Текст книги "Цар Плъх"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 26 страниц)

– Може ли да ми дадете малко храна и вода? – помолил бе той.

Отговор не получи.

После видя кладенеца. Отиде до него, сподирен от гневни погледи, и дълго пи. След това седна и зачака.

Селцето бе малко, добре закътано и изглеждаше доста богато. Къщите, подредени наоколо в кръг, бяха направени от бамбук и слама и се издигаха над земята на подпори, а отдолу се ровеха прасета и кокошки. До една по-голяма къща се виждаше кошара за добитък и в нея имаше пет бивола. Очевидно селцето беше от по-заможните.

Най-накрая го отведоха в къщата на старейшината. Безмълвните мъже го последваха по стълбите, но не влязоха вътре. Седнаха пред вратата и зачакаха.

Старейшината бе много възрастен човек, кафяв и сбръчкан като орех. И недружелюбен. Домът му, като всички явански къщи, се състоеше от една-единствена стая, разделена със сламени прегради на малки помещения. Точно по средата на стаята за ядене, разговори и размисъл стоеше порцеланова тоалетна чиния със седалка и капак. Канализация нямаше и чинията заемаше най-почетно място върху тъкан килим. Пред нея, на други килим, седеше старейшината. Очите му пронизваха.

– Какво искаш, туан? – И „туан“ прозвуча като обвинение.

– Малко вода и храна, сър и ако може, да остана тук, докато се съвзема.

– Сега ме наричаш „сър“, а допреди три дни ти и другите бели ни викахте „туземци“ и не ни зачитахте за хора.

– Никога не съм ви наричал така. Аз бях тук, за да защитавам страната ви от японците.

– Те ни освободиха от натрапниците холандци! И скоро ще освободят целия Далечен изток от белите империалисти!

– Може би. Но мисля, че ще проклинате деня, в който са дошли тук!

– Махай се от моето село! Отивай при другите империалисти! Махай се, преди да съм извикал самите японци!

– Писано е: „Ако в дома ти дойде странник и потърси гостоприемство, посрещни го по достойнство, за да намериш благоволение в очите на Аллах.“ Старейшината го бе изгледал смаяно. В сгъстяващия се здрач кожата му имаше тъмно орехов цвят. Носеше къс елек, шарен саронг и парче плат за украса на главата.

– Какво знаеш за Корана и словото на пророка?

– Да бъде вечно името му! – отвърна Питър Марлоу. – Коранът е преведен на английски. Много хора за дълги години са извършили това свято дело.

Той се бореше за живота си. Знаеше, че ако остане в селцето, може би ще успее да намери лодка и да стигне до Австралия. Никога не беше управлявал лодка, но си струваше да опита. Пленничеството означаваше сигурна смърт.

– Правоверен ли си? – попита изуменият старец. Питър Марлоу се поколеба какво да отговори. Лесно можеше да се престори, че е мохамеданин. Част от обучението му включваше запознаване със свещената книга на исляма. Офицерите на негово величество често пъти служат в най-далечни земи и затова потомствените военни получават образование в много области на знанието. Сигурен бе, че ако отговори утвърдително, ще бъде спасен, защото Ява е земя на Мохамед.

– Не, не съм мюсюлманин – каза той. Силите му бяха на изчерпване. – По-точно – не зная какъв съм. Учили са ме да вярвам в бога. Баща ми все ни повтаряше, на мен и на сестрите ми, че бог има много имена. Дори християните казват, че съществува Света троица, че са различни образите господни. Без значение е как наричаме бога – Исус или Аллах, Буда, Йехова или просто Ти, защото, ако е бог, той знае, че ние сме смъртни и не можем да прозрем истината. Вярвам, че Мохамед е свят човек, пророк на бога. Мисля, че Исус също е бил свят, защото и сам Мохамед го нарича в Корана „най-невинния от пророците“. Дали Мохамед е последният пророк, не знам. Ние, човеците, не можем да бъдем сигурни за каквото и да било, свързано с бога. И все пак не вярвам, че господ е старец с дълга бяла брада, седнал на златен трон високо горе в небето. Не вярвам, както Мохамед обещава, че правоверните ще отидат в рая, където ще почиват на копринени дивани, ще пият вино и ще имат множество красиви слугини или че раят е градина, изобилстваща от зеленина, бистри потоци и плодни дръвчета. Не вярвам, че ангелите имат на гърба си крила.

Нощта заля селото. Някъде изплака бебе, но майчина милувка го приспа отново.

– Един ден ще знам със сигурност как да нарека бога. Денят, в който умра. – Тишината бе смазваща. – Мисля си: колко ще е тъжно, ако открия, че няма бог.

Старейшината му даде знак да седне.

– Можеш да останеш. Но при някои условия. Ще се закълнеш, че ще спазваш нашите закони и ще бъдеш един от нас. Ще работиш на полето и в селото като всеки мъж. Не повече и не по-малко. Ще научиш езика ни и ще говориш само на него, ще носиш нашето облекло и ще си потъмниш кожата. Ръстът ти и цветът на очите ти отдалеч ще крещят, че си чужденец, но може би цветът, дрехата и езикът ще те опазят за известно време. Може би все някак ще минеш за яванец, макар и само наполовина. Няма да докосваш нашите жени без позволение. И ще ми се подчиняваш безпрекословно.

– Съгласен съм.

– И още нещо. Опасно е да се укрива враг от японците. Искам да знаеш, че ако се наложи да избирам между теб и своите хора, ще защитя селото.

– Разбирам. Благодаря ви, сър.

– Закълни се в твоя бог – лека усмивка пробягна по лицето на стареца, – закълни се в бога, че си съгласен и ще спазваш тези условия.

– Кълна се в бога, че съм съгласен и ще ги спазвам. И докато съм тук, няма да направя нищо, което да ви навреди.

– Ти ни вредиш със самото си присъствие, синко. Дадоха му да яде и пие, а после Старейшината каза:

– Отсега нататък, от тая минута, английски няма да говориш. Само на малайски. Това е единственият начин да го научиш бързо.

– Добре. Но може ли първо да попитам нещо?

– Да.

– Защо стои тук тая тоалетна чиния? Не виждам да е свързана към някакви тръби.

– Защото ми е приятно да гледам лицата на гостите си и да долавям как си мислят: „Ама че глупава украса имат в тая къща!“ И старецът се заля от смях. И се смя, докато по бузите му потекоха сълзи. Всички в къщата избухнаха в смях, а жените му взеха да го успокояват и да го тупат по гърба, но скоро те също се заразиха от смеха му, а след тях и Питър Марлоу.

Питър Марлоу се усмихна при спомена за тази случка. „Невероятен човек беше туан Абу! Но днес няма да мисля повече за моето село, нито за приятелите си от селото, нито за Няй, дъщерята на селото, която ми позволиха да направя своя жена. Ще мисля за радиото и как да намеря кондензатора, ще се съсредоточа за онова, което ми предстои довечера.“ Отпусна сплетените си крака и търпеливо изчака кръвта отново да тръгне по жилите му. Лекият бриз все още бе напоен със сладък бензинов дъх. Понесени от същия бриз, до слуха му долитаха гласове, извисени в химн. Идваха откъм открития театър, който сега бе превърнат в англиканска църква. Миналата седмица бе католическа, по-предишната – адвентистка, а още по-предишната – някаква друга. В Чанги имаше голяма верска търпимост.

Грубите пейки сигурно бяха претъпкани с мъже. Едни отиваха там, защото вярваха, други – защото нямаха вяра. Някои отиваха просто за да правят нещо, други – защото нямаха какво да правят. Днес литургията отслужваше отец Дринкуотър. Гласът му бе мелодичен и дълбок, преливащ от искреност. В неговите уста словото на Библията сякаш оживяваше и носеше надежда, караше те да забравяш, че Чанги те обгръща отвсякъде, че стомахът ти е празен.

„Долен лицемер!“ – с презрение си помисли Питър Марлоу, припомнил си отново деня, в който Дейв Дейвън бе прошепнал:

– Хей, Питър, я погледни там!

И той бе видял Дринкуотър да разговаря с един съсухрен сержант от английската авиация на има Блоджър. Леглото на отеца се намираше на едно от най-хубавите места в шестнадесета барака – близо до вратата.

– Сигурно това е новият му ординарец – предположи Дейвън, защото старата традиция се спазваше дори в лагера.

– Какво стана с предишния?

– С Лайълс ли? Казаха ми, че е в лечебницата. Шесто отделение.

Питър Марлоу се надигна.

– С ония от пехотата Дринкуотър може да прави, каквото си ще, но с моите – не.

Той прекоси бараката и извика:

– Блоджър!

– Какво искаш, Марлоу? – попита Дринкуотър. Питър Марлоу не му обърна внимание.

– Какво правиш тук, Блоджър?

– Ами говоря си с отеца, сър. Извинявайте, сър – каза той и се приближи, – не ви виждам добре.

– Лейтенант Марлоу.

– О, добър ден, сър. Аз съм новият ординарец на отеца, сър.

– Махай се оттук, и преди да ставаш нечий ординарец, първо ще ме питаш мен!

– Но аз, сър…

– Марлоу, ти за какъв се мислиш? – избухна Дринкуотър. – Не можеш да му заповядваш!

– Той на теб ординарец няма да ти бъде!

– Защо?

– Защото аз казвам! Свободен си, Блоджър.

– Но, сър, аз ще се грижа добре за отеца, наистина, сър! Всичко ще правя…

– Откъде я имаш тая цигара?

– Виж какво, Марлоу… – започна Дринкуотър.

– Затваряй си устата! – сряза го Питър Марлоу. Всички мъже в бараката оставиха заниманията си и започнаха да ги наобикалят.

– Откъде взе цигарата, Блоджър?

– Отецът ми я даде, сър – измънка Блоджър и се дръпна назад, стреснат от гневния тон на Питър Марлоу. – Срещу едно яйце. Разбрахме се да ми дава тютюн за яйцето, дето ми се полага. Аз искам тютюн, а той нека взема яйцата.

– В това няма нищо нередно – изпъчи се Дринкуотър. – Какво лошо има, че му давам тютюн на момчето. То ме помоли. Срещу едно яйце.

– Да си минавал скоро през шесто отделение? – попита Марлоу. – Ти, ли помогна да вкарат там Лайълс, бившия ти ординарец? Вече е напълно сляп.

– Аз не съм виновен. Нищо не съм му направил.

– Колко от неговите яйца изяде?

– Николко. Нито едно.

Питър Марлоу грабна една Библия и му я пъхна в ръцете.

– Закълни се! Само тогава ще повярвам. Закълни се или, ей богу, ще ти видя сметката!

– Кълна се! – рече Дринкуотър с разтреперан глас.

– Мръсен лъжец! – изкрещя Дейвън. – Аз лично съм те виждал да му вземаш яйцата. Всички сме те виждали.

Питър Марлоу грабна канчето на Дринкуотър и намери вътре яйцето. Извади го и го смачка в лицето му, а черупката натика в устата му.

Дринкуотър припадна.

Питър Марлоу лисна канче вода отгоре му и той се свести.

– Бог да те благослови, Марлоу – прошепна той. – Бог да те благослови, че ми показа греха, в който бях изпаднал. – После коленичи до леглото си. – О, господи, прости на недостойния грешник. Прости греховете ми…

В този милван от слънцето неделен ден Питър Марлоу чу как Дринкуотър благослови мъжете и службата свърши. Блоджър отдавна бе пациент на шесто отделение, но дали Дринкуотър имаше пръст в това, Питър Марлоу никога нямаше да научи. Дринкуотър все така намираше отнякъде много яйца.

Стомахът му подсказа, че е време за обед.

Когато се върна в бараката, всички вече чакаха, нетърпеливо взели канчета в ръка. Допълнителното нямаше да го дадат днес. Нито пък утре, както твърдяха по-осведомените. Юърт вече бе проверил в кухнята. Дажбите си оставаха както досега. Е, щяха да се задоволят и с по-малкото, но защо и то се бави още, по дяволите?

Грей седеше на ръба на леглото си.

– А, Марлоу – обади се той. – Тия дни ще ядеш с нас, така ли? Каква приятна изненада!

– Да, Грей, все още ям с вас. Я иди си играй на стражари и апаши другаде. Заяждай се с някой, дето не може да ти го върне!

– Няма начин, момчето ми! Хвърлил съм око на по-едра плячка.

– Дано имаш късмет.

Питър Марлоу се обърна и взе канчетата си. Отсреща няколко души играеха карти. Капитан Бръф, който ги гледаше, му смигна и прошепна:

– Ченгета! Все една стока!

– Така е.

Бръф се приближи.

– Чувам, че имаш нов приятел.

– Може и така да се каже – отвърна неопределено Питър Марлоу.

– То всеки решава за себе си. Но понякога човек трябва да внимава какво прави, за да не си изпати.

– Така ли?

– Да! Бързите приятелства са доста опасни.

– Тука си прав.

– Какво ще кажеш някой ден да изпушим по цигара и да си чуем приказката – ухили се Бръф.

– Става. Да речем, утре, а? След кльопачка… – Той неволно употреби думата на Царя, но не се поправи. Усмихна се и в отговор Бръф също се усмихна.

– Охо, манджата иде! – извика Юърт.

– Най-после – изпъшка Фил. – Искаш ли да се трампим, Питър? Твоят ориз за моята яхния?

– Не си познал!

– Просто питам!

Питър Марлоу излезе и се нареди на опашката. Ориза го сипваше Рейлинс. „Добре – помисли той. – Значи днес можем да бъдем спокойни.“ Рейлинс бе човек на средна възраст, но вече плешив. Преди войната работел като заместник-директор на Сингапурската банка и, подобно на Юърт, се числял към Малайския полк. В мирно време било истинско удоволствие да си офицер от Малайския полк. Непрекъснато се устройвали балове, играели крикет и поло. Въобще, ако човек искал да го уважават, трябвало да бъде в полка. Рейлинс отговарял за снабдяването и неговата специалност били банкетите. Когато го мобилизирали и му дали автомат, а после му заповядали да преведе взвода си през пътя и да влезе в бой с японците, той изгледал полковника и се изсмял. Работата му била да води банкови сметки. Но смехът не помогнал и Рейлинс строил двадесетте мъже, неопитни като самия него, и ги повел с маршова стъпка по пътя. Марширували така, докато внезапно двайсетимата станали трима. Тринадесет били убити за миг из засада. Четирима били само ранени. Те лежали насред пътя и крещели от болка. На един му била откъсната ръката и той тъпо зяпал чуканчето, събирал кръвта в единствената си шепа и се опитвал да я върне в тялото си. Друг се смеел в захлас, смеел се и натъпквал вътрешностите си обратно в зейналата дупка. Рейлинс зашеметено гледал как един японски танк наближава и картечниците му бълват огън. После танкът отминал и от четиримата ранени по асфалта останали само петна. Обърнал очи към другите трима живи – сред тях бил и Юърт. Те също вперили очи в него. После хукнали през джунглата, обезумели от страх. И скоро се изгубили. Тогава той останал сам, сам в нощта, пълна с ужас, пиявици и шумове. От смъртта го спасило едно местно дете, което го намерило да бръщолеви несвързано и го завело до близкото село. Рейлинс се вмъкнал в сградата, където били затворени останките от някаква военна част. На другия ден японците разстреляли по двама от всеки десет души. Той бил сред щастливците. След време ги натоварили на един камион и ги закарали във военнопленнически лагер, където Рейлинс отново намерил своите другари. Но не могъл да забрави приятеля си Чарлс, онзи, който се опитвал да си натъпче обратно вътрешностите.

Голяма част от времето му минаваше като в мъгла и той за нищо на света не можеше да разбере защо е в този лагер, защо не си е в банката при своите подредени ясни цифри. Но в едно отношение в Чанги нямаше равен на него – успяваше да раздели какво да е количество ориз на абсолютно равни части. До последното зърно.

– А, Питър – каза Рейлинс, докато му сипваше дажбата, – ти познаваше Чарлс, нали?

– Да, да, много свястно момче.

Питър Марлоу не го познаваше. Никой не го познаваше.

– Как мислиш, дали е успял да си прибере вътрешностите? – попита Рейлинс.

– О, да. Разбира се.

Питър Марлоу се отдалечи с канче в ръка, а Рейлинс се обърна към следващия:

– А, отец Гроувър! Ама че горещина е днес! Вие познавахте Чарлс, нали?

– Да – отвърна отецът, без да откъсва поглед от ориза. – Сигурен съм, че е успял, Рейлинс.

– Виж, това е добре. Радвам се да го чуя. Много е неприятно да ти излязат вътрешностите, просто ей така, изведнъж.

Умът му се зарея и го отнесе в прохладната, тъй прохладна банка. Довечера, като си тръгне, жена му ще го посрещне в спретнатата им малка къща до хиподрума. „Чакай да видя сега… Какво ще имаме за вечеря? А, да, агнешко. Мм, агнешко! И хубава студена бира. После ще си поиграя с Пенелопи, а жената ще си седи на верандата и ще шие.“

– А, здрасти – рече той радостно, когато забеляза Юърт. – Заповядай днес на вечеря у нас, момчето ми. Доведи и половинката, ако искаш.

Юърт промърмори нещо през зъби, взе си ориза и яхнията и бързо се дръпна настрани.

– Спокойно, Юърт – приближи до него Питър Марлоу.

– Я да те видя тук на мое място! Знаеш ли какво ми става? Ще го убия някой ден, ей богу!

– Не се нервирай.

– Как не се нервирай! Та те са мъртви. И жена му, и детето са мъртви. Видях ги с очите си. А моята жена и двете ми деца? Те къде са, а? Къде са? И те ли са мъртви? Толкова време мина, сигурно са мъртви. Разбираш ли, мъртви!

– В лагера за цивилни са ги…

– Откъде си толкова сигурен, по дяволите? Не можеш да знаеш със сигурност, и аз не знам, а лагерът е само на десетина километра оттук. Мъртви са! О, боже мой!

Юърт седна на земята и се разплака, а оризът и яхнията му се разсипаха. Питър Марлоу събра ориза и листата, които плуваха в яхнията, и ги сипа обратно в канчето.

– Следващата седмица ще получиш писмо. А може и да ти разрешат да ги посетиш. Комендантът на лагера непрекъснато иска списъци на жените и децата на пленниците. Не се безпокой, цялото ти семейство е живо и здраво.

Хлипайки, Юърт започна да яде ориза си. Питър Марлоу го остави, взе си храната и се отправи към Ларкин.

– Здрасти, друже – посрещна го полковникът весело. – Беше ли при Мак?

– Да. Добре изглежда. Дори се впрегна, че съм му викал „старче“.

– Отърва кожата значи. – Ларкин се пресегна под леглото и извади едно канче. – Имам изненада за теб!

Отвори канчето и му показа малко парче кафява пихтиеста маса.

– Господи боже мой! Блачанг! Откъде го намери!

– Свих го, разбира се.

– Ти си гений, полковник. Странно как не го подуших. – Питър Марлоу се пресегна и си взе малко. – Ще ни стигне за няколко седмици.

Блачангът бе местен деликатес и се приготвяше лесно. В подходящо време отиваш на брега и събираш с мрежа хилядите дребни морски обитатели на крайбрежните води. Заравяш ги в застлана с водорасли яма, после ги покриваш пак с водорасли и забравяш за съществуването им. Когато след два месеца разровиш ямата, животинчетата са се разплули на воняща каша, от която можеш да получиш удар и обонянието ти излиза от строя поне за седмица. Навеждаш се и без да си поемаш дъх, изгребваш кашата. След това я изпържваш, но гледаш на всяка цена да стоиш откъм вятъра, тъй като иначе рискуваш да се задушиш. Щом изстине, оформяш я на блокчета и я продаваш на баснословна цена. Преди войната по десет цента кубчето, сега – може би десет долара за бучица. Защо е деликатес ли? Защото това е чист протеин. А и най-мъничкото късче дава аромат на цяло канче ориз. Разбира се, от него лесно се хваща дизентерия, но ако е отлежал добре и ако е приготвен по правилата, а мухите още не са го оплюли, тогава всичко е наред.

Но кой обръща внимание на тия работи. В случай като този просто казваш: „Ти си гений, полковник!“, сипваш си малко в ориза и му се наслаждаваш.

– Ще занесеш едно парченце и на Мак, нали?

– Естествено. Но той сигурно ще мрънка, че не е добре опържено.

– Мак ще мрънка, ако ще да е идеално… – Ларкин спря насред изречението. – Хей, Джони – извика той на високия мъж, който минаваше покрай тях, помъкнал на връвчица проскубан помияр.

– Искаш ли малко блачанг, друже?

– Ти как мислиш?

Дадоха му малко късче, увито в бананов лист, и си поговориха за времето и за кучето му. Джон Хокинс го обичаше повече от всичко на света. Делеше храната си с него – какви ли неща само не яде едно куче! Дори спеше с него. Роувър бе верен приятел. С него човек се чувстваше някак по-спокоен.

– Искате ли да направим един бридж довечера? Аз ще доведа четвърти – предложи Хокинс.

– Тая вечер не мога – отвърна Питър Марлоу и уби една муха.

– Ще извикам Гордън от съседната барака – излезе от затруднението Ларкин.

– Чудесно. След вечеря, нали?

– Става. До довечера.

– Благодаря за блачанга – каза Хокинс и си тръгна, а Роувър щастливо джафкаше до него.

– Да пукна, ако знам как успява с една дажба да изхрани и себе си, че и това псе – каза Ларкин. – А още по-чудно ми е как все още някой не го е направил на яхния?

Питър Марлоу разбърка ориза, за да го смеси по-добре с блачанга. Изпитваше огромно желание да сподели с Ларкин тайната си. Но беше твърде опасно.

Четиринадесета глава

От лагера се измъкнаха съвсем лесно. Притичаха до един по-тъмен участък от оградата – шест жици бодлива тел, – промушиха се отдолу и бързо потънаха в джунглата. Като спряха да си поемат дъх, на Питър Марлоу изведнъж му се прииска отново да седи в бараката и спокойно да разговаря с Мак или Ларкин, та дори и с Грей.

„През цялото време мечтаех да изляза – мислеше си той, – а сега, когато успях, ще се побъркам от страх.“ Обзе го странно усещане – да си вън и да гледаш вътре. От мястото, където стояха, се виждаше американската барака. Деляха ги не повече от стотина метра. Нагоре-надолу крачеха пленници. Хокинс разхождаше кучето си. Часовият обикаляше по пътеката. Вечерната проверка отдавна бе минала и светлините вече гаснеха, но лагерът будуваше с безсънните.

Както всяка нощ.

– Хайде, Питър – прошепна Царя и пръв навлезе в гъсталака.

Планът им се бе оказал сполучлив. Поне дотук. Когато Питър Марлоу отиде при него, Царя вече бе готов.

– Да се свърши една работа като хората, трябва екипировка – заяви той и му показа чифт добре намазани японски обувки от мека кожа с каучукови подметки и „униформата“ – черни китайски панталони и къса фланелка.

За излизането им знаеше само Дайно. Именно той незабелязано бе занесъл двата вързопа дрехи близо до мястото, където двамата щяха да минат оградата. Когато се върна и съобщи, че наоколо е спокойно, Питър Марлоу и Царя излязоха от бараката и казаха, че отиват да играят бридж с Ларкин и още някакъв австралиец. Наложи се повече от половин час да чакат с изопнати от напрежение нерви, докато пътят се разчисти и им се удаде да прибягат до канавката пред оградата, да се преоблекат и да се намажат с кал лицата и ръцете си. Измина още четвърт час, преди да се открие възможност да пропълзят незабелязано до бодливата тел. Щом се промушиха отдолу и се скриха в джунглата, Дайно прибра другите им дрехи.

Нощем джунглата е ужасно място, но Питър Марлоу се чувствуваше у дома си. Всичко бе съвсем като на Ява, съвсем като в горите около неговото селце, и безпокойствието му постепенно го напусна.

Царя познаваше пътя безпогрешно. Ходил бе до селото пет пъти и сега крачеше уверено напред, но сетивата му бяха нащрек. Трябваше да се промъкнат покрай един часови. Той нямаше определен район, просто обикаляше наоколо, но Царя знаеше, че обикновено си намира някоя полянка и ляга да спи.

След безкрайните тревожни мигове, мигове, когато всяка суха съчка и листо издаваха с крясъци пътя им и всяка зелена клонка ги дърпаше назад, двамата стигнаха до пътеката. Часовият бе останал зад гърба им. Пътеката водеше към морето. И към селото. Прекосиха я и тръгнаха в широк полукръг. Над тежкия покрив от листа в безоблачното небе висеше половин луна. Светлината й бе идеална – достатъчна, за да се ориентират, и недостатъчна, за да ги забележат.

Свобода! Без телени огради, без хора. Най-сетне бе сам. Неочаквано го обзе ужас.

– Какво има, Питър? – прошепна Царя, усетил, че нещо не е наред.

– Нищо. Просто… просто толкова е странно да си навън.

– Ще свикнеш. – Царя погледна часовника си. – Остава ни още около километър. Подранили сме. Най-добре ще е да поизчакаме.

Той намери заслон под няколко паднали дървета, преплетени с лиани, и се отпусна на земята.

– Сега може да си отдъхнем тук.

Седяха и чакаха, заслушани в шумовете на джунглата: щурци, жаби, ненадеен птичи крясък, внезапна тишина, стъпки на незнаен звяр.

– Страшно ми се пуши!

– И на мен!

– Само че не тука – отсече Царя.

Съзнанието му бе цялото нащрек – сетивата долавяха и най-малкото движение в джунглата, а умът препускаше напред и преповтаряше схемата на сделката, която им предстоеше. Да, планът беше добър. Погледна часовника си. Голямата стрелка едва-едва пълзеше. Но това пък му даваше повече време за размисъл. Колкото по-дълго мислиш преди сделката, толкоз по-добре. Не правиш грешки и печалбата е по-голяма. Хубаво нещо е печалбата! Който е измислил търговията, голям гений е бил. Купувай евтино, продавай скъпо. Работи с ума си. Поеми риск и парите почват да текат. А като имаш пари, имаш всичко. Най-вече власт.

„Измъкна ли се веднъж оттук – кроеше планове Царя, – ще стана милионер. Такива пари ще натрупам, че подземията на форт Нокс ще изглеждат като детска спестовна касичка пред моето богатство. Ще създам огромна организация и ще се заобиколя с верни, но покорни типове. Ще намеря и няколко по-умни – тях винаги можеш да ги купиш. А сложиш ли му веднъж цената на човек, можеш да го използваш и да го подмяташ както си искаш. Това е силата, която движи света. Хората са два вида – избраници и тълпа. Аз съм от избраниците. И винаги ще бъда от тях. Свърши се вече с подритването, с подмятането от град на град. Всичко това е минало. Тогава бях още дете. Вързан бях за баща си – за човек, който прислужва в кръчми, сипва бензин, продава телефонни указатели, товари боклук или крънка подаяния, за някоя и друга бутилка. А после бълвоча ти го чистиш! Това няма да се случи никога вече. Този път други ще чистят моя бълвоч. Само да имам мангизи. «Всички хора са създадени равни и имат неотменни права!»“

– Тая страна е велика – рече той полугласно.

– Коя?

– Щатите.

– Защо?

– Само там всичко се купува, само там имаш шанс да пробиеш. Това е ужасно важно, ако не си роден богат, Питър, а тия, дето се раждат богати, са единици. Там и да си беден, стига да ти се работи, толкова възможности се отварят пред тебе, че просто да се побъркаш. А пък ако не работиш и не си помогнеш сам, тогава значи за нищо не те бива и не си никакъв американец. То и…

– Я чуй! – внезапно настръхна Питър Марлоу.

От далечината долетя тих звук на приближаващи се стъпки.

– Мъж е – прошепна Питър Марлоу и потъна още по-дълбоко в листака. – От тукашните е.

– По какво разбра?

– Носи налъми. И е стар. Тътри си краката. Заслушай се, сега се чува как диша.

След няколко секунди мъжът изникна от мрака и невъзмутимо продължи по пътеката. Наистина беше стар и носеше на рамо убито диво прасе. Двамата го проследиха с поглед, той ги отмина и се изгуби в нощта.

– Забеляза ни – угрижено рече Питър Марлоу.

– Ами, глупости!

– Да, сигурен съм. Може да е решил, че е японски патрул, но аз наблюдавах краката му – така винаги се разбира дали са те забелязали – за миг забави крачка.

– Може да е имало съчка на пътеката. Или някоя дупка.

Питър Марлоу поклати глава.

„Враг или приятел? – трескаво преценяваше Царя. – Ако е от селото, значи страшно няма. Всички знаят, че ще идвам, защото си получават дела от Чен Сан, китайския търговец. Не можах да го позная, но пък и нищо чудно – толкова мъже излизат нощем за риба. Какво да правим?“

– Ще почакаме малко, после ще разузнаем положението – каза Царя. – Ако е враг, ще отиде до селото и ще каже на старейшината. Той ще ни даде знак да се изпаряваме.

– Мислиш ли, че може да им имаме доверие?

– Аз мога, Питър. – Той се надигна. – Върви двайсетина крачки зад мен.

Селото намериха лесно. Дори прекалено лесно, с подозрение си помисли Питър Марлоу. Огледаха го от възвишението, на което се намираха. Неколцина мъже седяха под една стряха и пушеха. От време на време се чуваха грухтене на свине. Около селцето тъмнееха кокосови палми, а отвъд тях фосфоресцираше прибоят. Виждаха се няколко лодки – платната им бяха свити, а рибарските мрежи висяха неподвижно. Никакви признаци за опасност.

– Май всичко е наред – прошепна Питър Марлоу. Изведнъж Царя го смушка. Пред една от къщите стояха старейшината и старецът, когото бяха видели. Двамата бяха потънали в разговор. После далечен смях наруши покоя и старецът слезе по стълбите. Той се провикна нещо и веднага дотича една жена, взе прасето от раменете му, отнесе го до жаравата и го сложи на шиша. Още същата минута наоколо с шеги и смях се струпаха и други малайци.

– А, ето го и него! – възкликна Царя.

Нагоре по брега се изкачваше висок китаец. Зад него един от селяните прибираше платната на малка рибарска лодка. Китаецът отиде при старейшината, двамата се поздравиха тихо и седнаха в очакване.

– Добре – ухили се Царя. – Да тръгваме.

Той се надигна и като се придържаше под сянката на палмите, предпазливо заобиколи селото. Откъм гърба на къщата, в която живееше старейшината, бе подпряна висока стълба. Царя се изкатери по нея и Питър Марлоу го последва. Почти моментално чуха как някой прибра стълбата с леко проскърцване.

– Табе – усмихна се Царя, когато в стаята влязоха Чен Сан и Сутра, старейшината.

– Хубаво да види теб, туан – отвърна старейшината, като с труд търсеше английските думи. – Иска ядене, да? – Усмивката му оголи почернели от бетела зъби.

– Да, благодаря – каза Царя, а после подаде ръка на китаеца: – Как си, Чен Сан?

– Аз добре или бил… Ами то аз… – Той потърси думата и започна отначало: – Да, аз добре бил или все така.

Царя посочи Питър Марлоу.

– Ichi bon, приятел. Питър, кажи им нещо там, поздрави ги или нещо такова. Хайде, момчето ми, залавяй се за работа!

Той се усмихна, извади пакет цигари и почерпи всички.

– Аз и моят приятел ти благодарим за гостоприемството – включи се в разговора Питър Марлоу. – Високо ценим любезната ти покана да споделим твоята трапеза, защото знаем, че сега навсякъде цари нищета. Само змията в джунглата би отказала да приеме щедростта ти.

И Чен Сан, и старейшината се разтопиха в усмивки.

– Виж ти, виж ти! – възкликна китаецът. – Ще бъде чудесно да кажа чрез теб на моя приятел Раджа всичко, което иска да изрече моята недостойна уста. Много пъти съм имал желание да кажа неща, за които нито аз, нито моят приятел Сутра сме способни да намерим думи. Кажи на Раджата, че той е мъдър и умен мъж, щом си е намерил толкова добър преводач.

– Казва, че го плямпам много добре малайския – весело предаде Питър Марлоу поуспокоен. – И се радва, че сега ще уредите трампата по-лесно.

– За бога, къде ти отиде английското възпитание? Какви са тия приказки – плямпам, трампа! Я говори като хората!

– Хм, а аз толкова усърдно слушах Макс – умърлуши се Питър.

– По-добре не го слушай.

– Нарече те също Раджа! Това ще ти е прякорът отсега нататък. Искам да кажа оттук нататък.

– По-сериозно, Питър!

– Я стига!

– Хайде, нямаме много време. Кажи на Чен Сан, че бързаме. А за сделката…

– Още е рано да говорим за работа, човече! – прекъсна го Питър Марлоу с изумление. – Ще ги обидиш и двамата. Първо трябва да пийнем кафе и да хапнем нещо, пък тогава ще почнем.

– Няма за кога да чакаме.

– Ако отворя дума за сделката, ще ги обидя. Страшно ще ги обидя. Слушай какво ти казвам!

Царя размисли за миг. „Е – каза си той, – щом си купил някого заради ума му, глупаво е да не го използваш, освен, ако имаш свои съображения. Точно по това си личи истинският бизнесмен, когато трябва да реши дали да вярва на предчувствието си или на нечий ум.“ Но в случая той нямаше предчувствия, затова просто кимна:

Назад к карточке книги "Цар Плъх"