Текст книги "Цар Плъх"
Автор книги: Джеймс Клавел
Жанр:
Историческая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 26 страниц)
– Тоя мъж е жив дявол! – неволно каза на глас Питър Марлоу.
Като се върна в шестнадесета барака, повечето офицери все още спяха или се излежаваха в очакване на закуската. Той измъкна кокосовия орех изпод възглавницата, после взе стъргалката и малайския нож, излезе навън и седна на една пейка. С умел удар разцепи ореха на две идеални половини и млякото изтече в канчето. След това внимателно остърга едната половина и късчетата бяло месо се смесиха с млякото. Втората половина настърга в отделно канче, сложи сърцевината в парче ситна мрежа и грижливо изстиска гъстия сладък сок. Този ден беше ред на Мак да го сипе в оризовата си каша.
Помисли си каква отлична храна е сърцевината на кокосовия орех – богата на белтъчини и без никакъв вкус. И все пак сложиш ли само парченце чесън, цялата ухае на чесън, добавиш ли късче сардела – цялата се превръща в сардела и дава аромат на сума ти порции ориз.
Внезапно страшно му се прияде от ореха. Беше така прегладнял, че не долови стъпките на приближаваща лагерна охрана. Усети присъствието им едва когато войниците се изправиха на прага и всички в бараката скочиха на крака.
Гласът на Йошима, японския офицер, разкъса тишината:
– Тук има радио.
Осма глава
Йошима изчака няколко минути, но никой не проговори. Запали цигара и съскането на клечката изтрещя като гръм в тишината.
Първата мисъл на Дейв Дейвън бе: „Господи, кой мръсник ни е издал, кой се е изпуснал? Питър Марлоу? Кокс? Спенс? Полковниците?“ После го обзе ужас, но ужас, примесен с неочаквано облекчение – най-сетне часът бе ударил.
Същият страх задуши и Питър Марлоу. „Кой ли ни е натопил? Кокс? Полковниците? Та дори и Мак и Ларкин не знаят за радиото! Боже мили, Утръм Роуд!“ Кокс се вцепени. Подпря се на леглото вперил поглед в дръпнатите очи насреща, и с последни сили се удържа да не се строполи.
За реда в шестнадесета барака отговаряше подполковник Селърс и когато прекрачи прага и с адютанта си, капитан Форест, той едва не се подмокри от ужас. Отпуснатото му лице бе зачервено и потно.
– Добро утро, капитан Йошима – козирува Селърс.
– Не е добро. Тук има радио, а това е забранено със заповед на японската имперска армия.
Йошима бе дребен, слаб и изключително спретнат. От широкия му колан висеше самурайски меч, а високите му ботуши лъщяха като огледало.
– Не знам нищо такова. Не… нищо – ужасено измънка Селърс. После разтрепераният му пръст посочи Дейвън: – Ти там, знаеш ли нещо?
– Не, сър.
Селърс се извърна към другите военнопленници:
– Къде е радиото?
Мълчание.
– Къде е радиото? – истерично изкрещя той. – Питам, къде е радиото? Заповядвам ви незабавно да го предадете. Знаете, че всички тук сме длъжни да се подчиняваме на разпорежданията на имперската армия.
Мълчание.
– Ще ви пратя до един на военен съд! – извика той и гушата му се разтресе. – Там ще си получите заслуженото. Ти как се казваш?
– Лейтенант Марлоу, сър.
– Къде е радиото?
– Не знам, сър.
Изведнъж погледът му падна върху Грей.
– Грей, нали ти си шеф на полицията в лагера. Ако тук има радио, за това си отговорен само ти и никой друг. Трябваше да докладваш на коменданта. Ще те пратя на военен съд и ще се погрижа това да влезе в досието ти.
– Не знам нищо за никакво радио, сър.
– А би трябвало да знаеш, по дяволите! – изрева Селърс с разкривено, мораво на цвят лице. После с тежки стъпки се приближи до леглата на петимата американски офицери. – Бръф, ти какво знаеш за това?
– Нищо! И не забравяйте – „капитан Бръф“, полковник!
– Не ви вярвам! Тия каши все вие, американците, ги забърквате. Разпасана сган – това сте вие, от…
– Няма да позволя да ми дрънкате тия идиотщини!
– Не ми дръжте такъв език. Застанете мирно и се обръщайте към мен със „сър“.
– Аз съм най-старшият американски офицер тук и нямам намерение да понасям обиди от вас или от когото и да било. Доколкото знам, у американците радио няма. Не знам въобще да има радио в бараката. Но дори и да имаше, никога не бих ви казал… полковник!
Селърс се обърна и отново застана по средата на бараката.
– Тогава ще обискираме. Всички да застанат до леглата си! Мирно! И господ да е помощ на онзи, у когото го намеря. Аз лично ще се погрижа да получи най-тежкото наказание. Заради вас, свине размирни…
– Млъкни, Селърс!
Всички застинаха. В бараката влезе полковник Смедли-Тейлър.
– Тук има радио и аз се мъча…
– Млък!
Изразителното лице на Смедли-Тейлър изглеждаше по-сурово от обикновено. Той се приближи до Йошима, който бе наблюдавал Селърс със смайване и презрение.
– Какво има, капитане? – попита полковникът, но всъщност вече знаеше отговора.
– В бараката има радио – каза Йошима и добави с пресилена усмивка: – Според Женевската конвенция на военнопленниците се…
– Познавам разпоредбите не по-зле от вас – прекъсна го Смедли-Тейлър, като се опитваше да не поглежда към двадесетсантиметровата греда. – Ако мислите, че тук има радио, моля, направете обиск. Ако пък знаете къде е, вземете го и да приключваме. Днес имам доста работа.
– Вашата работа е да следите за изпълнението на законите.
– Моята работа е да следя за изпълнението на цивилизованите закони. Ако ще се позоваваме на закони, тогава спазвайте ги и вие. Дайте ни храната и медикаментите, които ни се полагат.
– Някой ден ще прехвърлите границата, полковник!
– Някой ден ще си отида от тоя свят. И то най-вероятно от апоплектичен удар, докато се опитвам да изложа на хората си нелепите разпоредби на откачени администратори.
– Ще докладвам на генерал Шима за вашата наглост.
– Моля, сторете го. И го попитайте също кой разпореди всеки пленник да лови по двайсет мухи дневно, а после аз лично да ги събирам, броя и нося във вашия щаб.
– Нали именно вие, офицерите, непрекъснато се оплаквате, че дизентерията взимала много жертви. Мухите разнасят дизентерията…
– Няма нужда да ми напомняте за мухите и за жертвите на дизентерията – грубо отвърна Смедли-Тейлър. – Дайте ни необходимите препарати, разрешете ни да се грижим за хигиената на околността и скоро целия остров ще бъде очистен от болести.
– На пленниците не им се разрешава…
– Истината е, че вашите войници измират от дизентерия, сред вас самите се шири малария. Преди да дойдете тук, в Сингапур малария нямаше.
– Може и така да е. Но все пак ви победихме – въпреки че бяхте много повече от нас – и ви пленихме с хиляди. Никой мъж с чувство за чест не би се оставил да попадне в плен. За нас всички вие сте животни и не заслужавате друго отношение.
– Доколкото знам, немалко японци са взети в плен в Тихия океан.
– Откъде имате тези сведения?
– Слухове, капитан Йошима, просто слухове. Нали знаете, пълзят навсякъде. Сигурно не са верни. И сигурно не е вярно, че японската флота е разбита, че американците са бомбардирали Япония, че са завладели Гуадалканал, Гуам, Рабаул и Окинава и сега се готвят да ви атакуват на ваша територия.
– Лъжа! – Ръката на Йошима се стрелна към самурайския меч и го издърпа леко от ножницата. – Лъжа! Японската имперска армия печели войната и скоро ще завладее Австралия и Америка. Нова Гвинея е в наши ръце и една японска флотилия в момента е близо до Сидни.
– Несъмнено!
Смедли-Тейлър обърна гръб на Йошима и изгледа хората в бараката. Восъчнобели лица бяха вперили очи в него.
– Излезте вън, ако обичате – тихо каза той. Заповедта му бе изпълнена без звук.
Когато бараката се опразни, полковникът отново се обърна към Йошима:
– Моля, започнете обиска.
– А ако намеря радиото?
– Това е божа работа!
Смедли-Тейлър внезапно усети тежестта на всичките си петдесет и четири години и потръпна от отговорността на бремето, паднало върху плещите му. Макар да служеше с радост и с радост да изпълняваше дълга си в това трудно време, сега му предстоеше да открие предателя. И щом го открие, да го накаже. Този човек трябваше да умре, както щеше да умре Дейвън, ако намереха радиото. „Дано не намерят радиото – отчаяно се молеше той. – Без него всички просто ще загубим разсъдъка си. Боже, ако наистина те има, помогни ни! Моля те!“ Но поне в едно Йошима бе прав и Смедли-Тейлър знаеше това. Трябваше да намери у себе си смелост и да умре като воин – още тогава, на бойното поле или при отстъплението. Вместо това той бе останал жив и сега го разяждаше проказата на спомените, спомените за алчността, жаждата за власт и грешките, опустошили Изтока и причинили смъртта на стотици хиляди.
„И все пак – мислеше си полковникът, – ако бях загинал, какво щеше да се случи с Мейзи, милата, със сина ми Джон от пехотата и с Пърси – другия ми син, авиатора, с Труди – станала толкова млада съпруга, после майка и накрая вдовица, какво щеше да се случи с тях? Нямаше да ги видя никога повече, никога нямаше да ги прегърна, да почувствам отново уюта на дома си.“
– Божа работа! – повтори полковникът, но както и той самият, думите му бяха уморени и пропити с тъга.
Йошима даде някакви разпореждания на четиримата войници. Те отместиха най-крайните легла и разчистиха известно пространство, а после издърпаха там кревата на Дейвън. Йошима отиде в ъгъла и започна да оглежда гредите, сламата и грубите дъски на покрива. Претърсваше всичко съвсем внимателно, но Смедли-Тейлър, изведнъж разбра, че японецът прави това просто, за да го изпита, а всъщност скривалището му е известно. Спомни си онази нощ преди толкова много месеци, когато неколцина офицери бяха дошли при него за съвет.
– Решавайте сами! – казал им бе той. – Хванат ли ви отърване няма. Аз с нищо не мога да ви помогна – с нищичко.
После бе помолил Дейвън и Кокс да останат за малко и спокойно им заръча:
– Ако открият радиото, опитайте се да не замесвате другите. Поне за известно време. Като ви притиснат, кажете, че аз съм ви разрешил, аз съм ви заповядал да го направите.
После ги отпрати, благослови ги наум и им пожела късмет.
Но ето, че късметът им бе изневерил.
С нетърпение очакваше мига, когато Йошима най-сетне ще стигне до гредата, вече не можеше да понася агонията на тази игра на котка и мишка. Долавяше как отчаянието на мъжете отвън нараства с всяка изминала минута, но не можеше да направи нищо, освен да чака.
Накрая Йошима също се умори от играта. Вонята в бараката го отвращаваше. Доближи се до леглото и го претърси надве-натри. После се зае да изучава двадесетсантиметровата греда, но не откри прорезите. Огледа я намръщен по-отблизо, а в същото време дългите му чувствителни пръсти опипваха дървото. Пак не ги намери. За миг си помисли, че сведенията му са неверни. Но това бе малко вероятно, защото доносникът още не си беше получил парите. Гневно заповяда нещо на единия от корейците и той откачи щика си и му го подаде с дръжката напред.
Йошима чукна тук-там по гредата и се ослуша къде ще прокънти на кухо. Аха, ето! Почука отново. Същият звук. Въпреки всичко пак не намери прореза. Яростно заби щика в дървото. Този пък капачето се отдели.
– Нали ви казах!
Горд беше, че откри радиото. Генералът сигурно щеше да остане доволен. Може би за награда най-сетне ще го изпрати на фронта, защото духът на войника в него гледаше с погнуса на задълженията тук – да плаща на доносници и да се разправя с тези животни.
Смедли-Тейлър пристъпи напред, обзет от възхищение към изобретателя на скривалището и търпението на човека, който го беше направил. „Трябва да предложа Дейвън за повишение – помисли си той. – Направил е нещо далеч отвъд повелята на дълга. Но за какво повишение може да става дума сега?“
– Чии са тези легла? – попита Йошима. Смедли-Тейлър сви рамене и когато научи отговора, също като японеца се направи на изненадан.
Йошима изрази съжаление, искрено съжаление, че Дейвън е останал инвалид.
– Искате ли цигара? – извади той пакет „Куа“.
– Благодаря. – Дейвън взе цигара и прие предложеното му огънче, но не усети аромата на тютюна.
– Как се казвате? – учтиво попита Йошима.
– Дейвън, капитан от пехотата.
– Как изгубихте крака си, капитане?
– Ами… попаднах на мина. В Джохор, на север от дигата.
– Вие ли направихте радиото?
– Да.
– Аз заповядах на капитан Дейвън да го направи – преодоля страха си Смедли-Тейлър. – Отговорността е изцяло моя. Той просто изпълняваше заповедите ми.
Йошима погледна Дейвън и попита:
– Вярно ли е?
– Не.
– Кой друг знае за радиото?
– Никой. Сам го измислих и сам го направих. Съвсем сам.
– Моля, седнете, капитан Дейвън – каза Йошима. После презрително посочи с глава Кокс, който хлипаше вцепенен от ужас. – Този как се казва?
– Капитан Кокс.
– Вижте го само. Отвратително!
Дейвън дръпна от цигарата и отвърна:
– И мене ме е страх.
– Да, но вие се владеете. Вие сте смел.
– Ами, страхувам се повече и от него.
Дейвън закуцука тромаво, отиде до Кокс и с мъка седна до него.
– Успокой се, приятелю – тихо рече той и сложи ръка на рамото му, – успокой се. – После вдигна поглед към Йошима: – При Дюнкерк Кокс получи орден за храброст, а още не беше навършил двайсетте. Но сега е друг човек. Вие го докарахте дотук за три години, гадове мръсни.
Йошима сподави желанието си да удари Дейвън. Когато пред него стоеше истински мъж, па макар и враг, той спазваше ритуалите на честта. Обърна се към Смедли-Тейлър и му заповяда да доведе шестимата души, които спяха най-близо до Дейвън, а после се разпореди останалите да маршируват под стража до второ нареждане.
Скоро шестимата се изправиха пред Йошима. От тях само Спенс знаеше за радиото, но като всички други, и той отрече.
– Вземете си завивките и ме последвайте – заповяда Йошима.
Когато Дейвън се пресегна за патерицата си, той му помогна да се изправи.
– Благодаря – рече Дейвън.
– Искате ли цигара?
– Не, благодаря!
– За мен ще е чест да приемете пакета – настоя Йошима.
Дейвън сви рамене и го взе. После отиде с мъка до ъгъла и се пресегна за желязната протеза.
Йошима рязко заповяда нещо на един от корейците и той я вдигна и помогна на Дейвън да стане.
Докато си слагаше протезата, пръстите му дори не трепнаха. След това се изправи, взе патериците и за миг се взря в тях. Сетне ги захвърли в ъгъла. Замъкна се с усилие до леглото и погледна радиото.
– Много съм горд с него – рече той, козирува на Смедли-Тейлър и излезе.
Малката колона се проточи сред безмълвието на лагера. Най-отпред вървеше Йошима и съобразяваше крачката си с тежката походка на Дейвън. До него беше Смедли-Тейлър, а отзад ги следваше Кокс, който вече не правеше никакво усилие да скрие сълзите си. Двама души от охраната бяха останали с военнопленниците от шестнадесета барака и стояха с тях единадесет часа.
После Смедли-Тейлър се върна. Върнаха се и другите шестима. Не се върнаха само Дейвън и Кокс. Тях ги затвориха в караулното и на другия ден ги чакаше Утръм Роуд.
Мъжете от шестнадесета барака също бяха освободени.
От слънцето главата на Питър Марлоу щеше да се пръсне от болка. С последни сили той се прибра в бараката и щом взе душ, Ларкин и Мак разтриха слепоочията му и го нахраниха. Като свършиха, Ларкин излезе и седна край асфалтовата пътека. Питър Марлоу се настани на прага пред вратата и се загледа навън.
На хоризонта вече се разстилаше нощта. Над Чанги тегнеше самотата и мъжете, крачещи насам-натам, изглеждаха по-унили от всякога.
Мак се прозя.
– Аз май ще се оттеглям, момчето ми. Легни си рано и ти.
– Добре.
Мак опъна мрежата против комари и я натика под дюшека. Уви един парцал около главата си, измъкна манерката на Питър Марлоу от калъфа и отвори фалшивото дъно. Свали обвивката и дъното от манерката на Ларкин, после и от своята и внимателно ги сложи една върху друга. Всяка от тях съдържаше сложна плетеница от кондензатори, лампи и жички. От най-горната манерка той грижливо издърпа куплунг с шест крачета и сръчно го съедини с гнездото в средната манерка. От нея пък измъкна куплунг с четири крачета и го пъхна в съответното гнездо на третата манерка. Когато свърши, ръцете и коленете му трепереха от умора. През цялото време бе работил в крайно неудобна поза – подпрян на лакът, за да прикрива манерките с тяло – и при почти пълна тъмнина.
Нощта заля небето и тишината наоколо стана още по-тягостна. Комарите започнаха да хапят с настървение. Като сглоби манерките, Мак изпъна за секунда гръб избърса потните си ръце. После измъкна слушалката, скрита в първата манерка и провери дали е свързана добре. Захранващия кабел също бе в горната манерка. Разви го и внимателно го опипа, за да се увери, че иглите все още са запоени към краищата. Избърса потта си и бързо провери отново всички връзки. С гордост си мислеше, че радиото е все така непокътнато и ново, както преди две години, когато го сглоби скришом на Ява, охраняван непрекъснато от Ларкин и Питър Марлоу. Беше му посветил шест месеца от живота си – първо да го измисли, после да осъществи плана. От манерката можеше да се използва само долната половина – в горната трябваше да има вода, затова се наложи не само да смести радиото в три миниатюрни блока, но и да ги сложи в непромокаеми кутии, които после запои към манерките. Тримата пазеха радиото вече година и половина и ето, че най-сетне денят бе дошъл.
Мак застана на колене и мушна двете игли в жиците, които захранваха лампата на тавана. След това се прокашля. Питър Марлоу стана и се огледа наоколо. Отиде бързо до рампата, отви крушката и включи осветлението. После отново седна на прага и впи очи в мрака. Когато се увери, че Ларкин все още пази от другата страна на бараката, даде уречения сигнал. Мак усили звука и напрегна слух. Изминаха секунди, след това минути. Внезапно Мак простена. Питър Марлоу се извърна и с ужас прошепна:
– Какво има?
Мак подаде глава изпод мрежата, бял като платно.
– Не бачка, момчето ми – каза той. – Не бачка. Е мамицата му!
Книга втора
Девета глава
Шест дни по-късно Макс приклещи един плъх в ъгъла на американската барака.
– Бре, копелето! – учуди се Царя. – Никога не съм виждал такова огромно чудовище!
– Боже господи! – ахна и Питър Марлоу. – Внимавай да не ти отгризе ръката.
Всички се струпаха около плъха. Стиснал метла от бамбук, Макс тържествуваше. Текс държеше бейзболна бухалка, а Питър Марлоу – втората метла. Другите се бяха въоръжили с тояги и ножове. Само Царя бе с голи ръце, но затова пък не откъсваше поглед от плъха и бе готов всеки момент да отскочи. Когато Макс извика, Царя седеше в своя ъгъл и разговаряше с Марлоу. Като го чуха, двамата скочиха заедно с останалите американци. Беше сутрин, малко след закуска.
– Внимание! – извика Царя, предугадил, че плъхът ще се опита да избяга на свобода.
Макс замахна с всичка сила, но не улучи. Друга метла го удари отстрани и го обърна по гръб. Плъхът обаче се извъртя на мига, втурна се обратно в ъгъла и се обърна към тях, като съскаше и плюеше, оголил острите си зъби.
– Ох – въздъхна Царя, – за малко да избяга, проклетникът.
Плъхът бе космат и поне тридесет сантиметра дълъг. Опашката му се точеше още толкова зад него – дебела колкото мъжки палец в основната си и съвсем гладка. Малките му мънистени оченца се стрелкаха насам-натам и търсеха път за бягство. Козината му беше кафява и мазна. Главата завършваше с източена остра муцуна, тясна уста и големи, много големи резци. Тежеше не по-малко от килограм и в целия му вид имаше нещо злобно и особено жестоко.
Задъхан от борбата, Макс не откъсваше очи от него.
– Бога ми, не понасям плъхове – изплю се той. – Не мога да ги гледам. Хайде да го убием. Пригответе се!
– Чакай малко, Макс – намеси се Царя. – Няма защо да бързаме. Вече не може да се измъкне. Искам да го видя какво ще прави.
– Какво ще прави! Ще хукне пак да бяга, какво – отвърна Макс.
– А ние пак ще го спрем. Защо да бързаме? – Царя погледна плъха и се ухили. – Загубен си, момчето ми. Свърши се твоята.
Сякаш разбрал думите му, плъхът се втурна към Царя, оголил зъби. Само бясната лавина от удари и крясъци го накара да се върне в ъгъла.
– Тоя мръсник, ако те докопа, като нищо те разкъсва – каза Царя. – Не знаех, че са толкова бързи.
– Хрумна ми нещо – обади се Текс. – Хайде да го хванем.
– И за какво ни е?
– Ами може да си го гледаме за талисман. Пък, ако няма какво да правим, може да го пускаме и да го гоним.
– Ей, Текс, страхотна идея! – въодушеви се Дайно. – Нали едно време са правили така, само че с лисици.
– Глупости! – прекъсна го Царя. – По-добре да го убием. Защо ще го мъчим животното? Какво като е плъх – нищо лошо не ви е направил.
– Да, ама плъховете са гад. Няма място за тях на земята.
– Защо да няма място? – отвърна Царя. – Ако не бяха те… ами че те чистят от боклуци, също като микробите. Без тях целият свят да се е превърнал досега в бунище.
– Дрън-дрън! – обади се Текс. – Плъховете съсипват реколтата. Като го гледам какъв е охранен, нищо чудно точно тоя да е прегризал чувала с ориз. Я му виж търбуха.
– Ами да! – злобно потвърди Макс. – Една нощ отмъкнаха петнайсет килограма.
Плъхът отново се втурна напред, разкъса кръга от хора и хукна из бараката. Само по чудо успяха пак да го притиснат в ъгъла и да го обкръжат.
– Я най-добре да го очистим. Следващия път ще вземе да ни се изплъзне – каза Царя и всички се приготвиха за нападение. После изведнъж го осени страхотна мисъл и той извика: – Чакайте, чакайте малко!
– Сега пък какво има?
– Хрумна ми нещо – рече Царя и добави: – Текс, я донеси едно одеяло. И по-бързичко!
Текс се втурна към леглото си и грабна одеялото.
– Хайде сега дай другия край на Макс и хванете плъха.
– Какво?
– Искам го жив. Хайде, стига си се мотал! – изкомандва Царя.
– С единственото ми одеяло! Да не си полудял?
– Ще ти дам друго. Ти само го хвани.
Всички бяха вперили пълни с недоумение погледи в Царя. После Текс сви рамене. Двамата с Макс разпънаха одеялото и дебнешком запристъпваха към ъгъла. Останалите се приготвиха да пресекат с метлите пътя на плъха, ако понечи да се измъкне отстрани. Внезапно Макс и Текс скочиха върху животното. То се заплете в гънките на плата и започна яростно да го къса със зъби и нокти, но въпреки суматохата Макс бързо се окопити и сви одеялото на гърчеща се топка. Мъжете крещяха възбудено.
– Тихо – нареди Царя. – Макс, ти го дръж. И гледай да не избяга. Текс, включи котлона. Ще пием кафе.
– Какво си намислил пак? – попита Питър Марлоу.
– Прекалено е готино, че да ви го кажа току-тъй. Първо ще пием кафе.
Когато кафето бе готово, Царя се изправи на крака.
– Слушайте сега, момчета! Плъх си имаме, нали?
– Е, и? – изрази Милър всеобщото недоумение.
– А храна нямаме, нали?
– Да, но…
– Боже мой – изуми се Питър Марлоу, – да не ни предлагаш да го изядем?
– Как можа да си го помислиш? – възмути се Царя. После по лицето му се разля ангелска усмивка. – Ние че няма да го ядем, няма. Но има много други, които с радост биха купили някоя мръвка.
– От плъх? – Единственото око на Байрън Джоунс изхвръкна от орбитата си.
– Ти май не си с всичкия! Кой ще ти купи месо от плъх, а? Да не са луди! – не се сдържа Милър.
– Естествено, никой няма да купи, ако знае, че е от плъх. Но ако не знае? Царя изчака думите му да направят необходимото впечатление, после благо продължи: – Ако си държим езика зад зъбите? Месо като месо. Ще кажем, че е заешко…
– В Малайзия зайци няма, приятелю – обади се Питър Марлоу.
– Измисли тогава някое друго животно, но да е горе-долу толкова голямо.
– Ами може да кажем, че е от катерица – предложи Питър Марлоу след известен размисъл. – Или не, сетих се! – рече той със светнало лице. – Точно така, ще кажем, че е от сърна.
– Глупости, сърната е много по-голяма – обади се Макс, който все още стискаше гърчещото се одеяло. – Навремето убих една в Алигените…
– Нямам предвид обикновените сърни. Става дума за Rusa ticus. Те са съвсем дребни, на височина стигат до двайсет сантиметра и тежат някъде около килограм. Горе-долу колкото плъхът. Тук в Малайзия ги смятат за голям деликатес. – Той се засмя. – В превод Rusa ticus означава „сърна-мишка“.
– Страшен си, приятелче! – доволно потри ръце Царя и се огледа победоносно. – Значи ще казваме, че продаваме бут от сърна-мишка. И това ще си бъде самата истина.
Всички се засмяха.
– Добре де, позабавлявахме се! Хайде сега да го убием и да вземем бутовете – не се стърпя Макс. – Всеки момент ще се измъкне, гадината му с гадина. А може и да ме ухапе!
– Единия плъх вече го имаме – продължи Царя, без да му обръща внимание. – Остава само да разберем мъжки ли е или женски. После намираме един от другия пол, слагаме ги заедно и готово, бизнесът потръгва.
– Какъв бизнес? – не разбра Текс.
– С месо, естествено – отвърна Царя и гордо огледа мъжете около себе си. – Днес, приятели, ние влизаме в скотовъдния бизнес – отваряме ферма за плъхове. С мангизите ще си купуваме пилета, а глупаците, нека нагъват Rusa ticus. Ако си държите езика зад зъбите, всичко ще бъде наред.
В бараката се възцари пълна тишина. После Текс плахо се обади:
– А къде ще сложим плъховете?
– В противовъздушното скривалище, естествено.
– Ами ако има бомбардировка? Скривалището може да ни потрябва.
– Ще заградим един ъгъл, колкото за тях. – Очите на Царя светеха: – Помислете си само, петдесетина такива гадинки за продан всяка седмица! Ами че това е златна мина. Нали ги знаете, плодят се като луди…
– На колко време точно? – попита Милър, почесвайки се разсеяно.
– Не знам. Някой знае ли? – Царя почака малко, но всички поклатиха глава. – Добре де, няма ли откъде да научим нещо за плъховете?
– Сетих се! – обади се Питър Марлоу – Ще отидем на занятията на Вексли.
– Къде?
– На занятията на Вексли. Той нали преподава ботаника, зоология и такива неща. Ще го питаме него.
Всички се спогледаха, после изведнъж избухнаха в радостни възгласи. Макс едва не изпусна беснеещото одеяло и на мига го засипа дъжд от викове: „Пази златото, левак такъв!“ – „Стискай здраво, за бога!“ – „Внимавай, Макс!“
– Не се тревожете, държа го! – успокои Макс духовете и се обърна към Питър Марлоу: – Абе офицер си, ама те бива. Значи тръгваме на училище.
– Не си познал. Ти оставаш тук – отсече Царя. – Имаш работа да вършиш.
– Каква работа?
– Ами да хванеш още един плъх. За чифтосването. Сведенията ще доставим аз и Питър. Хайде на работа!
Текс и Байрън Джоунс се заеха да подготвят скривалището. То бе точно под бараката, дълбоко един и осемдесет, широко един и двадесет и дълго девет метра.
– Идеално е! – зарадва се Текс. – Има място за хиляди от тия гадини.
Само за няколко минути пригодиха удобна врата. Текс отиде да открадне телена мрежа, а Байрън Джоунс тръгна ухилен да търси дървен материал. Спомни си, че е виждал няколко хубави дъски, които уж бяха на едни англичани, но те не ги пазеха много-много, и докато Текс се върне, рамката вече бе готова. С пирони се снабди от покрива на бараката, а чук си имаха взет „на заем“ от един разсеян механик в гаража още преди месеци, заедно с няколко гаечни ключа, отверки и куп други полезни неща.
Щом сложиха вратата, Текс повика Царя.
– Добре – каза той, като я огледа. – Много добре.
– Да си кажа право, изобщо не разбирам как действате толкова бързо! – учуди се Питър Марлоу.
– Ами щом имаш да правиш нещо, хващаш се и го правиш. Друг начин няма.
Царя прати Текс да извика Макс.
Макс пропълзя при тях под бараката и предпазливо пусна плъха в ограденото място. Щом стъпи на земята, той бясно се хвърли да търси изход, дръпна се в един ъгъл и злобно засъска насреща им.
– Бива си го юначагата! – ухили се Царя.
– Ей, знаете ли, трябва да го кръстим някак – сети се Текс.
– Няма нищо по-просто – ще го наречем Адам.
– Ами ако е женски?
– Тогава ще е Ева – отсече Царя и се измъкна изпод бараката. – Хайде, Питър, давай да тръгваме.
Докато открият мястото, часът на майора от авиацията Вексли вече бе започнал.
– Какво има? – изненада се той, като забеляза, че Царя и един офицер стоят на пек пред бараката и го наблюдават.
– Ами точно си мислим – смутено започна Питър Марлоу – дали… не може да… да се присъединим към класа ви. Ако, разбира се, не прекъсваме работата – добави бързо той.
– Искате да се присъедините към класа, така ли? – не повярва на ушите си Вексли.
Той бе невзрачен, едноок човечец с лице като опънат пергамент, цялото нашарено с петна и белези от пламъците, в които бе изгорял последният му бомбардировач. Часовете му посещаваха само четирима души, все идиоти, които въобще не се интересуваха от биология. Вексли съзнаваше, че продължава занятията просто от нерешителност – по-лесно беше да се прави, че всичко е наред, отколкото да се откаже. Отначало се бе въодушевил истински от работата, но напоследък го тласкаше единствено инерцията. Знаеше, че ако прекрати занятията, няма да има за какво да живее.
Преди време бяха създали цял университет в лагера – Университета Чанги. Имаше и редовни занятия – всичко по заповед на командването. „Така е по-добре за войската – бяха казали генералите. – Нека се занимават с нещо. Накарайте ги да се самоусъвършенстват. Намерете им работа, дори насила, ако трябва, тогава ще ви е мирна главата!“ В университета се четяха лекции по какво ли не – чужди езици, изкуствознание, инженерство… Сред хилядите пленници в първите месеци имаше поне по един специалист от всяка област.
„Приобщете се към мъдростта на света! Дават ви се изключителни възможности! Пред вас се откриват широки хоризонти! Получете нова професия! Подгответе се за утопията, която ще се възцари, щом проклетата война свърши и всичко си дойде по местата!“ Университетът бе уреден по атински образец – без класни стаи. Учителят просто си намира някое сенчесто място и събира студентите наоколо си.
Но пленниците в Чанги бяха съвсем обикновени хора, затова не си даваха много труд, а все се канеха: „От утре вече тръгвам.“ Част от тях наистина отиваха на две-три занятия, но като откриеха, че не е леко да се учи, решаваха да пропуснат някой и друг час, после още няколко, докато накрая и те започваха да се заричат: „От утре тръгвам редовно. От утре започвам да се подготвям за онова, което искам да бъда след войната. Няма време за губене. От утре вече тръгвам.“ Но в Чанги, както навсякъде, съществуваше само днес.
– Сериозно ли искате да се присъедините към моя клас? – попита с недоумение Вексли.
– Да, стига да не ви пречим на работата, сър – отвърна любезно Царя.
Все още озадачен, Вексли се надигна и им направи място да седнат на сянка.
„Какво щастие! Ново попълнение! И то не кой да е, а Царя! Боже мой, какъв късмет! Царя да посещава моя курс! А може да има и цигари…“
– За мен е удоволствие, момчето ми, истинско удоволствие! – сърдечно раздруса той ръката на Царя. – Името ми е Вексли, майор от авиацията!
– Драго ми е да се запознаем, сър!
– Лейтенант Марлоу! – представи се Питър, здрависа се с майора и седна.
Вексли нервно ги изчака да се настанят, разсеяно натисна с палец външната страна на китката си и преброи наум колко секунди са необходими на вдлъбнатината да изчезне. „Пелаграта си има своите добри страни“ – помисли си той. А тази мисъл му напомни за китовете и изпъкналото му око светна.
