Текст книги "Диамантите на Рурк"
Автор книги: Филип Финч
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 8 (всего у книги 20 страниц)
20.
Когато влязоха, Уелкъм предположи, че са сбъркали стаята. Той не познаваше никого в Сан Франциско.
Момичето – или по-скоро жената – беше поразително. Сексапилно. Тънка черна рокля. Малко грим, обикновени обувки с ниски токчета, а косата – разпусната на гърба. Роклята не беше нещо особено – само на няколко сантиметра над коляното, но й стоеше изключително добре.
– Сержант Уелкъм? – попита мъжът. – Мърл Уелкъм?
– Тук – отговори Уелкъм.
Той беше сам. Уилмър беше отишъл на лечение.
Мъжът носеше огромна смешна кошница с подаръци, увита в жълт целофан. Той я сложи на леглото на Уилмър и протегна ръка към Уелкъм. Непознатият беше издокаран и богат. Сякаш бе слязъл от реклама за алкохол. С безукорно изгладен панталон, лъскави бели зъби, часовник „Ролекс“, спретнат, слаб, изискан и самоуверен.
Беше на годините на Уелкъм. Това обаче беше единствената прилика помежду им.
Уелкъм подаде ръка да се здрависа с него, но мъжът не я пое.
– Не – каза той. – Първо на въпроса. Намери ли си работа?
– Не – отговори Уелкъм.
Непознатият отново протегна ръка към него.
– Вече имаш! – рече той.
Това беше най-необикновеният половин час в живота на Уелкъм. А той помнеше доста странни мигове.
Хейс притежавал компания на Крайбрежието. Занимавал се с търговия. Бил патриот, който искал да направи нещо добро за един от героите на нацията – да наеме Уелкъм на работа. Не физически труд, а нещо като мениджър, с шестстотин и петдесет долара седмично начална заплата.
Хейс имал и апартаменти. Предложи на Уелкъм един от тях – хубаво местенце в Сан Франциско. Уелкъм нямало да плаща наем през първите няколко месеца.
Каза, че Уелкъм ще се нуждае от апартамента, когато не е на работа и го попита кога иска да има свободен ден.
В събота, отговори Уелкъм. Днес беше сряда.
Чудесно, отговори Хейс и добави, че ще дойде да го вземе.
Съобщи му между другото, че в същата сграда живее и Грейс. Тя щяла да помогне на Уелкъм да опознае града.
Грейс Гибс беше адски сексапилна. И на Уелкъм това никак не му се поправи. Той се опитваше да се съсредоточи върху думите на Хейс – невероятната сума от шестстотин и петдесет долара седмично… мениджър… безплатен апартамент… Ала Грейс го разсейваше.
Не че говореше, но самото й присъствие му въздействаше. Усмихваше се сладко, ала изглеждаше леко притеснена. Вероятно заради Хейс.
Грейс била от Канзас, Чейс Каунти, възвишенията Флинт. Тя проговори на няколко пъти и Уелкъм долови диалекта. Но Грейс се опитваше да се отърве от говора си и се поправяше сама.
Уелкъм се зачуди какви са взаимоотношенията й с Хейс. Той явно беше женен, защото носеше венчален пръстен, но Грейс не му беше съпруга. Представи я като „приятелката ми Грейс Гибс“. Което можеше да означава всичко и нищо.
Каква ли му беше Грейс? Глупав въпрос, но Уелкъм не искаше да стига до прибързани изводи. В края на краищата Хейс го настаняваше в една и съща сграда с нея, покани го да потропа на вратата й.
Ако, разбира се, всичко беше действителност, помисли си Уелкъм. Това беше най-невероятното предложение, което можеше да си представи.
Той се опита да каже на Хейс, че не разбира нищо от мениджмънт и търговия. Нито от бизнес. Уелкъм имаше много тясна специалност, която нямаше особено приложение в цивилния живот.
Уелкъм се мъчеше да му обясни всичко това, но Хейс настояваше да приеме предложението. Всеки път, когато Уелкъм се опитваше да възрази, че не е за тази работа, Хейс казваше, че търсел точно човек като него. Непрекъснато го разпитваше за подготовката му и какво е мислил да прави след уволнението от военната флота.
Сетне каза, че трябва да тръгва. Даде на Уелкъм визитната си картичка – „Хейс, Т.Тийл, Изпълнителен директор по маркетинг, Дружество ЕвХаТек“. Написа на гърба няколко телефонни номера – домашния, на клетъчния телефон в колата и този на Грейс. Каза му, че може да се обажда по всяко време.
– Беше ми приятно – рече накрая Хейс и стисна ръката на Уелкъм.
– Благодаря.
– Ще бъда тук в събота сутринта.
– Щом искаш.
– Очаквам с нетърпение да започна работа с теб.
Уелкъм изведнъж осъзна, че не бе казал нито да, нито не.
– Всичко това е съвсем ненадейно.
– Такива са най-хубавите неща в живота.
– Имаш ли нещо против, ако си помисля?
Хейс го погледна така, че Уелкъм разбра, че не е трябвало да казва това.
– Не че не звучи страхотно – побърза да добави Уелкъм.
– Разбира се, че е страхотно – отвърна Хейс.
– Само ми трябва малко време да свикна с тази мисъл.
– Разбирам – каза Хейс, но в тона му не прозвуча разбиране. – Един-два дни.
– Ще говорим в събота.
– Добре, чудесно – съгласи се Уелкъм.
Хейс и Грейс излязоха заедно. Хейс я докосна леко за лакътя.
Уелкъм провеси крака от леглото. Приближи се до леглото на Уилмър, взе кошницата с подаръците и я занесе на своето легло. Направи го нарочно без помощта на бастуна, макар че кракът го болеше.
Един от подаръците беше репродукция на популярен плакат, агитиращ за постъпване в армията – строгият Чичо Сам, който те сочи с пръст.
Някой бе написал: „ЕвХаТек те иска“.
Уелкъм разкъса целофана. В кошницата имаше плодове, бонбони, консерва немска шунка, пушена сьомга, ягоди, потопени в шоколад, пет-шест вида сирене, увито във фолио…
Отстрани бяха пъхнати няколко списания – „Плейбой“, „Пентхаус“, „Ескуайър“, „Солджър ъв Форчън“, един каталог за поръчки по пощата на компанията – „Американ Сърф енд Сън“. Уелкъм го прелисти – бански костюми и плажни принадлежности. Не му беше ясно защо Хейс го е донесъл, но накрая забеляза следния ред: „Клон на ЕвХаТек“.
Тъкмо понечи да го остави, когато съзря фотомодела сред вълните на следващата страница.
Не се виждаше цялата, защото беше сред водата и пяната. Но снимката безспорно беше на Грейс. Уелкъм прегледа по-внимателно каталога и установи, че фотографиите й са навсякъде – по бикини и оскъдни горнища на банските.
В този миг един редник докара Уилмър с инвалидната количка и го сложи на леглото.
Уелкъм занесе кошницата на Уилмър, който си взе една ябълка, парче сирене „Камембер“, печени бадеми и списание „Плейбой“
– Случвало ли ти се е нещо – попита го Уелкъм, – което е толкова хубаво, че си мислиш, че нещо не е наред? Някакво страхотно предложение, че се чудиш дали да не откажеш?
– Не – отговори Уилмър. – Такива чудеса не стават. Не и в този живот.
– И аз мислех така.
– Отиди да го видиш утре – каза Хейс на Грейс.
– Мразя болниците. Защо точно аз?
– Той те харесва. Можеш да поговориш с него. От един край сте.
– От един щат. А той е голям. Кофивил е на повече от сто и шейсет километра от Чейс Каунти. Всъщност се намира почти в Оклахома.
– Моля те – настоя Хейс.
– Е, щом искаш.
– Определено.
– За какво толкова ти е притрябвал?
– Искам да го наема на работа.
– Не ми изглежда твоят тип.
– Точно такъв ми е необходим – отговори Хейс. – Повярвай ми.
21.
На следващия ден Грейс слушаше „Френски език за начинаещи“ по касетофона, когато Хейс й се обади.
Тя мислеше, че ще се обогати, ако знае един чужд език. Необходима предпоставка по пътя към усъвършенстването. Освен това чуваше и правилното английско произношение по време на обясненията. Вече шест години не бе успяла да се отърве от канзаския диалект.
Учителите говореха правилно и на двата езика.
Грейс слушаше и повтаряше, когато Хейс й се обади от офиса си.
Тя изключи касетофона и махна слушалките от главата си.
– Видя ли го? – попита той, като имаше предвид онзи от военната флота.
– Не – отговори Грейс.
– Исках да го посетиш.
– Не ми остана време.
– Продължаваш да ми отказваш и не знам защо го правиш.
Наистина ли не знаеш, помисли си Грейс.
– Той се обади – каза тя.
– Добре – отговори по-бодро Хейс. – Как ти се стори?
Отначало говореше като петнадесетгодишен хлапак – смутен, срамежлив. Сетне се разгорещи и гласът му прозвуча весело и нежно.
– Ами, нормално – отговори тя.
– Какво ти каза?
Каза, че не е срещал жена като мен и беше напълно искрен. Искаше да ме види пак, но аз отказах.
– Знаеш ли какво? Нещата с него в момента са неясни – отговори Грейс.
– Отиди да го видиш.
– Сигурен ли си, че това е желанието ти?
– На какво прилича това? Вече те моля за трети път!
– Ако знаех каква е целта…
– Искам да го взема на работа. Държа да ме хареса. Разбираш ли?
– Не. Искаш да хареса теб, а пращаш мен.
– Една обикновена молба, а ти ми наговори куп щуротии.
– Добре – съгласи се накрая Грейс. – Ще отида.
Щом толкова настояваш, помисли си тя.
* * *
Уелкъм направи пет обиколки на седмия етаж. Кракът го болеше, но най-важното беше, че успя да измине разстоянието. Непрекъснато си напомняше, че всяка крачка означава пари в банката. Раната беше огромен дълг към тялото му и той трябваше да го изплати – стъпка по стъпка.
Не взе асансьора до петия етаж, а се качи пеша. Трудно беше. Но му хрумна една идея – да започне да изплаща дълга с по-големи вноски. Слезе до мазето и пак се качи до горе. Общо сто и осем стъпки по пътя към пълното оздравяване.
Макар че последните два етажа едва не го довършиха. Започна да му се гади, кожата му стана студена и лепкава. Сигурно изглеждаше зле. Медицинските сестри от главния стационар не забелязаха това, но една от санитарките ококори очи, като мина покрай нея на път за стаята си.
Най-сетне успя да се добере до леглото си.
– Познаваш ли някоя си Грейс? – попита Уилмър.
– Разбира се.
– Каза, че ще дойде да те види.
– Кога?
– Вече е тръгнала.
Уелкъм изглеждаше адски зле. Обливаше го гореща, после студена пот. Погледна се в огледалото в банята. Лицето му беше бледо, очите – хлътнали. Косата му беше отвратителна. Трябваше да се подстриже.
Отиде да се изкъпе и взе чисто бельо. Добре, че го направи, защото когато се върна в стаята си, тя вече беше там.
Разговаряше с Уилмър. Усмихна се леко, като видя Уелкъм. Не възторжено, но все пак беше ясно, че се радва да го види.
По-късно Уелкъм не можа да си спомни голяма част от разговора им. Само помнеше, че беше много нервен. Отначало нещата вървяха лошо, но сетне успя да се овладее. Грейс беше облечена с блузка и шорти от мек, тънък плат с цвят на ванилов сладолед стигащи почти до коленете. Скромни дрехи, които не бяха предназначени да бият на очи. Само че съвсем не беше така – тя представляваше зрелищна гледка.
На Уелкъм му хареса да бъдат заедно. Тя го предразполагаше. Смешно – Грейс беше десет години по-млада от него, а се чувстваше много по-свободно от него. Тя явно имаше богат запас от спокойствие.
– Мислиш ли да започваш работа при Хейс? – попита накрая тя.
– Това е една хубава възможност.
– Зависи.
– Опитвам се да гледам реално на нещата. Не искам да се главозамайвам заради някаква работа, която не мога да върша.
– Няма да е така.
– Знаеш ли нещо за, работата?
– Знам нещо за теб.
Стори му се, че тя едновременно флиртува и се държи сериозно с него.
– Какво?
– Умен си. Бил си на много места. Знаеш как стоят нещата. След всичко, което си вършил, това сега ще ти се види като шега.
– Опитваш се да гадаеш – отговори Уелкъм.
– Имам такова чувство.
В четвъртък вечер Грейс стоя повече от два часа. В петък дойде преди обяд и си тръгна няколко минути преди вечерята. Вярно, че не обичаше болниците, но й харесваше да бъде с Уелкъм, който съвсем не се държеше като болен. Той изгаряше от нетърпение да излезе оттук.
Уелкъм беше интересен мъж. Твърд и самоуверен – което се дължеше на военната му служба. Не се хвалеше – всъщност дори премълчаваше много неща, но не оставяше съмнение какъв е бил и какво е правил. Иначе беше напълно непорочен. Гледаше свръх откровено на живота и света. Със сигурност не знаеше за Грейс и Хейс. Доста щеше да се изуми, когато научеше.
Отначало Грейс не проумяваше как може човек да е видял и направил толкова много и въпреки това да знае толкова малко. Но от друга страна, опитът му беше тясно ограничен. Колко години бе ял само онова, което са му давали, спал е там, където са му заповядали и е вършил каквото му наредят.
Нищо чудно, че беше непорочен и нямаше цел в живота.
Самата тя можеше да се преструва, че е отегчена от всичко. Това беше изградена защита срещу хищниците в живота. Но Грейс трябваше да сваля тази маска пред Уелкъм. Той не разбираше. Но така или иначе, не беше необходимо да се държи по този начин в негово присъствие.
В края на краищата, най-важното беше не какви са мъжете, а как те карат да се чувстваш. А Грейс чувстваше грижовност от страна на Уелкъм. Наблюдаваше я, но не я дебнеше. Тя се чувстваше желана, но не и използвана.
Уелкъм излъчваше спокойствие, което беше заразително. Той мислеше – не, беше сигурен, че е в състояние да се грижи за себе си и да прави каквото трябва, че по някакъв начин ще намери правилния път. Както за себе си, така и за хората около него.
Грейс като че ли започваше да се привързва към него. Измъчваше се през повечето време. Нямаше значение дали го искаше или не. Знаеше, че така е устроена.
22.
– Гледай топката! – извика Нол. – Ето я, идва. Топката!
Той хвърли топката изпод рамо. Рой замахна с пластмасовата бейзболна бухалка, но не уцели.
– Не изпускай топката от очи, сине!
Играеха в един парк срещу Алтамонте. Утрото беше слънчево. Две деца си подхвърляха фризби. Разни хора по шорти или клинове, със слушалки на уокмени в ушите, подтичваха по пътечката, размахвайки ръце.
Рой взе топката и я метна. Тя подскочи няколко пъти й спря в краката на Нол. Преди да я вдигне, той погледна през рамо към извиващото се по хълма шосе.
– Не откъсвай очи от топката – каза пак Нол.
Хвърли я отново и този път Рой я уцели. Тя прасна Нол по главата и той отстъпи няколко крачки назад, за да я улови. Тя отскочи от пръстите му.
– Уцелих! – извика Рой.
– За малко – отговори Нол.
Той се наведе да вземе топката и когато вдигна глава, видя черното беемве, което взимаше един завой близо до върха на възвишението.
– Ти печелиш – каза Нол.
– Няма ли да играем повече?
– Ще си починем малко.
Рой погледна нагоре и също видя колата.
– Пак ли ще го гониш? – попита момчето.
– Аха.
– Като заек.
– Да. А ние сме хрътките от ада.
Уелкъм натъпка нещата си в найлоновата торбичка, която му даде една от медицинските сестри. Облече си фланелка и джинси. Седна на ръба на леглото. Замисли се за Грейс. Представи си я как върви по коридора с белите си шорти. Три пъти вдига слушалката и набира телефонния й номер, но затваряше след първото иззвъняване. Четвъртия път го остави да звъни, но чу гласа й от телефонния секретар.
Уелкъм се зачуди какво ли прави Грейс в събота сутринта. Опита се да си представи как биха изглеждали един до друг. Трудно. После си я представи с Хейс. Този път успя.
Още седеше на ръба на леглото, когато Хейс влезе в болничната стая.
– Готов ли си? – попита го той.
Хейс беше облечен със сиво-кафяви войнишки панталони и поло с цвят на трънкосливка. На врата му бяха окачени слънчеви очила „Рей-Бан“. Съвсем не му беше мястото в една военна болница. По-скоро се бе приготвил за пикник.
– Ами, да – отговори Уелкъм.
– Колата ми е отпред. Да вървим.
Един от редниците трябваше да закара Уелкъм до изхода с инвалидна количка. Такъв беше правилникът в болницата. Уелкъм трябваше да вземе и бастуна, но реши да го остави. Не искаше Хейс да го мисли за сакат. За пръв път през живота му като възрастен военните правила не означаваха нищо за него. Той взе палтото си и найлоновата торбичка. Никой не го спря, когато минаха покрай стаята на медицинските сестри и по коридора към асансьорите. Кракът го болеше, но Уелкъм се опитваше да не куца.
Излязоха през предната врата. Хейс му каза да почака, докато докара колата, и бавно тръгна към беемвето – ниско, черно, страхотно, паркирано напреки на завоя на алеята за коли пред болницата. Беше блокирало движението. Един военен полицай се опитваше да въдвори ред в задръстването и когато забеляза, че Хейс се качи в беемвето, отиде при него и започна да му говори нещо, сетне да крещи.
Хейс не му обърна внимание. Влезе в беемвето, сложи си слънчевите очила, включи двигателя и се отдалечи от полицая. После спря пред Уелкъм.
Той вмъкна първо ранения си крак. Полицаят закрачи към тях, като размахваше ръце и крещеше. Беше вбесен, че го пренебрегват. Хейс впери поглед право напред и рече:
– Затвори вратата, Мърл.
Уелкъм го направи. Тя издаде приглушен тъп звук. Изведнъж се озоваха в тъмен, тих и уютен свят. Меката тапицерия миришеше на нова кожа. Таблото приличаше на контролен пулт на хеликоптер. Сега вече военният полицай наистина се разяри и се наведе над прозореца на Уелкъм, като не преставаше да крещи. От устата му хвърчаха слюнки. Сякаш го гледаха по телевизията без звук.
Уелкъм едва разбираше думите по движенията на устните – „негодник, копеле“. Не чуваше дори бръмченето на мотора. Но Хейс натисна газта и колата се понесе напред.
Уелкъм се обърна и видя за миг нещастното, изкривено от злоба лице на полицая. Беемвето се отправи към портата и военният изчезна от очите му, преди Уелкъм да осъзнае, че това е последният му официален поглед към армията – пълното отвращение, изписано на лицето на военния полицай.
Нол остана близо до Голдън Гейт. Иначе никога не би го проследил по улица „Ломбард“, до „Президио“ и „Летърман“. Една военна база и болница беше последното място, където очакваше да види Хейс.
„Президио“ беше отворена база. На портала нямаше пазачи. Нол влезе след Хейс и го видя как паркира напреки на алеята близо до предния вход на болницата. На паркинга имаше много свободни места и Нол намери едно на около половин минута ходене до вратата.
Нол се чудеше какво общо има Хейс с „Летърман“, когато го видя, че отново се появява на вратата. Отиде до беемвето си и го закара пред болницата. Не обърна никакво внимание на военния полицай – все едно му показа среден пръст.
Хейс беше не само обикновен задник, но и самодоволен.
После към беемвето се приближи някакъв войник. Този тип приличаше на милиони други военни, които излизаха в отпуск през почивните дни. Беше с джинси, които някак не му стояха добре.
Не – този човек беше различен. Гърбът му беше прекалено изправен, а раменете – дръпнати назад. Поза на морски пехотинец. Фанатик в професията си.
– Сложи си колана – каза Нол на Рой.
Беемвето се измъкваше бързо от паркинга на болницата. Когато отново излязоха на „Ломбард“, Нол се намираше на една пресечка от него. После Хейс мина на жълто и се скри от погледа му.
– Изпуснахме го – обади се Рой.
– Може би.
Светна зеленото и Нол подкара, но по-бавно, нагоре по Ван Нес, надясно, по гърбиците на пътя, пак надолу и надясно по Джексън стрийт. Беемвето беше паркирано пред гаража.
– Я! – учуди се Рой.
– Какво ще кажеш, а?
Нол обиколи блока шест пъти и намери едно свободно място за паркиране пред корейския магазин за плодове и зеленчуци. Спря и изпрати Рой за сандвичи и безалкохолни напитки.
Прозорецът на апартамент 1-Б пак беше отворен. Денят беше слънчев. Г. Гибс беше там и поливаше саксията с петунии, която висеше на една кука отвън. Нол виждаше дневната и вратата. Г.Гибс поля папратта, фикуса и бръшляна. Тя съвсем не съзнаваше, че я наблюдават.
Беше изключително красива. Но в нея имаше нещо странно. След миг Нол установи какво е то. Гибс се усмихваше. Беше щастлива. Тя не беше с Хейс – естествено, че ще бъде щастлива.
Къде е тогава онзи задник?
Един от прозорците на втория етаж се отвори. Военният. Хейс се приближи и застана до него.
Нол свали слънчевата козирка на колата, за да скрие лицето си. След около половин минута отново погледна. Сега военният беше сам на прозореца.
Рой излезе от магазина с книжна кесия. Нол се пресегна през седалката и я взе. Извади сандвич с пилешко месо, увит в целофан и отвори една кока кола. Когато вдигна глава, Г.Гибс отиваше към вратата на апартамента си. Отвори я и Хейс влезе вътре.
Тя му позволи да я целуне. Сетне започнаха да разговарят. Нол остана с убеждението, че тя не очаква Хейс. Той я изненада и това никак не й хареса. Нол предположи, че е така, защото я видя как стои и движи ръце, докато говори. За останалото – нямаше съмнение. Хейс се хилеше с онази коцкарска усмивка, която се изписваше на лицата на някои мъже, когато се опитваха да свалят мадама. Той искаше, а тя – не. Беше се отбил за едно бързо чукане, но тя беше решила да му покаже, че няма да е лесно.
Гибс поклати глава. Хейс я удари през устата. Силно. Изражението му изобщо не се промени. Зашлеви я, както разговаряха, и после пак придоби онзи коцкарски вид. Единствената разлика беше, че сега Гибс бе навела глава на една страна.
Тя му обърна гръб. Нол си помисли, че ще излезе.
Но тя се отправи към прозореца и спусна щорите.
– Задник – каза Нол на глас.
– Какво? – попита Рой.
– Исках да кажа глупак.
Изведнъж му писна да наблюдава Хейс. Поне засега. Включи двигателя и той забръмча приятно.
– Прибираме ли се у дома? – попита Нол.
– Да – отговори Рой след няколко секунди.
– Добре.
Нол излезе на задна скорост, като се радваше, че се маха от това място.
– Виж какво съм намислил – каза Хейс на Уелкъм, докато стояха на прозореца. – След няколко минути ще се качим на Тибурон. Ще ти покажа къде живея. Ще те запозная със съпругата си. Вече й разказах за теб и тя иска да те види. Много държи на това.
– Добре – отговори Уелкъм.
– Ще пийнем вино, ще вкусим от хубавия живот, а? Ще отидем на ресторант. Да разнообразим войнишката храна.
– Добре. Чудесно.
Уелкъм нямаше нищо против някой друг да планира целия му ден. Имаше чувството, че пак е във флотата.
– Тръгваме след няколко минути – продължи Хейс. – Имам малко работа тук, в сградата. Няма да се бавя. Да речем половин мас.
– Както кажеш.
– Да не избягаш.
– Няма къде да отида – отговори Уелкъм, преди да разбере, че Хейс се шегува.
Хейс излезе и Уелкъм остана сам в апартамента. Не беше лош. Намираше се в хубав квартал. Но нещо го караше да се чувства неловко и след като погледа няколко минути уличното движение, осъзна, че няма представа къде се намира. Някъде в Сан Франциско. Но, по дяволите, градът беше голям. Качеше ли се на някое такси, нямаше да може да се върне тук.
Уелкъм съзря един телефон пред магазина за плодове и зеленчуци на ъгъла. Слезе долу и пресече улицата. Кракът го болеше. Защо не си взе бастуна? Набра номера на Грейс, но никой не вдигна.
Влезе в магазина, като се надяваше, че ще имат карта на града. Щеше да си я купи и да я изучи, за да се ориентира. Не обичаше да не знае къде се намира. Но в магазина нямаше карти. Накрая си купи овесени ядки, хляб, захар и мляко за закуска.
Изведнъж осъзна, че не само мястото му е непознато. Не познаваше и хората. Беше изолиран. Никой не го познаваше. Никой не очакваше нищо от него.
Досега чувството за дълг и отговорност го бяха задържали на едно място. Но днес не дължеше никому нищо. Можеше да прави каквото поиска. Знаеше, че би трябвало да се чувства щастлив. Беше свободен. Но това го изнервяше. Сякаш се беше изгубил.
Уелкъм се върна в апартамента толкова бързо, колкото му позволяваше кракът. Седна до прозореца и зачака. Надяваше се, че Хейс няма да се забави прекалено дълго.
* * *
Нол и синът му се прибраха у дома няколко часа преди Мери. Измиха шевролета и го лъснаха. Нол влезе в къщата и пусна прахосмукачката в кухнята. Мери се върна.
Рой изтича към нея и викна:
– Хрътки от ада!
Тя погледна Нол и попита:
– Откъде, за Бога…
– Не питай мен – отговори Нол. – Научава разни неща. Де да знам откъде.
