкото може повече.
Беемвето пое по шосето за Сан Франциско. На южния край на моста имаше два варианта. Улица „Ломбард“ вляво водеше към центъра на града, а Парк Президио Драйв – към жилищния комплекс „Ричмънд“ и парка. Беемвето продължи наляво. Нол се приближи до него, като се смеси с останалите коли.
Пасифик Хайтс – от северната страна на склона – беше богаташки квартал. Стари къщи, ниски сгради с апартаменти. Уличката беше тясна и всичко се намираше наблизо. Постройките бяха долепени една до друга. Някои бяха досами тротоара. Пред други имаше малки тревни площи.
Сан Франциско винаги изнервяше Нол. Той беше израснал сред дивата пустош, където можеше да стреляш с пушка и да бъдеш сигурен, че няма да улучиш нищо друго освен тревата или голата земя.
Сан Франциско беше ограден с вода от трите страни и това огромно пространство потискаше Нол.
Беемвето влезе в алеята за коли пред един жилищен блок и спря. Хейс слезе.
Нол отби встрани, за да могат другите коли да минават покрай него. Сградата беше четириетажна, тясна. Отзад имаше градинка.
Хейс се изкачи по стълбите и отключи външната врата.
Всеки от апартаментите отпред имаше по един голям прозорец, който гледаше към улицата. Този на приземния етаж беше отворен. Щорите от ратанова палма бяха вдигнати. Нол погледна през решетката от ковано желязо и видя високите тавани, висящите растения и плакатите вътре. От помещението се разнасяше весела музика.
Апартамент на жена. В същия миг я видя. Точно така – жена.
Млада, малко над двадесетте. Великолепна. Облечена с тъмночервено трико и розов клин. Слаба, но каква фигура! Русата й коса беше вързана на опашка, която подскачаше насам-натам.
Тя прекоси стаята и се приближи до вратата на апартамента. Нол я видя само за една-две секунди, но много я хареса. Не само заради очевидната й привлекателност.
Смешно – виждаш някаква непозната и вече си съставяш мнение за нея. Ала Нол вярваше на инстинктите си. Може би това се дължеше на престъпната му дейност. С колко непознати се бе срещнал, докато оглеждаше домовете им и докосваше принадлежностите им. Жената живееше тук. Грижеше се за апартамента си. И за себе си. Дори една млада жена трябва да полага усилия, за да изглежда така. Тази музика и трикото – явно играеше аеробик.
Тя премина с леки бързи стъпки и погледна през шпионката. Сетне махна веригата от вратата и я отвори широко.
Хейс влезе вътре. Протегна ръце, жената се приближи до него. Целунаха се.
Нол скри колата си зад ъгъла. Каза на Рой да чака и отиде до сградата.
Вратите бяха остъклени. Той видя тесните коридори и външните врати на четирите апартамента на приземния етаж. Жената живееше в 1-Б. На металната табелка на пощенската кутия срещу 1-Б пишеше Г.Гибс. Когато Нол отново погледна към апартамента й, щорите бяха спуснати. Нямаше желание да чака.
По пътя за дома си Нол се замисли за жената. Г.Гибс. Как ли е малкото й име? Глория? Гленда? Нямаше значение. Самата тя – също.
Но не можеше да не мисли за нея. Видя я и тя веднага му допадна. Изпита съжаление към нея.
15.
– Защо не ми се обади? – попита русокосата с опашката и се опита да се освободи от прегръдките на Хейс. Името й беше Грейс Гибс.
Но той не искаше да я пуска и плъзна ръце по гърба й.
– Изведнъж ми се дощя да те видя – отговори той.
– Нали имаш телефон в колата?
– Добре де, не се обадих. И какво от това?
Ръцете му спряха да се движат.
– Можеше да съм излязла. А аз искам да бъда тук, за теб. За да не си губиш напразно времето.
– Имах желание да рискувам. Времето е мое, както и телефонът в колата, и този апартамент.
Той я стисна здраво за талията.
– Ти не ми вярваш – рече Грейс.
– Ако ще ми говориш така…
– Няма – каза тихо тя и го целуна по устата.
Напусна дома си на осемнадесет години. Беше родена в Чейс Каунти, Канзас. Естествено, в Калифорния никой не беше чувал за Чейс Каунти, където къщите и фермите се гушеха в тревистите възвишения като бебета в майчината гръд. Повечето хора свързваха Канзас с Дъст Боул77
Пустинна област в западните щати. – Бел.пр.
[Закрыть] и с безкрайните пшеничени ниви, които се простираха от двете страни на магистралата между Денвър и Канзас Сити.
След известно време тя престана да споменава за Чейс Каунти, а за Канзас говореше само ако й се наложеше. Нека да мислят, че там има само равнини и прах. Какво й пукаше? Нали се бе измъкнала оттам.
Искаше да се махне, откакто се помнеше. Имаше приятел – няколко години по-голям от нея – стажант-мениджър. Той получи работа в хотел „Емпориа“ в Сан Франциско. Ако Грейс му отидеше на гости, имаше къде да спи и работа като камериерка.
Две седмици след като завърши училище, тя се качи на автобуса за Сан Франциско. Семейството и приятелите й я изпратиха, като мислеха, че ще се върне след един-два месеца. Изуми се, че всички очакваха да използва билета си за връщане. Защо не се поогледаха наоколо? Защо не се вгледаха в нея? Нямаха ли очи?
Грейс беше сигурна в две неща. Нямаше да се върне, докато не се сдобиеше с изисканост. И нямаше да чисти хотелските стаи дълго време.
Защото знаеше, че изглежда добре. „Хубава“ не беше точната дума. Хубост можеш да срещнеш навсякъде. Дори красивите жени не бяха нещо необикновено. Тя беше едно ниво по-горе – привличаше хорските погледи като булка, тръгнала към олтара. Беше специална.
Грейс знаеше, че се откроява сред другите жени. Сигурна беше, че ще има успех в Калифорния.
И се оказа, че е имала право.
И през ум не й бе минавало обаче, че обаянието й може да не е достатъчно. То започва да те обсебва, привлича вниманието ти, но не те миропомазва. Можеш да заслепиш света и пак да се бъхтиш напразно.
Грейс видя Хейс за пръв път, докато работеше в една търговска изложба за домакински стоки. Тя стоя там три дни, по седем часа, като демонстрираше машина за макаронени изделия и кафеварка за еспресо – с високи токчета, чорапи на рибена кост и малко видоизменена униформа на сервитьорка, чиято горна част разкриваше почти целите й гърди.
О, мъжете непрекъснато й намираха работа. Караха я да меси тесто и да прави макарони. Хейс беше един от тях. Той изглеждаше добре, бъбреше. Но нищо повече: След три седмици Грейс вече работеше в едно фотографско ателие на улица „Фолсъм“. Когато той влезе вътре.
Снимаха я за каталози за бързо съхнещи бански костюми. Грейс беше с един от тях – от златисто ламе, с малки триъгълници на гърдите и парче плат отзад. Й пак на високи токчета.
Хейс познаваше фотографа. Размени с него няколко шеги и реплики, без да я поглежда. Отбягваше я, държеше се хладно.
Фотографът направи още няколко снимки и я накара да си сложи друг бански костюм. Тя мина покрай Хейс и той вдигна учуден глава, сякаш едва сега я забеляза. Какво случайност!
– Хей! – каза той. – Ти?
– Все си мислех, че няма да ми досаждат – отговори Грейс. – Но няма отърване.
– От какво?
– От разни извратени типове, които ме зяпат.
– Би трябвало да си свикнала вече. Пък и в момента, в който спрат да те зяпат, ще останеш без работа.
– По време на работа е друго. Дразнят ме онези, които надничат. Те си правят удоволствието, а за мен – нищо. Все едно те опипват в асансьора. Нали се сещаш за какво намеквам? Получаваш нещо безплатно.
– Не бих го нарекъл така – отговори Хейс. – Аз си поръчвам музиката, аз ще плащам.
Сетне я покани на вечеря в ресторант. Тя отказа.
Хейс подхвърли още няколко предложения. Настоя за обяд, но тя пак не се съгласи.
Той стоя в ателието почти целия следобед. Накрая я покани на кафе и този път Грейс прие.
Заведе я в „Палас“. Не скри венчалния си пръстен и това й хареса. След като известно време са те лъгали, започваш да цениш честността.
Преди да му се разгорещи кръвта, тя рече:
– Искам да ти кажа как аз разбирам нещата. Ти поръчваш музиката, ти си шефът – чудесно. Само че мен са ме сваляли толкова много шефове, че ми е писнало. Започнах тази работа преди шест години. Един месец бях фотомодел за различни списания, каталози и телевизионни програми.
– Прекрасно!
– Мислех, че всеки месец ще бъде така. Ала нищо не съм разбрала. Сега ме снимат по бикини. После ще бъде по бельо и край. Никой няма да ме потърси за друго.
– Така е – съгласи се Хейс.
– От два месеца не съм си плащала наема и съквартирантката ми е готова да ме изхвърли на улицата. Диференциалът на колата ми е разбит. Дължа пари на сума хора. Шест години седя на маси като тази и слушам предложения за работа, подхвърлени ми така, че да падна на колене и да се моля. Гади ми се от шефове. Не искам да летя с твоя самолет до Палм Спрингс, нито да прекарам почивните дни на яхтата ти. Не можеш да ми кажеш нещо, което не съм чувала, пък и без това си имам достатъчно грижи, за да ме омайват с приказки, докато ми смъкнат гащите. Казвам ти го да знаеш.
Подобна реч обикновено прогонваше ухажьорите, макар че беше вярна от игла до конец.
Хейс я наблюдаваше. Неизвестно защо, той съвсем нямаше вид на прогонен ухажьор.
– Имаш ли приятел? – попита той.
– Не, аз се въздържам. Само приемам предложения. Но онези, които ми харесват, не се държат с мен както трябва.
– А ти какво искаш? Любов и рози?
– Малко преданост и внимание, толкова ли е много? Но ако не могат да ми дадат това, поне да ми помагат морално или в друго отношение. Животът е труден.
– Световните запаси от преданост са на привършване – отбеляза Хейс.
– На мен ли го казваш?
– Но онова, за помощта, наистина може да вдъхне сили. Имам предвид реална помощ. Такава, която купува дрехи и плаща наема.
– Обещаваш ли?
– Ще се хващаш за думите ми ли?
– Не – отговори Грейс. – Мислила съм за това. Няма да съм първата.
– Колата не е проблем. Колкото до апартамента, аз имам няколко. Собственик съм на жилищна сграда на Джексън стрийт. Все ще има някой свободен апартамент там.
Грейс трябваше да му се изсмее и да го разкара, но вместо това попита:
– А апартаментът? Под наем ли ще бъде или купен?
– С платен наем за шест месеца.
– Дванадесет.
– Девет. А, и щом искаш работа, ние непрекъснато издаваме каталози. Виждам, че си фотогенична. Мога спокойно да ти гарантирам, че снимката ти ще бъде във всичките ни каталози.
– Ще се справя.
– Значи се уговорихме.
Хейс не се шегуваше.
Това стана преди пет месеца. Колата беше форд темпо. Грейс не се оплака. Апартаментът беше самостоятелен, чист, тих и на безопасно място – точно за какъвто си бе мислила, когато се качи на автобуса за Сан Франциско. Купи си няколко плаката, месингови свещници, бял керамичен слон и парче ориенталски плат в преливащи цветове за покривка на канапето.
За Хейс се сети едва накрая. Странно. Ако го сравнеше с останалите, той би се класирал близо до върха. Хубав, богат, умен, обигран.
Но не караше сърцето й да трепка. Напомняше й за някои ресторанти, където я бяха сваляли. Поръчваш си агнешка пържола, получаваш една хапка, топваш си в соса, гребваш няколко напръстника ароматен ориз и бодваш две грахчета – всичко наредено ветрилообразно в бяла чиния, голяма колкото сомбреро. Красиво, вкусно, но не те засища.
Пък и Хейс беше почти непрекъснато нещастен. Струваше й се, че търси при нея не само секс, но и убежище.
Общовзето Грейс не можеше да се оплаче от нищо. Бе сключила страхотна сделка. Неизвестно защо, тя искаше Хейс да я желае. Вероятно защото имаше нужда от онова, което той й предлагаше.
Грейс задряма. Хейс остана напълно буден. Мислеше си, че е прекрасно да не се притеснява за нищо, да е спокоен и да се отпусне.
Грейс беше прелестна. Същинско бонбонче. Бучка захар – топеше се в устата. Пожела я веднага, щом я видя. Кейтлин не можеше да му попречи – финансовото споразумение с Грейс беше скрито под четири пласта цифри в електронните счетоводни книги. Пък и съпругата му имаше съвременни разбирания и не му държеше сметка къде прекарва времето си и какво прави. Той също не я питаше за тези неща, Хейс би се осмелил дори да заяви, че на Кейтлин изобщо не й пука дали си има някоя друга, но не беше точно така. По-скоро би казал, че ако тя поискаше да му пререже гърлото, нямаше да й е необходима причина. Нямаше да има никакво значение дали е вкусил от забранения плод или не.
Грейс се събуди и видя, че Хейс е вперил поглед в тавана.
– Добре ли си? – попита го тя.
– Имаш ли някакъв проблем? – попита на свой ред той. – Притесняваш ли се за нещо?
– Разбира се, че не.
– Защото първото, което чух, беше: „Ти не ми вярваш“.
– Забрави, че съм го казала.
– Така ли? Да се отпусна и да не се тревожа, че има капка катран в кацата с мед? Нещо, което трябва да изгладя?
– Успокой се. Всичко е наред.
– Слава Богу за дребните благоволения – каза Хейс.
