Текст книги "Цар Плъх"

Дванадесета глава

Докато вървеше към американската барака, Питър Марлоу се измъчваше от угризения. Съжаляваше, че с такава готовност се бе съгласил да превежда на Царя, и в същото време го беше яд, че съжалява. „Добър приятел си, няма що! Забрави ли всичко онова, което той направи за теб?“ Но стомахът му се свиваше все повече. „Точно като пред боен полет – помисли си. – Или не, не е точно същото. По-скоро прилича на чувството, когато са те повикали при директора в училище, другото е пак толкова болезнено, но в него се примесва и удоволствие. Като с излизането до селото. Тогава нещо кара сърцето ти да ликува – да поемаш такъв риск само заради силното преживяване, или всъщност заради храната или жената, която може би ще намериш там.“ За хиляден път се зачуди защо ли ходи Царя в селото и какво прави там. Но би било неучтиво да пита направо, а и знаеше, че ако потърпи, ще разбере. „Ето, това е едно от нещата, които харесвам у Царя. Никога не разказва нищо излишно и пази всички съображения за себе си. Само истинският мъж постъпва по този начин – доволен си мислеше Питър Марлоу. – Разкривай се по-малко, когато ти сметнеш за необходимо. Кой си, какъв си – това си е твоя работа, докато не пожелаеш да го споделиш с приятел. А един истински приятел никога не пита. Тези неща не стават насила. Както в случая с ходенето до селото. Боже господи – помисли си той, – това показва колко високо те цени, щом се разкрива пред теб до такава степен. Ей, тъй просто решава и предлага: «Искаш ли да дойдеш с мен, като ида другия път?»“ Питър Марлоу разбираше, че е лудост, лудост е да ходи до селото! Но вече може би не чак такава лудост. Сега имаше истинска важна причина – трябваше да се опита да намери резервна част за радиото. Или радио, цяло радио. Да, това оправдаваше риска. Но в същото време знаеше, че би отишъл и просто така, защото му предложиха. И заради възможността да хапне истинска храна, да докосне истинска жена…

В сянката на една барака забеляза Царя, който разговаряше с друг, по-тъмен силует. Главите им бяха доближени, гласовете – недоловими. Двамата изглеждаха толкова погълнати от заниманието си, че той реши да ги подмине и тръгна нагоре по стъпалата на американската барака, пресичайки снопа светлина отпред.

– Питър – провикна се Царя.

Питър Марлоу спря.

– Ей, сега идвам! – Царя се обърна към другата фигура: – Най-добре изчакайте тук, майоре. Щом пристигне, ще ви дам сигнал.

– Благодаря – отвърна дребничкият мъж с дрезгав от притеснение глас.

– Вземете си малко тютюн – предложи Царя и поканата му бе приета с жадна готовност.

Майор Праути се дръпна още по-навътре в сянката, но не свали очи от Царя, докато той прекосяваше пространството пред бараката.

– Липсваше ми, приятелче – каза Царя на Питър Марлоу и го потупа дружески. – Как е Мак?

– Добре е, благодаря. – На Питър Марлоу му се искаше да се отмести от светлината. „По дяволите – изруга той наум, – докъде стигнах – срамувам се да ме видят с човека, който ми е приятел. Отвратително. Ужасно отвратително.“ Но не можа да се отърси от чувството, че погледът на майора го следи, нито да скрие трепването си, когато Царя го подкани: „Влез, няма да се бавя много. Чака ни доста работа.“

Грей мина край тайника за всеки случай, да не би да има съобщение за него в консервената кутия. И съобщение наистина имаше: Часовникът на майор Праути. Тая нощ. Той и Марлоу.

Грей хвърли консервата обратно в канавката също тъй небрежно, както я беше взел. После се протегна, стана и бавно се отправи към шестнадесета барака. През цялото време обаче мозъкът му работеше с бързината на мълния.

„Марлоу и Царя. Сигурно ще използуват «кабинета» зад американската барака. Праути. Кой точно? Майор! Не е ли онзи от артилерията? Или австралиецът? Хайде, глупако – ядоса се Грей на себе си, – къде ти е умът. Нали толкова се гордееш, че паметта никога не ти изневерява! А, да! Оня от единадесета барака. Нисичък австралиец. Сапьор. Дали е от хората на Ларкин? Не, доколкото си спомням. Австралиец. Тогава защо не се обърне към техния черноборсаджия Тимсън Дребния? Защо чрез Царя? Може би сделката е твърде голяма за Тимсън. Или пък часовникът е краден? Да, сигурно е така. Затова Праути не използва австралийските канали. Сигурно е така!“ Грей погледна колко е часът. Направи го по навик, макар че от три години вече нямаше часовник, макар че отлично знаеше колко е часът, колко е напреднала нощта. Като всички останали пленници, той се ориентираше във времето добре, достатъчно добре. Тук, така или иначе, времето не бе от голямо значение.

„Много е рано още – помисли си Грей. – До смяната на часовите има почти цял час. А като се сменят, от бараката ще видя предишният постови да се прибира по пътеката през лагера към караулното. Човекът, когото трябва да следя, е от новата смяна. Кой ли е? Има ли някакво значение? Скоро ще стане ясно. Сега най-добре е да стоя настрана и да си отварям очите, а когато му дойде времето, потеглям. Съвсем спокойно. Просто учтиво влизам и ги прекъсвам. Достатъчно е да видя часовия с Царя и Марлоу. Или не, по-добре да ги спипам, като си предават парите. А най-добре, когато Царя дава парите на Праути. После ще докладвам на полковник Смедли-Тейлър: «Снощи бях свидетел как се извърши плащане в брой.» Не, ще кажа просто: «Видях американския ефрейтор и лейтенант Марлоу от шестнайсета барака с един корейски часови. Имам основание да смятам, че майор Праути от инженерните войски също е замесен и е набавил часовник за продан.» Това ще бъде достатъчно – разсъждаваше той доволно. – Разпоредбите са ясни и недвусмислени: «Забранява се търговията с охраната!» Хванати на местопрестъплението. Значи военен съд.

Като начало военен съд. После в карцера, в моята килийка. Без допълнително и без говежда яхния. Без трошица в повече. Там в клетката, като плъхове. Сетне ще ги пусна – озлобени, ожесточени. А озлобените хора правят грешки. И следващия път, следващия път ще ги спипа направо Йошима. Тая работа най-добре да си я вършат японците – ние няма какво да им помагаме. Но в случая може би е редно. Не, не, само някой лек намек. Нищо повече. Ще ти го върна аз на тебе, Марлоу, тъпкано ще ти го върна! Дори може би по-скоро, отколкото се надявах. И това, което ще ви се случи – на теб и на оня мошеник, – ще бъде повече от удоволствие за мене.“ Царя погледна часовника си. Девет и четири. Значи вече всеки момент ще е тук. На японците поне това им е хубавото – винаги знаеш до секундата кога какво става, защото определят ли веднъж час за нещо, мърдане няма.

В този миг се чуха тихи стъпки. Торусуми се подаде иззад ъгъла на бараката и бързо се шмугна под брезентовия навес. Царя стана на крака и го поздрави. До него Питър Марлоу се надигна с нежелание, отвратен от себе си.

Торусуми бе доста известна личност в Чанги. Славеше се като човек опасен и своенравен. В чертите му имаше нещо запомнящо се, за разлика от пълното безличие на останалите корейци. Беше дошъл в лагера преди малко повече от година. Обичаше да измъчва пленниците – държеше ги на слънце, крещеше им, риташе ги, когато му скимне.

– Заповядай. Искаш цигара? – рече Царя с усмивка и му предложи необработен тютюн.

Торусуми гордо демонстрира златната си усмивка, подаде на Питър Марлоу пушката си и седна. Извади пакет „Куа“ и почерпи Царя. После погледна въпросително към Питър Марлоу.

– Ichi bon приятел – каза Царя.

Торусуми изсумтя, извади отново на показ златната усмивка, всмукна въздух през зъби и му предложи цигара. Питър Марлоу се поколеба дали да приеме.

– Вземи я, Питър – настоя Царя.

Питър Марлоу го послуша. Кореецът седна до малката масичка.

– Кажи му, че е добре дошъл – поръча Царя на Питър Марлоу.

– Моят приятел казва, че си добре дошъл и за него е удоволствие да те види тук.

– О, благодаря. Има ли благородният ми приятел нещо за мен?

– Пита имаш ли нещо за него.

– Предавай му думите ми точно, Питър. Не променяй нищо.

– Местното наречие не позволява да се превежда абсолютно точно.

– Добре, но гледай да е колкото може по-близо. И карай спокойно.

Царя подаде часовника. Питър Марлоу с изненада забеляза, че той е като нов – току-що полиран, с ново стъкло и в малко велурено калъфче.

– Кажи му, че един мой познат иска да продаде часовника. Но е скъп и може би не е точно това, което му трябва.

Дори Питър Марлоу съзря алчното пламъче, което блесна в очите на корееца, когато извади часовника от калъфа. Той внимателно го поднесе до ухото си, изсумтя небрежно и го постави обратно на масата.

– Имаш ли нещо друго? – преведе отговора му Питър Марлоу. – Съжалявам, но в момента омегите не се търсят много в Сингапур.

– Говориш малайски изключително добре – учтиво добави Торусуми, като засмукваше въздух през зъби.

– Благодаря – отвърна с неудоволствие Питър Марлоу.

– Какво каза той, Питър?

– Просто, че говоря добре малайски, нищо друго.

– Е, тогава кажи му, че съжалявам, но това е всичко, което мога да му предложа.

Царя изчака, докато преведат думите му, после се усмихна и сви рамене. Взе часовника, прибра го обратно в калъфа, пъхна го в джоба си и се надигна.

– Salamat! – рече той.

Торусуми отново оголи зъби и направи знак Царя да седне.

– Часовникът не ме интересува – започна той, – но тъй като си ми приятел и си си направил труда, бих попитал колко иска за него човекът, който притежава тази незначителна вещ?

– Три хиляди долара – отговори Царя. – Съжалявам, че е толкова много.

– Наистина много е. Притежателят сигурно не е с всичкия си. Аз съм беден човек, обикновен войник, но тъй като сме вършили работа и преди и за да ти направя услуга, ще ти предложа триста долара.

– Съжалявам, не смея да приема. Чух, че има купувачи, които биха платили и по-добра цена чрез други посредници. Съгласен съм, че си беден човек и не бива да даваш пари за такъв прост часовник. Разбира се, омегите не струват много, но от уважение към притежателя би било обидно да му се предложи по-малко, отколкото струва един второкачествен часовник.

– Вярно, така е. Може би трябва да увелича цената, защото дори и бедният човек има достойнство, пък и за мене ще бъде достойно да се опитам да облекча нечии страдания в тези тежки времена. Четиристотин.

– Благодаря ти, че си толкова загрижен за моя познат. Но този часовник все пак е омега и макар цената му да е паднала в сравнение с високата му стойност преди време, очевидно има и друга причина да не искаш да се споразумеем. Аз съм човек с достойнство и не мога да си позволя да мамя…

– Аз също съм човек с достойнство. Нямам желание да накърнявам твоята чест и честта на собственика на часовника. Може би ще трябва да рискувам своята собствена чест и да се опитам да убедя онези мизерни китайски търговци, с които работя, да заплатят по-разумна цена поне веднъж в мизерния си живот. Ще се съгласиш, сигурен съм, че петстотин долара е най-голямата сума, която един честен и достоен човек би дал за тази омега, дори при предишните цени.

– Така е, приятелю мой. Но слушай какво ще ти кажа. Може би цената на часовниците омега не е паднала. Може би мизерните китайци недостойно мамят един честен човек. Миналата седмица един от твоите корейски приятели дойде и купи от мен такъв часовник за три хиляди долара. Този го предлагам на теб, защото ценя дългата ни дружба и доверието, което сме изградили помежду си за времето, откакто работим заедно.

– Истината ли ми казваш? – Торусуми яростно се изплю на пода и Питър Марлоу се приготви за удара, който обичайно следваше подобни изблици.

Царя остана невъзмутим. „О, боже – помисли си Питър Марлоу, – железни нерви има тоя човек.“ Царя извади щипка тютюн и започна да си свива цигара. Като видя това, Торусуми спря да беснее, извади пакета „Куа“, почерпи ги и се поуспокои.

– Изумен съм, че мизерните китайски търговци, за които рискувам живота си, са били толкова нечестни. Смаян съм от това, което ти, приятелю, ми каза. Дори нещо повече, ужасен съм. Като си помисля как са се подиграли с доверието ми! Цяла година върша търговия с един и същи човек. И като си помисля само, че толкова време ме е лъгал! Той заслужава да го убия, мизерника!

– По-добре го надхитри – рече Царя.

– Как? Много бих желал моят приятел да ми каже как?

– Използвай острия си ум. Кажи му, че разполагаш със сведения, които доказват какъв мошеник е. Кажи му, че ако не ти дава добра цена в бъдеще – добра цена и двайсет процента отгоре, за да изкупи старата си вина, – може да подшушнеш нещо на властите. Тогава те ще го приберат, а заедно с него ще приберат жена му и децата му и ще се гаврят с тях, докато наситят желанието си.

– Безценен съвет ми даваш. Щастлив съм, че моят приятел е толкова умен. Заради ума му и заради приятелските ми чувства към него ще предложа хиляда и петстотин долара. Това са всичките пари, които имам на света, включително и малката сума, поверена ми от един мой другар, който лежи от болестта на жените в онази кочина, наречена болница, и не може да работи.

Царя се наведе и пропъди облака комари, които кръжаха около глезените му. „Виж, това вече е друго нещо, момчето ми – помисли си той. – Чакай да видим сега – две хиляди ще са много. Хиляда и осемстотин е добре. Хиляда и петстотин също не е зле.“

– Царя те моли да почакаш – преведе Питър Марлоу. – Трябва да се посъветва с онзи нещастен човек, които иска да ти продаде толкова скъпо стоката.

Царя изскочи през прозореца и тръгна покрай бараката, като по пътя проверяваше постовете. Макс си беше на мястото, Дайно пазеше от едната страна на пътеката, а Байрън Джоунс – от другата. Откри майор Праути в сянката на съседната барака, целият потен от напрежение.

– Страшно съжалявам, сър – съкрушено прошепна Царя, – но моят човек не е навит.

Праути изтръпна. На всяка цена трябваше да продаде часовника. „Ох, боже. Пак тоя скапан късмет! – изохка той наум. – Трябва да намеря пари отнякъде, на всяка цена!“

– Нищо ли не дава?

– Едва можах да вдигна до четиристотин.

– Само четиристотин! Ами че една омега струва поне две хиляди.

– Хората преувеличават, сър. Пък и оня се съмнява, че е истинска омега.

– Той не е с всичкия си! Естествено, че е омега.

– Не знам, сър – хладно рече Царя. – Аз само ви предавам какво…

– Извинявайте, ефрейтор. Не исках да ви обидя! Тия жълти копелета до един са мошеници.

„Какво да правя сега? – питаше се Праути. – Ако не го дам чрез Царя, няма да го продам въобще, а групата има, нужда от тези пари. Пък и целият ни труд ще иде на вятъра, какво да правя?“ Той помисли малко, после рече:

– Опитайте се де го придумате някак, ефрейтор. Не мога да се съглася на по-малко от хиляда и двеста, просто нямам право.

– Добре, сър. Не вярвам да постигна нещо много, но ще опитам.

– Бъдете така добър. Разчитам на вас. Не бих приел тая нищожна цена, но страшно сме закъсали с храната. Нали знаете как е?

– Да, сър – любезно отвърна Царя. – Ще опитам, но за съжаление просто не виждам надежда да вдигне много. Казва, че китайците вече не купували часовници. Но ще направя, каквото мога.

Грей бе забелязал Торусуми да прекосява лагера и знаеше, че дългоочакваният миг е близо. Най-сетне часът удари. Той стана, намести лентата на ръкава си, нагласи фуражката и излезе от бараката. Други свидетели не бяха нужни, неговите показания щяха да са достатъчни. Затова тръгна сам.

Сърцето му биеше учестено от приятна възбуда. Винаги беше така, когато му предстоеше да арестува някого. Прекоси редицата бараки, слезе по стъпалата и тръгна по главната алея. Това бе по-дългият, заобиколният път. Нарочно избра него, защото му бе добре известно, че Царя се огражда с постове винаги, когато урежда сделки. Но той знаеше точното им разположение. Нещо повече, открил бе пролука в това човешко минно поле.

– Грей!

Той се обърна. Към него се бе запътил полковник Самсън.

– Да, сър?

– Добре, че те срещнах! Как вървят работите?

– Всичко е наред, сър – отвърна Грей, учуден от дружеския поздрав.

Макар че нямаше търпение да продължи пътя си, на Грей му стана доста приятно. Полковник Самсън заемаше специално място в плановете му за бъдещето. Самсън бе от най-високопоставените офицери – работеше във Военното министерство – и имаше много силни връзки. Човек като него можеше да му бъде повече от полезен един ден. Самсън бе член на Генералния щаб на Далекоизточните войски и заемаше някакъв неопределен, но важен пост – заместник-началник щаб или нещо подобно. Познаваше сума ти генерали и все разправяше как го посещавали в имението му в Дорсет, как разни благородници идвали на лов и какви увеселения и балове организирал след хайките. Човек като Самсън вероятно би могъл да му помогне в кариерата, въпреки липсата на особени заслуги. И въпреки произхода му.

– Отдавна искам да поговоря с вас, Грей – каза Самсън. – Имам една идея, която може би ще ви се стори интересна. Нали знаете, че подготвям книга за далекоизточната кампания. Разбира се – добави той шеговито, – засега това не е официалната версия, но кой знае, един ден може и да стане. Генерал Съни Уилкинсън отговаря за историческите архиви в министерството, нали знаете, и съм сигурен, че Съни ще се заинтересува от разказите на очевидци. Мислех си, дали не бихте искали да хвърлите един поглед на някои от фактите, свързани с вашия полк, а?

„Искам – помисли Грей. – Разбира се, че искам! Всичко бих направил за тая възможност! Но не точно сега.“

– С удоволствие, сър. Много съм поласкан, че моето мнение ви се струва интересно. Утре удобно ли ще е? След закуска.

– О, надявах се, че ще можем да поговорим сега – рече Самсън. – Е, добре, някой друг път тогава. Аз ще ви се обадя…

Грей инстинктивно усети, че ако не говорят тази вечер, друг път просто няма да има. Самсън никога не бе проявявал особена готовност да разговаря с него. „Може би – отчаяно размишляваше той, – може би ще мога да му кажа нещо, колкото за начало, и пак ще успея да ги хвана. Понякога сделките се проточват с часове. Заслужава си да рискувам!“

– С удоволствие, сър, щом така искате. Но ще ви помоля да не се бавим много, ако нямате нищо против. Имам леко главоболие. Само десетина минути, ако нямате нищо против.

– Добре. – Полковник Самсън остана много доволен. Хвана Грей под ръка и го поведе обратно към бараката. – Знаете ли, Грей, вашият полк ми беше един от любимите. Мъжки се сражаваха момчетата. Вие бяхте в списъка на отличените при Кота Бару, нали?

– Не, сър. – „Но, за бога, заслужавах.“ – Нямаше време да се прати списъкът на проявилите се. А в полка имаше много хора достойни за награда.

И той действително мислеше така. Мнозина бяха заслужили Кръст за храброст, но при създалото се положение нямаше да получат дори устна похвала.

– Не се знае, Грей – рече Самсън. – Може би след войната ще оценим по достойнство много хора, които тогава сме пропуснали. – Той накара Грей да седне. – Та какво точно беше разположението на бойните единици, когато пристигнахте в Сингапур?

– Съжалявам, че трябва да го съобщя на моя приятел – преведе Питър Марлоу, – но мизерният собственик на този часовник просто ми се изсмя в лицето. Той каза, че най-ниската цена, която би приел, е две хиляди и шестстотин. Неудобно ми е даже да споменавам, но понеже си ми приятел, длъжен съм да ти кажа.

Торусуми не скри разочарованието си. С помощта на Питър Марлоу те дълго разговаряха за времето и за оскъдицата. Кореецът им показа измачкана и овехтяла снимка на жена си и трите си деца и им разказа за живота в родното му селце, намиращо се недалеч от Сеул, как си изкарвал прехраната като фермер, макар да имал университетско образование, и колко ненавиждал войната. Разказа им, че и той самият мрази японците, че всички корейци мразят японските си господари.

– Корейците дори не ги допускат в японската армия! – обясни той. – Ние сме поданици от втора ръка и никой не ни пита за нищо. И най-долният японец може да ни подмята както си иска!

Говориха дълго, докато накрая Торусуми стана и си взе пушката от Питър Марлоу, който я бе държал през цялото време, зашеметен от мисълта, че е заредена и готова да сее смърт. Но какъв смисъл има да убива? А и после какво?

– Ще направя едно последно предложение на моя приятел, защото не искам да остава с празни ръце, без печалба, в тази ужасна нощ и ще го помоля да попита пак алчния собственик на този мизерен часовник. Две хиляди и сто!

– Моите уважения, но трябва да напомня на моя приятел, че мизерният собственик, който е полковник и следователно човек, свикнал да командва, каза, че няма да приеме цена, по-ниска от две хиляди и шестстотин. Знам, че ти не би желал той да ме заплюе в лицето.

– Действително. Но с най-дълбоки почитания бих те посъветвал да му дадеш поне възможността да откаже това последно предложение, направено в знак на истинско приятелство, в резултат, от което аз оставам без никаква печалба. А по този начин да му дадеш възможността да изкупи недостойната си грубост.

– Ще опитам само защото си мой приятел. Царя остави Питър Марлоу и корееца. Времето минаваше, а те чакаха. Питър Марлоу изслуша разказа на Торусуми как насила го заставили да постъпи в армията и как всъщност той не можел да понася войната.

После Царя отново се вмъкна през прозореца.

– Онзи човек е свиня, мръсник и безчестник. Заплю ме в лицето и ме заплаши, че по-скоро ще разтръби из лагера колко неспособен търговец съм и ще ме натика в затвора, но няма да се съгласи на по-малко от две хиляди и четиристотин.

Торусуми се разбесня и взе да сипе закани. Царя седеше безмълвен. „Вече не ме бива толкова! Прекалих, тоя път прекалих“ – притесни се той, а Питър Марлоу се проклинаше наум, че се е забъркал в цялата тая история.

– Две хиляди и двеста – отсече Торусуми. Царя безпомощно вдигна рамене.

– Кажи му, че съм съгласен – изръмжа той на Питър Марлоу. – Костелив орех излезе. Кажи му, че ще се откажа от комисионната си, за да покрия разликата. Копелето няма да приеме по-малка сума. Но какво печеля аз от тая сделка, по дяволите?