Текст книги "Диамантите на Рурк"

41.

Нол слезе в мазето. Нямаше друг избор. Кейтлин, му го бе казала недвусмислено. Беше затънал до гушата.

Опита се да разбере какво всъщност става.

Евън го беше видял. Както и Кейтлин и Хейс.

Евън можеше да съобщи имената им на полицията. И онези двамата съзнаваха това. Знаеха, че той ще е вкъщи.

Нол разбра, че след като веднъж им беше казал да, с нищо не можеше да им попречи. Правеха каквото желаят. Те бяха искали Евън да бъде вкъщи. Много добре съзнаваха, че може да ги издаде.

На Евън му беше спукана работата.

Нол се приближи до пералнята и я отмести. Погледна надолу и пред очите му лъсна вратата на сейфа. Развълнува се. Да става каквото ще.

Замисли се за откачената Кейтлин горе, с пистолет, насочен срещу голия Евън, който непременно щеше да умре.

Убийството не влизаше в споразумението им. Нол не искаше да има трупове, можеше да й попречи, ако имаше начин. Само че не беше в състояние да направи нищо. Не можеше да спре онова, което бе започнал.

Той бръкна под якето си, в джоба на ризата си. Там, където обикновено държеше цигарите си. По навик.

Джобът му беше празен. Нол прерови навсякъде. Търсеше някой фас или малко изпаднал тютюн.

Нищо.

Съсредоточи с усилие вниманието си върху сейфа. Пантите бяха от лявата страна, значи заключващото устройство трябва да е от дясно.

Нол натисна дръжката, само за да пробва за всеки случай.

Нищо.

Добре тогава. Ключалката. Ако беше само една, тя трябваше да е отстрани, успоредно на дръжката. Ще опита първо там.

Контейнерите, които Уелкъм му даде, бяха на дъното на сака. Нол намери 3 и една макара с двойно навита жица. Отвори контейнера и извади експлозива. Краищата на жицата вече бяха оголени. Нол ги свърза с края на детонатора.

Постави експлозива на крачетата му, близо до десния край на сейфа, успоредно на дръжката. Отгоре не се чуваше нищо. Никакви изстрели. Нол се зачуди какво ли означава това.

Той размота макарата и прокара жицата по цялото мазе и стълбите, като направи завой на деветдесет градуса около бетонната стена. После приклекна зад ъгъла. Седна на стълбите, преряза жицата и оголи краищата. Извади деветволтовата батерия и свърза една от жиците с отрицателния полюс.

Батерията беше в лявата му ръка. Другата жица – в дясната. Нол се сви още по-близо до стената и допря оголената жица до положителния полюс.

Тя не беше готова да го направи. Поне не веднага. Хейс разбра това. Кейтлин всъщност искаше да говори надълго и нашироко. Евън не беше глупак и заложи на това.

– Искам да ви задам един въпрос – каза той.

Беше разперил ръце на стената, долепен до нея, с разкрачени крака и говореше през рамо. Стоеше близо до единия ъгъл на стаята. Вляво от него имаше голям прозорец, който в ясни дни предлагаше гледка към зелената морава и овощната градина.

– Трябва да ми отговорите – продължи Рурк. – По дяволите, поне това ми дължите.

– Разбира се – отговори Кейтлин. – Какво искаш да знаеш?

– Какво става тук?

– Само това ли? Господи! Това ли е най-доброто, което можа да измислиш? Какво ставало тук? Колко тъпо! Не е достойно за теб, Евън. Очаквах нещо по-умно. Аз ти давам възможност за един последен въпрос, а ти хленчиш като някой старчок, който гледа как гамените късат социалната му осигуровка.

– А ти какво предлагаш?

– И без това няма значение – обади се Хейс.

– Затваряй си устата! – сопна му се Кейтлин и пак се обърна към Рурк. – Един много по-интелигентен и смислен въпрос би бил: „Как се оказахте – по-точно аз – в това крайно любопитно положение?“

– Имаш право – съгласи се Рурк. – Този въпрос е по-уместен.

– И отговорът ще бъде: Никога не съм вървяла по утъпкания път. Никога. Не съм се страхувала да посегна към тайното или забраненото. Нещо повече, никога не съм се плашила да се изправя очи в очи с крайностите на избора си. Преди известно време аз поех по един път и последвах призванието, интуицията и инстинкта си дотам, докъдето ме заведат. И затова сега съм тук. Изпадане в крайности от време на време. Далеч съм от мисълта, че това е последната спирка от моето пътуване, но тази вечер навлязох в една доста необикновена територия.

– Вярно е – потвърди Рурк.

– Можеш също да попиташ защо сме именно при теб.

Хейс искаше да й изкрещи да го убие, ако наистина това е желанието й. Щеше му се всичко да приключи. Чакането не улесняваше нещата – поне не за него.

– И отговорът е – продължи Кейтлин, – че ти сам си го просиш, Евън. Ти приличаш на сочна ябълка, увиснала на клона от външната страна на оградата. Не можеш да останеш маловажен и незабележим. Не, ти си нещо специално. Ти молиш някой да те откъсне.

Взривът беше като гигантска ръка, която се протегна от мазето и разтърси цялата къща. Прозорците се натрошиха на парчета и разпръснаха стъкълца като малки мълнии по старите гипсови стени. За част от секундата килимът под краката на Хейс се раздвижи и той изпита чувството, че иска да го понесе нанякъде.

Успя да запази равновесие. Ала Кейтлин не можа. Тя се стовари на пода. Рурк падна на колене. Когато се огледа, Кейтлин се изправяше на крака, като отново насочваше пистолета към него.

Стените бяха на мястото си, а покривът – над главите им. Но когато Хейс освети стаята с фенерчето си, всичко изглеждаше леко накриво.

– По дяволите – изруга Кейтлин. – Бързо. Трябва да се съсредоточим.

Тя смушка Рурк с автоматичния пистолет.

– Хейс, скъпи, слез долу и му кажи да престане да се лигави. Стига толкова. След няколко минути изчезваме оттук.

Значи щеше да го убие, в края на краищата, помисли си Хейс. Той затъкна револвера на Рурк в колана си и тръгна надолу по стълбите. Видя батерията и мина покрай жицата, която прекосяваше цялото мазе и стигаше до коленичилия пред сейфа Нол.

Въздухът се бе сгъстил от праха и частиците от взрива и приличаше на аквариум с размътена вода.

– Едва не ни вдигна във въздуха – рече Хейс.

– От налягането е. В затворено пространство се получава такова сътресение и въздухът се раздвижва.

Хейс се огледа. Мазето не беше в прекалено лош вид, както бе очаквал. Като че ли всичко, което можеше да бъде преместено, беше вдигнато и сложено пак, но не съвсем на мястото си. Краищата на пералнята бяха вдлъбнати и изгорени. Но нищо повече.

– Не го прави отново. Качвай се горе. Тръгваме.

– Ами онзи? – попита Нол, като погледна нагоре, където по всяка вероятност стоеше Рурк.

– Не се безпокой за него – отговори Хейс. – Тази работа не е за теб. Да вървим.

– Ще опитам още веднъж. Почти го отворих. Виж.

Във вратата на сейфа имаше малка дупка.

– Само с една ключалка е – добави Нол. – Съвсем малко ми остава. Още веднъж. Един лек взрив, премахваме остатъка от ключалката и готово.

Как ли би изглеждало всичко, ако оставеха работата недовършена, помисли си Хейс. Ще стане ясно, че наистина не са искали да разбият сейфа. А замисълът беше друг.

– Колко време ще ти отнеме? – попита той.

– Половин минута, ако не ме караш да отговарям на въпросите ти.

– Гледай да не ни вдигнеш във въздуха.

– Ще сложа съвсем малко експлозив. Нищо работа.

– Бързо – рече Хейс, обърна се и излезе от мазето.

Заизкачва се по стълбите, като се надяваше, че когато влезе в хола, всичко ще е свършило. Но Рурк още стоеше с разперени ръце до стената. Кейтлин крачеше задъхана зад него и размахваше автоматичния пистолет.

– Ще го направим ли? – попита Хейс.

– Да – отговори тя. – Да, ще го направим. Само че не знам как. Трябва да го обмисля. Размишлявах, но не стигнах до определено решение. Смятах, че самата ситуация ще ме вдъхнови.

– Насочи пистолета към него и натисни спусъка. Това достатъчно ли ти е за вдъхновение?

– Нищо не разбираш. Нямаш усет за тези неща. Трябва да бъде извършено добре. Не искам да е банално. Ще го направя ювелирно.

Долу отново гръмна, но този път само се трясна силно и къщата се разлюля едва доловимо.

– Не му ли каза…

– Това е последният взрив.

– И край?

– Защо не? Колкото повече се мотаем…

Рурк се обръщаше и облягаше на стената.

– Можем да се споразумеем – предложи той.

– Обърни се – заповяда му Кейтлин и насочи пистолета към него.

– Мислите, че няма връщане назад – продължи Рурк, – но не е така. Засега има само няколко счупени прозореца. Голяма работа. Нали няма кръв.

– Обърни се.

– Не – намеси се настоятелно Хейс. – Застреляй го така.

– Банално, изтъркано…

– Продължавай да говориш – каза Рурк.

– Застреляй го – повтори Хейс. – Трябва да изглежда така, сякаш е бил изненадан. Слиза долу и се натъква на крадец. Ако го застреляш в гръб, застанал срещу стената, ще бъде подозрително.

Рурк схвана бързо, докато Кейтлин още разсъждаваше. Обърна се към стената, прегъна колене и клекна. Обви ръце около главата си и я скри между краката си.

– Така ли? – попита той. – Хайде, стреляй. Виж колко е убедително.

Долу в мазето Нол удряше с чук върху стоманата.

– По дяволите – рече Кейтлин. – Всичко се обърка. Исках да бъде точно.

Шумът долу спря.

– За да не изглежда подозрително, трябваше да го застреляш още на външната врата. Тогава щеше да бъде идеално.

– Добра идея – обади се Рурк, както беше свит. – Защо не опиташ сега? Или ще ме завлечете до външната врата? Идиоти!

В този миг Кейтлин изгуби контрол.

– Ами, това ще ти бъде краят. Изобщо не ми пука – изпищя изведнъж тя. – Ще те убия.

– Добре.

– Убий този мръсник, нали затова дойдохме!

Тя тръгна към Рурк.

– Не от толкова близо – спря я Хейс. – Раната ще бъде обгоряла, а това е съмнително.

– Да вървят по дяволите, хич не ми дреме.

Кейтлин се спря на няколко крачки от Рурк. Протегна дясната си ръка и насочи пистолета към главата му.

На Хейс му се стори, че цялата къща затаи дъх. Или само неговото сърце като че ли спря да бие в очакване.

– Готов ли си да умреш? – попита Кейтлин.

Пръстът й натисна спусъка.

Нищо.

Тя отново го натисна. Хейс освети пистолета с фенерчето и видя, че мускулите на китката й са опънати.

Пак нищо.

– Предпазителят, чучело такова – викна той.

Изведнъж Рурк скочи на крака. Погледна ги още веднъж. Кейтлин протягаше палеца си близо до предпазителя, а Хейс посягаше със свободната си ръка към затъкнатия в колана му револвер. Рурк ритна ръката на Кейтлин и пистолетът й отскочи някъде в мрака.

Прозорецът беше на четири-пет крачки от Рурк. Беше счупен, но големите късове стъкло още бяха забити в рамката.

Хейс извади револвера.

Рурк закри лицето си с ръце и скочи през прозореца, Кейтлин търсеше автоматичния си пистолет. Хейс стреля, но Евън се шмугна през счупеното стъкло и изчезна.

Хейс натискаше спусъка и стреляше като обезумял. Изстрелите бяха оглушително силни и отекваха из цялата къща. Накрая той хвърли празните пълнители и изтича до прозореца.

Рурк се бе подхлъзнал и за миг Хейс помисли, че лежи долу. Но Евън се изправи на крака и побегна. Голият му задник се скри в мъглата. Кейтлин се приближи до Хейс и стреля няколко пъти навън.

Тупкането на босите крака на Рурк постепенно заглъхна.

– Страхотно – рече Хейс. – Върховно.

– Млъкни.

– Здравата загазихме.

Хейс не беше изпаднал в истерия, но му се стори, че може би трябва да го направи. Замисли се за Рурк, спомни си разни дребни случки от миналото, как Рурк бе реагирал на определени ситуации – цял един водопад от спомени.

– Млъкни, не искам да те слушам.

Рурк можеше да бъде хладнокръвен негодник. Беше в състояние да ти пререже гърлото. Хейс знаеше това много добре, но досега то не му се бе струвало от съдбоносно значение.

– Сега вече ще имаме големи неприятности – каза той.

– Млъкни или ще те убия – рече Кейтлин. – Няма да ми мигне окото.

Нол застана на прага на кухнята с метнат през рамо сак. Лампата на главата му освети ъглите и пода. Търсеше Рурк.

– Той не е тук – каза Хейс. – Избяга.

– Къде, навън ли? – попита Нол и видя, че мъглата влиза през прозореца. – Никога няма да го намерим.

– Благодаря за информацията – отговори Кейтлин и пъхна пистолета в джоба на анцуга си. – Високо я оценявам.

– Знае ли някой защо стоим тук? – попита Хейс. – Чакаме да дойдат и да ни хванат ли?

– Не е необходимо да чакаме – отговори Нол. – Надявам се, че сте готови да чуете почукване на вратата. Десетина момчета с униформи. Ще довтасат веднага, щом вашият приятел намери телефон и съобщи имената ви. Блестяща идея – да очистите някого, когото познавате. Трябваше да ми кажете.

– Престани – рече Кейтлин.

– Да се махаме оттук – предложи Хейс. – Отсега нататък ние поемаме нещата в свои ръце.

– Както желаете. Винаги сте командвали.

Навън мъглата се виеше на кълба. Тримата тръгнаха през гората, сетне покрай оградата, докато намериха пътечката и се промъкнаха между храстите.

Хейс не преставаше да мисли за Рурк. Хрумна му, че не го познава много добре, като се замисли какво бяха правили заедно и какви бяха. И все пак го познаваше отчасти и това го накара да изпита безпокойство. Представи си гнева и яростта му, докато клечеше на пода, за да спаси живота си.

Осени и го една друга мисъл – зачуди се дали за Рурк, ще бъде достатъчно да извика полицията. Дали чудатият Рурк щеше да бъде доволен да остави всичко в ръцете на закона?

Хайде, стига. Че какво повече можеше да направи?

Стигнаха до микробуса. Нол сложи резервоарите с газта и инструментите отзад, а сака – на предната седалка. Хейс и Кейтлин седнаха зад Нол.

Той подкара през мъглата. Хейс продължаваше да мисли за Рурк. Виждаше пръстите на Кейтлин върху спусъка и чуваше тишината в къщата. Изведнъж Кейтлин попита:

– Ралф, какво стана със сейфа?

– Какво да стане? – попита на свой ред Нол.

– Какво взе от него?

– Нищо.

– Чакай малко – намеси се Хейс. – Аз слязох долу и ти ми каза, че ти трябва още един взрив, за да проникнеш в сейфа.

– Направих го, но вътре нямаше нищо.

– Как така нищо? – учуди се Кейтлин.

– Само някакви документи.

Трябваше им малко време да асимилират факта, че Рурк имаше скрит в мазето си сейф, за да съхранява някакви си документи.

Сетне Хейс протегна ръка към сака, Нол също посегна, а Кейтлин бързо зареди пистолета и го опря в главата на Нол.

– А така – рече тя. – Страхлив тъп селянино, само ми дай повод – аз съм готова.

Гласът й прозвуча почти истерично и привлече вниманието на Нол. Той пусна сака и Хейс го придърпа в скута си.

После го сложи на седалката между Кейтлин и себе си, дръпна ципа и започна да рови вътре. Кейтлин държеше фенерчето и също надничаше в сака. Инструменти, очила за електроженисти, ръкавици. Хейс отвори всички кутии с експлозиви и погледна вътре.

Нищо.

Кейтлин отново опря пистолета в главата на Нол.

– Спри – заповяда му тя и той се подчини. – Излез.

Нол слезе от микробуса и застана на чакълената настилка край пътя.

– Претърси го – каза тя на Хейс и той започна да го опипва.

Разкопча якето му, провери отпред, отзад, по краката и вдигна маншетите на панталона му, за да види дали не е пъхнал нещо в ботушите си.

Нищо.

– По дяволите – изруга Кейтлин.

– Искате ли да тръгваме? – попита Нол. – Или предпочитате да изчакате ченгетата?

Тримата се качиха в микробуса и потеглиха в мъглата.

Както обикновено, накараха Нол да ги свали на една от пресечките на Бимър. Тъкмо слизаха, когато Нол рече:

– На ваше място бих изтеглил всичките си пари до обяд. Имате около половин ден. След това можете да бъдете сигурни, че ще проверят банковите ви сметки. Бих напуснал щата и заживял другаде. Вие не знаете какво е да се криете непрекъснато, но това е най-доброто, което можете да направите. При други обстоятелства изобщо не би ми пукало за случилото се, но както ми казахте – ако намерят вас, ще намерят и мен.

– Точно така, по дяволите – рече Кейтлин.

– Затова, съветът ми е да изчезвате оттук, колкото е възможно по-скоро.

Хейс вече мислеше за това. Пресметна, че по всяка вероятност ще съберат около тридесет хиляди долара, когато отворят банките. За съжаление по-голямата част от парите му бяха пуснати в оборот тук-там, вложени в недвижими имоти или дадени в заем за инвентар. Можеше да вземе още седемдесет хиляди, ако закриеше сметката, в която внасяше комисионите си. Но това би било рисковано. Щеше да получи чековете едва в края на деня.

В края на краищата след няколко дни щяха да разполагат с триста и петдесет хиляди долара, за да избягат. В най-добрия случай – с четиристотин хиляди.

Щяха да променят начина, по който живееха и харчеха пари. Трябваше да намалят разходите. Да заживеят като обикновени хора.

Ще започне да се занимава с някакъв дребен бизнес. Ще се установят някъде и няма да си показват много носа. Представи си ясно всичко. Двамата с Кейтлин – продавачи в някой подлез или фотоателие за моментални снимки. Как живеят в тристайна къща и се возят на буик, купен на старо…

Хейс отвори вратата на микробуса и слезе на улицата. Кейтлин застана до него. Хейс тъкмо се канеше да затвори вратата, когато Нол каза:

– Хей, вие!

– Да? – обади се Хейс.

– Вие двамата сте не само най-отвратителните негодници, които съм срещал, но и най-тъпите.

Гумите изсвириха и микробусът се стрелна напред с отворена врата. Скри се от погледите им преди Кейтлин да успее да отговори. Тя стоеше на тротоара до Хейс, търсеше автоматичния си пистолет и пелтечеше, като пръскаше слюнки. За пръв път й бяха отнели правото да има последната дума.