Текст книги "Цар Плъх"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 26 (всего у книги 26 страниц)

– Това не беше заек за сведение!

– А? Извинявай, Марлоу, но не разбирам за какво говориш. Нямам представа кой го е взел, нито какво е било!

– Аз ще ти кажа какво беше. – Питър Марлоу се опиваше от удоволствие. – Беше плъх. Бутче от плъх!

– Много смешно! – саркастично се изхили Дринкуотър.

– Да, наистина беше плъх – огромен космат плъх, целият в струпеи. Може да беше и чумав.

Брадичката на Дринкуотър потрепери, Фил смигна на Питър Марлоу и подхвърли развеселен:

– Вярно е, преподобни отче, целият беше в струпеи. Видях Питър, като го дереше…

Тогава Дринкуотър повърна върху хубавата си чистичка униформа, после хукна навън и пак повърна, а Питър Марлоу избухна в смях и скоро всички в бараката се кикотеха като откачени.

– Ох, браво, Питър, добре го нареди! – успя да промълви най-накрая Фил. – Страхотно го измисли! Как се сети да го метнеш, че е било плъх. Ох, върна му го тъпкано на мръсника!

– Ама то наистина беше плъх – обясни Питър Марлоу. – Аз нарочно го оставих така, че да може да го открадне…

– Е, е – прекъсна го Фил и утрепа една муха, – недей да разваляш хубавата шега. И така си я бива!

Питър Марлоу разбра, че няма да му повярват, и се отказа да ги убеждава повече. Никой не би му повярвал, освен ако не покаже фермата, фермата! Стомахът му отново се сви на топка. Стана и си облече новата униформа. На пагоните се виждаше чинът му – лейтенант от авиацията, а на лявата му гръд блестяха двете крилца – вензелът на военновъздушните сили. Огледа вещите си – мрежата против комари, дюшека, одеялото, саронга, дрипавата риза, чифт скъсани панталони, два чифта налъми, нож, лъжица и три алуминиеви канчета. Събра всичко в одеялото, изнесе го навън и го подпали.

– Ей, ти! О, извинете, сър – приближи до него един сержант. – Тук не бива да се пали огън.

Сержантът беше пришълец, но Питър Марлоу вече не се страхуваше от пришълци.

– Изчезвай! – сряза го той.

– Но, сър…

– Казах, изчезвай, да те вземат дяволите!

– Слушам, сър!

Сержантът козирува и Питър Марлоу остана много доволен, че страхът му от пришълци се е изпарил. Козирува и той в отговор и веднага съжали, защото беше без фуражка. „Къде ми е фуражката, по дяволите!“ – изруга той, за да прикрие някак грешката си, и се прибра в бараката, но там усети как страхът от пришълците отново го задушава. С върховно усилие на волята успя да прогони ужасното чувство. „Никога, никога вече няма да се страхувам – закле се той във всичко свято. – Никога!“ Взе фуражката и измъкна скритата консерва сардини. Пъхна кутията в джоба си, слезе по стъпалата и се запъти нагоре по пътеката край оградата. Лагерът бе почти опустял. Последните английски части щяха да отпътуват днес, с неговия конвой. Отиваха си завинаги – доста по-късно от австралийците и цяла вечност след янките. Но това можеше да се очаква: англичаните са си такива – действуват бавно, но сигурно.

Той спря пред американската барака. Вятърът, повял сякаш от миналото, тъжно полюшваше брезентовия навес.

Питър Марлоу прекрачи прага й за последен път. Вътре имаше някой. Беше Грей, лъснат от глава до пети, в стегната униформа.

– Дойде да хвърлиш последен поглед на мястото, където пожъна великите си успехи, а? – злобно процеди той.

– И така може да се каже. – Питър Марлоу сви цигара и върна остатъка от тютюна в табакерата. – Ето, войната свърши и сега ти и аз сме равни.

– Свърши! – Лицето на Грей бе изопнато, а от очите му лъхаше змийска студенина. – Ненавиждам те!

– Спомняш ли си Дайно?

– Какво се сети пък за Дайно?

– Той ти беше доносник, нали?

– Вече не виждам смисъл да отричам.

– Царя знаеше за Дайно.

– Не ти вярвам!

– Дайно ти даваше сведения по нареждане на Царя – засмя се Питър Марлоу.

– Долен лъжец!

– Защо ще те лъжа? – Смехът му замря отведнъж. – Свърши времето за лъжи, край! Но Дайно наистина работеше по нареждане. Припомни си, че винаги закъсняваше. Съвсем малко, но винаги закъсняваше.

„Да, така беше, сега като си помисля, вярно, че беше така.“ Прозрението разкъса Грей.

Питър Марлоу дръпна от цигарата.

– Царя прецени, че ако не получаваш достоверни сведения, ще си намериш истински доносник. Затова се погрижи той да ти го осигури.

Внезапно Грей усети умора, смъртна умора. Толкова много неща не можеше да проумее. Толкова много, толкова странни неща! В този миг съзря подигравателната усмивка на Питър Марлоу и цялата му трупана с години мъка изригна. Той се хвърли към ъгъла, обърна с ритник леглото на Царя, разпиля вещите му и кресна на Питър Марлоу:

– Много умно измислено, няма що! Но Царя си получи заслуженото. На теб обаче също няма да ти се размине!

– Я виж ти!

– Бъди сигурен! Ще намеря начин да те поставя на място, ако ще целия си живот да загробя. И твоят късмет все някога ще свърши.

– То не е въпрос на късмет.

– Ти имаш късмет по рождение – завря пръст в лицето му Грей. – Само с късмет изкара в Чанги. Успя дори да отървеш малкото съвест, която имаш!

– Какво, какво? – Питър Марлоу отмахна пръста му.

– За покварата говоря, за моралната ти поквара! Ти се спаси от нея точно навреме. Още месец-два в обкръжението на Царя, и щеше да паднеш до неговото равнище. Вече беше почнал да лъжеш на едро и да мошеничестваш – също като него.

– Той не беше мошеник и никога не е лъгал. Просто се приспособяваше към условията.

– Ако всеки се оправдаваше с това, кой знае докъде щяхме да стигнем. На тоя свят съществува и морал, ако не ти е известно.

Питър Марлоу хвърли угарката на пода и я размаза с крак.

– Само не ме убеждавай, че си готов по-скоро да умреш, но да не отстъпиш от идиотските си принципи, отколкото да направиш малки компромиси и да останеш жив.

– Малки компромиси ли? – дрезгаво се засмя Грей. – Та ти предаде всичко – чест, принципи, гордост, – размени всичко за дребните подаяния на най-долното копеле в тая воняща дупка!

– Ако се замислиш, ще разбереш, че Царя имаше доста силно развито чувство за чест. Но ти си прав в едно – той наистина ме промени. Показа ми, че човекът си е човек, без разлика от какъв произход е. Противно на всичко, което ме бяха учили. Сега знам, че не бях прав да ти се подигравам за нещо, което не зависи от теб, и съжалявам за това. Но не съжалявам, че те презирам като човек.

– Аз поне душата си не съм продавал! Униформата на Грей лепнеше от пот. Той не откъсваше поглед от Питър Марлоу, но всъщност ненавиждаше себе си. „Ами Смедли-Тейлър? – запита се Грей, – Той е прав, вярно, че и аз се продадох. Но аз поне съзнавам, че постъпката ми е унизителна. Съзнавам го и съм наясно защо го направих – защото се срамувах от произхода си; защото исках да бъда от благородниците. От твоята мръсна класа, Марлоу – «хората на честта». Но сега вече ми е все едно!“

– Вие гадове, държите света в ръцете си – каза той, – но ей богу, това няма да е за дълго. Ние ще си разчистим сметките с вас! Не сме проливали кръвта си в тая война, за да ни тъпчете след това. Скоро ще си разчистим сметките!

– Пожелавам ти успех!

Грей се опита да успокои насеченото си дишане. Разтвори с усилие стиснатите си юмруци и изтри потта от челото си.

– Само дето против вас просто не си струва да се бори човек – вие сте мъртъвци.

– Въпросът е там, че и аз, и ти сме съвсем живи.

Грей се врътна рязко и тръгна към вратата. Когато стигна до прага обаче, той се спря и каза злобно:

– Всъщност би трябвало да съм ви благодарен на теб и на Царя. Омразата ми към вас двамата ми даде сили да оцелея.

После излезе и повече не се обърна. Питър Марлоу погледна навън, сетне отново се взря в бараката и забеляза разпилените вещи на Царя. Вдигна чинията, в която бяха приготвяли яйцата, и видя, че по нея вече се е натрупал прах. Почти несъзнателно изправи масата и постави чинията отгоре; мислеше за Грей и за Царя, за Самсън и Шон, за Макс и Текс, за жената на Мак – кой знае къде е тя, и за Няй – не беше ли тя само сън, за американския генерал, за пришълците, за дома си, за Чанги. „Не мога да разбера, просто не мога да разбера – безпомощно се луташе мисълта му, – грях ли е да се приспособява човек? Грях ли е да оцелее? Какво бих направил аз, ако бях на мястото на Грей? А той, ако беше на мое място? Що е добро на този свят? А зло що е?“ И разкъсван от мъка осъзна, че единственият човек, който навярно би могъл да му даде отговор, бе загинал в ледените води на Северно море.

Погледът му се спря на вещите от миналото – масата, върху която бе лежала ръката му, леглото, в което бе оздравявал, пейката, на която бяха седели двамата с Царя, навеса, където толкова се бяха смели – всичко вече бе започнало да овехтява и да се покрива с плесен.

В ъгъла лежаха захвърлени купчина японски долари. Той ги вдигна и се загледа в тях. После ги пусна да падат един по един. Те се пръснаха по пода и мухите веднага се скупчиха върху им, сетне литнаха и пак накацаха.

Преди да си тръгне, Питър Марлоу спря на прага.

– Довиждане! – решително си взе той сбогом с онова, което бе останало от приятеля му. – Довиждане и благодаря!

После излезе навън и пое покрай стената на затвора към редицата камиони, които търпеливо чакаха пред портала на Чанги.

Зад последния камион, изморен до смърт, стоеше Форсайт. Нямаше думи да изкаже колко се радва, че работата му тук бе приключила. Печатът на Чанги беше белязал и неговия поглед. Той даде заповед за тръгване.

Първият камион потегли. След него вторият, после третият и скоро всички се източиха вън от лагера. Питър Марлоу обърна глава назад един-единствен път.

Когато бе вече много далеч.

Чанги лежеше като перла сред смарагдовата прегръдка на палмите, искрящ под необятния похлупак и заобиколен от пояс зеленина. В далечината джунглата преливаше в синьозелената морска шир, а тя на свой ред се стопяваше в безкрайността на хоризонта.

И той никога вече не погледна назад.

Тази нощ Чанги опустя. Отидоха си хората, но насекомите останаха.

Останаха и плъховете.

Те си бяха все там, под бараката. И много от тях отдавна лежаха мъртви, защото господарите им ги бяха забравили. Но най-силните още живееха.

Адам все така късаше със зъби мрежата, за да се добере до храната отвън, бореше се със същото настървение, с което се бе борил от първия миг, когато го затвориха в клетката. И търпението му бе възнаградено. Страничната преграда се раздра, той се изтърколи върху живата храна и скоро от нея не остана нищо. После си почина, събра сили за следващата клетка и не след дълго получи и нейното живо месо.

Ева дойде при него, той й се насити, тя също, а сетне двамата заедно поведоха битката за оцеляване. След време външната стена на един от изкопите се подрони, множество клетки се отвориха и мъртвите нахраниха живите, после слабите нахраниха силните – и така, докато накрая останаха само равните по сила. Тогава те започнаха да върлуват из лагера и да водят борба помежду си.

И настана времето на Адам, защото той беше Царя. И властва до деня, в който волята му да бъде цар го напусна. Тогава той умря и нахрани по-силните от него. Защото цар винаги е най-силният – непобедим не само заради силата си, а заради хитростта, късмета и силата, взети заедно.

Цар сред плъховете.