Текст книги "Цар Плъх"
Автор книги: Джеймс Клавел
Жанр:
Историческая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 26 страниц)
Пета глава
Когато пороят отмина, мъжете седнаха и зачакаха да дойде време за вечеря, а гърдите им с наслада вкусваха краткотрайната прохлада. От стрехите на бараките капеше вода и се стичаше в канавките, а прахът се бе превърнал в кал. Слънцето отново гордо светеше в ярката синева на небето.
– Слава богу! – с благодарност промълви Ларкин. – Това вече е нещо друго.
– Аха – съгласи се Мак. Седеше под навеса на бетонната постройка, но умът му бе другаде, далеч на север, на каучуковата плантация в Кеда. – И жегата си има хубавите страни – кара те да цениш прохладата – промълви той. – Също като треската.
– Малайзия е отвратителна, дъждът е отвратителен, жегата е отвратителна и маларията, и гадините, и мухите са отвратителни – рече Ларкин.
– Само по време на война, приятелче – смигна Мак на Питър. – Само в тоя скапан лагер, нали, момчето ми?
Питър Марлоу се засмя. Беше им разказал почти всичко за своето селце, а онова, което бе премълчал, Мак го знаеше от личен опит, защото бе прекарал целия си съзнателен живот в този край на света и го обичаше толкова, колкото Ларкин го мразеше.
– Така казват – отвърна той и всички се усмихнаха. Не говореха много. Всичко бе вече разказано и преразказано – всичко, което биха искали да споделят. Затова просто търпеливо чакаха. Когато вечерята дойде, наредиха се всеки на своята опашка, после се върнаха в бараката. Изядоха бързо супата. Питър Марлоу включи саморъчно направения котлон и изпържи едното яйце. Сипаха трите порции ориз в канчето, той сложи отгоре яйцето и го поръси с малко сол и пипер. Разбърка го, така че жълтъкът и белтъкът да се смесят равномерно с ориза, след това го разделиха по равно и тримата с наслаждение го изядоха. Като свършиха, Ларкин събра съдовете и ги изми – негов ред беше. После всички отново седнаха пред бараката да чакат вечерната проверка.
Питър Марлоу лениво следеше с поглед минаващите по пътеката мъже, отдаден на приятното усещане за ситост, когато забеляза Грей. Той се приближи, застана пред Ларкин и уставно козирува:
– Добър вечер, полковник.
– Добър вечер, Грей. Сега пък какво има? – въздъхна Ларкин.
Щом Грей го навестяваше, пак го чакаха неприятности. Грей измери с поглед Питър Марлоу и двамата му приятели почувстваха взаимната им ненавист.
– Полковник Смедли-Тейлър ме помоли да ви предам, сър, че двама от вашите се сбиха – обясни Грей. – Някой си ефрейтор Таунзенд и редник Гърбъл. Арестувах ги и сега са при мен в карцера.
– Добре, лейтенант – мрачно отвърна Ларкин. – Освободете ги и им кажете да ми се представят тук след проверка. Аз ще се занимая с тях! – Той замълча за миг, после попита: – За какво са се били, знаете ли?
– Не, сър. Сигурно пак са играли на ези-тура.
„Ама че занимание! – помисли си Грей. – Слагаш две монети на една летва, хвърляш ги във въздуха и се обзалагаш как ще паднат – и двете на ези, и двете на тура или едната на ези, а другата на тура.“
– Нищо чудно – изсумтя Ларкин.
– Защо не им забраните да играят? Всеки път стават…
– Да забраня ези-тура? – прекъсна го изумен Ларкин. – Ами че те ще решат, че не съм с всичкия си. Никой няма да се подчини на такава идиотска заповед, и то с пълно основание. Хазартът е в кръвта на австралийците, трябваше да сте го разбрали вече. Така поне се занимават с нещо. Пък и не е лошо да се посбият от време на време. – Той се понадигна и разкърши рамене, за да прогони треската. – За австралийците хазартът е необходим като въздуха. Ама че всеки от нас у дома оставя по нещичко на зелената маса. И аз самият не се отказвам от една игра на ези тура понякога! – завърши полковникът с нескрито раздразнение.
– Тъй вярно, сър – отвърна Грей.
Виждал бе Ларкин и другите австралийски офицери да се ровят из праха наравно с подчинените си, да се палят и да ругаят като най-прости редници. Нищо чудно, че дисциплината в лагера бе лоша.
– Кажете на полковник Смедли-Тейлър, че аз ще се заема с тях, хубавичко ще се заема, бога ми!
– Жалко за запалката на Марлоу, а, сър? – подметна Грей и впи очи в Ларкин.
Спокойният поглед на Ларкин внезапно стана леден:
– Глупава история, нали? Трябвало е да бъде по-внимателен.
– И аз така смятам, сър – отвърна Грей след многозначителна пауза. „Какво пък – помисли си той, – струваше си да пробвам. А Ларкин и Марлоу могат да вървят по дяволите и двамата! Времето работи за мен.“ Тъкмо се канеше да козирува и да се отдалечи, когато едно страхотно хрумване го закова на място. Той овладя обзелото го вълнение и небрежно подхвърли:
– А между другото, сър, носи се слух, че някой от австралийците имал пръстен с диамант. – Грей изчака изречението да се вреже в съзнанието им, после добави: – Не знаете ли случайно нещо?
Очите на Ларкин лежаха дълбоко под рошавите вежди. Преди да отговори, той хвърли съсредоточен поглед към Мак.
– Чух нещо такова, но доколкото знам, не е никой от моите хора. Защо?
– Просто питам, сър – отвърна Грей с мрачна усмивка.
– Сигурно ви е ясно, че такъв пръстен е като бомба със закъснител и за собственика, пък и за много други. Затова ще е най-добре да стои под ключ.
– Нищо подобно, приятелю – намеси се Питър Марлоу и в думите му прозвуча едва загатната ирония. – Ако този пръстен наистина съществува, в което се съмнявам, точно това не бива да се прави. Ако всеки знае къде е, доста хора ще искат да си опитат късмета, пък и японците ще го задигнат още щом чуят за него.
– И аз така смятам – замислено рече Мак.
– Най-добре е да си стои там, където е – на ничия земя – заключи Ларкин. – И без това сигурно е само слух.
– Дано – каза Грей, вече напълно убеден, че предположението му е било основателно. – Но слухът е доста настойчив.
– Не е никой от моите хора. – Умът на Ларкин работеше трескаво. Грей като че ли знаеше нещо. Кой можеше да е? Кой?
– Е, ако чуете нещо, сър, обадете ми се. – Грей стрелна презрителен поглед към Питър Марлоу и добави: – Аз обичам да пресичам злото от корен.
Той козирува на Ларкин, кимна на Мак и се отдалечи. В бараката се възцари напрегната тишина.
– Странно защо отвори дума за пръстена? – въпросително погледна Ларкин към Мак.
– И аз това се чудя – отвърна той. – Видя ли как му светеха очичките?
– Спор няма! – каза Ларкин, а бръчките на лицето му изглеждаха по-дълбоки от друг път. – Грей е прав за едно: тоя диамант може да струва кръвта на много хора.
– Слухове, полковник, празни слухове – рече Питър Марлоу. – Никой не може да опази такова нещо толкова време. Просто не е възможно.
– Дано си прав – намръщи се Ларкин. – Само се моля да не е у някой от нашите.
Мак се протегна. Болеше го главата и вече усещаше първите признаци на треската. „Е, има поне още три дни, докато ме раздруса“ – помисли си той без капка тревога. Толкова отдавна боледуваше от малария, че пристъпите бяха станали част от живота му. Нещо като дишането. Напоследък го налитаха веднъж на два месеца. Спомни си, че през четиридесет и втора лекарите го бяха посъветвали да се пенсионира. Удари ли те веднъж маларията в далака, хайде, потегляй за дома, човече, за дома, в Шотландия, на хлад и си купи малка ферма край Килин с изглед към величавото езеро Лох Тай. Тогава може и да оживееш.
– Аха – уморено каза Мак, почувствал изведнъж тежестта на петдесетте си години. После изрече на глас онова, което всички мислеха: – Ама ако го имахме тоя дяволски камък, щяхме да дочакаме края на пъклото, хич без да ни е грижа за по-нататък. Въобще без да ни е грижа.
Ларкин сви цигара, запали я и всмукна дълбоко дима. Подаде я на Мак, той дръпна и я подаде на Питър Марлоу. Когато я изпушиха, полковникът тръсна огънчето и сложи остатъка от тютюна в табакерата си.
– Ще се поразходя – наруши той мълчанието.
– Salamat – рече Питър Марлоу с усмивка. – „Върви в мир.“
– Salamat – отвърна Ларкин и се отдалечи под лъчите на вечерното слънце.
Докато вървеше нагоре по склона към полицейската барака, Грей кипеше от възбуда. Трябваше да отпразнува успеха и затова бе решил веднага щом освободи австралийците, да си свие цигара – втора за този ден, макар че имаше от яванския треволяк едва за две-три цигари, а до заплатата оставаше още цяла седмица. Той се изкачи по стъпалата и кимна на сержант Мастърс:
– Пусни ги!
Мастърс отмести тежкото резе от вратата на бамбуковата килия, а двамата мъже мрачно се приближиха към Грей и застанаха мирно.
– След проверка да се явите при полковник Ларкин! Мъжете козируваха и си тръгнаха.
– Само главоболия си имаме с тия проклетници! – отбеляза Грей.
После седна и извади табакерата и хартийките си. Този месец бе проявил особено разточителство: купи цяла страница от една Библия, това беше най-идеалната хартия за цигари. Макар да не бе вярващ, все пак му се струваше, че е богохулство да си правиш цигари от Светото писание. Прочете текста на листчето, което се канеше да използва: „Отиде си Сатаната от лицето Господне и порази Йова с люта проказа от ходилата на нозете му до самото му теме. Взе Йов едно чирепче да се чеше с него, и седеше на бунището вън от града. И рече му неговата Жена…“ „Жена! Как пък все на тая дума ще попадна, по дяволите!“ – изруга наум Грей и обърна листчето.
Първото изречение от другата страна беше: „Защо не съм умрял, когато съм се раждал и не съм издъхнал, когато излизал от утробата?“
Един камък профуча през прозореца, удари се в стената и изтрополи на пода. Грей целият подскочи. Около камъка увито парче вестник. Той го повдигна, спусна се към прозореца и погледна навън, но наоколо нямаше жива душа. На бялото поле бе написано:
Предлагам ти сделка. Имаш го Царя в кърпа вързан, стига да съм сигурен, че ще си затваряш очите, като търгувам по малко на негово място и че ще го прибереш на топло. Ако си съгласен, излез пред бараката с камъка в лявата ръка. После разкарай другото ченге. Разправят, че си честно ченге, затова ще ти се доверя.
– Какво пише, сър? – попита Мастърс, вперил влажните си очи в бележката.
Грей смачка листчето в шепа.
– Пак ни натякват, че сме се престаравали пред японците – отвърна той дрезгаво.
– Мръсни копелета! – каза Мастърс и отиде до прозореца. – Те какво си мислят? Ако не налагаме дисциплина, тези идиоти ще се хванат за гушите като диви зверове.
– Така е – рече Грей. Бележката пареше като въглен ръката му. „Ако предложението се окаже стабилно – помисли си той, – ще си уредя сметките с Царя.“ Не му беше лесно да вземе решение. Съгласеше ли се веднъж, после трябваше да спазва обещанието си, защото неговата дума беше закон. Минаваше за „честно ченге“ и се гордееше с това. Знаеше, че би направил всичко, за да прати Царя зад решетките, беше готов дори да си затвори очите за някое и друго нарушение. Чудеше се кой ли от американците е доносникът, Царя го мразеха всички, но кой би станал Юда? Кой би поел риска да понесе последствията, ако го разкрият? Който и да бе той, нямаше да е по-опасен от Царя.
Грей излезе пред бараката с камък в лявата ръка и изпитателно огледа мъжете, които минаваха по пътеката, но никой не се издаде с жест или с дума. Той хвърли камъка и освободи Мастърс. После седна на стола и зачака. Вече се бе отегчил, когато втори камък изсвистя през прозореца. Този път бележката гласеше:
Проверявай консервената кутия в канавката до шестнадесета барака. Два пъти дневно – сутрин и след проверка. Там ще е тайникът. Довечера Царя ще прави сделка с Турасан.
Шеста глава
През нощта Ларкин дълго лежа буден под мрежата против комари, сериозно разтревожен от разговора с ефрейтор Таунзенд и редник Гърбъл. Двамата се бяха явили при него след проверка.
– Ще ми кажете ли защо се сбихте, по дяволите? – отново и отново им задаваше той въпроса и всеки път двамата отговаряха с половин уста: „Скарахме се на ези-тура.“
– Искам да ми кажете истината – кипна полковникът. – Не се опитвайте да ме метнете. Знам, че сте приятели. Ще ми отговорите ли защо се сбихте?
Но двамата мъже не откъсваха поглед от земята. Ларкин ги разпита и поотделно, ала всеки от тях отговаряше навъсено: „Играхме на ези-тура!“
– Е, добре, идиоти такива – сряза ги полковникът накрая. – Давам ви последна възможност. Ако и тоя път ме излъжете, ще ви изхвърля и двамата от частта. И повече не искам да чуя за вас!
– Господи, сър, няма да направите такова нещо – ужаси се Гърбъл.
– Давам ви трийсет секунди – каза полковникът със зловещ глас и това не беше гола заплаха. Двамата мъже също разбраха, че не е гола заплаха. Знаеха, че думата на Ларкин е закон за полка, защото той бе като баща на войниците. Изхвърлеше ли ги, всичките им приятели щяха да ги зарежат, а без приятели смъртта им бе сигурна.
Ларкин почака една минута. Сетне рече:
– Добре тогава. Утре…
– Аз ще ви кажа, сър – не издържа Гърбъл. – Тоя негодник ме обвини, че крада от храната на другарите си. Викаше, че съм откраднал…
– И така си беше, копеле мръсно!
Единствено командата „мирно“, процедена от Ларкин през зъби, ги спря да не се нахвърлят един върху друг.
Ефрейтор Таунзенд пръв получи правото да разкаже какво бе станало:
– Тоя месец е мой ред да дежуря в кухнята. Днес трябваше да готвим за сто осемдесет и осем души…
– Кой отсъства? – попита Ларкин.
– Били Дохани, сър. Днес следобед постъпи в лечебницата.
– Така.
– Та значи, сто осемдесет и осем души по сто двайсет и пет грама ориз на ден прави общо двайсет и три килограма и половина. Винаги ходя лично до склада, но взимам и още някой. Ориза го теглят пред мен, а после го нося аз, за да съм сигурен, че си получавате точно дела. И днеска бях там, като го мереха, ама после ме сви дрисъкът, затова помолих Гърбъл да го занесе до кухнята. Той ми е най-добрият приятел и мислех, че мога да му имам доверие…
– Не съм вземал нито зрънце, глупако! Ей на, честен кръст…
– Като се върнах в кухнята, оризът беше по-малко! – изкрещя Таунзенд. – Липсваха повече от двеста грама. Това са порциите на двама души.
– Знам, но не съм ги…
– Теглилките са точни, нали! Проверих ги пред очите ти, дявол те взел!
Ларкин отиде с тях да повери отново теглилките. Точни бяха. В същото време нямаше съмнение, че от склада е било изнесено полагащото се количество ориз – подполковник Джоунс винаги мереше порциите пред всички. Оставаше само един възможен отговор.
– За мен, Гърбъл, ти вече не се числиш в полка – рече Ларкин. – Все едно, че не съществуваш.
Гърбъл се отдалечи замаян в мрака, а Ларкин предупреди Таунзенд:
– Никому ни дума, ясно?
– Кълна се, сър – каза Таунзенд. – Нашите ще го разкъсат, ако разберат. Ама си го заслужава! Не им казах само защото ми беше най-добрият приятел. – Внезапно очите му се насълзиха: – Кълна се, сър. Заедно постъпихме в армията, заедно бяхме с вас при Дюнкерк, а после и в Близкия изток, да го вземат дяволите, и в Малайзия. Толкова отдавна го познавам, че главата си бих заложил…
Докато отново премисляше всичко в безсънния здрач, Ларкин потръпна. „Как може човек да направи такова нещо?“ – безпомощно се питаше той. – Как? И то точно Гърбъл, когото познаваше от години, който дори бе работил при него в Сидни. Той затвори очи и се опита да забрави случката. Изпълни дълга си, а дългът му изискваше да защити мнозинството. Остави се мислите му да го отнесат при Бети, жена му, заета да приготвя пържола със запечено отгоре яйце, в къщата му с изглед към залива, при малката му дъщеричка, към щастливия живот, който му предстоеше. Но кога ли? След колко време?
Тихо, като крадец, Грей се изкачи в мрака по стълбите на шестнадесета барака и се упъти към леглото си. Събу си панталоните, мушна се под мрежата против комари и се изтегна гол на дюшека, напълно доволен от себе си. Само преди минута бе видял Турасан от корейската охрана да се помъква към американската барака и да се шмугва под брезентовия навес; видял бе също как Царя крадешком изскача през прозореца и изчезва след него. Миг по-късно Грей се измъкна от прикритието си и си тръгна. Този път само проверяваше сведенията на доносника, рано беше да стяга примката. Сега вече можеше да подготви удара спокойно – източникът явно бе сигурен.
Грей се размърда и се почеса по крака. Пръстите му почти машинално напипаха дървеницата и я смачкаха. Той чу как тя се пукна и до носа му достигна тежката сладка миризма на кръв – неговата собствена кръв.
Около мрежата остро звънтяха облаци комари и Грей знаеше, че неизбежно ще намерят пролука. За разлика от повечето офицери той не се бе съгласил да сложат втори етаж върху леглото му, защото не можеше да свикне с мисълта, че над или под него ще спи друг човек. Мрежите против комари висяха на тел, опъната по цялата дължина на бараката, така че дори в съня си мъжете бяха свързани. Когато някой се обърнеше или подръпнеше мрежата, за да я пъхне по-навътре под плувналия във влага дюшек, всички мрежи потрепваха и никой не забравяше, че е ограден отвсякъде.
Грей смачка поредната дървеница, но мислите му бяха съвсем другаде. Тази нощ го изпълваше щастие – заради доносника, заради клетвата, че ще пипне Царя, заради диамантения пръстен, заради Марлоу. Повече от доволен беше – възелът се разплиташе.
„Съвсем просто“ – реши той за сетен път. – Ларкин знае у кого е диамантът, а Царя е единственият човек в лагера, който може да го продаде. Само неговите връзки са достатъчно сигурни. Естествено, Ларкин не би отишъл лично при Царя, затова праща Марлоу. Марлоу ще е посредникът. Леглото му се разтресе, когато подгонен от дизентерията, Джони Хопкинс се блъсна в него на път за клозета.
– Отваряй си очите, за бога! – ядоса се Грей.
– Извинявай! – каза Джони и пипнешком се отправи към вратата.
Десетина минути по-късно Джони се върна тътрейки крака. Няколко сънени ругатни го сподириха. Докато стигне до леглото си, вече трябваше да тича обратно. Този път Грей не усети раздвижването, защото цялото му съзнание бе насочено към разгадаването на вероятния ход на противника.
Питър Марлоу седеше на твърдите стъпала пред шестнадесета барака под безлунното небе и сетивата му напрегнато претърсваха тъмнината. От мястото си виждаше и двете пътеки – тази, която разсичаше лагера по средата и другата, която обикаляше край стените на затвора. Както японската и корейската охрана, така и пленниците използваха двете. Питър Марлоу бе северния пост. На другите стълби в срещуположния край на бараката, също така съсредоточен, седеше лейтенант Кокс, вперил очи в тъмнината, за да не пропусне дори най-малката опасност. На изток и запад постове нямаше, защото до шестнадесета барака се стигаше само от север и юг.
Наоколо се носеха шумовете на мъртвешкия сън – стонове, странни смехове, хъркане, хлипане, сподавени викове, – примесени с мекия шепот на онези, които все още не можеха да заспят. Хубава прохладна нощ лежеше над лагера. Всичко бе наред.
Изведнъж Питър Марлоу се напрегна като хрътка, надушила дивеч, и още преди очите му да различат в тъмнината корееца, вече бе подал предупредителния сигнал.
Погълнат от заниманието си, Дейв Дейвън не чу първото подсвиркване. Вторият, по-тревожен сигнал обаче го изтръгна от унеса. Той отговори, измъкна иглите и се отпусна на леглото, затаил дъх.
Часовият крачеше лениво из лагера с пушка на рамо и не забеляза нито Питър, нито останалите. Но усети погледите им и ускори крачка, изпитал внезапно желание да се скрие от тяхната омраза.
Измина почти цяла вечност, преди Кокс да сигнализира, че наоколо отново е чисто. Питър Марлоу се отпусна успокоен. Но сетивата му неспирно опипваха нощта.
В далечния ъгъл на бараката Дейв пое дъх. После внимателно се надигна под гъстата мрежа и с безкрайно търпение отново свърза двете игли към краищата на проводника, по който течеше ток. Мина доста време, преди да успее да ги пъхне в дупчиците върху двадесетсантиметровата греда, която поддържаше леглата. Докато търсеше другите две игли, свързани със слушалката, по брадичката му изби пот и закапа по гредата. След дълго, изтощително опипване попадна на съответните отверстия и пъхна целите игли в гредата. Слушалката изпука и оживя: „… и нашите сили напредват бързо през джунглата край Мандалай. Това бяха новините. Слушате радио Калкута. Ето отново най-важното накратко: В Белгия американски и британски сили изтласкват врага в централния сектор към Сен Юбер при силни снежни бури. В Полша, също при тежки виелици, съветските войски се приближиха на двадесет километра от Краков. Във Филипините в настъплението към Манила, американските сили са направили предмостие на река Агно. През деня американски самолети Б-29 бомбардираха Формоса, без да понесат никакви загуби. В Бирма победоносните английски и индийски войски стигнаха на тридесет мили от Мандалай. Следващият бюлетин ще бъде в шест часа местно време…“ Дейвън се прокашля леко и усети как кабелът потрепна и увисна свободно, когато на съседното легло Спенс измъкна двете игли от контакта. Дейвън бързо издърпа своите четири игли и ги прибра в несесера си. Изтри с ръка избилата по лицето му пот и почеса ухапванията от дървениците. После откачи жиците от слушалката, внимателно затегна изводите и я пъхна в специалното джобче на бандажа си. Закопча се, сви на две жицата, наниза я през гайките на панталона си и я върза на възел. Намери парцала и избърса ръцете си, а после грижливо натрупа прах върху едва забележимите дупчици в гредата, за да ги запуши, така че да не остане никаква следа.
Отпусна се за миг на леглото да събере сили и се почеса. Като се успокои, измъкна се изпод мрежата и скочи на пода. По това време на нощта никога не си правеше труд да си слага крака, затова взе само патериците и тихо се помъкна към вратата. Отмина без всякакъв знак леглото на Спенс. Такова бе правилото. Предпазливостта никога не е излишна.
Патериците проскърцваха, дърво се триеше о дърво и за кой ли път Дейвън се сети за крака си. Напоследък липсата му не го измъчваше толкова, макар чуканчето да болеше зверски. Лекарите бяха казали, че скоро ще трябва да го режат пак. Минал бе вече два пъти през този ад: веднъж при истинската операция под коляното през четиридесет и втора, когато досами него избухна мина, и втори път, когато рязаха коляното без упойка. Споменът го накара да стисне зъби и той се закле, че никога няма да даде отново да го режат. Но този път – последния, нямаше да е толкова зле – в Чанги имаше обезболяващи. Пък и щеше да е за последно. После вече нямаше какво да режат.
– О, здрасти – каза той, когато едва не се спъна в Питър на стълбите. – Не те видях.
– Здрасти, Дейв.
– Хубава нощ, нали? – Дейв внимателно се смъкна по стъпалата. – Мехурът ми пак се обажда.
Питър се усмихна. Това означаваше, че новините са добри. Ако кажеше: „Аз съм, отивам да пусна една вода“, значи нищо особено не се е случило по света. „Стомахът ми ще ме умори тази нощ“ означаваше, че някъде нещата вървят зле. А „Дръж ми патерицата за малко“ означаваше голяма победа.
Макар че на сутринта Питър Марлоу щеше да чуе подробно новините от Спенс и да ги разпространи по другите бараки, приятно му беше да разбере нещичко още от вечерта. Той остана на мястото си, загледан как Дейвън се тътри към тоалетните, изпълнен със симпатия и уважение към него.
Дейвън спря и скърцането на патериците му заглъхна. Клекалото бе направено от изкривено парче ламарина. Той гледаше как урината му лъкатуши към ниския край, после скача от ръждивия улей в големия варел и образува нечиста пяна по повърхността. Спомни си, че скоро ще събират варелите. И този ще го вземат, а сетне, заедно с другите, ще го отнесат в градините. Там ще смесят съдържанието му с вода и после най-грижливо, чаша по чаша, ще излеят сместа в корените на растенията, обожавани и зорко пазени от мъжете, които отглеждаха храната на лагера. Този тор ще направи още по-свежи зеленчуците. Дейв мразеше зеленчуци, но те бяха храна, а човек трябваше да се храни. Лек ветрец изстуди потта по гърба му и донесе аромата на морето, от което ги деляха три мили, три светлинни години.
Радиото работеше идеално и той бе доволен от себе си. Спомни си как съвсем внимателно беше изрязал тънка тресчица от гредата, а после издълба отдолу петнадесетсантиметрова дупка. Как извърши всичко това съвсем тайно. Как отидоха цели пет месеца, докато вгради радиото – работеше през нощта и в ранни зори, а спеше през деня. Как капачката прилепваше така плътно, че когато се натрупа по ръбовете и прах, очертанията не се забелязваха дори и при най-внимателен оглед. И как дупчиците за иглите също ставаха невидими, когато в тях имаше прах.
Мисълта, че той, Дейв Дейвън, пръв в лагера чува новините, го караше да се чувства горд. И изключителен. Независимо че нямаше крак. Именно той един ще чуе, че войната е свършила. Не само войната в Европа, но и тяхната – в Тихия океан. Чрез него лагерът бе свързан със света и той знаеше, че ужасът, потта и страданието му не са били напразни. Само той, Спенс, Кокс, Питър Марлоу и двама английски полковници знаеха къде точно е радиото. Това бе разумно, защото колкото по-малко са посветените, толкова по-малка е опасността. Опасност, разбира се, пак съществуваше. Винаги имаше дебнещи очи, на които не можеш да се довериш. Винаги имаше опасност някой да стане доносник или неволно да се изпусне.
Когато Дейвън се върна, Питър Марлоу вече си беше легнал. Кокс все още стоеше на южните стъпала, но това бе съвсем нормално, защото по правило двамата постови не биваше да се прибират едновременно. Отрязаният му крак го засърбя ужасно, но той знаеше, че не може да се почеше, тъй като усещането идваше не от чуканчето, а от липсващото стъпало. Той се покатери на леглото си, затвори очи и си каза молитвата. Винаги се молеше, преди да заспи. Тогава не го измъчваше онзи сън, не го навестяваше яркият спомен за добрия стар Том Котън, австралиеца, когото хванаха с другото радио и отведоха под стража в Утръм Роуд. А той вървеше, дръзко килнал шапка на една страна и дрезгаво пееше „Танцувай, Матилда“ и вместо припев крещеше: „Мамка им на японците.“ Но в съня на Дейвън конвоят не водеше Томи Котън. На негово място пристъпяше той самият и ужасът му нямаше край.
„О, господи – въздъхна дълбоко в себе си Дейвън, – дай, ми покоя на твоята смелост. Толкова ме е страх…“
Царя бе погълнат от любимото си занимание – броеше пачка чисто нови банкноти, печалба от сделката. Турасан учтиво държеше фенерчето си така, че грижливо засенченият му лъч да пада върху масата. Двамата бяха в „кабинета“, както го наричаше Царя, точно до американската барака. Нощем от брезентовия навес до самата земя се спускаше още една завеса и закриваше масата и пейката от любопитни погледи. По заповед на японците – а следователно и на лагерната управа – на охраната бе забранено да търгува с пленниците.
Царя бе надянал на лицето си изражението „пак ме излъгаха“ и мрачно броеше банкнотите.
– Добре – въздъхна той накрая, когато установи, че кореецът наистина му е дал петстотин долара. – Ichi bon.
Турасан кимна. Беше дребен, набит човечец с плоско и кръгло като месечина лице, лъснал два реда златни зъби. Пушката му стоеше небрежно подпряна на стената зад тях. Той взе автоматичната писалка „Паркер“ и отново внимателно я разгледа. Белият фирмен знак беше на лице, а перото бе златно. Турасан приближи писалката до светлината и я огледа, за да се увери още веднъж, че на перото е изгравирано 14 карата.
– Ichi bon – изсумтя накрая кореецът и пое въздух през зъби. Той също бе приел изражението „пак ме излъгаха“ и криеше задоволството си. За такава писалка без никакви затруднения щеше да измъкне поне хиляда японски долара от китайците в Сингапур.
– Ти си дяволски Ichi bon търговец – унило рече Царя. – Следващата седмица може би Ichi bon часовник. Но ако няма пари, няма часовник. Трябва и аз да изкарам нещо.
– Това много нещо. – Турасан посочи с глава купчинката банкноти. – Часовник скоро?
– Може би.
Турасан извади цигарите си. Царя взе една и изчака кореецът да му подаде огънче. После Турасан засмука въздух през зъби за последен път и лъсна пак златната си усмивка. Нарами пушката си, поклони се и изчезна в тъмнината.
Захапал цигарата, Царя сияеше. „Добра работа свършихме – мислеше си той. – Петдесет долара за писалката, сто и петдесет за оня, дето подправи фирмения знак и гравира перото, и триста печалба.“ Цветът на перото щеше да избелее най-много за седмица, но за това хич не го беше грижа. Знаеше, че дотогава Турасан ще я е продал на някой китаец.
Царя се прекрачи през прозореца обратно в бараката.
– Благодаря ти, Макс. Можеш да си лягаш – каза той тихо, защото почти всички вече спяха, и извади две десет доларови банкноти: – Едната е за тебе, а другата за Дайно.
Обикновено не плащаше толкова много за толкова кратка работа, но тази вечер преливаше от щедрост.
– Страшен си! – благодари Макс. После изскочи навън, каза на Дайно, че е свободен, и му даде десетте долара.
Царя сложи кафеника на горещия котлон. Съблече се, окачи панталоните си над леглото и пъхна ризата, бельото и чорапите в торбата за мръсни дрехи. Сложи си чиста, избелена от слънцето набедрена препаска и се мушна под мрежата.
Докато чакаше да заври водата, отново прехвърли през ума си какво бе свършил от сутринта. Първо ронсъна. Успял бе да свали първоначалната цена на петстотин и петдесет долара, от които десет процента, или значи петдесет и пет долара, по правило оставаха за него като комисион, а после капитан Бръф включи запалката в описа на вещите му като „спечелена на покер“. След време щеше да вземе за нея с лекота поне девет стотака, така че сделката си я биваше. „Както вървят нещата – реши той, – най си е добре колкото може повече мангизи да са в стока!“ Второ – сложил бе началото на търговията с обработения тютюн. Всичко вървеше според очакванията му – американците до един се бяха съгласили да му помагат в продажбата, а връзките му сред австралийците и англичаните се изложиха. Но това също влизаше в сметките. Вече бе уредил да купи десет килограма суров японски тютюн от Ли – китаеца, който въртеше магазина в лагера, – и то с добра отстъпка. Австралийците бяха решили, че могат да отделят една от печките в кухнята за по един час на ден, така че цялото количество да се приготвя наведнъж под надзора на Текс. Всички щяха да работят на процент и затова единственият му разход бе покупката на суровината. Скоро обработеният тютюн ще бъде готов и американците ще почнат да го продават. Ако нещата вървяха по план, печалбата му нямаше да падне под сто процента. И това си беше напълно справедливо. След като потръгнеше работата с тютюна, вече спокойно можеше да се захване и с диаманта…
Клокоченето на врящата вода прекъсна размислите му. Царя се измъкна изпод мрежата и отключи черния сандък. После сложи три препълнени лъжички кафе във водата и добави щипка сол. Щом гъстата течност се надигна, той я свали от котлона, за да не изкипи. После сипа студена вода, да падне утайката, сложи пълна лъжичка захар в чашата и си наля кафе.
