Текст книги "Диамантите на Рурк"
Автор книги: Филип Финч
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 20 страниц)
45.
Уелкъм правеше обичайната си разходка. Тази сутрин вървя чак до подножието на хълма и пристанището за яхти на булевард Марина. После нагоре – най-трудната част от прехода.
Тръгна по Уебстър стрийт, която отиваше право нагоре по високите склонове на Пасифик Хайтс. Зад гърба му беше заливът – голям и син.
Уелкъм не поглеждаше назад. Беше се съсредоточил върху височината пред себе си, учуден, че в града има бетонни стълби вместо плочник. Виждал беше не толкова стръмни планински склонове.
Продължи да се изкачва. Усещаше тъпа, но поносима болка в крака. Напрягаше сетни сили. Когато стигна до върха, целият беше облян в пот. Чувстваше се добре, че се движи и тялото му се изпотява. Беше отново здрав.
До апартамента му оставаха само още няколко пресечки. Тук беше по-лесно и той се поразхлади. Когато в десет и пет влезе в сградата, Грейс беше в коридора.
– Хейс се обажда. И в моя, и в твоя апартамент.
– Е, и?
– Иска да отидеш в Тибурон.
Интересно, помисли си Уелкъм. За какво ли съм му притрябвал?
– Твърди, че всички искат да го убият – добави Грейс.
Наистина интересно!
– Спомена ли кой по-точно?
– Не, пък и аз не попитах.
– Хейс Шемета. Защо някой ще иска да го убива? Освен по принцип.
– Не ми каза. Но действително беше развълнуван, не се преструваше.
– Нали не му каза за Съни?
– Защо да го правя?
Телефонът звънеше. Уелкъм си помисли, че ако е Хейс, ще го накара да почака.
– Може да си навлечеш огромни неприятности, ако му кажеш, че аз и Съни сме близки. Сега работата е сериозна. Може да изложиш на опасност живота и на някои други хора.
– И твоя ли?
– Може да се стигне и дотам.
– Няма да допусна да ти се случи нещо лошо.
– Бих желал да знам на чия страна си. Много ми се иска да си на моята.
– Правя всичко, което е по силите ми.
Уелкъм се приближи до телефона. Сложи ръка на слушалката, но не я вдигна. Телефонът отново иззвъня.
– Много скоро – каза Уелкъм – ще трябва да направиш своя избор. Той или аз.
– Толкова ли е зле положението?
– Не може да продължава все така. Не вземеш ли решение, някой друг ще направи това вместо теб. Настъпи обрат. Да предположим, че минеш на неговата страна? Тогава какво ще стане с мен?
Той вдигна слушалката.
– Мърл, какво правиш, приятелю?
Уелкъм никога не беше чувал нещо по-лицемерно от гласа на Хейс Тийл, който се правеше на добро момче.
– Трябва да ми направиш една услуга – продължи Хейс.
Уелкъм не отговори.
– Едни хора ме преследват.
В три изречения тонът на Хейс се промени от фалшиво бодър до самосъжалителен.
– Нуждая се от помощта ти, Мърл.
– Извикай полицията – отговори Уелкъм. – Нали затова им плащат.
– Предпочитам да не го правя.
Уелкъм искаше да го накара да говори. Да го попита кой би искал да му стори нещо лошо. И защо?
Но реши да си затваря устата. Хейс и без това беше в безизходица. Нещо или някой вече му беше смачкал фасона.
– Притиснат съм – каза Хейс. – Има един опасен тип, който иска да ме убие. Ти можеш да се справиш с него, Мърл. Не бих те молил за това, но не познавам друг. Мърл, ти живееш в моя апартамент. Мърл, нуждая се от теб.
Уелкъм искаше да му каже, че вече му е направил доста услуги заради апартамента. Но нещо го накара да замълчи. Страхът в гласа на Хейс му предоставяше още една възможност.
– Идвам – отговори Уелкъм.
Шофьорът на таксито се замисли дълбоко и каза на Уелкъм, че не знае магазин между Джексън стрийт и Тибурон, където човек може да си купи оръжие.
И без това трябваше да чака за разрешително и да го проучат, преди да му го продадат. Невероятно.
Уелкъм всъщност не искаше да застреля никого. Той търсеше предимно психологически ефект. А за тази цел нямаше нищо по-сполучливо от ловджийска пушка. Самият вид на 12-калибрена пушка тип помпа и непогрешимият звук от зареждането й възпираше дори безразсъдно смелите и глупави хора. Сякаш леденостудена ръка сграбчваше тестисите им в нощта.
На Уелкъм му хрумна друга идея. Магазин за кухненски ножове. Имаше един такъв в Сосалито, на Блайт-дейл Авеню, точно на кея.
Комплекти за четиристотин долара. Ножове за швейцарската армия с ножички за рязане на нокти. Джобни ножчета с дръжки от слонова кост.
Онова, което искаше Уелкъм, събираше праха на най-горния рафт зад касата. Кама от черна стомана с широко и дебело острие, дълго почти колкото ръката от лакътя до китката на Уелкъм.
Такива ками се използваха широко в морската пехота от четиридесет години насам.
Уелкъм я купи и я извади от кутията. Опита се да я напъха в джоба си, но дръжката остана да стърчи навън. Тогава надигна крачола на панталона си и пъхна камата в чорапа си.
После се върна в таксито съвсем спокойно. Кракът не го безпокоеше – нито камата, нито раната.
– Не ти ли провървя? – попита шофьорът, като видя, че ръцете му са празни.
– Понякога печелиш, понякога губиш – отговори Уелкъм и му каза да го закара до Тибурон.
46.
Джералд стоеше до исузуто с протегнати крака, когато жълтият шевролет корвет се изкачи на хълма. Джералд го видя още докато се катереше по пътя и взимаше завой след завой. Помисли, че ще спре някъде преди билото на възвишението – не се надяваше, че ще стигне чак дотук.
Но колата се появи горе. Загубенякът вътре се хилеше сякаш на целия свят, но усмивката му изчезна, когато съзря Джералд. Мъжът и жената се шмугнаха бързо в къщата, като че ли бързаха да се скрият от дъжда.
Джералд тръгна бавно по алеята за колите. Зачуди се от кои ли прозорци надничат, но не направи опит да ги открие. Беше сигурен, че надзъртат отнякъде.
Той продупчи една по една гумите на шевролета, който също клекна. Изглеждаше смешен с аеродинамичната си форма, прикован на едно място – като самолет, заседнал на пистата за излитане.
Строши и прозорците. Тряс! Хиляди четвъртити парченца стъкло се разпръснаха по настилката.
Остана самата ламарина. Вместо да я издраска, Джералд започна да пробива дупки в нея. Заби острата част на гаечния ключ дълбоко в предния капак, сетне в багажника и вратите. Когато приключи, по всичко личеше, че Бони и Клайд няма да пътуват повече.
Джералд се почувства много по-добре, когато се върна в исузуто. Беше ги изплашил и принудил да останат вкъщи. Мисията му беше изпълнена. Той седна в колата и зачака.
Таксито се показа след около час. То зави по алеята за коли пред къщата и от него излезе някакъв тип на около тридесет години със скапана подстрижка. Вървеше изправен, сякаш беше глътнал бастун. Иначе, доколкото Джералд видя, беше най-обикновен мъж.
Мистър Рурк му беше наредил да следи никой да не излиза от къщата. Нищо не бе споменал за неочаквани посетители. Джералд реши, че този тип също не бива да напуска къщата. Видя, че никой не хукна към таксито. Предната врата се отвори за новодошлия, сетне таксито излезе на заден ход и потегли надолу.
След няколко минути се появи Хармън. Той караше тойотата си, придобита по същия начин като исузуто на Джералд – мистър Рурк явно харесваше едри мъже в малки коли.
Хармън се приближи безгрижно до Джералд. Носеше пазарска чанта в ръка.
– Още ли са вътре? – попита той.
– Сега са трима – отговори Джералд.
– Трима ли?
– Мъжът, жената и още един тип.
– Кой е той?
– Ами, някакъв мъж.
– Трябва да влезем в къщата.
– И какво ще правим вътре?
– Евън не ти ли каза? Ти не си наясно. Скъпоценните камъни, дръвнико. Диамантите и тъй нататък.
– Ще ни ги дадат ли?
– Когато си свърша работата, те ще ни молят да ни ги дадат.
– Точно така.
Хармън отвори пазарската чанта и рече:
– Ето. Избери си. Магнумът е по-лек, но узито бе по-зловещо.
В чантата имаше пистолет от синя стомана и малък черен автомат.
– За какво са ни? – попита Джералд.
– За изравняване на силите. Онези вътре може да са въоръжени.
– Не, благодаря.
Джералд никога не бе държал оръжие в ръце. Не го беше смятал за необходимо.
Хармън се замисли за няколко секунди, сетне пъхна пистолета в колана си и взе автомата.
– Ето какво мисля да направим – каза той. – Ти ще почукаш на предната врата. Аз ще заобиколя отзад. Ще изненадам онези гадове.
– Щом искаш.
– Точно това ми е целта. Дай ми само няколко минути, докато мина отзад.
Джералд го видя как прекоси алеята и започна да се промъква през зелените храсталаци около паркинга. В ръцете си носеше автомат, а в панталона – пистолет. Смешно – тази буца от мускули с глава като топлийка размахваше оръжие и ходеше крадешком като дете, което играе на стражари и апаши. Може би се дължеше само на налудничавото му полинезийско-корейско чувство за хумор, но тази гледка разсмя Джералд.
Колко ли време му бе необходимо на Хармън да изпъпли отзад? Къщата беше голяма. Джералд му даде малко повече от две минути и отново тръгна по алеята за колите.
Уелкъм наблюдаваше всичко това иззад храстите. От самата къща се виждаше съвсем малка част от улицата. Но от скаличката, на която беше разположена постройката, гледката беше много по-добра. Човек можеше да се скрие в храсталака и да вижда какво става в задънената уличка.
Сега новодошлата буца от мускули се правеше на Рамбо. Сигурно щеше да се появи на задната тераса или край басейна и да мине през плъзгащата се врата отзад.
Уелкъм не искаше да изпуска от очи жълтия великан. Явно беше кореец, ако се съдеше по чертите на лицето му. Но необичайно едър. Пък и движенията му бяха опасни.
Грамадният кореец тръгна по алеята за колите. Измина четири-пет крачки и видимо се преобрази. Прегърби се и походката му стана по-отривиста и целенасочена. Сякаш се сви вътрешно. Юмруците му като че ли станаха железни.
Уелкъм забърза пак към къщата, наведен, прикривайки се зад храстите. Влезе вътре през страничния прозорец. Хейс и Кейтлин бяха в голямата стая на долния етаж.
– Идват – съобщи Уелкъм.
– И двамата ли? – попита Хейс.
– Да.
– Ние имаме пистолет.
– И те имат. Стигне ли се до стрелба, те ни превъзхождат.
– Какво ще правим тогава? – попита Кейтлин.
– Няма да допускаме да се стига до стрелба. Само това.
Уелкъм им каза да държат пистолета и да стоят в спалнята. Влезе ли непознат, да стрелят.
Те се втурнаха към спалнята и се затвориха вътре.
Уелкъм мина през плъзгащата се остъклена врата. Всъщност цялата стена беше стъклена, а вратата беше в средата. Имаше обаче пердета. Уелкъм ги дръпна, като остави малка пролука на вратата. Навън беше широката тераса, а долу – изкуственото езеро. Уелкъм зачака. Огромната буца от мускули започна да шумоли под терасата.
Уелкъм открехна вратата достатъчно, за да може онзи да я отвори. После се скри зад пердетата и пак зачака.
47.
Рурк изпрати Хармън на хълма при Джералд, за да свършат заедно работата. Реши, че докато ги чака, ще пийне нещо в един от крайбрежните ресторанти в село Тибурон.
Поръча си мимоза и занесе чашата си на терасата. Нямаше други посетители, защото още беше рано за обед. Рурк отпи една глътка и се овладя. Шампанско с портокалов сок, пърхащи с криле чайки, отблясъци от слънчеви лъчи по водата.
Усети, че обтегнатите му нерви се отпускат. Алкохолът и слънцето помагаха, но най-вече мисълта, че скъпоценните камъни ще бъдат отново негови. Представи си как Джералд му връчва кадифената кесия. Замисли се как Джералд влиза в къщата на Хейс и Кейтлин и ги притиска до стената.
Рурк виждаше само един възможен изход. Пресметна, че всичко ще свърши, докато изпие коктейла. При това на големи глътки.
Вече усещаше мекото кадифе под пръстите си. Прелестните диаманти в шепите си. Рурк изпи мимозата. Влезе в ресторанта и пусна монета в телефона.
Джералд се появи на алеята за коли. Настървяваше се, като си мислеше за хората с пистолета в къщата. Може би зад вратата стои някой изплашен до смърт човек, с пръст на спусъка, докато грамадният негодник се приближава към него от другата страна.
Към предната врата водеха шест каменни стъпала. Джералд ги изкачи, без да спира, но не забързано. Чувстваше се лек и спокоен.
Хармън му бе казал да почука на вратата, но Джералд беше на друго мнение. Беше набрал скорост. Той отстъпи встрани, приклекна, вдигна крак на височината на кръста си и ритна вратата там, където беше ключалката.
Вратата беше от яко дърво, дебела почти осем сантиметра, но се откъсна като лист от вятъра. Тя излетя, а касата се строши със силен като изстрел трясък. Увисна на пантите, блъсна се в стената и се върна към Джералд.
Той протегна ръка да я спре и пристъпи навътре. Рамката беше на парчета. Джералд се огледа. Намираше се в пусто, издигнато на по-високо ниво преддверие. Приближи се до перилата и погледна надолу.
Никакво движение. Нямаше никой. Каква къща! Всички стаи бяха на долния етаж. Само стъкло и светлина. Каменна камина, сякаш взета от замъка на крал Артур1212
Легендарен крал на английска Галия (VI в.сл.Хр.), чиито приключения са разказани в „Рицарите на Кръглата маса“. – Бел.пр.
[Закрыть]. В средата на стаята имаше жълто-кафяв сгъваем диван, тапициран с чортова кожа, обърнат към плъзгащата се врата и терасата, от която се виждаше половин Калифорния…
Той видя Хармън. По-точно обутите му с бели чорапи и маратонки „Пума“ крака. Останалата част от тялото му беше покрита с кожена възглавница. Беше на пода, точно до плъзгащата се врата и не мърдаше. Джералд заслиза бавно по стълбите, като се зачуди защо, по дяволите, Хармън се крие зад възглавницата.
Но щом слезе долу, видя, че Хармън съвсем не се крие. Той беше в безсъзнание. С лицето надолу, ням като пън. Джералд се запита дали не е мъртъв.
Той спря на долната площадка. Зачака, заоглежда се и напрегна слух. Но в къщата беше абсолютно тихо. В този миг изпод възглавницата се чу пъшкане.
Хармън беше жив. В известен смисъл.
Джералд не се втурна към него веднага. Изчака и пак се огледа. Не бързаше.
Възможно ли беше да не е чул изстрела. Не. Не е имало изстрел. Някой е изненадал Хармън отблизо. И вероятно още се спотайва някъде тук. Джералд тръгна към Хармън така, че да бъде на открито и да има възможност да реагира, ако някой скочи върху него.
Не изпитваше страх, но беше нащрек. Измина половината разстояние приведен, пак се огледа и накрая хвърли един поглед на Хармън.
Носът му беше смазан и кървеше, устните – подути и морави, а едното око – подпухнало и затворено под пулсиращия клепач. Щеше да мине доста време, докато Хармън отново заприличаше на Елвис Пресли.
Джералд не видя оръжие. Обърна Хармън настрана. И под него нямаше пистолет.
Сега вече на Джералд му стана ясно, че трябва да се изпаряват оттук. Помисли си за миг дали да не остави Хармън, но Рурк нямаше да одобри това. Добре де, ще го изнесе. Плъзгащата се врата беше зад тях. Щеше да стане бързо и лесно. Само че тя не водеше за никъде. Зад нея беше само терасата и склона на хълма. Джералд не се виждаше как щеше да мъкне грамадния охкащ Хармън между дърветата и храстите, докато се опитва да си проправи път към шосето.
Единственият начин беше да излезе през предната врата. Само ще прекосят стаята и ще се измъкнат оттук. Нагоре по стълбите и през вратата.
Джералд не си направи труда да попита Хармън дали може да върви, защото Хармън беше в несвяст. Пъхна ръце под едрото му тяло, повдигна го и започна да го влачи. От ноздрите на Хармън рукна кръв. Джералд стигна до дивана. Вече бяха в средата на стаята.
Съвсем ненадейно иззад дивана изскочи нещо.
Имаше цвета на месинг и се стрелна към краката на Джералд. Ръженът от камината. Невероятно! Как е възможно някой да е бил скрит зад дивана, след като погледна там преди пет-десет секунди?
Но там действително имаше човек. Скочи и замахна с ръжена. Скапаната подстрижка се появи иззад дивана, където не би трябвало да има никой.
Ръженът прасна Джералд точно по капачката на дясното коляно. Болката прониза крака му, гръбнака, мозъка и върха на пръстите. Целият омекна. Изпусна Хармън и протегна ръка към коляното си. Знаеше, че не бива да го прави, че трябва да се отбранява, но не можа да се пребори с импулса си да спре болката.
Джералд се хвана за коляното. Ръженът се извиси нагоре и го цапардоса по врата. Пред очите на корееца се спусна трепкаща кървава завеса.
Зад ръжена се появи онзи тип с гадната подстрижка. Той ритна Джералд в слабините и стовари юмрук под челюстта му. Главата на Джералд отхвръкна назад – много по-далече, отколкото си мислеше, че е възможно.
Джералд се строполи върху Хармън. Когато запремигва и отново отвори очи, някой го беше възседнал на гърба и дърпаше главата му за косата, като оголваше врата му.
– Не мърдай – рече онзи тип.
Той бе опрял зловеща и грозна като акула кама до врата на Джералд.
Азиатецът беше млад и силен. Бързо се съвзе и отново почувства сила в ръцете и краката. Противникът беше по-слаб от него, но имаше кама.
Според Джералд само два вида хора можеха да носят подобна кама. Онези, които я размахват под носа ти, за да отвлекат вниманието ти от това, което им липсва вътре. И една малка група хора, на които не им липсва нищо вътре и знаят точно какво да направят с камата.
Мъжът, който седеше на гърба му, спадаше към втората категория. Безкомпромисен и без мозък.
– Сега ще те пусна да станеш – рече той. – Но не искам да те виждам да се навърташ наоколо. Остави тези хора тук на мира. Разбрахме ли се?
– Да – отговори Джералд.
– И измъкни тази торба с говна оттук, чу ли?
– Да – повтори Джералд.
– Да не ми се мяркаш повече пред очите.
Това не беше въпрос и според Джералд не се нуждаеше от отговор. Онзи тип стана, като държеше камата на около един сантиметър от дясното ухо на Джералд. Кореецът се изправи внимателно, вдигна пак Хармън и се помъкна из стаята и нагоре по стълбите. Мъжът го следваше по петите, без да маха камата от главата му.
В преддверието, на самия праг, Джералд не можа да се сдържи и каза:
– По дяволите. Само това исках да направя – да го взема и да изчезнем оттук. Няма да идвам повече.
– Но може да те принудят.
Джералд си помисли, че това е твърде вероятно. Мистър Рурк сигурно щеше да го накара да опита пак. Но не и сега.
Излязоха навън и нещо започна да звъни в панталона на Хармън. Онзи тип каза на Джералд да го пусне на земята. Сетне бръкна в джоба на мускулестия бабаит и извади малък клетъчен телефон.
Натисна едно копче, звъненето спря и той го долепи до ухото си.
– Не – рече той след няколко секунди, – аз не съм Хармън. Името ми е Мърл. Мърл Уелкъм.
Той погледна Джералд и попита:
– Кой от двама ви е Хармън?
– Той – отговори Джералд.
– По-добре говори ти – каза Мърл Уелкъм и му даде телефона.
Обаждаше се Рурк.
– Аз съм – Джералд.
– Кой беше онзи? Какво правиш там?
– Мисля, че каза, че името му е Мърл. Предполагам, че е приятел на онези хора в къщата.
– Не съм – обади се Уелкъм.
– Казва, че не им е приятел. Но ги охранява.
– Къде е Хармън?
– Хармън не може да говори в момента.
Мистър Рурк искаше да знае дали се намират в къщата. Джералд отговори, че са навън.
– Взехте ли онова, което исках? – попита Рурк.
– Не, сър, не сме.
– Върнете се и го вземете.
– Честно казано, много ми е неприятно, но мисля, че това няма да стане.
Рурк заповяда на Джералд да го чака и затвори.
– Иска да го чакам – каза Джералд.
– Там, до колата ти, не идвай по-наблизо.
– Добре.
– Каза ли ти да опиташ пак?
– Да. Някои хора нямат представа за какво става дума. Плащат ти, искат да им свършиш работата и не търпят никакви възражения. Или ще го направиш, или живота. Разбираш ли какво имам предвид?
– И още как – отговори Уелкъм. – Ако мислиш, че това е неприятно, опитай в армията на Съединените щати.
Хейс и Кейтлин излязоха предпазливо от спалнята, качиха се по стълбите и излязоха навън. Взеха автомата узи и пистолета и се почувстваха малко по-смели.
Минаха през разбитата врата и намериха Уелкъм. На задънената уличка грамадната канара се навеждаше над някакъв мускулест мъжага и го разтърсваше за яката на ризата. Онзи беше проснат на настилката като труп.
– Какво става тук? – попита Хейс.
– Нищо – отговори Уелкъм. – Всичко свърши.
– Нима? – зачуди се Кейтлин. – Ей така?
– Те размислиха.
– Аха – рече Хейс.
Той се опитваше да свикне с мисълта, че всичко е свършило, че може да премине от ужаса към безопасността, от сигурната смърт към облекчението ей така, само с едно изщракване на пръстите.
Така е. Като имаш нюх към таланта и подбираш най-подходящите хора за екипа си. Всичко е възможно.
Бяха свободни. Какво можеше да направи Рурк – да наеме други главорези ли? Нека да опита. Този път наистина всичко свърши.
Край.
В този миг красивият стар форд мустанг на Рурк изрева на върха на хълма. Докато Евън сменяше скоростите, двигателят издаде гърлено боботене, ръмжене, звук на истинска спортна кола, който липсва на съвременните автомобили.
Рурк намали, когато стигна до Джералд и проснатия на земята Хармън, но не спря. Завъртя волана рязко надясно и засили колата нагоре по алеята.
