Текст книги "Диамантите на Рурк"
Автор книги: Филип Финч
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 20 страниц)
42.
Кристал Стар се кри известно време в гардероба в спалнята. Отначало стоеше на площадката на стълбището и се чудеше какво да направи. Онези се готвеха да убият Евън и тя трябваше да предприеме нещо. Не че му беше длъжница, но всичко й се струваше ужасно.
Сетне къщата се разтърси от някакъв мощен взрив. Той я накара отново да влезе в гардероба. Не знаеше какво правят, но не искаше да участва.
После чу по-леката експлозия и изстрелите. Долови краткия разговор долу, но не можа да разбере думите. Само гласовете на двамата мъже и жената.
Последва тишина. И мрак. Цяла нощ ли щеше да чака?
Остана в гардероба още няколко минути, сетне отвори вратата. В къщата като че ли нямаше никой. Тя се облече и застана на площадката на стълбището. Никакво движение.
Кристал слезе в хола. Той беше в пълен безпорядък. Рурк сигурно беше мъртъв. Кристал обиколи стаята, но видя само счупени стъкла и мъглата, която струеше през прозорците.
В този миг забеляза, че на прозореца има някой.
– Бренда Джо – рече Евън. – Има ли някой вътре?
– Не… Мисля, че няма никой… Не.
Той й каза, че ще влезе през предната врата и тя отиде да го посрещне. На лунната светлина Кристал видя, че лицето му е окървавено, а от дясната му ръка тече кръв и капе на пода.
Той несъмнено беше уплашен, но се опитваше да не го показва.
– Господи! – възкликна Кристал.
– Нищо ми няма – успокои я той.
Отиде в кухнята, взе няколко свещи и ги сложи в чинийки. На светлината им Евън изглеждаше като възкръснал мъртвец. Имаше шест-седем рани, от които бликаше кръв, но не обилно. Сигурно нямаше да изглежда толкова зле, ако престанеше да кърви.
Тя си помисли, че Евън първо ще се погрижи за раните си. Ала той взе една от свещите, каза на Кристал да не мърда от мястото си и слезе в мазето.
Не се забави. Когато се върна, изглеждаше още по-зле и още по-усилено се опитваше да го прикрие. Оглеждаше се нервно наоколо и се взираше в мъглата навън. Кристал не бе помислила за вероятността онези да се върнат.
Той пак й каза да стои там и слезе долу. Върна се, облечен с панталон и кожени сандали на краката. Носеше дипломатическо куфарче и купчина хавлии.
Каза й да намокри няколко от тях, сложи куфарчето на кухненския плот и го отвори. Вътре имаше дрехи, несесер за бръснене, клетъчен телефон и пачка банкноти по стотарки.
Евън извади и малък автоматичен пистолет, който приличаше на автомат узи, каквито носеха наркобароните във филмите. Той още беше разстроен и нащрек, но щом хвана пистолета, вече не изглеждаше нервен.
Съвземаше се бързо. Остави пистолета на кухненския плот, извади телефона, взе един стол и седна. Набра някакъв номер и докато чакаше да му отговорят, каза на Кристал да избърше свободната му ръка с една от хавлиите.
От другата страна вдигнаха и Евън попита за някой си Джералд. Каза му да дойде незабавно.
Кристал видя, че няколко от раните му трябва да бъдат зашити. Евън затвори телефона, разкъса две от хавлиите и й каза да го превърже.
Той избърса кръвта от лицето си и набра друг номер. Този път се обади на някакъв Хармън и също му каза да дойде веднага.
– Сигурен ли си, че не е необходимо да извикаме линейка? – попита след малко Кристал.
– Не – отказа категорично той.
Тя почисти раните му и ги превърза.
Усети, че Евън е още нащрек, но и уморен. Той й каза да му даде парите от куфарчето, да вземе стол и да седне до него.
– Бренда Джо – рече Евън. – Ти си добро момиче. Съжалявам за случилото се.
Каза го така, сякаш ставаше дума за бримка в чорапа й или за счупено токче.
– Е, беше интересно – отговори тя, като се опитваше да бъде весела и хладнокръвна.
– Ще те изкараме оттук, веднага щом можем – добави той.
Тогава тя се сети за какво говори – портата. Нямаше електричество и тя не работеше.
Евън отброи петстотин долара. Както обикновено. Даде й още петстотин заради главоболията.
– Ще извикаш ли полиция? – попита Кристал.
– Защо?
– Заради всичко това.
– Наистина ли искаш да си имаш работа с полицията?
– Не особено.
– Добре тогава.
– Но…
– Не раздувай толкова много нещата. Неколцина мои приятели, малко недоразумение – това е всичко.
– Как така?
– Ще се оправя сам.
Малкият автоматичен пистолет беше на кухненския плот. Той го взе и го сложи в скута си, за да му бъде под ръка. Кристал повярва само на последните му думи – че ще се оправи сам.
43.
Нол спря точно до разклона за Сан Рафаел. Влезе в едно магазинче, купи се пакет „Кемъл“ и отиде в телефонната кабина. Не изпускаше от очи микробуса. Запали цигара, преди да се обади на Мери.
Тя се ядоса. Вече беше будна и го чакаше да се върне, но това не беше най-неприятното. Нол й каза да приготви себе си и Рой и да излезе от къщата до един час, като вземе само онова, което може да събере на задната седалка и багажника на шевролета. Мери изобщо не остана доволна, като чу това.
Нол й каза, че или трябва да бягат, или ще влезе в затвора.
Той съвсем не искаше да ги подлага на всичко това, но нямаше друг избор. Имаше време само докато Евън отидеше в полицията и намереха Хейс и Кейтлин. Можеше да минат дни. Или само няколко часа – при положение, че Хейс и Кейтлин седяха със скръстени ръце и чакаха да ги пипнат.
Нол се върна в магазинчето и си купи кафе, като през цялото време държеше под око микробуса. Занесе кафето си в него. Отключи задните врати и започна да рови из инструментите на седалката. Надигна резервоарите с газта. Отдолу имаше черна кадифена кесия, завързана с панделка.
Единственият риск беше, когато я залепи за джоба на якето си и докато я изнасяше от къщата. Надяваше се, че Кейтлин и Хейс мислят за други неща. Така и стана. След като веднъж се качи в микробуса и пъхна кесията отзад, тя беше на сигурно място. Хейс и Кейтлин нямаше да се доближат до инструментите, защото изпитваха биологическо отвращение към оръдията на труда.
Но сега Нол искаше кесията да е у него. Да види отново какво има вътре. В мазето я зърна само за няколко секунди, но разбра, че тя съдържа нещо изключително. Изгаряше от желание да я разгледа по-подробно.
Той затвори задната врата и седна на предната седалка. Пийна още малко кафе й запали цигара. Провери дали всички врати са заключени.
Кадифената кесия беше в скута му. На паркинга нямаше други коли. Продавачите в магазина прелистваха някакво порнографско списание.
Нол развърза панделката и разтвори кесията. Погледна вътре, бръкна с ръка и зарови пръсти в скъпоценните камъни. Те падаха един върху друг с приятно подрънкване. Времето спря. Нол си помисли, че може да седи така до края на живота си – в еуфория – и да пресява скъпоценните камъни. Пълни шепи с диаманти. Вероятно на стойност половин милион долара. Сигурно са повече, дори ако прекупвачът ги вземе с отстъпка.
Нол затвори кесията и я завърза. Пъхна я под седалката, излезе и заключи вратата. Пак влез в телефонната кабина. Дължеше на Уелкъм едно обаждане.
Уелкъм вдигна на второто иззвъняване. Явно чакаше да разбере колко богат е станал.
– Трябва да ти кажа нещо – рече Нол и му разказа всичко за около три минути.
Уелкъм го изслуша, без да го прекъсва.
– Двама нещастници – отбеляза той, след като Нол свърши разказа си.
– Точно така. Щом плуваш в канала, ще срещнеш и плъхове.
– Загазил ли си?
– Има такава вероятност. Трябва да ги продадем, да вземем парите и да изчезваме. Нали знаеш, че десет процента са за теб. Това са доста пари, като гледам камъните.
– Такова беше споразумението с тях, а не с теб.
– То си остава в сила. Ще видя къде ще се настаня, ще се срещнем и ще си получиш дяла.
– Добре – отговори Уелкъм.
Само това. На Нол му хареса.
– Ще се чуем.
– Разбира се – отговори Уелкъм. – Нещо друго?
– Засега не. Но може би по-нататък.
– Добре, по-нататък. Добре ли се чувстваш?
– Ще ти кажа, че съм бил и по-зле.
Нол се качи в микробуса и потегли. Върна се в Ричмънд по моста и пое по междущатската магистрала 80 към една отбивка за камиони близо до Валехо.
Валехо се намираше само на половин час от Сан Франциско, но едва ли някой можеше да те забележи сред камионите. Миришеш бензина, слушаш диалекта на шофьорите от Южна Дакота, Алабама и Западна Вирджиния, кънтри музика и си поръчваш от тяхната храна.
Нол паркира микробуса пред ресторанта. Близо до прозореца, за да може да го наблюдава. Той беше доволен, че вече е на път и ще се махне оттук.
Поръча си бисквити, сос, овесени ядки, шунка и бъркани яйца. Още се хранеше, когато утрото настъпи и Мери и Рой влязоха в ресторанта.
Уелкъм остави телефонната слушалка. Грейс се беше облегнала на лакът в леглото до него.
– Съни се обади – рече той.
– Досетих се.
– Добре е. Имал е неприятности през нощта, но сега всичко е наред.
Тя очакваше да й разкаже повече. Но Уелкъм се замисли за нея и Хейс, за миналото и за бъдещето. Не знаеше толкова много неща – Какво е имало помежду им и какво ще стане по-нататък.
Не беше сигурен какво би могла да каже на Хейс.
– Един ден ще ти разкажа всичко – каза той. Обърна се и заспа.
44.
Телефонът в голямата стая долу звънеше, когато Хейс и Кейтлин се прибраха вкъщи. Хейс не му обърна внимание, а Кейтлин като че ли не го чуваше. Беше объркана.
– Ще заминаваме ли? – попита тя.
– Налага се.
– Господи, как ще оставим хубавата си къща и всички тези красиви неща?
Явно започваше да схваща за какво става дума.
– Трябва – отговори Хейс.
– Дрехите ми, мебелите ми, моята къща… Трябва да поразмислим.
– Няма време за суетене.
– О, Боже, какво направихме?
– Ти провали всичко. Не аз, а ти.
– Да, аз съм виновна. Точно така, натопи Кейтлин. Чудесно. Идеално.
Телефонът спря да звъни. Хейс влезе в кабинета си и се приближи до бюрото, където държеше компютъра си. Зае се с куп неща, които щяха да му бъдат необходими по-късно сутринта, когато започнеше да тегли парите си.
Кейтлин стоеше до остъклената стена и гледаше към терасата и изкуственото езеро. Хейс я хвана за раменете и я насочи към гардероба. Каза й да приготви багажа. Когато след няколко минути погледна, тя трупаше дрехи на пода.
Телефонът отново започна да звъни. Хейс не вдигна слушалката. Какво друго можеше да чуе освен неприятни вести? Опита се да не обръща внимание на звъненето и да мисли какво му е нужно. Спестовната книжка. Паспортите.
Най-сетне телефонът престана да дрънчи. Кейтлин тъпчеше дрехите в куфарите.
– Скъпоценностите – каза той.
– Не е необходимо да ми напомняш да си взема бижутата.
– Искам да ти кажа да ми ги дадеш. Ще видим колко ще получим за тях.
– Няма да продаваме моите бижута.
– Там, където отиваме, те няма да ти трябват.
– А къде отиваме?
– Надалеч. Как ти звучи Ийст Бътфък, Арканзас?
– На теб това ти харесва! – изпищя тя.
– Вземи най-много два куфара.
– Невъзможно.
– Само два. Ще пътуваме с малко багаж.
Тя имаше право. На него действително му харесваше да я гледа отчаяна. Допреди малко сериозността на положението щеше да доведе и него до същото. Но Кейтлин първа изпадна в това състояние и зрелището си заслужаваше.
– Кои коли ще вземем? – попита тя.
– Само една. Останалите ще продадем и ще купим някаква на старо.
– Колите ми – проплака тя.
Телефонът пак започна да звъни.
Хейс искаше да се махне оттук след около час, но нямаше начин. Нещата не ставаха толкова бързо. Забавиха се два часа, а слънцето вече се показваше от изток, когато Хейс сложи куфарите в беемвето.
Как ще го продаде? И неговото сърце започна да се къса.
Първо щяха да изкарат беемвето и ленд роувъра. Планът беше да наемат стая в някой не много отдалечен мотел, да се върнат и да вземат другите две коли. Сетне, когато отвореха банките, заложните къщи и магазините за коли втора ръка, щеше да започне болезнената раздяла е имуществото.
Хейс изнесе и последния куфар. Кейтлин стоеше вцепенена на предната врата. Той беше готов да я хване и да я натика в колата, когато телефонът в беемвето иззвъня.
Хейс се приближи до автомобила и вдигна слушалката. Вече бяха тръгнали, заминаваха оттук – какво лошо можеше да им се случи?
– Да? – каза той.
– Здрасти, съдружнико – чу се гласът на Евън Рурк.
Електротехниците действаха бързо. Дойдоха и смениха трансформатора, когато се появи и Джералд. Рурк му отвори портата да влезе. Хармън пристигна няколко минути по-късно.
Рурк каза на Хармън да го откара в болницата. Щяха да оставят Кристал в Сан Рафаел. За Джералд имаше други планове.
През цялото време Рурк звънеше на Хейс и Кейтлин по клетъчния телефон. В дома им, в колата. Сигурно чуваха телефона. Никой не отговаряше, но Рурк не се отказваше и продължаваше да звъни, като мислеше, че това ги тормози.
Опита се да им се обади дори от залата за спешни случаи в болницата. Приемащият служител го изгледа продължително. Целият увит с хавлии и звъни по телефона!
Рурк каза, че се е напил и е паднал през прозореца.
Дойде една медицинска сестра и дезинфекцира раните му. После влезе лекарят и каза на Рурк да махне телефона. Рурк се приготви да го направи, когато чу гласа на Хейс.
– Да?
– Здрасти, съдружнико.
Последва дълго мълчание, изпълнено с напрежение. Рурк блъсна настрана медицинската сестра, която бе започнала да почиства една от раните на челото му.
– Сигурно си разстроен – рече Хейс.
– Да, така е, това е най-подходящата дума. Разстроен съм, но ще ми мине. И знаеш ли защо? Защото диамантите са вечни. Загряваш ли?
Отначало Хейс не каза нищо. Рурк изпита желание да види лицето му.
– Мисля, че не – отговори Хейс накрая.
Рурк седеше на леглото за прегледи. Той скочи на крака, мина бързо покрай лекаря и сестрата и се облегна на стената.
– Искам си своето – рече тихо той. – Върнете ми проклетите камъни и може би ще спасите живота си. За всичко друго ще преговаряме. Но си искам камъните.
Рурк знаеше, че когато Хейс е хванат натясно, той свива устни и мляска.
Телефонната връзка беше добра и Рурк чу съответния звук от другата страна на линията.
– За скъпоценни камъни ли говорим? – попита Хейс.
– Не се прави на интересен.
– Евън, честна дума, нищо не взехме от дома ти.
– Слушай да ти кажа каква е другата възможност. Или камъните, или ще те окача на кука и жив ще те одера като шопар, ще те срежа от гърлото до корема и топките. Ще гледаш как червата ти се изсипват на пода. Как ти се струва, а? Съмняваш ли се в мен.
– Нищо не сме взели – повтори Хейс с вече писклив глас.
– Съмняваш ли се в мен?
Лекарят и медицинската сестра гледаха втрещени.
– Не, не се съмнявам в теб. Само че нищо не взехме.
– Слязох в мазето и видях. Сейфът е разбит и празен.
– О, не! Сещам се какво се е случило.
– И аз се сещам – откраднали сте скъпоценните ми камъни.
– Дай ми един час и ще ти ги върна.
– Какво сте намислили да правите – да избягате ли? Трябва да сте луди. Те не струват толкова много.
– Няма да избягам.
– По-добре побързай, ако искаш да донесеш камъните. В противен случай си мъртъв.
– Онзи тип, който беше с нас и разби сейфа… Той ги е взел.
– Той е ваш човек, изпълнявал е вашите заповеди.
– Свил ги е, без да ни каже.
– Слушай, тарикат, няма да се измъкнеш с приказки.
– Не се и опитвам. Само те моля да ми дадеш един час.
– Или камъните, или одиране на живо. Не ми ли вярваш?
– Вярвам ти – отговори Хейс с пламенността на новопокръстен.
– Искам да ми ги донесеш, преди да съм изпил второто си кафе за сутринта.
– Ще ти се обадя.
– Не си прави труда. Аз ще те намеря.
– Добре. Само един въпрос.
– Отговорът е само един – камъните или… Знаеш какво.
– Ами властите?
– Съдружнико, имам сатър и пистолет. Чат ли си? – каза Рурк и затвори.
Върна се на леглото за прегледи и се намести върху него.
– Работа. Край няма – рече той и попита: – Ще изляза ли най-после оттук?
Беемвето беше пълно догоре и затова отидоха до Сан Пабло с шевролета. Бяха минавали покрай къщата на Нол веднъж, преди да му се обадят за пръв път, за да видят с какъв тип се захващат. Кейтлин мислеше, че бунгалото е мрачно и потискащо. Според Хейс то приличаше на дом на човек, готов да приема предложения.
Сега изглеждаше пусто. За разлика от светлината и оживлението в околните къщи, там беше тъмно. Микробусът го нямаше.
Кейтлин се приближи до предната врата, а Хейс отиде до задната. Той я чу, че блъска по вратата и вика Нол.
Хейс погледна през прозореца в спалнята. Гардеробът беше отворен и на леглото и пода имаше разпилени дрехи. Също като тяхната спалня в Тибурон.
Хейс пробва вратата на кухнята, но тя беше заключена и той пак се приближи до предната.
– Ралф, не можеш да постъпиш така. Излез, Ралф – крещеше Кейтлин и риташе вратата.
– Хей – извика един мъж, застанал на прозореца на съседната къща.
– Върви по дяволите – наруга го Кейтлин.
– Мисля, че са заминали – каза Хейс.
– Ралф! – изкрещя тя. – Откажи се, няма смисъл.
– Хей – повтори съседът.
Беше облечен със синя работна риза, на която беше избродирана емблемата на шевролет и името Ханк.
– Вкъщи ли са? – обърна се Хейс към Ханк.
– Ами, колите ги няма, никой не отваря, не виждам движение вътре. Значи ги няма.
– Кретен – рече Кейтлин.
– Дали ще се върнат? – попита Хейс.
– Аз не им държа сметка, нито пък те на мен.
На прага имаше една детска играчка – костенурка нинджа. Кейтлин я взе и преди Хейс да успее да я спре, я хвърли по прозореца.
Хейс я дръпна към колата.
– Оклахомски тъпанар! – изкрещя тя от шевролета, докато потегляха.
Минаха по моста и през Сан Рафаел.
– Какво може да ни направи? – попита Кейтлин, като имаше предвид Рурк.
– Ти ще кажеш – отговори Хейс.
– Защо аз? Чукахме се известно време и какво от това? Да не би това да предполага близост или някакво свръхестествено прозрение?
– Мислиш ли, че е нормален?
– Нормален ли – какво означава това?
– Той ме плаши.
Гумите на колата потропваха по металната решетка на моста. Отдолу се намираше северният край на залива – синьо-зелен, с бели гребени на вълните, развълнуван.
– Да – рече Кейтлин и се умълча. – Рурк може да бъде опасен.
Свиха по шосе 101, където сякаш се бяха струпали колите от цял свят, на път за Сан Франциско.
Пътуването беше ужасно. Пълзяха като охлюви, спираха, устремяваха внезапно се напред, пак спираха. Минаваше осем и всички отиваха на работа. Единият час, който Рурк им бе дал, отдавна мина. Хейс се зачуди дали не се е опитвал да се свърже с тях. Не трябваше да взима беемвето, защото в него имаше телефон.
Ами онази работа със сатъра? Червата на пода. Дали щеше да го направи?
Джералд Мун пое по Алтамонте Драйв, когато слънцето започна да изгрява. Паркира в края на задънената улица срещу голямата къща на върха на хълма. Източната страна на сградата беше озарена в оранжево от изгрева.
Мистър Рурк му бе казал да ги изплаши до смърт. И да не ги оставя да заминат. Каквото и да става.
Джералд се приготви за изпълнението на заповедите. Той взе гаечния ключ от багажника на исузуто и тръгна пеша по алеята за колите пред къщата. Мистър Рурк му бе казал, че онези двамата няма да повикат ченгетата и гласът му прозвуча убедително.
Според Джералд те още не бяха заминали, защото на паркинга пред къщата имаше три коли. Вероятно не се бяха събудили. Но нямаше да чака дълго.
Джералд потропа петнадесет-двадесет пъти с гаечния ключ по външната врата. Чу как звукът отеква вътре.
Наоколо нямаше други коли и това беше хубаво.
Той се върна на паркинга. Дръжката на гаечният ключ беше заострена на върха като отвертка. Джералд се наведе над беемвето, стисна здраво гаечния ключ и продупчи със заострения край една от гумите. Тя изсвистя и омекна. Джералд продупчи и останалите три гуми, като ги гледаше как спадат. Приближи се до другите коли и проби и техните гуми.
Къде щяха да отидат сега?
Вече очакваше да чуе някакъв шум от къщата. Джералд отиде до предната врата и пак заудря с гаечния ключ по нея. На дървото останаха дълбоки вдлъбнатини.
Заслуша се. Тишина. Какво, да не би да се криеха под леглото? Той се върна на задънената уличка и огледа къщата от разстояние. Изглежда вътре наистина нямаше никой.
Изведнъж на Джералд му стана ясно, че те имат не три, а четири коли. И че вече са заминали.
Разстрои се. Беше изпълнил заповедта на мистър Рурк и дойде тук, колкото можа по-бързо. Но хората, които трябваше да са в къщата, бяха отпътували като че ли нарочно, от злоба към него.
Реши да си го изкара на един от автомобилите. Отиде до беемвето и строши прозорците му с гаечния ключ. Издраска боята, дори смачка с ритници вратите. Металът се огъна. На задната седалка имаше куфари. Той ги извади, разкъса ги и разхвърля дрехите наоколо.
Останаха лендроувъра и мерцедеса. Сега обаче Джералд се почувства като пълен глупак. Винаги ставаше така, щом изгубеше самообладание. Беемвето се бе превърнало в развалина.
Джералд се върна при исузуто си и зачака. Зачуди се дали мистър Рурк ще разбере, че вината не е негова. Реши да чака цял ден. Човекът поне трябваше да оцени усилията му.
Пътуването от Сан Рафаел до Тибурон им отне повече от час. Оказа се, че е станала злополука. Огромен камион бе блъснал едно порше 911 отзад. По пътя бяха разпилени изкривени парчета метал, хром и стъкла. Пожарникарите измиваха кръвта и бензина от асфалта.
Точно сега това не беше гледката, която Хейс би искал да види.
Той натисна газта, щом излязоха на булевард Тибурон и се отправиха нагоре по Алтамонте Драйв. Мъчеше се да си внуши, че Рурк още му е съдружник и приятел. Бяха отишли твърде далеч, но щяха да изгладят нещата. Ще вземе пари назаем, ще намалят разходите, ще се ограничат няколко години.
Ще обясни всичко на Рурк. Как е започнала работата с Кейтлин, как са въвлекли Нол. Рурк я познаваше, щеше да разбере. Хейс можеше и да я остави. В знак на добронамереност.
Тази идея му хареса. Ще говори с Рурк, ще го накара да разбере. Ще започне отначало. Да, ще сложи край на неприятностите си след дългата кошмарна нощ.
Точно така. Почувства се по-добре.
Сетне, когато зави в алеята за коли пред къщата си, Хейс видя отпред великана с дръпнатите очи, който стоеше до едно бяло исузу, паркирано в края на задънената улица. Жълтия изглеждаше непоклатим и невъзмутим като фигура от великденските острови. Впери очи в Хейс и проследи с поглед шевролета.
Хейс спря на паркинга и видя, че нещо като земетресение или торнадо е съсипало беемвето: Гумите му бяха спукани, а вратите – огънати. Някакъв гигантски нокът бе издълбал дълбоки резки по цялата кола. Прозорците бяха строшени, а дрехите им – разпилени навън.
Хейс паркира шевролета и излезе от него. Погледна назад към исузуто. Фигурата от Великденските острови още го наблюдаваше. Само че сега се подхилваше. И Хейс разбра, че е сгрешил, че неприятностите му съвсем не са отминали, а едва сега започват.
