Текст книги "Цар Плъх"
Автор книги: Джеймс Клавел
Жанр:
Историческая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 26 страниц)
– Табе – поздрави той.
– Табе – отвърна Питър Марлоу.
– Здрасти – рече Царя. Като вземаше цигарата, ръката му трепереше.
– Имаш ли да ми предложиш нещо за продан тази вечер? – шепнешком попита Шагата.
– Пита, имаш ли да му предложиш нещо тази вечер?
– Кажи му, че нямам!
– Приятелят ми дълбоко съжалява, че тази вечер няма с какво да изкуши един човек с вкус.
– Ще има ли твоят приятел такова нещо, да речем, след три дни?
Когато Питър Марлоу преведе въпроса, Царя въздъхна с облекчение.
– Кажи му да. И кажи, че умно прави, дето проверява.
– Моят приятел смята, че в посочения ден по всяка вероятност ще разполага с нещо, което да изкуши един човек с вкус. Моят приятел добави, че според него сделката, за която говорим, ще завърши благополучно, щом има насреща си такъв предвидлив човек.
– Винаги е разумно да се постъпва по този начин, когато работата се върши в мрака на нощта. – Шагата сан засмука въздух. – Ако не дойда след три нощи, чакайте ме всяка следваща нощ. Един общ приятел ми намекна, че може би няма да успее да изпълни своята част от уговорката съвсем точно. Но ме увери, че ще направи всичко възможно да е след три нощи.
Шагата се надигна и подаде пакета цигари на Царя, направи лек поклон и мракът отново го погълна. Питър Марлоу предаде на Царя думите му.
– Идеално – усмихна се той. – Направо идеално. Ела тука утре сутринта. Трябва да обсъдим подробностите.
– Утре съм на работа на летището.
– Искаш ли да намеря някой да те замести?
Питър Марлоу се засмя и поклати глава.
– То може би ще е най-добре да отидеш – каза Царя. – В случай, че Чен Сан иска да установи връзка.
– Мислиш ли, че се е объркало нещо?
– Не. Шагата направи добре, че провери. Аз също бих проверил. Всичко върви според плана. Още една седмица и край – сделката е готова.
– Надявам се.
Питър Марлоу си спомни за селото и се помоли наум сделката да се уреди. Страхотно му се искаше да отиде пак там и ако отиде, да бъде със Сулина. Иначе щеше да загуби разсъдъка си.
– Какво става? – Царя по-скоро усети, отколкото видя потръпването му.
– Просто си мислех, че бих дал всичко, за да съм в прегръдките на Сулина – неловко обясни Питър Марлоу.
– Аха. – Царя внезапно изпита опасение, че той ще провали цялата работа.
Питър Марлоу улови погледа му и се усмихна едва забележимо.
– Не се тревожи, приятелю. Нищо неразумно няма да направя, ако това те безпокои.
– Знам – усмихна се и Царя. – Сума ти неща имаме да уреждаме още, пък и утре е представлението. Знаеш ли за какво се разправя точно?
– Знам само, че се казва „Любовен триъгълник“ и че главната роля я играе Шон. – Гласът му внезапно заглъхна.
– Как стана така, че тогава едва не си убил Шон? Досега Царя никога не го бе питал по такъв безцеремонен начин. Знаеше, че е опасно да му задава подобни интимни въпроси. Но сега инстинктивно усети, че моментът е подходящ.
– Нищо особено няма за разказване – без да се бави, отвърна Питър Марлоу, доволен от създалата се възможност. – На Ява Шон и аз бяхме в една и съща ескадрила. В деня точно преди края на войната там Шон не се върна от полет. Мислех, че са го свалили.
Преди около година обаче – на другия ден след като дойдохме тука от Ява – отидох на едно представление в лагера. Можеш да си представиш как се изненадах, когато разпознах Шон на сцената. Той играеше момиче, но това не ми се видя странно – все някой трябва да играе женските роли – и аз просто седях и гледах. Не можех да се нарадвам, че го виждам жив и здрав, не можех да се нарадвам, като го гледах как сполучливо играе ролята на момиче – как ходи, как говори, как седи. Дрехите и перуката му бяха съвършени. Много ми хареса как играе, а знаех, че никога не се беше занимавал с театър. След представлението отидох зад кулисите да му се обадя. Там го чакаха и други и скоро изпитах странното усещане, че тия типове са като хората, които човек среща пред гримьорните по цял свят – нали се сещаш, – разгонени скотове, виснали да чакат приятелките си. Накрая вратата на гримьорната се отвори и всички се втурнаха вътре. Аз се промъкнах последен и останах на прага. Едва, тогава осъзнах, че всичките тия мъже са сбъркани. Шон беше седнал на един стол и те се струпаха около него, умилкваха се, викаха му „миличък“, прегръщаха го, обясняваха му колко „възхитителен“ е бил… Въобще държаха се с него, сякаш бе красивата звезда на представлението. А Шон… Шон се радваше! Боже мой, той действително се радваше на умилкванията им! Като разгонена кучка! После внезапно ме забеляза и, естествено, и той се изненада. Каза: „Здравей, Питър!“, но аз не намерих сили да му отговоря. Просто стоях и не можех да откъсна поглед от един от мръсните педерасти, сложил ръка на коляното му. Шон беше с копринени чорапи и пликчета и носеше някакъв ефирен халат, който нарочно бе придърпал така, че кракът му над чорапа да се вижда, под халата се очертаваше бюст. Тогава изведнъж осъзнах, че всъщност не беше с перука, че тази коса си е неговата, дълга и вълниста като на момиче. После Шон помоли всички да излязат. „Питър е мой стар приятел, когото смятах за мъртъв – обясни той. – Искам да си поговоря с него. Идете си, моля ви!“ Когато те се махнаха, попитах Шон: „Какво е станало с теб, за бога? Наистина ли ти е приятно да те опипва тая измет?“ – „А какво стана с всички нас?“, отвърна Шон. После добави с разкошната си усмивка: „Толкова се радвам да те видя, Питър. Въобще не се надявах, че си жив. Седни за малко да се пооправя. За толкова много неща имаме да си говорим. С тия, дето ги пращат тук от Ява, ли дойде?“ Кимнах, все още объркан. Шон се извърна с лице към огледалото и започна да си маха грима от лицето. „Какво се случи с теб? – попита ме той. – Свалиха ли те?“ Когато започна да си чисти грима, аз някак си се поуспокоих и нещата взеха да ми изглеждат по-нормални. Помислих си, че съм се подвел като последния глупак, че всичко е било част от представлението… нали се сещаш, част от ролята. Реших, че само се е преструвал, а всъщност не му е било приятно. Затова се извиних, казах му: „Извинявай, Шон, сигурно ме мислиш за пълен идиот! Боже мой, толкова се радвам, че си жив и здрав. Бях те отписал вече.“ Обясних му какво се бе случило с мен, а после го попитах за него самия.
Шон ми разказа, че бил заклещен от четири японски изтребителя и трябвало да катапултира. Когато най-сетне се добрал до аеродрума и намерил самолета ми, от него бил останал само скелетът. Разказах му как го запалих, преди да избягам, не исках мръсните японци да поправят крилото. „О – рече той, – а аз реших, че си се взривил при кацане… и че си свършил. Останах с другите в щаба в Бандунг и после всички ни изпратиха в лагер. Малко по-късно ни прехвърлиха в Батавия, а оттам тук!“
През цялото време Шон изучаваше отражението си в огледалото, кожата му бе гладка и нежна като на момиче. Внезапно изпитах чувството, че той напълно забрави за присъствието ми. Не знаех какво да правя. Изведнъж Шон се обърна към мен и ме изгледа право в очите. Лицето му имаше странен израз. Усетих, че се чувства зле и затова го попитах дали не иска да си отида. „Не, не, Питър – отвърна той. – Искам да останеш.“ И тогава взе една дамска чантичка от тоалетката, измъкна червило и започна да си рисува устните. Аз се втрещих. „Какво правиш?“ – попитах го. „Слагам си червило, Питър.“ – „Хайде стига, Шон – казах. – Стига шеги. Представлението свърши преди половин час.“ Но той не спря и когато устните му станаха идеално червени, се зае да си пудри носа, после си разреса косата и, боже мой, отново се превърна в красиво момиче. Не можех да повярвам на очите си. Все още си мислех, че той си прави някаква абсурдна шега с мен.
Шон нагласи къдриците си, отпусна се на стола, взря се в огледалото и като че ли остана абсолютно доволен от това, което видя. После забеляза в огледалото, че го наблюдавам и се засмя: „Какво става, Питър? Не си ли бил в гримьорна досега?“ – „Бил съм – отговорих. – В женска гримьорна.“ Той ме изгледа продължително. Сетне придърпа дрехата си и кръстоса крака. „Това също е женска гримьорна.“ – „О, стига Шон – започнах да се ядосвам аз. – Това съм аз, Питър Марлоу. Ние сме в Чанги, не ти ли е ясно? Представлението свърши и сега всичко си е както преди.“ – „Да – отвърна спокойно той. – Всичко си е както преди.“ Дълго време не можах да обеля ни дума. „Е – успях да изрека накрая, – няма ли да свалиш тия дрехи и да изчистиш тая гадост от лицето си?“ – „Аз харесвам тези дрехи, Питър – каза Шон, – а сега вече се и гримирам.“ Той стана, отвори един шкаф и, бога ми, шкафът бе претъпкан със саронги, рокли, чорапогащи, сутиени и какво ли не. Обърна се към мен и каза невъзмутимо: „Ето, сега нося само такива дрехи. Аз съм жена.“ – „Ти си се побъркал!“ – не се сдържах аз. Шон се приближи, погледна ме и за миг ми се стори, че това наистина е жена – той изглеждаше като жена, държеше се като жена, говореше и ходеше като жена, дори ухаеше като жена. „Виж, Питър – каза Шон, – знам, че ти е трудно да го разбереш, но аз се промених. Вече не съм мъж, аз вече съм жена.“ – „Жена си толкова, колкото и аз!“ – изкрещях. Но думите ми въобще не стигнаха до него. Той продължи да стои пред мен, усмихнат като мадона, после повтори: „Аз съм жена, Питър.“ Докосна ръката ми, точно както би го направила една жена, и каза: „Моля те, дръж се с мен като с жена.“ Нещо в мен се разкъса. Сграбчих го за ръката, смъкнах дрехата от раменете му, дръпнах сутиена с подплънки, а сетне го тикнах пред огледалото. „И ти казваш, че си жена, а? – изкрещях. – Я се погледни? Къде са ти тогава гърдите?“ Но Шон не погледна. Стоеше неподвижно с наведена глава и косата му падаше пред лицето. Халатът му висеше разкъсан и той бе гол до кръста. Сграбчих го за косата и повдигнах лицето му. „Я се погледни, ненормалник проклет! – изревах аз. – Ти си мъж, за бога, и винаги ще бъдеш мъж.“ Шон не помръдна, не продума и накрая разбрах, че плаче. Тогава в стаята се втурнаха Родрик и Франк Париш и ме изтикаха настрана, а Париш загърна Шон в дрехата и го взе в прегръдките си. През цялото време Шон не спря да плаче. Франк го прегръщаше и го успокояваше: „Всичко е наред, Шон, всичко е наред.“ После ме изгледа и ми стана ясно, че е готов да ме убие. „Изчезвай оттука, копеле мръсно!“ – изсъска той.
Дори не си спомням как съм излязъл… Когато дойдох на себе си, открих, че обикалям из лагера, и постепенно започнах да разбирам, че нямам никакво право, абсолютно никакво право, да постъпвам така с един човек. Това беше пълна лудост.
Страданието бе оставило отпечатък върху лицето на Питър Марлоу.
– Върнах се в театъра. Трябваше да се опитам да се сдобря с Шон. Вратата беше заключена, но ми се стори, че го чувам вътре. Чуках, чуках, но той не отговори и не отвори вратата и аз пак кипнах, и я изкъртих. Исках да му се извиня лице в лице, а не през вратата. Той лежеше на кревата. В основата на лявата му китка имаше дълбока рана и всичко наоколо бе опръскано с кръв. Стегнах ръката с турникет и някак си успях да извикам стария доктор Кенеди и Родрик и Франк. Шон беше блед като мъртвец и не издаде ни звук, докато Кенеди зашиваше разреза от бръснача. Когато той свърши, Франк ме попита: „Сега доволен ли си, копеле мръсно?“ Не можах да продумам. Ненавиждах се. „Махай се и да не си се мяркал повече тука!“ – каза Родрик.
Тъкмо излизах от стаята, когато чух, че Шон ме вика със слаб, едва доловим шепот. Обърнах се и видях, че ме гледа – не с яд, а по-скоро със съжаление. „Извинявай, Питър – каза той. – Не си виновен ти.“ – „Прости ми, Шон! – успях да изрека аз. – Не исках да ти сторя нищо лошо.“ – „Знам – отвърна той. – Моля те, Питър, нека си останем приятели.“ После погледна към Париш и Родрик и каза: „Преди малко исках да си отида от този свят, но сега… – и се усмихна с разкошната си усмивка – толкова се радвам, че отново съм сред вас.“
Питър Марлоу бе пребледнял. По врата и гърдите му се стичаше пот. Царя запали цигара. Питър Марлоу потръпна безпомощно, после се надигна и се отдалечи, разкъсван от угризения.
Седемнадесета глава
– Хайде, по-бързо! – подкани Питър Марлоу мъжете, които стояха унило пред бараката и се прозяваха. Едва-що се зазоряваше, а закуската вече бе само спомен, който правеше всички по-раздразнителни от обикновено. Отгоре на това, чакаше ги дълъг, тежък, зноен ден на летището. Освен ако им проработеше късметът.
Говореше се, че днес едната група ще бъде изпратена в най-отдалечения край на летището, където растяха кокосовите палми. Говореше се също, че ще бъдат отсечени три дървета. А сърцевината на кокосовата палма не само се яде, но е много хранителна и се смята за голям деликатес. Наричат я „милионерско зеле“, защото заради нея се унищожава цяло дърво. Освен милионерско зеле, вероятно ще има и кокосови орехи. Повече от достатъчно за група от трийсетина души. Така че всички – и офицерите, и войниците – стояха в напрегнато очакване.
Един сержант, старши на бараката, приближи до Питър Марлоу и козирува:
– Хората са готови, сър. С мен двайсет души.
– От нас искат трийсет.
– Е, да, ама повече от двайсет не можем да дадем. Другите или са болни, или отиват за дърва. Просто няма начин.
– Добре. Хайде да тръгваме.
Сержантът подкани мъжете и те се помъкнаха без ред покрай стената на затвора към западната врата на лагера, където беше събрана групата за летището. Питър Марлоу извика сержанта и му каза да строи хората си близо до края на опашката, защото оттам имаше най-голяма вероятност да ги пратят на палмите. Като забелязаха, че офицерът им си знае работата, мъжете се пооживиха и бързо застанаха в две колони.
Всички бяха изтикали парцаливите си ризи и торби. Торбата бе абсолютна необходимост в Чанги и приемаше най-разнообразни форми. Понякога беше военна еднодневка, понякога куфар, друг път кошница или чувал, често парче плат и тояга или просто дрипа. Но всички до един носеха нещо, в което да приберат очакваната плячка. На работа извън лагера винаги падаше по нещо, ако не милионерско зеле или кокосов орех, то поне съчки за огъня, черупки от кокосов орех, банани, орехи на маслодайната палма, ядивни корени и листа, понякога дори папая.
Повечето пленници бяха обути с налъми от дърво или автомобилна гума, някои носеха обувки с изрязано бомбе, а други имаха ботуши. Питър Марлоу беше взел ботушите на Мак. Стягаха го, но при положение, че го чакаха пет километра път и цял ден работа, все пак бяха за предпочитане пред налъмите.
Змиевидната колона от хора се проточи през портала и пое на запад. Начело на всяка група вървеше по един офицер. Най-отпред крачеха няколко корейци, а на опашката се мъкнеше един-единствен войник от охраната.
Групата на Питър Марлоу чакаше удобен момент, за да се включи в колоната. Той самият гореше от нетърпение да се разтъпче малко и хранеше надежда, че ще ги изпратят на палмите. Нагласи удобно ремъците на раницата си и оправи манерката – не онази, нея би било опасно да я носи на работа. Човек никога не знаеше кога някой от охраната ще я поиска да пийне вода.
Най-сетне дойде време да потеглят и той и хората му закрачиха към портала. Като минаваха покрай караулното, всички козируваха и набитият дребничък японски сержант се изправи на верандата и сковано отвърна на поздрава им. Питър Марлоу съобщи броя на хората си на другия часови, който ги свери с предварително заявения списък.
После излязоха от лагера и тръгнаха по асфалтовия път. Той се виеше сред малки хълмчета и долинки, сетне навлизаше в една каучукова плантация. Дърветата бяха занемарени и от тях очевидно не събираха сок. „Виж, това е странно!“ – помисли си Питър Марлоу, тъй като каучукът се изкупуваше на висока цена и бе основна суровина за военната индустрия.
– Как си, Дънкан? – поздрави той капитана, чиято група го настигна. Тръгна редом с тях, но не сваляше очи от своите хора. Те вървяха малко по-напред.
– Хубаво е, че отново научаваме новините, нали? – рече Дънкан.
– Да – отвърна Питър Марлоу. – Ако е вярно.
– Май е прекалено хубаво, за да е вярно.
Питър Марлоу харесваше Дънкан. Той бе дребничък червенокос шотландец, на средна възраст, когото нищо не можеше да извади от равновесие. Винаги имаше за всекиго усмивка и добра дума. Но днес на Питър Марлоу му се стори, че открива нещо странно в него. Само че не разбираше какво точно. Дънкан долови любопитството му и показа новите си изкуствени челюсти.
– А, това ли било? – рече Питър Марлоу. – Чудех се защо ми изглеждаш по-различно от обикновено.
– Как ти се виждам?
– О, по-добре, отколкото съвсем без зъби.
– Ама че го каза. А аз си мислех, че никак не са лоши.
– Не мога да свикна с металните зъби. Много неестествено ми изглеждат.
– Да знаеш през какъв ад минах, докато ми извадят старите… Направо полудях!
– Слава богу, че моите са наред. Миналата година ги пломбирах, ама загубена работа. Добре си направил, че си ги махнал всичките. Колко бяха?
– Осемнайсет – ядно отвърна Дънкан. – Откачих от болка! Но бяха до един развалени. Докторът разправяше, че е от водата и липсата на храна за дъвкане, така де, от ориза и липсата на калций. Но, бога ми, тия, изкуствените, са идеални. – Той щракна с ченето веднъж-дваж замислено. – Тия зъболекари много хитро ги правят. Страшно умно измислено. Вярно, малко е странно да не са ти бели зъбите. Но пък откъм удобство, момчето ми, не съм се чувствал така добре от години, та затова бели или метални, няма никакво значение. Цял живот съм страдал от зъбите си. Да вървят по дяволите сега!
Напред колоната пленници се отдръпна встрани от пътя, за да пропусне един автобус. Беше много стар, боботеше и изпускаше облаци пушек. Имаше двайсет и пет места, но вътре се бяха натъпкали поне шестдесет души – мъже, жени и деца – и още десетина висяха на пръсти отвън. Покривът му бе отрупан от клетки с кокошки, багаж и постелки. Докато астматичният автобус пъхтеше по асфалта, пътниците с любопитство зяпаха пленниците, а те от своя страна не откъсваха очи от клетките с полузадушени пилета и, се молеха проклетия му автобус да се разпадне или да се обърне в канавката. Тогава те ще помогнат да го избутат обратно на пътя и ще задигнат някое и друго пиле. Но автобусът отмина и подир него полетяха немалко ругатни.
Питър Марлоу крачеше редом с Дънкан, който не преставаше да му обяснява нещо за зъбите си и да ги открива с широката си усмивка. Но усмивката му изглеждаше направо ужасно.
Корейският войник, потътрил се апатично по пътя зад тях, изкрещя нещо на един от мъжете, който се отдели встрани от колоната, но пленникът просто смъкна панталоните си клекна бързо и се провикна – „дизентерия“. Кореецът сви рамене, извади цигара, запали я и спокойно зачака. Мъжът се облекчи и бързо се върна при групата си.
– Питър – тихо рече Дънкан, – прикривай ме!
Питър Марлоу се огледа. На двадесетина метра пред тях по пътечката край канавката идеха жената и детето на Дънкан. Мин Дънкан бе китайка от Сингапур и затова не я бяха пратили в лагер като жените и децата на другите пленници, а я оставиха да живее в покрайнините на града. Детето, момиченце, бе красиво като майката, височко за годините си, с лице като картинка. Веднъж седмично те „случайно“ минаваха оттук, така че Дънкан да може да ги види. Той твърдеше, че стига да ги вижда, лагерът Чанги не го плаши.
Питър Марлоу се придвижи между Дънкан и корееца и прикри капитана така, че той да поизостане от хората си и да излезе отстрани. Колоната се точеше по пътя, но майката и детето не направиха никакъв знак. Когато Дънкан се изравни с тях, погледите им за миг срещнаха неговия. Двете забелязаха къде падна малката бележчица, но продължиха напред, като че нищо не се е случило. Дънкан ускори ход и се загуби сред тълпата мъже, но знаеше, че те са видели бележката му. Знаеше, че ще продължат нататък, докато всички пленници и цялата охрана отминат, а после ще се върнат да вземат листчето и ще го прочетат. И тази мисъл го правеше щастлив. „Обичам ви! Липсвате ми! Вие сте всичко за мен!“ пишеше на бележката. Посланието бе винаги едно и също, но винаги звучеше по новому, както за него, така и за тях, защото думите бяха написани с искрено чувство, а това бяха думи, които си струваше да се казват отново и отново, и отново. Хиляди пъти.
– Добре изглежда, нали? – попита Дънкан, като настигна Питър Марлоу.
– Чудна е. Късметлия си ти! И Мордийн ще стане голяма красавица.
– Вярно, голяма хубавица е. През септември ще навърши шест. – Радостта му помръкна и той се умълча. След малко промълви: – Как ми се иска да свърши тая война.
– Още малко остава.
– Като се зажениш, Питър, вземи си китайка. Те са най-добрите съпруги на света. – Дънкан му бе повтарял това стотици пъти. – Знам, че не е приятно хората да странят от тебе, пък и на децата не им е лесно, но ще съм щастлив да умра в ръцете й. – Той въздъхна. – Ала ти няма да ме послушаш. Ще се ожениш за някоя англичанка и ще си мислиш, че живееш. Колко жалко! А аз знам какво говоря. Опитал съм и двете.
– Може би и аз трябва да опитам, а, Дънкан? – засмя се Питър Марлоу и забърза напред при хората си. – Ще се видим пак.
– Благодаря, Питър – провикна се след него капитанът.
Вече бяха почти на летището. Недалеч отпред се виждаше охраната, която чакаше да отведе групите си по работните места. До тях бяха струпани кирки, лопати и белове. Мнозина вече се нижеха след корейските войници през полето. Питър Марлоу хвърли поглед на запад. Една група вече се отправяше към палмите. По дяволите! Той спря групата си и козирува на охраната. Забеляза, че сред тях е и Торусуми.
Кореецът позна Питър Марлоу и му се усмихна:
– Табе!
– Табе! – отвърна Питър Марлоу, притеснен от нескритото благоразположение на корееца.
– Ще взема теб и твоите хора – каза Торусуми и посочи към инструментите.
– Благодаря ти! – отвърна Питър Марлоу и кимна на сержанта. – С него сме.
– Тоя работи в източния край – не можа да скрие яда си сержанта. – Нямаме късмет и това си е.
– Знам – с не по-малко яд отвърна Питър Марлоу и докато мъжете си избираха инструменти, каза на Торусуми: – Надявам се днес да отидем в западния край. Там е по-прохладно.
– Отиваме в източния. Знам, че е по-прохладно на запад, но мен винаги ме пращат на източния.
Питър Марлоу реши да рискува.
– Може би трябва да поискаш поне веднъж да се отнесат с теб по-справедливо.
Опасно бе да се внушава нещо на кореец или японец. Торусуми го изгледа студено, после рязко се обърна и отиде при Азуми, японския ефрейтор, който мрачно стоеше отстрани. Азуми бе известен с лошия си нрав. Питър Марлоу с напрежение наблюдаваше как Торусуми се поклони и започна бързо и насечено да обяснява нещо на японски. После почувствува погледа на Азуми върху себе си. Застанал до Питър Марлоу, сержантът също тревожно наблюдаваше сцената.
– Какво му казахте, сър?
– Казах му, че няма да е зле този път да отидем на западния край.
Сержантът трепна. Ако един офицер получеше пестник по врата, подчинените му неизбежно получаваха по два.
– Доста рисковано е…
Той рязко прекъсна изречението си, когато Азуми се запъти към тях, следван на почтително разстояние от Торусуми.
Азуми, дребен кривокрак японец, спря на пет крачки от Питър Марлоу и за около десетина секунди впи поглед в него. Питър Марлоу се приготви за плесницата. Вместо да го удари обаче, Азуми внезапно се усмихна, оголи златните си зъби, засмука въздух и извади пакет цигари. Предложи една на Питър Марлоу и каза нещо на японски. Питър Марлоу не разбра нищо, освен, че Азуми го нарече „шоко сан“, и остана крайно учуден, защото досега никой японец не се бе обръщал към него по този начин. „Шоко“ значи офицер, „сан“ – господин, а да бъдеш наречен „господин офицер“ от дребна и злобна гадина като Азуми, бе действително голяма чест.
– Аригато – отвърна Питър Марлоу и прие поднесеното огънче. „Благодаря“ бе единствената японска дума, която знаеше. Освен, разбира се, „свободно“, „мирно“, „ходом марш“, „за почест“ и „ела тук, бял негоднико“, той се обърна към сержанта, който стоеше като втрещен до него, и му заповяда да строи хората.
– Слушам, сър – отвърна сержантът, доволен, че има повод да се отдалечи на безопасно разстояние.
Азуми излая нещо на японски, Торусуми се приближи и нареди „Hotchatore“, което означава „ходом марш“. Когато стигнаха по средата на летището и Азуми бе останал далеч назад, Торусуми се усмихна на Питър Марлоу.
– Днес ни пращат на западния край. Ще сечем дърветата.
– Ние ли? Нищо не разбирам.
– Обяснението е съвсем просто. Казах на Азуми сан, че ти си преводачът на Царя и че според мен той трябва да знае това, тъй като взема десет процента от печалбата. Така че – Торусуми сви рамене, – естествено, трябва да се подкрепяме един друг. Пък може би дори ще намерим време да си поговорим за някоя сделка днес.
С омекнали колене Питър Марлоу даде заповед на мъжете да спрат.
– Какво има, сър? – попита сержантът.
– Нищо, сержант. Чуйте всички! И не искам никакъв шум. Отиваме на палмите.
– Ей, дявол го взел, това се казва късмет!
Чуха се весели възгласи, които обаче бързо утихнаха.
Като стигнаха до трите палми, завариха там Спенс и хората му с техния пазач. Торусуми отиде при него и двамата разпалено си размениха доста любезности на корейски.
Накрая побеснелият войник все пак строи пленниците и ги отведе.
– По дяволите, защо дадоха на теб дърветата, проклетнико? Ние дойдохме първи! – провикна се Спенс.
– Така е – съчувствено отвърна Питър. Не му беше трудно да се постави на негово място.
Торусуми извика Питър Марлоу, настани се на сянка под едно дърво и опря пушката си на ствола.
– Сложи пост – каза той и се прозя. – Ще те държа теб отговорен, ако някой досаден японец или кореец ме завари заспал.
– Имай ми доверие и спи спокойно – отвърна Питър Марлоу.
– Събуди ме за обяд.
– Разчитай на мен.
Питър Марлоу разположи постове на подходящи места, а после оглави бясната атака срещу палмите. Искаше да ги отсекат и да издълбаят сърцевината, преди някой да даде нова заповед.
До обяд трите дървета бяха повалени, а милионерското зеле – извадено и разпределено. Хората бяха капнали от умора и целите изпохапани от мравки, но това нямаше никакво значение, тъй като плячката бе огромна. На всеки се паднаха по два кокосови ореха и останаха още петнадесет. Питър Марлоу реши да запазят пет за Торусуми и да изядат другите десет за обед. Раздели по равно „зелето“ от двете палми, а сърцевината от третата запази за Торусуми и Азуми, в случай, че и те поискат дял. Ако корейците се откажеха, мъжете щяха да получат и нея.
Питър Марлоу седеше, опрял гръб на едно дърво, и дишаше тежко от изтощение, когато внезапно чу тревожно изсвирване. Той скочи на крака, отиде до Торусуми и го разтърси:
– Някой идва, Торусуми сан. Побързай!
Кореецът тромаво се изправи на крака и поизпъна униформата си.
– Добре. Върни се при дърветата и си давайте вид, че работите – тихо рече той.
После се отправи с небрежна походка към поляната. Като разпозна приближаващия, Торусуми си отдъхна, извика го при себе си на сянка, двамата се излегнаха, подпряха пушките си и запалиха по цигара.
– Шоко сан – провикна се Торусуми, – всичко е наред! Това е мой приятел.
Питър Марлоу се усмихна, сетне нареди:
– Сержант, пробий два от най-хубавите орехи и ги занеси на пазачите.
Не можеше да ги занесе лично, защото подобно нещо беше под достойнството му.
Сержантът внимателно избра орехите и отряза върховете им. Външната обвивка бе зелено-кафява на цвят, доста дебела и пореста. Бялото месо, което обвиваше дълбоко скритата ядка, бе меко и лесно можеше да се изгребе с лъжица, а млякото бе студено и сладко на вкус.
– Смит! – викна той.
– Заповядайте, сержант.
– Занеси тия орехи на мръсните корейци.
– Защо точно аз? Все мене ме карате да върша…
– Хайде, дигай си задника.
Смит, кльощав, дребничък лондончанин от предградията, се надигна, мърморейки, и изпълни заповедта.
Двамата пазачи жадно отпиха. После Торусуми извика към Питър Марлоу:
– Благодарим ти!
– Щастлив съм да ви услужа! – отвърна Питър Марлоу.
Торусуми изрови смачкан пакет цигари и го подаде на Питър Марлоу.
– Благодаря! – рече Питър Марлоу.
– Щастлив съм да ти услужа – учтиво отвърна Торусуми.
В пакета имаше седем цигари. Мъжете настояха Питър Марлоу да вземе две. Другите си ги разделиха – по една на четирима – и по общо споразумение решиха да ги изпушат след обеда.
Обедът бе ориз, рибен бульон и слаб чай. Питър Марлоу взе само ориз и му сложи мъничко блачанг. За десерт изяде своя дял от кокосовия орех. После уморено се отпусна до единия пън и зачака края на почивката.
Погледът му обходи летището. На юг се издигаше един хълм и около него пъплеха хиляди китайски наемни работници! Те всички носеха на рамене бамбукови пръти с кошници в двата края, изкачваха се на върха, пълнеха кошниците с пръст, слизаха обратно и ги изпразваха. Движението бе неспирно и хълмът сякаш видимо се стопяваше под палещото слънце.
Питър Марлоу идваше тук четири-пет пъти седмично вече близо две години. Когато за пръв път видяха района с неговите възвишения, блата и пясъци, двамата с Ларкин се изсмяха и решиха, че от това никога няма да стане летище. Та в края на краищата китайците нямаха нито трактори, нито булдозери. Но сега, две години по-късно, едната писта вече се използваше, а голямата, за бомбардировачите, бе почти готова.
Питър Марлоу се изумяваше от търпението на тези мравчици-работници и си задаваше въпроса дали има нещо, което ръцете им не биха могли да свършат, ако на помощ им дойдеше и модерна техника.
Очите му се затвориха и той потъна в сън.
– Юърт, къде е Марлоу? – сопнато попита Грей.
– Работи на летището. Защо?
– Кажи му да се яви при мен веднага щом се върне.
– Вие къде ще сте?
– Откъде да знам, дявол го взел! Кажи му да ме намери! Като излизаше от бараката, Грей усети, че в червата му се надига нов спазъм, и забърза към тоалетната. Преди да преполови пътя обаче, спазъмът стана нетърпим и малко от кървавата слуз се процеди от него и подмокри още повече подложката от трева, която бе сложил в панталоните си. Измъчен и съвсем отмалял, той се облегна на една барака, докато събере сили да продължи. Знаеше, че отново е време да смени подложката – за четвърти път днес, – но му беше все едно. Така поне беше по-хигиенично, пък и се запазваха панталоните му – единствените, които имаше. Без нея просто не можеше да върви. „Отвратително! – помисли си Грей. – Като ония идиотски женски превръзки. Каква гадост! Но поне върши работа.“ Трябваше да си остане в бараката тая сутрин. Но не можеше. Как да се откаже точно сега, когато Марлоу му беше в ръцете. О, не, такова нещо не биваше да се изпуска. Искаше само да види физиономията на това долно копеле, като му каже. Удоволствието да го спипа си струваше болката. Мръсен мухльо! А покрай Марлоу и на Царя ще му дойде нанагорно. След ден-два ще ги пипне и двамата. Защото знаеше за диаманта и знаеше, че срещата трябва да стане другата седмица. Още не е ясно кога точно, но и това ще му кажат. „Умен си – мислеше си той, – умен си, щом системата ти работи толкова добре.“ Грей отиде до бараката на лагерната полиция и поръча на сержанта да излезе навън. Смени си подложката и старателно изми ръце с надеждата, че невидимото петно ще изчезне.
